Даниел Стийл
От пръв поглед (2)

2.

Двете интервюта в сряда следобед преминаха очаквано отегчително. Нищо по-различно вече двайсет и три години. Публичността бе най-безинтересната част от работата й. Онова, което най-много й допадаше, беше творческият процес, новите идеи, удоволствието от включването на допълнителните линии и безкрайните възможности.

Представянето на колекциите готови облекла в Ню Йорк и Европа беше много важно за фирмата. Тези участия й носеха специална тръпка и поради факта че беше единственият американски дизайнер, който два пъти годишно представяше модели и на двата континента — а това си беше сериозно предизвикателство. Нейният перфекционизъм беше пословичен. Задължително присъстваше на пробите на моделите, проверяваше дали всеки елемент е на мястото си, дали всеки аксесоар е перфектният избор. Накрая внимателно проследяваше главната репетиция. Тими — обикновено спокойна и уравновесена, направо полудяваше, ако нещо не беше наред по време на ревютата, ако моделите не изглеждаха на пътеката така, както очакваше — грима, косите, движенията…

До петък следобед приключиха с всички проби, а репетициите бяха насрочени за понеделник. Цяла седмица не бе хапвала почти нищо и колкото по-малко се хранеше, толкова по-зле се чувстваше. Преди заминаването им с Дейвид за Лондон, Джейд забеляза, че нещо не е наред. Двамата бяха решили да прекарат там уикенда. Дори Дейвид се бе отказал от пътуването си до Прага, за да придружи Джейд. Очакваха ги три купона, а Дейвид твърдо бе решил да посети галерия „Тейт“.

— Добре ли си? — загрижено я попита Джейд на тръгване. Тими й се стори необичайно бледа и напрегната. Така бе цялата седмица. Случваше се преди ревюта, но този път изглеждаше по-особено — изтощена и някак извън контрол.

— Всъщност, чувствам се ужасно — усмихна се Тими. — Просто съм уморена. Щеше ми се Париж да е в началото на дяволския месец, а не в края, когато вече съм на края на силите си. Изглежда Милано ми дойде в повече.

— Давай го по-спокойно през уикенда — притеснено я посъветва Джейд. — Не се занимавай с нищо. Всичко е готово. — Знаеше, че Тими се вълнува за платовете, които бе поръчала за следващата година. Всичко беше пристигнало, очакваше и няколко десена по поръчка. Дрехите, които замисляше, щяха да са уникални. — Ще ходиш ли на някои от купоните?

— Вероятно ще трябва да се покажа тук-там. — Много от дизайнерските фирми организираха тържества в Париж, но „Тими О“ щеше да пропусне този сезон — глътка въздух за екипа, макар да бяха наясно, че при следващото си участие през февруари трябваше да се реваншират и да спретнат сериозно забавление. Но това предстоеше, сега се бяха откачили.

— Може да е някакъв грип — каза Тими. — Ще се оправя, като се наспя нощес. — Беше намислила да си поръча румсървис, вместо да обикаля по любимите си бистра. Не беше в настроение, а и една тиха вечер в стаята изведнъж й се стори прекрасна възможност. Щеше да хапне супа и да си легне.

— Обади се, ако имаш нужда от нещо. — Джейд я прегърна на тръгване. Знаеше, че Тими с удоволствие щеше да се разхожда из улиците на Париж, да посети любимите си местенца.

— Няма да ми трябва нищо. Вие двамата се забавлявайте. — Бяха достатъчно млади да купонясват по лондонските партита. Беше им направила резервация в „Харис Бар“ за своя сметка — поредният жест, с който им показваше колко много ги цени.

Малко след като тръгнаха, тя се пъхна в горещата вана.

Мислеше за Зак. Не му се бе обаждала откакто пристигна. Той също не го направи. Изпрати му кратък имейл, когато излезе от банята. Не й се искаше да затваря врати, преди да се е прибрала. После звънна на румсървис, поръча си пилешка супа, прочете една глава от книгата, което не бе правила отдавна, и в десет часа заспа.

