Йон Айвиде Линдквист
Малка звезда (9)

1.

Mother says I was a dancer before I could walk

Роберт Сегервал е заслужил мястото си в официалната ложа след трийсетгодишна вярна служба в Шведската телевизия. Той от онези, на които камерата се спира, докато снима публиката. Носи широко ленено сако с бежов цвят и прави впечатление на едновременно солиден и спокоен човек. Да, когато Ласе се оттегли, той беше сред обсъжданите му приемници. Но не съжалява — предпочита лятото да му е свободно.

След първия удар по ръката за момент се вбесява, че някой му е съсипал сакото. След това идват болката и кръвта. До него жена му, с която са заедно от двайсет и пет години, изпищява и той осъзнава, че опасността е реална.

Обръща се към нападателя си, но не успява да стори нищо — цялото му внимание се насочва към ново пробождане в гърлото. Следващите удари вече са без значение.

She says I began to sing long before I could talk

Всички знаят, че захване ли се с нещо, Линда Ларшон го прави както трябва. Затова и беше заела мястото си пред сцената на Солиден още от десет часа сутринта. Веднъж е отишла на „Алсонг“ — трябва да му се наслади в пълна степен. През деня беше хапнала от провизиите в раницата си, докато следеше репетициите. Възнамеряваше да опише цялото преживяване в блога си „Лятото на Линда“ и през последните няколко часа си беше водела бележки.

След като чува сърдитото бръмчене зад гърба си, решава, че идва откъм някоя необичайно голяма оса. Знае, че в такъв случай е най-добре да стоиш мирно. Не да заразмахваш ръце. Свежда поглед към бележника си, чудейки се дали да напише нещо за осата.

А после идва пробождането във врата. Болката е неописуема. Пръстите й се разперват и стават леденостудени. Отваря уста, за да изкрещи, но нещо засяда в гърлото й. По бележника покапва кръв и тя притиска ръка към шията си, която е наполовина пробита от бързо въртяща се бургия. След това бургията излиза и тя успява да осъзнае какво е станало, преди да припадне.

And I’ve often wondered, how did it all start?

Макар това да не е от събитията, в които се очаква от публиката да се включи, Исайло Йованович не може да се въздържи да не припява. За трета поредна година идва на „Алсонг“ и за колкото и интегриран да се смята след седемнайсет години в Швеция, все пак не знае песните. Все тоя Еверт Тоб, в Белград никога не го беше чувал.

АББА обаче е друго нещо. Като тийнейджър Исайло и приятелите му си разменяха касетки, а именно под звуците на „Фернандо“ той бе получил първата си целувка.

Знае, че има приятен тенор и макар хората около него да не пеят, той се включва в песента на момичето горе на сцената. Никога не е чувал някой да пее така и му носи наслада да чуе собствения си глас, примесен с неговия.

Чува далечни писъци и предполага, че момичето е някакъв идол. За него е без значение, важна е само радостта от преплитането на гласовете им.

Насред щастието от музиката получава жесток удар в челюстта, ужасна болка над брадичката. Нещо в долната му челюст се счупва и той се строполява на земята. За няколко секунди устата му се напълва с кръв и отломки от зъби. Той не разбира. Това не е Швеция, каквато я познава.

И тогава вижда замахващия чук и вдига ръце, за да се защити. Главата му бръмчи и не може да фокусира картината. Размазана фигура отстъпва леко встрани; следва унищожителен удар право в темето.

Who found out that nothing can capture a heart like a melody can?

Юхан Лейонйерта е на седмото небе. Той отиде на „Алсонг“ по една-единствена причина и надеждата му се сбъдна. Ула Сало го докосна. Юхан боготвореше Ула Сало от самото начало и Ула бе един от вдъхновителите му да признае хомосексуалността си преди осем години, да напусне Шиса и да се премести в Стокхолм.

Ула притича през публиката, пеейки „The Worrying Kind“ и Юхан протегна ръка. А Ула не само докосна ръката му. За момент я стисна и погледна Юхан в очите, докато пееше: „Be good for goodness sake.“ Думите и докосването го разтърсиха.

Юхан знае, че е нелепо. Той е на трийсет и две години, а е вманиачен по някаква знаменитост. Снима ръката си с телефона, въртя думите „be good for goodness sake“ из главата си отново и отново, все едно са мисъл на някакъв гуру, линия, която да следва в живота си. Знае, че е нелепо, но не му пука, иска да се отдаде на радостта си.

