Тя се роди в Йостерюд на 18 ноември 1992 г. — една от последните. Родилното отделение се местеше в централата в Римста, даже вече събираха оборудването. Бяха останали само една акушерка и един стажант.

За щастие раждането мина леко. Мария Свенсон постъпи в 14,42 часа. Час и двадесет минути по-късно детето се роди. Бащата, Йоран Свенсон, както обикновено, чакаше пред стаята. Така беше направил с предишните им две деца, така постъпи и сега. Докато чакаше, разлистваше стари броеве на „Орет Рунт“.

Малко след четири часа акушерката излезе и му съобщи, че му се е родила здрава дъщеря. Йоран заряза статията за развъждане на зайци, която четеше, и отиде при жена си.

Направи грешката да се огледа, когато влезе в стаята. В една метална купа бяха оставени няколко кървави превръзки и макар бързо да извърна поглед, на Йоран му прилоша. Съчетанието от стерилна обстановка и телесни течности го отвращаваше. Затова никога не присъстваше на ражданията.

Той се овладя и отиде да целуне потното чело на жена си. Бебето лежеше на гърдите й — сбръчкана червена буца. Неразбираемо беше как от това ще стане човек. Той погали с пръст влажното му теме. Знаеше какво се очаква от него.

— Добре ли мина? — попита.

— Ами, да — отвърна Мария. — Но все пак трябва да направят няколко шева.

Йоран кимна и погледна през прозореца. Навън почти се беше стъмнило и няколко мокри снежинки бяха полепнали по стъклото. Вече беше баща на три деца. Две момчета и едно момиче. Знаеше, че Мария винаги е искала момиче; за него нямаше значение. Така че всичко се беше наредило идеално. Проследи с погледа струйка вода, стичаща се по прозореца.

В момента започва един нов живот.

В този ден се бе родило дете. Неговото дете. Единственото, което му се искаше, беше малко радост. Даже помоли Бог за това: дай ми способност да изпитвам радост. Но Бог рядко чуваше молитвите му.

В тази стая се беше случило чудо; току-що. Той го знаеше. Но сам не можеше да се склони да го почувства. Струйката вода стигна перваза и Йоран пак се обърна към жена си и се усмихна. Изпитваше слабо доволство, а и известно облекчение. Свършено беше. Всичко мина, поне засега.

— Тереса, нали? — продума.

Мария кимна.

— Да. Тереса.

Отдавна го бяха решили. Тумас — ако е момче, Тереса — ако е момиче. Хубави имена. Порядъчни. Арвид, Улуф и Тереса. Малкото им трио. Той погали Мария по бузата и заплака, сам без да знае защо. Може би заради картината на мокрия сняг по прозореца на светла стая, в която се бе родило дете. Заради тайната, в която той никога нямаше да бъде посветен.

Сестрата дойде да направи въпросните шевове и той излезе от стаята.

2.

Тереса беше на четиринайсет месеца, когато тръгна при детегледачка. Лулу се грижеше за още пет деца, а Тереса беше най-малка. Свикна безпроблемно. Още на четвъртия ден Мария можа да остави дъщеря си целодневно, за да се върне на работа в зоомагазина.

Йоран беше принуден да работи в „Сюстембулагет“^[2] в Римста, откакто затвориха магазина в Йостерюд. Най-неприятното беше, че пътят му от и до работа се удължи с половин час и затова рядко имаше възможност да вземе децата от детегледачките; а това му липсваше.

Все пак беше успял да си заработи един ден в седмицата, в който да приключва по-рано. Падаше се сряда и тогава взимаше поне Тереса. Макар Мария по-силно да бе желала момиче, малката беше по-близка с Йоран и той не можеше да отрече, че към нея таеше специални чувства.

Момчетата бяха палави като всички момчета. Тереса беше значително по-тиха и потайна, а Йоран ценеше това. От трите деца тя най-много приличаше на него. Първата й дума беше „татко“, а втората — „не“.

Искаш ли го? Не!

Да ти помогна ли? Не!

Ще дадеш ли на татко тебешира? Не!

Тя сама си взимаше нещата, после ги връщаше на място и рядко се повлияваше от въпросите или очакванията на околните. На Йоран това му харесваше. Имаше си характер, нищо, че беше толкова малка.

Понякога на работа той трябваше да стиска устни, за да не изтърси първото, което му идваше наум, поне в последно време.

— Ще донесеш ли две бири, Йоран?

— Не!

Не го казваше, но му се искаше.

По това време Арвид беше на пет години, а Улуф на седем. Не проявяваха кой знае какъв интерес към малката си сестричка, но я търпяха. Тереса не вдигаше врява, освен ако някой не опиташе да я накара да направи нещо против волята й. Тогава започваха виковете „Не! Не!“, а в редки случаи изпадаше в неконтролируеми пристъпи на ярост. Тя си имаше граница и ако някой я преминеше, ставаше страшно.

Любимата й играчка беше малка зелена плюшена змия; бяха й я купили от зоопарка „Кулморден“ и тя я наричаше Бамбам. Веднъж — Тереса беше на година и половина — Арвид взе да я дразни и се опита да й вземе змията, като я издърпа за опашката.

Тереса стискаше змията за главата и молеше: „Ави, не!“, но Арвид продължи да тегли. Тереса държеше така здраво, че падна по корем, но не пусна главата и извика: „Ави, не! Не!“ Арвид така дръпна, че змията изхвърча от обятията на Тереса, а тя остана да лежи на пода, като цялата се тресеше от гняв.

Арвид залюля змията пред лицето на Тереса, но тя даже не се протегна в опит да си я вземе; на него му омръзна и й я върна. Тя прегърна змията и зашепна: „Бамбам…“ готова за плач.

Дотук добре. Арвид забрави сестра си и се пъхна под леглото да извади кутия лего. С необичайна злопаметност за толкова малко дете Тереса се изправи на крака и се заклатушка до нощното си шкафче, откъдето взе една стъклена топка с ангел в нея.

Снегът се завихри около ангела, когато Тереса отиде при Арвид и зачака той да се обърне към нея. И тогава тя я удари в главата му. Топката се счупи и поряза и ръката на Тереса, и челото на Арвид. Мария чу писъците и дотърча в стаята, където завари Арвид, легнал в локва вода, кръв и пластмасови снежинки и пищящ в синхрон с Тереса, чиято ръка кървеше доста лошо.

Обяснението на Арвид за случилото се гласеше: „Аз й взех змията и тя ме удари по главата.“ Той пропусна подробността, че между двете събития бе минала поне минута. Може би беше забравил, а може би не го бе сметнал за важно.

3.

Докато Тереса навърши четири години, стана съвсем ясно, че само татко е от значение. Не че държеше Мария на разстояние, но за всичко съществено се обръщаше към Йоран. С момчетата беше обратното. Например на футболни тренировки ги водеше Мария. Никога не се беше взимало решение за това, просто така се беше получило.

Мария искаше да върши неща, докато на Йоран му беше най-приятно да си седи тихо и кротко с Тереса, докато тя рисува или се занимава. Ако го попиташе нещо, той й отговаряше, ако искаше помощ, той й помагаше, но без да се престарава или натрапва.

Най-големият й интерес бе да прави гердани от пластмасови перли. Йоран беше претърсил целия магазин за играчки в Римста за перлички с всякакви форми и цветове, даже беше помолил продавача да слезе до склада и да изрови няколко изостанали кашона. Тереса имаше цял рафт с поне шейсет пластмасови бурканчета, в които бе сортирала перлите по система, известна само на нея. Понякога посвещаваше цели дни на изнамирането на нова система.

Тереса нанизваше перлите на шарена прежда или корда — след търпеливи упражнения се беше научила дори да връзва възлите самичка. Работеше без спиране и единственият проблем беше резултатът.

Едните баба и дядо получиха по един гердан. После и другите. След това всички роднини и приятели, и роднини на приятели. Всички, които заслужаваха гердан от пластмасови перли, се сдобиха с такъв. Или с няколко. Единствено бащата на Йоран носеше своя. Вероятно най-вече за да дразни майката на Йоран.

Но за да може търсенето да отговаря на предлагането, щяха да имат нужда от род с библейски пропорции. Тереса правеше поне по три гердана на ден. Йоран беше заковал множество кабарчета над леглото й, за да си окачва герданите. Стената се покри почти изцяло.

Една сряда, следобед в средата на октомври Йоран, както обикновено взе дъщеря си от детегледачката. Тя извади перличките и преждата си на кухненската маса, а Йоран седна срещу нея с обичайния вечерен вестник — беше им се превърнало в традиция. Тереса се зае съсредоточено да връзва възел в единия край на къс корда, за да не изпадат перлите. След това се поколеба, избра един буркан от колекцията си и започна да нанизва.

Йоран затърси новини за решението на Европейския съюз за шведския алкохолен монопол, но попадна единствено на статия за поредната злополука в Халандсосен, след което остави вестника и погледна дъщеря си. Изглежда, бе решила новото герданче да е решено в червено, жълто и синьо. С два пръста вадеше умело перлите една по една от бурканите и ги нанизваше на кордата, като дишаше шумно през носа.

— Миличка?

— Ммм?

— Не ти ли се прави нещо друго освен гердани с перли? Толкова много имаш вече.

— Искам да имам много.

— Но за какво са ти?

Тереса замръзна, стиснала с два пръста една яркожълта перличка. Погледна Йоран изпод смръщени вежди.

— Ами, нали ги събирам.

Тя задържа погледа му все едно го предизвикваше да й възрази. Йоран сведе глава към вестника и снимката на някаква река. Отровени подпочвени води. Мъртва риба. Местното население възмутено.

— Татко? — Тереса изучаваше жълтата перла с присвити очи. — Защо нещата съществуват?

— Как така?

Веждите на Тереса се преплетоха още повече, а на лицето й се изписа болка. Вдиша няколко пъти през носа както винаги, когато се съсредоточаваше. После поясни:

— Ако тази перла не съществуваше, нямаше да я държа, нали така?

— Да.

— А ако аз не съществувах, нямаше кой да държи перлата.

— Да.

Йоран седеше като хипнотизиран и зяпаше яркожълтото топче между пръстите на дъщеря си. Сивият октомврийски ден навън бе изчезнал. Съществуваше единствено жълтото топче и на Йоран му се струваше, че нещо притиска тъпанчетата му, както когато потъваш на дъното на басейна.

Тереса поклати глава.

— Защо е така?

Погледът й се плъзна по бурканчетата на масата и разноцветното им съдържание.

— Всички перли можеше да не съществуват и можеше да няма кой да прави гердани от тях.

— Само че перлите съществуват. И ти също. Просто е така.

Тереса пусна жълтата перла обратно в буркана и скръсти ръце, загледана в калейдоскопа шарени топчета пред себе си. Йоран попита предпазливо:

— При Лулу ли сте говорили за това?

Тереса поклати глава.

— А как ти хрумна тогава?

Тереса не отговори, но продължи да гледа колекцията си с едва ли не ядосано изражение. Йоран се наведе напред, подпря брадичка на ръката си, за да е по-близо до нейното ниво, и подхвана:

— Всъщност има един човек, на когото не си подарила гердан. Знаеш ли кой е?

Тереса не реагира; Йоран обаче продължи:

— Аз. Така и не получих гердан.

Тереса склони глава толкова ниско, че носът й почти докосна пода, и гласът й потрепери:

— Вземи ги всичките, ако искаш.

Йоран се надигна от стола.

— Но миличка…

Той коленичи до столчето на дъщеря си и тя се втурна в обятията му, облегна чело на рамото му и заплака. Йоран я погали по главата и прошепна: „Шшш“ но Тереса не можеше да се успокои.

— Защо не направиш един гердан специално за мен? Искам да е жълт. Изцяло жълт — рече Йоран и тя удари чело в ключицата му с такава сила, че ги заболя и двамата, и продължи да плаче.

4.

Тъй като Тереса беше родена в края на годината, когато започна първи клас, още не беше навършила седем години. Вече умееше да чете прости книжки и да събира и изважда, затова самото учене не представляваше проблем. На първата родителска среща Йоран и Мария чуха големи похвали за дъщеря си, която изпълнявала всички задачи прилежно и сериозно.

Гимнастиката и практическите предмети също не й създавали затруднения. Лесно следвала инструкции, а фината й моторика била добре развита; била направо ловка. Никога не се държала лошо с другите.

Учителката затвори папката си.

— Така че… накратко казано, всичко върви много добре. Тереса е… много сериозно момиченце.

Йоран си беше взел якето и започна да се облича, но на Мария й се стори, че при последното изречение долови промяна в тона на учителката, и я помоли да поясни. В какъв смисъл сериозно?

Учителката се усмихна успокояващо.

— Като учител не мога и да мечтая за по-добра ученичка, но… тя не играе.

— Искате да кажете… не общува с другите деца?

— Не точно. Когато трябва да правят нещо, тя няма проблеми да си сътрудничи с тях. Но, как да го кажа, тя не обича да фантазира. Да играе. Да си измисля. Както казах, тя е… сериозна. Много сериозна.

