През есента на 1992-ра се заговори за бум на гъби в горите — от топлото и влажно лято подземният мицел бе прелял в изобилие от пачи крак и сърненки. Когато Ленарт Седерштрьом сви по горския път в старото си „Волво 240“, бе приготвил на задната седалка и голяма кошница, и две-три найлонови торби. За всеки случай.

Беше пуснал касетка с „Мелодии за гушкане 16“^[2] и гласът на Кристер Шьогрен бумтеше от тонколоните: „Безброй червени рози ще ти дам…“

Ленарт се захили и заприпява, като имитираше превзетото басово вибрато на Шьогрен. Звучеше чудесно. Съвсем като него. Ленарт безспорно бе по-добър певец от Шьогрен, ала каква полза? Беше попадал на неправилното място в неправилния момент твърде много пъти, златните възможности му се бяха изплъзвали под носа или ги бе чувал как изсвистяват зад гърба му. Докато се обърнеше, вече бяха изчезнали.

Както и да е. Сега поне щеше да набере гъби. Пачи крак, златото на гората, в огромни количества. После обратно вкъщи да ги свари и да напълни хладилника; щеше да има достатъчно за гъбен сандвич и бира всяка вечер, докато станеше време да изхвърлят коледната елха. Дъждовното време от последните няколко дни сега бе заменено от ярко слънце — условията бяха идеални.

Ленарт знаеше наизуст всяка извивка на горския път и спокойно затваряше очи и стискаше волана, докато пееше: „Безброй червени рози в буке-е-е-ет…“

Отвори очи тъкмо навреме, за да види нещо черно на пътя пред себе си. Слънцето се отрази в лъскав метал и той едва успя да отбие преди сблъсъка. Автомобил. Ленарт хвърли един поглед в огледалото, за да прочете регистрационния номер, но автомобилът профуча по чакъления път поне с осемдесет километра в час, вдигайки облак прах. Ленарт обаче беше сигурен, че е БМВ. Черно БМВ със затъмнени стъкла.

Той продължи още триста метра до мястото, където паркираше обикновено, изгаси двигателя и въздъхна.

Какво беше това, по дяволите?!

По тези места беемветата не бяха рядкост. Но беемве, летящо с осемдесет километра в час по чакълен път през гората — това вече беше необикновено. Ленарт почувства възбуда. Беше присъствал на нещо. През краткия миг, когато черната кола се бе стрелнала насреща му, сърцето му беше подскочило и се беше свило като пред смъртоносен удар, а после се бе отпуснало и успокоило отново. На това му се викаше преживяване.

Човъркаше го единствено разочарованието, че не може да докладва. Естествено, можеше да зареже гъбарството за сметка на удоволствието да се прибере и да звънне в полицията, да опише подробно срещата на пътя, където беше забранено да се кара с повече от трийсет. Но без регистрационен номер щеше да е безсмислено.

Ленарт слезе от колата и взе кошницата и торбите; мимолетното вълнение бе отстъпило място на чувството, че е бил сплашен. Отново. По някакъв неясен начин черното БМВ бе победило. Може би щеше да е различно, ако вместо това беше някой скапан „Сааб“; но в случая една истинска богаташка кола бе вдигнала прахоляк в очите му и го бе избутала от пътя. Както обикновено.

Ленарт тресна вратата и се отправи със сведена глава към гората. Във влажната земя под сенките на дърветата се виждаха пресни следи от гуми. Дълбока бразда в калта показваше къде е спирала кола — най-вероятно беемвето. Ленарт оглеждаше широките следи все едно ще могат да го снабдят с някакво доказателство или нова точка в обвиненията. Нищо не му хрумна. Поради липса на по-добра реакция се изплю върху следите.

Майната им.

Той навлезе няколко крачки в гората и се спря, вдиша аромата на огрени от слънцето борови иглички, влажен мъх и още нещо… слаб мирис на гъби. Нямаше как да разбере откъде идва, нито от какъв вид гъба е, но беше достатъчно да се убеди, че мълвата е била вярна: гъбеният бум беше факт. Погледът му се плъзна по земята в търсене на различен цвят или форма. Биваше го в брането на гъби, отдалеч виждаше някой пачи крак, скрит под съчки и трева. Най-малката промяна в обичайния жълт нюанс му стигаше да се спусне като сокол.

Но този път видя печурка. На десетина метра от него от земята се подаваше бяла гугла. Ленарт сбърчи вежди. Никога досега не бе попадал на печурка в околността, понеже почвата не беше подходяща.

Приближи и първоначалното му подозрение се потвърди — оказа се найлонова торба. Ленарт въздъхна. Случваше се разни типове, твърде мързеливи да идат до контейнера, да си хвърлят боклуците в гората. Веднъж беше видял как някакъв мята през прозореца на колата микровълнова печка. Но тогава беше записал регистрационния номер и бе подал писмена жалба.

Ленарт смяташе да поеме по обичайния си маршрут за бране на гъби, когато забеляза, че найлоновата торба помръдва. Спря се. Торбата помръдна отново. Сигурно от вятъра. Дано да е така. Но между дърветата нямаше ни най-малък повей.

Лоша работа.

Найлонът трепна отново и се чу слабо шумолене. Краката на Ленарт изведнъж натежаха като олово. Гората около него си стоеше безмълвна и безразлична и той бе сам-самичък в целия свят заедно със съдържанието на торбата. Ленарт преглътна и приближи няколко крачки. Сега торбата не помръдваше.

Върви си вкъщи. Зарежи я тая работа.

Не искаше да види някое старо куче, убито, но не докрай, нито котило котета с премазани черепи, но не докрай. Не искаше.

Така че не чувство за отговорност или състрадание го накараха да иде до найлоновата торба. Беше обикновено човешко — или нечовешко — любопитство. Беше длъжен да узнае, иначе треперещият найлон щеше да го измъчва, докато най-накрая се върнеше да провери какво е пропуснал.

Хвана крайчеца и веднага отскочи назад, притиснал устата си с ръце. В торбата имаше нещо. Нещо, което бе отвърнало на хватката му, нещо с плът, с кости, с жили. Земята около торбата бе разравяна наскоро.

Гроб. Малък гроб.

Мисълта събуди поредица асоциации и Ленарт изведнъж осъзна какво точно бе стиснало ръката му. Друга ръка. Много малка ръка. Ленарт се прокрадна обратно до торбата и започна да рови. Ставаше бързо. Пръстта бе нахвърляна небрежно, вероятно с ръце. Ленарт изрови торбата за десетина секунди и я извади от ямата.

Дръжките бяха вързани и той разкъса найлона, за да влезе въздух, да влезе живот. Успя да направи дупка, през която се показа посиняла кожа. Едно хилаво краче, хлътнал гръден кош. Момиченце. Пеленаче само на няколко дни или седмици. Не шаваше. Тънките устни бяха свити сякаш напук на целия зъл свят. Ленарт бе станал свидетел на предсмъртния му гърч.

Той долепи ухо до гърдите му и му се счу едва доловимо туптене. Стисна носа на детето с палец и показалец и дълбоко си пое дъх. Трябваше да закръгли устни, за да духне в миниатюрната уста; не му се наложи да вдишва отново, за да напълни малките бели дробове втори път. Въздухът излезе с гъргорене и гръдният кош остана неподвижен.

Ленарт пак си пое дъх и духна и този път се получи. По телцето пробяга тръпка; детето изкашля бяла пяна и нададе писък, който прониза горската тишина и накара времето да тръгне отново.

Детето пищеше ли, пищеше; но това не приличаше на никой писък, който Ленарт някога бе чувал. Не беше нито накъсан, нито жален. Представляваше един-единствен ясен тон, изтръгнал се от измъченото телце. Ленарт имаше музикален слух и не се нуждаеше от камертон, за да разбере, че е ми. Звънливо ми, от което листата затрептяха и птиците излетяха от клоните.

2.

Момиченцето лежеше на предната седалка, увито в светлочервения пуловер на Ленарт. Самият Ленарт седеше, облегнал ръце на волана, и го гледаше. Беше съвсем спокоен и чувстваше тялото си празно. Прочистено.

Веднъж в края на седемдесетте беше пробвал кокаин. Една модерна тогава рокбанда му беше предложила и той бе приел. Една магистралка и никога повече не повтори: беше се оказало прекрасно. Наистина прекрасно.

Човек винаги изпитва някаква болка. Все някъде нещо те стяга — ако не в тялото, то в мислите. Боли те. Винаги. Кокаинът беше унищожил болката. Тялото му се бе превърнало в кадифена обвивка, съдържаща само ясни мисли. Мъглите се бяха вдигнали и животът бе прекрасен. След това Ленарт бе осъзнал, че търсенето на това чувство може да се превърне в проект за цял живот. Затова се отказа.

А сега седеше с ръце на волана и изпитваше нещо подобно, само че без помощта на наркотици. Вътре в него цареше пълно спокойствие, гората грееше в есенните си цветове, а някакво огромно същество бе затаило дъх и чакаше решението му. Ленарт бавно посегна към ключа — Неговата ръка! Имаше си ръка с пет пръста, която мърдаше, както му скимне! Какво чудо! — запали двигателя и пое по обратния път.

На главното шосе го изпревариха няколко пъти, понеже лазеше в банкета като костенурка. Бебето нямаше нито кошница, нито столче, затова Ленарт караше все едно пренася купа, пълна до ръба с безценна течност. Детето изглеждаше толкова уязвимо и преходно, че и най-малкото необмислено движение можеше да сложи край на съществуването му.

Гърбът му лепнеше от пот, когато десет минути по-късно сви в алеята, спря двигателя и се озърна. Не се мяркаше жива душа; Ленарт грабна детето и затича към къщата. Качи се на верандата и установи, че вратата, както винаги, е заключена. Почука два пъти, пауза и после още два пъти.

Хладен бриз близна потния му гръб и той притисна бебето по-здраво до гърдите си. След десетина секунди чу предпазливите стъпки на Лайла по коридора, видя как шпионката потъмнява, докато тя проверяваше кой чука. После вратата се отвори. Лайла стоеше като някаква масивна преграда пред него.

— Бързо се прибра, какво…

Ленарт се промуши покрай нея в антрето и забърза към кухнята. Вратата зад него се затвори и Лайла извика:

— Не с обувките, ума ли си изгуби, не влизай с обувките, Ленарт!

Ленарт стоеше объркан насред кухнята. Досега просто бе бързал да се добере до сигурността на къщата. Сега обаче не знаеше накъде да се обърне. Понечи да остави бебето на кухненската маса, но веднага се разкая и го притисна към себе си, като се въртеше в кръг в търсене на посока.

Лайла дойде в кухнята със зачервено лице.

— Сваляй си обувките, като влизаш, току-що изчистих, а ти…

— Млъквай.

Лайла си затвори устата и отстъпи половин крачка. Ленарт поотпусна хватката си около бебето, смъкна малко пуловера и отвътре се показаха теме и рядка руса коса. Ченето на Лайла увисна.

Ленарт надигна вързопа.

— Намерих дете. Новородено. В гората.

Чу се тихо цъкане, когато езикът на Лайла се лепна за небцето и после пак се отлепи в търсене на думи. Накрая успя да прошепне:

— Какво си направил?

— Нищо не съм направил. Намерих я в гората. В една яма.

— В яма ли?

Ленарт обясни набързо какво беше станало. Лайла стоеше като вкаменена с ръце на корема. Само клатеше глава. Когато Ленарт стигна до момента с изкуственото дишане, изведнъж се тросна:

— Няма ли да престанеш да си клатиш главата, докато говоря?! Страшно е дразнещо.

Главата на Лайла замръзна насред движението. Тя колебливо пристъпи напред и погледна бебето с израз на стаен ужас. Очите и устата му бяха здраво стиснати. Лайла зачупи ръце.

— Какво смяташ да правиш?

3.

Изборът на бебешки принадлежности се беше разширил значително, откакто Джери беше малък. Имаше биберони с една дупка, с две дупки, с големи дупки, с малки дупки. Различни размери бутилки. Ленарт грабна наслуки три вида и ги пусна в количката.

Положението с памперсите беше същото. За Джери бяха ползвали платнени пелени, които после перяха, но такива вече не се продаваха в супермаркет ИКА. Ленарт стоеше пред стелажа с разноцветни найлонови опаковки като будист пред Стената на плача — това просто не беше неговият свят. Нямаше понятие.

За малко да постъпи като с бутилките, но в последния момент забеляза, че памперсите са с различни размери за различните възрасти. За новородени изборът беше сведен до два вида и Ленарт взе един пакет от по-скъпите. За щастие сухото мляко се предлагаше само в една разновидност и той добави две червени кутии към съдържанието на количката си.

Оттам нататък не знаеше какво повече трябва.

Залъгалки? Джери имаше залъгалки и видяхме какво излезе накрая. Засега без залъгалки. Погледът на Ленарт се спря на един жираф, или по-точно глава на жираф, закрепена върху топка с пружина, за да мърда постоянно. Пусна я в количката.

Всяко взимане и пускане, всяко движение му се струваше абсурдно. Това бяха бебешки неща. Неща за бебета. Ритащо и пищящо създание, което само приема храна от единия край и я изхвърля от другия. Това го беше установил в гората…

Онова неземно спокойствие го обхвана отново. Ръцете му се отпуснаха, а погледът му се спря на една кръгла лампа на тавана. Виждаше как малките хора се движат между щандовете, гледаше ги през Божиите очи, искаше да протегне ръка и да им каже, че им е простено. Всичко, което му бяха сторили, вече бе без значение.

Прощавам ви. Обичам ви. Да, наистина ви обичам.

— Прощавайте.

За миг помисли, че някой действително беше отговорил на опрощението. После се върна в реалността и се озова срещу една опулена дебелана, която се мъчеше да се промуши покрай него към детските храни.

Той стисна дръжката на пазарската количка и се заозърта. Двама възрастни господа го наблюдаваха. Нямаше понятие колко време е стоял така, в милостива кататония, но надали повече от няколко секунди. Достатъчно да почнат да го зяпат.

Ленарт се подсмихна злобно и забърза към касите. Дланите му се изпотиха и изведнъж му хрумна, че походката му е неестествена. Слепоочията му пулсираха, погледите на околните — въображаеми или истински — пареха гърба му. Всички обсъждаха шепнешком съдържанието на количката му и го подозираха в какво ли не.

Трябва да се успокоя. Спокойно.

Имаше си метод за такива случаи, когато от време на време го обладаваха подобни чувства: представяше си, че е Кристер Шьогрен. Златните албуми, телевизионните предавания, турнетата в Германия — пълната програма. Всички го зяпаха, понеже беше ужасно известен.

Ленарт поизправи гръб и забута количката си малко по-уверено. Още няколко крачки до касите и фантазията беше пълна: ето, Кристер идва. На касата, естествено, нямаше опашка и докато вадеше покупките си от количката, той се усмихна на касиерката, показвайки чаровната дупчица между предните зъби.

Плати с банкнота от петстотин крони, взе си рестото и прибра покупките в две торби, после продължи през множеството със самоуверени стъпки и едва когато остави торбите на задната седалка, седна зад волана и затвори вратата, свали маската — отново можеше да бъде себе си и да презира Кристер.

Моят син Хавай, дрън-дрън.

Завари Лайла до кухненската маса. Момиченцето лежеше в обятията й, увито в едно от старите бебешки одеялца на Джери. Ленарт нареди покупките на масата, докато Лайла гледаше с онова изражение, от което му се обръщаше стомахът — със зяпнала уста и вдигнати вежди. Безпомощна и объркана. Може едно време и да му е въздействало, но вече не.

Ленарт извади кутията сухо мляко и попита, без да поглежда към Лайла:

— Какво ти става?

— Не е издала звук — отвърна Лайла. — През цялото време нито звук.

Ленарт наля двеста милилитра вода в една тенджера и я сложи на котлона.

— Какво искаш да кажеш?

— Каквото казах. Би трябвало да е гладна или… де да знам. Но нищо. Би трябвало да каже нещо. Да издаде някакъв звук.

Ленарт остави мерителната лъжичка и се надвеси над детето. То имаше същото съсредоточено изражение като преди, все едно се ослушваше внимателно за нещо. Той смушка плоското носле и устните се изкривиха в недоволна гримаса.

— Какво правиш? — попита Лайла.

Ленарт й обърна гръб, сипа млякото на прах и започна да бърка. Гласът на Лайла се вдигна една терца.

— Да не помисли, че е умряла?

— Нищо не съм помислял.

— Мислиш, че ще си седя така с мъртво дете, без да забележа, така ли?

Ленарт разбърка припряно млякото и провери с пръст да не е горещо. Свали го от котлона и взе напосоки една от бутилките на фона на каканиженето на Лайла.

— Знаеш ли, направо си невероятен. Мислиш си, че само ти знаеш какво да правиш, но ще ти кажа, че през всички години, докато Джери беше малък, а ти само…

Ленарт наля млякото и затвори бутилката, обърна се и зашлеви Лайла по бузата.

— Затваряй си устата. Не ми говори за Джери.

Издърпа детето от ръцете й и седна от другата страна на масата. Скришом стисна палци биберонът да се окаже подходящ. Точно сега не искаше да се окаже, че е сбъркал.

Устните на момиченцето се впиха в биберона и то жадно засмука течността в бутилката. Ленарт хвърли един поглед на Лайла, но тя не бе забелязала триумфа му. Седеше и търкаше бузата си, а по двойната й гуша тихо се спускаха сълзи. После стана, заклатушка се към спалнята и затвори вратата.

Детето ядеше почти толкова безшумно, колкото правеше и всичко друго. Чуваха се само тихи изсумтявания, когато вдишваше; устата не пускаше биберона. Млякото в бутилката бързо намаляваше. Почти беше свършило, когато Ленарт чу слабо прошумоляване от станиолова опаковка откъм спалнята. Реши да не обръща внимание. И така си имаше достатъчно грижи.

Детето пусна биберона със съскане и отвори очи. Нещо пробяга по гръбнака на Ленарт и той потръпна. Очите на детето бяха ясно сини и огромни на фона на малкото личице. За секунда зениците се разшириха и на Ленарт му се стори, че се взира в пропаст. После се стесниха от ярката светлина и очите се затвориха.

Ленарт дълго стоя, без да помръдва. Детето го беше погледнало. Беше го видяло.

4.

Лайла се върна от спалнята и завари Ленарт сложил бебето върху хавлиена кърпа на кухненската маса. Въртеше един памперс в ръцете си и се мъчеше да му хване цаката как се слага. Лайла го взе, избута Ленарт и промърмори:

— Дай на мен.

Дъхаше на какао и мента, но Ленарт премълча. Сложи ръце зад гърба си, отстъпи една крачка и загледа какво прави Лайла. Лявата й буза беше аленочервена и набраздена от ивици засъхнали солени сълзи.

Навремето беше сладурана, добра партия и претендент за бляскавия трон на Лил-Бабс^[3]. Един критик даже й викаше на шега Лил-Лил-Бабс. Но после двамата с Ленарт се събраха и кариерата й взе неочакван обрат. А сега тежеше деветдесет и седем кила и едва ходеше. Човек още можеше да открие някогашната сладурана в лицето й, но за целта трябваше да сложи паспарту отгоре му.

Лайла нагласи памперса и закарфичи одеялото. Донесе още една хавлиена кърпа и стъкми постеля в голямата кошница за пикник; накрая внимателно сложи все още спящото бебе вътре. Ленарт стоеше с ръце на гърба и я следеше с очи. Беше доволен. Вървеше добре.

Лайла вдигна кошницата и лекичко я залюшка като люлка. Погледна Ленарт за първи път, откакто се бе върнала от спалнята.

— И сега?

— В смисъл?

— Какво ще правим сега? Къде ще я оставим?

Ленарт издърпа кошницата от ръцете на Лайла, отиде в хола и я остави на креслото. Надвеси се над детето и погали бузата му с показалец. Зад гърба му се разнесе гласът на Лайла:

— Ама ти сериозно ли?!

— Какво?

— Забранено е. Много добре знаеш.

Ленарт се обърна към нея и протегна ръка. Лайла отстъпи назад, но Ленарт обърна длан нагоре, за да я подкани да я поеме. Тя неохотно се приближи, все едно очакваше протегнатата ръка всеки момент да се превърне в змия. После хвана ръката му. Ленарт я заведе в кухнята, сложи я да седне край масата, наля й чаша кафе и я постави пред нея.

Лайла следеше движенията му бдително, докато Ленарт наливаше една чаша и за себе си и сядаше срещу нея.

— Не съм ядосан — започна той. — Тъкмо обратното.

Лайла кимна и приближи чашата към устата си. Зъбите й бяха обезцветени от шоколада. Ленарт пак премълча. Бузите й се гънеха по неприятен начин, докато отпиваше топлата напитка. Ленарт не каза нищо и за това. Вместо това се обърна към нея:

— Скъпа.

Очите на Лайла се присвиха.

— Да?

— Не ми остана време да ти разкажа всичко. Какво стана в гората. Когато я намерих.

Лайла сложи ръце на масата.

— Ами, разкажи ми сега. Скъпи.

Ленарт не обърна внимание на ироничния й тон и продължи:

— Тя запя. След като я изрових. Извадих я от ямата и тя запя.

— Ама тя и звук не издава.

— Слушай ме. Не очаквам да ме разбереш, при положение че нямаш никакъв слух…

Ленарт вдигна ръка, за да предотврати протеста, който със сигурност щеше да последва — ако Лайла все още се гордееше с нещо, това беше гласът й и умението веднага да улучи верния тон. Но сега не ставаше дума за това.

— Нямаш такъв слух като мен — поясни Ленарт. — Гласът ти е по-хубав и пееш по-сигурно, и тъй нататък. Доволна ли си? Но не говорим за това. Говорим за слух.

Лайла реши да го изслуша. Независимо по какъв начин бе признал уменията й, пак беше нещо. Остави го да продължи:

— Знаеш, че имам страхотен слух. Когато отворих найлоновата торба и я извадих… тя запя. Първо ми. После до. И после ла. И не говоря за писъци, подобни на тонове, а за… синусови тонове. Идеални. Ако имах с какво да измеря честотата на нейното ла, щеше да покаже 440 херца.

— Какво имаш предвид?

— Нищо нямам предвид. Просто беше така. Тя запя. Никога не бях чувал нещо подобно. Никакво колебание, никаква грешка. Сякаш слушах… ангел. Още ехти в ушите ми.

— Какво искаш да ми кажеш, Ленарт?

— Че не можем да я оставим. Изключено е.

5.

Кафето беше свършило. Бебето спеше. Лайла се въртеше из кухнята с един дървен черпак в ръка и го размахваше във въздуха, сякаш за да загребе нови аргументи. Ленарт седеше, подпрял глава, и не я слушаше.

— Нямаме възможност да гледаме дете — не млъкваше Лайла. — Какво ще стане с него, виж какъв е животът ни. Във всеки случай аз нямам желание да започвам отначало, да не спя по цяла нощ, да съм вързана за него. И то след като най-после…

Черпакът престана да се вее и извърши колебливо косо движение. Лайла не искаше да го изрича, но понеже смяташе, че точно този аргумент би въздействал на Ленарт, продължи:

— … когато най-после се отървахме от Джери. Пак ли трябва да минаваме през всичко това? Освен това, Ленарт, извинявай, че го казвам, но няма никакъв шанс да бъдем одобрени за осиновители. Като за начало сме твърде стари…

— Лайла.

— И няма съмнение, че имат документи за Джери и ще ни попитат…

Ленарт удари с длан по масата — силно. Черпакът замръзна и потокът от думи секна.

— Никой не ти говори за осиновяване — тросна се Ленарт. — Няма да я изоставя. Никой няма да знае, че е при нас. Точно по причините, които ти така красноречиво изложи.

Лайла изпусна черпака. Той отскочи веднъж и тупна между тях. Лайла погледна първо Ленарт, после черпака. Той не си направи труда да го вдигне, затова тя се наведе тромаво и го стисна в обятията си все едно бе бебето, което обсъждаха.

— Ти си луд, Ленарт — прошепна тя. — Съвсем си полудял.

Ленарт сви рамене.

— Това е положението. Ще трябва да се нагодиш към него.

Лайла отвори уста и пак я затвори. Размаха черпака, сякаш за да разпръсне невидимо ято демони. Тъкмо понечи да изрече някои от изреченията, трупащи се в гърлото й, и на вратата се почука.

Ленарт скочи на крака, изблъска Лайла и забърза към хола и към кошницата с все още спящото дете. Почукването беше толкова обичайно, че го разпозна веднага. Джери се беше отбил.

С кошницата в ръка отиде при Лайла и допря грубия си показалец до устните й.

— Нито дума, чуваш ли? Нито дума.

Ококорените очи на Лайла се поприсвиха и тя поклати глава. Ленарт грабна бебешките принадлежности и ги метна в шкафа; след това затича към избата. Тъкмо затвори вратата зад гърба си и чу куцукането на Лайла в антрето. Той се запрокрадва надолу по стълбите, като се мъчеше да не люшка кошницата и да не събуди детето. Подмина котелното и пералнята и отвори вратата на стаята за гости — някогашната стая на Джери.

Лъхна го влажен, леден въздух. В стаята за гости не беше спал и един гост, откакто Джери се беше изнесъл; отваряха я най-много два пъти в годината, колкото да се проветри. Одеялата и завивките бяха просмукани със слаба миризма на мухъл.

Той остави кошницата на леглото и пусна парното. Врялата вода забълбука в тръбите. Ленарт постоя минута с ръка на радиатора да види дали се стопля, дали няма нужда от обезвъздушаване. После зави бебето с още едно одеяло.

Малкото личице все още беше потънало — поне той се надяваше така — в дълбок сън; въздържа се да го погали по бузата.

Спи, малко чудо, спи.

Не смееше да остави Лайла насаме с Джери, нямаше ни най-малко доверие в способността й да си държи езика зад зъбите, ако Джери зададе някой неудобен въпрос. Затова с натежало сърце затвори вратата на стаята за гости и се помоли бебето да не се събуди и да се разпищи или… да запее. Онези тонове можеха да им проглушат ушите.

