Йон Айвиде Линдквист
Малка звезда (6)

1.

Макс Хансен.

Ако това име ви говори нещо, вероятно или се интересувате от стари датски филми, или сте в музикалния бранш. Семейство Хансен бяха от Дания и когато единственият им син се роди през 1959 г., го кръстиха Макс на актьора, участвал във филма, който гледаха на кино на първата си среща, „Хубавата Елена“.

Сигурно е интересно да се проучи детството и младостта на Макс Хансен, за да се направи опит да се установи как се формира подобен човек; това обаче ще остане извън рамките на нашия разказ. Достатъчно е да се каже, че семейството се премести в Стокхолм, когато Макс бе двегодишен, че бе възпитан като швед и че през месец октомври, четирийсет и пет години след пристигането си в Швеция, влезе в тази история.

На двайсет години Макс направи опит за музикална кариера като вокалист на глем рокбандата „Камбъл Суп“ но единственото, до което това доведе, бе че установи връзки с далеч по-успешната група „Ултрабъни“ и чрез поредица от решения и случайности накрая се оказа техен мениджър.

След като „Ултрабъни“ залиняха в резултат на пълната безидейност на композитора на песните им, Макс взе да се оглежда за други прохождащи групи, на които да помогне. Той притежаваше подкупваща усмивка, здраво ръкостискане и умение да се представя за по-значим, отколкото е всъщност. За няколко години събра малко стадо повече или по-малко успешни артисти.

В средата на осемдесетте години „Кафе Опера“ предлагаше сцена за всеки, който беше — или се стремеше да бъде — фактор в музикалния бранш. Макс далеч не стоеше на върха на хранителната верига, но гледаше да кани точните хора, да се движи в точната компания, да установява контакти, които можеха да се окажат полезни. Ако някой вървящ нагоре композитор се нуждаеше от нещичко за шмъркане, Макс не се колебаеше да сподели запасите си; когато някоя по-голяма банда се настанеше с гръм и трясък на съседната маса, понякога получаваше кофичка с охладено шампанско. От кого? Макс Хансен, ето го там. Ела да седнеш при нас, приятел, как каза, че ти е името? И името се разпространяваше.

Млади момичета, допуснати вътре само заради външния си вид, пърхаха около масите и се правеха, че не им пука. Макс се целеше в онези с евтината марка чанта и с леко отчаяния поглед. Заговаряше ги, през това време помахваше на някое познато лице от телевизията и обикновено работата беше опечена. Водеше ги в двустайния си апартамент на Рейерингсгатан и wham, bam, thank you ma’am, breakfast not included. Ненадминатият му рекорд бяха трийсет за един месец, но тогава се беше принуждавал да си пуска мрежите и в ресторант „Риш“ във вечерите, когато в Кафето беше слаба работа.

И така минаваше времето. Макс притежаваше изключително развито чувство за йерархия и това беше едновременно благословия и проклятие. Благословия, понеже му подсказваше каква позиция да заема в дадена група; проклятие, понеже неумолимо му показваше, че той самият е заседнал на едно място две стъпала под абсолютния връх.

Поне да ставаше дума за едно стъпало, неговите артисти сигурно щяха да остават при него, дори след като пробиеха, и после щяха да го изтеглят заедно със себе си нагоре. Вместо това го зарязваха, щом нещата им потръгнеха и договорът изтечеше.

Излезе му късметът да подпише с една напълно неизвестна група, „Стормфронт“, петгодишен договор, който беше съмнително изгоден за него самия, а само след година те го изоставиха. Нарушаването на договора от тяхна страна му донесе много пари, но доведе до грозни сцени. Бандата го клепаше наляво и надясно, наричаше го паразит и това, което трябваше да бъде големият му успех, стана началото на падението му.

Няколко години след като „Стормфронт“ го напуснаха и като прощален подарък се изпикаха на пътеката в коридора му, ситуацията се беше обърнала напълно. Единствените млади изпълнители, за които той имаше някакви шансове, бяха онези, които не бяха чували името му — или пък които много добре знаеха кой е, но бяха отчаяни. Все пак той още имаше връзки.

В края на деветдесетте години в бранша бе популярна поговорка, която добре обобщаваше положението: „Макс Хансен — последен шанс.“ Все още се намираха композитори, продуценти и представители на звукозаписни студия, към които той можеше да се обърне, ако изникне някой проект, но те принадлежаха към ниските стъпала в йерархията. Добрите времена бяха отминали.

Само едно се бе запазило: слабостта му към млади момичета. Тъй като вече не бе достатъчно да помаха на точните хора, за да направи впечатление (а и защото точните хора вече не отвръщаха на поздрава), се видя принуден да прибегне до тежката артилерия, за да вкара нещо младичко в леглото, а именно обещанията — било то и с половин уста.

Времената се бяха променили. В средата на осемдесетте за повечето хора известността беше просто непостижима мечта. След триумфа на риалити форматите обаче Лиса от Шелефтео и Муге от Сумпан изведнъж можеха да се окажат изгряващи звезди и спокойно да вярват, че ги очаква нещо голямо; затова се вкопчваха във всяка възможност.

Макс постоянно висеше в „Спай Бар“^[1] и следеше за онези, чиято звезда забележимо бе започнала да залязва. Такива, които бяха пели по провинциални клубове и откривания на молове, а сега им оставаше по някое спорадично участие в пицарии из малките градчета, за да поддържат мечтата жива. И тогава той правеше удара си.

При тези обстоятелства прякорът му — „Последен шанс“ — не беше недостатък. Тези момичета обикновено бяха измъчвани от знанието, че времето им е отминало, дори да се преструваха, че не е така. „Последен шанс“ поне предполагаше съществуването на някакъв шанс и Макс Хансен им говореше точно това.

Нереализиран потенциал, добър стилист, имам един композитор, преди работеше с „Бекстрийт Бойс“, познато момче от звукозаписната компания си търси човек точно като теб, контакти в Азия, там са луди по шведските момичета.

Понякога сработваше, понякога — никак. През ноември 1999-а Макс отбеляза първия си цял месец на сухо, откакто беше на двайсет години. Присади си коса, за да си разкраси перчема, изглади малко бръчки над горната устна и обмисли ситуацията, в която бе изпаднал.

Не смяташе, че направо мами момичетата. Даваше им номера, на които да звънят, понякога уреждаше среща. Дори с едно момиче от „Биг Брадър“ стигна по-далеч и даже успя да вкара песента му в класациите и да му уреди цял куп изпълнения по моловете. Окей, може обещанията му да бяха празни, но времената бяха тежки, много тежки.

Той реши да промени стратегията. Риболовът в Спай Бар ставаше все по-труден и той взе решение да започне от дъното. Взе да ходи по безплатните концерти на края на срока в музикалните училища, държеше под око всички млади момичета, изпели нещо по телевизията, а после търсеше как да се свърже с тях.