Това, което Йоран бе приел отдавна, просветна в мозъка на Мария като сигнална лампа. Тя самата беше общителна и затова й беше трудно да види дъщеря си като сериозен вълк единак. За Мария самотата не можеше да бъде резултат от особености на характера или личен избор; не — самотата беше поражение. Тя си имаше някои фикс идеи, но най-важната беше: „Хората са създадени да бъдат заедно.“

Йоран не й противоречеше, пък и смяташе, че тя има право, поне теоретично. Той беше харесван от колегите си и ценен като съвестен и надежден човек, но понякога му се искаше общуването с хора да му носи по-голяма радост.

Работата в „Сюстембулагет“ му беше по вкуса. Клиентът идваше с купона си, разменяха няколко думи и той изпълняваше поръчката. Евентуално половин минута празни приказки, ако няма опашка. Той изглеждаше добре в зелената си жилетка и риза, беше любезен и си разбираше от работата, беше service-minded. Срещаше много хора на малки порции — точно работа за него.

Мария, от друга страна, беше в приятелски отношения с мнозина от клиентите си. Всеки ден се прибираше вкъщи с дълги истории, разказани от някой от тях, а с немалко собственици на кучета и котки направо бяха приятели. Канеха я на повече купони и сватби, отколкото имаше време да посети.

Йоран се измъчваше по няколко дни преди всяка дегустация на вино в службата в по-неформална обстановка. Ако не беше чисто професионалният му интерес към, например, новините от Лангедок, вероятно щеше да откаже да ходи. Би предпочел да му изпратят някоя бутилка по пощата.

В резултат на това двамата изтълкуваха информацията от срещата с учителката по различен начин. Йоран беше доволен колко добре се справя Тереса в училище, а Мария се разтревожи колко й е трудно на Тереса в училище.

Тя започна щателно да разпитва Тереса всеки ден какво е правила в междучасията, с кого си е играла, с кого си е приказвала. Това продължи толкова време, че на Йоран му се искаше Тереса просто да излъже, да си измисли няколко приятели и игри само за да успокои Мария. Но лъжите и измислиците не бяха в стила на Тереса.

Приятелите на Арвид и Улуф идваха на гости без спиране. Някои от тях също имаха малки сестрички и Мария взе да се обажда на родителите им да обяснява положението и да моли да изпратят децата си да поиграят с Тереса. Според Йоран Тереса се справяше прилично със ситуацията. Тя им показваше нещата си, предлагаше им да играят разни игри и се мъчеше да извлече нещо хубаво от насила наложената й компания.

Сърцето му трепваше от гордост от дъщеря му, която поемаше отговорност за ситуация, възникнала не по нейна вина, и се късаше, като гледаше колко лош е резултатът. Тереса измисляше сложни игри и обясняваше правила, докато другата се оглеждаше отегчено и искаше само да бърбори. Накрая всичко завършваше с неловка тишина и малка сестричка, дърпаща брат си за ръката и молеща да си вървят.

Напролет Йоран стана управител на магазина. Рудолф се пенсионира и препоръча пред ръководството Йоран да го замести. Той на практика вече ръководеше поръчките и осъществяваше доста от връзките с доставчиците.

Йоран се яви на интервю; според него мина горе-долу. По-късно научи, че го бяха назначили от уважение към опита му, макар да се бяха колебали дали ръководната роля ще му подхожда. Той ги разбираше.

От чисто практическа гледна точка повишението му носеше дванайсет хиляди крони повече на месец, по-големи отговорности и по-дълги работни дни. Вече не можеше да си тръгва по-рано в сряда.

Двамата с Мария се осмелиха да изтеглят заем, за да ремонтират кухнята, и за първи път в живота си купиха чисто нова кола.

През май на Йоран вече му се искаше да се откаже от службата, която бе поел през март; но когато се движиш нагоре, се иска голяма решителност, за да се върнеш долу. А Йоран не разполагаше с такава решителност. Той стисна зъби и продължи, даже заработи още по-здраво. Предложението му за разширяване на асортимента на вината пожъна голям успех и продажбите се увеличиха.

През юни Йоран замина за събота и неделя на тийм билдинг и когато се прибра, нервите му бяха така опънати, че легна и спа четиринайсет часа.

Болеше го, че няма достатъчно време за Тереса. Правеше всичко по силите си да стои при нея и момчетата, като се прибере вкъщи, пребит от умора, но нещо му се бе изплъзнало и не можеше да измисли как да си го върне.

Тереса взе легото на братята си, след като те загубиха интерес. Мария беше запазила всички указания и Тереса прекарваше много време да сглобява моделите, докато слуша на касетофона отново и отново как Алан Едвал чете „Мечо Пух“.

Понякога Йоран сядаше на креслото в стаята й, за да я погледа, и потъваше в звука от щракането на конструктора и мекия, спокоен глас на Алан Едвал. Тогава Йоран се отпускаше, поне за малко, и заспиваше.

5.

През октомври в годината, когато Тереса започна втори клас, в училището организираха дискотека и маскарад за Хелоуин. Щеше да има безалкохолни напитки и сладкиши, и награда за най-хубав костюм. Мария не беше чула и когато се прибра вкъщи в пет часа, случайно видя бележката, че дискотеката започва в шест.

Йоран имаше инвентаризация и едва ли щеше да си дойде скоро, затова с цялата си позитивна решителност Мария сложи Тереса да седне на един стол в кухнята и я попита какво иска да бъде.

— Нищо не искам да бъда — отвърна Тереса.

— Говоря за маскарада — усмихна се Мария. — Как искаш да се маскираш?

— Не искам да се маскирам.

— Но ние имаме сума ти костюми. Можеш да се облечеш като какво ли не. Призрак или чудовище — всичко.

Тереса поклати глава и стана, за да се прибере в стаята си. Мария застана на пътя й и я бутна обратно на стола.

— Детенце, всички други ще бъдат в костюми. Само ти ли няма да си маскирана?

— Да.

Мария потърка слепоочия. Не че го намираше за трудно. Намираше го за абсурдно. Не можеше да си представи и една смислена причина защо човек няма да иска да се маскира, като ще ходи на маскарад. Все пак успя да се овладее и направи нещо, което рядко правеше. Попита:

— Добре. Можеш ли да ми кажеш защо не искаш да се маскираш?

— Просто не искам.

— Но защо? Можеш да се облечеш като някой друг.

— Не искам да бъда някой друг.

— Но това е маскарад. Иначе няма как да отидеш.

— Значи няма да ида.

Позицията на Тереса беше колкото ясно изразена, толкова и невъзможна. Мария не можеше да я приеме. Ако й се позволеше да следва всичките си прищевки, Тереса щеше да се превърне в особнячка. И тъй като не беше достатъчно голяма да предвижда последиците от действията си, очевидно ставаше дума за възпитание — Мария трябваше да поеме отговорността си като родител.

— А сега ме слушай — сопна се тя. — Ще отидеш на маскарада и ще се маскираш. Това е положението. Искам да знам само едно: как искаш да се маскираш?

Тереса погледна майка си в очите и изтърси:

— Като банан.

Ако чувството за хумор на Мария беше по-различно, вероятно щеше да се засмее на очевидно предизвикателния отговор на дъщеря си и после да изрови всички жълти платове, които можеше да намери. Точно сега обаче не й беше до хумор. Вместо това кимна сърдито и отсече:

— Окей. Щом ще си играем така. Тогава аз ще реша вместо теб. Стой тук.

Вероятно наследяваме определени качества от родителите си. В такъв случай Тереса бе наследила чувството си за ред от майка си. Тя държеше в килера голям кашон с надпис „Маскарадни костюми“, понеже нито Арвид, нито Улуф някога бяха отказвали да се маскират; точно обратното. След няколко минути Мария се върна в кухнята с черен и червен грим, черна пелерина и чифт пластмасови зъби.

— Ще бъдеш вампир — съобщи тя. — Знаеш ли какво е вампир?

Тереса кимна и Мария го прие като знак за съгласие.

Йоран си дойде в осем часа и Мария го помоли да прибере Тереса от дискотеката. Той механично се обърна в антрето и се върна в колата. Тази седмица почти му беше видяла сметката и докато караше към училището, светът му се струваше отвратителен.

Откъм гимнастическия салон бумтеше музика и няколко маскирани деца изтичаха навън. Йоран премигна и разтърка очи. Нямаше сили. Нямаше сили да влезе в тази ехтяща пещера, пълна с разпищолени деца и добронамерени родители. Искаше да се прибере вкъщи. Но знаеше, че не може. С усилие на волята извади душата си от ступора и тръгна към входа, като се усмихваше и кимаше на родителите, били така добри да организират този ад.

Разноцветни прожектори мигаха над иначе тъмната зала. По пода бяха стъпкани бонбони и пуканки, а малки деца, облечени като чудовища, търчаха насам-натам и се гонеха под звуците на Маркоолио, който пееше онази песен за пиене и чукане. Йоран се оглеждаше в сумрака и се мъчеше да намери дъщеря си, за да се приберат у дома.

Наложи му се да обиколи цялата зала, докато я забележи, седнала на един стол до стената. Тя имаше черни кръгове около очите и устата й изглеждаше подута. От устните й се стичаше нарисувана кръв. Ръцете й бяха отпуснати на коленете.

— Здравей, миличка. Ще се прибираме ли?

Тереса вдигна поглед. Очите й блестяха ярко на фона на черния грим. Тя стана и Йоран протегна ръка. Тя не я пое, но тръгна след него към изхода, към колата.

С облекчение затвориха вратата. Шумът заглъхна и двамата останаха сами. Той погледна Тереса, която седеше на предната седалка и гледаше право напред, и попита:

— Е, как мина?

Тереса не отговори. Той запали двигателя и се измъкна от паркинга на училището. Докато излизаха на шосето, направи нов опит:

— Яде ли сладкиши?

Тереса измънка някакъв отговор.

— Какво казваш?

Тереса пак измънка и Йоран й хвърли един поглед.

— Какво имаш в устата?

Тереса отвори уста и му показа кучешките си зъби. По гръбнака на Йоран пробягаха тръпки. За миг тя му се стори наистина страховита. Усмихна се:

— Вече можеш да ги свалиш, миличка. За да чуя какво казваш.

Тереса извади зъбите и ги стисна в шепа, но продължи да мълчи и Йоран пробва отново:

— Имаше ли сладкиши?

Тереса кимна и умореното съзнание на Йоран не успя да измисли нищо по-оригинално от:

— Вкусни ли бяха?

— Аз не можах да ям.

— Защо?

Тереса му показа зъбите. Нещо бодна Йоран в гърдите. Острата жал се разрасна и притисна ребрата му.

— Но, миличка, можеше… да ги свалиш. За да ядеш сладкиши.

Тереса поклати глава и не обели и дума повече, докато не паркираха в алеята пред къщата. Йоран изгаси двигателя и докато двамата седяха в мрака, тя отсече:

— Казах на мама, че не искам да ходя. Казах й.

6.

Семейство Свенсон живееше в новопостроена къща върху някогашна земеделска земя. Между тях и най-близките съседи се издигаше тясна ивица иглолистни и широколистни дървета. В гората имаше два големи камъка — или по-скоро скали, които лежаха под такъв ъгъл, че образуваха пещера от няколко квадратни метра в основата. През есента, когато Тереса щеше да навърши десет години, тя започна да прекарва все повече от свободното си време там.

Един ден в края на септември, докато Тереса седеше в тайната си стая и подреждаше разноцветни есенни листа, над входа падна сянка. Едно момче на нейната възраст стоеше отпред.

— Здравей — поздрави момчето.

— Здравей — промърмори Тереса и бързо вдигна поглед, след което пак го сведе към листата.

Момчето не помръдваше и не казваше нищо и на Тереса й се искаше то да си отиде. То не изглеждаше както повечето хора. Носеше синя риза, закопчана чак до брадичката. Тереса опита да се съсредоточи върху листата, но беше трудно, докато някой я гледа.

— На колко си години? — попита момчето.

— На десет — отговори Тереса. — След един месец. И една седмица.

— Аз станах на десет преди две седмици — похвали се момчето. — Значи съм седем седмици по-голям от теб.

Тереса сви рамене. Момчетата все се фукат. Сортирането на листата, което допреди малко изцяло заемаше мислите й, изведнъж й се стори детинско. Тя ги събра на купчина, но не можеше да си отиде, защото момчето блокираше изхода. То се огледа и каза с леко унил глас:

— Сега живея тук.

— Къде?

Момчето кимна към къщата от другата страна на горичката.

— Ей там. Вчера се настанихме. Мисля, че това е нашият двор. Но може да стоиш тук, ако искаш.

— Едва ли ти решаваш.

Момчето сведе поглед, пое си дъх и бавно издиша. После поклати глава.

— Не. Не решавам аз.

Тереса не можеше да го разбере това момче. Отначало изглеждаше нафукано, а сега като че ли се страхуваше някой да не го удари.

— Как се казваш? — поинтересува се тя.

— Йоханес.

Тереса реши, че това е безобидно име. Не като Мике или Кени. Тя се изправи и Йоханес се дръпна да й направи път. Застанаха един срещу друг. Йоханес подритна купчината листа с върха на обувката си. Носеше почти нови на вид маратонки. Тереса го погледна:

— Няма ли да ме попиташ как се казвам?

— Как се казваш?