Събуди се в два сутринта. Чувстваше се много зле и до сутринта не спря да повръща. Към шест, когато небето над Париж взе да просветлява, отново заспа, от изтощение. Това наистина бе лош късмет — да се разболее точно в Париж и да пропусне възможността да се наслади на любимия си град. Събуди се по обед, чувстваше се малко по-добре, макар че мускулите на корема я боляха. Беше прекарала ужасна нощ, но изглежда най-лошото бе преминало.

Обади се на Жил и го помоли да я чака пред хотела в един часа. Поръча си чай и препечен хляб. Прииска й се да звънне на Зак, но при него часът бе три сутринта. За добро или лошо той бе мъжът в живота й, поне засега. През нощта дори й беше минала мисълта да му се обади, за да му се оплаче, но реши, че той едва ли ще го вземе на сериозно. Съчувствието не му бе присъщо, поне не го бе проявявал през четирите месеца, откакто бяха заедно. Случваше се вечер да сподели колко е уморена, но той изглежда не обръщаше внимание на думите й и настояваше да излязат.

Взе си душ, облече пуловер и джинси, удобни обувки и излезе от хотела. Жил я чакаше отвън и щом я видя, усмивката грейна на лицето му.

Обиколиха всички нейни любими места, но към четири отново се почувства зле. Не й се искаше да губи нито минута, докато е в Париж, бе планирала да посети магазина на Дидие Людо на „Пале Роял“, за да се порови из винтидж моделите, но накрая се отказа и се върна в хотела. Прибра се в стаята си и се пъхна в леглото. Към седем вечерта отново започна да повръща и то още по-силно. Вирусът, който бе пипнала, не бързаше да си отива. Два часа по-късно й се струваше, че умира. След поредната криза в банята, едва не припадна. Колкото и да не искаше да си признае, усещаше как паниката я завладява. След още половин час, който прекара в леглото, взе да обмисля къде може да намери лекар. Сети се за името на един, препоръчан от нейна приятелка от Ню Йорк, в случай че някога й се наложи. Беше записала телефоните му на листче хартия, прибрано в тефтера й. Леко притеснена, тя му звънна, после остави съобщение на мобилния и отново се отпусна в леглото. Мразеше да се разболява, особено когато бе далеч от дома си. Отново помисли дали да не звънне на Зак, но й се стори глупаво. Какво щеше да му каже — че е болна от грип? Не искаше да безпокои и Джейд и Дейвид, затова остана в леглото в очакване лекарят да се обади. Остана изненадана, когато само след няколко минути я потърси и обеща до единайсет да бъде в хотела.

От рецепцията я уведомиха за пристигането му. През последните два часа не беше повръщала и започна да се чувства глупаво, че е притеснила лекаря за нещо незначително. Съвсем се обърка, когато отвори вратата, за да го посрещне. Насреща й стоеше висок, приятен на вид мъж с пясъчноруса коса, на около петдесет и пет, облечен в безупречно елегантен тъмносин костюм и бяла риза. Приличаше по-скоро на бизнесмен, а не на лекар. Представи се като доктор Жан-Шарл Верние. Извини му се, че го е притеснила в събота вечер, а той я увери, че не било никакъв проблем, тъй като вечерял наблизо до хотела. С удоволствие щял да й помогне, макар че нямал практика да посещава пациенти по хотелите. Тими знаеше, че е интернист и професор в Медицинския факултет. Знаеше и това, че посещението му тук е заради общата им приятелка от Ню Йорк. Беше благодарна, че е запазила бележката с името му. По-добре той, отколкото някой напълно непознат. При това беше известен и уважаван специалист в град като Париж.

Последва я в стаята. Доктор Верние веднага забеляза бавната й и нестабилна походка. Светлата й кожа, типична за червенокосите, му се стори необичайно бледа. Видя, че присви очи, когато седна — явно изпитваше болка. Всъщност болеше я всяко мускулче, след два дни повръщане.