Джери се беше настанил до кухненската маса и набиваше сандвичи. Лайла седеше срещу него и чупеше ръце. Джери забеляза Ленарт, отдаде му чест и викна:

— Ахой, капитане!

Ленарт го заобиколи и затвори открехнатата врата на хладилника. Значителна част от съдържанието на хладилника беше извадена на масата, та Джери да има богат избор какво да си намаже. Той отхапа от сандвича си с пастет, кашкавал и кисели краставички, кимна към Лайла и изломоти:

— Какво й е на майка? Съвсем не е на себе си.

Ленарт нямаше сили да отговори. Джери облиза марината от пръстите си. От дундестите си, груби пръсти. А някога бяха тънки и гъвкави, пърхаха като птичи крила по струните на китарата.

Без да поглежда към Джери, Ленарт промърмори:

— Малко сме заети.

Джери се захили и започна да си маже нов сандвич.

— С какво пък сте заети, никога нищо не правите.

На масата пред Ленарт имаше туба хайвер. Джери я беше стиснал през средата и Ленарт демонстративно заизбутва хайвера към горната част, и нави дъното. Слепоочията взеха да го наболяват.

Джери погълна сандвича на четири залъка, облегна се назад, сключи ръце зад главата си и се огледа из кухнята.

— Така значи. Малко сте заети.

Ленарт извади портфейла си.

— Пари ли ти трябват?

Джери доби изражение все едно това изобщо не му е хрумвало и се извърна към Лайла. Забеляза нещо и наклони глава.

— Какво ти е на бузата, майко? Да не те е удрял?

Лайла поклати глава, но по толкова неубедителен начин, че по-добре да беше казала да. Джери кимна и поглади наболата си брада. Ленарт стоеше, протегнал отворения портфейл. Болката в слепоочията се сля и се пръсна по цялата му глава.

Джери ненадейно скочи от стола и Ленарт инстинктивно отстъпи. Джери приближи по-спокойно и преди Ленарт да успее да реагира, портфейлът му се озова в ръцете на сина му.

Джери си тананикаше, докато отваряше отделението за банкнотите, и с намек за някогашната си ловкост извади три стотачки. След това хвърли портфейла на Ленарт и отбеляза:

— Това си има цена, нали знаеш.

Отиде при Лайла и я погали по косата.

— Та това е малката ми майчица. Не можеш да правиш каквото си искаш.

Ръката му се спря на рамото на Лайла. Тя я грабна и я стисна все едно нежността му не беше престорена. Взимаше каквото й се даваше. Ленарт ги гледаше отвратен. Как тези две чудовища се бяха оказали негови роднини? Две лигави лоени топки, вкопчени в него и дърпащи го надолу. Как се беше случило?

Джери издърпа ръката си и пристъпи към Ленарт, който автоматично отскочи назад. Макар огромна част от близо стоте кила на Джери да се дължеше на нагъване на хамбургери, а не на правене на мускули, той пак беше значително по-силен от Ленарт и по-способен. Способен.

— Джери.

Тонът на Лайла беше умолителен, безсилен. Майката, стояща до непослушния си син и казваща: „Ама, миличък, не прави така“, без да си мръдне пръста да го спре. И все пак Джери се спря и попита:

— Да, мамо?

— Не е каквото си мислиш.

Джери се извърна към Лайла, а нейните очи затърсиха тези на Ленарт. Той троснато и ядосано поклати глава, с което за пореден път я постави в ролята на буриданово магаре. От смущение тя се вкопчи в обичайния си път за бягство. Отпусна тялото си, сведе поглед към масата и изохка:

— Всичко ме боли.

Въпреки че не това бе намерението на Лайла, се получи желаният от Ленарт ефект: Джери въздъхна и нетърпеливо заклати глава. Не му се слушаше вайкането на майка му за стави и шипове и цялата медицинска енциклопедия за страничните ефекти от лекарства, които тя даже не вземаше. Той излезе от кухнята и сърцето на Ленарт спря, когато ризата на Джери закачи жирафа на плота — беше забравил да го скрие.

Главата на жирафа се залюшка, но Джери излезе в антрето и си обу ботушите. Ленарт направи две-три крачки към него, за да закрие жирафа. Джери вдигна глава и се подсмихна иронично.

— Да не идваш да ме изпратиш? Досега не се е случвало.

— Довиждане, Джери.

— Да, да. Пак ще дойда, да знаеш.

Джери затръшна вратата зад гърба си. Ленарт почака десет секунди и после се хвърли към ключа и го завъртя. Чу как мотоциклетът на Джери зарева и бързо заглъхна в далечината. Разтри си слепоочията, потърка очи и въздъхна дълбоко. След това се върна в кухнята.

Лайла седеше както я беше оставил, сгърчена край масата, подръпваща блузата си като малко момиченце. Един заблуден слънчев лъч се шмугна между пердетата и падна върху косите й и за миг те сякаш запламтяха в златисто. Най-неочаквано Ленарт изпита внезапна нежност. Видя нейната самота. Тяхната самота.

Тихо се приближи и седна срещу нея, пресегна се през масата и я хвана за ръка. В къщата цареше спокойствие след нашествието на онова природно бедствие Джери. А имаше и друго време. Друг живот. Ленарт си позволи за малко да се отдаде на спомени. Всичко можеше да бъде различно.

Лайла поизправи гръб.

— За какво мислиш?

— За нищо. Просто ние… може и да има надежда.

— За какво?

— Не знам. За… нещо.

Лайла издърпа ръката си и взе да върти едно копче на блузата си.

— Ленарт. Каквото и да говориш, не можем да задържим това дете. Смятам да се обадя на социалните, да видим какво ще ни кажат. Какво да правим.

Ленарт зарови лице в ръцете си. Без да надига глас, изрече:

— Лайла. Ако дори доближиш телефона, ще те убия.

Устните на Лайла се извиха.

— И преди си ме заплашвал.

— Тогава също говорех сериозно. Както и сега. Ако не беше… ако не ми се беше подчинила. Щях да направя същото, което ще направя и сега, ако се обадиш някъде или кажеш на някого. Ще сляза в мазето и ще взема брадвата. След това ще се кача тук и ще те удрям по главата, докато умреш. А после каквото ще да става. Не ме е грижа.

Думите се нижеха една след друга. Съзнанието му беше бистро и ясно, беше съвсем спокоен и говореше сериозно. Чувството се оказа приятно и главоболието изчезна така внезапно, все едно някой е натиснал копче. Ръкавицата беше хвърлена, каквото имаше да се казва, беше казано, нямаше какво да се добави.

Животът можеше да започне отново. Може би.

6.

Ленарт и Лайла.

Така и не се получи съвсем.

Някой може и да си спомня „Летен дъжд“ от 1969-а. Влезе в топ пет на „Свенсктопен“, а и със сигурност я има в някоя от онези компилации, които можеш да си купиш за петдесетачка от супермаркета.

От събирането им — и на сцената, и в живота — през 1965-а, докато си смениха името през 1972-ра, се наричаха чисто и просто Ленарт & Лайла. Имаха още няколко песни, които се подвизаваха в долната половина на класациите — достатъчно, за да им донесат участия, но не и за да станат звезди.

После си наеха нов мениджър. Новият беше двайсет години по-млад от предишния и първият му съвет беше да си сменят името. Старото звучало като тъпа версия на Айк и Тина Търнър, пък и модата да се нареждат имена едно след друго стигнала логичния си край с Дейв Ди, Доузи, Бийки, Мик енд Тич. Сега дошло времето на кратките и звучни имена.

И така, от 1972 г. Ленарт & Лайла станаха „Адърс“. На Ленарт му допадаше асоциацията, извиквана от това име: че идваха отвън, отстрани. Лайла го мразеше и го намираше за превзето, понеже то предполагаше, че свирят друг тип музика. В крайна сметка те повече приличаха на сестри Линдберг, отколкото на „Ху“, и не възнамеряваха да си разпердушинват електрическите китари на сцената.

Но все пак станаха „Адърс“ и това устройваше Ленарт, който търсеше ново начало. Беше написал няколко песни, които не се вписваха в старата картинка — нещо средно между „Свенсктопен“ и „Топ оф дъ Попс“. Нещо ново. А какво по-ясно можеше да отбележи новата посока от едно ново име? Той захвърли Ленарт & Лайла като някакво демодирано палто и се зае да композира за дебютния албум.

Записаха го през пролетта на 1973-та. Когато Ленарт взе в ръце първия екземпляр, изпита по-голяма гордост откогато и да било. Това беше първата плоча, в която всяка една песен беше лично негова.

Първият сингъл, „Кажи ми“, представляваше елегантна смесица между класическа естрадна музика — със саксофон и три акорда — и минорни партии, прилични на Бийтълсовите, а за свръзка служеше нещо подобно на народни мотиви. Беше си чист шведски хит, но и много повече от това. Имаше за всекиго по нещо.

В началото на май го пуснаха по радиото за първи път заедно с три други песни, които имаха шанс следващата седмица да намерят място в „Свенсктопен“ Изпълняваха ги „Турлейфс“ „Стийплърс“ „Тропикос“. И „Адърс“. Ленарт проля някоя и друга сълза. Едва като чу песента си по радиото, осъзна напълно колко е хубава.

Няколко дни по-късно с Лайла имаха участие. Организаторите бяха настояли да използват старото си име, понеже хората го знаеха. Ленарт не възрази — прие го като сбогуване с отминалите времена. От неделя нататък щяха да тръгнат по нов път.

И така, оставиха Джери, тогава седемгодишен, при родителите на Лайла и тръгнаха с колата към „Ескилстуна Фолкетс“ парк. Не беше голямо събитие — само те двамата, „Тропикос“ и някакви местни дарования на име „Берт-Йоранс“.

Няколко пъти бяха пели заедно с „Тропикос“ и познаваха и Роланд, певеца, и момчетата от групата. Ленарт получи доста потупвания по гърба и „добра работа“, тъй като всички бяха слушали „Свенсктопен“. И той успя да измънка някакъв комплимент за най-новата песен на „Тропикос“, „Лято без теб“, макар тя по нищо да не се различаваше от предишните. Даже не си ги пишеха сами.

Вечерта мина без засечки. Ленарт & Лайла дори закриха концерта и по този начин, така да се каже, засенчиха „Тропикос“, при това с апломб. Лайла пя по-добре от всякога, може би защото знаеше, че това е един вид лебедова песен. Никога повече нямаше да изпълняват тези песни — Ленарт беше казал така — и когато Лайла изпя последните тонове на „Летен дъжд“, очите на немалка част от публиката се насълзиха и аплодисментите бяха необичайно бурни.

Ленарт възнамеряваше да приключи с няколко думи как оттук нататък щяха да се казват „Адърс“ и „не забравяйте да слушате в неделя“, но в светлината на днешния успех щеше да прозвучи дребнаво. Остави Лайла да си изпее лебедовата песен на спокойствие.

После дойде време за малко бира и приказки. Ленарт се разговори с Йоран, китариста на „Берт-Йоранс“, чиито музикални амбиции също бяха по-големи от това, което усмирителната риза на „Свенсктопен“ обикновено позволяваше. Той изрази възхищението си колко умело Ленарт е съчетал приятна естрадна мелодия със, както го нарече, „по-континентално звучене“. Беше убеден, че това ще е новата мода, и двамата вдигнаха тост в негова чест.

Ленарт понечи да го черпи, но не си намери портфейла. Помоли Йоран да почака и забърза обратно към гримьорната, докато вътрешно мъркаше като коте. Не можеше да се въздържи — друго си беше да го славословят хора, които разбират за какво иде реч. Пък и този Йоран се беше показал като добър китарист и не беше изключено да…

Ленарт отвори вратата на гримьорната и в този момент цялото му съществуване бе изритано в съвсем друга посока. Озова се лице в лице с Лайла — наведена над масата с разперени пръсти. Зад нея стоеше Роланд със смъкнати панталони и лице, вдигнато към тавана като в спазъм.

Ленарт очевидно беше нахлул точно в критичния момент, защото, когато Лайла го видя и инстинктивно се пресегна през масата, сигурно за да затвори вратата, Роланд изстена и се хвана за оная работа, но не можа да забави края. Ленарт видя как опръска огледалото и кутия крем за лице, вероятно негова.

Погледна Лайла. Пръстите с яркочервените нокти все още стискаха масата, а няколко кичура коса бяха полепнали по бузите й. Погледна Роланд — изглеждаше… изтощен. Все едно му се искаше единствено да си легне и да изкара един сън. Все още държеше члена си. Беше по-голям от на Ленарт. Много по-голям.

Ленарт затръшна вратата, но членът на Роланд се беше запечатал на ретините му. Преследваше го по коридора, през паркинга, в колата. Включи чистачките, сякаш за да получи физическа помощ да изтрие образа, но той му се натрапваше, проникваше в съзнанието му. Толкова беше голям.

Никога не беше виждал друг освен своя. Беше си въобразявал, че е представителен. Сега осъзна истината. Опита се да си представи чувството да имаш такава… върлина в себе си. Не му беше ясно как би могло да е приятно, но лицето на Лайла говореше друго през секундата, която й трябваше да премине от наслада към ужас. Никога не я беше виждал с такова изражение. Той не разполагаше с нужния инструмент да го докара.

Чистачките скърцаха по сухото стъкло и Ленарт ги спря. Членът беше изчезнал, заменен от лицето на Лайла. Толкова красиво. Толкова ужасно красиво и привлекателно. Толкова грозно в извратения си екстаз. Ленарт имаше чувството, че ще се разкъса на две. Искаше да запали двигателя, да потегли нанякъде, да се свре в някоя канавка с бутилка уиски и да умре. Вместо това само седеше с ръце на корема, люлееше се напред-назад и скимтеше като пале.

След десет минути вратата на колата се отвори. Лайла влезе и седна на предната седалка. Беше си оправила косата. Известно време седяха безмълвно един до друг. Ленарт продължаваше да се люлее, но беше престанал да скимти. После Лайла отрони:

— Не можеш ли да ме зашлевиш или нещо подобно?

Ленарт поклати глава и изхлипа. Лайла сложи ръка на коляното му.

— Моля те. Защо не ме удариш един-два пъти? Позволявам ти.

Беше обикновена сряда вечер и от парка заизлизаха хора. Минаваха през паркинга, доволни от късната си разходка. Някой забеляза Лайла в колата и й махна. Тя му отвърна. Ленарт загледа ръката й на коляното му и после я бутна.

— Ставало ли е и друг път?

— Какво имаш предвид? С Роланд ли?

Леденостуден сталактит се откъсна от областта между гърдите и гръкляна му, падна през празното пространство в тялото му и се разби на парчета в стомаха му. Нещо в тона й…

— И с други ли?

Лайла сключи ръце на скута си и замълча, загледана в една жена, която се олюляваше по улицата на твърде високи токове. После въздъхна:

— Сигурен ли си, че не искаш да ме удариш?

Ленарт запали двигателя.

Следващите три дни бяха почти непоносими. Не можеха да разговарят, затова си търсеха занимания. Ленарт си намираше работа из градината, а Лайла тичаше. Джери ходеше ту при единия, ту при другия и се мъчеше да разведри обстановката с шеги, но получаваше в отговор само тъжни усмивки.

Тичането помагаше на Лайла да пази форма, да се поддържа стройна и гъвкава „за теб и за публиката“, както твърдеше. В деня след концерта Ленарт лакираше градинските мебели, а Лайла мина покрай него в синия си спортен екип. Той престана да маже и я проследи с поглед. Анцугът й беше ненужно втален, дългата й руса коса беше вързана на конска опашка и подскачаше в такт с бързите й стъпки по селския път.

Сега му стана ясно за какво ставаше дума. Тя отиваше на любовна среща, както им викаха. Някакъв мъж я чакаше зад някой храст. След малко тя щеше да отиде при него и после щяха да се чукат като зайци. Или пък просто й доставяше удоволствие да тича в тесните си дрехи и да привлича мъжките погледи. Или и двете. Привличаше им погледите и след това изтичваше в къщите им и се започваше яко чукане.

Лакът се разплиска, когато Ленарт шляпна четката по градинската маса. Напред-назад, напред-назад. Вътре-вън, вътре-вън. Картините проблясваха и го изгаряха, вкопчваха се в дробовете му и той не можеше да си поеме дъх. Полудяваше. Човек го казва понякога, но сега усещаше как става наистина. Съзнанието му стоеше на прага на тъмна стая. Там го чакаха забрава и тишина, а в далечния ъгъл… музикална кутийка, която можеше да пее например „За старата любов“. Щеше да седи в мрака и да я навива отново и отново, докато заспеше завинаги.

Но той продължи да маже масата, а след нея се зае със столовете; приключваше и с тях, когато Лайла се прибра, потна и зачервена след цялото чукане с разни надарени мъже. Докато се разтягаше, той скришом огледа анцуга й за влажни или засъхнали следи. Можеше и да ги намери, ако искаше, но той не поиска. Вместо това се насочи към прогнилото стълбище на верандата и реши да построи ново.

Караха я така до неделя. „Свенсктопен“.

Ленарт се събуди с парене под лъжичката — добре дошла промяна в сравнение с демоните, които разкъсваха вътрешностите му през последните дни. Докато ставаше от леглото, изпитваше единствено обичайното и разбираемо вълнение или сценична треска. В този ден „Адърс“ щяха да излязат на сцената. В този ден двамата с Лайла трябваше да стоят хванати за ръка и да чакат да стане единайсет часът и да започне представянето на класацията.

Тази възможност вече не съществуваше, затова Ленарт се зае да събаря старото стълбище. Чупеше и къртеше с козия крак, докато стана единайсет без пет и Лайла дойде с транзистора и седна до него на градинската маса.

Като се изключи безмълвното пътуване от Ескилстуна, седяха близо един до друг за първи път от случилото се насам. Джери беше на рожден ден при свой приятел и не можеха да разчитат на него да ги развлича. Ленарт продължи работата си, докато Лайла седеше с ръце на коленете и го гледаше. Прозвуча познатата мелодия и от мишницата на Ленарт се плъзна капка пот.

— Да стискаме палци — каза Лайла.

— Ммм — Ленарт измъкна няколко пирона, които бяха така ръждясали, че главите им се отчупиха, като опита да ги издърпа с козия крак.

— Песента е чудесна — продължи Лайла. — Може би не съм ти го казвала, но е наистина фантастична.

— Аха.

Напук на себе си се зарадва на комплимента на Лайла. Не можеше да си представи как ще я карат така, но сега поне стояха заедно и чакаха песента си. Все беше нещо.

Представиха няколко от седмичните претенденти и след това класацията започна. Десето място, девето, осмо, седмо, шесто. Ласе Бергхаген, „Хутнани Сингърс“ и тъй нататък. Старите песни на нов глас. Ленарт ги беше чувал безброй пъти. И после моментът дойде. Сърцето му забумтя бясно, докато Кейт Финел обявяваше: „И на пета позиция единственото ново предложение тази седмица…“

Ленарт затаи дъх. Птиците по дърветата замлъкнаха. Пчелите накацаха по цветята и зачакаха.

— „Лято без теб“ на „Тропикос“!

Разнесоха се обичайните четири такта, звучащи като всяка една друга песен. Лайла въздъхна: „Колко жалко!“ но Ленарт не я чу. Взираше се в една гнила дъска и чувстваше как нещо вътре в него придобива същата консистенция, сгърчва се и умира. Някъде извън него се носеше пеене:

Какво значи за мене залезът блед,

като знам, че това ще е лято без теб.

Роланд. Роланд пееше. „Тропикос“. Пето място. Най-високо от всички нови. Щеше да продължи нагоре. „Адърс“. Нищо. Никакво място в класацията. Никаква нова надежда. Бавно го осъзна.

Без теб, какво ще е лято без теб…

Светът не беше готов. Трябваше да приеме фактите. Спокойствие на границата на чисто физическа вцепененост обхвана Ленарт. Хвърли един поглед на Лайла. Слушаше Роланд със затворени очи. На устните й пробягваше намек за усмивчица.

Чува гласа му и си мисли за оная му работа.

Лайла отвори очи и премигна. Но беше твърде късно. Беше я видял. Внезапно усети как ръката му трепва. Козият крак изсвистя в широка дъга и се стовари върху коляното на Лайла. Тя ахна и отвори уста, за да изкрещи.

Беше станало от само себе си, той нямаше никакъв контрол над движенията си, затова веднага си прости. А после нещата се промениха. Лайла изпищя от болка и изненада и Ленарт се изправи и надигна козия крак отново. Този път знаеше много добре какво върши. Този път се прицели.

Стовари плоската страна на козия крак с всичка сила върху същото коляно. Нещо изхрущя и по пищяла на Лайла започна да се стича кръв, а лицето й пребледня. Опита се да се дръпне от масата, но коляното й поддаде и тя падна в краката му, вдигна ръце за защита и зашепна:

— Моля те, моля те, не, не…

Ленарт гледаше окървавеното коляно — под кожата се беше събрала сума ти кръв и само от едно място изтичаше тънка струйка. Той завъртя козия крак и замахна още веднъж, този път с острото.

Сега стана както трябва. Коляното се пръсна като воден балон, капачката изхвърча и кръвта шурна по краката на Ленарт, по градинската маса, по унищожените стъпала.

Лайла може би имаше късмет, че в този момент припадна и спря да пищи, иначе навярно Ленарт щеше да продължи и с другото коляно. Той добре разбираше какво прави. Щеше да сложи край на тичането й. Нямаше вече да се поддържа стройна „за теб и за публиката“, и за всички мъже, които я чакаха из храстите.

За всеки случай трябваше да й пръсне и другото коляно. Но след като Ленарт се надигна и погледна надолу към безжизнената фигура на жена си, към капачката на коляното, от която беше останало само пихтия от хрущял, отломки от кости и кръв, той прецени, че толкова стига.

Щеше да се окаже съвсем прав.

7.

Стаята в мазето беше приятно затоплена, но въздухът бе все така влажен и прозорецът на нивото на земята се беше запотил. Малката лежеше в кошницата си и гледаше към тавана с големите си очи. Ленарт отметна одеялата и я взе в обятията си. Тя не издаде нито звук, изобщо не реагира на промяната.

Ленарт размаха жирафа пред очите й. Тя го проследи с поглед за момент и после продължи да гледа право напред. Очевидно не беше сляпа. Ленарт щракна силно с пръсти до ухото й и челото й се посбърчи. Явно не беше и глуха. Но беше толкова невероятно… затворена.

Какво ли е преживяла?

Предположи, че е малко по-голяма, отколкото му се беше сторило, някъде на около два месеца. На два месеца човек успява да преживее достатъчно, та инстинктивно да си разработи стратегия за оцеляване. А стратегията на момиченцето може би се състоеше в това да бъде незабележимо. Да не се вижда, да не се чува, да не предявява претенции.

Очевидно стратегията не беше сработила. Бяха го оставили в гората и още щеше да е там, ако Ленарт не беше минал съвсем случайно. Прегърна го нежно, погледна го в бездънните очи и му заговори:

— Мъничка, сега си в безопасност. Няма защо да се страхуваш. Аз ще се погрижа за теб, Мъничка. Когато те чух да пееш, сякаш… сякаш имаше надежда. И за мен. Правил съм ужасни неща, разбираш ли, Мъничка. Неща, за които се разкайвам и ми се иска да не бях сторил. И въпреки това продължавам да ги правя. По навик. Просто така се получи. Можеш ли да ми попееш, Мъничка? Можеш ли пак да го направиш?

Ленарт си прочисти гърлото и взе ла. Звукът отекна от голите циментови стени и той сам можеше да чуе, че тонът не е съвсем чист — както когато не можеш да нарисуваш с лист и молив образа в главата си, ако нямаш техническото умение, така и неговият глас не можеше да вземе идеалния тон, който чуваше в главата си. Но все пак беше близо.

Устата на момиченцето се отвори и Ленарт продължи, нагласи се така, че устите им да са на една линия и насочи несъвършения си тон към детето, вгледан в очите му. То затрепери в ръцете му. Не, не затрепери. Завибрира. Нещо стана със звука в стаята, неговият тон зазвуча другояче. Въздухът му взе да привършва и едва когато неговият тон изтъня, преди да изчезне съвсем, той разбра какво става. Момиченцето беше отговорило с ла една октава по-ниско. Би трябвало да е невъзможно за едно малко дете да вземе толкова нисък тон и звукът прозвуча леко плашещо. Момиченцето използваше тялото си като резонатор и също като мъркаща котка издаваше чист тон в регистър, който би трябвало да е недостъпен за него.

Щом Ленарт замлъкна, млъкна и то и тялото му престана да трепти. Той го притисна към себе си и го целуна по бузата, просълзен. Прошепна в ухото му:

— Взех да си мисля, че едва ли не съм си въобразил, Мъничка. Сега знам, че не е така. Гладна ли си?

Той отново го вдигна пред себе си. Нищо в лицето му не показваше желание за каквото и да било. Той внимателно стисна гръдния му кош. Непонятно беше как успя да издаде толкова нисък тон. Най-близкото нещо, за което се сещаше, беше мъркането на котките, как използват цялото си тяло като резонатор. Но котките не мъркат в синусови тонове.

Ти си дар. Беше изпратена при мен.

Ленарт провери памперса на момиченцето, сложи го в кошницата, зави го и отиде в килера да потърси старата кошара на Джери.

8.

В първите дни след появата на бебето Лайла всеки момент очакваше почукването на вратата, телефонното обаждане, униформените, които щяха да нахлуят в къщата и да ги заразпитват, а накрая щяха да я заключат в килия, по всяка вероятност с тапицирани стени.

След седмица взе да се отпуска. В редките случаи, когато някой се обаждаше, все още вдигаше слушалката предпазливо, сякаш се боеше какво има от другата страна, но постепенно започна да приема, че никой няма да дойде да вземе детето.

Ленарт прекарваше доста време в мазето и макар Лайла да се радваше на факта, че така му оставаше по-малко излишна енергия да обикаля и да си търси причина да се ядосва, нещо все пак я човъркаше. Постоянно усещаше присъствието на детето и се питаше какво всъщност прави Ленарт. Никога не беше обичал деца.