— Тереса. И аз живея тук. Ей там. — Тя посочи къщата си.

Йоханес погледна натам, а след това продължи да подритва листата. Тереса искаше да си отиде вкъщи, но изпитваше странното чувство, че трябва да се погрижи за Йоханес. Нещо в ризата му изглеждаше толкова неудобно. Тя въздъхна:

— Ще правим ли нещо?

Йоханес кимна, без да даде предложение, и Тереса продължи:

— А какво да правим? Ти какво обичаш да правиш?

Йоханес сви рамене.

— Нищо кой знае какво.

— Обичаш ли игри?

— Да.

— Можеш ли да играеш китайски шах?

— Да. Много ме бива.

— А, и как така?

— Ами, обикновено бия.

— И аз. Когато играя с татко.

— А аз с мама.

Тереса изтича до вкъщи да вземе играта. Когато се върна, Йоханес беше пропълзял в пещерата и я чакаше. Някак не й хареса. Това си беше нейното местенце. Но си спомни как баща й бе споменал, че скалите всъщност са в двора на съседите, точно както твърдеше Йоханес. Затова не вървеше да го изгони. Но нямаше да се даде без бой.

— Седиш ми на мястото — сопна се Тереса.

— А къде да седна?

Тереса посочи задната стена на пещерата.

— Там.

Йоханес стана и Тереса видя, че е седял върху листата й. Той ги събра и ги премести на посоченото място, нагласи ги и седна отгоре. Тереса още беше раздразнена, задето й завзе пещерата, и се опита да му го върне:

— Да не те е страх, че ще си изцапаш панталоните?

— Да.

Директният отговор я обезоръжи и тя не се сети какво повече да каже, затова сложи играта на земята и седна срещу Йоханес. Двамата мълчаливо извадиха пионките и ги наредиха. След това Йоханес заяви:

— Ти започни, защото си по-малка.

Ушите на Тереса пламнаха и тя изсъска:

— Ти започни, защото играта е моя.

Йоханес поклати глава.

— Ти започни, защото си момиче.

Ушите на Тереса направо горяха и тя беше на път да стане и да си тръгне. Но в такъв случай щеше да се наложи да остави играта; вместо това изтърси:

— Ти започни, защото си по-глупав.

Йоханес я погледна с отворена уста. После направи нещо неочаквано. Закиска се. Тереса го изгледа кръвнишки. Йоханес се кикоти известно време, после пак стана напълно сериозен и премести първата пионка. Не можеш го разбра.

Йоханес спечели първата партия. Втората започна Тереса, понеже той беше започнал предишната, тъй като беше по-глупав. Тя пак загуби. Йоханес играеше странно, все едно мислеше няколко хода напред.

На нея не й се играеше повече, но Йоханес настоя:

— Само още веднъж, само още веднъж, победителят взима всичко.

Изиграха още една партия и Тереса би, но имаше чувство, че Йоханес е загубил нарочно. Започваше да се стъмва и Тереса вдигна дъската. Каза чао и остави Йоханес сам в пещерата.

7.

След няколко седмици двамата вече бяха неразделни. Какво друго можеше да се очаква? Йоханес беше чудат тип, но Тереса беше достатъчно голяма да може да се види отстрани и да осъзнае, че и тя самата е чудата. Мъчеше се да се нагоди към съучениците си, доколкото е възможно, но не се получаваше.

Не я тормозеха, не беше и точно аутсайдер, но не беше част от тях. Не беше там. Знаеше да скача на въже не по-зле от всички останали и се осмеляваше да се люшка по-високо от другите момичета в класа, но проблемът беше в приказките между заниманията. Бърборенето, жестикулирането. Тя не го умееше, а опиташе ли да имитира останалите, се сковаваше и ставаше странна. Затова се отказа.

Единствената в класа, която търсеше компанията й, беше Мими, само че тя носеше стари дрехи и не си миеше косата, и беше откачена, понеже майка й била наркоманка. Тереса я отблъскваше учтиво. Ако не се получеше, я отблъскваше не чак толкова учтиво.

Йоханес беше чудат по по-нормален начин. Той имаше нещо като черупка от странност, но човек трябваше само малко да я разчупи, за да стигне до по-симпатичната странност. Тереса знаеше, че учи във Валдорфовото училище в Римста, но нищо повече. Никога не говореха за училището му. Йенифер от класа на Тереса разправяше как Валдорфовите деца били пълни кукувци и само се мърляли с глина.

Също като Тереса, и Йоханес обичаше да учи нови неща. Той четеше много книги, най-вече за войни или за птици. Понякога се случваше да обсъждат нещо, да се зачудят и на другия ден Йоханес — след като го е проверил — да се върне и да обясни как, например, само определени мравки стават царици, а повечето са войници или работнички.

Двамата прекарваха много време в горичката и си измисляха най-различни игри и състезания. Кой хвърля шишарки по-точно (Йоханес), кой тича по-бързо (Тереса), кой знае повече животни, започващи с някоя буква (обикновено Йоханес). Това, което не правеха, беше да фантазират или пък да играят нещо, което може да изцапа дрехите на Йоханес. Вместо това си говореха много.

Един следобед Йоханес не се появи в обичайния час и Тереса отиде до къщата му и позвъни. Отвори майка му. Тя беше дребничка, слаба и изглеждаше уплашена. Очите й бяха огромни и леко потрепваха, все едно искаше да мигне, но не можеше. Тереса попита за Йоханес и майка му я увери, че щял да си дойде всеки момент, ако иска, да влезе и да го почака.

Не, Тереса не искаше. Видя през процепа на вратата, че в къщата е тъмно и ухае свежо. Беше толкова различно от нейния дом, че й се стори неприятно. Затова се отдалечи и седна на оградата.

След десетина минути в алеята сви лъскава черна кола. Движеше се почти безшумно. Колата спря на няколко метра от Тереса, предната врата се отвори и отвътре излезе мъж с костюм и вратовръзка. Беше нисък, но широкоплещест и изглеждаше като излязъл от комикс. Лицето беше гладко и с очертани контури — като нарисувано.

Мъжът се усмихна на Тереса и показа блестящи бели зъби. И усмивката му приличаше на нарисувана. Той се обърна към Тереса.

— Слез от стената, моля те.

Тереса се подчини незабавно. Мъжът направи няколко крачки към нея и протегна ръка:

— Как се казваш?

Тереса пое топлата, суха ръка и отговори:

— Тереса.

И без сама да разбере защо, направи реверанс — нещо, което иначе не правеше никога. Коленете се сгънаха от само себе си. Мъжът задържа ръката й:

— Ти си позната на Йоханес, доколкото разбрах?

Тереса погледна крадешком Йоханес, който беше слязъл и стоеше очаквателно пред колата. Тя кимна. Мъжът пусна ръката й:

— Аха, ами тогава няма да ви преча. Бягайте да играете.

Мъжът им обърна гръб и пое към къщата, а Тереса и Йоханес останаха на място като вкаменени. Едва когато пътната врата се затвори, Йоханес се размърда и отиде при Тереса.

— Баща ми — обясни той с такъв тон, все едно молеше за извинение. — Какво правиш тук?

— Чаках те.

— Да не си звъняла и вкъщи?

— Да.

Йоханес погледна към къщата и направи гримаса.

— По-добре недей, мама малко… Друг път не го прави.

— Добре. Няма.

Йоханес сви рамене и въздъхна дълбоко — от това винаги изглеждаше по-възрастен, отколкото беше. После смени темата:

— Ще правим ли нещо?

Беше се случило нещо, което накара Тереса да го каже. Навън беше студено, затова и беше съвсем нормално да го предложи, просто никога досега не го бе изричала.

— Може да идем у нас.

8.

През зимата обикновено се срещаха в дома на Тереса, когато не бяха навън. Отначало Арвид и Улуф ги дразнеха и им подвикваха „цуни-гуни“ и „Къде е гаджето?“ но бързо престанаха, след като нито Тереса, нито Йоханес го взеха присърце.

Най-често играеха игри. „Монополи“, „Отело“, кораби и лодки, зарчета. Веднъж-два пъти пробваха шах, но Йоханес беше невероятно по-добър и не се получи. Десет хода и Тереса се оказваше матирана.

— Просто трябва да знаеш как се прави — обясни Йоханес скромно. — Татко ме научи. И без това предпочитам да играем нещо друго.

Постепенно времето се стопли и двамата отново взеха да се срещат навън и да ходят в пещерата. Йоханес беше започнал да чете книгите за Хари Потър и даде първата на Тереса. На нея не й хареса. Не можеше да повярва в написаното. Да, в началото съжаляваше момчето, което страдаше толкова много, но онова с великана на летящия мотоциклет я накара да зареже книгата. Такива неща просто не стават.

— Ами, нали е измислено — ядоса се Йоханес. — Това е история.

— И защо ти е да го четеш тогава?

— Защото е готино.

— Според мен изобщо не е готино.

Йоханес се обиди и зачовърка из кутията с камъчета, които бяха събрали.

— Ами онзи „Робинзон Крузо“ дето толкова го харесваш? И то е измислица.

— Не е вярно!

— Разбира се, че е! Не е станало наистина, четох го в Националната енциклопедия.

Хайде пак, Националната енциклопедия. Винаги като искаше да докаже нещо, Йоханес се позоваваше на нея. Беше обяснил, че тя представлява цял куп дебели томове, които съдържат абсолютно всичко. Тереса започваше да се чуди дали Националната енциклопедия въобще съществува. Във всеки случай тя никога не я беше виждала.

— И какво от това? — разсърди се Тереса. — Поне би могло да стане наистина. За разлика от сови, разнасящи писма.

— Ами, нали има пощенски гълъби.

— А летящи мотоциклети? А чадъри, с които правиш магии? В Националната енциклопедия пише ли, че и те съществуват?

Йоханес скръсти ръце и заби поглед в земята. Тереса беше изключително доволна от себе си. Обикновено Йоханес я затапваше и нямаше какво да му отговори. Този път тя победи. Издърпа кутията с камъчетата от ръцете му и с тананикане започна да ги подрежда по големина.

По едно време чу странен звук. Като жаба или както когато си глътнеш залъка в кривото гърло. Тя вдигна очи и видя раменете на Йоханес да се тресат. Смееше ли се? Опита се да измисли някакво жлъчно изявление, но после разбра, че той плаче, и цялата жлъч я напусна.

Той плачеше по свой си начин. От устата му излизаше почти механично „ух-ух-ух“, а раменете се тресяха в такт. Ако не бяха сълзите по бузите му, щеше да прилича на лоша имитация на плач. Тереса не знаеше какво да прави. Искаше й се да каже някоя мила дума на Йоханес, но не се сети каква, затова остана на мястото си срещу него, докато той изливаше мъката си за нещо, което тя не разбираше.

Йоханес си пое дълбоко дъх и си избърса сълзите с ръкава. После рече:

— Може ли да си представим едно нещо?

Тереса изпита слабост. Ако фантазиите щяха да утешат Йоханес, щеше да опита.

— Какво?

— Може ли да си представим, че сме мъртви?

— Как?

— Просто лягаме на земята. И си представяме, че не съществуваме. Или може да си представим, че ни погребват.

Йоханес се опъна на земята. За първи път не си пазеше дрехите. Тереса легна до него и се загледа в схлупения таван на пещерата. Полежаха известно време. Тереса се опита да не мисли за нищо и установи, че се справя доста добре.

После Йоханес промълви:

— И сега сме мъртви.

— Да — съгласи си Тереса.

— Всички са си тръгнали и сега двамата лежим един до друг в гроба.

— А как можем да си говорим? Ако сме мъртви?

— Мъртвите могат да говорят помежду си.

— Не ми се вярва.

— Да си го представим.

— Добре.

Тереса се взря в сивия каменен таван и се опита да си представи, че е пръст. Не се получи. Тогава се опита да си представи, че това е като онези викингските гробове — дето са нареждали камъни върху трупа. Така беше по-добре. Тя беше мъртва и лежеше под каменна грамада. Хубаво беше.

— Ние сме мъртвите — прошепна Йоханес.

— Да.

— Никой не идва да ни чука на вратата, никой не иска нищо от нас.

— Да.

— Всички са ни забравили.

Слабият звук отвън изчезна, Тереса се понесе в мехур от тишина. Беше се притеснявала за изгубените си маратонки, беше се притеснявала от тъмнината под леглото си, сега вече не се притесняваше от нищо. Толкова беше лесно да си мъртъв. Обзе я пълно спокойствие. Може би беше задрямала за момент, защото чу гласа на Йоханес сякаш от много далеч.

— Тереса?

— Да?

— Когато пораснем… ще се оженим ли?

— Да. Но сега не можем да го кажем. Нали сме мъртви.

— Не. Но после. Ще се оженим. И накрая ще умрем заедно. И ще лежим един до друг в гроба.

— Да. Става.

9.

През есента, когато Тереса започна пети клас, учениците получиха за задача да опишат лятната си ваканция. Тереса посвети по-голямата част от съчинението си на семейното пътуване до Скара Сомарланд, макар да бе продължило едва три дни и изобщо не беше прекарала весело. В последните няколко реда спомена, че иначе е плувала, карала колело и играла игри. Нещата, които бе правила заедно с Йоханес и които бяха заели основната част от ваканцията. Не назова името му.