От време на време успяваше да включи някое в сборна формацията за турне в Япония или пък да им уреди появи в ролята на Лара Крофт например по геймърски панаири. Записваше видеоклипове с момичета, танцуващи по бельо, и все по-ясно им показваше какво е положението: ако не легнеш с мен, изчезваш; и да, възнамеряваше да го заснеме.

Една вечер, докато лежеше полупиян на дивана и мастурбираше на записа си от преди няколко дни с едно момиче по прашки, което танцуваше нескопосано на фона на „Oops! I Did It Again“, осъзна, че е достигнал дъното, но няма ни най-малко желание да направи нещо по въпроса. След това свърши и заспа.

 

 

Такова беше положението, когато в края на септември 2006 г. Макс Хансен включи телевизора, за да гледа елиминациите в „Айдъл“. Всички момчета и момичета имаха талант, но той можеше да предвиди кои ще се класират и какво ще стане с тях по-нататък. Интересуваха го обаче другите — отпадналите.

Едно невероятно хубаво и невинно на вид момиче от Симрисхамн изостри апетита му, но той предугади, че е от онези момиченца, чиито родители проверяват всичките им приятели. Все пак си го отбеляза като възможност — по-скоро за бизнес, отколкото за удоволствия.

А след това излезе Тура Ларшон с „Живот на Марс?“ и пробуди у него нещо, което обикновено дремеше: любопитството му. Не можеше да я прецени лесно. Работеше в индустрията от много време и беше достатъчно музикален да разпознае един ненадминат глас, когато го чуе; ами самото момиче? И поведението му? Какво беше това всъщност? Дали беше невероятно или просто ужасно зле?

Този път, за разлика от обикновено, нямаше представа какво ще стане с нея, макар гласът й да ехтеше в главите на слушателите дълго след като тя замлъкна. Беше красива като кукла, но и леденостудена по начин, едновременно отблъскващ и възбуждащ.

Тура се класира напред и на другия ден Макс Хансен получи информация за нея от един познат от ТВ4. Адрес, но нищо повече. Написа стандартното си писмо с някои леки модификации, но реши да почака и да види какво ще стане, преди да го изпрати. Вероятно бе получила повече от едно предложение.

Гледа Тура и когато пя „Nothing Compares 2U“. Зарадва се на отпадането й, тъй като то засилваше шансовете му. Ако изобщо някога бе попадал на нешлифован диамант, това бе тя. Имаше и гласа, и външния вид — в по-големи количества от повечето други, — но пък й липсваха безброй неща, необходими за кариера и известност.

А кой щеше да обработи диаманта, ако не Макс Хансен? В прилив на вдъхновение заряза стандартното писмо и формулира ново, в което наблегна на истинските й качества и недостатъци, с какво може да й помогне и какви възможности са отворени пред нея.

Както винаги, доста преувеличаваше, но все пак в написаното имаше немалко истина. Сам успя да се убеди, че желае единствено да я вземе под крилото си и да помогне на това деликатно цвете да разцъфти и тъй нататък. За малко да му се насълзят очите и се върна към действителността едва когато получи ерекция, както си пишеше писмото.

Веднага слезе до пощенската кутия. Още докато се качваше към апартамента си, започна трепетно да чака отговора.

Желаеше това. Ах, как само го желаеше.

2.

Авантюрата с „Айдъл“ бе донесла големи вълнения и за Джери, и за Терез, но по съвсем различен начин. Бе променила не само тях, но и отношенията им. Джери бе открил свои страни, за чието съществуване не подозираше, и бе видял у Терез съвсем нови за него качества.

Всичко започна още при първото прослушване. В метрото към къщи я попита какво е казала, за да успокои онези разплакани момичета, а Терез отвърна:

— Думи.

— Това ми е ясно. Ама какви думи?

— Обикновени думи. Както е.

Не можа да изкопчи повече от нея, но една случка щеше да уталожи любопитството му.

 

 

През пролетта и лятото Терез прелиташе през отделните етапи на „Айдъл“ все едно е нещо съвсем естествено, докато Джери се чувстваше все по-изтощен. Не бе очаквал да се изисква толкова много. Мислеше, че излизаш да пееш пред журито, избират те или те отхвърлят и после си готов за телевизионно излъчване.

Не ставаше така. След предварителното прослушване в „Гранд Хотел“ помолиха Терез да се върне след три дни със същия номер, същите дрехи и същата прическа, за да не създадат проблеми при монтажа. Тя пя пред основното жури и се класира на фона на възторжените викове на групичка момичета.

И на това прослушване изобилстваше от истерични пристъпи и размазан грим, и този път Терез обикаляше и шепнеше в ушите им думите, които Джери безуспешно се мъчеше да долови. Терез получи още листчета с телефонни номера, на които нямаше ни най-малко намерение да позвъни.

Но не се приключи с това. Около месец по-късно се проведе финално прослушване в театър „Оскар“ и на Джери му се наложи да изтърпи часове и дни на очакване, докато Терез пееше сама или в хор. Всеки ден го изпълваше надежда тя да отпадне, за да се свърши, всеки ден тя се класираше напред. Пот и умора, и пеещи младежи на всеки ъгъл, и камери — същински ад на земята.

Когато в крайна сметка Терез бе избрана сред двайсетимата щастливци, които щяха да се върнат наесен за живите предавания, Джери изпита единствено облекчение. Не защото тя се бе класирала, а понеже най-после бе приключило. Поне засега. А за есента щеше да мисли, като му дойде времето.

 

 

През един горещ юлски ден, когато жегата между триетажните къщи в Сведмюра беше такава, че чак кожата те болеше, Джери най-сетне разбра какво прави Терез.

Двамата се бяха отбили в кварталния магазин да си вземат сладолед. Изведнъж някъде иззад фризера се чуха ядосани гласове и веднага след това се появи управителят, задърпал към склада едно тринайсетинагодишно момиче.

От няколко едносрични реплики Джери разбра, че е хванал момичето да краде и ще бъде проведено разследване и приложено наказание. Едната ръка на управителя стискаше момичето за лакътя, а то подсмърчаше:

— Не, не, съжалявам, няма вече…

Като всички случки, в които е намесено известно насилие, и тази вцепени страничните наблюдатели; Джери стоеше с отпуснати ръце и гледаше как управителят бута вратите на склада и дърпа момичето след себе си.

Предполагаше, че управителят е приличен човек и само ще подплаши момичето и няма да го издаде в полицията. Щеше да му се накара едно хубаво и толкоз. Това беше неговото тълкуване. Терез го изтълкува другояче.

Джери излезе от вцепенението точно навреме, за да види Терез. Тя се бе отдалечила до щанда с домашни потреби, беше грабнала един кухненски нож и го беше извадила от опаковката. А сега вървеше към склада с решителна стъпка и с ножа в ръка.