Въпреки болката в коляното, което днес се състоеше не толкова от органична материя, колкото от метални части, тя от време на време се смъкваше в мазето, за да провери как е бебето. Ленарт я приемаше учтиво, но езикът на тялото му показваше недвусмислено, че тя му пречи.

Не й беше разрешено да говори. Ако седнеше в стаята, Ленарт слагаше показалец на устните си, а понечеше ли да отвори уста, й шъткаше. Обяснението му беше, че това дете не бива „да се съсипва с приказки“, както беше станало преди.

Понякога тя отваряше вратата към мазето и чуваше тоновете. Упражнения по ноти. Всеки път се вцепеняваше. Ленартовият тенор се сливаше с по-ясен глас, бистър като вода, звънлив като стъкло. Никога не бе чувала нищо подобно, не бе чувала и да се говори за такова нещо.

Но все пак. Все пак.

В крайна сметка ставаше дума за дете. Едно дете не бива да стои в мазето и единствената му стимулация да са упражненията по ноти.

Ленарт все още получаваше немалко поръчки за композиране и от време на време присъствието му в звукозаписното студио беше наложително. Такъв случай се яви десет дни след като бебето попадна в техни ръце.

Обикновено на Ленарт му беше приятно да иде до Стокхолм и да прекара известно време в онзи свят, който трябваше да бъде постоянно негов. Сега обаче не му се ходеше.

— Върви — увещаваше го Лайла. — Аз ще се грижа за момиченцето.

— В това не се съмнявам. Въпросът е как.

Ленарт обикаляше из кухнята, преметнал коженото си яке през ръка, коженото яке, запазено за този тип експедиции и вероятно усещано като един вид доспехи. Или пък просто му се искаше да се прави на як и то му се притичваше на помощ.

— Какво имаш предвид, Ленарт?

— Ще приказваш. Ще се раздрънкаш. Познавам те.

— Няма да приказвам.

— А какво ще правиш?

Лайла взе якето от ръката му и му помогна да го облече.

— Ще я нахраня, ще й сменя памперса и ще се погрижа да й е удобно.

След като Ленарт тръгна, Лайла се повъртя из къщата и свърши една-две дребни задачи, понеже искаше да бъде сигурна, че той не е забравил нещо и няма да се върне. След двайсет минути отвори вратата към избата и заслиза тежко по стълбището.

Момиченцето лежеше в кошарата на Джери и гледаше музикалната въртележка с пъстроцветни пластмасови животни. На Лайла й се стори, че не изглежда пращящо от здраве. Беше твърде бледо и твърде кльощаво. Никаква розовина по бузите, никакви търсещи, любопитни движения с ръцете.

— Горкичката — заговори Лайла. — Не ти е много хубаво.

Тя вдигна момиченцето и закуцука към килера. На най-долния рафт намери кашона със зимните дрехи. Измъкна първия гащеризон на Джери и докато го обличаше на момиченцето, нещо я стисна за гърлото. Накрая като финален щрих му нахлупи плетена шапка с наушници.

— Така, горкичкото. Сега ще ти е добре.

Изкатери се задъхано до вратата на мазето и отключи. Вързопчето в ръцете й събуди стари спомени. Ленарт можеше да говори каквото си иска, но тя обичаше Джери. Обичаше да има нещо малко, за което да се грижи, нещо, което се нуждае от закрилата й и не може да се справи само. Може и да не беше най-добрият или най-зрелият мотив, но бе правила всичко по силите си.

Тя отвори вратата и застана в основата на циментовото стълбище; пое дълбоко мразовития есенен въздух. Лицето на момиченцето се сгърчи и то отвори уста, сякаш за да опита на вкус новия въздух. Като че ли задиша малко по-дълбоко. Лайла се прокрадна няколко стъпала нагоре и се огледа.

Лайла, стегни се. Хлопа ти дъската.

Техният двор беше закътан, пък и дори някой да зърнеше бебето или да го чуеше, какво от това? Не е като да беше отвлечено и издирвано в цяла Швеция. Беше проверила във вестниците. Нито дума за изчезнало пеленаче. Ако Лайла Седерштрьом обикаляше из двора си с бебе на ръце, реакцията на хората нямаше да е да се хвърлят към телефона; щяха да намерят логично обяснение. Както правят винаги.

Лайла се изкатери стъпало по стъпало и отиде към беседката с люляците в най-отдалечения ъгъл на двора; седна на пейката с детето на коленете си. Есента беше топла и влажна и листата на люляците даже не бяха повехнали, камо ли да опадат. Седяха в закътан полукръг от зеленина и Лайла можеше да се отпусне.

После се поразходиха из по-затулените части на двора; показа на момиченцето лехата с подправки, цариградското грозде и ябълковите дървета — жълтите плодове бяха зрели и готови за бране. Погледът на момиченцето се оживяваше все повече и бузите му поруменяваха.

Заръмя и се прибраха в къщата. Лайла приготви бутилка мляко и седна в креслото с момиченцето в скута. То изгълта млякото за няколко минути и след това заспа в обятията на Лайла.

Лайла го поноси напред-назад из къщата просто заради удоволствието да държи топлото, отпуснато телце. И тогава телефонът звънна. Лайла инстинктивно притисна момиченцето по-силно. Тя погледна телефона. Той не я погледна. Не можеше да я види. Тя поотпусна хватката си и телефонът иззвъня отново.

Пришпорвана от звука, закуца към вратата на мазето и надолу до стаята на момиченцето, а телефонът в кухнята не млъкваше. Едва след като тя зави детето и сложи жирафа до него, спря да звъни. Лайла постоя и погледа момиченцето през летвите на кошарата. Дори докато спеше, в изражението му имаше нещо съсредоточено или бдително. На Лайла й се искаше да може да го изтрие.

Спи спокойно, малка звездичке.

Телефонът пак зазвъня и Лайла успя да стигне до кухнята и да вдигне чак на седмия сигнал. Беше Ленарт и не беше доволен.

— Къде се губиш, да му се не види?

— В мазето.

— И не чу ли телефона?

— Хранех я.

Ленарт замълча. Явно беше отговорила правилно. Гласът му омекна:

— Яде ли?

— О, да. Пълна бутилка.

— След това заспа ли?

— Да. Веднага.

Лайла седна и затвори очи. Това е съвсем нормален разговор. Мъж и жена говорят за дете. Напълно обичайно. Усещаше тялото си невероятно леко, все едно от разходчицата из градината беше отслабнала двайсет килограма.

— Значи всичко е наред? — попита Ленарт.

— Да. Всичко е наред.

Лайла чу как при Ленарт се отвори врата. Гласът му се промени:

— Окей. Ще се забавя няколко часа, нещата се провлачиха.

— Няма проблем — отвърна Лайла. По устните й пробяга усмивка. — Никакъв проблем.

9.

През онази есен Ленарт беше много зает. Поне веднъж в седмицата трябваше да пътува до Стокхолм, а вкъщи прекарваше доста време на синтезатора. Лиси Кангер, певица, пробила донякъде на „Евровизия“, щеше да издава продължение на тотално разпродадения си дебютен албум. Звукозаписната компания се бе обърнала към Ленарт да „поразкраси“ вече написаните песни.

Ленарт написа изцяло нови песни и запази само по някой и друг такт от предишните боклуци, колкото първият композитор да може да приеме промените на бездарните си произведения.

Той добре знаеше с какво се заема. Още на първата среща със звукозаписната компания му бяха пуснали една песен, която не бе успял да пропусне през лятото.

Заедно в града преди две лета,

помниш ли ме още?

Някакъв заместник-директор беше спрял магнетофона и бе обявил: „Искаме нещо в този стил.“

Ленарт се бе усмихнал и бе кимнал, макар вътрешното му око да бе видяло пустиня, в която душата протягаше ръце и викаше за помощ.

Есента щеше да е ужасна, ако не бяха миговете с момиченцето. Докато го държеше на коленете си и то правеше упражненията с кристалночистия си глас, той съзнаваше, че е в контакт с нещо велико. Не само по-велико от мизерните му песньовки, а по-велико от самия живот.

Музиката. То беше музиката. Истинската музика.

Ленарт винаги бе смятал, че всички хора имат вродена музикална дарба. Раждат се с нея. Само че още в най-крехка възраст ги захранват с боклуци. Насила. Накрая смятат, че съществуват единствено боклуци, че всичко трябва да звучи така. Ако чуят нещо, което не е боклук, го намират за странно и сменят канала.

Момиченцето беше живо доказателство за това. Естествено, в нормалния случай едно пеленаче не би могло да изрази неопетнената музика, намираща се вътре в него; то обаче можеше. Той отказваше да повярва, че то бе попаднало при него по случайност. Имаше някаква цел.

Още едно облекчение за него носеше и фактът, че Лайла изглеждаше по-щастлива от дълго време насам. От време на време дори я чуваше да си тананика. Разбира се, най-вече стари шлагери, но той обичаше да слуша гласа й, докато седеше пред клавиатурата и се потеше над поредната триакордова мелодия, която се мъчеше да поукраси с някой изненадващ минорен акорд, макар това да беше като да обличаш прасе във фрак.

Но доброто винаги води зло след себе си.

Една вечер, след като първо се отби в котелното да сложи последните цепеници за вечерта, Ленарт вървеше към стаята на момиченцето, за да го приготви за лягане. Изведнъж чу нещо. Спря пред открехнатата врата и се заслуша. Тихо, тихо долови как момиченцето си лежеше в леглото и… тананикаше. След известно време Ленарт започна да различава мелодия — беше му позната, но не се сещаше откъде. Проблясваха му отделни думи…

… eyes… exciting… lonely

Ленарт отказваше да повярва, че е чул правилно. Но нямаше грешка. Момиченцето тананикаше „Strangers in the Night“. Ленарт отвори вратата и влезе. Тананикането рязко прекъсна.

Той прегърна момиченцето и се взря в непроницаемите му очи, които никога не гледаха неговите, а се взираха в някаква точка отвъд него. Стана му ясно какво е станало. Това всъщност не беше „Strangers in the Night“, а „Хиляда и една нощ“, сладникавата шведска версия на Ласе Льондал. Една от любимите на Лайла.

Така било значи.

Ленарт не се и замисли колко невероятно е пеленаче да запомни и възпроизведе мелодия. Момиченцето вече бе преминало всички граници, що се отнасяше до музиката, беше привикнал, но…

Така било значи.

Гадостите имат изумителната способност да намерят път навсякъде. Няма значение колко старателно си се предпазил и изолирал. Гадостите се процеждат през пролуките, през спойките, които си забравил да запушиш. И после те заливат.

Ленарт пусна момиченцето на вълненото одеяло и то взе непохватно да разхвърля шарените кубчета, които Лайла му беше донесла. Ленарт прочисти гърло и предпазливо запя: „О, Вермланд прекрасен…“ Момиченцето не му обърна внимание и продължи да хвърля кубчетата, докато накрая вече не можеше да ги стигне.

10.

Зимата се оказа мека и Лайла можеше да продължи разходките с детето до късно през декември. В началото на януари дойде студена вълна, но по-скоро снегът, отколкото студът й пречеше да излиза, докато Ленарт го няма. Не искаше да оставя отпечатъци.

Ленарт строго й беше забранил какъвто и да било контакт с детето освен най-необходимото. Не биваше да говори, не биваше да пее, не биваше да вдига никакъв шум. Бебето щеше да живее в мехур от тишина, с изключение на упражненията, които правеше с Ленарт. Лайла беше схванала целта на проекта му и я намираше за откачена, но тъй като тя поне можеше да осигури на детето малки оазиси нормалност, го остави да прави каквото иска.

Един следобед тя седеше и гледаше как детето си играе, ако можеше да се нарече така. Момиченцето беше почнало да се учи да хваща и можеше да седи дълго с все едно и също кубче, да го вдига и да го пуска, да го вдига и да го пуска.

Лайла се опита да му даде някои от плюшените играчки, които беше извадила от килера. Прокрадна се с една малка лисичка и прошепна:

— Ето, Микел идва и души, но… какво! Каква миризма надуши той?

Момиченцето не прояви ни най-малък интерес, не обърна внимание на Микел дори когато той докосна бедрото му с муцуна. Вместо това пак стисна кубчето си, вдигна го на нивото на очите си, погледна го, пусна го и проследи как то подскочи и се претърколи. Кубчето се спря далеч от обсега му, но детето не помръдна, докато Лайла не му го подаде. След което продължи да вдига и пуска.

На другия ден Ленарт се беше затворил в студиото и Лайла използва момента да се обади на „Грижа за детето“ в Нортелйе.

— Ами, искам да попитам за… детето си. Скоро ще стане на половин година и малко се притеснявам за поведението й.

— На колко месеца е точно?

Лайла се покашля и отговори:

— Пет месеца. И три седмици. И се чудя… тя не реагира, ако… се опиташ да играеш с нея. Не иска да гледа, само… има едно кубче, което вдига и пуска. И само това прави. Дали е нормално?

— Казвате, че не реагира. Ако я докоснете и опитате да привлечете вниманието й, как реагира тогава?

— Никак. Тя само… как да кажа… интересуват я само неживи неща. Предмети. Само на такива обръща внимание.

— Да, ами трудно е да се каже, но препоръчвам да я доведете и ще я прегледаме. Идвали ли сте преди?

— Не.

— Не. А къде ходите?

Главата на Лайла сякаш се изпразни и тя изтърси първото, дошло й на ум.

— В Шьовде.

— Ммм. Кажете ми личния й номер и ще видим дали можем…

Лайла пусна слушалката все едно й беше опарила ръката; седна и в продължение на половин минути я зяпа, а после я вдигна до ухото си. Сигнал свободно. Не я преследваше никакъв глас. Преповтори си целия разговор наум. Критичният момент беше но-то.

трудно е да се каже, но препоръчвам…

Опасенията й не бяха безпочвени. Онова но показваше, че нещо не е както трябва. А и онези от „Грижа за детето“ много внимаваха какво говорят, за да не изплашат неопитните родители.

Ленарт дойде от студиото и Лайла се опита да повдигне въпроса. Естествено, не смееше да признае, че се е обаждала на „Грижа за детето“, и затова се позоваваше единствено на собствените си мъждиви наблюдения. Резултатът беше нулев. Ленарт можеше да се съгласи, че момиченцето е необичайно пасивно, но трябваше ли да се оплакват?

— Да не искаш да е като Джери? Да тичаме по пет-шест пъти на нощ заради рева му?

Не Ленарт бе тичал по пет-шест пъти на нощ, но Лайла си замълча. Вместо това промърмори:

— Просто ми се иска да я прегледат.

Видя как Ленарт стисна челюст. Усети, че е наближила границата. Ленарт здраво скръсти ръце, сякаш за да се удържи да не ги използва, и изръмжа:

— Лайла. За последен път ти казвам. Ако и един човек научи за нея, ще дойдат и ще ни я вземат. Престани да мислиш за това, няма никакъв смисъл. Освен това… дори и да си права и нещо да не й е в ред, какво очакваш да направят? Да й дават лекарства? Да я затворят в дом? Какво всъщност искаш?

Последният въпрос беше риторичен и с него в действителност искаше да каже: прекалено си тъпа да се месиш. Ленарт свиваше и отпускаше юмруци и Лайла не продума повече.

Освен това Ленарт имаше право. Какво всъщност искаше? Момиченцето да получава грижи? Лекарства? Не. Като се замисли, искаше единствено някой компетентен да го погледне и да ги увери, че всичко е наред. Или че не е наред, но проблемът се нарича така и така и няма какво да се направи. Просто да знаят.

Две седмици по-късно Ленарт отиде до града, за да присъства на финалното миксиране на албума. Снегът се беше стопил, но температурите пак бяха паднали под нулата и градината бе покрита с лед. Краката на Лайла нямаше да оставят следи.

А момиченцето имаше нужда да излезе на открито.

Кратките мигове, докато Лайла го обличаше за разходка, се превръщаха в церемония. Като му навличаше пуловера, панталоните, гащеризона и шапката, тя изпитваше близост към детето — за разлика от обикновено. Докато развиваше миниатюрните чорапки и ги слагаше на също толкова миниатюрните крачета, през ума й дори минаваше мисълта: Обичам те, Мъничка.

Не че иначе беше равнодушна към детето, но дори когато даваше израз на чувствата си, никога не получаваше отговор. Детето докосна лицето й с пръсти, но го направи както правеше и всичко останало: методично, почти научно. Все едно се мъчеше да установи как работи това нещо.

Навярно по тази причина обличането създаваше чувство за взаимност. Когато Лайла пъхваше тънките крайници в гащеризона и нахлузваше ръкавиците, се отнасяше с момиченцето като с вещ. Предмет, който трябва да се докосва внимателно, за да не се повреди.

Тя отнесе момиченцето до вратата и го пусна на площадката. Ледът хрущеше под краката им, докато Лайла държеше ръцете му над главичката и му помагаше да изкатери стълбите.

Градината беше покрита от лед и замръзнали буци сняг. Лайла насочи момиченцето към беседката с оголените люляци.

— Виждаш ли, Мъничка? Това е лед.

Така и не бяха дали име на момиченцето. Бяха обсъдили въпроса, но като се има предвид, че нямаше да го кръщават и никой не им искаше име, не стигнаха до решение. Лайла беше чула и Ленарт да го нарича „Мъничка“, когато понякога се обръщаше към него, и се бяха спрели на това.

Известно време поседяха на пейката в беседката. Лайла подаваше на бебето да разглежда клечки и сухи листа. После пообиколиха малко. Несигурните крака на момиченцето се затрудняваха по леда, а от студа коляното на Лайла се беше сковало, затова едва се влачеха.

Оставаха им двадесетина метра до къщата, когато Лайла чу рева на мотоциклет. Беше го чувала достатъчно пъти, за да го разпознае. Мотоциклетът на Джери.

Лайла вдигна момиченцето на ръце и се залолюява към входа на мазето. На десетия метър коляното я прободе. Подхлъзна се на леда и политна стремително напред. Докато падаше, съумя да се извърти и се строполи на рамо вместо върху бебето. Главата й се чукна в леда и всичко стана тъмночервено пред очите й, а момиченцето се изплъзна от обятията й.

През червения воал долови как моторът приближава и после спира. Стъпенката изщрака и след малко чу приближаващи стъпки. Сред червенината взе да се разраства светло петно и продължи да расте, докато накрая отново можеше да различи снега и леда, и синята шапка на детето. Ботушите на Джери навлязоха в зрителното й поле и спряха.

— Майко, какво правиш, по дяволите? Кой е това?

11.

Ленарт караше към вкъщи. Колкото и да е необичайно, не беше сърдит. Обикновено след студийна сесия в Стокхолм беше повече или по-малко бесен. Но този път беше станало неговото.

За финалния етап на записите се беше появил нов продуцент. Ленарт видя младото момче, обикалящо важно-важно из студиото с жълти слънчеви очила, и загуби всяка надежда. Но за негов потрес момчето хареса нещата му, описа ги като „ъпдейтнат Мотаун Саунд“ и „страхотно винтидж чувство“. Настоя да включат два записа, които бяха отпаднали, и Ленарт се оказа композитор на три от песните в албума. Дори обмисляха една от тях да е първи сингъл.

Затова Ленарт не направи гримаса, дори и не въздъхна дълбоко, когато завари мотора на Джери паркиран в двора си. Временно беше загърнат в защитно наметало. Той беше композитор и се издигаше над гадостите на ежедневието.

Двамата с Лайла бяха женени от двайсет и пет години и живееха в къщата почти оттогава. Още докато затваряше вратата зад гърба си и си развързваше обувките, Ленарт почувства, че нещо е различно. Нещо в атмосферата на къщата се беше променило, но той още не знаеше какво.

Влезе в кухнята и веднага разбра. Лайла седеше там. И Джери. А на коленете на Джери седеше момиченцето. Ленарт се закова на прага и защитното наметало се свлече от раменете му. Лайла го гледаше умолително, а Джери се преструваше, че не забелязва присъствието му; вдигна момиченцето под мишниците и го сложи на раменете си.

— Бип, бип, бип.

— Внимавай — предупреди Ленарт. — Тя не е играчка.

Колко ли му е разкрила Лайла? Ленарт й махна:

— Лайла, ела тук. — Обърна се кръгом и се насочи към студиото, където можеха да разговарят необезпокоявани.

Лайла обаче не го последва.

Той се върна в кухнята и Джери му каза:

— Не се прави на важен, баща ми. Сядай.

Ленарт отиде при Джери и протегна ръце към детето. Джери не го пусна.

— Сядай ти казах.

— Дай ми я.

— Няма. Сядай.

Ленарт не можеше да повярва, че това се случва.

— Това да не е някаква… заложническа криза? Или?

Джери долепи буза до тази на момиченцето.

— Мамка му, та това е малката ми сестричка. Или почти. Не мога ли да я виждам?

Ленарт приседна на ръба на стола, готов да скочи, ако на Джери му хрумне някоя глупост. От много години Ленарт нямаше ни най-малка представа какво се върти из главата на Джери; боеше се от него както човек се бои от всичко неизвестно и по тази причина непредвидимо.

Момиченцето изглеждаше малко и крехко, впримчено в грубите ръце. Джери трябваше само да стисне и то щеше да се спраска като яйце. Ленарт не можеше да издържи и се опита да заговори на единствения език, който Джери със сигурност щеше да разбере:

— Джери. Ще получиш петстотин крони, ако ми я дадеш.

Джери се загледа в пода, уж в дълбок размисъл върху предложението. След малко отговори:

— Какво, да не мислиш, че искам да я нараня или нещо такова? За какъв ме смяташ?

Подкупването се беше оказало грешка. Ако на Джери му станеше ясно колко много означава момиченцето за Ленарт, ситуацията щеше да се влоши още повече. Затова той придърпа „Нортелйе Тиднинг“ и се престори на погълнат от статията за последните американски бомбардировки в Ирак; мъчеше се да не поглежда детето.

След известно време Джери продума:

— Мамка му, ама че е тиха. Не издава и звук.

Ленарт сгъна старателно вестника и отпусна длани отгоре му.

— Джери. Какво искаш?

Джери стана от масата, все така прегърнал момиченцето.

— Нищо особено. Докога смятахте да продължавате така?

Той понечи да подаде момиченцето на Ленарт, но когато Ленарт протегна ръце да го поеме, той се дръпна и го остави в скута на Лайла.

Ръцете на Ленарт го засърбяха, но успя да се овладее.

— В смисъл?

— Да я криете. Рано или късно някой ще разбере. И ще ви издаде.

Ленарт с мъка докара равнодушен тон:

— Чудя се само едно. Как разбра за нея? — Погледът му се шмугна към Лайла и тя сви устни.

Джери сви рамене.

— Случайно погледнах през прозорчето на избата. И я видях. Между другото мисля си за едно нещо.

Ленарт спря да го слуша. Имаше нещо гнило. Откъде накъде Джери „случайно“ ще погледне? А и леглото изобщо виждаше ли се през прозореца?

Джери размаха ръка пред очите му.

— Чу ли ме?

— Не.

— Компютър. Искам компютър.

— За какво ти е?

— Нали все се оплакваш, че нямам никакви интереси — обясни Джери. — Ето, сега имам интерес. Към компютрите. Искам компютър. „Макинтош“.

Беше си заложническа криза и продължаваше да е такава, нищо че Джери пусна детето.

— Колко? — въздъхна Ленарт. — Колко струва?

— Става дума за „Класик“ — ухили се Джери. — „Макинтош Класик“. Някъде към десет бона.

— И какво ще получа в замяна?

Джери изсумтя и тупна Ленарт по рамото.

— Знаеш ли какво ти харесвам, баща ми? Минаваш директно на въпроса. Без шикалкавене.

Джери се почеса по врата и се замисли. После изтърси:

— Една година. Или половин. Там някъде. Горе-долу.

— А после?

— После ще видим.

Ленарт скри лицето си в ръце, облегнал лакти на кухненската маса. През най-лошите години на Джери на Ленарт му се беше искало синът му да умре. Сега изпита същото. Но каква полза да си го мисли? Някъде до него прозвуча гласът на Лайла:

— Хубаво ще е Джери да си има някакъв интерес. Все пак.

Ленарт зарови пръсти в косата си и промълви:

— Нито звук. Нито звук.

После вдигна глава и се обърна към Джери:

— Искаш ли да ти го доставят вкъщи?

— Да, добре ще е. Супер. Мерси.

Гърлото на Ленарт така се беше свило от гняв, че едва успя да прошепне:

— Няма защо.

Джери стана да си върви и Лайла се изправи и подаде детето на Ленарт, без да го поглежда. Отиде при Джери, сведе поглед и промърмори:

— Джери, може ли да дойда с теб?

Джери сключи вежди и отмести поглед от Лайла към Ленарт. Положението явно му се изясни и той каза:

— Истината е, че не ми дреме какви ги вършите. Но да се разберем така — той се обърна към Ленарт, — ако дори докоснеш мама… можеш да забравиш за хлапето. Ясно?

Вече не само гърлото на Ленарт беше свито. Всички мускули в тялото му се бяха изопнали като въжета и трепереха. Джери пристъпи към него:

— Ясно ли е? Ако тормозиш майка ми, лошо ти се пише. Една синина и край. Повече няма да го видиш. Окей?

Ленарт успя да кимне сковано. Бебето се размърда неспокойно в ръцете му. Джери погали момиченцето по бузата и пак каза:

— Бип, бип, бип.

След което си отиде. Лайла не го последва.

12.

Джери беше кръстен на Джери Лий Люис.

В продължение на няколко години по всичко личеше, че и той ще тръгне по пътя на музиканта, по възможност без трагичните последствия при Джери Лий. Започна да учи китара под ръководството на Ленарт още на пет години. На седем вече безпроблемно сменяше основните акорди и свиреше прости мелодии.

Ленарт не си правеше илюзии, че е някакъв Леополд, наставляващ Волфганг, но с много упражнения Джери спокойно можеше да стане компетентен музикант. А това щеше да е предостатъчно.

А после дойде историята със „Свенсктопен“ и „Кажи ми“.

Лайла никога не посочи Ленарт като виновник за унищоженото си коляно. Твърдеше, че е паднала на остър камък и не промени историята си дори когато я притиснаха. Прекара десет дни в болница и бе подложена на поредица операции.

