Даниел Стийл
От пръв поглед (21)

21.

Тими се обади на Жан-Шарл от летището в Лондон на път за вкъщи. Намери го в кабинета му и изглежда беше зает. Нямаше представя къде се намира тя. За миг се изкуши да му разкаже и да хване самолета за Париж. Оставаха само две седмици до срещата им и вече душата я болеше от липсата му.

— Какво правиш? — попита го тя. От дълго време не се бе чувствала така спокойна, толкова освободена. Имаше усещането, че късметът я е споходил и отсега нататък всичко щеше да се нареди добре за тях. Може би молитвите на сестра Ан бяха помогнали.

— Тъкмо се приготвям да излизам, днес сме на последната терапия — някак припряно обясни той.

Много работа му се събираше за следващите две седмици, а и трябваше да съобщи на децата си, че ги напуска. Плануваше кратко пътешествие в Портофино с тях. Само той и момичетата, Ксавиер бе обещал да се присъедини по-късно. Искаше да остане за малко насаме с тях, да сподели плановете си, а после да съобщи на жена си, че ги напуска завинаги. Беше готов да й помага, докато оздравее, ако тя приемеше това. Ако ли не, щеше да се справи сама с лъчетерапията, той знаеше, че може, а и момичетата щяха да са край нея. Беше се приготвил за най-лошото.

— Защо? Ти добре ли си? — попита я той притеснен. Прозвуча му сякаш има нещо наум. Толкова се страхуваше, че някой ден можеше да се предаде и да се откаже от него. Беше благодарен, че още не се е случило и дълбоко го оценяваше.

— Не знам. Хрумна ми нещо и се чудя дали не искаш да ускорим срещата с две седмици. — Чувстваше се лека като перце и свободна. Огромен товар бе паднал от плещите й в Дъблин и искаше да го сподели с него.

— Тими, не мога — отвърна той притеснен. — Знаеш, че следващите седмици ми трябват, за да се разбера с децата. Наистина им го дължа.

Тя се опита да овладее разочарованието си. Оставаха им само още две седмици и всичко щеше да се нареди. Докато го слушаше, обявиха полета й.

— Трябва да вървя — заяви тя без да коментира думите му. Нямаше да спори с него. Щеше да чака до първи септември.

— Ти къде си? — учуди се той.

— Никъде. На път за вкъщи. Просто ми се прииска да те чуя.

Не му обясни къде е, а когато той я потърси час по-късно, телефонът й беше изключен. Откъде ли му се беше обадила? Не можа да се свърже с нея през следващите двайсет и четири часа и сериозно се притесни. Може би му беше ядосана, но пък изглеждаше в добро настроение.

Тими се чувстваше все по-въодушевена от предстоящата им среща в Париж. Бе изминала цяла вечност от последния път, когато бяха заедно. Бяха стигнали до ада и обратно, но все още държаха курса. Срещата с майка й сякаш я бе освободила от някаква прокоба, от която винаги се бе страхувала — че е обречена на самота, че е нежелана. Вече не се чувстваше така.

През следващите две седмици настроението й ставаше все по-ведро. Беше си резервирала полет до Париж и стая в „Плаза Атене“. Щеше да лети предния ден на трийсет и първи август. Беше си купила нови дрехи, които да прикрият коремчето й, поне в първите минути. Чудеше се как е успяла да заблуди Дейвид и Джейд толкова време. Напоследък носеше все по-широки сака и дълги блузи.

Доброто й настроение не убягна на Джейд. Оставаха два дни до заминаването на Тими. Дейвид постоянно й напомняше, че съвсем скоро ще трябва да се раздели с хиляда долара. Засега изглежда всичко се нареждаше.

— Казах ти, че ще се върне при нея — победоносно каза Дейвид, загледан в екрана на монитора, а Джейд повдигна едната си вежда. Отказваше да се предаде.

— Не бъди толкова сигурен. Все още не се е появил. Ако е като Стенли, тази вечер ще й се обади да отложат срещата. Така е по-весело.

— Не ставай цинична, за бога — укори я Дейвид.

— Ще видим. Дано да греша. Заради нея. Според мен, ако искаше да се освободи от този брак щеше да го направи преди месеци. Онези, които изчакват, никога не стигат докрай. Грижи се повече за жена си, отколкото за нея.