— Сестричке? Сестричке!

Той дотърча при нея и я хвана за рамото. Терез вдигна ножа и се обърна към него. Погледът й беше празен, а лицето бе изкривено в гримаса. Джери инстинктивно пусна рамото й и вдигне ръце да се защити. Терез изглеждаше на път да замахне, но се спря. От гърлото й се изтръгна тихо ръмжене.

Колкото и да е странно, Джери показа достатъчно присъствие на духа, за да види, че изражението й, позата й бяха въпросителни: Защо ме спираш? Имаш само миг да обясниш.

— Грешиш — промълви Джери.

Само това успя да измисли, докато се мъчеше да печели време.

— Грешиш. Не е така.

— Малкото момиче ще стане мъртво — заяви Терез. — Големият ще го убие. Няма грешка.

Джери се насили да говори с кратки и ясни изречения с надеждата Терез да ги приеме като истина.

— Не, грешиш. Той няма да я убие. Няма да я нарани. Ще й каже… думи. Няколко строги думи. После ще я пусне да си върви.

Терез поотпусна хватката си около ножа.

— Откъде знаеш?

— Трябва да ми вярваш. — Джери посочи вратите на склада. — След няколко минути тя ще излезе оттам. Няма да е наранена. Обещавам ти.

Терез пак надигна ножа и вторачи сърдит поглед към вратите; дебнеше. Джери се огледа из магазина. За щастие, нямаше други клиенти, но всеки момент можеше да дойде някой.

— Терез? Можеш ли да ми дадеш ножа?

Терез поклати глава:

— Ако малкото момиче не излезе, големият ще стане мъртъв.

Джери се почеса по тила. По главата му се стичаше пот. Обзе го онова задушаващо усещане, че ежедневният им живот — неговият и на Терез — не е нищо повече от препъване по въжени мостове. В действителност между двама им се простираше пропаст, тъй дълбока бездна, че той не можеше да види дъното. Сега обаче го зърна за момент.

— Окей — съгласи се Джери. — Но ако… когато малкото момиче излезе, ще ми дадеш ли ножа?

Терез кимна.

Чакаха. Мина минута. Две. В магазина не се появи друг клиент. Джери стоеше до Терез, вторачен в затворените двойни врати. След още една минута в гърдите му започна да расте безразсъден ужас. Ами ако Терез беше права? Ами ако в този момент в склада се извършваше убийство или изнасилване? Погледна крадешком Терез. Лицето й бе сурово, непроницаемо. Онова момиче трябваше да излезе веднага, иначе щеше да се случи нещо ужасно.

И то излезе. Вратите се отвориха и управителят забеляза Джери, поздрави го и направи жест към разплаканото същество, което се влачеше подире му.

— Понякога трябва да им се поскараш, няма как.

Джери кимна и отстъпи леко встрани, за да скрие ножа от очите на управителя. Момичето продължи към изхода и онзи подвикна подире му:

— Добре дошла си отново. Но да няма повече подобни изпълнения.

Момичето поклати преклонената си глава и Терез го последва. Джери я пусна, тъй като вече не стискаше ножа. С крайчеца на окото си забеляза, че е оставен върху фризера със сладоледа.

Управителят бъбреше колко е важно на тези неща да се слага край още в зародиш, а не на дечурлигата да се позволява да вършат каквото си искат, защото след това щяло да стане още по-лошо. Джери хъмкаше и кимаше, докато търсеше опипом ножа зад гърба си. Управителят се обърна и той успя да го мушне между пакетите чипс. След това излезе от магазина.

Терез и момичето стояха една до друга на зида отвън. То още се превиваше от плач — сцената изглеждаше доста познато. Този път обаче Джери реши да чуе какво си говорят. Двете бяха доближили глави и не му обръщаха нула внимание, затова той се запрокрадва, докато се озова на тротоара зад стената.

Още на последните крачки чу гласа на Терез — ритмично мърморене, което се надигаше и заглъхваше, все едно пееше приспивна песен. Той най-после стигна и долови ясно думите й:

— Няма да се страхуваш.

— Не.

— Няма да си тъжна.

— Не.

— Ти си малка. Те са големи. Те вършат зло. Те ще станат мъртви. Сърдити са, защото ще станат мъртви. Ти си малка. Ти няма да станеш мъртва.

— Как така, какво искаш да кажеш?

— Ти ще живееш завинаги. В теб няма зло. Ти не вършиш зло. Ти имаш красива песен в главата. Те имат мръсни думи. Ти си мека. Те са твърди. Те искат твоя живот. Не им давай живота си. Не им давай сълзите си. Не се страхувай.

Гласът й имаше хипнотизиращ ефект и Джери взе да се поклаща напред-назад. Посланието й въздействаше и върху него. Не се страхувай, не се страхувай. Току-що преживяният в магазина ужас се отми като надпис върху пясъка. Никога не бе чувал гласа на Терез по този начин. Беше милващ, съблазняващ, целебен. Това бе утешителният майчин глас, бе гласът на лекаря, който те успокоява, че всичко ще се оправи, бе гласът на онзи, който те хваща за ръка в мрака и те води.

Макар гласът дори да не говореше директно на Джери, той се поклащаше в такт с него и вярваше в простата истина, която той разкриваше: нямаше от какво да се страхува.

Както се олюляваше, изведнъж загуби равновесие и в последния момент успя да се задържи на крака. Терез го чу и се обърна. Вторачи се в очите му и за секунда го погледна като напълно чужд човек. След това отмести поглед и се изправи. Другото момиче също стана. Сега главата му бе високо вдигната. Джери се отърси, сякаш за да се пробуди от сън, който всъщност не искаше да напуска.

Докато вървяха към къщи, Терез отбеляза с обичайния си глас:

— Не бива да лъжеш. Недей да лъжеш.

— Какво? — възкликна Джери. — Не съм те излъгал. Стана точно както ти казах.

Терез поклати глава.

— Ти каза, че малкото момиче няма да пострада. То пострада. Големият го нарани. Ти не каза истината.

Не, помисли си Джери, и слава богу.

 

 

До края на лятото все още им се случваше да правят импровизации на китарата и да пишат песни, но нещо между тях се бе променило. След случката в магазина Джери имаше чувство, че окончателно е преминал в групата на „Големите“ и не може да му се има доверие. Само статистиката караше Терез да търпи присъствието му: нито веднъж не се бе опитал да я убие и затова вероятно и в бъдеще нямаше да го стори.

Той благодареше на щастливата си звезда, че тя няма как да помни запознанството им. Как той наистина се бе опитал да я нарани. А може би тя все пак имаше някакъв спомен, тлеещ дълбоко в съзнанието й като подозрение за лоши намерения. Но тогава той беше друг. Или пък не? Дали човек се превръща в някой друг в крайна сметка?