Когато се прибра, атмосферата в къщата се беше променила завинаги. Вместо да се разкае за деянието си, Ленарт взе да гледа на Лайла като на получовек и я третираше като такава. Започна да я удря. Нито силно, нито често, но винаги щом сметнеше, че е прекрачила своите получовешки граници. Лайла имаше две възможности: да избяга или да се пречупи.

Годините минаваха и тъй като Лайла не взе решение, то беше взето от нейно име. Ден след ден новата й кожа й се налагаше, докато тя наистина се превърна в човека, който беше в очите на Ленарт. Непълноценна. Смачкана.

Джери продължи с китарата без особен напредък, но не се отказваше. В ледения си в емоционално отношение дом той стана също толкова студено дете, хилаво и затворено в себе си. В прогимназията започна тормозът. Нито силен, нито чест, но достатъчен той да си научи границите и да не ги прекрачва; даже да не ги доближава.

Току-що беше навършил дванайсет, когато откри Дейвид Боуи, или по-точно откри „The Rise and Fall of Ziggy Stardust and the Spiders from Mars“. Ако за тази плоча може да се каже, че я слуша, докато иглата я протри, при „Starman“ направо проби винила.

Не схващаше целия текст, но разбираше чувството и настроението и те му даваха утеха. Искаше му се да вярва, че някъде някой чака и ще оправи всичко. Не Бог, а някакво извънземно същество със свръхсили.

В такт с разбушувалите се хормони в телата на съучениците му и тормозът се увеличи. Сред другите момчета се превърна в спорт да унижават Джери пред момичетата. Той се затвори още по-дълбоко в себе си и се вкопчи в единствената си тайна — че умееше да свири на китара.

„Space Oddity“ замести „Starman“ като любима песен. Тук вече разбираше почти всяка дума от текста и се идентифицираше с майор Том, решил да прекъсне всички връзки с живота на Земята и носещ се из безкрайната Вселена.

Всичко можеше да е различно. Страшно е, като си представиш как привидно незначителни случайности могат да променят посоката на живота ти. Ако Ленарт не си беше забравил портфейла, ако „Тропикос“ не бяха участвали в класацията същата седмица и тъй нататък. Нещо подобно се получи и при Джери.

Учителката му някак научи, че свири на китара. Успя да го убеди да изпълни нещо пред съучениците си в часа на класа в петък. Джери вече знаеше наизуст „Space Oddity“ но от понеделник нататък се упражняваше, докато му се протриха пръстите.

В четвъртък вечер свири и пя пред Ленарт и Лайла. Макар да не харесваха Боуи, загубиха ума и дума. И двамата бяха просълзени, когато изсвири последния акорд. Това беше може би най-хубавият им момент заедно от няколко години насам.

Джери спа лошо онази нощ. Завладяха го чудни фантазии. Как това щеше да го реабилитира в очите на другите. Като на кино. Умееше да се чуе и види отстрани как свири и знаеше, че изпълнява песента фантастично. Може би по-добре даже и от Боуи. Съучениците му нямаше как да не го признаят.

Дойде време за часа на класа и Джери извади китарата от калъфа съвсем спокойно. Каквото и да мислеха съучениците му за песента, той щеше да им покаже. Че умее нещо, че го умее добре. Вероятно щяха да продължат да се отнасят зле с него, но поне щеше да знае, че знаят.

Седна на стола до катедрата, прегърнал китарата, и погледна към класа. Скептични физиономии, злобни усмивчици. Прокара пръсти по струните и улучи идеално тона, когато запя:

Ground control to Major Tom…

Училищното радио изпука. Прогърмя нечий глас и Джери спря.

— Здравейте. Говори директорът. Исках само да кажа, че за желаещите е разрешено да се съберат след пет минути пред телевизора в аулата, за да гледат участието на Ингемар Стенмарк във втория манш. И след това приключваме за днес. Давай, Швеция!

В унисон се разнесе стържене и тропане, когато двайсет и два стола се бутнаха назад и класът се изправи като един, за да изтича до аулата да гледа поредния триумф на шведския герой. За половин минута класната стая се изпразни и Джери остана сам с учителката. Тя въздъхна:

— Е, жалко, Джери. Но ще има и други възможности. Другия петък например?

Джери кимна и остана на място, а учителката побърза да се присъедини към феновете в аулата. Той не изкрещя, не се разплака, не подпали училището. Бавно се изправи, прибра китарата в калъфа и се предаде.

Ако световната купа беше в друг ден, ако редът на Стенмарк беше пет минути по-късно, ако директорът беше в лошо настроение…

Всичко можеше да бъде различно.

Джери не свири нито другия петък, нито когато и да било. Повече не можа да събере ентусиазъм. Знаеше, че възможността му се е изплъзнала между пръстите. Между другото Стенмарк спечели. Както обикновено.

Следващите години в прогимназията прекара в онова преддверие на ада, което обитават жертвите на сравнително слаб тормоз. Не беше достатъчно измъчен, че да откаже да ходи на училище, не беше достатъчно защитен, че да се чувства спокойно там. Просто търпеше.

Престана да свири на китара и посвети времето си на комикси за супергерои, глем рок и модели на самолети. Ленарт се помъчи да го върне към музиката, но Джери имаше поне една отрицателна черта. Той отказваше. Китарата се озова пъхната под леглото и там си и остана.

Знаците взеха да се проявяват още през последния срок на девети клас. Тялото на Джери се промени. Само за няколко месеца порасна с пет сантиметра и всичко у него започна да пълнее. В края на учебната година сякаш се беше освободил от някакъв натиск и тялото му се разрасна на всички страни.

Видя се принуден да яде повече, за да е в крак с мълниеносното си развитие, и се оказа редовен посетител на пицарията на главния площад в Нортелйе. Именно там се запозна с Рой и Елвис. Бяха две години по-големи от Джери и колкото и да е невероятно, също бяха кръстени на музикални легенди. Навярно това допринесе за приемането на Джери като част от бандата. Елвис, Рой и Джери. Добре звучеше.

Наесен Джери влезе в гимназията, технически профил. Нямаше никого от стария му клас и той можеше да започне на чисто. Беше едро момче с леко особен поглед, тъй че изглеждаше най-разумно да не се бъзикаш с него.

През октомври Рой и Елвис го посветиха в нещо, което бяха превърнали в изкуство — обири на летни вили. Качваха се на мотопедите, отиваха до някоя далечна вила със слаби ключалки и плячкосваха всичко с някаква стойност. Най-често градински машинарии и кухненски прибори, които Рой продаваше за жълти стотинки на някакъв познат в Стокхолм.

Понякога намираха алкохол и Джери не отказваше да се включи в поливането на някой сполучлив удар. Рой си имаше собствена къщичка с телевизор и видео, където можеха необезпокоявано да изпиват плячката и да се наслаждават на филми от рода на „Убиецът с бормашината“, „Маниак“ и „Плюя на гроба ти“. Отначало на Джери му прилошаваше от натуралистичните сцени на насилие, но му мина.

Не че беше ненормален. Не изпитваше каквото и да било желание да прави подобни неща и намираше течащия дебат за нелеп. Но филмите някак улавяха чувствата му. Веднъж като свикна, гледаше с пълно спокойствие как Ледърфейс окачва момичето на куката. Имаше логика някак. Това беше положението. Животът и всичко.

Изходните му оценки от девети клас не бяха впечатляващи и едва се беше добрал до техническия профил. Сега нещата се промениха. Не въпреки, а благодарение на извънкласните си занимания се чувстваше в мир със света. Домашните може и да страдаха, но за сметка на това в час успяваше да се съсредоточи, понеже вече не се налагаше вечно да е нащрек.

Завърши първия гимназиален клас със значително по-високи оценки от очакваното. Ленарт и Лайла го възнаградиха с компютър, ZX81, който зае доста от времето в седмиците след завършването. С две думи, цветя и рози.

Всичко можеше да бъде различно.

В началото на юли, както обикновено, се срещна с Рой и Елвис в пицарията. Елвис беше леко развълнуван. Приятел на приятел ходил в Амстердам, донесъл сума ти хашиш и до Елвис стигнало малко за проба.

Трябваше да се опита. Привечер седнаха в сянката на едно дърво в градския парк и с известно затруднение си свиха джойнт, който мина през всички и после още веднъж.

На Джери му се стори фантастично. Беше чувал, че човек натежава и се отпуска от хашиша, но той беше съвсем бодър. Е, може би му беше малко по-трудно да си движи тялото, ама мислите! Виждаше всичко толкова ясно, знаеше точно как стоят нещата.

Прегърнати през рамо, се заклатушкаха към Шерлексуден, където вечер се събираше доста народ. Бяха неуязвими, бяха тримата мускетари, бяха всички рокзвезди в едно.

Имаше нещо като празненство. Група хора горе-долу на тяхната възраст бяха запалили огън. Някой дрънкаше на китара. Тримата пристигнаха с гръм и трясък. Нямаше мърдане, трябваше да им направят място. Рой издърпа от нечии ръце бутилка вино и я раздели с приятелчетата си.

Джери не можеше да отмести поглед от китарата. Нещо се пробуди у него. Пръстите му затрептяха и си припомниха дървото, струните, ремъка. Още го умееше. Китарата копнееше за пръстите му, копнееше те да пуснат на свобода музиката, скрита в нея…

Някой каза нещо. Един глас привлече вниманието му, изрече името му. Той с усилие откъсна поглед от хипнотичната китара, извърна се към гласа и промълви:

— Какво?

На два метра от него седеше Матс, известен като Любовчията, откакто още в седми клас взе да обикаля на тунингован мотопед с леопардова кожа на седалката. Веднъж се беше изпикал върху Джери под душа. Освен всичко останало.

Матс се наведе напред и повтори:

— Питах дали ти липсва свиренето, дундьо.

Стана толкова бързо. Ако допреди секунда всичко се беше движело на забавен каданс, сега сякаш някой натисна fast forward. Без да се замисли, Джери грабна един клон от огъня, скочи на крака, отиде при Матс и го удари през лицето с горящата главня.

Матс падна по гръб с писък и Джери погледна изгасващото остро парче дърво в ръката си. Сведе очи към въргалящия се с ръце на лицето Матс. Мисълта му се прочисти. Ясно му беше какво е положението. Матс всъщност беше вампир. Чисто и просто.

Имаше само едно решение. Стисна тлеещия кол с две ръце и го заби в гърдите на Матс. Разхвърчаха се искри, нещо изсъска и когато Елвис и Рой задърпаха Джери, Матс вече беше започнал да кашля кръв — нали е вампир. Или беше.

Случка, продължила не повече от петнайсет секунди, щеше да определя съществуването на Джери за дълго време напред. Последва полиция, адвокати, социалните и Детска и младежка психиатрия. Матс оживя — размина се с извадено око, няколко раздробени ребра и лека белодробна травма.

Но след хашиша нещо в главата на Джери се беше разместило и отказваше да се намести. През мига на прозрение, когато щеше да освободи света от един ужасяващ кръвопиец, някаква идея беше пуснала корени в него и отказваше да го пусне, дори и след като ефектът от наркотика беше отминал.

Във видяното бе съзрял истина.

На една от срещите със семейния терапевт от Детска и младежка психиатрия Лайла най-сетне призна истината за коляното си. Според терапевта това можеше да се окаже пробив и шанс за напредък, но за Джери беше просто поредното доказателство за вече известния му факт: светът е зъл, хората са зли и няма смисъл въобще да се стараеш.

Докато приключат всички разследвания и анализи, Джери дотолкова беше изостанал с училищната работа, че нямаше как да навакса. Пък и не искаше. През отсъствието му Елвис беше взел шофьорска книжка и това отваряше нови възможности пред тях.

Освободен от теглото на нормалността, Джери заряза всякакви амбиции. Тримата се насочиха към по-големи къщи и ограбиха няколко бензиностанции, преди да ги заловят. Джери получи година в изправителен дом, което само засили вижданията му за света.

Веднъж като излезе, продължиха с пълни сили. В една къща се натъкнаха на собственика и го пребиха. Той им се разкрещя и те го наритаха, докато си затвори устата. Известно време Джери бе измъчван от угризения, но му мина. Закоравяваше.

Докато се бръснеше една сутрин, видя отражението си в огледалото и се вгледа. Замисли се и осъзна, че е прекрачил важна граница. Вече можеше и да убие някого, без да му мигне окото. Стига да се наложеше. Това определено беше крачка напред.

Баща му и майка му си гледаха работата и не им пукаше за него. Вече не го искаха в дома си, само че него го устройваше да си има стая — бърлога, в която да се промъква от време на време. Дори не чуваше какво му говорят.

Джери беше двайсетгодишен, когато Елвис тръгна да кръстосва Нортелйе, къркан като талпа. Загуби контрол над колата на хълма към пристанището, цопна във водата и се удави. След това нищо вече не беше същото.

Рой и Джери загубиха ентусиазъм. По задължение ограбиха една-две къщи, обсъждаха евентуален взлом в пощенски офис, но нищо не излезе. Вече не беше готино. Отчуждиха се и тъй като Джери започна да прекарва повече време вкъщи, вече нямаше как да не чува гласовете на Ленарт и Лайла. Те му уредиха жилище чрез социалните и той се изнесе.

Продаде останалите крадени стоки, за да си купи мотор. Намираше си по някоя безсмислена работа, на която рядко се задържаше повече от няколко седмици. Натрупа впечатляваща колекция видеокасети с филми на ужасите.

Това беше положението и може би нямаше как да бъде по-различно.

13.

През пролетта след появата на момиченцето се случи нещо крайно необичайно. Лайла получи покана за участие. Някаква група на име ДДТ покани Лайла за гост-певица на песен, предназначена за дискотеката. Отначало Лайла помисли, че е шега, а и донякъде имаше право. Идеята беше да направят шведски вариант на суперхита на Кей Ел Еф „Justified and Ancient“. Лайла щеше да е шведският еквивалент на Тами Уинет и щеше да изпее няколко куплета на фона на денс ритми.

По-късно Лайла щеше да научи, че и Лил-Бабс, и Сив Малмквист бяха отказали. Вероятно бяха обсъждали и други естрадни легенди, докато накрая се бяха спрели на далеч не толкова легендарната Лайла.

Тя нямаше репутация за губене, нито имидж за пазене, така че прие. Беше съгласна на всичко само и само да излезе от вкъщи.

Настроението се беше вкиснало още повече след случката с Джери. Ленарт почти не й говореше, но пък не я и удряше. Не знаеше какво точно има предвид Джери със заплахата, че „може да забрави за хлапето“, ако не му се подчинява, но не искаше да рискува. Джери си получи компютъра, а Лайла — малко спокойствие.

Но сякаш някакво влажно мухлясало одеяло се беше спуснало над всичко. Въздухът в стаите като че бе спарен и застоял. Лайла си представяше как ако някой случаен посетител влезе, трябва само да подуши и ще си каже: „Тук нещо не е наред. Има нещо гнило.“

Само че никой не идваше, никой освен Джери, който се отбиваше от време на време да „провери как е положението“. Понякога искаше да подържи момиченцето, да го дундурка на коляно и да повтаря „бип, бип“. В тези случаи Ленарт стоеше със свити юмруци и търпеше, чакаше Джери да приключи, за да върне момиченцето в мазето.

Може би Лайла чувстваше затворничеството на детето като свое собствено и понякога се налагаше да излезе в градината, за да успее да си поеме дъх. Затова прие с отворени обятия шанса да пътува до Стокхолм и отново да се прави на певица, било то и за малко.

Песента се наричаше „Търпение: 0“ и Лайла получи обяснение, че текстът умишлено пародира глупостите на Кей Ел Еф. Тя изобщо не го схващаше. „Вървим във водата под земята, подпалваме там всяка кула. Имаме търпение нула“ и тъй нататък.

Гласът й издържа, продуцентът остана доволен и Лайла хвана автобуса за вкъщи, за Нортелйе, без да знае какво всъщност е направила. Но беше забавно. Нова обстановка, в която всички се бяха държали мило с нея — и това й стигаше.

През април излезе първият зъб на момиченцето. Иначе развитието му като че ли беше спряло. Не се опитваше да пълзи или да ходи. Не се вълнуваше от сляпа баба или криеница. Не подражаваше на никакви действия или движения, издаваше единствено звуци и тонове, мелодии.

Понякога нощем Ленарт го извеждаше в градината. В отделни случаи позволяваше и на Лайла. Тогава тя се мъчеше шепнешком да заговори момиченцето. Не получаваше и звук в отговор.

В началото на май пуснаха „Търпение: 0“ на ДДТ featuring Лайла и не последва нищо. Поне отначало. После все пак последва нещо и после още. През юни влезе в класациите и се изкачи до седмо място. Започнаха да звънят на Лайла за интервюта. От звукозаписното студио й дадоха подробни инструкции какво да казва за текста. Тя ги повтори.

Вниманието притесняваше Ленарт, но тревогите му се оказаха безпочвени. За няколко седмици всичко отмина. Доведе само до покана от една компания двамата с Лайла да направят няколко участия. Ленарт реши да отидат един път за проба — в Нортелйе през август. Шоу за любителите на ретро автомобили, нещо средно между семейно събитие и рали.

— А какво ще правим с момиченцето? — попита Лайла.

— Нали е в Нортелйе. Може да остане сама няколко часа. Не е проблем.

Беше топъл юлски следобед. Двамата седяха край градинската маса и пиеха кафе. Може би неочакваният успех или просто фактът, че беше излязла за малко от вкъщи, направиха Лайла дръзка. От няколко месеца в главата й се въртеше простичък въпрос. Сега се осмели да го зададе.

— Ленарт. Как я мислиш тая работа с момиченцето?

— В смисъл?

— Трябва да си мислил. Какво ще правим. То расте. Ще проходи. Какво ще правим с него?

Пред очите на Ленарт сякаш падна завеса и той се пренесе далеч оттам, макар още да си седеше до масата и да държеше чашата.

— Няма да излиза — отвърна той. — Това ще я унищожи.

— Ама… чисто практически? Как ще се справим?

Ленарт скръсти ръце и погледна Лайла сякаш от голямо разстояние.

— Ще го кажа само веднъж. Затова ме слушай. Ще я държим тук. Няма да я пускаме. Ще я приспособим към този живот. Няма да е нещастна, понеже няма да е виждала друго.

— Но защо, Ленарт? Защо?

С престорена маниерност Ленарт вдигна чашата до устните си, отпи от изстиналото кафе и върна чашата в чинийката съвсем безшумно.

— Никога повече не искам да чувам тези въпроси. Сега ще ти отговоря. Но оттук нататък няма. Ясно ли е?

Лайла кимна. Гласът на Ленарт беше променен, сякаш друга негова версия ползваше устата му. Човек, замесен от по-тежко тесто, с твърда сърцевина. В този глас имаше нещо авторитетно и Лайла застина, впила поглед в устните на Ленарт.

— Защото тя не е обикновено дете. Никога няма да бъде обикновено дете. Нито пък обикновен човек. Тя е чиста. Съвсем чиста. Светът ще я унищожи. Знам го. Видях го в нея. Може да изглежда ужасно да държиш едно дете затворено. Но за нея е по-добре. Сигурен съм. Тя е чистата музика. Светът е дисонанс. Тя ще потъне в него. Веднага.

— Значи го правим за нея? Сериозно ли говориш?

Ленарт се върна на масата. Погледът му внезапно стана тревожен и несигурен. Самотно дете в гората. Лайла не си спомняше кога последно е виждала този поглед. Прободе я сърцето.

Ленарт отвърна:

— И за мен. Ако тя изчезне… ще се самоубия. Тя е последната. Последната възможност. След това няма да остане нищо.

Седяха неподвижно. Пиронът продължаваше да се забива в сърцето на Лайла. Едно врабче кацна на масата и клъвна няколко трохи от кейка. Впоследствие Лайла щеше да разбере, че в този момент бяха стояли на кръстопът, че бяха взели решение. Тихо, както се взимат всички важни решения.

14.

Майка му и баща му не обелиха и дума за участието, но Джери видя афишите. Възнамеряваше да иде на ретроралито, за да се види с някои стари познати, но като разбра, че Ленарт и Лайла ще пеят, промени плана. Отваряше му се възможност за нещо друго.

Концертът беше насрочен за два часа. В един и половина Джери яхна мотора и потегли към къщата. По негова преценка родителите му щяха да се нуждаят от минимум половин час за саундчек и поне още толкова да си съберат партакешите и да се приберат — значи разполагаше с около два часа сам в къщата. Разчиташе, че не са взели хлапето със себе си.

Входната врата не представляваше проблем, с кредитна карта можеше да я отвори и насън; за всеки случай обаче взе отвертка. Отне му десет секунди да насили старовремската ключалка и да се шмугне в антрето. Без да си събува ботушите, заслиза към мазето с викове: „Бип, бип, бип.“

Влезе в старата си стая и се сепна. Детето стоеше изправено в кошарата с ръце на ръба и го гледаше в очите. Имаше нещо страховито в погледа на това хлапе — сякаш виждаше право през теб. Но все пак си беше най-обикновено бебе в червени ританки и издут отзад памперс. Не си заслужаваше параноята.

Джери беше схванал съвсем ясно какво означава това дете за баща му. Сто пъти повече, отколкото той самият някога е значел за него. Ненормална работа. Не можеше да го разбере. Кое му беше специалното на това малко дяволче, дето само стоеше и се блещеше?

Джери го хвана под мишниците и го вдигна от кошарата, а то остана да виси отпуснато, даже не подритваше. Джери внимателно го смушка в корема и повтори: „Бип, бип.“ Нито усмивка, нито дори бръчка между веждите. Джери мушна по-силно, направо забоде пръст. Нищо. Все едно той не съществуваше, все едно нищо казано или сторено от него не правеше каквото и да било впечатление.

Преструваме се на недостъпни, така ли, малко изчадие?

Пусна детето на походното легло и го ощипа по ръката, здравата. Така прищипа меката бебешка плът, че пръстите му се срещнаха през плата и кожата. Нищо не стана и той мина на бедрата, и двете. Здраво щипане, което би разревало всяко седемгодишно. А бебето просто продължаваше да зяпа право през него, без да издаде и звук. Джери го прие като предизвикателство. Щеше да изкопчи някаква реакция.

Залепи му звучен шамар. Пляс. Главичката отхвръкна настрани и бузата се зачерви. Но все така нито звук. По челото на Джери изби пот, а в гърдите му загоря черна лампа.

Окей, изчадието може да беше нямо и глухо, и дявол знае какво още, но пък няма как да не усеща болка. Би трябвало поне да се просълзи, да се намръщи, все нещо. Неспособността на Джери да му направи каквото и да било впечатление го вбеси. Искаше отговор.

Той вдигна бебето с изпънати ръце и се отдалечи няколко крачки от леглото.

— Ако те изпусна на пода, би трябвало да усетиш. Нали?

Поприбра ръце и повтори заплахата си близо до лицето му, за да го разбере.

— Чуваш ли? Ей сега ще те изпусна на пода.

Така и не разбра дали наистина щеше да го стори или не. При последната му дума ръката на детето се изстреля със змийска бързина и се вкопчи в долната му устна, стисна и ноктите се забиха във венеца му. После дръпна.

Джери изпита такава болка, че от очите му рукнаха сълзи. Каквото и да е било намерението му, от шока в крайна сметка изпусна детето. То увисна на устната му за секунда, достатъчно устната да се пооткъсне от венеца и устата му да се напълни с кръв.

Детето падна на циментовия под с памперса надолу и остана да лежи, загледано в Джери, който притискаше устата си с ръце и крещеше. На нощната масичка стоеше чашка във формата на слон — ушите представляваха дръжка. Джери вдигна капака и се изплю. Слюнка и кръв се смесиха с млякото. Той плю известно време, докато най-лошото мина. След това откъсна парче домакинска хартия, направи я на топка и я пъхна под устната си.

Детето все така лежеше по гръб и го наблюдаваше. Джери клекна до него.

— Окей — промърмори. — Окей. Сега вече се разбираме.

Той вдигна момиченцето, като гледаше да държи лицето си далеч от ръцете му, и го върна внимателно в кошарата. То беше съвсем спокойно, единствената промяна у него бе, че сега по пръстите на лявата му ръка имаше малко кръв.

Джери седна на походното легло и облегна лакти на коленете си. Загледа изпитателно малката. Макар устната да го болеше, не можеше да се въздържи да не се усмихне широко. Направо сияеше. Изведнъж сграбчи решетките и така разтресе леглото, че тя се търкулна напред-назад.

— Да му се не види, сестричке! — извика той. — Сестричке! Ей!

Детето не реагира по никакъв начин, но това си беше самата истина: имаше си нещо като сестра. Започваше да я харесва. Съвсем й хлопаше дъската. Никой нямаше да може да се бъзика с нея. Тя беше неуязвима. Сестра му.

На Джери му се празнуваше, затова затрополи нагоре по стълбите към къщата и след малко се върна в мазето с бутилка уиски и чаша, пак седна на ръба на леглото, сипа си половин чаша и я чукна о решетките.

— Наздраве.

Отпи една голяма глътка и лицето му се изкриви, понеже алкохолът проникна през хартията и накваси раната. Той изплю тампона на пода и проми с още уиски. После облегна брадичка на дланта си и загледа момиченцето замислено.

— Знаеш ли как се казваш? — промълви. — Казваш се Терез. Като онази Баадер-Майнхоф. Терез.

Това беше името й, усети го още докато го казваше.

— Терез. Точно така.

Наля си още. Детето се набра до седнало положение и после до изправено. Застана както го беше заварил в началото.

— Какво има? — попита Джери. — Искаш да опиташ ли?

Той се протегна към една хавлиена кърпа, топна я в чашата и я поднесе към Терез, но тя не отвори уста. Джери я побутна с кърпата.

— Едно време са правели така. Отвори си устата.

Терез я отвори и Джери пъхна ъгълчето на кърпата. Момиченцето го засмука и после пак легна с кърпата в уста и очи, неотклонно вперени в Джери.

— Ами, наздраве — Джери изпразни чашата.

След десет минути и още една чаша краката на Джери взеха да омекват. Той огледа стаята. Нещо го накара да потърси под леглото и гледай ти!