Преслуша гърдите й, премери температурата. Нямаше треска, дробовете й бяха чисти. Докато сваляше слушалката, тя забеляза халката на лявата му ръка. Не можеше да не признае, че с тези дълбоки сини очи и русата, прошарена на слепоочията коса, изглеждаше изключително привлекателен. За разлика от нея. Беше прекалено болна, за да мисли за външния си вид. Отпусна се по гръб на леглото, а той внимателно започна да опипва корема й. Помоли я да разкаже какво точно се бе случило, отново я опипа и попита дали усеща болка. Когато натисна по-силно, тя леко извика.

— Предполагам, че е просто грип — взе да го уверява тя, като видя притеснения му вид.

Това го накара да се усмихне. Говореше отличен английски с подчертан френски акцент. Така и изглеждаше, типичен французин, макар и малко по-висок.

— А, вие сте и лекар? — закачливо попита той. — Освен известен дизайнер? Би трябвало да съм ви много ядосан — струвате ми доста пари. Съпругата ми и двете ми дъщери обожават вашите модели. — Тя се усмихна, а той дръпна стол и седна до леглото й. Забеляза, че е притеснена.

— Нещо лошо ли е? — През нощта дори бе помислила, че може да е рак или перфорирана язва, макар да нямаше следи от кръв, когато повръщаше. Никак не хареса начина, по който я гледаше. Нещо й подсказваше, че няма да хареса и онова, което ще чуе, и се оказа права.

— Няма място за притеснение, но… — внимателно започна той, докато тя навиваше къдрица от дългата си червена коса. Изведнъж му заприлича на малко момиче, сгушено в огромното легло. — Бих искал да ви отведа в болницата тази вечер и да направим някои изследвания.

— Защо? — ококори очи тя и той забеляза силното й притеснение. — Какво би могло да бъде?

— Не мога да съм напълно сигурен, но мисля, че е възможно да е възпален апендицит. — Беше почти сигурен, че е това, но не искаше да поставя окончателна диагноза без ехография. — Бих искал да ви заведа до американската болница в Нюили. Много приятно място — опита се да я успокои той, когато забеляза сълзи в очите й. Знаеше, че в тази болница няма да е толкова притеснена, колкото в „Питие-Салпетриер“, където работеше той. Имаше право да преглежда пациенти и в другата болница, макар че рядко го правеше.

— Не мога. Във вторник ми предстои ревю. Репетициите са в понеделник. Трябва да съм там — обясни тя с тревожен глас.

— Трябва да ви уверя, че ако апендицитът ви се спука, мадам О’Нийл, няма да може да присъствате на ревюто си. Представям си колко е важно за вас, но ще бъде напълно безотговорно да не направите необходимите изследвания.

— И ще трябва ли да ме оперират? — попита тя сподавено, а той се поколеба с отговора. Изглеждаше толкова елегантен — като мъж, тръгнал на вечеря, който се бе объркал и случайно бе попаднал в нейната стая.

— Възможно е — отвърна той. — Ще знаем със сигурност след ехографията. Случвало ли ви се е подобно нещо и преди? През последните няколко дни или седмици?

Тя поклати глава. Беше се почувствала недобре една нощ в Милано, но помисли, че е от пастата с бели трюфели, която хапна за вечеря. Джейд и Дейвид също имаха подобно неразположение и единодушно бяха решили, че е от трюфелите. На сутринта всичко бе нормално. Не му спомена за трюфелите от страх, че това окончателно ще го убеди за необходимостта от болница.

— Мисля, че се чувствам по-добре. Не съм повръщала вече няколко часа — заинати се тя като дете.

Не обичаше да се занимава с трудни пациенти посред нощ, особено ако бяха важни личности — при това чужденци и инатливи американци. Жан-Шарл Верние бе свикнал пациентите и студентите да му се подчиняват. Авторитетът му на професор обикновено не се поставяше под съмнение. Преценката му, че пред себе си има жена, обсебена от работата си, бе правилна.

— Не може ли просто да си почивам и утре да решим какво да правим? — взе да се пазари тя и това вече никак не му допадна. Погледна я с явно раздразнение. Виждаше, че няма намерение да постъпи в болница, ако се наложи. Тя пък знаеше, че ако я оперират, ревюто във вторник щеше да е катастрофа. Нямаше доверие на никого, дори на Дейвид и Джейд. През цялата си кариера не бе пропуснала нито едно ревю. И освен това, ако не беше наложително, нямаше никакво намерение да се оперира във Франция. Щеше да го направи след като се прибере в Щатите. — Защо да не почакаме още един ден? — предложи тя, като го гледаше с огромните си, толкова зелени очи на неестествено бледото си лице.