Чува писъците наоколо, но ги филтрира през собственото си преживяване, тълкува ги като викове на радост и веселие. О, обича и АББА, а това момиче пее невероятно; но точно сега не това е важното.

Той работи като дърводелец и веднага разпознава звука зад ухото си. Бормашина. Все пак обаче не свързва звука с мъчителното пробождане в гърба — прекалено невероятно е. Едва след второто пробождане чува как оборотите на бормашината се забавят и същевременно усеща разтърсваща болка в костите.

Обръща се и бургията се забива в гърдите му; белият му дроб е пробит и той започва да кашля кръв. Бургията е извадена и той отваря уста, за да отправи призив, молитва. За част от секундата успява да различи въртящата се спирала, преди контурите й да се размажат и тя да се забие в окото му.

Well, whoever it was, I’m a fan

Елси Карлсон ги беше виждала как идват и си отиват. Работеше тук още от времето на Егон Шерман, но ако трябваше да избира, би дала гласа си за Босе Ларшон. Не че на Ласе му имаше нещо, нито пък на новия, но Босе Ларшон умееше да излъчва сърдечност като никой друг. Едно време това се ценеше.

Обикновено е достатъчно да дойдеш около два часа, за да си намериш място, но днес изглежда участва някой особено популярен и се налага Елси да седи на проходилката си. В интерес на истината, вече й се иска да свършва, понеже здравата се умори. Човек очаква някой младеж да се сети да й предложи мястото си, но времената не са такива.

Мелодията в момента е приятна, а момичето се справя чудесно. Доколкото Елси си спомня, то не участва в репетициите — това е уникален случай. А може би просто Елси го е забравила. Напоследък й се случва все по-често.

Някаква суматоха сред седалките привлича вниманието й. Няколко души са скочили от местата си и бягат. Странно. Обикновено започне ли телевизионното излъчване, дисциплината е желязна; публиката не смее дори да си кръстоса краката. А сега тичат и крещят, не е за вярване.

Тя не разбира какво е станало, докато не се озовава по гръб и чува изхрущяването на таза си. Някой е издърпал проходилката изпод нея. Така боли, че челюстите й изскърцват и ченетата й изпадат от устата. Сигурно и очилата й са паднали, защото едва вижда.

Тънка фигура, стиснала нещо в ръка, се надвесва над нея. Елси вярва в доброто у човека и приема, че някой иска да й помогне, че това, което фигурата държи, е нещо, което може да я спаси. След това идва ударът — право в челото — и пред очите й причернява.

От едно кътче на мозъка й, останало в съзнание, чува бръмчене като от ядосано насекомо. Приближава.

So I say thank you for the music, the songs I’m singing

Отначало Лена Форшман намираше идеята за глупава. Да отидат на „Алсонг“ на първата си среща. Това беше семейно забавление, не за двама души, запознали се в интернет. Но всъщност се беше получило добре, даже много добре.

Имаха толкова храна за коментари, които им помогнаха да намерят пътя един към друг. Дотук Петер се беше оказал истински диамант. Самоуверен, без да е арогантен, забавен, без да е пресилен. Не изглеждаше зле, обличаше се добре, а що се отнася до оредялата коса, тя я намираше за доста секси — поне в неговия случай.

Беше й купил малини от момичетата, които обикаляха между редиците и ги продаваха, преди да е започнало излъчването, а когато публиката запя „Един ден ще се завърна в пристана“ той я прегърна през рамо и двамата се заклатиха полушеговито. След края на песента не отдръпна ръката си, докато наблюдаваха как едно момиче излиза на сцената и запява онази хубавата песен на АББА.

Местата им са такива, че пултът скрива от погледа им точно средата на сцената и понеже не вижда момичето, а то пее толкова приятно, Лена затваря очи и се предава на щастието от топлата ръка на рамото си, от меката лятна вечер и приятните мигове, които животът все пак предлага; мигове като този.

Чува истерични писъци и се усмихва при спомена за времето, когато и тя самата бе такава, когато четиринайсетгодишна гледа АББА в Грьона Лунд и за малко да припадне, понеже Ани-Фрид я погледна в очите за част от секундата; пищя, докато гърлото я заболя.

Изведнъж хватката на Петер около рамото й се затяга. Той стиска така силно, че тя изохква и отваря очи в момента, в който ръката му се изтръгва от нейната. Тя го вижда как пада в краката й, хванал се за главата. Разтърсват го спазми, а нейната първа мисъл е: да не би да е епилептик?