Може би не. Но се променя. Погледнеше ли назад към детството си, Джери не можеше да си обясни що за човек бе прониквал с взлом в чужди вили и беше крал. Беше като антипатичен герой в слаб, почти забравен филм.

Бе направил стъпката в онзи миг, докато седеше на стълбището в родния си дом и гледаше останките на родителите си, разпръснати по пода. Или не. Малко след това. Когато взе решение да се грижи и да закриля тяхната убийца. Изборът му можеше да бъде съвсем различен. Ала в решителния момент направи крачка в неочаквана посока и пое по съвсем нов път. Оттогава бъхтеше по този път, а той го водеше все по-надалеч от някогашното му аз. То се мержелееше далеч зад него и скоро щеше да му се налага да му изпраща пощенски картички, ако иска да се свърже с него.

3.

Два месеца преди Макс Хансен да седне да пише съобщението си до Терез, тя получи кратко писмо от ТВ4, в което я поздравяваха за класирането и я молеха да се яви в Студио 2 в Хамарбюхамнен за саундчек и грим пет часа преди записа на предаването. И да подпише пореден договор, с който да се откаже от всичките си права.

Джери не можеше да си обясни какъв идиотски импулс го бе подтикнал да започне цялата тази история. Документите и договорът го убедиха окончателно, че няма абсолютно никакъв контрол над ситуацията, че двамата с Терез са погълнати от машинарията на ТВ4. Вече не те ритаха топката — сега тя се търкаляше сама, а те бяха затворени вътре в нея.

Пък и беше същата история като при прослушванията. Колкото и паникьосан да беше Джери, все пак част от него изпитваше любопитство какво ще стане. Пак топката. Търкаляше се и трябваше да стигне донякъде.

Репетираха „Живот на Марс“ и когато денят на записа дойде, Джери даде на Терез подробни инструкции. Инцидентът в магазина го беше уплашил и той се напрягаше до границите на търпението си отново и отново да обясни на Терез, че независимо какво се случва, не бива да наранява големите.

— Ами ако те искат да ме направят мъртва?

— Няма да го направят. Честна дума.

— А ако искат?

— Няма да искат. Изобщо няма да те наранят.

— Но искат. Винаги искат.

И тъй нататък, и тъй нататък. Моментът наближаваше, без Джери да е убеден, че са стигнали донякъде. Накрая прибегна до последното възможно средство, което му хрумваше:

— Окей. Майната му на всичко. Слушай сега. Ще се ядосам ужасно, ако направиш нещо лошо. Ще се ядосам и ще се натъжа.

— Защо?

— Защото… защото ще ми създадеш отвратителни проблеми.

Терез помълча. После продума:

— Искаш да защитиш големите.

— Щом така мислиш, хубаво. Но истината е, че искам да защитя само теб. И себе си.

 

 

Джери трябваше да го удари на молби, за да получи достъп до сградата на ТВ4, но не беше чак такъв непознат феномен участниците в „Айдъл“ да си водят придружител за подкрепа. Той обеща да стои настрана и да не се бърка в подготовката за записа.

Седеше точно до сцената, докато Терез тества микрофона и изпя песента под съпровода на приготвения специално за нея запис. Както винаги целият настръхна от гласа й, а през трите минути на песента в залата като че ли замръзна всякаква дейност.

След това Терез получи инструкции как да се държи пред камерите, а Джери си загриза ноктите, като видя как тялото й се стегна, щом един хореограф леко я хвана за рамото, за да я заведе до точното място. Джери беше готов да скочи от мястото си, за да посредничи между Терез и хореографа, но младият мъж — който според Джери без съмнение беше хомосексуален — беше толкова нежен и гъвкав в движенията си, че Терез не го прие за сериозна заплаха.

Джери не чу какво си казват, но забеляза, че Терез слуша инструкциите, гледа към камерите и в камерите. Докато пееше песента втори път, мърдаше и местеше поглед между камерите по начин, подсказващ, че поне донякъде е схванала хореографията.

После дойде време за обедна почивка и след като Терез безропотно прие, че не може да седи сред другите участници и да яде бебешка храна, Джери започна да се поотпуска. Тя се приспособяваше към ситуацията и може би въпреки всичко денят щеше да мине гладко.

След обяд довтаса някаква жена и критично заоглежда дрехите на Терез, изчезна за малко и после пак се върна с една бляскава сива рокля; нареди на Терез да отиде в съблекалнята да се преоблече. И това мина безпроблемно. Жената явно бе приела буквално заглавието на песента и затова й бе връчила нещо средно между скафандър и вечерна рокля. Не отиваше особено на Терез. Но пък на нея не й пукаше ни най-малко.

Час преди записа ги изпратиха при гримьорите. След като ги преведоха по безброй стълбища и коридори, накрая стигнаха до просторна стая с осем празни фризьорски стола. Млада жена с огромна, накъдрена руса коса четеше списание, докато една едра негърка на възрастта на Джери обикаляше между столовете и метеше.

Русата стана да ги посрещне, поздрави Терез с добре дошла, без да я погледне, и протегна ръка. Терез не реагира, затова Джери се здрависа вместо нея. Ръката й беше студена и жилеста, а около китките й дрънчаха безброй гривни. Деколтето й стигаше кажи-речи до пъпа и подчертаваща неестествено щръкналите й гърди. Джери предположи, че се очаква да изпита привличане към нея, но не се получаваше.

Терез се покатери на посоченото и място и Джери понечи да се настани до нея, но жената махна към един обикновен стол в другия край на стаята:

— Ако седнете ей там, ще е просто супер.

Джери се поколеба и тя добави:

— А пък навън ще е още по-добре.

Джери се оттегли сърдито към посочения стол, но седна съвсем на ръба, готов да се намеси — глождеха го лоши предчувствия. Жената преметна черна фризьорска престилка около раменете на Терез, докато тя стоеше кротко и се взираше в собственото си отражение. Тишина. Чуваше се само шумоленето на метлата по пода.

Джери проследи откъде идва звукът. Чистачката имаше широко тъмнокафяво лице и черна като въглен къдрава коса, хваната на кок на тила. Тежеше поне едно деветдесет кила и всичко в нея беше едро и кръгло, и меко — човек можеше да си помисли, че е поставена там само като контраст на нагримираната щръклеста блондинка.

Чистачката като че ли усети погледа му върху себе си, обърна се и лицето й грейна в усмивка, на която бе невъзможно да не отвърнеш. Джери се почувства като идиот, когато устните му се извиха несъзнателно, и сведе поглед към земята. После мерна отражението си в огледалото и усмивката му повехна.

Не бих казал, че съм наслада за окото.

Приличаше на застаряващ посетител на шоу за ретро автомобили. По случай случая си беше сресал косата назад в нещо като рокабили стил, а в допълнение с гъстите бакенбарди, които никога не събираше сили да обръсне, съвсем замязваше на някакъв одъртял Елвис. Подпухналото лице, тъмните кръгове под очите, носът, който като че ли растеше с годините. Цяло чудо беше, че някой е удостоил това лице с усмивка.