— Но тя е болна от рак, за бога. Щеше да е голям мръсник, ако я беше оставил.

Тя кимна и седна на бюрото си.

На следващия ден Тими напусна офиса рано, за да си оправи косата преди пътуването. Махна им щастливо и замина. Беше си взела седмица отпуск, за да бъде с него. Можеха да прескочат до Южна Франция. Джейд беше резервирала апартамента в „Плаза Атене“ за седем дни.

Вечерта Тими привършваше с последните приготовления, когато Жан-Шарл се обади. Беше готова с всичко, дори си бе купила няколко нови тоалета за пътуването от специализирания магазин на „Родео драйв“, с обяснението, че са за племенницата й, защото всички я познаваха. Щастливо усмихната тя вдигна слушалката. Бяха минали едни от най-дългите и тягостни четири месеца в живота й.

— Здравей — весело изчурулика тя, щом чу гласа му. Мисълта за срещата им замайваше главата й. Колкото и да изглеждаше глупаво, предстоеше й най-романтичната среща, макар че той спокойно можеше да дойде направо в хотела. — Тъкмо затварям чантите.

Отсреща последва странно мълчание.

— Тими, не мога да дойда. Момичетата заминаха за Сардиния, след като бяхме в Портофино. Току-що ми съобщиха, че Жулиан е катастрофирала. В болница е със счупен таз, два счупени крака и травма на главата. Довечера заминавам за там.

За момент тя онемя.

— Но ще се оправи, нали?

— Не знам. Краката й са счупени много лошо, ще се наложи да остане на легло дълго време. Ще заведа невролог до Сардиния, искам да съм сигурен, че с главата й всичко е наред. Но няма да успея да се върна вдругиден. — Гласът му звучеше трагично.

— Боже мой, там при вас май не си играете на дребно? — каза тя с нескрито разочарование.

— Какво искаш да кажеш?

— Катастрофи. Рак. С това трудно може да се съревновава човек. — Бебето щеше да е по-важно от всичко, ако му беше казала, помисли си Тими. Почти съжали, че не го е направила досега. Умори се да чака на опашката на нечии други кризи и да бъде последна в списъка на нуждаещите се. Търпението й се изчерпваше. Почувства се толкова разочарована, като дете, на което са му отнели подаръка.

— Това не е състезание. А и се надявам до седмица да се върна. Най-много две. Не искам да я оставям сама там, а и майка й не е в състояние да отиде. Следващата седмица започва лъчетерапия.

Изведнъж всичко това й се стори прекалено. Отношенията им вече приличаха повече на сапунена опера, отколкото на любов. Той влизаше в ролята на героя, който трябваше да спасява всички, освен нея, а тя все го чакаше и чакаше, и вечно проявяваше търпение. Ставаше банално. И бе чакала достатъчно.

— Ще ти се обадя, като разбера какво е състоянието й — категорично заяви той.

Тими не бе проявила очакваното съчувствие, нещо нетипично за нея. Търпението й бе стигнало предела си. Дори вече се бе изчерпало. Всичко зависеше от онова, което щеше да направи сега, и колко дълго очакваше от нея да издържи така. А може би щеше да последва поредното драматично извинение. Вече не знаеше на какво да вярва. Вярно или не, беше много трудно да живее с това. Беше броила всяка минута, толкова й липсваше.

— Ще ти се обадя оттам. — Тъкмо щеше да затвори, когато тя попита:

— Да дойда ли в Париж? Бих могла да те изчакам в хотела? — Това би било по-логичното решение, отколкото да стои в Ел Ей.

Той се поколеба по-дълго, отколкото очакваше.

— Не. Защо да си губиш времето тук? Ще ти звънна щом се върна и тогава ще можеш да дойдеш.

Отговорът му отново събуди подозрението й. Защо все искаше от нея да си стои в Ел Ей? Какво щеше да е следващото извинение? В този момент в главата й звучеше само предупреждението на Джейд с постоянните й мрачни прогнози. Това вече приличаше на много лоша шега.