А после вижда как изпод дясната му ръка започва да се процежда кръв. Не разбира какво става, но се навежда над него и вика:

— Петер? Петер? Какво ти е?

Очите му се взират в една точка точно зад нея. Разширяват се и той отваря уста да каже нещо. В следващия момент нещо я удря по тила и тя пада по лице върху тялото му. Долавя уханието на „Олд Спайс“, преди вторият удар да угаси всичките й сетива.

Thanks for all the joy they’re bringing

Рони Алберг не знае какво, по дяволите, да прави. Той работи на камерата, която е десет метра вляво от сцената; от високия метър дървен подиум има добър изглед. Но това, което вижда, не е като на репетицията. Току-що е получил инструкции в слушалките да снима публиката на седящите места, но случващото се не е особено естетично за окото. Всички са на крака и търчат напред-назад; изглежда цари някаква масова паника.

Задачата му обаче не е да търси отговори, а да снима от подходящи ъгли. Щом седящата публика по някаква причина е решила да се отклони от сценария, той ще трябва да обърне камерата към правостоящите край бариерите; там поне младежите се държат нормално — снимат с телефоните си и разпъват плакати от рода на „ТЕСЛА РУЛЗ“ и „ФЕН-КЛУБ ТЕСЛА ЯКОБСБЕРГ“.

В ухото му прозвучава глас. Режисьорът Абрахамсон се обажда от буса почти разплакан.

— Какво става там, Рони? Всички камери снимат някакви лайна.

И камерата на Рони снима лайна. Вече и младежите са взели да се държат чудато. Плакатът „ТЕСЛА РУЛЗ“ пада на земята и цялата тълпа под него бяга от оградата. Той възнамерява просто да обърне камерата към сцената и пеещото момиче, което поне стои мирно, но в този момент получава силен удар по коляното и кракът му поддава.

Опитва да се задържи да не падне, като се хваща за статива на камерата, но ударът по другото коляно го досъбаря от платформата и той пада по гръб сред морето от бягащи хора.

Стъпкват го — лицето, краката, ръцете; чува пискливо стържене като от зареждаща се светкавица на фотоапарат да приближава ухото му.

Who can live without it? I ask in all honesty, what would life be?

Не, „Алсонг“ в „Скансен“ не е за Кале Бекстрьом; установи го още докато се мъчеше да изтърпи песента на Арк, след това някаква мухлясала стара песничка, а сега пък онова момиче от „Майспейс“. Единствената причина да дойде беше, че Еми щеше да бъде тук. А даже не може да я стигне!

Прекара последните десет минути във въртене около химическите тоалетни петдесет метра зад последния зрител. Беше попитал Еми къде е и тя му беше отговорила, че е най-отпред. Къде най-отпред, попита той. Сега чака отговора.

Окей, окей. Ако се наложи, ще си проправи път през морето от хора, само за да може да иде и да се притисне до нея. Тя е най-хубавото момиче в класа и когато го попита: „Ще дойдеш ли в «Скансен» във вторник?“, той май не я разбра правилно. Помисли, че си уреждат среща. Но се оказа, че тя е с още три приятелки, а той даже не можеше да я стигне.

Сега стои, загледан в телефона си, мъчи се със силата на мисълта да изкопчи отговор от нея, но изведнъж разбира, че нещо не е наред. Отпред пищят и размахват ръце, отделни хора притичват покрай него. Той прибира телефона и застава на пръсти, за да види по-добре.

Тълпата пред него се разширява. Все едно цялата публика е била затворена в тенджера под налягане и сега започва да се издува към него. Отначало бавно, а после все по-бързо. Той стои точно под капака, в самия вентил, а кипящата маса напира към него.

Не разбира какво става и гледа със зяпнала уста как вълната приближава. Едва когато остават само няколко метра, идва на себе си, хвърля се към една от тоалетните и се заключва вътре. Отвън се носи бучене, докато хиляди крака минават в див бяг, и тоалетната се клати от телата, изпаднали от стадото и сблъскали се с тънките пластмасови стени.

Той сяда на чинията и продължава да звъни, да търси Еми, но отговор няма.

Without a song or a dance, what are we?

На гърба на червената тениска на Джоел Карлсон пише Event Security. Така се нарича фирмата, за която работи; от десет години е на тази длъжност. Event security. Един приятел от фитнеса го беше свързал с тях и той се задържа дълго, понеже работата му допадаше. Особено на „Алсонг“.