Той мерна в огледалото сребрист проблясък и после всичко се случи много бързо. Гримьорната явно беше решила, че лицето на Терез не се нуждае от кой знае каква намеса, и беше насочила вниманието си към косата й. Тя беше дълга, руса и леко чуплива.

Докато Джери не гледаше, гримьорната бе хванала косата на Терез с една ръка, а с другата бе вдигнала ножицата, която проблесна за миг, преди тя да я насочи към гърлото на Терез. Ако Джери бе видял какво е напът да стане, щеше да успее да го предотврати. Вниманието му обаче се бе отвлякло само за секунда и вече беше твърде късно.

Терез изръмжа и се хвърли настрани, при което столът вихрено се завъртя. Стъпенката удари гримьорната по пищяла. Тя изохка от болка и политна назад. За част от секундата Терез изхвърча от стола, хвърли се отгоре й и изтръгна ножицата от ръката й.

Всичко стана толкова бързо. Джери не бе успял дори да скочи на крака, когато Терез вече надигаше ножицата, за да я забие в лицето на фризьорката. За щастие се намери някой, по-бърз и от нея. В последния момент една черна ръка я стисна за китката. С едно-единствено движение чистачката вдигна Терез и я върна на стола с леко тупване и възглас:

— Hey girl! You mad or something?^[2]

Издърпа ножицата от ръката й и я метна на масата. След това се надвеси над Терез с ръце на раменете й, докато Джери дотича. Изражението на Терез бе съвсем ново за него. Да, имаше страх, но и чисто удивление. Долната й челюст висеше, а сините очи бяха ококорени.

— Благодаря ви — обърна се Джери към чистачката. — Тоест… Thank you very much.

— Няма защо — отговори чистачката със силен американски акцент. — Какво му е на момичето? — Тя стисна раменете на Терез. — Е? Какъв ти е проблемът? Притесняваш ли се?

Терез не помръдваше, само гледаше втренчено в огледалото привидението, извисяващо се над нея.

Гримьорката стана от пода с разтреперани крака.

— Какво, да му… — запелтечи тя. — Това е напълно извратено, няма да търпя такива работи.

Беше се разплакала и размазаният грим й придаваше зомбиран вид. Посочи Терез и изхълца:

— Тая е съвсем смахната, няма място тука, никъде няма място, само за лудницата е…

Гримьорната изхвърча навън, вероятно за да се оплаче на по-висша инстанция. Чистачката завъртя стола на Терез към себе си и опита да осъществи някакъв визуален контакт, но напразно.

— Hey, girl — повтори тя. — А си толкова красива. Няма да се ядосваш така. Хайде, сега ще те нагласим.

Тя вдигна косата й, а Терез се остави в ръцете й. Чистачката включи машата и взе да къдри отделни кичури, а Терез не направи нищо, за да я спре, само я наблюдаваше втренчено. След няколко минути Терез обърна глава към Джери и зададе въпроса, обясняващ непонятното й търпение на чуждо докосване:

— Това човек ли е?

Джери поруменя и запелтечи, но чистачката се изсмя, без да прекъсва работата си:

— Къде си било последните сто години, бе момиче?

— Извинете — промърмори Джери. — Тя не е… не е свикнала да излиза сред хора.

— На доста странно място трябва да живеете. Къде?

— Да, ами… Сведмюра.

— Сведмюра? Така ли се произнася? Нямате ли си негри в Сведмюра?

— Не, най-вече… стари шведи.

Чистачката поклати глава и се зае да втрива пяна в косата на Терез. Джери беше неописуемо благодарен за намесата й и искаше да каже на Терез, че да, това е човек, вероятно много добър, при това. Но ако условието за послушанието на Терез бе да гледа на чистачката като на някакъв друг вид, тогава по-добре той да си държи езика зад зъбите.

Терез, естествено, бе виждала цветнокожи и преди, но Джери не бе предполагал за какви ги приема, тъй като досега никога не бе питала. Може би и силният акцент на жената допринасяше за това Терез да я вижда като нещо чуждо и непознато.

— Извинете — осмели се Джери, — но как се казвате?

Чистачката избърса ръце в престилката си и му подаде ръка:

— Парис.

Произнесе го „перис“.

— А вие?

— Джери. Парис… Перис като града ли?

— Да. Сестра ми се казва Венис.^[3]

Джери се опита да измисли някаква духовитост в смисъл дали нямат брат на име Лондон, но не успя да намери възпитана формулировка; докато се сети какво друго да каже, гримьорката се върна, придружавана от някакъв мъж.

Мъжът носеше пропуск на ремък около врата си. Беше трийсетинагодишен и имаше вид, че не е спал поне седмица. Гримьорката заразказва какво точно се е случило и веждите му се надигнаха, а ъгълчетата на очите му увиснаха надолу; изражението му казваше: Here we go again.^[4] Явно оплакванията от страна на гримьорката не бяха кой знае каква рядкост.

Той изслуша с отегчение разказа й и после хвърли един поглед към Парис, която тъкмо правеше веждите на Терез един нюанс по-тъмни, за да подчертават сините й очи. Той сви рамене:

— Да, да. Но сега изглежда нещата вървят по план — след което се обърна и излезе.

Гримьорката хукна подире му и Джери я чу да обяснява:

— Това е моя работа, не нейна.

И получи отговор:

— Очевидно не е.

Парис внимателно сложи пудра на лицето на Терез и Джери отново се удиви как Терез затвори очи, все едно й е приятно. Парис сниши глас:

— В Америка си имаме един израз. Go fuck yourself — Тя кимна към вратата. — Оная жена. Много пъти ми се иска… как се казва на шведски?

Джери се позамисли и после предложи:

— Върви на майната си.

— Върви на майната си. Like… fuck off and burn?

— Yeah — кимна Джери. — Fuck off and burn. Върви на майната си.

Парис разкопча фризьорската престилка и я свали от Терез. Повтори:

— Върви на майната си.

Усмихна се широко на Терез и добави:

— Не ти, honey. Ти се справи чудесно. Е, другия път може и да не набиеш никого.

Тя вдигна метлата, която бе изпуснала в бъркотията, и продължи прекъснатата си работа. Терез стоеше неподвижно и се взираше в образа си в огледалото. В сребристата рокля приличаше на нещо, излязло от научнофантастичен филм, неземно красиво същество, пристигнало на нашата планета, за да съблазнява и впримчва хората. Или самото то да бъде съблазнено и впримчено.

Джери си прочисти гърлото, отиде при Парис и й подаде ръка.

— Ами, благодаря ви. Не знам какво да кажа.

Парис погледна десницата му, без да я поеме.