Той коленичи и измъкна калъфа с китарата. Капакът беше покрит със слой прах, а ключалката беше започнала да ръждясва след многото влажни зими, но какво от това. Той отвори калъфа и извади китарата, претегли я в ръце.

Мамка му, каква е малка.

Винаги когато в съзнанието му изскачаха сцени от времето му като китарист, си спомняше колко грамадна му се струваше китарата, как пръстите му едва стигаха грифа. Сега беше като играчка в ръцете му — нямаше никакви проблеми да стигне навсякъде.

Като за начало пробва с ми минор; прозвуча отвратително. Той взе един условен тон и започна да върти ключовете, за да настрои ми като за начало. Нещо с акустиката в стаята не беше наред. Тонът прозвуча двойно. Доближи ухо до резонатора. Сега тонът звучеше по-чисто. Той отново дръпна струната и наведе глава. Нямаше слуха на Ленарт, чуваше тоновете само във връзка един с друг, но този май наистина звучеше по-чисто?

Сигурно се е повредила от влагата.

Поизправи се, за да стигне ключовете, и видя, че Терез пак се е надигнала. Отново взе ми. Този път чу откъде се беше взел по-чистият тон.

Не. Не. Не.

На шега настрои струната по тона на Терез и мина на си. След като настрои и тази струна с помощта на гласа й, долови, че интервалът е съвсем правилен. Направи същото и със сол и тъй нататък. Никога не бе настройвал китарата толкова бързо. И с тунер нямаше да се справи по-добре.

Отпи уиски директно от бутилката, отпусна ръце върху китарата и загледа Терез; тя все така стоеше в кошарата с алена буза и безизразна физиономия.

— Ама ти си some piece of work, а? Какво ще кажеш за това?

Той взе до. Не тона, а акорда. До, ми, сол. Ясният глас на Терез отговори — трудно можеше да се прецени къде свършва китарата и къде започва тя. Джери пусна струните. Терез продължи секунда-две и после млъкна. Джери пак отпи от бутилката и кимна.

— Окей, let’s rock.

Той отмери с крак такта, дръпна до и запя.

Ground control to Major Tom

Ground control to Major Tom

Take your protein pills and put your helmet on

Ground control to Major Tom.

Момиченцето до него пригласяше с чисти, мелодични тонове. Когато той сменяше акорда, то сменяше тона след секунда. Слава Богу. Щеше да му изкара ангелите, ако на всичкото отгоре знаеше и песента. Но не я знаеше. Затова той я изпя — за нея, с нея. След това мина на „Ashes to Ashes“, та тя да схване цялата история.

… you’d better not mess with Major Tom.

Джери изпя последния куплет заедно с Терез и после сякаш се събуди от транс. Огледа стаята и се сети, че лошо му се пише, като се приберат баща му и майка му.

Сложи на място уискито, скри миришещата на алкохол кърпа, събра окървавената хартия и изля в мивката съдържанието на чашата със слона. Накрая прибра китарата в калъфа. Стаята изглеждаше точно както я беше заварил.

Терез седеше в кошарата си и го наблюдаваше. Той се надвеси над нея и я помириса — нищо. Жалко. Ленарт и Лайла щяха да се шашнат, като се приберяха и усетеха, че детето им дъха на Famous Grouse.

— Добре, сестричке. Доскоро.

Отиде си. След десет секунди се върна и взе китарата.

15.

Концертът не пожъна успеха, на който се бяха надявали организаторите, но не беше и фиаско. Публиката до голяма степен се състоеше от мъже в джинсови якета и с наднормено тегло и жени, попрекалили с грима — всички на възрастта на Ленарт и Лайла. Едва неколцина младежи се бяха присъединили, за да видят певицата зад „Търпение: 0“ и толкова по-добре, тъй като нямаха право да изпълнят тази песен.

Ленарт програмира синтезатора колкото можа, но се наложи публиката да се задоволи с доста блудкави версии на старите им хитове — или опити за хитове. Очаквано най-добре приет беше „Летен дъжд“. Четирима пияни мъже с кожени елеци стояха прегърнати най-отпред и пееха с цяло гърло. Последвалите аплодисменти за малко да се окажат достатъчни за бис. Но само за малко.

След концерта няколко души дойдоха да си поговорят с тях, а един тип с шкембе, щръкнало под тениската като скрито оръжие, помоли Лайла за автограф. Къде? На корема, естествено. Лайла се подписваше все по-вихрено, докато Ленарт се усмихваше пресилено.

Накрая се появи един дребен, сухичък човек и изказа възхищението си към първата и единствена плоча на „Адърс“, та концертът се превърна в приятно преживяване и за Ленарт.

Не, не беше успех, но все пак Ленарт и Лайла изпитваха удовлетворение, докато събираха кабелите и микрофоните си и прибираха синтезатора. Някои хора ги помнеха. Не достатъчно, че да мислят за завръщане на сцената, но достатъчно, за да им дават поне малка утеха.

Бяха отсъствали от къщи поне половин час повече от очакваното и Ленарт така шофираше, че ако ги бяха спрели от пътна полиция, щеше да се сбогува с книжката си. Втурна се към къщата, без да си направи труда да извади багажите от колата, и изтича надолу по стълбите към мазето, за да провери дали всичко е наред.

Детето лежеше неподвижно по гръб в кошарата и зяпаше в тавана. Ленарт го погледа няколко секунди в очакване да мигне. То обаче не мигна и той припряно посегна между решетките и го хвана за ръка. Детето сбърчи нос. Ленарт си отдъхна и долепи устни до миниатюрната ръчичка. И тогава видя кръвта по пръстите.

Той вдигна момиченцето и му смени памперса, като оглеждаше телцето му за рани. Не забеляза нищо освен няколко синини на бедрото и реши, че си е прехапало езика или му расте зъб.

Когато се качи в къщата, телефонът звънна. Той изпревари Лайла, която идваше с накуцване откъм хола, и вдигна.

— Ленарт на телефона.

— Здрасти, Джери е.

— Да?

Ленарт се зачуди какво пък иска сега Джери и се подготви за най-лошото. След няколкосекундна тишина попита:

— Е, има ли нещо?

— Не. Само проверявам дали сте си вкъщи. Чао.

Разговорът прекъсна и Ленарт остана със слушалката в ръка и вдигнати вежди. Лайла го гледаше тревожно.

— Какво искаше?

Ленарт остави слушалката и поклати глава.

— Проверявал дали сме вкъщи. Ново двайсет.

16.

Двама индианци, намазани с кал, разпаряха корема на някакъв човек и вадеха червата му, за да пируват с тях, докато Джери лежеше на дивана и пушеше. Натисна стоп на дистанционното, нямаше сили дори да превърти напред до сцената с увисването на момичето с куки през гърдите. Той се изтътрузи до видеото, извади „Канибали в действие“ и го върна на място в библиотечката, където държеше другите италиански филми за човекоядци.

Извади „Изядени живи“ и пак го прибра, погледна обложката на „Канибалски холокост“ и „Мъжът от дълбоката река“, но не изпита каквото и да било желание. Беше гледал всички филми поне по десет пъти, някои по двайсет. Хвърли един поглед на перлата в колекцията, незавършения „Илза, нацистката богиня“, който поне при първите гледания му беше обръщал червата, но не.

В него се беше отворила някаква дупка. Извади една руска бира от хладилника, отвори я на ръба на кухненския плот и изпи половината, за да види дали ще помогне. Не помогна.

Излезе на балкона и запали още една цигара, загледа няколко деца, преметнали хавлии през рамо на връщане от басейна „Вигелшьо“. Загорели от слънцето, щастливи, слаби, без една грижа. Джери се отпусна на табуретката и въздъхна, дръпна си от цигарата и се замисли.

Дупка? Наистина ли беше дупка?

Не, онова чувство му беше познато. Празно пространство, което трябваше да запълва. С храна, пиячка, филми, каквото и да е, докато престане да ехти кухо. Това обаче беше различно. Все едно го беше сполетяло нещо. Тревога. Беше бяла и със сферична форма, с размера на хандбална топка. Движеше се из тялото му и го изпълваше с безпокойство.

Обиколи апартамента и се спря пред облегнатия на стената в антрето калъф на китарата. Защо, по дяволите, я беше взел със себе си? Последното, от което се нуждаеше, бяха спомени за гадното му детство. Стоеше пред китарата, наклонил глава на една страна. Отдалеч, подобно на шепот на вода, чу гласа на момиченцето. Гласа на Терез. Кристален, идеален.

Той потръпна, отнесе калъфа в хола и извади китарата. Беше се раздрънкала от пътуването с мотора, а без помощта на Терез настройването му отне четири пъти повече време. Най-накрая зазвуча що-годе добре и той изсвири С7 само за да провери дали пръстите още помнят. Помнеха.

Известно време си поигра със струните и отначало показалецът отказваше да се изпъне за акорда с баре, но след малко взе да се получава. Джери се полюшваше и свиреше без особени затруднения интрото на Клептън от „I Shot the Sheriff“ а после продължи със самата песен, като припяваше текста.

Времето летеше и неусетно той изсвири поредица акорди, които не му бяха познати. Погледна пръстите си — движеха се по грифа от само себе си. Изсвири я още веднъж. Добре звучеше.

Коя беше тази песен, да му се не види?

Още веднъж, сега по-бавно. Долови ехо както от Боуи, така и от „Дорс“, усети мелодията зад акордите, но не можеше да се сети коя е песента. „Ху“? Не. След като я изсвири още два пъти, прие фактите: песента не съществуваше. Той току-що я беше сътворил.

Записа реда на акордите на един пощенски плик. Куплет, припев. Липсваше обаче някакъв мост. Джери си изтананика началото и пробва различни възможности, докато намери точния преход; преди последния припев щеше да е леко изменен. Не беше идеално, но ставаше. Можеше да го разработи още.

Джери се облегна назад на дивана и въздъхна. Навън беше започнало да се здрачава. Той погледна китарата, изписания с акорди плик, тук-таме задраскани. Почеса се по врата.

Това пък какво беше?

Бяха минали поне три часа, откакто извади китарата от калъфа. Не, не бяха минали. Бяха отлетели. По челото му се стичаше пот и почти не си чувстваше пръстите на лявата ръка — бяха подути и зачервени. И това щеше да мине, знаеше го. Няколко дни упражнения и кожата щеше да загрубее.

17.

Ленарт отказа малкото покани за участия през онази есен; Лайла не съжаляваше. На сцената на ралито се чувстваше тромава и поръждясала и макар вниманието да й бе доставило удоволствие, не хранеше мечти да обикаля страната и да се подписва по коремите на пияни мъже. Но какви бяха мечтите й? Изобщо имаше ли такива?

Албумът на Лиси Кангер, за който беше помогнал Ленарт, се продаваше прилично и те се прехранваха с парите от него и от няколкото други проекта с участието на Ленарт през годините. Чисто теоретично можеха спокойно да седят и да си въртят палците, докато парите идваха с темпо, достатъчно да им осигури екзистенц-минимум. Къщата беше изплатена и нямаха кой знае какви разходи. Всички предпоставки за бавно и безметежно минаване по пътя, който всички трябва да извървим, преди светлината да угасне.

Лайла бе привикнала с това, а Ленарт — осъзнаваше го с горчивина — се беше примирил. Докато не намери детето. Лайла не разбираше трескавата енергия, появяваща се у Ленарт при всичко, свързано с момиченцето, но и в това, както във всичко останало, го остави да прави каквото реши, понеже така беше най-лесно.

През есента и зимата Ленарт получи още няколко предложения да композира. Сравнителният успех на Лиси Кангер беше подействал като камъче в езеро и разширяващите се кръгове доведоха до нови млади надежди, които искаха подобен подем в застиналите води на кариерите си. Една песен, дори един запомнящ се припев, имаш ли нещо такова за нас, Ленарт?

Ленарт се затваряше в студиото и създаваше фрази и бомбастични ритми на синтезатора, та и напълно глух да си, пак да усетиш потенциала в демо записите, които разпращаше на различни звукозаписни компании.

Момиченцето беше започнало да яде твърда храна; най-често го хранеше Лайла — с лъжица от бурканчетата с бебешка храна, които то омиташе с изненадващ апетит. Колкото и да ядеше, си оставаше все така необичайно хилаво и дребно за бебе; трудно обяснимо с оглед на това колко малко се движеше. На Лайла й се искаше и тя да имаше такъв метаболизъм.

До есента момиченцето съвсем проходи, но все така не изричаше и дума. Единствено, докато се разхождаше из стаята, тананикаше тихо и приспивно мелодии, които Лайла никога не беше чувала. Тя нерядко заспиваше, както си седеше на походното легло и го слушаше.

Един ден момиченцето намери някакво въженце с четири възела и оттогава не го пускаше. Дъвчеше го, галеше го, търкаше го в бузата си и го стискаше в ръце, докато спеше.

Седмиците минаваха и то започна да използва новата си способност да ходи само по начин, който изпълваше Лайла с необяснима тревога. Момиченцето търсеше. Не можеше да се опише по друг начин.

Обикаляше стаята с въженцето в ръка и гледаше зад скрина, под леглото. Дърпаше чекмеджетата на писалището и пак ги затваряше. Вадеше от коша плюшените играчки, които иначе не поглеждаше, и се взираше навътре. После се връщаше при писалището и отново дърпаше чекмеджетата, проверяваше под леглото и така нататък, и така нататък, като не преставаше да си тананика.

Общо взето, се занимаваше единствено с това. От време на време сядаше на пода и галеше възлите на въженцето, но след малко пак ставаше, за да погледне зад скрина. Очите му никога не срещаха тези на Лайла, докато го хранеше. Вместо това шареха из стаята, сякаш дори когато стоеше мирно, продължаваше да търси.

Лайла седеше на леглото и наблюдаваше обиколките на момиченцето из стаята, докато у нея не започнаха незабележимо да се прокрадват страх и ужас. Колкото повече гледаше целенасоченото претърсване на стаята, толкова повече се убеждаваше, че наистина има нещо за търсене и момиченцето всеки момент ще го открие. Не можеше да си представи какво може да бъде и се питаше дали момиченцето знае.

Зимата се точеше с мрачни следобеди и стичащи се по прозорците капки дъжд. До идването на ранната пролет Лайла се бе отказала от опитите си да говори с детето. Волята на Ленарт се бе наложила от само себе си. То не приказваше, но си тананикаше; не спираше и за миг, ако някой го заговореше. Накрая вече й изглеждаше безсмислено дори да се пробва. А и то тананикаше толкова красиво.

Лайла беше започнала да оставя вратата на стаята му отворена, докато седеше при него. Нямаше никакво значение. Момиченцето стигаше до вратата и се спираше като пред невидима бариера, запречваща пътя навън.

За да се намира на работа, Лайла пак се беше хванала да плете. Един ден седеше от няколко часа на леглото и плетеше нова шапка за малката, когато нещо в енергията на стаята се промени.

Лайла пусна куките. Детето стоеше точно пред прага и гледаше навън към мазето. После протегна ръка през рамката, като че ли за да провери дали там наистина има празно пространство. Направи една крачка. Лайла затаи дъх, докато то прекрачи и с другия крак и се спря, долепило пети до прага. Въртеше глава наляво-надясно.

Тананикането се измени за момент, поколеба се. После стана съвсем различно. Нова мелодия, нова тоналност. Погледът на Лайла се замъгли — осъзна, че е заплакала. През сълзи видя как момиченцето направи безкрайно бавна крачка назад, как и другият крак се прибра зад прага. Постоя неподвижно няколко секунди, докато мелодията пак се промени. После се обърна и поднови търсенето си из стаята, все едно нищо не беше станало.

За какво мечтаеш, Лайла? Имаш ли изобщо мечта?

Нещо се беше случило. Нещо беше покълнало в Лайла и смущаваше съня й, или по-скоро апатията. Тя потърси слепешком във всяко ъгълче на съзнанието си, помъчи се да види какво е. Обаче не видя нищо.

Лайла си взе плетката и избяга от стаята.

Първоначалното й намерение беше само да направи едно кръгче. Като че ли й е редовно занимание. Напоследък заради болното й коляно все Ленарт шофираше. Но ето я сега — по пътищата в дванайсет на обед, със сто и десет километра в час по лъкатушещото шосе към Римбу.

Едва след като сви в горския път, осъзна, че това е била дестинацията й още от тръгването. Паркира в началото на горската пътека.

Ето тук Ленарт беше намерил момиченцето преди половин година. Лайла слезе от колата и си закопча палтото за защита от ледения дъждец. Бяха надвиснали облаци и между дърветата цареше полумрак, нищо че беше пладне. Лайла направи няколко колебливи крачки и устоя на импулса да извика. Кого ли щеше да вика? Какво изобщо търсеше? Търсеше мястото. После ще видим.

Описанието на Ленарт не беше кой знае колко подробно, но доколкото разбираше Лайла, трябваше да е някъде край пътя. Тръгна предпазливо по влажните туфи и гниещи листа, като се взираше в земята. Между стволовете подуха мразовит вятър, примесен с капки дъжд, и тя потръпна. С крайчеца на окото си мерна нещо бяло.

От един бор стърчеше счупен клон, а от него висеше парче найлон. Лайла впи поглед в земята под него. На няколко метра оттам имаше долчинка, в която се бяха събрали листа и борови иглички. Лайла дръпна найлона от клона и внимателно приклекна към ямата и се отпусна до седнало положение. Изгреба листата и игличките.

Около ямата още се виждаха следи от разровена пръст. Лайла стисна найлона в шепа, пусна го и пак го стисна. Изучаваше го, но не откри нищо повече от бял найлон. Пъхна ръка в дупката. Нищо.

Оттук идваше момиченцето. Тук беше лежало. В този найлон, в тази яма. Никакви следи не водеха дотук, никакви следи не извеждаха оттук. Тук започваше всичко.

За какво мечтаеш, Лайла?

Дълго време стоя така, с ръка в ямата, прокарваше длан по дъното, сякаш търсеше някаква остатъчна топлина. После отпусна гръб и склони глава. Леден дъжд закапа във врата й; тя погали мократа земя и прошепна:

— Помогни ми, Мъничка. Помогни ми.

18.

И Джери забелязваше промененото поведение на Терез при посещенията си веднъж на няколко седмици, но това не го тревожеше. Нещо в маниера на търсене на сестра му го караше да смята, че тя търси изход, път навън, който не минаваше през вратата (тя вече излизаше от стаята и проучваше останалата част от мазето). Търсеше вратичка, така да се каже. Такова нещо обаче не съществуваше — той го знаеше по-добре от всеки. Но я оставяше да прави каквото иска. Имаха си по-важна работа.

Около месец след като пяха Боуи, той й беше изсвирил една от собствените си мелодии, записани на плика за писма. Беше сметнал песента за нещо като бритпоп ала „Суейд“, но щом Терез се включи, тя се превърна по-скоро в хибрид между шведска народна музика и най-печалния тип кънтри. Без пари, без любов, без посока.

През зимата той повтори заплахата си да разкрие съществуването й пред света, но този път срещу мълчанието си поиска от време на време да остава насаме с нея.

Веднага щом довършеше някоя песен, идваше на гости. Затваряше се с Терез в стаята й и окачваше одеяло на прозореца, за да не вземе Ленарт да слухти. И после пееха.

Между другото песните ставаха значително по-мрачни, щом се включеше гласът на Терез. Макар може би „по-мрачни“ да не е точната дума. По-сериозни. Тъй или иначе, след като ги чуеше изтананикани от Терез, Джери се удивляваше какви хубави мелодии умее да пише. Когато той си ги пееше, звучаха съвсем обикновени.

В композирането нямаше никаква друга цел, освен че го караше да се чувства по-добре. Щом седнеше до Терез и изсвиреше Emaj7 като за начало — това им беше ритуалът, — и Терез отговореше с ясния си глас, сякаш всичко лошо изтичаше от него.

После започваха да импровизират и Терез превръщаше простичките му мелодии в истинска музика — и тогава в продължение на няколко минути той се намираше някъде другаде, на едно по-добро място. Може би все пак съществуваше вратичка, път навън — пък било то и за миг.

19.

Лайла знаеше, че трябва да се сложи край.

Всичко започна в онзи ден, след като се прибра от посещението на мястото, където Ленарт бе открил момиченцето. Тя започна да търси. Първо отвори шкафа със старите грамофонни плочи и ги разгледа. После провери гардеробната. В продължение на няколко дни отваряше всяка една кутия и кашон със стари вещи. Постепенно претършува къщата до последното ъгълче.

След това мина още веднъж през всички вече претършувани места. Може първия път да не е внимавала. Може да е пропуснала нещо.

Докато се ровеше, попадаше на по някоя забравена играчка или сувенир от ваканция. Дълго гледа едно дървено човече от Майорка, което пускаше цигари от устата си, като му натиснеш шапката. Беше го забравила напълно и се опита сама да се убеди: това е то.

Същевременно добре знаеше, че се самозалъгва и че това, което търси, всъщност не съществува. И въпреки това не се отказваше. А иначе продължаваше да седи и да гледа как момиченцето прави същото. Лайла усещаше, че е на път да премине границата. Всеки момент щеше да се чуе тихо изщракване вътре в черепа й и след това щеше да полудее съвсем.

Дотам беше стигнала, че едва ли не копнееше за този ден. Тогава вече нямаше да й се налага да отговаря за поведението си. Тогава и тя като момиченцето щеше да получи стая, легло и храна в определени часове. Нищо повече.

Но преди това я надви изтощението. Започна да прекарва цялото си време седнала на креслото в хола, без да прави абсолютно нищо. Нямаше сили да търси повече, нямаше сили да решава кръстословици, нямаше сили да мисли. От време на време Ленарт идваше да я хули, но тя едва го чуваше. Не чувстваше нищо освен смътен срам от това, в което се бе превърнала.

Един ден, докато Ленарт беше в Стокхолм, а тя бе прекарала последните два часа в креслото, най-после се чу нещо като изщракване. Някаква ципа се скъса, всичко се проясни и тя взе решение. Изправи гръб и отвори широко очи.

Не беше потърсила в гаража. Не. Затова сега щеше да отиде в гаража и да отвори някой шкаф или да извади някоя кутия, и първото видяно щеше да е то. Независимо какво се окажеше, то щеше да е каквото бе търсила. Реши го.

Обхванаха я бодрост и жар, каквито не бе изпитвала от месеци. Забърза през градината. Гаражната врата беше удобно открехната, след като Ленарт бе изкарал колата. Слънцето грееше от бледото юлско небе. Лайла се промуши в сумрачното помещение.

На един плот стояха малко инструменти и резервни части за колата, а под него — поставка с три кутии. Лайла застана пред поставката и внимателно протегна ръка към трите кутии подобно на водещия на бинго-лото, когато печелившият избираше кутията с наградата си. Каква ли ще бъде? Ваканция на Малдивите или сто кила кафе?

Лайла каза „онче, бонче, счупено пиронче“ и показалецът й се спря на средната кутия. Тя я издърпа.

Не можеше да бъде по-ясно. Вътре имаше само едно нещо. Чисто ново десетметрово найлоново въже. Лайла го извади и го претегли в ръце.

Да. Вече знаеше какво трябва да направи. Звучеше логично. Звучеше като облекчение.

През следващите дни беше като в опиянение. Изведнъж делничните задължения взеха да й се струват приятни, или поне смислени, понеже знаеше, че ги изпълнява за последно. От време на време сядаше при момиченцето и му съчувстваше за безплодното търсене. Нейното собствено търсене беше приключило.

Никакви болки в крака повече, никакъв срам от тромавото тяло, никога вече постоянно глождещото я чувство, че не става за нищо. Край. Скоро.

Ленарт забеляза промяната у нея и поомекна, стана едва ли не дружелюбен. За разлика от обикновено сега я търпеше. Но нищо повече от това: търпеше я. Най-после й се изясни. За Ленарт щеше да е освобождаващо да се отърве от нея. Никой нямаше да плаче за загубата й. Единственият въпрос беше да го направи.

Това се оказа проблем. Не че се страхуваше от смъртта, а по-скоро — колкото и нелепо да звучи в случая — се боеше да се обеси. Боеше се от болката и от това, че беше някак грозно.

Но в крайна сметка не беше задължително да използва въжето. То просто й посочи пътя, важното беше резултатът. Тя обмисли въпроса и реши как да го извърши; оставаше само да дочака сгоден случай.

Той се появи след близо месец. В началото на август цяла седмица валя силно, а после имаше няколко топли и слънчеви дни. Идеално за бране на манатарки в горите. Ленарт тръгна на лов и за по-оригинално взе колелото.

Лайла се пошегува, че й е интересно с какво ще се върне този път. Ленарт яхна велосипеда и се посмути, когато тя се наведе, целуна го по бузата и му каза довиждане. Преди да свие зад ъгъла, той се обърна да я види. Тя му махна. После се прибра и извади прахосмукачката.

Съвсем спокойно измъкна маркуча от прахосмукачката и взе ролка самозалепваща лента. Леко парене под лъжичката от нетърпение, но нищо повече.

Не си направи труда да се сбогува с момиченцето. Ако имаше някой, на когото ни най-малко не му пукаше жива ли е или мъртва, това беше то. Бяха прекарали много време заедно, но така и не бяха осъществили истински контакт. Детето живееше в свой собствен свят, в който нямаше място за други хора.

Ами Джери? Да, Джери сигурно щеше да се натъжи, а и тя не можеше да си представи как ще се повлияят отношенията между него и Ленарт. Не че я беше грижа. Беше отнело известно време, но тя най-сетне беше достигнала онзи непукизъм, необходим на самоубийците.

Затвори вратата на гаража и се заключи вътре. Запали луминесцентната лампа на тавана; предпочиташе по-мека светлина, но нямаше какво да се направи.

Маркучът от прахосмукачката пасна така добре на ауспуха, че не се наложи да ползва самозалепващата лента. Тя пъхна другия край на маркуча през открехнатия прозорец на задната седалка. След това седна на шофьорското място и затвори вратата.

Така. Това беше.

На ключодържателя висеше пластмасова фигурка на Снупи. Поради липсата на друга алтернатива тя целуна кученцето по носа, каза му сбогом, вкара ключа и го завъртя. Двигателят запали.