— Защото състоянието ви може рязко да се влоши. Ако е апендицит, сигурно не искате да се спука. — Самата дума я накара да се разтрепери. Представата за спукване на каквото и да е в тялото й никак не й харесваше.

— Не, не искам. Но може би няма да се случи. Може да е нещо друго, нещо незначително, като грип например. Последните три седмици съм в непрекъснато движение.

— Виждам, че сте много упорита жена — строго каза той и я погледна. — Работата не е всичко в този живот. Трябва да се погрижите и за здравето си. Придружава ли ви някой? — дискретно попита той, но очевидно в стаята бе настанена само тя. Другата половина от леглото не беше докосната.

— Двамата ми асистенти, но те са в Лондон за уикенда. Ще си полежа до понеделник и дори да е апендицит, може да се успокои.

— Възможно е, но разбирам, че е изострен вече от едно или две денонощия. Това не е добър знак. Мадам О’Нийл, настоявам да постъпите в болница — твърдо отсече той и показа, че сериозно ще й се ядоса, ако не направи каквото й казва.

Тя не хареса решението му, а той нейното още по-малко. Намираше я за глупава, инатлива, разглезена и своенравна. Поредната американка, обсебена от парите и работата. Беше срещал няколко пациенти като нея и преди, макар че обикновено работохолиците бяха мъже. Това никак не му допадаше. Той бе уважаван лекар със сериозна практика и нямаше нито време, нито желание да спори с пациентка, която не приема съветите му, независимо колко е известна. В неговата работа, в неговото царство той бе точно толкова важна личност, колкото и тя.

— Искам да почакам — запъна се тя.

Той разбра, че нищо няма да може да я убеди. Изглеждаше му съвършено несговорчива, което бе много глупаво.

— Разбрах това, но не съм съгласен с вас. — Извади химикалка от вътрешния джоб на сакото, надраска нещо върху рецептата и й я подаде.

Тя погледна с надеждата, че й е предписал магическо лекарство, което ще оправи всичко. Всъщност беше телефонният му номер. Същият, на който се бе обадила.

— Имате телефонния ми номер. Щом не желаете да се съобразите със съвета ми, ако се почувствате по-зле, моля, обадете ми се, независимо от часа. Но тогава ще трябва да ви откарам в болницата. Съгласна ли сте?

— Не може ли да ми дадете нещо, в случай че отново се почувствам зле? Нещо, което да спре повръщането? — Усети гадене, но не искаше да си признае. Нямаше никакво намерение да отива в болница. Вероятно той просто преувеличаваше или се презастраховаше, помисли си тя. Разсъждаваше като типична американка.

— Това не би било разумно — отсече той. — Не искам да маскирам състоянието ви. Опасно е.

— Пропуснах да ви кажа, че преди няколко години ми откриха язва.

— Още една сериозна причина да се направи снимка. Всъщност бих настоял за това преди да отпътувате. Кога тръгвате?

— Не и преди петък. Бих могла да дойда в сряда, след ревюто във вторник. — Надяваше се дотогава да е добре.

— Надявам се, че ще го направите. Обадете ми се в сряда сутринта и ще ви запиша час за ехограф — делово и хладно заяви той.

Тими помисли, че причината беше в това, че не послуша съветите му.

— Благодаря, докторе — мило каза тя. — Съжалявам, че ви разкарах напразно дотук по това време.

Стори му се искрена и за миг се поколеба в преценката си за нея. Беше трудно да се каже що за характер е. Единственото, което виждаше, бе колко е своенравна. Това не го изненада, знаеше коя е. Явно бе свикнала да контролира всички и всичко, освен едно — собственото си здраве.

— Не беше напразно — учтиво я увери той. — Сигурен съм, че сте се чувствали много зле. — Правилно беше преценил, че не е от хората, които ще звънят на лекар, освен ако не си мислят, че умират. Бе приел да я прегледа като услуга на пациентката му от Ню Йорк, а и бе доловил нотка на отчаяние в гласа на Тими още преди да чуе името й.