Естествено, съучениците й знаеха, че двамата с Йоханес са приятели — в такова малко населено място беше неизбежно. Но Йоханес не беше нещо, с което да се хвалиш. Той носеше идеално изгладени ризи с къс ръкав, а когато беше с къси панталони, чорапите му бяха издърпани до прасците; освен това се сковаваше и се държеше неестествено пред другите им връстници. На този фон бегачът му с двайсет и четири скорости не спасяваше положението.

Затова тя избягваше да споменава Йоханес. През лятото й се беше наложило да изтърпи доста присмех, да не кажем презрение, когато ги видеха заедно. Не искаше да чуе хиленето или звуците от повръщане от класа си, ако се наложеше да прочете съчинението си за лятната ваканция на глас.

Не можеше да се отрече, че, погледнат от определен ъгъл, разказът й за лятото беше лъжлив. От друг ъгъл не беше. Тя просто бе пропуснала подробности, които можеха да хвърлят неблагоприятна светлина върху нея; беше фризирала някои факти, когато се налагаше.

Тя знаеше, че е нормално и порядъчно да отидеш до Скара Сомарланд и да опишеш неприятното чувство в стомаха от спускането по най-високата водна пързалка — макар тя да не се бе пуснала. Знаеше, че е окей да се пооплачеш колко много народ е имало във ваканционното селище, но не и да разкажеш как ти е омръзнало от баща ти, който никога не събира сили да участва в нищо.

И все пак съчинението й не беше лъжа. Беше прекарала приятно ваканцията, просто не разказа нещата, които я бяха направили приятна. Тоест всичко написано беше вярно, само дето се беше развило по по-различен начин.

За Коледа онази година Йоханес получи „Плейстейшън 2“ и това промени нещата. Още през лятото бяха постигнали негласно споразумение да изоставят пещерата. Твърде детинско. Наесен сякаш търсеха нова посока, нов начин да бъдат заедно.

Откакто из града плъзнаха приказките за Тереса и Йоханес, братята й започнаха да се държат по-гадно с него и домът й вече не беше някогашното убежище. А у Йоханес Тереса не искаше да ходи, тъй като нещо в настроението, царящо в къщата му, я караше да се чувства неловко, почти уплашена.

През един период много обичаха да карат колело. Обикаляха по селските пътища, проучваха изоставени хамбари и стари ями за чакъл или навестяваха овцете, пасящи в едно пасище на няколко километра. Понякога отиваха с колелата до Йостерюд; по време на една от тези разходки се озоваха в библиотеката. Макар да беше малко градче, Йостерюд си имаше истинска библиотека с различни отдели, уютни кътчета за четене и няколко шахматни дъски.

Следобед се стъмваше все по-рано и известно време двамата отиваха с колелата до библиотеката директно след училище; играеха дама на шахматната дъска, понеже на тази игра Йоханес не печелеше чак толкова безапелационно, четяха книги или тихичко си приказваха.

Навярно щяха и да продължат така, ако Йоханес не беше получил плейстейшъна за Коледа. С наближаването на пролетта, колкото и да не й се искаше, Тереса се принуди да прекарва доста време в къщата на Йоханес, за да може изобщо да го вижда.

Лъскавите черни кожени дивани и стъклената масичка. Майката на Йоханес, промъкваща се зад гърба им със сок и сладкиши. Един як тип на име Макс Пейн, убиващ наляво и надясно на телевизионния екран. Пръстите на Йоханес, пърхащи между бутоните. И студа. В къщата беше студено. Тереса си намяташе одеяло, докато наблюдаваше пътя на Йоханес през подземния свят на Ню Йорк.

Йоханес се сдоби с нова игра на име „Текен“ 4 и допълнителен джойстик. Играеха един срещу друг. Малки японски момичета и комиксови чудовища. Тереса я биваше, идеално схващаше какво трябва да прави и понякога печелеше. Но след известно време й омръзваше. Йоханес можеше да продължи до безкрай.

Станеше ли Тереса да си върви, майката на Йоханес веднага дотичваше с прахосмукачката, за да изчисти трохите от сладкишите, още преди Тереса да е излязла от къщата. След това тя извървяваше двестате метра до дома си и понякога имаше чувството, че ще се разплаче. Но не се разплакваше.

Един майски ден в четири часа следобед Тереса стоеше на двора и не знаеше къде да се дене. Пред нея беше колелото, облегнато на стената на гаража; вляво започваше пътеката към къщата на Йоханес; вдясно — алеята към шосето; зад нея беше собствената й къща. В никоя посока не й се ходеше.

Стоеше насред двора с отпуснати ръце и единствените посоки, които изобщо я привличаха, бяха нагоре и надолу. Да потъне в земята или да полети към облаците. И двата пътя бяха затворени за нея. Искаше й се да бъде животно, искаше й се да бъде нещо друго. Искаше й се да има способността да си го представи.

Поне пет минути стоя напълно неподвижно. През това време една много ясна мисъл се оформи и се формулира с думи. Тя си ги повтори — отново и отново.

Нямам къде да отида. Нямам къде да отида.

Тя се поколеба. Почуди се дали да не се отпусне и да падне напред с ръце на гърба, за да види дали земята ще се отвори. Знаеше, че няма да стане, затова се отказа. Вместо това се обърна наляво и събра сили да тръгне. Кривна от пътеката към дома на Йоханес и отиде да седне в пещерата. Погледна грапавите стени, опита се да си спомни кога с Йоханес бяха водили тук разговорите си по най-разнообразни теми. От това само й стана по-мъчно.

Нямам къде да отида.

Думите отказваха да напуснат съзнанието й, въртяха се из него и не й позволяваха да мисли за друго. Потънала в тях, тя се върна вкъщи, изрита обувките си в антрето и се затвори в стаята си. Извади една празна тетрадка, която беше получила за единайсетия си рожден ден, и написа думите най-горе на първата страница:

Нямам къде да отида.

Изведнъж й хрумнаха още няколко и тя записа и тях:

Път не съществува.

Тя засмука химикалката, загледана в думите. Способността й да мисли се завърна; опита се да намери подходящо следващо изречение. Накрая се спря на:

И все пак трябва да тръгна.

Тя остави химикалката и прочете наум написаното. После го прочете на глас.

Нямам къде да отида.

Път не съществува.

И все пак трябва да тръгна.

Добре звучеше. Почти като истинско стихотворение. Някак й олекна, след като го написа. Все едно вече не ставаше дума за нея. Или не — за нея ставаше дума, но по добър начин. Сякаш, както си беше стояла в колебание какво да прави, тя бе станала част от нещо голямо.

Прелисти тетрадката. Беше хубава тетрадка с кожени корици и поне осемдесет празни кремави на цвят страници. Коремът я присви, като си представи страниците изписани. С нейните думи, нейните изречения. Тя пак засмука химикалката и след малко написа:

Трябва да има някой друг.

После продължи мисълта си, докато стигна края на страницата. След това обърна и продължи да пише.

10.

Лятото между пети и шести клас беше по-различно от предното. Гърдите на Тереса започнаха да растат, а под мишниците на Йоханес се мяркаше мъх. Ако отидеха с колелата до някое отдалечено място, за да се изкъпят, се смущаваха един от друг, докато се събличаха. Тереса мразеше това. Толкова беше излишно.

Един ден, докато седяха на скалите край езерото и съхнеха на слънце, Тереса прегърна краката си с ръце, облегна глава на коленете си и попита:

— Йоханес. Влюбен ли си в мен?

Йоханес отвори очи и така я изгледа, все едно го беше питала дали идва от Сатурн. Отвърна натъртено:

— Не!

— Хубаво. И аз не съм влюбена в теб. Защо тогава е толкова странно?

Тереса се бе страхувала, че Йоханес ще се отдръпне, ще й каже, че не разбира за какво говори, но вместо това очите му се присвиха замислено. Той се загледа във водата и поклати глава:

— Не зная.

Тереса погледна мършавото му бледо тяло с изпъкналите колене и лакти, острата брадичка и високото чело. По момичешки пълните му устни. Не. Не беше неин тип. Напук на себе си тя намираше за най-привлекателни онези нехайни и немарливи момчета.

Тя попита:

— Искаш ли да ме целунеш?

— Не особено.

— Все пак…

Йоханес се обърна към нея. Огледа лицето й за следи от шеговитост, но не ги откри.

— Защо?

Тереса сви рамене. Погледна меките му кръгли устни и нещо в корема й трепна. Тя наистина не беше ни най-малко влюбена в него, но искаше да знае какви ще са на вкус тези устни.

Йоханес се усмихна притеснено и също сви рамене. После се наведе и докосна устните й със своите. Вибрирането в корема на Тереса се усили. Устните им бяха сухи и топли като кората на прясно опечен хляб. После тя усети езика му между зъбите си и се отдръпна.

— Какви ги вършиш!

Йоханес отмести поглед и страните му пламнаха.

— Нали щяхме да се целуваме.

— Ама не така.

— Така се прави.

— Да, когато си влюбен, но ние не сме влюбени.

Йоханес се сви на кълбо също като Тереса и промърмори:

— Ами, извинявай тогава.

Тереса също поруменя, но най-вече защото осъзна, че се е държала глупаво. Беше на път да сложи ръка на рамото на Йоханес, но вместо това го блъсна.

— Няма значение. Моя грешка. Все едно.

— Ти предложи да се целуваме.

Тереса въздъхна.

— Хайде. Да го забравим, става ли?

Йоханес поизлезе от пашкула си.

— Какво искаш да кажеш?

— Цялата тази работа. Може ли да я забравим?

Естествено, Йоханес много добре разбираше какво има предвид тя. Всичко. Цялата история момичета-момчета. Той кимна:

— Да, предполагам.

Тереса вдигна очи към небето. Предполагам. Не. Йоханес определено не беше неин тип. Ако изобщо имаше свой тип. Засили се и скочи във водата. Гмурна се и по-скоро почувства, отколкото чу, плисването, когато Йоханес я последва.

През октомври бащата на Йоханес изчезна. Един ден се прибра и обяви, че е срещнал друга, че продължавало от доста време и че възнамерявал да започне нов живот и най-после да се позабавлявам. Той си събра багажа в два сака, метна се на колата и отпраши.

Това разказа Йоханес на Тереса на другия ден, когато двамата тръгнаха на разходка да видят дали овцете още са там. Йоханес вървеше с ръце дълбоко в джобовете и се взираше в пътя, докато разказваше. Накрая Тереса попита:

— Тежко ли ти е?

Йоханес се спря и се загледа в обувките си.

— Ще е тежко — отвърна той, — ако се върне.

Той вдигна очи и се усмихна доста зловещо, като клоун.

— Ще е супер, ако не ми се мерне повече пред очите, майната му. Да върви по дяволите.

Тереса за малко да отстъпи назад. Беше рядкост Йоханес да използва ругатни — тя даже си мислеше, че той не знае никакви. А сега беше изпсувал два пъти в едно изречение. Устните му бяха извити злобно, а очите му виждаха нещо невидимо за Тереса.

Овцете се оказаха там и двамата прескочиха оградата и отидоха при тях, запрокарваха пръсти през руната им. Йоханес беше разсеян и отговаряше едносрично на въпросите на Тереса.

Наскоро бяха забелязали вълк в района и докато Тереса вървеше между топлите им тела, се опитваше да си представи, че тя самата е вълк. Смъртоносните мускули, мощните челюсти. Пасището — кланица след нейното идване. Всички сладки малки овчици, лежащи в собствената си кръв.

Защо правят така? Защо убиват всички овце?

Йоханес вървеше, потънал в своите си мисли, а Тереса — в своите. Разделиха се, без да решат кога ще се видят пак.

Тереса се прибра вкъщи и потърси в интернет информация за вълците. Убивали, понеже инстинктът за бягство на жертвите пробуждал ловния инстинкт на вълците. Ако всички овце стоят кротко след убийството на първата, ще се спасят.

Тя отваряше нови страници, четеше още и още. Всеки факт водеше до нови въпроси и след няколко часа тя знаеше повече за вълците, отколкото за всяко друго животно. Имаше нещо пленително в тази митологична заплаха, която все още съществуваше в Швеция, макар и в малки количества. Плашещо. И даващо надежда.

11.

В последния ден на коледната ваканция Тереса стоеше пред огледалото в банята. Тя мразеше вида си. Бузите й бяха прекалено кръгли, очите й — твърде малки, имаше чип нос и като цяло приличаше на прасе.

Искаше й се някой да я посъветва какво да прави. Дали да си изскубе веждите, да се гримира, да си изруси косата? Ако някой можеше да й гарантира, че ще има положителен ефект, щеше да го направи. Но не вярваше да помогне. Вероятно вместо на обикновено прасе щеше да заприлича на гримирано прасе, а това беше по-лошо. Можеше да си представи какви оскърбления я чакат.

Но най-лошото стана през последните няколко месеца. Изпод ръбовете на бикините й увисна подпухнала, бледа кожа. Беше започнала да пълнее. Кантарът показваше петдесет и осем килограма — само четири повече, отколкото през септември, но се бяха разпределили на неподходящи места.