И радиото се включи. Беше забравила, че заради някаква засечка нямаше как да го изгаси при запален двигател. И така, докато газовете проникваха през прозореца и купето се задимяваше, на нея й се налагаше да слуша „Сомар“ с някакъв моден комик, разправящ забавен инцидент от кръчма във Вестерос. Лайла затвори очи и се помъчи да направи същото и с ушите.

Изминаха едва няколко минути и я обхванаха сънливост и леко гадене. Клепачите тежаха сто пъти повече от обикновено и се намираха някъде извън тялото, където тя не можеше да ги управлява. Всичко се движеше, както се беше надявала, и безсъзнанието приближаваше. Много отдалеч чуваше комикът да приключва с интонация, подсказваща, че е време за бурен смях; а след това пуснаха песен. Лайла щеше да умре на фона на някой модерен попхит. Не че имаше значение. Разнесе се бърза мелодия на тромпет, буйни ритми на барабан и накрая глас, който Лайла разпозна.

Хелоу, бойз, познайте кой е:

Ани тук при вас ще дойде.

Хубаво пей и е окей!

Юлия Сесар. Пееше с цяло гърло първия куплет на „Ани от Амьорка“ — беше на осемдесет и две години, когато тази песен стана хит.

Казах чао на мъж и мама,

скочих — няма тук измама —

в кораб бърз и ето хей — аз съм в Ю Ес Ей!

Лайла знаеше какво идва и тялото й се напрегна, клепачите трепнаха и челюстите се стегнаха, когато Юлия Сесар си пое дъх и така кресна, че тонколоните изскърцаха: „ЮЮЮНАААЙТИД СТЕЙТС ОФ АМЬОРРРКА!“

Лайла с усилие отвори очи. Колата беше пълна с отровен дим; мускулите й сякаш бяха заменени от олово. Юлия Сесар продължаваше да се дере с неестествено мощния за възрастта си глас.

Сълзи бърсах аз тогава, тъй като почувствах аз,

че във наш’та стара Суидън има нещо, което е

вери вел, олрайт, на бас!

Лайла се разкашля. Успя да размърда ръце и разтри очи. Някаква буца в стомаха й се мъчеше да стигне гърлото.

Какво по дяволите… Мамка му!

Юлия Сесар. На осемдесет и две години. Стоеше пред микрофона и пееше тази пълна идиотщина с такава жар и кеф. Беше я гледала по телевизията. Посивялата вълниста коса, натежалото старо тяло, махащите ръце, искрата в очите, докато крещеше тъпотиите си.

Дотук. Лайла успя да вдигне изтръпналата си лява ръка и да я пусне върху дръжката на вратата. Дръпна и вратата се отвори. Лайла се стовари навън и запълзя по пода на гаража. Докато пълзеше към изхода, подът се люлееше наляво-надясно, и тя сигурно щеше да се строполи окончателно, ако ритъмът на песента не я пришпорваше.

ЮЮЮНАААЙТИД СТЕЙТС ОФ АМЬОРРРКА!

Беше забравила колко много куплети има. Трябваше да се измъкне навън преди края на песента. Това може би беше последният куплет. Но докато вцепенените й пръсти търсеха ключа, Юлия Сесар се смили над нея и подхвана нова строфа.

Много нещо тук е, в Суидън, даже в старо време ивън,

както тудей във ю-ес-ей…

Лайла завъртя ключа, натисна бравата и се претърколи навън в летния ден. Лежеше по гръб на бетонната алея пред гаража и се взираше в небесата. Обливаха я нови и нови вълни на гадене и световъртеж; тя обаче гледаше зелените листа на липата пред светлосиньото небе, по което се плъзгаше по някое отделно облаче.

Чу се забързано пращене и потропване и една катерица притича надолу по ствола, спря се и се заслуша в музиката откъм гаража; разнесоха се последните тонове на песента и катерицата се скри от другата страна.

Да, във наш’та стара Суидън има нещо, което е

вери вел, олрайт, да, да!

Малкото възвърнала се сила у Лайла й стигна да бутне вратата на гаража с крак, за да не слуша новия анекдот на комика. После остана да лежи неподвижно и да диша, да диша.

След десет минути успя да се понадигне. След още десет минути се добра до гаража и загаси двигателя, отвори широко всички врати и махна маркуча. Докато вървеше към къщата и влачеше маркуча след себе си като опитомена змия, я споходи една мисъл.

Не беше разтълкувала правилно знака. Не последното й откритие беше важно. А първото.

Първото място, където беше потърсила, бе шкафът с грамофонните плочи. Нещо я бе подтикнало да погледне първо там. Много добре помнеше как сред десетките сингли беше мернала именно „Ани от Амьорка“.

Тогава не се беше замислила. За разлика от сега.

Въпреки всичко имаше някаква утеха и нещо, което никога нямаше да й измени. Нещо, което й беше толкова близко, че не го бе забелязала. Музиката. Песните. Плочите. Песента на Юлия Сесар не носеше никакво послание; нейното изпълнение обаче носеше; и то беше много просто: „Не се предавай.“

Лайла пусна маркуча от прахосмукачката в килера и отиде при шкафа, за да вземе „Ти си пролетен вятър в април“ на Сванте Туресон. Щеше да го слуша. А после щеше да слуша нещо друго.

20.

В началото на октомври Ленарт вече трудно издържаше. Не че имаше нещо против шлагерите или класиките от „Свенсктопен“, но мили Боже, малко мярка! От сутрин до вечер Сив Малмквист, Ласе Льондал и Муна Весман.

Де Лайла да подбираше поне малко и да си пускаше например някои от много по-стойностните композиции на Петер Химелстранд, но не! Слушаше каквото й падне и каквото намереше в огромната им колекция. Можеше да има час спокойствие със, да кажем, Турщейн Бергман, но веднага след него прогърмяваше Тува Каршон с някой некадърен кавър на германски шлагер. Ленарт седеше в кухнята и се мъчеше да се успокои със „Снощи сънувах“ а веднага след това му се налагаше да бяга и да се спасява от „Ако щеш, вярвай“.

Една-единствена причина го спираше да не загуби самоконтрол и да не метне проклетия грамофон през прозореца — Лайла беше щастлива. Ленарт отдавна нямаше нищо против тя да е щастлива, но и отдавна му липсваха енергия или обич да се опита да я направи щастлива. А сега тя сама се грижеше за това.

Не беше някакво бурно щастие; по-скоро постоянна душевна усмивка, която водеше до това, че например — през паузите между плочите — на Лайла й се занимаваше с готвене или чистене. Тъй че му оставаше само да стиска зъби, докато Анита Линдблум за трети път в един ден започнеше да вие: „Тааа-къъъв е животът.“ Струваше си.

Освен това Ленарт беше започнал да прекарва доста време в мазето, където шведските хитове долитаха като далечен шепот. Музикалната култура на момиченцето трябваше да се разшири; Ленарт се сдоби с преносим плеър и започна да му пуска класическа музика.

Първият му избор беше едно от любимите му произведения — „Пролетна соната“ във фа мажор за цигулка и пиано от Бетовен. Беше решил да започне простичко със сонати за пиано и цигулка, а после плавно да премине на струнни квартети и накрая цели симфонии. Да представи инструментите един по един, така да се каже.

Дълго щеше да помни реакцията на момиченцето при запознанството му с музиката от висока категория. То стоеше в кошарата си, както обикновено смучещо въженцето с четирите възела, когато Ленарт натисна play.

Момиченцето замръзна при красивите първи трели на цигулката и предпазливата подкрепа на пианото. А щом ролите се смениха и пианото повтори мелодията на цигулката леко като пролетен ручей, детето взе да се поклаща, като се взираше в празното пространство с изражение на нещо средно между възторг и ужас.

След около четирийсет секунди то сбърчи вежди, сякаш очакваше нещо да се случи. Цигулката набираше сила, пианото свиреше все по-мощно, лъкът се плъзна малко по-грубо и лицето на момиченцето се напрегна, то заклати глава, здраво стиснало решетките на кошарата.

Музиката се поуспокои, цигулката стана нежна и плавна, но момиченцето слушаше с подозрителна физиономия, сякаш усещаше как по-бурната част дебне през цялото време. Цигулката отново се развихри, пианото я последва и детето взе да се тресе и да се клати наляво-надясно в кошарата, а лицето му се изкриви като от болка.

Ленарт се завтече да спре записа.

— Какво ти е, Мъничка?

Малката не го погледна, никога не го правеше. Вместо това фиксираше сиди плеъра с очи и се люлееше като луда в кошарата. Ленарт не бе виждал никого да реагира така на музика. Сякаш струните, по които се движеше лъкът, бяха нейните нерви. Сякаш звукът се забиваше право в сърцето й.

Ленарт мина на една от сонатите за виолончело и мекият звук на инструмента поуспокои детето, дори и в по-бързите части. А щом стигнаха до краткото адажио в сонатата в ла мажор, то за първи път започна да припява.

След няколкодневни експерименти стана ясно, че адажиата се нравеха най-много на момиченцето. От алегрото ставаше неспокойно, а от скерцото направо изпадаше в отчаяние. Ленарт програмираше сиди плеъра да пуска само адажиата от всеки диск. След това сядаше на леглото и гледаше детето, слушаше го, когато гласът му се присъединеше като трети инструмент в сонатите.

Отначало беше щастлив. Имаше чувство, че е проникнал в самото сърце и ядро на музиката. А после се качваше по стълбите и се намираше в нещо като музикална нирвана. Беше хубаво. Той беше в хармония.

Хубавите неща обаче са кратки.

Дните и седмиците се нижеха и от Бетовен минаха на Шуберт и Моцарт. Както се намираше в музикален екстаз, Ленарт изведнъж се загледа в пръстите си. Нещо с тях не беше както трябва. Пробва да вдигне момиченцето само за да почувства тежестта му и топлотата му, но не беше достатъчно. Пусна го обратно в кошарата.

Не можеше да го остави да обикаля из стаята, докато плеърът работеше. То отиваше при него и започваше да го проучва по доста грубиянски начин. Удряше с малките си юмручета по тонколоните или се мъчеше да вдигне целия апарат и да го разтресе, все едно очакваше от него да изпадне нещо.

Отначало Ленарт го изтълкува с това, че в крайна сметка момиченцето не харесва музиката; един път обаче го остави да продължи, докато успя да счупи плеъра и тогава му се изясни какво цели. То търсеше музиката, търсеше откъде идва. Искаше да влезе в машината и да открие какво свири вътре. Ленарт нямаше как да му обясни, затова чисто и просто купи нов плеър и внимаваше детето да не го докопа.

След като го пусна в кошарата, Ленарт обиколи един път стаята, загледан в пръстите си. Струваха му се лъскави и бели като клавиши на пиано. Постави ги на невидима клавиатура и си представи, че свири Моцартовата соната, която се носеше от плеъра. Не. Не свиренето му липсваше, беше свирил достатъчно. Отвори и затвори ръце. Чувстваше ги толкова странно празни. Нещо липсваше, нещо трябваше да се направи.

Ленарт отиде в мазето и включи луминесцентната лампа над работния плот. От закачалките висяха спретнато подредени всякакви инструменти. Винтове, пирони и гайки, сортирани в малки отделения на полицата. Никога не се беше изживявал като голям майстор, но обичаше самите инструменти. Всичко в тях беше толкова просто и ясно. Всеки инструмент беше произведен за определено предназначение; като продължение на човешката ръка. Ленарт взе бормашината и я претегли в ръка. Беше приятно да я държи. Натисна копчето, но нищо не стана. Батерията се беше изтощила. Намери зарядното и го включи. Повъртя отвертките, докосна чука.

Я да взема да измайсторя нещо.

Лайла беше сготвила зелеви сарми; в къщата цареше блажена тишина. След като се нахраниха, Ленарт се зае да нарежда съдовете в миялната и подхвърли небрежно:

— Абе, имаме ли нужда от нещо? Нещо за измайсторяване?

— Май не, какво например?

— Не знам. Затова питам.

— Как така за измайсторяване?

— Ами, така. Нали знаеш какво е. Да сглобиш разни части и да се получи нещо. Да измайсториш нещо.

— И за какво ти е да го правиш?

Ленарт въздъхна и изхвърли остатъците от чинията си, преди да я сложи в машината. Защо ли изобщо попита?

Наля прах и затръшна вратичка на съдомиялната ненужно силно.

Лайла следеше движенията му, облегнала буза на дланта си. Когато той взе кърпата и започна да бърше масата, тя се обади:

— Етажерка за обувки.

Ленарт преустанови кръговите движения с кърпата и си представи пода в антрето им. Имаше само четири чифта обувки. По един чифт ежедневни и един чифт сабо за всеки. Гумените ботуши стояха в килера.

— Да — промълви той. — Да, може.

— И ще можем да си държим там и гумените ботуши — додаде Лайла.

— Да, да.

Той погледна Лайла. Беше свалила няколко килограма през последните месеци. Вероятно имаше връзка с факта, че той вече не намираше хартийки от шоколадови бонбони из къщата. Беше престанала да се тъпче за утешение.

Сигурно беше от светлината — както се отразяваше от мушамата на масата и осветяваше лицето й отстрани. За един кратък миг Лайла му се видя красива. Разстоянието от неговата ръка до нейното лице беше само половин метър и той сякаш отстрани видя как ръката му бавно се вдигна от масата и я погали по бузата.

След това той грабна парцала и зажули едно засъхнало леке от боровинково сладко така френетично, че мушамата се плъзна от масата. Той изплакна кърпата, окачи я на крана да съхне и промърмори:

— Етажерка за обувки, значи.

През следващите седмици Ленарт направи етажерка за обувки, две закачалки за хавлии и едно шкафче за ключове. Не му хрумваше от какво повече имат нужда и затова мина на къщички за птици.

Понякога, докато вдишваше мириса на дървото и слушаше някой Шубертов квартет откъм стаята на момиченцето, се чувстваше напълно в мир със света. Макар и с малки стъпчици, всичко беше тръгнало в правилната посока. Острите, груби ръбове на съществуването се бяха загладили — първо с пила, после с шкурка — и той можеше да се плъзга през живота, без да му се забиват трънчета в пръстите.

Ленарт си сложи антифоните и включи пробивния трион, за да изреже прозорчета и врати в това, което щеше да се превърне в къщичка за птици — копие на тяхната къща. Беше пипкава работа и изискваше съсредоточаване, и когато пет минути по-късно той изключи триона и свали антифоните, от челото му капеше пот.

Тишината след ужасното бръмчене на триона беше приятна, но не беше ли прекалено тихо? Откъм стаята на момиченцето не се чуваше нито музика, нито тананикане. Той остави инструментите и отиде да провери какво става.

Момиченцето се беше измъкнало от кошарата. Докато той режеше и не чуваше нищо, то се беше промъкнало зад гърба му, беше взело чука и се бе нахвърлило върху сиди плеъра. С удари и къртене беше разбило и двете тонколони и беше измъкнало мембраната. А сега я драскаше с пръсти и късаше кабелите, като клатеше глава.

Той отиде при него и се опита да издърпа от ръцете му изпочупените чаркове, но то отказа да пусне. Друсаше ги и ги дъвчеше.

— Дай ми ги — увещаваше той. — Ще се порежеш.

Момиченцето го изгледа с присвити очи. След това каза ясно и отчетливо:

— Музика.

Ленарт така се удиви, че спря да дърпа и го зяпна. Това беше първата дума, която чуваше от детето. Той се наведе към него и попита:

— Какво каза?

— Музика — повтори момиченцето и издаде нещо средно между ръмжене и хленч, докато удряше мембраната в пода.

Ленарт коленичи до него и каза:

— Музиката не е там.

Момиченцето спря да удря и го погледна. Погледна го. Няколко секунди се взира в очите му. Ленарт го прие за насърчаване и се помъчи да обясни по-добре:

— Музиката е навсякъде. Вътре в теб. Вътре в мен. Когато пеем, когато свирим. — Той посочи счупения плеър. — Това е само машина.

Напълно забрави решението си да не говори с момиченцето. Вече нямаше никакво значение. И Лайла, и Джери му приказваха, с този проект беше свършено. Той отново посочи плеъра:

— Разбираш ли? Машина. Хората правят музиката.

Ленарт извади диска, евтино издание на втория струнен квартет на Шуберт. Пъхна показалец в дупката и го показа на детето.

— Музиката е записана тук.

Момиченцето не реагира на думите му, но все пак обърна ококорени очи към диска. Наклони глава, сбърчи нос. Ленарт обърна диска към себе си, за да види какво го е впечатлило. И видя лицето си.

Разбира се.

Доколкото знаеше, момиченцето никога не беше виждало огледало. Отново обърна лъскавата повърхност към него и промълви:

— Това си ти, Мъничка. Това си ти.

Момиченцето се взираше като омагьосано в диска на пръста му; после прошепна: „Мъничка…“ докато от ъгълчето на устата му се проточиха лиги. То пропълзя по-наблизо, без да изпуска от очи огледалния си образ. Протегна ръце към диска и Ленарт го пусна. Едва тогава забеляза, че беше пуснало въженцето с възлите; то се търкаляше, излиняло и сдъвкано, на пода зад детето. А то вече имаше очи само за диска.

Малко по-късно Ленарт го сложи в кошарата, все така стиснало диска с две ръце и загледано в сребристата повърхност. Беше напълно недостъпно. И все пак Ленарт облегна брадичка на ръба на кошарата и повтори:

— Музиката не е там, Мъничка. Тя е тук — той посочи сърцето й — и тук — и докосна слепоочието й.

21.

Джери намери време да дойде на гости чак в началото на пролетта. Причината беше в едно малко бизнес начинание, с което се бе захванал.

От няколко години поработваше на черно в билярдната зала в Нортелйе — отбиваше се, ако имаха нужда от помощ. Една вечер стоеше зад тезгяха и миеше чаши, когато в кафенето влезе негов стар познат. Ингемар. Поговориха си малко и при предложението на Джери за една руска контрабандна бира от тайния запас. Ингемар вдигна вежди.

— А цигари имаш ли?

Джери отвърна, че няма, а и алкохолът е само за приятели, но пък Ингемар не е от тия, дето ще хукнат при ченгетата да го изпеят, нали?

— Не, не — изсмя се Ингемар и си отвори бирата със запалката. — Точно обратното. Ами ако ти кажа: осемдесет кинта кутията? Какво мислиш?

— Да не е някой полски боклук, направен от слама и вестникарска хартия?

— Ами! „Марлборо“. Честно да си кажем, не знам дали е пиратска фабрика или нещо такова, но вкусът е същият. На. Опитай.

Ингемар му подаде един пакет и Джери го огледа. Нямаше нито бандерол, нито печат, но иначе си изглеждаше съвсем нормално. Взе една цигара и запали. Никаква разлика.

В момента Ингемар работел като тираджия, най-вече в балтийските държави. Имал човек в Естония, който продавал евтини цигари, стига да не задаваш много въпроси. Той се огледа предпазливо — две от билярдните маси бяха заети, а трима души седяха около една маса и пушеха.

— Не би трябвало да ти е проблем да шитваш по… колко… да кажем петдесет кутии на месец. Даваш няколко десетачки и си готов.

Джери се замисли. Сто и двайсет кинта за кутия щеше да е добра цена. Печалбата му щеше да е две хиляди на месец.

— Окей. Действаме. Кога ще ми ги доставиш?

Ингемар се ухили.

— Веднага. Камионът е вънка.

Паркиран на улицата пред билярдната зала беше не тирът на Ингемар, а обикновен автомобил. Ингемар се озърна и отвори багажника. Беше наполовина запълнен от два черни чувала. Ингемар показа кутиите, опаковани пет по пет.

— Четири бона — заяви. — Като нови.

— Нямам толкова в мене, както можеш да се досетиш.

— Ще ми ги дадеш другия път. Като натрупаш малко начален капитал.

Заедно пренесоха чувалите в боклукчийското отделение и си стиснаха ръцете с уговорката да се видят след месец.

Още същата вечер Джери пробута осем кутии и после му беше по-лесно под закрилата на мрака да закрепи останалите кутии отзад на мотоциклета и да се прибере у дома. В бъдеще щеше да помоли Ингемар да му ги доставя направо там.

Той нареди четирийсет и двете кутии в четири спретнати купчинки в ъгъла на хола и седна на креслото да ги погледа с ръце, сключени на корема. „Така — помисли си, — щрак и ето ме — предприемач.“ Като знак, че приема нещата сериозно, той изпразни портфейла си и прибра шестстотин и четирийсетте крони на Ингемар в един плик.

Опипа останалите триста и двайсет крони. В билярдната зала работеше по шест часа без почивка и получаваше петдесет крони на час. Ако тази работа с цигарите потръгнеше, надницата му изведнъж щеше да се удвои.

Стотачка на час. Без данъци. Чиста работа. Идеално.

Петдесетте кутии се разпродадоха като топъл хляб и на следващия месец Ингемар си получи парите и докара следващата пратка директно в дома на Джери. Беше изкушаващо да разшири дейността, но Джери съзнаваше, че трябва да бъде внимателен и да продава само на хора, на които може да се разчита. Да не става алчен. Тогава всичко щеше да отиде по дяволите.

Ролята му на прекупвач му спечели известно уважение в квартала. Можеше да се навърта в билярдната зала и без да е на работа, а и хората бяха по-склонни да разговарят с него от преди. Имаше приятели в града и тъй нататък. Удовлетворението, което му носеха миговете с Терез, вече не изглеждаше чак толкова жизнено необходимо.

Все пак в началото на март взе китарата и се метна на мотора; запали на седмия опит. Беше започнал сериозно да обмисля дали да не си купи нов, по-хубав. Тези дни не беше толкова невъзможно.

Къщата си стоеше и изглеждаше точно както при последното му идване преди четири месеца. Но нещо друго се беше променило. На Джери му отне известно време да установи какво точно, но когато седна на кухненската маса да пие кафе с Ленарт и Лайла и да яде домашен сладкиш, изведнъж му се изясни.

Той седеше на кухненската маса и пиеше кафе със сладкиши заедно с родителите си.

Просто беше станало съвсем естествено. Все едно беше нормално. Никаква подозрителност при пристигането му, никаква скрита критичност, никакъв тлеещ конфликт между родителите му, който можеше да лумне в някой подигравателен коментар. Само кафе, домашни вкуснотии и сладки приказки. Джери гледаше ту Ленарт, ту Лайла, които си топяха сладките в кафето.

— Какво ви става, бе?

Лайла се обърна към него.

— Става ли ни нещо?

Джери посочи подредената маса.

— Да, мамка му, стоите си като… де да знам… пет пари в кесийка. Все едно всичко е цветя и рози. Какво ви става?

Ленарт сви рамене.

— И какъв е проблемът?

— Няма проблем. Точно това му е зловещото. Да не сте влезли в някаква секта?

Джери не разбираше нищо. Изгълта още няколко парчета сладкиш, благодари и слезе в мазето.

Кошарата на Терез беше прибрана и тя вече спеше в старото му легло. Не носеше и памперс, значи явно се беше научила да ползва тоалетната в мазето. В стаята се беше появил ръчно изработен шкаф с дървена решетка отпред. Джери различи зад решетката сиди плеър. Терез стоеше насред стаята, напълно неподвижна. В едната ръка държеше компактдиск.

Беше станала много хубаво момиченце. Светлорусата коса се диплеше около лицето с огромните сини очи — същински ангел.

Джери така се впечатли от гледката, че седна на пода срещу нея, без да отрони и дума. Терез бе вторачила поглед в устните му. След десетина секунди тя пристъпи към него и го удари силно през устата с вик:

— Говоли!

Джери за малко да падне по гръб, но успя да се подпре на едната ръка. Инстинктивно зашлеви Терез, достатъчно силно, че и тя да се катурне.

— Какви ги вършиш, мамка му, изчадие такова?!

Терез се изправи, отиде до леглото и се покатери отгоре. Седна с гръб към него и лице към стената и си затананика. Джери опипа устата си. Този път нямаше кръв.

— Слушай, сестричке — подвикна той. — Така няма да се разберем.

Раменете й се присвиха и главата й се преклони, сякаш се срамуваше. Джери омекна и каза на гърба й:

— Е, карай. Голяма работа.

Той приближи на пръсти и видя, че тя изобщо не се червеше от срам. Беше навела глава просто за да се огледа по-добре в компактдиска в ръцете си. Джери понечи да го вземе.

— Я да видим какво си имаш.

Терез издърпа диска и изръмжа. Няма по-точна дума за звука, излязъл от гърлото й. Джери се изсмя и се оттегли.

— Добре, добре. Няма да ти го взимам. Разбрах. Както искаш, сестричке.

Известно време постояха в мълчание един до друг. Джери гледаше Терез, а тя гледаше себе си. Накрая, без да се обръща към него, тя нареди:

— Говоли.

— Е, нали ти говоля. Какво искаш да кажа? Извинявай ли? Да не се сърдиш, че ме нямаше? А? Ами, извинявай.

— Талата говоли. Пей.

Джери сбърчи вежди. И накрая разбра. Извади китарата и изсвири до. Терез се обърна и погледна пръстите му, докато той пак изсвири до. Ръката й се стрелна. Тя го удари с ръба на диска през пръстите и изпищя един-единствен дълъг тон.

Джери се удържа да не я зашлеви. На дясната му ръка се появи червена ивица. Терез изпя тона отново и надигна диска за нов удар.

— Да, да — извика Джери. — Кротко. Разбрах.

Той изсвири Emaj7 и Терез отпусна ръка.

— Бях забравил. Sorry.

Джери не беше писал нови песни, затова известно време импровизираха — Джери свиреше разни подходящи акорди, а Терез пееше. Мелодиите, които се получаваха, звучаха не по-зле от предварително композираните от него с такова старание.

Той заглуши звука от струните с ръка и се огледа из стаята. Мизерният й мъничък свят. Сиди плеърът, леглото, бурканите с бебешка храна.

Така ли трябва да бъде?

Внезапна болка в ръката го разбуди от размислите. Терез пак беше атакувала с диска.

— Талата говоли!

Джери разтърка ръката си.

— Да му се не види, да не съм машина?! — Той почука по китарата. — Талата говоли, когато аз искам, ясно?