Рокконцертите са по-неприятни — задушни помещения, силен шум и блъскащи се и припадащи младежи. На спортните събития пък трябва да се справя с пияниците и хулиганите. В сравнение с тях „Алсонг“ си е чиста ваканция и от фирмата поверяват тази задача като награда за дълга и вярна служба.

Трябва само да обикаляш с пръскачка за цветя и да поливаш с вода разни разгорещени тийнейджърки, които се хилят и го намират за голям купон, да нареждаш на разни, които и така се държат достатъчно прилично, да го карат по-кротко, и да пречиш на публиката да напира напред. Рядко се налага да гониш някого, камо ли пък да прибягваш до насилие.

Но тази вечер става някаква гадост. Щом онази Тесла излезе на сцената и запя, отначало публиката замря. Какъв глас само има това момиче! Всички стояха като омагьосани и слушаха със зяпнала уста. Джоел се възползва да отдъхне малко, да пийне вода и да се поразтегне; и той се наслаждаваше на песента.

И тогава чува писъкът. Идва някъде откъм седящите места, колкото и да е странно. Заоглежда публиката, но прожекторите го заслепяват; все пак вижда, че няколко души са наскачали от седалките. И то насред телевизионното излъчване! Какво, по дяволите… Той им маха ядосано да си седнат, но никой не се подчинява. Даже напротив — наскачат още хора, а виковете се увеличават.

Не само шумотевица, ами и движение. А работата му е да предотвратява точно такива неща и той се озърта, за да намери извора на вълнението.

Нещо става зад една от камерите, там до ВИП-ложата. Ако има място, където винаги да цари пълен мир и спокойствие, това е там. Големи и недотам големи звезди стоят изправени като свещи и чакат да влязат в кадър. Но сега има писъци и движение, и сума ти народ става, и тича.

Джоел си пробива път под сцената, на която момичето все така пее, макар музиката да е утихнала. Докато той стигне ВИП-ложата, целия район в близост до сцената се е опразнил, с изключение на двама души. Джоел вижда нещо на земята и се заковава на място.

Боже Господи.

Роберт Сегервал, онази важна клечка от телевизията, лежи в локва, вероятно кръв; а кръвта се стича от рана или дупка на слепоочието му. Джоел понечва да се хвърли към него, но в същия миг осъзнава, че е по-необходим на друго място.

Приоритети, Джоел. Приоритети.

Това, което отначало бе взел за кавга, се оказва борба на живот и смърт. Разпознава съпругата на Роберт Сегервал, но не и младото момиче, с което тя се боричка — ако може да се нарече така. Възрастната жена размахва ръце, мъчи се да одере лицето на младата, но Джоел вижда, че битката е загубена. Момичето държи в едната ръка дълъг нож, а в другата — бормашина.

Джоел няма как да стигне навреме. Докато той се затичва, ръката с ножа замахва. Джоел не би могъл да направи по-перфектен удар дори по време на обучението си за командос. Острието прорязва гърлото на възрастната жена и тя полита назад с ръце на шията.

Тя най-после осъзнава, че бягството е единствената възможност. Понеже е в капан между момичето и тичащия насам Джоел, тя се запрепъва нагоре по стълбите към сцената, докато кръвта блика по гърдите й.

Приоритети.

Той трябва да спре това момиче, преди да е успяло да направи още нещо. С две широки крачки стига до него и изтръгва ножа от ръката му. То успява да го удари един път по главата с бормашината, преди той да му я избие. Извива ръката зад гърба му, докато вика:

— Какво правиш, мамка му, да не си полудяла!

Момичета се отпуска в ръцете му и спокойно продумва:

— Не съм луда. Съвсем нормална съм даже.

So I say thank you for the music, for giving it to me.

Когато Ева Сегервал изкачва последното стъпало до сцената, за жалост нищо не може да й напомни, че мечтата й най-сетне се е сбъднала.

Тя изостави музикалните си амбиции преди двайсет и три години, за да подкрепя мъжа си в телевизионната му кариера. Но как само мечтаеше преди това! Как един ден Босе Ларшон ще обяви името й и тя ще излезе на сцената на Солиден под клоните на брезите, как ще застане пред публиката!

А сега стои точно там и не може да го оцени. Животът й изтича през гърлото, краката й джапат в кръв, докато се препъва към ангелската фигура, която стои зад микрофона и продължава да пее.