Тя като че ли имаше най-голям бюст в целия клас, но вместо да го подчертава с повдигащи сутиени и тесни дрехи като повечето момичета, се мъчеше да го скрие, да го стегне. Той служеше единствено като още една причина тя да се чувства тлъста и отблъскваща.

Тереса се взря в очите си в огледалото и взе решение. Нямаше да седи и да се самосъжалява. Щеше да направи нещо по въпроса. Намери в нещата на майка си ексфолиращ крем и натърка лицето си, докато почервеня, изплакна го и се избърса. Поне мазният блясък на бузите й изчезна за малко.

Тя извади анцуга си и си върза маратонките. Щеше да тича. Четири дни в седмицата най-малко. Да. Ставаше. Да тича сама по улиците, да се самоизтезава. Щеше да се превърне във вълк, в самотен вълк, който — ловък и силен — се промъква в човешките местообитания. Вълкът щеше да излапа прасето за нула време.

Страните й още горяха от ексфолирането и от решителността й, когато изтича по алеята. След двеста метра студеният въздух започна да я задушава. Тя стисна зъби и продължи да се тътри.

След още двеста метра я прониза такава болка в гърдите, че реши да спре, но точно в този момент чу зад гърба си приближаващ мотопед и се насили да продължи; не искаше някой да я види как се предава.

Мотопедът я настигна. Караше го Стефан от осми клас, а зад него седеше съученичката на Тереса Йени. Йени не пропускаше случай да сподели какво е казал или направил Стефан с цел да подчертае колко са интимни.

Стефан намали, за да се движи със скоростта на Тереса.

— По-бързо! По-бързо! — извика той.

Тереса се насили да се усмихне и продължи със същото темпо, толкова бавно, че Стефан се принуди да се подпира с крака, за да не се катурнат от ниската скорост. Имаше чувство, че гръдният й кош ще се пръсне.

Йени надвика бръмченето на мотопеда:

— Размърдай тия месища! — и се наведе надясно, за да тупне Тереса по задника.

От смяната на тежестта мотопедът залитна и Тереса отскочи към канавката и се хлъзна на замръзналата трева. Задържа се да не падне, като стъпи с единия крак в канавката.

Мотопедът набра скорост и продължи по пътя; изрусената почти до бяло коса на Йени се вееше като задницата на сърна. Тереса стоеше в канавката и дишаше тежко, облегнала ръце на бедрата си. Имаше чувството, че ще падне и ще умре. Трахеята й се беше свила, белият дроб я болеше и тя се срамуваше, срамуваше, срамуваше.

Няколко минути си поемаше дъх и след това се върна по пътя, по който беше дошла. Докато седеше в антрето и си събуваше обувките, Йоран слезе по стълбите откъм горния етаж.

— Здрасти, миличка. Какво си правила?

— Нищо.

— Тичала ли си?

— Не.

Тереса го подмина и отиде в кухнята; извади три канелени кифлички от хладилника и ги сложи в микровълновата. Йоран стоеше на вратата. Той се покашля няколко пъти, сякаш за да събера смелост, и после попита:

— Как си?

Тереса се взираше в кифличките, които бавно се въртяха в микровълновата.

— Добре.

— Наистина ли си добре? Струва ми се, че не е така.

— Но съм добре.

Тереса си сипа чаша горещ шоколад и когато микровълновата звънна, взе трите кифлички, постави ги в една чиния и се промуши покрай Йоран; сложи чинията на масичката и включи телевизора. По „Дискавъри“ даваха документален филм за слонове.

Йоран дойде и седна до нея. Откакто се беше отказал от шефското място и пак беше станал обикновен продавач, тъмните кръгове под очите му бяха изчезнали и беше станал по-достъпен като баща. Проблемът беше, че никой вече не го търсеше. Тереса не можеше да каже кога точно се бе случило, но в един момент бе престанала да говори с баща си за важните неща.

И все пак. След като известно време поседяха и научиха, че слоновете могат да изразяват чувства, подобни на човешките, и че пият около двеста литра вода на ден, между тях в крайна сметка се установи някаква връзка. Тереса дъвчеше кифличките и пиеше шоколада. Приятно беше.

Тя се обърна към баща си, за да опита все пак да поговори с него, да го попита той как е. Но Йоран беше заспал. Лежеше с леко отворена уста и дишаше тежко. На ъгълчето на устата му се появи капка слюнка и Тереса извърна глава и се съсредоточи върху слоновете.

Разказваха как в големи части от Азия те били използвани като палачи и машини за екзекуции. Смазвали глави, трошали кости с бивните. Човешки чувства. Да бе.

12.

През февруари пред къщата на Йоханес се появи табела „Продава се“. В последно време Тереса не го виждаше често и табелата й дойде като изненада. Не беше ходила на гости на Йоханес, откакто баща му ги беше напуснал, но след като видя надписа, отиде и позвъни на вратата.

Йоханес отвори. Лицето му светна, като видя кой е, и побърза да я прегърне.

— Тереса! Здравей! Влизай!

Още на първата крачка в антрето тя забеляза колко се е променила къщата. Там, където някога обувките и ботушите бяха подредени като в аптека, сега се търкаляха по земята. Тя си свали якето и усети, че вътре е поне с няколко градуса по-топло от преди.

На масичката в хола бяха разхвърляни игрите на Йоханес и пакет чипс. Йоханес се просна на дивана и подаде чипса на Тереса; тя си взе и седна на креслото.

Йоханес погледна един от дисковете и се ухили:

— Да поиграем Текен? На шега?

Тереса сви рамене и Йоханес се свлече от дивана, за да включи играта. Едва сега, когато го видя в променената обстановка, Тереса усети колко се е променил и той самият. Дрехите му бяха развисени, движенията — небрежни, а усмивката му се бе освободила от онази напрегнатост, която подсказваше, че всъщност няма за какво да се усмихва. Сега си беше най-обикновена усмивка.

— Къде е майка ти? — попита тя.

— Май на някакъв езиков курс. Или по танци, де да знам.

Тереса се опита да си го представи. Оказа се почти невъзможно. Но получи окончателно доказателство, когато погледът й падна върху прахосмукачката, която доскоро не слизаше от ръцете на Йоханесовата майка. Беше покрита с дебел слой прах.

Йоханес й подхвърли втория джойстик и тя разгледа различните менюта и се спря на Кума — мечката с червената тениска. За нейна изненада Йоханес избра Лий Чаолан, който приличаше на добре фризиран фотомодел. Преди играеше с Джулия Чанг, жената с нечупливите очила.

След като мина интрото, Тереса натисна пауза.

— Йоханес — поде тя, — ще се местите ли?

Йоханес отметна косата си, която беше оставил да расте.

— Да. Баща ми някак успя да отмъкне парите, а сега ще получи и половината къща.

— Как така половината къща?

— Мама трябва да я откупи, за да останем да живеем тук, а не може да си го позволи.

— И къде ще живеете?

— Не знам. Сигурно в апартамент. В Йостерюд. Така или иначе ще уча там от седми клас, така че… а ти?

— Какво аз?

— Къде ще учиш в прогимназията?

— Йостерюд, предполагам.

— Ами, супер. Тогава ще се виждаме там. Може даже да сме в един клас.

— Да…

Тереса не изпитваше желание да учи в един клас с Йоханес, а безгрижното му поведение я докарваше почти до плач. Искаше й се да замине някъде далеч, където никой не я познава, и да започне на чисто. За предпочитане… да, за предпочитане заедно с Йоханес. Но беше твърде рано за това. И твърде късно.

— Тереса?

— Да?

— Няма ли да играем?

Тя натисна старт и битката започна. Кума излезе наперено на ринга. Лий направи движенията си. Изведнъж Тереса усети, че е задължително да победи. С необичайна за нея настървеност защрака по копчетата, като се мъчеше да се сети всички номера, които още помнеше.

Напразно. Без да разроши и косъм от идеално нагласения си перчем, Лий размяташе Кума напред-назад, риташе го и удряше, докато той се строполи в несвяст с червената си тениска и муцуна, насочена към небето.

Страните на Тереса пламнаха и й се прииска да изкрещи. Беше напълно нереалистично. В действителност мечката щеше да направи манекена на пух и прах, щеше да му откъсне главата от тялото. Подът щеше да бъде покрит с кръв.

13.

Йоханес се премести в средата на май. Тереса стоеше край прозореца на килера на втория етаж и дъвчеше сухар с фъстъчено масло, докато гледаше как последният пикап се отдалечава по пътя. Една муха танцуваше по стъклото; Тереса едва преглъщаше сухите залъци. После всичко свърши. Отнякъде из къщата долетя гласът на Мария — викаше Тереса да дойде да изпробва новата рокля за завършването на учебната година.

Роклята, която й ставаше в средата на май, вече не й ставаше толкова добре в средата на юни. Тереса стоеше най-отзад заедно с другите шестокласници и се правеше, че пее „Цъфтят сега цветята“ и „Да тичаме боси“. Видя как най-малките се озъртат и пристъпват от крак на крак от нетърпение. Хайде да идва лятото.

Арвид и Улуф завършваха по-късно през седмицата, а Йоран беше на работа, така че семейството на Тереса беше представено от Мария, баба Ингрид и дядо Юхан — родителите на Йоран. Докато по-късно седяха върху одеяла на поляната зад футболното игрище и се гощаваха с кафе и сладкиши, не приказваха много. Юхан си играеше с гердана от пластмасови перли, който все още носеше, а Ингрид подари на Тереса ваучер за петстотин крони от „Хенес и Мауриц“.

Беше хубав ден, като по поръчка за края на учебната година. Тънки облачета пробягваха по тъмносиньо като от пощенска картичка небе, а в топлия въздух звънтеше детски смях. Тереса седеше по турски на одеялото; откри, че се чувства истински радостна. Ингрид сложи ръка на коляното й:

— Помисли си само — цялото дълго прекрасно лято е пред теб.

Тереса отговори искрено:

— Да, хубаво ще бъде.

Тя никога нямаше да разбере напълно случилото се на следващия ден.

С Йоханес се бяха разбрали по телефона да му иде на гости в новия апартамент. Докато излизаше на двора в десет сутринта, беше изпълнена с нещо като лекота и щастие. И този ден беше хубав и щеше да е приятно да мине с колелото четирите километра до Йостерюд. Седемдесетте дни ваканция се простираха пред нея като празни шарени кутии, които да запълни със съдържание.

За дванайсетия си рожден ден преди около половин година беше получила ново колело. Три скорости, повече не й трябваха. Първо провери дали гумите са добре напомпани, след което яхна колелото и пое по чакъления път.

Чакълът хрущеше и вятърът повяваше в лицето й. След един километър щеше да излезе на голямото шосе към Йостерюд. Една птичка зачурулика в дървото над нея и тя си каза: Аз съм дете в първия ден от лятната ваканция. Карам колело по приятен чакълен път.

Тя вдигна поглед и видя как пътят се вие през полето. Спря да върти педалите и продължи по инерция. Аз съм дете и лятната ваканция тъкмо…

Нещо се промени.

Отначало си помисли, че се е появил буреносен облак и е скрил слънцето — толкова реалистично беше преживяването. Но по небето нямаше и едно облаче и слънцето грееше ярко над света.

Тогава как така изведнъж й се стори, че пътят пред нея потъва в мрак? Тя познаваше околността. Двеста метра равно поле, после хълм, след това пасището с овцете и накрая леко нанадолнище към голямото шосе. Но не това виждаше в момента. Не, виждаше път, водещ към непознатото, обкръжен от огромни пространства, по които краката й никога не бяха стъпвали.

Беше вярвала, че светът се състои от определен брой места и пътищата помежду им. Само това бе съществувало, нейната мъничка планета. Сякаш бе плувала в закътан залив, а сега внезапно се бе озовала насред открито море и сушата не се виждаше никъде. Стана й трудно да диша; сграбчи здраво кормилото и натисна спирачките. Разтърка очи.

Не виждам добре. Не виждам както трябва.

Тя слезе от колелото и погледна в посоката, от която бе дошла. И натам пътят се виеше по същия начин и изчезваше зад една бъзова горичка. Вече не вярваше, че къщата й все още съществува някъде в края на пътя. Всичко бе изтрито или се изтриваше в момента зад гърба й и очертанията бяха замъглени.

Ужасът се вкопчи в сърцето й. Тя беше едно малко човече, захвърлено във вселена, за която не знаеше нищо.

Престани. Какво те прихваща?

Ужасът се поуталожи. Може би, ако си говореше успокояващо, щеше да дойде на себе си. Опита. До известна степен помогна, но не я отърва от чувството, че всичко зад нея е изтрито. Тя се покатери на колелото и пое към къщи. Къщата си беше там.

Звънна на Йоханес и обясни, че е спукала гума.

Преживяването на пътя остави своя отпечатък. Не че я беше страх да излезе от двора, просто го правеше все по-рядко.

Една събота Йоханес дойде с колелото, без да са се разбирали предварително. Носеше омачкани къси панталони до коляното и жълта тениска; беше почернял здравата. Тереса едва ли не се смути, когато се прегърнаха.

Бил с майка си на Майорка за седмица — разказваше й, докато Тереса мажеше сухари с фъстъчено масло. Майка му се запознала с някакъв мъж от Норшьопинг и заминала при него за уикенда, тъй че Йоханес бил волен като птичка. Дали можел да спи у тях?