— Вместо това можете да направите нещо за мен.

— Моля?

— Една вечеря, да кажем — рече Парис, съсредоточена върху метенето на пода.

— Вечеря? — Джери разбираше всяка нейна дума, но смисълът им беше толкова немислим, че той не можеше да схване и едно изречение.

Парис въздъхна и престана да размахва метлата.

— Вечеря, да. Каните ме на вечеря. Някой път. Някъде. В Швеция не го ли правите?

— О, да, да, разбира се — извика Джери. — Абсолютно. С удоволствие. Когато и да е. Или където и да е. Или… дали… имате ли телефон?

Парис взе молива за вежди и написа телефонния си номер на една салфетка, която Джери прибра в портфейла си толкова внимателно, все едно ставаше дума за документа му за собственост на златна мина. След това излезе заднешком от стаята заедно с Терез, махна и сви зад ъгъла.

През остатъка от деня той сякаш летеше в облаците. Или пък на Марс. Гравитацията не му влияеше, той тежеше максимум двайсет кила. На няколко пъти извади салфетката с номера на Парис, за да се увери, че не я е загубил. След многото отваряния и сгъвания цифрите взеха да се размазват и той ги преписа на друго листче и старателно го прибра в портфейла. След това и на още едно листче, което сложи в джоба си.

Досега никога — никога! — не му се беше случвало някоя жена да му… как се наричаше? Да му дава аванси. Никога. Щеше да я покани на вечеря. Къде щяха да идат? Нямаше понятие. Кракът му не стъпваше по ресторанти. Трябваше да вземе да…

Такива мисли се въртяха в главата на Джери.

До края на деня нямаше други инциденти с Терез — цяло щастие, като се има предвид, че Джери беше там само телом. Двайсет кила, там някъде. Останалата част от него се рееше нейде из космоса.

 

 

Онази седмица Терез се класира напред, а на следващата отпадна с „Nothing Compares 2 U“. Джери обаче беше истинският печеливш от „Айдъл“. Два дни след като получи номера й, той се обади на Парис. Беше проверил във вестник „Дагенс Нюхетер“ за подходящ ресторант и предложи „Драгън Хаус“ ресторант с шведска маса в Хорнстул. Общо взето, ядеш колкото можеш.

Срещнаха се, погълнаха огромни количества тайландска и китайска храна, пиха доста бира. Джери научи, че Парис е на четирийсет и две, пристигнала в Швеция преди пет години — бащата на сега деветгодишния й син си намерил работа тук. Преди три години пътищата им се разделили, понеже мъжът й се хванал с някаква колежка — шведка.

Парис работила какво ли не, както в САЩ, така и в Швеция, включително и кратък период като гримьорка за някаква регионална телевизия в Маями. Оттам и уменията й. Наричаше себе си survivor и беше изключително категорична във възгледите си за хората и за обграждащия я свят. Това е лошо, онова е хубаво, този е идиот, онзи е sweetheart.

Джери май имаше късмета да попадне в категорията sweetheart — на сбогуване получи дълга прегръдка. Попита дали може да й се обади пак и Парис отвърна:

— Иска ли питане, honey?

 

 

Онзи ден, в който пуснаха писмото на Макс Хансен през отвора в пътната врата, Джери стоеше на балкона и пушеше, потънал в детайлни фантазии как да легне с Парис. Излизаха няколко пъти, той дори се престраши да я целуне и още усещаше вкуса на устните й върху своите. Представяше си, че ще бъде като да паднеш в пухено легло. Да се зарови в пищната й гръд, закръглените й ръце, да потъне вътре в нея. Да изчезне.

Фантазиите му бяха станали толкова пикантни, че се възбуди, тъкмо когато Терез излезе на балкона. Ръцете му инстинктивно се насочиха към слабините, за да ги скрият, макар да нямаше какво друго да крие, освен мислите си.

Терез наклони глава.

— Защо се срамуваш?

— Не, просто си пуша.

Терез му подаде някакъв лист.

— Някой пише, че съм добра. Някой иска да говори с мен. Прочети и кажи може ли.

Джери взе писмото на Макс Хансен в хола, седна на креслото и го прочете два пъти. Не можеше да определи със сигурност дали са празни приказки или е реална възможност. Макар донякъде да се впечатли от „Стормфронт“, в крайна сметка това нищо не означаваше.

Джери остави писмото и погледна Терез, която седеше на дивана с ръце на коленете като фигура на някоя търпелива светица.

— От музикален агент е — обясни Джери. — Иска да работи с теб.

— Какво ще работя?

— Ами, ще пееш, разбира се. Той ще се погрижи това да ти стане професия. Пеенето. Може дори да запишеш албум.

Погледът на Терез се насочи към рафта с дисковете на стената.

— Ще пея на диск?

— Да, може би. Искаш ли?

— Да.

Джери пак взе писмото, въртеше го в ръцете си, сякаш се надяваше чрез допира да се увери в съдържанието и сериозността му. Този Макс Хансен изглеждаше искрено заинтригуван от Терез, а и да си го признаем — парите им нямаше да са вечни.

В действителност, едно време си го мислеше. За възможността да изкара някоя пачка от таланта на Терез. Сега обаче, когато шансът се яви, вече не беше толкова убеден. Оттогава под мостовете бе изтекла много мръсна вода. Той сгъна писмото, прибра го в най-горното чекмедже на писалището и каза:

— Ще видим.

Дълбоко в себе си знаеше, че отново ще отвори това чекмедже, че на върха на хълма се бе появила нова топка и вероятно щеше да се търкулне със или без неговото съдействие.

Макс Хансен, помисли си той. Най-лошият шанс.

4.

В началото на ноември Тереса седеше на леглото си до един празен сак. Знаеше, че все с нещо трябва да го напълни, но не и с какво. Влакът й потегляше след час, затова се бе качила в стаята си да си стегне багажа. Взираше се в празната чанта.

Два дни по-рано Терез й бе пратила мейл с покана да й отиде на гости в Стокхолм за уикенда. С известни усилия Тереса бе успяла да си поръча билет за влака по интернет, след което бе поставила родителите си пред свършен факт. В събота щяла да ходи в Стокхолм, някой ще я закара ли до гарата?

Щяла да бъде на гости при приятелка. Едно момиче. В Стокхолм. Да, напълно била сигурна, че не е някой дебел дядка. Срещнали се в интернет, сега щели да се видят IRL. Тоест на живо. Да, щяла да се прибере още същата вечер и да, проверила в интернет и знаела точно как да стигне дотам. Сведмюра.

Не искаше да им казва, че става дума за онова момиче от „Айдъл“. Може би защото очакваше да я помислят за лъжкиня, може би защото едва ли щяха да й повярват. А и нямаше желание да го разкрива, предпочиташе да го държи в тайна.