Тими свали куфара от леглото, легна си и впери невиждащ поглед в тавана. Мислеше за Жан-Шарл и се чудеше дали всичко, което казваше, е истина. Вероятно пресилваше нещата, за да не напусне семейството си. Просто не искаше да й каже. Вече не знаеше какво да мисли. Не мигна цяла нощ. Бродеше из къщата замаяна и очакваше обаждането му. Звънна й след дванайсет часа. Травмата в главата на Жулиан не беше сериозна, но с краката не беше така. Налагаше се да остане в болницата в Италия поне четири седмици. Не можеше да мръдне дотогава оттам, не можеше да я остави сама в болницата. Тими изпадна в пълна паника. Опитваше се да прояви съчувствие, но не й се отдаваше. Беше се изчерпало. Каза му да постъпи както трябва и да й се обади, когато се освободи. Това беше всичко, което можеше да направи.

На следващия ден отиде в офиса без да даде никакво обяснение. Беше първи септември. Дейвид погледна смаяно Джейд, която самодоволно му заяви, че очаква чека си за хиляда долара. И двамата бяха силно притеснени за Тими, която затвори вратата на кабинета си и не искаше да разговаря с никого. Цяла сутрин остана там да рисува моделите си. По-късно им обясни, че дъщерята на Жан-Шарл е катастрофирала и ще остане в болница в Италия около месец, а той трябваше да е до нея. Този път Джейд не каза нищо, просто ужасно съжаляваше за Тими. Никой от двамата не посмя да я разпитва повече, а в края на деня тя си тръгна без да им каже довиждане.

Замина направо за Малибу за уикенда. Жан-Шарл й звъня няколко пъти и въпреки разбирането, което искаше да прояви, едва се сдържаше да не му каже колко е разочарована и обезкуражена. Вече се чудеше колко ли пъти щеше да се повтори това и дали изобщо щеше да го види някога. Искаше да се обади на сестра Ан, но се отказа. А може би Жан-Шарл не беше мъжът за нея. Трудно можеше да се каже, а като продължаваше да слуша всевъзможните обяснения, все по-малко му вярваше. Докога ли щеше да продължава така? Беше й обещал, че няма да е повече от месец и така си мина целият септември. Тя продължаваше да крие бременността си и нервите й бяха опънати докрай. Стана сприхава, страховете й я владееха с пълна сила. Не й оставаше нищо друго, освен да чака. Или да се откаже, но още не беше готова за това. Искаше да му вярва.

На двайсет и пети септември той се върна в Париж и Тими си направи друга резервация. Вече не я интересуваше срещата на Айфеловата кула, можеха да се срещнат в „Плаза Атене“ или на друго място. Просто искаше да го види и му го каза. Вечерта той й се обади и сподели, че Софи го заплашва никога повече да не го види и да не му проговори, а състоянието на жена му се влошило въпреки терапията.

Едва не се разплака, когато й разказваше всичко това, а тя само стискаше слушалката като хипнотизирана. Вече беше чула всичко — от тийнейджърски капризи, рак, химио- и лъчетерапия, счупени крака, катастрофи, травми на главата. Пропускаше ли нещо? Може би болното куче или проблема с домашната помощница, или може би къщата им е изгоряла до основи и ще трябва да я изгради с голи ръце. Колко ли време очакваше от нея да чака? Явно не беше готов да се справи. Добре че не му каза за бебето, а и едва ли щеше да има някакво значение. Беше обвързан там завинаги. Вече й беше съвсем ясно. Просто трябваше да събере сили и да сложи край. Очевидно на нея се падаше да направи крачката, той не смееше. Толкова й се искаше да му вярва, но не можеше. Имаше хиляди извинения, милион основателни причини да си остане там завинаги. За нея той беше само една илюзия, телефонен глас. Обещание, което никога нямаше да бъде изпълнено. Джейд се оказа права, толкова пъти я предупреждаваше, а тя не искаше да я чуе. Сълзи на мъка и гняв се стичаха по лицето й, докато го слушаше как я умолява да прояви разум. Тогава нервите й не издържаха:

— Какво искаш от мен? Какво трябва да направя? Чакам те вече шест месеца. Не съм те виждала толкова дълго. Чакам жена ти да оздравее, Жулиан да се съвземе от катастрофата, София да спре да те заплашва и после всичко се повтаря. Ти дори не правиш опит да се изнесеш. Говорихме още през февруари. Срокът беше юни. После стана септември. Вече сме почти октомври. А ти искаш още време. Ако искаше да ги напуснеш, досега щеше да го направиш. Можеш да им помагаш и от друго жилище. Не е нужно да живееш с тях и да се правиш на линейка денонощно. Та ти не си ме виждал от април, Жан-Шарл — и едва не се изпусна да му каже за бебето. — Чувствам се като глупачка. Дори не съм ти любовница. Аз съм просто жена, с която разговаряш по телефона, докато живееш със семейството си. Може би се притесняваш да ми кажеш, че всичко е свършило. И без това си го мисля вече от няколко месеца. Просто не ти достига смелост да ми го кажеш. Няма значение. Аз те обичам така, както не съм обичала никога досега, но няма да участвам повече в това. Няма нужда да измисляш повече извинения. Могат да спрат вече инцидентите и болестите. И не се налага Софи да скача от покрива. Аз съм дотук.

Тя вече плачеше неудържимо и едва изрече последните думи, а той я слушаше онемял. Винаги се бе страхувал да не я загуби. Просто имаше нужда от още малко време, за да реши още няколко проблема и всичко в бившето му семейство да е наред, когато ги напусне. Защо не можеше да го разбере? Освен ако не го обича. И двамата бяха изключително разстроени и тогава тя нанесе смъртоносния удар. Искаше да бъде сигурна, че дори и да чуе за бебето, нямаше да разбере, че е негово.

— Няма значение, Жан-Шарл — студено продължи тя. Събра сили, за да изрече думите, които щяха да изгорят всички мостове зад нея и връщане назад нямаше да има. Не искаше повече никакви лъжливи надежди и обещания. Дори не беше сигурна дали изобщо я обича, но и така да беше, нещо не му достигаше да направи решителната крачка. Затова слагаше точката завинаги. Край. Знаеше го. Този път не тя щеше да бъде изоставената. Щеше да си тръгне първа, с високо вдигната глава, въпреки разбитото си сърце. — И без това напоследък се срещам с друг човек — хвърли тя бомба върху всичко, което бяха градили през последните осем месеца. — Всъщност от април — и присви очи, когато чу придиханието му от другата страна на линията. Когато вестниците гръмнат с новината, не трябваше да има никакви съмнения, че детето е негово. Тими О — самотна майка. Трябваше да го направи, независимо от болката.

— Разбирам. Нямах представа — отвърна той с треперещ глас. — Знам, че не ми вярваш, но наистина се постарах да се измъкна от тази каша, за да бъда с теб. Нямах представа, че може да се стоварят толкова беди наведнъж. Трябваше да ми го кажеш още от началото, Тими. Беше редно. Изглежда моралът в Холивуд е по-различен от моя. Аз бих имал почтеността да ти го кажа, ако с мен се беше случило. През цялото време не съм спирал да те обичам. Единствената причина да отлагам срещата ни това лято беше, че не исках да те въвличам в тази бъркотия и да те подлудявам, докато се опитвам да уредя всичко. Много съжалявам, че ми отне повече време, отколкото бях обещал. Понякога не всичко зависи от нас. Направих всичко по силите си — продължи той, а сълзите се стичаха по лицето му. — Обичам те. Повярвай. Нямах представа, че ако не се изнеса достатъчно бързо, ти ще скочиш в нечие друго легло. Колко време ти трябваше? Седмица? Две? Видяхме се през април, значи не си чакала дълго. Не е много почтено от твоя страна — тъжно заяви той.

Звучеше сякаш бе пронизала сърцето му с нож. Но нима неговите постоянни извинения не й бяха причинили същото? Връзката им вече беше въображаема любов с невидим човек. Дори да е бил добронамерен, не бе постъпил справедливо с нея. Да, бяха сбъркали и изпитваха неизмерима болка. А сега щеше да има и бебе, без баща. И тримата щяха да бъдат нещастни.

— Ти така и не се изнесе, както беше обещал — каза тя с дрезгав глас.

— Не остана време. Бях планирал с теб да направим оглед на три апартамента следващата седмица. Или когато се срещнем.

— Никога нямаше да се срещнем. Може и да си го искал, но винаги щеше да намираш хиляди причини.