Тереса не беше готова за подобно смущаване на ежедневието й, затова отвърна уклончиво, че трябва да попита родителите си. Както седяха един срещу друг на кухненската маса, тя за първи път усети, че не знае какво да каже на Йоханес. Сякаш той идваше от друг свят. Света извън двора.

Положението бе спасено от Улуф, който дойде да си направи сандвич и след малко двамата с Йоханес бяха потънали в разговор за Runescape. По едно време Улуф отиде до тоалетна и Йоханес се обърна към Тереса:

— Ще идем ли да се изкъпем?

— Не, нямам бански.

— Ами, ще бъдем като русалки.

Тереса бе готова да даде всичките си пари, за да си спести това, което стана: цялото й лице поруменя и погледът й се впи в пода. Чу как Йоханес се изкикоти.

— Хайде, стига. Нали бяхме приключили с тая работа.

— Разбира се, но…

Онази целувка. Тереса се бе надявала Йоханес да не я помни, но той очевидно не беше забравил и това я смути още повече. Искаше да потъне вдън земя. Просто за да има какво да прави, намаза още един сандвич. Ножът стържеше по сухара, докато тя с преувеличено старание внимаваше фъстъченото масло да се размаже до самия ръб. Отхапа и сухарът изхрущя силно. Йоханес я наблюдаваше и тя бързо обърна очи към прозореца.

Улуф се върна и предложи на Йоханес да поиграят Runescape. Той хвърли един поглед на Тереса, която сви рамене. Седнаха пред компютъра в хола, а Тереса ги гледаше, докато се редуваха да трепят чудовища и зли магьосници.

Така и не се стигна дотам да пита Мария и Йоран дали Йоханес може да спи у тях. Той остана за вечеря и разговаря най-вече с Арвид и Улуф, а след това тръгна към колелото си. Тереса отиде да го изпрати.

Йоханес се качи на колелото, звънна със звънеца и потегли, но явно нещо му хрумна. Той обърна и се върна при Тереса.

— Ей, Тереса?

— Да?

— Ние сме приятели, нали? Нищо че е малко по-различно.

— В смисъл?

Йоханес подритна с крак чакъла по начин, който тя помнеше от детството им.

— Просто… не знам. Вече не е същото. Но пак можем да бъдем приятели, нали така?

— Ти искаш ли го?

Йоханес сбърчи вежди и се замисли. После се вгледа в очите на Тереса и каза много сериозно:

— Да. Искам го.

— Тогава сме приятели.

— А ти искаш ли го?

— Да. Искам го.

Йоханес кимна няколко пъти. После се усмихна широко:

— Хубаво.

Наведе се и целуна Тереса по бузата. Завъртя бързо педалите и изчезна надолу по алеята, като махаше през рамо.

Тереса стоеше с отпуснати ръце и го гледаше как се отдалечава по чакъления път. Видя пътят да се разтваря в маранята, видя Йоханес да кара по пътя. След минута той щеше да го погълне и тя не можеше да направи нищо.

14.

Обикновено всеки член на семейството живееше в свой си свят, но онова лято всички се присламчиха към Тереса. Отначало тя предполагаше, че се дължи на заминаването на Йоханес. Или пък отсъствието на Йоханес я караше да забележи присъствието на семейството си.

Независимо каква беше причината, Арвид и Улуф започнаха да я канят да играе с тях на компютъра. Мария се мъчеше да я взима със себе си на покупки, а Йоран винаги беше насреща за игра на кент или война. Тя започна да подозира, че се е провел таен семеен съвет и е било взето решение: Всички ще играят с Тереса.

В началото тя го приемаше. Играеше и сърфираше в интернет с Улуф и Арвид, помагаше на Мария в кухнята и играеше карти с Йоран, докато двамата научиха стиловете си така добре, че се налагаше да блъфират, за да има някакъв смисъл.

След няколко седмици обаче тя започна да усеща нещо насилено в грижите им, все едно бяха персонал в заведение, а тя е временно настанена там.

Една сутрин, както стоеше пред огледалото и дърпаше назад бузите си, за да види как ще изглежда, ако не е дебела (и е китайка), забеляза нещо друго. Пусна бузите си и се взря в лицето си.

Имаше кестенява коса и дебели кафяви вежди. Носът й беше малък и чип, устните й — тънки. Другите в семейството също бяха кестеняви и имаха кафяви очи, но по-светъл нюанс. Устните им бяха по-плътни, а носовете — по-прави и по-слаби от на Тереса. Не намираше нито едно отношение, в което да прилича на тях.

Изведнъж го осъзна, беше напълно убедена: Аз съм осиновена.

Мисълта не я натъжи; тъкмо обратното. Обясняваше доста. Мястото й не беше тук — чисто и просто.

Нещо вътре в нея й подсказваше, че това е измислица. Беше виждала обявата за раждането си във вестника, както и снимката си от кръщенето. Нещо друго вътре в нея й подсказваше, че тези доказателства са изфабрикувани. Сърцето й го казваше, изтласкващо учестено новото познание във вените й: Мястото ти не е тук.

В средата на юли Арвид и Улуф заминаха на футболен лагер. Мария и Йоран бяха успели да резервират пътуване с кораб за уикенда за тях двамата и Тереса. Тя обаче обяви, че не иска да ходи. Опитаха се да я убедят, но зад молбите им тя долови известно облекчение. Поне за два дни щяха да се отърват от това чуждо дете. Не ги съдеше. Всъщност бяха добри хора, и двамата. Откакто вече не им принадлежеше, го бе осъзнала.

Те й сготвиха и Мария написа бележки с всевъзможни съвети, които бяха напълно ненужни, но Тереса я остави да прави каквото прецени. Най-сетне се качиха в колата и заминаха, като махаха усърдно на застаналата на верандата Тереса. Тя се прибра в къщата и затвори зад себе си.

Тишина.

И тишина.

Прокрадна се по коридора. Тишина.

Не за първи път бе сама вкъщи, но тишината добиваше съвсем различна тежест, като знаеше, че става дума за четирийсет часа. Йоран и Мария щяха да се приберат на следващата нощ. Беше леко притеснително, дори плашещо, че къщата сега е само нейна. Можеше да прави каквото си поиска, без да рискува някой да дойде и да я види.

Нямаше планове. Единственото, което бе очаквала, бе именно тишината. Как всички звуци в къщата ще идват от нея. А сега, докато се тътреше из кухнята, се мъчеше да не издава никакви.

Бръмчене. Тихо откъм хладилника и истерично откъм мухите на прозореца. Тереса се спря и ги загледа. Поне десет мухи танцуваха по прозореца и удряха телата си в твърдото стъкло в търсене на процеп, път навън. Тереса трябваше само да свали райбера и да отвори прозореца.

Ала сега мухите бяха нейни, както всичко друго в къщата. Тя скръсти ръце и се вгледа в мухите си. Седна на един стол и се вгледа в мухите си. Чакаше. От време на време някоя излиташе от стъклото и правеше един кръг из кухнята, но бързо-бързо се връщаше.

Хладилникът се разтресе и млъкна. Мухите продължиха да бръмчат. Слабите тупвания, когато се засилваха и се удряха в стъклото, секундната промяна в тона на някоя отделна муха подобно на разочарован въпрос, преди пак да се присъедини към колективния тон, изпълващ главата на Тереса.

Тя седеше като закована за стола, слухово хипнотизирана от бученето и бръмченето по същия начин, както белият шум на телевизора може да хипнотизира зрението, ако не внимаваш. Сякаш изтриваше съзнанието й и го пълнеше наново.

Тя се отърси, стана от стола и отиде в банята; оттам взе лака за коса на майка си. В шкафа в кухнята намери кибрит. Старателно дръпна пердетата от прозореца, за да открие два чисти правоъгълника стъкло, пред които летяха беззащитните телца.

Запали една клечка, сложи я пред лака за коса и натисна копчето. Към прозореца пръсна огнен конус и помете насекомите. Пусна копчето. Четири мухи паднаха на перваза с опърлени крила. Тя придърпа стола и седна да ги изучава.

Едната беше загубила само едно крило и се въртеше в кръг на място, добра се до ръба и падна на пода. Тереса я стъпка. От останалите три две подскачаха като някакви чудати бръмбари, а другата лежеше по гръб и подритваше с крачка. Тереса я натисна с палец, докато престана да рита. След като се нагледа на другите две, ги смачка с кутията кибрит.

С още две пръсвания очисти изцяло прозореца. Пусна пердето, събра мухите в шепа и ги пусна в кошчето. После си намаза сандвич с фъстъчено масло. Докато ядеше, пристигна още една муха и взе да се удря в стъклото. Остави я на мира.

В нея цареше пълно спокойствие, с изключение на слабо чувство на срам някъде в стомаха — напомняше за страх от високо. Не й пречеше. Беше свикнала.

Докато прибираше лака за коса, забеляза гримовете на майка си. Реши да направи опит. Спирала и сенки на очите, коректор върху пъпките на бузите и светлочервено червило. Не знаеше как се слага руж, затова приключи с лак на косата.

Резултатът беше отвратителен. Дори коректорът, който би трябвало да подобри поне малко положението, беше съвсем грешен нюанс и образуваше тъмни петна по светлата й кожа. Иначе изглеждаше като грозно момиче с намацано лице. Бързо се съблече и влезе под душа; няколко пъти си изтърка лицето със сапун.

Притисна ръчния душ до слабините си. Донякъде беше приятно. Опита с пръст и не почувства абсолютно нищо. Няколко пъти беше гледала „Сексът и градът“ и беше чула, че може да правиш разни работи със себе си. Но при нея не действаха. Може би не го правеше както трябва.

Смъкна се на коляно и зарови глава в дланите си, докато топлата вода се лееше по гърба й. Опита се да плаче. Отрони се само глухо хлипане. Визуализира в съзнанието си колко е нещастна и бе на път да успее, но реши, че й стига толкова, и завъртя крана — водата стана леденостудена. Стоя под ледената вода, докато лицето й се вкочани и кожата й настръхна. След това затвори душа, избърса се и се облече.

След като излезе от банята, къщата бе все така тиха, но сега чувстваше изстуденото си тяло като кристал, елемент на яснота сред застоялата тишина. Тя отиде пред компютъра в хола, отвори Гугъл и написа думата „стихотворения“.

Резултатът я изненада. Беше просто импулс — последица от проясненото й съзнание. Да чете стихове. Първите резултати обаче съдържаха писания на хора, които всъщност не бяха поети. Тя отвори страница на име poesi.nu.

Прочете едно стихотворение, после още едно. Попадна на някакво момиче, Андреа на петнайсет години, чиито стихотворения хареса; щракна върху името и намери още нейни неща. Наричаха се „Самота“ „Само аз ли?“ и „Черен ангел“.

Тереса четеше със зяпнала уста. Тя би могла да напише тези стихотворения. Говореха за нея. Андреа беше две години по-голяма и живееше във Вестерос, но иначе бяха почти еднакви. Продължи да чете и откри Малин, шестнайсет години, от Стокхолм, която в стихотворението си „Мехурът“ описваше как живее в сапунен мехур, чиито стени не може да прекрачи.

Точна така беше. Тереса имаше същото усещане, но не бе намерила точните думи. Никой друг не виждаше мехура, но тя бе затворена в него постоянно. Малин го бе облякла в думи.

Тереса продължи надолу и видя, че някои са коментирали стихотворението, казали са колко хубаво е и как те се чувстват по същия начин. По тялото на Тереса пробяга тръпка — сякаш имаше треска. Щракна върху бутона „коментирай стихотворението“ и й поискаха регистрация.

Тя стана от компютъра, направи една обиколка на хола, отправи се към спалнята на Йоран и Мария и легна на леглото им, загледана в тавана. После се зави и се сви на кълбо; заскимтя като пале.

Прекалено съм малка.

Почти всички в poesi.nu бяха момичета. Най-малката, на която попадна, беше Матилда, четиринайсетгодишна. Тереса бе намерила стихотворението й „Сълзи“ за детинско. А самата тя бе на дванайсет години, почти тринайсет. Мяташе се из леглото, докато взе да се поти; след това се отпусна. Всички други момичета бяха по-големи от нея, но се чувстваха по подобен начин. Къде се намираха? Как изглеждаха?

Тя стана от леглото; някакво необяснимо безпокойство я караше да обикаля из къщата. Попадна в банята и пак взе лака за коса. Кибритът още беше на кухненската маса. Бяха се появили пет нови мухи. Свали всички с едно пръскане. Погледа ги как пълзят по перваза.

В шивашките принадлежности на майка си намери кутийка с карфици. Забоде мухите в перваза една по една. Все още бяха живи, подритваха с крачка. Чувството за срам в стомаха така се усили, че можеше почти да го види, да го пипне. Лепкава, оранжева медуза, която се носеше някъде точно под ребрата.

Тя дълбоко си пое въздух и се опита да прогони медузата. Не изчезна, но се смали. Още веднъж си пое дъх. Медузата изчезна. Тя погледна прикованите мухи.

Това е положението, помисли си тя. Не вие решавате. А аз.