Терез се наведе и внимателно погали грифа, като шепнеше:

— Тала? Тала?

Тя долепи ухо до струните и за момент Джери помисли, че китарата ще й отговори. Даже и той се надвеси над грифа.

С периферното зрение зърна ръката с диска, летяща към бузата му, и отскочи. Ръбът на диска се заби в китарата и леко нащърби дървото. Терез ококори очи и закрещя:

— Тала! Голката тала!

Тя се протегна към китарата, като че ли за да я утеши; от очите й се стичаха сълзи. Джери се изправи.

— Не че нещо, сестричке, ама си пълно психо. Няма съмнение.

22.

Какво беше станало наистина? В що за секта бяха влезли Ленарт и Лайла?

В онази, най-обикновената, която включва само двама членове и за която могат да получат покана единствено търпеливи женени двойки, и то в най-добрия случай. Секта с мото: „Имаме само един друг.“ Ленарт не можеше да обясни кога точно бяха стигнали този етап, но един ден се озова в кухнята, топлещ кифлички в микровълновата и чакащ Лайла да се прибере от Нортелйе. Докато гледаше как кифличките бавно се въртят, усети, че Лайла му липсва. Че чака с нетърпение завръщането й, за да могат да пият кафе и да ядат топли кифлички. Че ще бъде приятно.

Може да прозвучи като глупаво клише, но ако нещо може да се изрази просто и ясно, защо не?

Ленарт започна да цени каквото има.

Не че се влюби отново в Лайла или пък старите злини бяха забравени и всичко започваше отначало. Такива неща стават само в жълтата преса. Но той започна да гледа на съществуването с други очи. Вместо да скърца със зъби за всичко пропуснато, сега се радваше на постигнатото.

Имаше добро здраве, прилична къща, работа, която му допадаше и му носеше известно признание. Съпруга, която не го беше изоставила през всички тези години и която му желаеше единствено доброто, напук на всичко. Син, който, ако не друго, поне не беше наркоман.

Освен това го бяха избрали за пазител на онзи дар, скрит в мазето. Момиченцето не се побираше в шаблона — то беше просто каприз на съдбата, а и огромна отговорност. Дори и носенето на отговорност обаче може да дава някакъв смисъл на съществуването.

С две думи, нелош живот. Може би не достатъчно за некролог със златна рамка и хвалебствени слова, но съвсем сносен. Беше сносен. Ставаше.

Все още не можеше да нарече Лайла хубава, но понякога, на определена светлина… През последните месеци беше свалила поне десет килограма и неведнъж, когато си лягаха да спят, топлото й тяло, плътта й събуждаха страстта му и двамата правеха онова, което се очаква от съпрузи. Това доведе до по-непринудена атмосфера и близост между тях, а това на свой ред промени още повече отношението му към нея и така нататък, и така нататък.

Момиченцето беше около петгодишно, когато Ленарт и Лайла отпразнуваха кръгла годишнина от сватбата си. Да, отпразнуваха. На вечеря пиха вино, а после пиха още, докато разглеждаха стария албум със снимки и слушаха АББА. Изведнъж момиченцето се появи в хола. За първи път се бе качило само в къщата. Погледът му се плъзна из стаята, без да се спира върху Ленарт и Лайла. То седна на пода пред камината и започна да гали главата си в едно декоративно каменно тролче.

Ленарт и Лайла бяха щастливи и леко пияни. Без да се замислят, взеха момиченцето между себе си на дивана. То не пусна трола, а го стисна между бедрата си, за да си освободи ръцете да го проучи.

„Hole in Your Soul“ приключи и в стаята зазвуча пиано — интродукцията на „Thank You for the Music“.

I am nothing special, in fact I’m a bit of a bore…

Лайла запя. Макар да не можеше да достигне нито височините, нито бистротата на Агнета, пак звучеше добре. Веднага получи подкрепление от страна на момиченцето, което инстинктивно схвана мелодията и взимаше тоновете част от секундата след като ги чуеше от АББА.

Гърлото на Ленарт се присви. На припева не можа да се удържи и също се включи.

So I say thank you for the music, the songs I’m singing

Thanks for all the joy they’re bringing…

Пееха за това, което ги свързваше. Полюшваха се заедно на дивана — дори и момиченцето. Песента бавно заглъхна. И Ленарт, и Лайла се бяха просълзили и за малко да сблъскат глави, когато едновременно се наведоха да целунат детето по челото.

Беше хубава вечер.

Момиченцето започна да излиза от стаята си. Удивително беше колко време му трябваше, но най-сетне дойде денят, когато то пожела да разшири света си. А и тъй или иначе развитието му беше забавено във всяко едно отношение, с изключение на музикалността. Отне дълго време да го научат да се грижи за личната си хигиена, движеше се неуверено и тромаво, а хранителните му навици бяха като на много малко дете. Все така отказваше да яде друго освен бебешки пюрета и на Ленарт му се налагаше да ходи до отдалечени магазини, за да не събуди подозрения. То имаше тенденция да се привързва към неживи предмети вместо към живи същества, а говорът му се развиваше изключително бавно. Изглежда, разбираше всичко казано, но отговаряше само с фрази от по две-три думи, а себе си наричаше „Мъничка“.

„Мъничка още храна.“ „Мъничка дава това.“ „Това маха.“

Изключение правеха текстовете на песните. Като се има предвид ограниченият речник на момиченцето, беше невероятно да го чуеш как пее някоя песен на английски, и то с перфектно произношение. „Пее“ може би не е точната дума. То възпроизвеждаше песента. В деня след годишнината например то обикаляше из мазето и пееше „Thank You for the Music“ със специфичната дикция на Агнета Фелтскуг; знаеше почти целия текст.

След онази вечер Ленарт свали всички ограничения и Лайла получи разрешение да сподели музикалния си вкус с момичето. Шуберт и Бетовен застанаха рамо до рамо със Стикан Андершон и Петер Химелстранд в сиди плеъра.

Но проблемът, който Ленарт бе отказал да приеме, сега бе назрял. Не можеха да позволят момиченцето да се покаже извън къщата. Една възможност беше да го заключват вътре, но това не представляваше никаква алтернатива. Какво щяха да правят?

— Ленарт — подхвана Лайла няколко дни по-късно, докато двамата окачваха нова къщичка за птици в градината, — трябва да приемем, че всичко свърши.

Ленарт стоеше на най-горното стъпало и изпусна къщичката, която се мъчеше да окачи. Вкопчи се в дървото и облегна чело на ствола. После слезе, седна на третото стъпало и погледна Лайла в очите.

— Можеш ли да си го представиш? — попита. — Да я изоставим и никога повече да не я видим?

Лайла се замисли и се помъчи да си го представи. Липсата. Мазето — празно, бурканите с детска храна — изчезнали, гласът на момиченцето — затихнал завинаги. Не. Не го искаше.

— Не си ли съгласен, че в такъв случай трябва да я осиновим? Все пак тя има само нас, привикнала е с нас. Би трябвало да го вземат предвид.

— Първо, не съм сигурен, че ще бъдат толкова снизходителни, и, второ… — Той стисна ръката на Лайла. — И двамата го знаем, нали? Нещо не е наред с нея. Нещо сериозно. Ще я затворят в някое заведение. Някъде, където няма да ценят това, което ние ценим у нея. Ще я виждат единствено като… увредена.

— А какво ще правим? Рано или късно тя ще излезе през пътната врата и тогава шансът да я задържим ще бъде още по-малък. Какво да правим?

— Не знам, Лайла. Не знам.

Думите на Лайла за пътната врата дадоха идеята на Ленарт. Проблемът беше прост: момиченцето не биваше да излиза през пътната врата. Къщата им беше закътана и рискът някой да го види през прозореца бе минимален. Освен Джери никой не идваше на гости.

Ако обаче излезете през пътната врата, можеше да продължи по алеята. Да излезе на шосето. Да навлезе в гората, да стигне до града. До чужди хора. А те щяха да задействат машинарията, която щеше да им я отнеме.

Ленарт най-сетне откри решение — далеч не беше убеден дали ще се получи, но друго не му идваше наум. Без да споменава на Лайла, измисли история и я разказа на момиченцето.

Историята беше следната: светът бе място, населено от големи хора. Хора като него, Лайла и Джери. Някога имало и малки хора. Като момиченцето. Като Мъничка. Но големите хора убили всички малки хора.

Ленарт забеляза, че момиченцето не разбра думата „убили“ и я смени с „изяли“. Като храна. Големите хора изяли малките.

В този момент момиченцето направи нещо много необичайно. То зададе въпрос. Забило сърдит поглед в стената, то попита:

— Защо?

Ленарт не беше изпипал историята и се принуди бързо да измисли някакъв отговор. Обясни, че зависело какво има човек в главата. Почти всички хора имали омраза и глад в главата. Но имало и такива като него, Лайла и Джери — те имали любов в главата.

Момиченцето повтори думата, която беше пяло безброй пъти, но никога не бе изговаряло:

— Любов.

— Да — кимна Ленарт. — И когато човек има любов в главата, иска да обича и да се грижи за малките хора, а не да ги яде.

Той продължи с разказ за всички големи хора, които бил виждал да дебнат около градината в търсене на малък човек за изяждане. Да, толкова било страшно, че ако момиченцето излезело навън, нямало да успее да изпее цяла песен, преди големите хора да го хванат и да го изядат.

Детето погледна неспокойно към прозореца и Ленарт го погали успокоително по гърба.

— Няма страшно, стига да си стоиш вкъщи. Разбираш ли? Трябва да стоиш в къщата. Да не гледаш през прозорците и в никакъв случай никога, никога да не излизаш през вратата. Разбираш ли, Мъничка?

Момиченцето се беше свило в ъгъла на леглото и не отместваше тревожен поглед от прозореца. Ленарт взе да се съмнява дали историята му не се е получила твърде добре. Той взе босите му крачета в ръце и ги погали с палци.

— Ние ще те пазим, Мъничка. Няма от какво да се боиш. Нищо няма да ти се случи.

След малко, когато Ленарт излезе от стаята на момиченцето, вече си беше простил за ужасната история. Отчасти беше необходима и отчасти в нея имаше зрънце истина. Беше убеден, че външният свят щеше да я изяде, макар и не по описания от него брутален начин.

Колкото и да се самооправдаваше Ленарт, разказът му направи силно впечатление на момиченцето. То вече не смееше да излезе от стаята си и държеше да покриват прозореца, за да не го видят големите хора. Един ден Лайла влезе в стаята и завари детето да размахва срещу одеялото на прозореца нож, взет от кутията с инструменти.

Лайла не знаеше какво е станало, но от отделни думи на момичето започна да намества парченцата от пъзела и най-накрая притисна Ленарт до стената: какво всъщност беше казал?

Ленарт призна историята си, но пропусна най-ужасните подробности. В крайна сметка Лайла склони да не променя представите на момиченцето. Не одобряваше стореното от Ленарт, но тъй като не й хрумваше по-добра идея, остави детето да вярва в тези безумства.

И Ленарт имаше своите съмнения дали е подходил разумно. Инцидентът с ножа беше само първият от цяла поредица. След като Ленарт заключи ножа, момичето взе длето, отвертка, трион. То нареди инструментите около себе си на леглото като оръжеен арсенал, който да използва, когато Големите дойдат. Ленарт се опита да ги вземе, но то изпищя един-единствен сърцераздирателен тон.

Отвори му се работа. Смени един по един най-опасните инструменти с други не чак толкова опасни. Триона с чук, длетото с пила. Не че и те бяха подходящи играчки, но момиченцето никога не се нараняваше. Искаше само инструментите да са наредени в защитен кръг, заклинание около леглото му.

Ако се преместеше на пода, взимаше със себе си инструментите и грижливо ги пренареждаше. Те се бяха превърнали в новите му приятели и то им пееше, шептеше им и ги потупваше. Никога не беше толкова спокойно, колкото когато лежеше на кълбо в кръга си и слушаше някое адажио от Моцарт на сиди плеъра. Понякога заспиваше така. След като веднъж сбърка, Ленарт си извади поука винаги да взима инструментите, когато местеше детето на леглото; иначе то се будеше с писъци.

Времето минаваше и ужасът на момичето премина в безпокойство, което на свой ред премина в бдителност. Купчината инструменти понамаля. Един ден Ленарт беше забравил да прибере бормашината и когато влезе в стаята на детето, то я прегръщаше и й говореше тихичко. От време на време натискаше копчето и бормашината забръмчаваше в отговор, след което разговорът продължаваше.

Тя се превърна в новия му любимец и Ленарт му я остави, тъй като след новата придобивка то му позволи да прибере старите. Освен това му действаше успокоително. Отново се осмели да излиза за кратки разходки, но винаги с бормашината в ръка.

Ленарт се усмихваше, като го виждаше да се прокрадва из мазето с бормашината, готова за стрелба, бдително като шерифа, чакащ мъжете с черните шапки да пристигнат в града. Детето не можеше да спи без нея.

Едва когато навърши седем години, момичето започна да проявява интерес към нормалната употреба на инструментите. С всеки изминал ден то приближаваше с една крачка Ленарт, който работеше на плота в мазето. То не протестира, когато той го вдигна и го сложи да седне на плота; само стоеше, притиснало бормашината до гърдите си, и гледаше какво прави.

Ленарт тъкмо беше довършил най-новата къщичка за птици и я показа на момичето. Макар то да го гледаше съсредоточено как работи, сега отмести поглед от готовата къщичка. Както обикновено.

Ленарт взе новата бормашина — купи си я, след като момичето взе старата. На шега я включи и изключи няколко пъти и се престори, че тя говори с бормашината на момиченцето. То не се включи в играта.

Ленарт смени бургията и се зае с финалните щрихи.

— Сега ще пробием входа. Оттам птичките ще влизат и излизат. Чик-чирик. Птички.

Момиченцето следеше Ленарт, докато той пробиваше дупката, и после продължи да се взира в нея, сякаш чакаше нещо. Ленарт понечи да го свали от плота и то изръмжа и го удари по рамото с бормашината. Той го върна на плота. Детето се наведе към дупката и прошепна:

— Чик-чирик.

И продължи да се взира.

Остра жал жегна Ленарт и той реши да направи изключение.

Рано на другата сутрин той взе момиченцето със себе си в антрето. Вратата се отвори и то ококори очи. Опита се да се изтръгне от ръката му и да избяга и си пое дълбоко въздух, за да изпищи. Ленарт го изпревари:

— Шшт! ШШТ! Ще ни чуят!

Момиченцето затвори уста и цялото се разтресе, когато Ленарт внимателно бутна вратата и се престори, че оглежда двора.

— Да вървим — прошепна той. — Тихо. Внимателно.

Той избута момичето през прага, но се принуди да го вдигне на ръце, за да стигнат до най-близкото дърво с къщичка за птици. Тялото на детето беше стегнато и твърдо като лед.

Беше майско утро и птичите песни се лееха от храсти и дървета. Ленарт обърна лицето на детето към къщичката, която беше съвсем същата като завършената снощи.

Изведнъж детето зяпна и се отпусна в ръцете му. Една червеношийка се показа през дупката, постоя малко, като се оглеждаше бдително, и после отлетя. Момиченцето я следеше с очи и от устата му се стичаше слюнка.

Ленарт нямаше представа как то тълкува видяното. Че птиците идват, когато пробиеш дупка, или изчезват, защото си пробил дупка; или пък в действителност разбираше всичко много добре.

Той го пусна на земята и обясни:

— Птичките живеят там, те летят наоколо…

Но едва бе започнал изречението и детето се втурна в къщата и затръшна вратата след себе си.

23.

През февруари 2000 година алчността най-сетне започна да надделява у Джери и вината за това беше на „Епъл“. Новият „Пауър Мак G4“ с 500-мегахерцов процесор най-после щеше да излезе на пазара след провала на „Моторола“ и щеше да струва към трийсет хиляди. Дотук добре. Имаше пари — беше започнал да спестява още при първите слухове преди година.

Но после чу за „Синема дисплей“. Във връзка с появата на G4 щяха да пуснат и 22-инчов плосък екран с най-добрата разделителна способност и най-готиния дизайн досега. И той щеше да излезе към трийсет бона.

Старото макче на бюрото на Джери изведнъж му заприлича на сечиво от каменната ера. Напоследък се беше заиграл с „Кюбейс“ 4, за да пише мелодии, но вървеше ужасно бавно. Искаше му се да ъпгрейдне до 4.1, да впрегне на работа 500-херцовия процесор и да го види на големия плосък екран.

Превърна се във фиксидея. Джери си представяше как, като сложи сребристото PC под бюрото и грамадния монитор с прозрачната рамка отгоре, всичко ще бъде идеално. Нямаше да има за какво повече да се мъчи. Въздишаше по този компютър както вярващият въздиша по спасението. Веднъж да станеше негов и щеше да почувства мир и чистота, всичката мръсотия в живота му щеше да бъде изрината.

Но спасението си имаше цена. Видя се принуден да продава повече цигари. Още през декември удвои поръчките при Ингемар, а през януари взе сто и петдесет кутии и вдигна цената с десетачка в сравнение с миналия месец.

Нуждите на редовните клиенти не отговаряха на предлагането на Джери, колкото и заклети пушачи да бяха. След като Матс, собственикът на билярдната зала, научи за дейността му, Джери премести бизнеса в дома си. Сега помоли редовните си клиенти да кажат на всичките си познати, че могат да си купуват евтини цигари от Джери.

Познатите дойдоха, а след тях и техните познати. През февруари Джери беше събрал дванайсет хиляди плюс трийсетте хиляди, които вече имаше, и направи нова голяма поръчка при Ингемар.

Няколко седмици по-късно, както си седеше в билярдната зала, при него дойде някакво момче на неговата възраст с късо подстригана коса и племенна татуировка, виеща се като змия на шията му и изчезваща под коженото яке. То сложи ръце на тезгяха, погледна Джери в очите и му съобщи, че от този момент бизнесът му приключва.

Джери се направи на ударен и попита момчето какво има против билярдната зала; пък и тя не била негова. Ако искал да я затвори, да говори с Матс. Момчето го изгледа с безизразно лице и му каза да се чувства предупреден. Ако продължи, лошо му се пише.

Ръцете на Джери трепереха леко, когато онзи си отиде, но всъщност не беше истински уплашен. Беше чувал за някаква банда от затвора в Нортелйе, наречена „Братя Юп“ — нелепо име за криминална организация. И заради това Джери не прие заплахата сериозно. Пък и нищо не сочеше, че момчето е част от някоя банда. Възможно бе да е свободен агент като него самия, но с малко по-груби обноски.

Той продължи да продава цигари, но внимаваше повече и поглеждаше през шпионката, преди да отвори вратата. Никой тъп анаболен клоун нямаше да застане между него и компютъра, спасението на душата му.

От последната партида му оставаха само петдесет кутии, когато животът му за пореден път бе изритан в нова посока. Една вечер в началото на март на вратата се звънна. Джери се надигна отегчено — на компютъра безкрайно бавно се сваляше един наръчник за правене на интернет сайтове. Надзърна през шпионката.

Отвън стоеше един познат на познат, когото не познаваше по име, но беше купувал цигари няколко пъти. Джери отвори вратата. В момента, в който видя лицето на мъжа отблизо, разбра, че нещо не е както трябва. Онзи извади една метална обувалка и макар Джери да не съзнаваше къде е опасността, се опита да затръшне вратата. Твърде късно. Мъжът успя да пъхне обувалката в процепа и вратата не се затвори.

След това откъм стълбището се чу тичане и няколко секунди по-късно те бяха вътре. Мъжът с обувалката прошепна: „Sorry, нямах избор“, и се изниза.

Бяха трима. Момчето от билярдната зала и още двама, които на пръв поглед не се различаваха от него. Все едно наистина бяха братя. Същите късо подстригани коси, същото яке.

Взеха чувалите с цигари. Принудиха Джери да им покаже къде си държи парите и ги напъхаха по джобовете си. И след това помъкнаха Джери със себе си. Поведоха го съвсем спокойно надолу по стълбите към чакащата кола. Джери беше загубил ума и дума от страх и дори не се сети да вика за помощ; беше увиснал в ръцете им. Забеляза, че колата е „Волво 740“ — здраво возило. Скоро щеше да се разбере защо. Имаше кука за теглене.

Закараха Джери до чакъления път край басейна „Ломар“. Хвърлиха го на земята под табелата с надпис „Втората най-дълга водна пързалка в Швеция“ и му сложиха белезници около глезените. После вързаха белезниците с верига за куката.

Пуснаха на стереото „Живеем на село“ на „Брьодерна Юп“ и го засилиха на макс. Джери се посра.

Момчето от билярдната зала сбърчи нос, като усети миризмата. Посочи Джери и се захили:

— Явно най-после си схванал.

Описа с ръка полукръг над тъмното пусто поле наоколо.

— Предупредих те, дебелако. Сега ще направим няколко кръгчета. Ще има кръв и лайна. Но го погледни откъм добрата страна. Ще свалиш някое кило.

Откъм колата „Брьодерна Юп“ ръмжаха и цвилеха, за да имитират всички животни, които щяха да си купят, след като продадат домакинските си уреди. Джери плачеше и шепнеше:

— Моля ви, моля ви, пуснете ме. Ще ви дам каквото поискате.

Момчето пак се ухили.

— Какво? Нямаш и пукнат грош. Взехме ти всичко.

На Джери му се догади от ужас. Опита се да изрече думите, да им обещае всичките си спестявания, всичките си… всичко. Преди да успее обаче, момчето му залепи устата и изсъска:

— Не искаме да събудим съседите, нали така?

После се качи в колата, двигателят изрева и ауспухът избълва облак дим в лицето на Джери.

Завлачиха го по чакъла; ризата му се съдра и гърбът му се оголи върху острите камъни. Той пропадна в черна бездна; представяше си как кожата, мускулите се откъсват от тялото и по земята се влачи само голият му скелет. Искаше да припадне, искаше да умре бързо, искаше…

Дори не усети как колата спря на десетина метра от точката, от която тръгна. И тримата слязоха, наобиколиха го и се изпикаха отгоре му. После го отвързаха от куката. Чу глас в ухото си:

— Следващия път няма да спрем дотук, ясно?

Вратите се хлопнаха и колата рязко потегли, като го посипа с чакъл. Той остана да лежи, загледан в нощното небе и ярките зимни звезди. Целият му гръб гореше и той дишаше тежко през носа.

Трябваха му десет минути да се надигне и да махне лепенката от устата си. Краката му още бяха вързани и целият вонеше на пикня и лайна. С подскачане и пълзене се завлачи към жилищата и светлината; дори не забеляза кога падна и си ожули бузата на един остър камък. Нещо в него се беше пречупило безвъзвратно.

24.

Джери не се беше обаждал цял месец и Лайла започна да се тревожи. Имаше периоди, в които той не се вясваше с месеци, но обикновено се чуваха поне веднъж на две седмици. А сега изобщо не се обаждаше и не отговаряше на позвъняванията на Лайла.

Вероятно тя щеше да провери какво става, дори да наруши забраната и да отиде до дома на Джери, ако един нов проект не бе обсебил по-голямата част от времето и мислите й.

Беше започнала да учи момичето да чете.

Тя все още не можеше да си представи как ще изглежда бъдещето. Детето вече беше на осем години, вероятно почти девет. Какво щяха да правят, като порасне? Като влезе в пубертета, като стане тийнейджърка, като стане… възрастен човек? Нима Ленарт и Лайла като пенсионери щяха да крият в мазето си голяма жена, която никога не е излизала от къщата?

Тя не знаеше какво да мисли и затова живееше ден за ден. За компенсация си беше измислила фантастична история, според която момичето бе беглец, заплашен от депортиране, и затова трябваше да се крие. Беше чела за такива случаи в местния вестник, а и фантазията пасваше добре с неприятната история, сервирана на детето от Ленарт. Външният свят бе враждебен и беше по петите на момичето — покажеше ли се навън, щяха да го депортират, а може би и убият. Нещо като Ане Франк. Тази идея поуспокояваше Лайла.

Момичето не желаеше да говори и задачата на Лайла не беше никак проста: да го научи на азбуката, да го накара да изговаря или повтаря звуковете, които съответстват на буквите. Отначало беше направо невъзможно. Лайла пишеше например „А“ на един лист и казваше буквата на глас. Момичето не поглеждаше листа, не издаваше и звук.

Лайла пробва с други букви, други начини да ги напише или илюстрира. Рисуваше картинки с познати на момичето предмети и пишеше имената им с големи букви, като ги изговаряше. Момичето не показваше никакъв интерес, само седеше с бормашината си или нареждаше пирони в идеално прави редици, без изобщо да обръща внимание на Лайла.

След известно време Лайла се сети за решението. Идеше й да се удари заради глупостта си. Та то си беше очевидно. Тя пееше буквите. Момичето повтаряше. Лайла слагаше листа с буквата пред лицето си, за да не би момичето да извърне поглед, и пееше „ааа“, все едно самата буква пее. Когато свалеше листа бързо, виждаше, че момичето е гледало; но погледът му веднага се извръщаше. Продължи по същия начин и с останалите гласни.

Отне няколко седмици, но накрая се получи. Момичето свързваше символа със звука. Лайла вдигаше листа с „У“ пред лицето си; за миг настъпваше тишина, докато момичето чакаше тона. Лайла мълчеше и затова то го изпяваше само, ръмжащо, но съвсем ясно „ууу…“.

Ленарт отново беше в усилен студиен период, но изслушваше разказите на Лайла за напредъка на детето, насърчаваше я и даваше предложения. Когато например Лайла изложи проблема със съгласните, Ленарт предложи да тръгне от известни на момичето текстове на песни, но да извади отделни думи и да го накара да ги пее.

Лайла избра за начало „Хиляда и една нощ“ на Ласе Льондал, понеже Ласе имаше склонност да удължава гласните, но и да произнася съгласните ясно, което правеше пеенето на отделните думи лесно.

Хиляда и една нощ сам бях,

мечтаех и лежах…

Лайла започна с думата „сам“ — пееше думата, като държеше листа пред лицето си. „Сааам… сааам.“ След безкрайни повтаряния и изпявания, с внезапни прекъсвания и писане на листа, най-накрая момичето, тъй да се каже, зацепи.