— Така беше, но сега съм по-добре. Сигурно защото ме уплашихте — призна тя и той се усмихна.

— Искаше ми се така да ви бях уплашил, че да дойдете на ехограф още тази вечер. Продължавам да мисля, че е наложително. Не чакайте да ви стане ужасно зле, за да ми се обадите, може да бъде прекалено късно. Ако е апендицитът ви, както си мисля, би могъл да се спука.

— Ще се постарая всичко да е спокойно до сряда сутрин — усмихна се тя, той също се разсмя, докато приготвяше чантата си. Хареса я, въпреки ината й.

— Надявам се ревюто да мине добре — пожела й той, препоръча й да не става от леглото дотогава и да си почива през уикенда. После си тръгна.

На Тими й се струваше, че е избегнала голяма опасност. В никакъв случай не й се искаше да отива в болница точно тази вечер. Звучеше прекалено страшно. Мразеше болници, лекари също. Рядко ги посещаваше, освен ако не беше почти на смъртно легло, като този път. Остана да лежи притихнала, след няколко минути звънна на Зак. Чувстваше се толкова самотна и уплашена, имаше нужда от него. Не искаше да тревожи Дейвид и Джейд в Лондон. При Зак беше три следобед и би трябвало да си е вкъщи. Събота е, сигурно се е върнал от фитнеса; бе прекалено рано за вечерните му планове. И на двата номера й отговори телефонният секретар. Остави съобщение, че е болна и се надява да й се обади. Искаше й се да поговори с някого, да чуе познат глас, който да я успокои, да я подкрепи в трудния момент.

Полежа още час, притеснена за онова, което й бе казал лекарят, и накрая в един и половина сутринта заспа. Зак така и не се обади.

Събуди се в десет и се чувстваше прекрасно. Обади се на Жил да го предупреди, че няма да излиза. Искаше й се да отиде до „Сакре Кьор“, защото обичаше да слуша хора на монахините, но реши, че е по-разумно да си остане в леглото и да не дърпа дявола за опашката. Цял ден заспиваше и се събуждаше, яде пилешки бульон, пи чай и в края на деня си поръча малко ориз. До завръщането на Джейд и Дейвид вече се чувстваше значително по-добре. Те й благодариха за вечерята в „Харис Бар“, разказаха й за купоните и за галерия „Тейт“. Тя изобщо не спомена за онова, което беше й се случило. Имаше чувството, че се е отървала на косъм от някаква опасност. Вечерта си легна рано, а в понеделник отново беше в обичайното си добро състояние, което според нея означаваше, че лекарят бе сбъркал, независимо от репутацията си. С огромно облекчение обу любимите си джинси, сложи черен пуловер, черните балетни обувчици и слезе в залата, която бяха наели, за да проследи репетицията.

Както обикновено, репетицията се оказа пълна какофония. Винаги ставаше така. Участниците тръгваха в погрешната посока, качваха се не откъдето трябва, изглеждаха замаяни, моделите закъсняваха, светлината не беше добра, музиката се губеше. Беше се научила да очаква подобен хаос през годините и това я накара да се почувства два пъти по-доволна, че отказа да се занимава с болници. Не се доверяваше на медицината във Франция. Дори отиде на вечеря с Джейд и Дейвид в ресторант „Волтер“, а след това се отби на партито, организирано от „Диор“. Както винаги, събитието беше изключително. Бяха поставили лампиони от лусит около басейна, навсякъде се разхождаха топлес модели. Към три сутринта Тими се почувства много изтощена и се прибра в хотела. С облекчение забеляза, че въпреки умората се чувства добре и за пореден път се увери, че лекарят бе сбъркал.