— Може би си права. Не мога да кажа сега, Тими. Съжалявам… желая ти късмет. Надявам се другият човек да ти донесе щастие. Искам да знаеш, че те обичам с цялото си сърце. Никога не съм обичал друга жена колкото теб, докато ти си се забавлявала с друг — каза той по-скоро съсипан, отколкото огорчен.

Тими бе защитила себе си и бебето си. Той нямаше право да знае за него, то вече не беше нито негово, нито тяхно, а само нейно. Не искаше да я съжалява. Беше готова да го отгледа сама. Някой ден щеше да разкаже на детето си кой е баща му и тогава то щеше да реши как да постъпи. Щеше да му обясни, че баща му е един прекрасен, почтен, възпитан, любвеобилен мъж, когото тя бе обичала повече от самия живот и в когото се бе влюбила от пръв поглед някога в Париж. Това бе най-доброто, което можеше да направи. Нямаше какво повече да каже.

— Пази се. Обичам те — промълви тя и затвори. Изпитваше вина, че го нарани така, но нямаше избор.

В този миг мислеше, че ще умре. Хвърли се на леглото и четири дни не излезе от дома си. Не отиде в офиса, нито отговори на обажданията. Не вдигна и на трите позвънявания на Жан-Шарл. Когато най-сетне се върна на работа, изглеждаше като мъртвец. Не каза абсолютно нищо на Дейвид или Джейд. Турнето в Ню Йорк, Милано и Париж беше след две седмици и трябваше да наваксва с натрупалите се задължения.

В Ел Ей беше настъпила голяма жега, а климатикът им се развали. В офиса беше задушно, въпреки отворените прозорци. Тими съблече широкото си сако, което се бе превърнало в нейна униформа, нещо като бурка, и остана по тениска и джинси, които подчертаваха корема й, беше в шестия месец. Когато я видя, Джейд замръзна. Тими би се разсмяла, ако не беше толкова смазана след раздялата с Жан-Шарл.

— Това какво е? — попита Джейд с недоумяващ поглед.

— Познай — отвърна Тими с тъжна усмивка.

В това време влезе Дейвид и я зяпна смаян. Коремът й изглеждаше огромен, вече не можеше да се крие, нито пък искаше. Беше време да излезе от скривалището поне пред тях. Засега. Надяваше се да успее да се прикрие по време на дефилетата, за да избегне клюките в пресата.

— О, боже мой! — поразен зяпна Дейвид. — Той знае ли? — нямаше нужда да пита от кого е.

Тими поклати глава.

— Не, не знае. И не искам да знае. Няма да се превръщам в патетична, отхвърлена женичка с бебе на ръце. Заслужавам по-достойна роля. Имах намерение да му кажа като се видим, но това така и не се случи. Последния път, когато се обади с поредните извинения да отложим срещата, му казах, че се срещам с друг мъж от април. Ако прочете в пресата, не искам да си мисли, че детето е негово.

— Защо го правиш? — ужасена я погледна Джейд. Според нея това бе най-лошият вариант.

— Защото го обичам — просто отвърна тя, — дори да не го видя никога повече. Обичам го толкова, че искам да имам дете от него. В това отношение нищо няма да се промени, само защото не му стига куража да каже на жена си. Правя го и заради Марк. Погребах едно дете. Не мога да се откажа от друго. Това дете е дар божий. Ще го запазя, въпреки всичко — обясни тя и избърса очите си, а Дейвид отиде и я прегърна.

— Много си смела, Тими — мило й призна той. Винаги бе го знаел, това бе поредното доказателство. — Но мисля, че той има право да знае, детето е и негово. Аз въпреки всичко мисля, че те обича, просто му трябваше повече време.

— Глупости — избухна Джейд. — Никога нямаше да напусне жена си. Никога не го правят.

— Някои го правят — заинати се Дейвид. Беше й написал чека и тя вече се фукаше с новата си чанта „Шанел“. Дейвид не можеше да се примири, че е спечелила. Заради Тими, не заради себе си.

Прегърна я, после всички се заловиха за работа. До раждането на детето оставаха още три месеца. И един цял живот… без Жан-Шарл. Не искаше да си го представя. Знаеше, че вече нямаше да обича друг мъж, нито искаше. Той наистина бе любовта на живота й. И бе го загубила. Завинаги. Най-страшният й кошмар се сбъдна.