В ранното лято Лайла вече можеше да вдигне листа с думата „хиляда“ или „чаках“ и момичето я изпяваше.

Лайла звъня ли, звъня, дори отиде до жилището на Джери, с мъка изкачи стъпалата до апартамента му и почука на вратата. Никой не отвори, но Лайла надзърна през процепа за писмата и видя, че пощата и рекламите са събрани. Джери все още беше някъде там. Тя го повика през процепа, но не получи отговор.

И тогава, един ден в началото на юни, той изведнъж се появи на верандата. Лайла едва го позна; сякаш покани на масата непознат човек. Ленарт дойде от студиото и реагира по същия начин. На път беше да попита кой е.

Ако Лайла с внимателно хранене бе свалила десетина килограма от зимата насам, то Джери бе смъкнал три пъти по толкова за по-кратко време. Имаше торбички под очите и няколко бели косъма на слепоочията. На дясната му буза се виждаше недобре зараснал белег. Чисто физическият авторитет, с който преди завземаше стаята, бе изчезнал. Беше започнал да заприличва на Ленарт.

Известно време мълчаха. Накрая Лайла се осмели да попита:

— Какво ти се е случило, миличък?

По устните на Джери заигра сянка на някогашната иронична усмивка.

— Да видим какво ми се случи? Ами, например вече получавам пенсия по болест.

— Пенсия ли? Та ти си на трийсет и три години.

Джери сви рамене.

— Успях да ги убедя.

— В какво?

— Че не мога да работя. Че съм свършен. Че не мога да стоя между хора.

Лайла се протегна през масата, за да го погали по ръката, но Джери се дръпна. Тя промърмори:

— Но, миличък, защо?

Джери поглади белега под наболата брада и погледна Лайла в очите:

— Защото ги мразя. Защото не мога да ги понасям. Защото се страхувам от тях. Това стига ли ти?

Джери стана от масата и когато Лайла се опита да го спре, той отблъсна ръката й. Взе китарата, която беше оставил в коридора, и слезе в мазето.

25.

Беше нещо като завръщане у дома. Въпреки всичко. Той долови добре познатия мирис на дърво, дим, перилен препарат и типичната миризма на мазе и сякаш се пренесе в детството си. Досега се чувстваше като празна обвивка и прие с благодарност това ново усещане, защото то му даваше някакво съдържание.

Очакваше да му е малко по-добре с Ленарт и Лайла, но едва търпеше да вижда дори тях. Зад всяко лице се криеше друго, зад всяко изречение се спотайваха някакви тъмни мотиви. Да, той страдаше от параноя. Имаше дори медицинско.

Момичето го чакаше в полумрака на стаята си. С изправен гръб, изпънати ръце и стиснало бормашина. Джери седна на леглото и отвори калъфа на китарата.

— Здравей, сестричке. Липсвах ли ти?

Не получи отговор. Джери се е поотпусна. Изсвири Emaj7; момичето взе същия тон. Още няколко акорда, малко импровизация и момичето запя мелодия. Джери въздъхна дълбоко. Детето стоеше в мрака до сиди плеъра и той едва виждаше силуета му.

— Да му се не види, сестричке — промърмори той. — С теб поне може да се общува.

Той остави китарата и отиде до прозореца да свали одеялото.

— Какви ги вършиш, по дяволите…

Той млъкна. Момичето се беше свило в ъгъла, стискаше бормашината и гледаше уплашено към прозореца. Джери клекна пред него.

— Какво има? Ти май си по-откачена и от мен. От прозореца ли се страхуваш?

— Големи — отговори момичето. — Опасно вън. Искат изядат Мъничка.

— Какви ги дрънкаш? Навън има големи, които искат да те изядат?

— Да.

Джери кимна.

— Сама не знаеш колко си права. Точно така е. Жалко, че не го разбрах по-рано. И защо искат да те изядат?

— Омраза в главата.

Джери се досети за какво става дума. Беше се чудил как, по дяволите, Ленарт и Лайла успяват да задържат момичето в къщата. Явно бяха намерили начина.

— А аз? — попита. — Аз защо не искам да те изям?

— Любов в главата.

— Любов в… Искаш да кажеш, че те обичам?

Момичето не отговори. За миг на стената падна сянка — Ленарт или Лайла бяха на двора и минаваха покрай прозореца. Детето потръпна и се сви още повече. Джери побърза да окачи одеялото и то се поотпусна.

— Свири. Пей.

Известно време импровизираха. Джери свиреше минорни мелодии, а момичето ги правеше още по-мрачни с ясния си глас, превръщаше ги от прости мелодийки в погребална песен за целия живот и човечеството. Поне за петнайсет минути Джери не изпитваше ни най-малък страх; щяха да продължат още дълго, ако все по-вихрените му удари не бяха скъсали една струна.

Беше потънал в пот, когато прибра китарата в калъфа и щракна ключалката.

— Знаеш ли какво? — подхвана, без да поглежда Терез. — Колкото и да си откачена, имаш право. Ако изобщо обичам някого, обичам теб.

26.

От онзи ден нататък посещенията на Джери станаха по-редовни. Лайла тъжеше, че той не обръща внимание на нея и Ленарт, но утехата, която Джери намираше в компанията на момичето, му се отразяваше добре. След всяко слизане в мазето надвисналият над него буреносен облак се поразкъсваше.

Лайла продължаваше с обучението. С времето момичето се научи да чете думи и с печатни, и с ръкописни букви, дори без да са цитати от песни — макар да четеше със странна напевна интонация. Настъпи моментът за следващата стъпка: да научи момичето да пише.

Лайла се озова в още по-труден лабиринт. Детето можеше да държи химикалка, но отказваше да нарисува буквите, които Лайла му показваше. А когато Лайла опиташе да хване ръката му, то изръмжаваше или изкрещяваше някоя ругатня — по всяка вероятност чута от Джери. Можеше да звучи комично да чуеш детето да крещи „мамка му“ или „върви по дяволите“, ако думите не бяха изсъсквани с такава агресия и придружавани с удар, ако Лайла докоснеше ръката му. Лайла изостави този метод.

Пробва да рисува с тебешир, пробва да убеди момичето да дълбае буквите с най-новите си любими играчки — пироните, но нищо не помогна. Деветнайсетте стъпала към мазето й тежаха все повече в такт с идването на зимния мраз и кракът я заболя по-силно от обикновено. Не успяваше да осъществи никакъв контакт. Ленарт също не можа да даде предложения.

Новият интерес на момичето беше да забива пирони в дъски. Не спираше, докато мястото не свършеше или дъската не се сцепеше. Когато наближи Коледа, Ленард се опита да го научи да чупи орехи с чука. И това се превърна в мания.

Но тогава на Лайла й просветна. Един следобед тя наблюдаваше как момичето седи на пода и с жестока съсредоточеност чупи орехи. Подскачащите нагоре-надолу ръце, добре премерените удари, монотонните движения. Чук, чук, чук.

Дойде й идея, пък и нямаше какво да губи. Изрови от склада старата пишеща машина на Ленарт, марка „Халда“. Занесе я в стаята и я сложи на земята до дъската за чукане на орехи. Момичето огледа набързо новия предмет от всички ъгли и после надигна чука, готово за удар, но Лайла бързо дръпна машината.

Макар че идеята щеше да се окаже добра, все пак отне почти година, докато усилията на Лайла дадоха резултат. Всяко копче беше ново препятствие, но когато момичето беше на около десет години, вече бе научило всеки звук, отговарящ на символ, който от своя страна отговаряше на копче. Започна да пише прости думи.

Имаше тенденция да прави крачка назад след посещенията на Джери. Дърпаше се и отказваше да се упражнява, но Лайла беше търпелива и не спомена нищо на Ленарт по въпроса. Ако то можеше да дари Джери дори с трошичка щастие, забавянето си струваше.

Освен това Лайла сама не знаеше защо го прави. Какво удоволствие можеше да донесе на момичето умението да чете и пише? Щеше ли някой ден да бъде част от обществото, в което тези способности се изискват?

Понякога на Лайла й втръсваше от протяжната, монотонна работа. Тогава пускаше плоча на Биби Юнс или Муна Весман и заедно с момиченцето пееха известно време. Това поне наподобяваше някаква връзка и й даваше сили да продължи.

27.

Джери не напускаше охотно жилището си и осъществяваше повечето си контакти с външния свят чрез компютъра. Пенсията му не стигаше за друго освен за храната, наема и връзката с интернет. През есента на 2001 г. попадна на нещо, наречено „Парти покер“. Джери беше нелош играч и залагаше умерено — печелеше колкото губеше.

След половин година броят участници бе нараснал значително в резултат на едно-две предавания по кабелните телевизии и няколко статии във вестниците. Включиха се и по-слаби картоиграчи и вече можеше да се припечелва по малко. Не кой знае колко големи суми, но добре дошло допълнение към мизерните пари от държавата.

Една вечер заигра с някакъв тип, наречен Bizznizz, който играеше малоумно. Джери не можеше да повярва друго, освен че блъфира, за да приспи съперниците. И все пак той не се оттегли. След няколко часа му се струваше съвсем очевидно кога онзи блъфира и кога наистина има добра ръка. До този момент Джери бе спечелил към сто долара.

При следващото раздаване Джери имаше три десетки и не се отказа, когато залозите се качиха. Накрая останаха само той и Bizznizz в битка за деветстотин долара. Джери смяташе, че онзи блъфира за възможен фулхаус, но същевременно го гнетеше неприятното чувство, че Bizznizz е чакал точно този момент. И все пак Джери не можеше да се откаже.

Той вдигна залога с последните си триста и отчаянието вкопчи ледените си пръсти в сърцето му, когато другият не излезе, а плати. Оставаха три седмици до пенсията и на Джери нямаше да му остане от какво да живее.

Дори не разбра какво вижда, когато Bizznizz свали картите. В мозъка му стана късо съединение и погледът му се плъзна по картите. Глупакът имаше само две тройки!

Едва когато парите задрънкаха в сметката на Джери, той осъзна, че не е недоразумение. Идиотът беше блъфирал със слаба ръка и после беше направил глупостта да плати! Джери спечели от мистър Bizznizz над пет хиляди шведски крони.

Онази вечер не игра повече. Беше проумял нещо много важно. Из интернет се навъртаха сума ти кретени. Кретени с пари. Оставаше само да ги намери и да се намърда на тяхната маса.

Джери започна методично да преглежда всякакви сайтове, блогове и дискусионни форуми, свързани с покер. Събираше информация. След няколко седмици си беше създал ясна представа какъв тип хора играят в интернет, поне в Швеция. Повечето ползваха различни никове и потребителски имена, когато играеха и когато дискутираха, но някои бяха така привързани към имената си, че не можеха да се въздържат да не ги използват, дори и да бяха намесени големи суми.

Идеята на Джери беше да намери хора, които по всяка вероятност печелят бързи пари. Борсови играчи и компютърни специалисти. Гледаше дори форума на „Дагенс Индустри“^[4]. Дискусионният форум за собственици на недвижими имоти в Дандерюд се оказа безполезен — той прелистваше страница след страница за ремонти на фасади и евтини майстори, без да намери каквото търси, — докато сайтът за притежатели на абисинки (една модерна и ужасно скъпа порода котки) се оказа златна мина.

Навсякъде гледаше някой да споменава интернет покер. Например новобогаташ, дискутиращ грижите за новата си абисинка. Котката е толкова палава, разкъса луксозните завеси, какво да правя? Собственикът се заговаря с някой друг коткар и току-виж споменали покера — между другото.

Там беше разковничето — между другото. Новобогаташите намираха за забавно между другото да споменават колко неприлично много пари са похарчили за бутилка вино или костюм, или снощи пропилях трийсет хиляди на покер, въпреки че са слаби играчи, ха-ха, но няма страшно, нали тъкмо са изкарали сто и седемдесет хиляди от акциите си в Ай Би Ем.

Такива неща. Споменати между другото.

Работата беше досадна и изискваше време. Нерядко Джери намираше идеалния кандидат, а после така и не го срещаше в покер сайта. Или беше престанал да играе, или ползваше друг ник.

Но все пак си състави списък и с времето някои от тези богати — или не чак толкова богати — идиоти започнаха да цъфват на игралната маса. И тогава идваше моментът за действие.

Зад това нямаше никаква идеология. Джери не си правеше илюзии, че е някакъв Робин Худ. Тъкмо обратното. Рядко му се удаваше възможност да одере някой богаташ, затова събираше информации и за обикновени хора, дори и бедняци. Важното беше да са слаби играчи.

В интерес на истината доставяше му дори по-голямо удоволствие да одере някого с проблеми. Беше открил потребителя Wheelsonfire във форум за собственици на каравани; онзи се жалваше, че не можел да си позволи нов хладилник за караваната — някой знае ли къде може да намери втора ръка? Някъде другаде се казваше, че бил много зле на покер.

Когато Wheelsonfire се появи в „Парти покер“ и Джери му отмъкна четири хиляди, той изпита дълбоко и искрено злорадство. Няма нов хладилник за теб, идиот такъв. Ще си стоиш на жегата, докато храната ти се разваля, така ти се пада.

Страхът и неудобството му от чужди хора нито се засилваха, нито отслабваха. Но презрението му се увеличи. Доходите му също. Някоя и друга година след като започна да играе и да събира информация, често успяваше да си докара осем-девет хиляди на месец — пари, за които данъчните още не се бяха сетили да питат.

Той седеше в малкото си апартаментче в Нортелйе и пъхаше виртуалните си пръсти в кацата с меда. Играеше по пет-шест часа на ден и независимо дали печелеше или не, алчността не го завладя. За него нямаше никакво значение. Важното беше, че имаше база, в която се чувстваше силен и от която можеше да смъква кожата от гърба на всички тъпаци на този свят. Удряше здраво с камшика и ги чуваше как квичат от болка. Понякога дори изпитваше нещо подобно на радост.

28.

Момичето беше на около дванайсет години, когато го обзе апатия. Сякаш вече нищо не можеше да проникне до съзнанието му. Денонощно седеше на леглото си и гледаше стената, без да прави нищо. Не пееше, не говореше, едва помръдваше и се налагаше да го хранят с лъжица с бебешката храна, която все така бе единственото, което приемаше.

Накрая стана направо плашещо и Ленарт и Лайла започнаха сериозно да обсъждат дали да не се откажат, да оставят на специалистите да се погрижат за него. Да отидат някъде, където няма кой да ги познае, и просто да оставят детето в болницата и да си заминат, без да говорят с никого. Ала им се струваше твърде студено, твърде ужасно да не знаят какво е станало с него. Затова чакаха.

Та нали всичко вървеше добре, поне на пръв поглед? Момичето се беше научило да пише на машина, успяваше да формира цели думи и изречения. През дълги периоди се занимаваше с преписването на всяка една дума от стар брой на „Нортелйе Тиднинг“. Статии, реклами, текстове на комикси, телевизионни програми. Отне му близо четири месеца да препише шейсетте страници формат А4.

Именно когато този проект приключи, нещо се случи. Лайла забеляза първите признаци, когато една сутрин слезе в мазето и завари момичето, впило поглед в пералнята машина, да я отваря и да гледа в барабана. После в коша с прането.

— Какво търсиш? — попита Лайла, но, както обикновено, то я игнорира напълно.

Друг път Лайла застана тихо на вратата на работилницата и го видя как дърпа всички чекмеджета и поглежда във всички шкафове по същия начин както когато беше малко; по същия начин, по който бе търсила и Лайла.

Момичето се бе превърнало в златокоса хубавица и беше много тягостно да гледаш това красиво създание да блуждае като лебед в кафез и да търси нещо несъществуващо. Потискащото тъмно мазе, дрънченето от издърпването на поредното чекмедже с ненужни инструменти, над което детето се надвесваше, а златната му коса се стелеше по раменете.

Лайла почука на вратата с патерицата, която напоследък ползваше, за да слиза по стълбите, и момичето незабавно прекрати търсенето си, прибра се в стаята си и седна на леглото. Лайла седна до него.

— Мъничка? Какво искаш?

Момичето не отговори.

Седмица-две по-късно Лайла слезе в мазето вечерта, за да вземе чифт ръкавици от склада. Тя се спря пред вратата на момичето и го погледа как спи. Косата му бе разпиляна по възглавницата, ръцете — отпуснати до тялото. Приличаше на много красив труп. Лайла потръпна.

Тогава забеляза пишещата машина. Празният лист светеше бледо от отразената светлина на лампата в коридора. Не. Не беше празен. Нещо беше написано. Лайла се увери, че момичето действително спи, влезе в стаята и издърпа листа от ролката.

Дори умението му да пише явно бе закърняло. Имаше само един ред без препинателни знаци. За първи път Лайла виждаше писание, измислено лично от детето. Гласеше:

Къде любов как любов цвят изглежда как намира се къде

Лайла го прочете няколко пъти, после погледът й се плъзна към леглото. Очите му бяха отворени и слабо мъждукаха, вперени в Лайла. Тя седна на ръба на леглото с листа в ръка.

— Любов — продума тя. — Любовта ли търсиш, Мъничка?

Но момичето затвори очи и не отговори.

29.

Една сутрин в средата на октомври, докато Ленарт слагаше зимни гуми на колата в гаража, Лайла седеше в хола и се чувстваше едновременно унила и неспокойна. Опита се да се разведри със запис на „Булка в луксозна опаковка“ на Лил-Бабс, но и това не помогна.

Усещаше тревога в стомаха си, нещо като предупреждение. Прекоси стаята няколко пъти, облегната на патерицата си, но чувството не отмина. Все едно нещо някъде току-що се бе случило, нещо, което тя трябваше да знае. Внезапно й хрумна, че е свързано с момичето. Тя закуца към мазето и с всяка крачка се убеждаваше все повече в правотата си. Бедното им дете бе направило крачката от апатията към окончателния отказ от живота.

Тя се забърза. Може би не беше твърде късно.

Не петото стъпало не подпря патерицата добре и щом прехвърли тежестта си отгоре й, тя се хлъзна. Лайла политна с главата напред и когато черепът й се удари в перваза между стълбището и стената, по-скоро чу, отколкото усети, как в него нещо изпука.

Стъпки. Чу стъпки. Напред-назад. Леки, дебнещи стъпки. Целият й гръб гореше от болка, не можеше да мръдна глава, не си чувстваше пръстите. Отвори очи. Момичето седеше до нея.

— Мъничка — изстена Лайла. — Мъничка, помогни ми. Мисля, че съм… унищожена.

Момичето се взря в нея. Изучаваше я. Гледаше я в очите. Никога преди погледът му не се бе спирал върху нея толкова дълго. То се наведе и се вторачи още по-съсредоточено, сякаш търсеше нещо зад очите на Лайла. Неговите собствени потънаха в тези на Лайла като два тъмносини кладенеца и за миг болката изчезна.

С гаснещото си съзнание Лайла си помисли: Тя умее да лекува. Тя ще ме спаси. Тя е ангел.

Лайла отвори треперещите си устни:

— Тук съм. Помогни ми.

Момичето се изправи и отсече:

— Не се вижда. Не се вижда.

В самия край на зрителното поле на Лайла помръдна някаква неясна форма. Чук. Момичето държеше чук. Лайла се помъчи да изкрещи. Получи се само скимтене.

— Не — прошепна тя. — Какво ще правиш, какво ще…

— Тихо — нареди момичето. — Отворя видя.

И след това чукът се удари в слепоочието на Лайла. Един път, два пъти, три пъти. Лайла вече не чувстваше нищо, зрението изчезна, тя ослепя. Слухът й, който като че ли се носеше свободно из стаята, долови недоволното сумтене на момичето, отдалечаващите се стъпки.

Лайла вече не знаеше къде е подът и къде е таванът, тя се рееше в празното пространство; държеше я жива единствено слухът й — на тънък конец, който бе на път да се скъса.

Тя чу дрънчене — момичето пусна нещо на пода. Слухът предположи, че са пирони; слухът предположи пет броя. После Лайла все пак почувства нещо. Остри върхове докосваха кожата, някой си пое дъх и последното, което слухът долови, бе силен металически звук и хрущене, когато черепът се пръсна от забиването на пироните.

После настъпи тишина. Но отварянето на черепа продължи.

След един час Ленарт слезе в мазето. Нямаше възможност дори да изкрещи.

30.

В известен смисъл Джери извади късмет в онзи ден, тъй като неволно си осигури алиби. Щателното полицейско разследване, което щеше да последва, навярно щеше да се съсредоточи далеч повече върху Джери, ако точно този ден не му бе втръснало от стоенето вкъщи и не беше прекарал няколко часа в боулинг залата.

Той не познаваше никого там, затова просто седна на една маса и изпи няколко кафета, изяде три-четири сандвича, чете вестници и гледа разсеяно група доста некадърни играчи на боулинг. След това отиде до хипермаркет „Кооп“ и вися половин час в музикалния магазин; накрая поръча няколко филма на дивиди. От магазин „ЙооБ“ по стар навик си взе готови равиоли и евтини макарони. После някакъв импулс го накара да се отбие в „Юск“ и накрая да си купи нова възглавница.

Нямаше да се справи по-добре, дори да го беше планирал. Цял един ден, който можеше да се потвърди от персонала в залата за боулинг, касиерките и касовите бележки. Да, това дори щеше да се превърне в единственото основание на полицията да го подозира — алибито му беше едва ли не прекалено желязно за такъв отшелник. Но нямаха за какво да се уловят.

След като се прибра и изпи една бира, той звънна на Ленарт и Лайла. Никой не отговори, но по-късно щяха да проверят обаждането и това щеше да удължи документирания следобед с още половин час. До този час телата на родителите му дотолкова бяха изстинали от сутринта насам, че беше немислимо той да е извършителят.

Накрая той направи последния си — непланиран — гениален ход. Качи се на мотора и отпраши на гости на сестра си.

Подозрението беше, че е бил наясно с това за температурата на телата, че е знаел, че трябва да съобщи за убийството, преди да е минало твърде много време, ако е искал часът на смъртта да съвпадне точно с времето, за което има алиби.

Естествено, през главата на Джери не минаваха никакви подобни мисли, докато караше в мрака към къщата на родителите си. Всъщност не му минаваха каквито и да било мисли. Това му беше хубавото на карането на мотор. Движението на тялото все напред заместваше циркулирането на мислите.

Той паркира до тротоара и чак тогава забеляза, че кухнята не свети. Но пък иззад покритото с одеяло прозорче мъждукаше светлинка. Той се качи на верандата и почука. Никой не отвори. Побутна вратата и установи, че е отключена.

— Ехо? — извика той от антрето, но не получи отговор. — Вкъщи ли сте?

Той окачи коженото си яке на измайсторената от Ленарт дървена закачалка, която намираше за нелепа. Обиколи къщата. Нищо не разбираше. Доколкото знаеше, от онзи път преди много години, когато двамата с Терез бяха пели Боуи, родителите му никога не я бяха оставяли сама.

Дали са я взели със себе си?

Вратата на гаража обаче беше затворена, тоест колата беше там. Без повече да се мае, той слезе и светна лампата на стълбището към мазето. Спря се с ръка на ключа и се ослуша. Вратата беше открехната и отдолу се носеше звук на мотор. Той дръпна вратата.

Направи пет крачки, преди да се строполи на стълбите, преди мозъкът му да осъзнае какво са видели очите му. Гърлото го сви и не можеше да си поеме дъх.

Ленарт и Лайла, вероятно Ленарт и Лайла, ако се съди по дрехите, лежаха един до друг в основата на стълбището. Целият под беше потънал в кръв. Из кръвта се търкаляха цял куп инструменти. Чук, трион, длето.

Главите им бяха на пихтия. По пода бяха захвърлени късчета череп с къси или дълги кичури коса, по стените бяха залепнали парчета мозък, а над раменете на Ленарт беше останал само стърчащ гръбначен стълб и малка част от черепа. Остатъкът от главата беше смачкан и пръснат по пода и стените.

Терез седеше на колене сред кървищата до остатъците от главата на Лайла, които бяха малко повече от тези на Ленарт. В ръка стискаше бормашината, чиято батерия беше толкова изтощена, че бургията едва се въртеше. Използваше последните издихания на машината, за да проникне зад ухото на Лайла. Малката перлена обица на ухото вибрираше, докато бормашината пробиваше костта. Терез въртеше и буташе, сменяше посоката и накрая извади бургията, избърса кръвта от очите си и се протегна към триона.

На Джери взе да му причернява от липсата на кислород и той със сетни сили успя да си поеме дъх. Терез извърна глава по посока на звука, погледна краката му. Над Джери се спусна удивително спокойствие. Той не се страхуваше и макар видяното да бе ужасяващо, изглеждаше просто като картина, нещо, за което да кажеш: виждам нещо ужасяващо.

Някак беше усещал, че ще се стигне дотук по един или друг начин. Че ще завърши зле. Сега се беше случило и макар по-лошо от това да нямаше накъде, поне беше свършено. Нямаше какво да се добави. Такъв беше светът. Нищо ново, въпреки че подробностите бяха отвратителни.

— Терез — гласът му почти не трепереше. — Сестричке. Какво си направила, по дяволите? Защо го направи?

Терез пусна триона и погледът й се плъзна над Ленарт и Лайла, над разхвърляните навсякъде около нея части от главите им.

— Любов — отвърна тя. — Не вътре.

Бележки

[1] „Мама казва, че танцувам още преди да проходя, казва, че пея дълго преди да говоря.“ (Всички бележки под линия са на преводача.) ↑

[2] Албум от 1988 г. на шведския естраден състав „Викингарна“. ↑

[3] Популярна шведска певица от 50-60-те години на XX в. ↑

[4] „Дагенс Индустри“ — най-големият икономически вестник в Швеция. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Йон Айвиде Линдквист Малка звезда (2)

Метаданни

Данни

Малка звезда

Информация

История

Сваляне / Връзки

Момичето със златните коси

1.

2.

3.

4.

5.

6.

7.

8.

9.

10.

11.

12.

13.

14.

15.

16.

17.

18.

19.

20.

21.

22.

23.

24.

25.

26.

27.

28.

29.

30.

Йон Айвиде Линдквист
Малка звезда (2)