На следващия ден ревюто мина гладко, въпреки суматохата по време на репетицията предишния ден. Беше много доволна, че успя да присъства. И уверена, че ако не бе зоркият й поглед, все нещо щеше да се обърка. Не би поверила на никого да ръководи ревюто. Всички от екипа се поздравиха и в осем вечерта Джейд и Дейвид отлетяха за Ню Йорк. Програмата за сезона бе приключила, предстояха им само още няколко срещи. Тими планираше да пристигне в петък, да посети фабриката им в Ню Джърси и да остане в града за уикенда. Имаше уговорени срещи за понеделник и вторник, след което всички се прибираха в Лос Анджелис. Зак все още не беше се обадил. Предполагаше, че това беше наказанието за това, че не го взе със себе си в Париж. Беше му казала, че е болна, а той не би пропуснал такъв удобен момент да й натрие носа. Нека да й е зле, щом не го иска. Звучеше извратено, но Тими познаваше тази негова страна.

Чувстваше се зверски уморена след ревюто и няколкото питиета с журналисти и редактори от „Вог“. Джейд и Дейвид вече бяха заминали за Ню Йорк. След дългия натоварен ден Тими имаше усещането, че ще лази по стълбите. Прибра се в стаята си, поръча си румсървис, но дори не успя да изяде вечерята си, заспа направо с дрехите.

Нямаше представа колко е часът, когато се събуди. Навън бе тъмно. Усещаше пронизваща болка отдясно, едва си поемаше дъх, и този път нямаше никакво съмнение какво се случва. Доктор Верние все пак се оказа прав. Разплака се. Като обезумяла потърси в купчината документи на нощното шкафче листчето с номера му. Намери го преди да изпадне в пълна паника. Сгърчена от болка, набра номера. Беше четири сутринта и си помисли, че създава големи проблеми. Едва събра сили да се обади, когато на второто позвъняване той вдигна. Не я позна веднага. Тя плачеше ужасена. Само като чу гласа й, беше наясно какво се случва. Бяха изминали три дни без новини от нея и се бе надявал, че е сбъркал в диагнозата. Но очевидно не беше така.

— Извинете, че ви безпокоя толкова късно, докторе… — каза тя, задъхвайки се от болка и плач. — Имам… ужасни болки… аз…

— Знам. — Не беше нужно да му обяснява. Разсъни се и спокойно каза: — Веднага ще изпратя линейка. Останете в леглото. Не мърдайте. Няма нужда да се обличате. Ще ви чакам в болницата. — Звучеше хладнокръвно, като уверен в професионализма си човек, на когото можеше да разчита.

Той разбираше отчаянието й и сериозната опасност, в която се намира. Ситуацията беше спешна.

— Много ме е страх — каза тя и отново заплака. — Толкова ме боли…

Той се опита да я успокои и обеща, че всичко ще бъде наред.

— Вашите асистенти там ли са? — надяваше се да не е сама. Тревогата му растеше. Трябваше незабавно да пристигне в болницата и да я подготвят за операция.

— Заминаха за Ню Йорк — едва изрече тя.

— Сама ли сте?

— Да.

— Ще поръчам някой от хотела да дойде при вас. Веднага ще се обадя, всичко ще бъде наред — каза той с твърд, тих глас, който за миг успя да разсее паниката й.

— Не, няма. — Гласът й трепереше.

Помисли си да я успокои, но не му се искаше да губи време.

— Ще бъда в болницата, когато пристигнете — спокойно каза той и затвори.

След няколко минути Тими се обади на рецепцията и помоли камериерката да се качи в стаята й и да остане при нея. Пристигането на линейката предизвика суматоха във фоайето, появи се и дежурният заместник-управител. Сложиха я на носилка, завиха я с одеяла и се втурнаха по празните коридори към изхода. Когато спряха пред болницата, доктор Верние ги очакваше. Погледна я, безмълвно хвана ръката й и не я пусна, докато тичаха с носилката към операционната.

— Помолих един от най-добрите хирурзи в Париж да ви поеме — спокойно й обясни той.

— Много ме е страх — вкопчи се тя в ръката му, вцепенена от болка. — Моля ви, не ме оставяйте сама.