Донесе дървената дъска за рязане и премести насекомите на нея. Една муха с остатъци от крила бръмчеше немощно, докато я местеше, но след приковаването замлъкна. Тереса взе дъската със себе си в хола и я остави до компютъра.

Уби малко време, като си направи имейл — трябваше й, за да се регистрира в poesi.nu. От Hotmail й поискаха дата на раждане и тя се представи за три години по-голяма, за всеки случай. Даде същата дата й при регистрацията в poesi.nu.

В това време хвърляше по някой поглед към мухите. Всички още бяха живи. Искаше й се да знае каква храна би могла да им дава, за да продължат да живеят. Но какво ли ядат мухите?

С презимето на дядо си и собственото си второ име тя се превърна в Юсефин Линдстрьом, на петнайсет години, от Римста. Системата я прие.

Онази нощ й беше трудно да заспи. След като се въртя в леглото няколко часа, стана и си облече халата. Както беше тъмно пред прозорците, къщата й се стори още по-тиха и тайнствена. Тя се прокрадна предпазливо надолу по стълбите.

Докато приближаваше хола, започна да се страхува. Струваше й се, че там има някакво същество. Голямо, прилично на насекомо същество с капеща слуз от челюсти, които само чакаха да се впият в нея. Тя задиша дълбоко — един път, два пъти. След това светна лампата.

Нищо. Дъската до компютъра стоеше, както я беше оставила. Бавно отиде до нея и погледна. Мухите вече не помръдваха. Тя дръпна една карфица и освободи мухата. Беше мъртва. Бе прекарала последните си часове в мъки, но поне сега бе мъртва.

Тереса заби карфицата в ръката си. Изби капка кръв. Облиза я. След това взе една възглавница от дивана и легна на пода. Затвори очи и си представи, че е мъртва.

След няколко минути заспа.

15.

Училището в Йостерюд обикновено имаше две прогимназиални паралелки за всеки випуск, които трябваше да служат като преход между прогимназията и гимназията. Много деца от селските училища идваха тук за гимназията и идеята беше структурите да се разбият и новодошлите да имат равни шансове с другите.

В класа на Тереса пристигнаха, например, едно красиво и привлекателно момиче от Сюнинге на име Агнес, както и Микаел, който още от първия ден изглеждаше и се държеше като побойник, очакващ само часа и мястото; имаше и няколко други, но те нямаха някакви отличителни особености. Йоханес се озова в другата паралелка.

Взаимно се опознаваха и тестваха и Тереса правеше всичко по силите си да не се открои по никакъв начин. След няколко седмици си беше присвоила ролята на тихото момиче, което си гледа работата, без да е някакво нуждаещо се от грижи недоносче.

Тя продължаваше да използва компютъра на Арвид и Улуф, когато беше свободен, а на тринайсетия си рожден ден го получи като подарък, тъй като братята й си бяха купили нов, с по-мощен процесор. Първото, което направи, бе да сложи парола. Трябваше да измисли дума и да я повтори два пъти и тя се спря на „яма за чакъл“ без някаква особена причина.

Влезе в poesi.nu и най-отпред видя ново стихотворение, написано от тринайсетгодишната Бим. От такова име не можеше да се очаква нищо добро, но за нейно удивление Тереса много хареса стихотворението „Голяма болка“:

никой няма място при мен

вътре мозъкът лежи и мисли

кашата не е вкусна

думите лъжат

името не значи аз

луната е мой баща

Беше неразбираемо по начин, който допадаше на Тереса. Конкретно и леко неприятно. Точно по неин вкус. А и беше хубаво някой на нейната възраст да пише така.

От името на по-възрастното си алтер его Юсефин тя написа хвалебствен коментар и добави, че се надява Бим да напише още нещо. След като прати коментара, й хрумна, че може би Бим е направила същото като нея, но наопаки. Може всъщност да е много по-голямо момиче; или пък момче.

Тя прегледа останалите нови стихотворения, но не хареса никое. После направи това, което не се бе осмелила, преди да й подарят компютъра. Отвори празен Word-документ, за да напише стихотворение за poesi.nu. Нямаше да използва никое от старите в тетрадката; щеше да измисли ново. Чисто ново.

Курсорът мигаше и я приканваше да напише първата дума. Тя седеше с пръсти на клавиатурата. Не й хрумваше нищо. Написа: „Седя тук“ и веднага го изтри. Написа „думите лъжат“ и дълго време се взира в двете думи. После изтри и тях.

Просна се на леглото и зарови лице във възглавницата, а с краищата й си запуши ушите и натисна. Стана тъмно и тихо и върху затворените й клепачи затанцуваха златни линии. Те се извиха и изписаха думата „всички“. Изведнъж премигна цяло изречение. Всички хора всъщност се наричат по друг начин.

Тя остана да лежи, като дишаше дълбоко и чакаше да дойде още. Това не стана, затова тя седна на компютъра, без да отмята залепналата по потното чело коса, и написа: „Всички хора всъщност се наричат по друг начин“.

Не разбираше какво означава, но беше вярно. Не само във форума за поезия, но и навсякъде. Във всеки човек живее друг човек. Написа и това изречение. В порив на дързост вмести двете думи на Бим и ги доразви. После дооформи със заключително изречение. Бутна стола назад и погледна какво беше написала.

всички хора всъщност се наричат по друг начин

във всеки човек живее друг човек

думите лъжат и зад тях живеят други думи

виждаме се само на тъмно

чуваме се само на тихо

Преди да се е разколебала, копира текста в poesi.nu. Не знаеше дали го бива, но изглеждаше като истинско стихотворение; а и написаното беше вярно.

Стоеше с пръсти на клавиатурата и в главата й цареше пълна тишина. Не идваше нищо повече.

Какво правим всъщност?

На другия ден след училище отиде направо в библиотеката. Поезията беше подредена на три рафта — поне двеста книги. Тя нямаше представа откъде да започне. Под „нови книги“ стоеше том на име „Питбул териер“. Имаше червена корица с чудовищно черно куче и беше написана от някой си Кристиан Лундберг. Тереса я взе и зачете. Първите стихове от първото стихотворение гласяха:

Стихотворенията за април

са все банални

на тези стихотворения плюем

тези стихотворения са предвидими като смъртта

Тереса седна в едно кресло и продължи да чете. Не беше очаквала стихотворенията в книгите да звучат по този начин. Да, много неща не схващаше, но почти нямаше сложни думи и много от образите бяха съвсем разбираеми. Най-много й хареса за „приливът на смъртта идва“.

Прочете цялата книга за час и главата я заболя. Огледа рафта и откри още две стихосбирки на Кристиан Лундберг. Озърна се на всички страни и ги пъхна в раницата си заедно с „Питбул териер“. Качи се на колелото и се прибра вкъщи.

Някой беше коментирал стихотворението й в poesi.nu. Бим.

хубаво стихотворение аз също съм друга обаче се чувам на шумно пиши за каша

Тереса препрочете думите няколко пъти. Онова „аз също съм друга“ можеше да означава, че и Бим като нея не е тази, за която се представя във форума. Или пък значеше нещо съвсем различно, както в собственото й стихотворение.

За едно обаче не можеше да има грешка — първите две думи. За първи път някой се изказваше ласкаво за нейно писание.

След като се нагледа на коментара на Бим, видя, че в полето под стихотворението всъщност пише „Коментари (2)“ Скролна надолу и прочете реакцията на Каролине, 17 години. Пишеше:

Напълно неразбираемо стихотворение, в което не се казва нищо. Вземи направи нещо смислено.

Тереса спря да диша. Очите й засмъдяха и се насълзиха. Сви юмруци. Стана, взе една хавлия и си изтри очите с такава сила, че клепачите й се подуха. Сгъна хавлията и задиша в нея бавно и дълбоко.

Върна се пред компютъра, влезе в Hotmail и си направи нов адрес, за да се регистрира под друго име в poesi.nu. Този път се нарече Сара от Стокхолм, на осемнайсет години. Намери Каролине и прочете няколко нейни стихотворения. Повечето бяха за нещастна любов. Предали я момчета. Коментарите бяха изцяло положителни. Сара от Стокхолм бе на друго мнение. Според нея:

Прочетох няколко от стихотворенията ти за нещастна любов и смятам, че не заслужаваш друго. Ти си егоцентрично и антипатично момиче, което никой никога не би могъл да обича.

Сърцето й заби, докато натискаше „изпрати“. След това се опъна на леглото и подхвана една от стихосбирките, задигнати от библиотеката. Наричаше се „Който не говори, е мъртъв“.

Изглеждаше недокосвана. Никой не я бе чел преди нея.

На следващия ден Тереса се запозна с понятието „трол“. Не беше очаквала някой да реагира на коментара на Сара. Бе сгрешила. Каролине, изглежда, имаше много поддръжници в poesi.nu и осем души бяха отговорили на коментара, някои от тях многословно.

И кратките, и дългите текстове изхождаха от това, че Сара е ужасен човек, безчувствена е и защо тогава не напишеш нещо по-хубаво. И така нататък. В два от коментарите я наричаха „трол“ и й стана ясно, че това трябва да е някакво понятие.

Провери го и установи, че „трол“ идва от английското trolleying — да дърпаш кука през пасаж риби, за да видиш дали нещо ще клъвне. В случая с интернет форумите — да пишеш гадории и глупости само за да видиш реакцията. Тогава си трол.

Тереса скръсти ръце и се загледа през прозореца. Чувстваше се весела и спокойна. Много момичета бяха чели коментара й и се бяха видели принудени да си дадат мнението. Понеже тя беше трол.

Аз съм трол.

Устройваше я. Живееше в света на хората, макар да я бяха сменили в люлката и всъщност мястото й да беше в мрачните диви гори. Трол.

16.

През зимата и пролетта Тереса беше постоянен гост в библиотеката и методично изпиташе всичко в секцията с лирика. Вкъщи прекарваше основната част от времето си в тролене. Направи си голям брой регистрации в най-различни форуми. Беше Шанет, 14 години, и Линда, 22. В един форум за анорексия и булимия в ролята си на Мю, 17 години, получи трийсет и пет отговора на изказването си, че всички анорексици трябва да се хранят насила и след това да им залепват устата, за да не идат да повръщат.

Случайно попадна на форум за любители, реновиращи стари къщи. За случая създаде Юхан, 28, който обича да вандалства и даже да подпалва такива къщи. В сайт за приятели на природата Тумас, 42, разказа колко е влюбен в градския си джип и пропагандира за по-нисък акциз на бензина.

Като цяло обаче се придържаше към форуми като „Лунарсторм“, в които млади момичета обсъждаха проблемите си. Направо се тресеше от задоволство пред възмутените им коментарчета, а с времето откри дори по-ефективно оръжие от цинизма, а именно иронията.

В един форум за правата на животните, който съдържаше отчаяни разкази за жестокост срещу малките сладури, Елвира, 15 години, разправи как в Япония изболи очите на осемстотин зайчета само за да проверят дали слухът им ще се повлияе, а след това ги запалили, за да видят дали бедните слепи, пищящи животинки ще намерят изхода през лабиринт. Елвира получи над четирийсет отговора, треперещи от ярост заради човешката жестокост.

Единственото изключение бяха вълците. Във форум за правата на вълците нейното алтер его Юсефин държеше по-умерен тон и изказваше истинските възгледи на Тереса. Нуждаеше се поне от едно място, където да бъде себе си, или почти.

Троленето й даде принципно познание: не е необходима кой знае каква енергия, за да произведеш мощна реакция, стига да приложиш енергията правилно. Нещо толкова просто като счупена пластмасова вилица в ключалката на класната стая може да доведе до половинчасов цирк с директор, ключар, учители и преместени часове — всичко това заради нещо, отнело пет секунди за изпълнение.

Колко време отнема да сложиш кабарче на стол, а до каква бъркотия води. Съвсем същото беше и в интернет: трябват само няколко натискания на бутони, няколко думи на място и веднага двайсет души се намесват и губят далеч повече време и енергия, за да отговорят, отколкото е отнело написването на коментара.

Тереса може и да не виждаше много от реалния свят, но през своите лица в интернет и добре планираните си пакости тя, тролът, заемаше повече от времето и мислите на хората, отколкото хубавата Агнес някога би могла да се надява.

Всички обичаха Агнес, но Тереса не можеше да й хване спатиите. Беше толкова невероятно мила. Всички красиви момичета, които Тереса познаваше, бяха надути, тъпи и вманиачени по външния си вид. Не и Агнес. Тя бе приветлива с всички, прилежна в училище и като че ли изобщо не я бе грижа как изглежда.

Независимо дали носеше косата си на плитки или пусната, беше хубава, а увиеше ли си шал около главата, приличаше на филмова звезда, но без да привлича внимание върху себе си. На Тереса й се искаше да мрази Агнес, но някак не успяваше.

Един следобед, докато Тереса стоеше пред секцията с лирика в библиотеката и прелистваше няколко нови стихосбирки, чу вежлив глас зад гърба си:

— Здравей.

Тя се обърна и я лъхна повей свеж въздух от улицата, примесен с ухание на цветя, носещо се от Агнес.

Тереса промълви:

— Здравей.