За секунда погледите им се срещат и Ева се уплашва дори повече от преди. Тук няма да намери помощ. Големите сини очи я гледат без съчувствие, сякаш даже не забелязват потоците кръв, покриващи светлата й лятна рокля. Тя изкашля още кръв и с крака, които не я държат, полита наляво, покрай входа към сцената, покрай опразнените места на оркестъра, покрай цветята и нататък по пристана.

И тогава най-после пред нея се отваря път за бягство. Със замъгления си поглед вижда как водата на Меларвикен проблясва далеч под нея. Тя се завтича натам, но се блъсва в невидима стена, пада назад и остава да лежи, предава се.

2.

I’ve been so lucky.

I am the girl with the golden hair.

I want to sing it out to everybody.

What a joy! What a life! What a chance!

Оркестърът отдавна бе престанал да свири и Терез стоеше сама на сцената на Солиден и пееше последните куплети акапелно, макар вече никой да не слушаше. Под краката й цареше хаос.

Трийсетина души лежаха мъртви или умиращи по пейките, по земята. Една жена бе успяла да избяга на сцената, а кръвта шуртеше от гърлото й; беше се ударила в стената от плексиглас, която пазеше завет откъм Меларвикен. Сега лежеше просната на пристана, водещ към правостоящата публика. Терез върна микрофона на стойката, отиде при жената и изпи червения пушек.

 

 

Някои от групата бяха заловени от охранителите или от други възрастни, други бяха повалени и прегазени от панически бягащата публика, трети още стояха надвесени над последната си жертва и изсмукваха живота й.

Терез отиде до края на пристана, отметна глава и зави. За миг всяко движение замръзна, когато сърцераздирателният звук вледени лятната вечер. А после дойде отговорът откъм другите момичета. Надигнаха се окървавени лица, оголиха се зъби, заловените напълниха дробовете си с въздух, а Лин, която лежеше до бариерата със счупен крак, се надигна и се присъедини.

От четиринайсет гърла се изтръгна един и същи вой, надигащо се и падащо виене с едно-единствено послание.

Ние съществуваме. Страхувайте се от нас.

А после дойдоха още охранители, още силни ръце и задърпаха и обезвредиха дивите зверове, които се бяха промъкнали сред човешките обиталища.

 

 

Тереса бе успяла да се прокрадне покрай сцената и докато другите момичета бяха обърнати в бяг или вече бяха заловени, тя повика Терез при себе си. Заедно изтичаха до ограждението на вълците. Подминаваха групи хора, прави, насядали или налягали, на безопасно — както бяха преценили — разстояние от ужаса. Ридания и вопли и от деца, и от възрастни изпълваха въздуха.

Тереса видя един мъж да прегръща вероятно съпругата и сина си и изведнъж й хрумна една мисъл. Подробност, за която не се бяха сетили, докато планираха този ден.

— Ами Джери? — попита тя. — Той тук ли е?

Без да забавя крачка, Терез отвърна:

— Той нямаше да идва. Казах му да не идва.

Сигурно беше гледал по телевизията, сигурно вече знаеше какво е станало. Но той не беше тук, нямаше риск да е сред мъртвите. Това носеше някакво облекчение.

Те тичаха и хората им правеха път. Един млад глас се провикна:

— Тя беше, дето пееше!

Но не последва реакция. Терез и Тереса тичаха една до друга, докато стигнаха ограждението.

Преди „Алсонг“ да започне, когато всички се бяха събрали при Солиден, Тереса бе използвала арматурната ножица да изреже дупка с размерите на врата в мрежата, за да даде възможност на сивите им братя и сестри да се включат.

Никой от тях не се бе възползвал от случая, но вълците като че ли бяха почувствали царящата паника в околността, тъй като няколко се бяха показали от бърлогите и скривалищата си и предпазливо обикаляха около отвора в оградата, оголваха зъби и ръмжаха. Тереса ги погледна и поклати глава.

— Не дойдоха при нас.

Терез стоеше с издадена напред глава и оглеждаше рунтавите фигури, които на свой ред я наблюдаваха. И след това се случи. Отначало Тереса не разбра какво погъделичка ръката й. Сведе поглед и видя, че пръстите на Терез търсят нейните. Тя сграбчи ръката на Терез и я стисна. Те стояха дълго така, рамо до рамо, пред вратата, хванати за ръка.

После Терез проговори:

— Тогава ние ще отидем при тях.