Той кимна и се усмихна за кураж. Една сестра се приближи с документите за подпис. Налагаше се да посочи човек, на когото биха могли да се обадят в случай на нужда. Тими се замисли за миг. Като най-близък човек посочи Джейд Чин, която в момента се намираше в хотел „Четири сезона“ в Ню Йорк. Даде номера на мобилния й телефон, но помоли да й се обадят само ако нещо се обърка. Нямаше смисъл да я тревожат сега, нищо не можеше да направи от разстояние. Доктор Верние беше озадачен — стори му се толкова тъжно, че тази жена с възможности, известна и уважавана по целия свят, в този критичен момент може да се обади само на секретарката си. Това обясняваше много неща — за избора, който бе направила, и за цената, която бе платила. Изпита съжаление към нея, докато държеше ръката й по време на ехографията. Предположението от преди три дни се оказа вярно. Апендицитът й се бе спукал и токсините вече бяха навлезли в кръвния поток.

— Моля ви, не ме оставяйте — вкопчи се в ръката му тя.

— Няма да ви оставя — мило й обеща той.

Анестезиологът вече приготвяше упойката. Действаха бързо. Опасността беше сериозна. Трябваше да отстранят останалото от апендицита и да направят всичко възможно, за да почистят зоната. Анестезиологът й говореше на френски, а Жан-Шарл Верние й превеждаше, без да пуска ръката й.

— Ще останете ли по време на операцията? — попита тя и очите й се наляха със сълзи.

— Ако искате. — Присъствието му я успокояваше и й вдъхваше доверие. Знаеше, че напълно може да разчита на него.

— Бих искала… да останете… и моля, наричайте ме Тими. — Изведнъж изпита благодарност, че му се беше обадила. Разбираше, че е в добри ръце, макар че ужасно се страхуваше.

— Тук съм, Тими — увери я той и сините му очи се впиха в нейните. — Всичко ще бъде добре. Вече си в безопасност. Няма да позволя нищо лошо да ти се случи. След минута ще заспиш. Ще се видим, когато се събудиш — с усмивка я увери той. Щеше да я изчака да заспи, за да отиде да се преоблече. Щеше да остане с нея в операционната, както й бе обещал. Винаги спазваше обещанията си. Пациентите му знаеха, че никога не ги изоставя. Тими също вече знаеше.

След миг анестезиологът сложи маската на лицето й. Погледът й срещна този на Жан-Шарл и докато той й говореше, потъна в сън. Не спираше да мисли за нея — толкова успяла, а без нито един близък човек до себе си. Помнеше погледа й. Никога досега не бе виждал по-тъжни очи. Не бе срещал толкова уплашен от самотата човек. Приличаше му на ужасено, изоставено дете.

Както бе обещал, остана, за да проследи операцията. Всичко мина добре и хирургът остана доволен. Екипът напусна операционната, а Жан-Шарл Верние я придружи до интензивното отделение. Не я познаваше. Преди три дни му се стори труден и неразумен човек, а сега дълбоко в себе си осъзна, че която и да е тя, каквото и да се бе случвало в живота й до този момент, не би могъл да я остави сама. Някой трябваше да остане до нея. Той беше всичко, което тя в момента имаше. Бе почувствал самотната й душа.

Когато дойде на себе си, той беше до леглото й в интензивното. Беше още замаяна от лекарствата, но веднага го позна и му се усмихна.

— Благодаря — прошепна тя и отново затвори очи.

— Приятни сънища, Тими — мило каза той, — до утре — добави шепнешком и внимателно пусна ръката й.

Тя отново потъна в дълбок сън, а той напусна стаята, пожела лека нощ на сестрите и се качи в колата си. Всички в хирургията бяха впечатлени от факта, че лекар от такъв ранг през цялото време остана до нея.

Нямаше обяснение, но му беше тъжно за нея. Нещо в погледа й подсказваше, че е преживяла много. Могъщата жена, която другите виждаха в нея, която управляваше успешно цяла империя, нямаше нищо общо с тази, която видя нощес. Жената, чиято ръка държа, имаше рани в душата, които докоснаха сърцето му. Не спря да мисли за нея докато пътуваше към дома си и наблюдаваше как слънцето се издига над Париж.

В болницата в Нюили Тими спеше спокойно, без да си дава сметка, Жан-Шарл Верние бе прогонил всичките й стари демони и не бе допуснал да я завладеят отново.