Родителите й знаеха колко е самотна, вероятно затова и я пуснаха. Тя им даде адреса и телефона на Терез и обеща да им се обади, като пристигне.

Дотук добре.

Засечката се получи, когато се зае да си приготвя багажа. Никога досега не бе качвала сама на влака. Когато човек пътува, трябва да носи чанта, нали така? Но какво да сложи в нея? От какво се нуждаеше?

Коя съм аз?

И така можеше да се изрази. Какво искаше да вземе със себе си при Терез, какво искаше да й покаже, коя искаше да бъде? Седеше на леглото си, гледаше празната чанта и мислеше колко жалко е това. Чантата беше нейна. Празна. Нищо. Не й хрумваше нищо.

Отиде в банята, гримира се, доколкото можеше, и резултатът й се стори приличен. Беше се научила да си слага руж, за да не изглежда чак толкова тлъста, поне под определени ъгли. Тупира си косата с малко лак, за да й придаде обем. Молив, сенки.

Тъкмо беше приключила и Йоран се провикна откъм долния етаж — ако искат да стигнат навреме, трябвало да тръгват. Без да се замисля, Тереса пусна в чантата картата, телефона си и MP3-плейъра, бележника и черния си анцуг. Него — най-вече защото нямаше с какво да запълни сака.

На път към гарата Йоран я заразпитва за момичето, с което щеше да се срещне, и Тереса сподели поне част от истината: запознали се във форум за вълци, били на една възраст, тя живеела в Сведмюра. За останалото или излъга, или го поукраси.

Йоран изчака влакът да дойде и после прегърна Тереса; тя не му отвърна със същото. После се качи на влака, седна на мястото си и гледа как Йоран й маха, докато влакът потегляше. Тя му махна в отговор, но без ентусиазъм, а после го видя как се обръща и върви към колата.

Трябваха й няколко минути да осъзнае, че пътува. Беше на път. Седеше сама във влак и отиваше на непознато място. Беше пасажер между две точки, беше пътник. Беше свободна. Мерна отражението си на стъклото и не можа да се познае.

Кой седи тук? Кой може да е това?

Извади бележника си и после дълго седя, захапала химикалката, като от време на време хвърляше по някой поглед през прозореца. Толкова й се искаше да е интригуващата непозната, която седи във влака и пише, но нищо не й идваше на ум. Нито дума. Въображението винаги й е било слабото място, а сега съвсем бе изчезнало.

Написа: „Седя във влак…“, но спря дотук. Написа го пак. И пак. След като в продължение на десет минути запълваше страниците с тези три думи, погледна отражението си. Непознатата.

Стига вече!

Напъха бележника обратно в чантата и отиде до тоалетната. Дълго стоя, облегната на умивалника и взряна в огледалото. После си намокри лицето, напълни шепи с течен сапун и се изми старателно; изтри всеки милиметър грим. Накрая си изплакна косата, за да махне лака и се бърса с хартия, докато косата й увисна безформена около лицето.

Съблече се, извади черния анцуг от чантата и си го навлече. След като видя резултата в огледалото, констатира, че изглежда отвратително.

Ето това съм аз.

Върна се на мястото си — сега от прозореца я гледаше познато лице. Цял живот я бе придружавала тази грозотия, значи и в Стокхолм трябваше да дойде с нея. Тереса отвори бележника и написа:

Всички с криле летят,

всички със зъби хапят.

Имаш криле, имаш зъби —

направи го тогава!

Използвай ръце, стисни!

Използвай зъби, хапи!

Използвай криле, лети!

Лети, лети, лети,

мамка му, мамка му, мамка му…

Потокът хора на централната гара я уплаши. Докато слизаше по стълбите от перона, буквално усети как потъва под вода. Пред нея течеше река и тя рискуваше да се удави. Дори не знаеше в коя посока да поеме, затова направо пристъпи в реката и се остави да я повлече; в крайна сметка се озова през бариерите в метростанцията.

Подаде пари през един отвор и каза: „Сведмюра“. Получи три билета и попита къде да отиде, след което се остави да я влачи друг поток. Стискаше чантата си с все сила и страхът не я напускаше. Имаше твърде много хора, а тя беше съвсем сама — и твърде малка.

Нещата се пооправиха, след като се качи на метрото, увери се, че посоката е Сведмюра и намери празна седалка. Сега можеше да си седи спокойно, нали имаше място. Но все така прекалено много хора! Най-вече възрастни с безизразни лица, обграждаха я от всички страни. Всеки момент можеше да се протегне някоя ръка или да я заговори някой, да иска нещо от нея.

Навалицата се поразреди и докато влакът стигна Сведмюра, във вагона не беше останал почти никой. Тереса слезе на перона и отвори картата си. Беше сложила кръстче върху адреса на Терез — като на карта за скрито съкровище.

Улиците бяха покрити от дебел сняг и тя мръзнеше в тънкия си анцуг. Представи си, че е черна дупка и че не тя се движи, а къщата на Терез е притегляна към нея и ще бъде погълната.

Най-после нейната улица дойде и пътната врата приближи към нея. Едва когато пристъпи в асансьора и натисна копчето за най-горния етаж, тя се принуди да прекъсне играта. Почувства се притеснена и единствено премръзналата й кожа не й позволи да почне да се поти.

Лети, лети, лети, мамка му, мамка му…

Асансьорът я водеше нагоре.

 

 

Както я беше предупредила Терез, на вратата пишеше „Седерштрьом“. Тереса звънна и се опита да придаде подходящ израз на лицето си; не успя и заряза опитите.

Не знаеше какво бе очаквала. Терез бе писала, че живее с някой си „Джери“, без да поясни кой е той. Мъжът, който отвори вратата, приличаше на онези, седящи по цял ден по пейките в парка, с изключение на това, че карираната му риза изглеждаше чисто нова.

— Здравейте — изцвърча Тереса. — Терез тук ли живее?

Мъжът я изгледа и хвърли един поглед към площадката. После й направи път да мине с думите:

— Влизай. Не ти ли е студено?

— Имам яке.

— Аха. Нещо не го виждам. — Той направи жест към вътрешността на апартамента. — Тя е ей там.

Тереса си събу обувките и прекоси коридора, стиснала здраво ремъка на чантата си. Все още съществуваше риск цялата история да е блъф. Всъщност този мъж да й е писал мейлите и сега да й се случи нещо ужасно. Беше чувала за подобни случки.

В хола нямаше никого и сърцето й заби лудешки. Заслуша се, затаила дъх в очакване пътната врата да се затръшне и заключи. Това не стана. Вратата към една стая обаче беше отворена и тя зърна Терез, която седеше на леглото си с ръце в скута.

Всичко я напусна. Ужасът от множеството, тревогата да не се загуби, да не сбърка; студът на улицата и временния страх от мъжа с ризата. Нямаше ги. Беше стигнала до кръстчето на картата, до Терез. Не се изненада, че Терез не стана да я посрещне. Вместо това Тереса влезе в стаята, пусна чантата си до вратата и проговори:

— Дойдох.