По страните й изби руменина. Все едно се явяваше на изпит, без да е прочела и ред по темата. Стоеше смутено и не продумваше. И на Агнес й беше неловко; пристъпваше от крак на крак. След малко посочи рафта зад Тереса:

— Исках само…

Тереса се отмести и крадешком загледа Агнес, чийто поглед се плъзна по, общо взето, тънките томове. Изглежда, не намери каквото й трябваше и затърси бавно по дългите редове с книги, като четеше всяко заглавие.

— Нещо специално ли търсиш? — престраши се Тереса.

— Да — кимна Агнес. — В компютъра пишеше, че имат няколко книги на Кристиан Лундберг, но не мога да ги намеря.

— Ти четеш Кристиан Лундберг?

— В смисъл?

— Не, аз само… няма значение.

— Ти четеш ли го?

— Май ми е попадал.

Агнес продължи издирването си точно там, където би трябвало да стоят книгите на Лундберг, и вместо това измъкна един том със събрани стихове на Кристина Лунг. Прелисти го безцелно и обясни:

— Мама ми препоръча онзи Лундберг. Не знам, той май не е много забавен, нали?

— Не. Във всеки случай не като Кристина Лунг.

Агнес поклати глава и се усмихна по онзи начин, който навярно би могъл да засенчи слънцето.

— Според мен си я бива — едновременно е супертъжно и суперсмешно.

На Тереса не й хрумна нищо повече от:

— Да.

Не можеше да си представи какво може да схване човек като Агнес от опакия черен хумор на Кристина Лунг. Все пак тя клекна и издърпа тома с избрани стихотворения на Вислава Шимборска; подаде го на Агнес:

— Пробвай това. И то е малко смешно.

Агнес отвори книгата напосоки и зачете едно стихотворение. След няколко секунди Тереса осъзна, че я гледа, затаила дъх. Издиша бавно и безшумно, като не изпускаше Агнес от очи. Плитките й падаха върху страниците и превръщаха картината в нещо, което може да се използва като реклама за четенето като цяло.

Агнес се изкикоти, затвори книгата и погледна корицата.

— Тя взе Нобелова награда, нали?

— Да.

Агнес обхвана с поглед пълните с поезия рафтове и въздъхна дълбоко.

— Много ли четеш?

— Горе-долу.

— Аз пък не знам откъде да започна.

Тереса посочи книгата в ръцете на Агнес.

— Ами, започни с това.

Така, на четири очи, Тереса осъзна, че Агнес далеч не е чак толкова умна, колкото изглеждаше в час. Очевидно й трябваха ясни насоки и възможност да преговаря, за да може сравнителната й интелигентност да излезе наяве.

Агнес попипа Вислава и промърмори:

— Супер, мерси — и отиде на регистратурата.

Тереса се престори, че е потънала в Кристина Лунг, докато наблюдаваше как Агнес подава препоръчаната й от Тереса книга на библиотекарката и после пак я взима. Тереса изпита необичайното усещане да играе на собствения си стадион. Беше чела поне четирийсет книги от рафта зад гърба си и те я подкрепяха като някакви мълчаливи фенове.

Имаше пълните възможности да направи Агнес на глупачка, да я смачка пред собствена публика, но не го стори.

Случката не направи Тереса и Агнес приятелки, нищо подобно. Но все пак доведе до някакво тайно разбирателство. В едно междучасие седмица преди началото на лятната ваканция Агнес й каза, че е изчела всичко на Шимборска. Попита Тереса дали е чувала за „Bright Eyes“. Тереса поклати глава и на другия ден Агнес й донесе диск с албума „Lifted“.

Нищо повече. Навярно не можеше и да бъде, не и с Агнес. Макар да беше толкова популярна, у нея имаше някаква сдържаност, дистанцираност към околните, която обаче в никакъв случай не се дължеше на чувство за превъзходство. Просто като че ли се включваше във всеки един миг с три секунди закъснение. Никога не можеше да я видиш да си шепне глава до глава с някое момиче. Не беше съвсем тук. Дали ставаше дума за разсеяност, несигурност или нещо друго не можеше да се определи. Тереса често се улавяше, че скришом изучава Агнес. Но това не й помагаше да я разбере.

За голямо учудване на Тереса „Bright Eyes“ — или Конър Обърст, както откри, че всъщност се казва — не просто й хареса, а направо й се стори фантастичен. Мекият глас и мрачните, добре написани текстове.

За първи път в живота си купи оригинален диск, нищо че вече имаше екземпляр, записан от интернет. С други думи, „Bright Eyes“ бе първият изпълнител, заслужил това уважение. Той стана неин постоянен спътник през лятната ваканция.

17.

Сигурно се бе случило през лятото. Във всеки случай, когато наесен Тереса започна осми клас, вече беше факт. Агнес и Йоханес бяха станали двойка. Тя не знаеше какво е станало, но ги видя да се целуват в училищния двор, преди да се приберат по класните си стаи при биенето на звънеца.

Гледката породи в нея такава буря, че тя загуби аналитичните си способности. Не знаеше какво чувства и защо. Затова взе картината с целувката им, смачка я и се опита да я захвърли в едно ъгълче в дълбините на съзнанието си, където нямаше да има нужда да я гледа.

Не се получи. Онази вечер тя лежеше в кревата си и слушаше „Bright Eyes“. При стиха „This is the first day of my life, I’m glad I didn’t die before I met you“^[3] от сълзите й закапаха горещи сълзи и тя реагира яростно.

Тереса свърза MP3 плеъра с компютъра и изтри всички песни на „Bright Eyes“. След това изтри и плейлиста. За жалост си беше купила и всички дискове. Събра ги, слезе в мазето и ги сложи на дръвника. Едва в този момент осъзна колко нелепо се държи и пусна брадвата.

Няма да им доставя това удоволствие.

„Bright Eyes“ не беше собственост на Агнес. Не можеше и да бъде, защото Агнес надали схващаше и дума от текстовете. Какво можеха стихове като „I want a lover I don’t have to love, I want a boy who’s so drunk he doesn’t talk“^[4] да означават за Агнес? Нищичко. За нея бяха само готини думи. Готини думи, които да слушат заедно с Йоханес, прегърнати в леглото на Агнес…

Тереса остави брадвата, качи се в стаята си и върна дисковете по местата им.

And I know what must change, fuck my face, fuck my name

They are brief and false advertisements^[5]

Тя седна пред компютъра. В дискусионния форум „Френдс“ за жертви на тормоз написа дълъг коментар в защита на кланетата в училищата. Какви оръжия да използваш в Швеция, където е толкова трудно да се сдобиеш с огнестрелно оръжие. Очакваше много отговори.

За съжаление изтриха писанието й, преди някой да е успял да реагира, затова тя си избра друго име и трогателно описа надълго и нашироко ужасния тормоз, на който е била подложена, бележките с обидни думи, които закрепвали за тялото й с телбод. Това не посмяха да го изтрият и десетки хора изразиха съчувствие, което ни най-малко не я трогна.

Есента дойде с падащи листа и мразовити следобеди. Дотогава вече беше станало ясно, че Агнес и Йоханес гледат сериозно на връзката си. Тереса не беше и очаквала друго.

Двамата стояха заедно в междучасията и им се наложи да изтърпят доста завистливи подигравки, на които не обръщаха никакво внимание. След известно време присмехът затихна и скоро двамата се превърнаха в институция, факт, който човек чисто и просто трябваше да приеме.

Тереса поддържаше неутралност. Йоханес я поздравяваше по коридорите и понякога си приказваха, със или без Агнес. В края на краищата Тереса, поне на едно ниво, постъпи като всички останали и прие. Беше някак съвсем естествено тези двамата да бъдат заедно. Трябваше само да ги погледнеш, за да видиш, че са като създадени един за друг. Но друго ниво направо ти идваше да повърнеш. Но това беше друга история.

Стигна се дотам, че за външния наблюдател Йоханес, Агнес и Тереса можеха да изглеждат като трио. Не по онзи начин, не както Йоханес и Агнес бяха двойка, а просто Тереса беше третата, която се движеше около тях и най-често общуваха с нея.

В самотата й през главата на Тереса минаваха какви ли не идеи, като например да си забие миксер в окото или пък да си удря главата в бетонна стена, докато се спука.

В края на септември се случи нещо, което щеше да промени всичко.

Членовете на семейството на Тереса бяха разделени според различните си интереси и занимания, обикновено ядяха по различно време и всеки живееше собствен живот, макар и под един покрив. Само около едно нещо се събираха всички и това беше „Айдъл“^[6]. Арвид и Улуф бяха започнали да го гледат първи, а останалите от семейството взеха да се присъединяват един по един към зрителския кръг на шоуто за таланти.

Може би несъзнателно бяха взели отчаяни мерки. Без „Айдъл“ семейството вероятно никога не би седнало заедно; щяха да се превърнат в дисфункционално семейство, щяха да се нуждаят от помощ. Но сега го имаше „Айдъл“ и поради липса на друго той се бе превърнал в малък семеен празник — приготвяха ядене и пиене и водеха оживени дискусии, което иначе никога не им се случваше.

Именно в „Айдъл“ Тереса срещна Тура за първи път. Тура Ларшон от Стокхолм. Самото й прослушване премина необикновено. Момчета и момичета излизаха и грачеха като развалени дъскорезници, а после се вбесяваха на журито, което ги отхвърляше. Или пък пееха добре и празнуваха, като се окажеше, че са се класирали нататък.

Тура беше различна. Дребна и слабичка, с дълга руса коса, тя влезе в студиото и впи огромните си сини очи в точка някъде над главите на съдиите. Изрецитира:

— Аз се казвам Тура Ларшон. Ще пея.

Съдиите се засмяха снизходително и един от тях се обади:

— И смяташ ли да ни изпееш нещо специално?

Тереса поклати глава и съдиите направиха физиономии, все едно дундуркат много малко дете.

— Е, как се казва песента, която ще пееш?

— Не знам.

Съдиите се спогледаха; изглеждаха на път да помолят някой да дойде да прибере момичето. И тогава то запя. Тереса беше чувала песента, но не се сещаше коя е.

Хиляда и една нощ сам бях, мечтаех и лежах;

Съдбата да ме събере с другар;

приятел като теб…

Обикновено младите дарования пееха някоя модерна песен с надеждата да прихванат част от звездния блясък на оригиналния изпълнител. Не и Тура. Ако Тереса не грешеше, на тази песен много отдавна й беше минал срокът на годност.

Но гласът, гласът! И начинът, по който пееше. Тереса седеше занемяла на дивана и сякаш този глас се забиваше право в сърцето й. Тура Ларшон не правеше никакво шоу, не се мъчеше да се преструва на нещо, което не е. Просто пееше и това трогна Тереса, без тя сама да знае защо. И съдиите седяха като вцепенени през няколкото минути на песента й. После гласът замлъкна и те дойдоха на себе си и се спогледаха.

— Продължаваш нататък — продума единият. — Имаш глас, който… не знам… Ако някои певци можеха да убият, за да го получат, тук щеше да стане кланица. Продължаваш нататък. Няма какво да се обсъжда. Но трябва да се научиш да общуваш с публиката.

Тура кимна рязко и тръгна към вратата. Не показа и най-малък израз на радост или благодарност. Дори не погледна съдиите в очите. Един от тях очевидно имаше нужда да му се обръща внимание и затова подвикна, преди Тура да е отворила вратата:

— И другия път опитай да избереш песен, която да отговаря на таланта ти. Нещо по-сложно.

Тура се поизвърна и Тереса мерна съвсем различен израз на лицето й. Намек за гримаса, говореща, че са я нападнали в гръб и тя смята да се защити. После се обърна и излезе.

Семейството на дивана заобсъжда предимствата и недостатъците й и макар всички да бяха съгласни, че момичето има невероятен глас, според тях не беше достатъчно артистично и дрън-дрън-дрън. Тереса не слушаше и не се включваше. Тура беше направила най-впечатляващото прослушване, което някога бе виждала в „Айдъл“ — явно не й дремеше, независимо че беше най-добра. Така трябваше. Тереса вече си имаше фаворит.

Докато вечерта се качваше в стаята си, тананикаше:

Съдбата да ме събере с другар;

приятел като теб…

Бележки

[1] „Скъпоценните и крехки неща се нуждаят от специално отношение. Господи, какво ти сторихме?“ ↑

[2] „Сюстембулагет“ — единствената търговска верига в Швеция с разрешително да продава алкохол. ↑

[3] „Това е първият ден в живота ми, радвам се, че не умрях, преди да те срещна.“ ↑

[4] „Искам любовник, когато да не трябва да обичам, искам момче, което е толкова пияно, че не говори“. ↑

[5] „И знам какво трябва да се промени, майната му на лицето ми, майната му на името ми; те са кратки и лъжливи реклами.“ ↑

[6] „Айдъл“ (шв. Idol) — шведското наименование на шоуто „Мюзик Айдъл“. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Йон Айвиде Линдквист Малка звезда (3)

Метаданни

Данни

Малка звезда

Информация

История

Сваляне / Връзки

Другото момиче

1.

2.

3.

4.

5.

6.

7.

8.

9.

10.

11.

12.

13.

14.

15.

16.

17.

Йон Айвиде Линдквист
Малка звезда (3)