— Добре — кимна Терез и сложи ръка на леглото. — Седни тук.

Тереса седна до нея. Мислено бе репетирала безброй въвеждащи фрази, мъчеше си да си представи какво ще каже и направи, ако срещата им се развие по един или друг начин. Точно тази възможност обаче не й бе хрумвала. Просто да седят една до друга в пълно мълчание.

Мина около минута и Тереса започна да се стопля и да се поотпуска. След хаоса на пътуването беше страшно приятно да си седи кротко, без да мисли. Забеляза, че стаята е студена, почти спартанска. Никакви плакати по стените, никакви разхвърляни — или подредени — джунджурии. Само един рафт с детски книги, един сиди плеър и поставка за плочи. Нейната собствена чанта до вратата изглеждаше като посегателство.

— Написах стихотворение — съобщи Тереса. — Във влака. Искаш ли да го прочетеш?

— Да.

Тереса издърпа чантата към себе си. Отвори бележника и прегледа стихотворението още веднъж. После откъсна страницата и я подаде на Терез.

— Ето. Мисля, че е за теб.

Терез дълго стоя с листа в ръка. Тереса я погледна крадешком и видя, че очите и се движат по редовете, след което се върнаха най-горе и отново се плъзнаха надолу. И отново. Тереса не я свърташе на едно място и накрая не можа да се сдържи:

— Харесва ли ти?

Терез пусна листа. Без да поглежда Тереса, рече:

— Говори за това, че хората са вълци. И птици. Мисля, че е хубаво. Но има и мръсни думи. Може ли да има мръсни думи в стихотворение?

— Да, може. Ако си пасват с останалото.

Терез прочете стихотворението още един път. После отбеляза:

— Подхожда си много добре. Когато човек е ядосан. Че не може да бъде вълк. Или птица.

За първи път погледна Тереса в очите.

— Това е най-хубавото стихотворение, което съм чела.

Страните на Тереса поруменяха. Беше едва ли не непоносимо да срещне погледа на човек, който току-що е казал нещо подобно, и мускулите на врата й пожелаха да извърти главата си. Но очите й не позволяваха на главата да се обърне. В огромните ясни сини очи на Терез нямаше ни най-малък намек за ирония или очакване, или каквото и да било друго чувство, целящо да изтръгне някаква реакция от Тереса. Погледът й казваше единствено: Ти си написала най-хубавото стихотворение, което съм чела. Това си ти. Аз те виждам. Затова и Тереса успя да задържи визуалния контакт и след няколко секунди вече й се струваше съвсем естествено.

Терез посочи бележника на Тереса:

— Писала ли си други?

— Не. Само това.

— Можеш ли да напишеш още?

— Да, може би.

— Когато напишеш, искам да прочета.

Тереса кимна. Изведнъж вече не й се седеше тук. Искаше да се прибере вкъщи, в стаята си, за да пише стихове, да запълни целия бележник. А след това да се върне и просто да седи и да наблюдава как Терез чете стихотворенията й. Това искаше. Така го искаше.

Джери се показа на прага.

— А, ето ви. Добре ли върви?

Терез и Тереса кимнаха в синхрон и Джери се подсмихна.

— Приличате на… де да знам…

— Лаурел и Харди? — предложи Тереса.

На лицето на Джери цъфна усмивка и той размаха одобрително показалец към Тереса. След това пристъпи в стаята с протегната ръка.

— Аз съм Джери. Приятно ми е.

Тереса пое ръката му.

— Здравейте. Тереса. Вие сте… бащата на Терез?

Джери сви рамене.

— Един вид.

— Един вид ли?

— Да. Един вид.

— Той ми е батко — намеси се Терез. — Скри ме, когато Ленарт и Лайла станаха мъртви.

Джери сключи ръце на гърдите си и погледна Терез с измъчено изражение. После въздъхна дълбоко и като че ли се предаде. Покашля се, но гласът му все пак беше задавен, когато се опита да смени темата:

— Искате ли сок? Или нещо друго. Сладкиши?

 

 

Тереса отиде до тоалетната и се обади вкъщи по мобилния си да каже, че всичко е наред. После седнаха в хола да пият малинов сок и да ядат шоколадов кейк, толкова стар, че беше взел да мухлясва. Джери пи кафе, а Терез яде с чаена лъжичка кайсиево пюре от буркан. Цялата ситуация се стори на Тереса крайно неловка. Джери сякаш през цялото време изучаваше нея и Терез и като че ли се мъчеше да си изясни нещо. Той беше необикновен възрастен и някак й допадаше, но все пак й се искаше да ги остави сами.

След като изядоха и изпиха всичко, молитвите й най-сетне бяха чути. Джери плесна бедра и въздъхна:

— Е, момичета. Аз ще тръгвам. Но като гледам, вие ще се справите и без мен… Не знам кога точно ще се прибера, но вие ще се пазите, нали?

Джери се приготви и преди да излезе, махна на Тереса да се приближи малко. Тя отиде при него в коридора и Джери сниши глас:

— Както сигурно си забелязала, Терез е малко особена. Ако ти се стори, че говори странни работи… не се впечатлявай. Ти не си някаква клюкарка, нали? Няма да седнеш да изплямпаш на всички какво си чула?

Тереса поклати глава и Джери въздъхна дълбоко, сякаш се мъчеше да вземе някакво решение.

— Това е положението. Ако Терез ти разкаже нещо… ти не бива да го разправяш на никого, разбираш ли? Нито на майка ти, нито на татко ти, на никого, окей? Разчитам на теб.

Тереса кимна:

— Да. Знам.

Джери я гледа толкова дълго и толкова проницателно, че Тереса взе да се притеснява. Накрая той я потупа по рамото:

— Радвам се, че се запознахме.

И си отиде.

 

 

Тереса се върна в хола; Терез бе седнала пред компютъра. Попита:

— Искаш ли музика?

— Разбира се — кимна Тереса и се отпусна на дивана.

Тя се протегна, освободена от вцепенението, което бе предизвикал у нея погледът на Джери. Щеше да е вълнуващо да чуе каква музика харесва Терез.

Тя не разпозна песента, разнесла се от тонколоните на компютъра, но от звука на синтезатора предположи, че е нещо от началото на осемдесетте години. Но пък какво ли знаеше тя? Спокойно можеше да бъде й съвременно, тя нищо не разбираше. Така или иначе, хареса интродукцията, мелодията. А после дойде шокът — прозвуча гласът на Терез.

Тя не разбра кой знае колко от текста — май бяха само несвързани изречения без смисъл, на много места премесени с виене. Но това не беше от значение. Песента те приковаваше. Беше едновременно модерна, печална, красива и весела; по гръбнака на Тереса пробягаха тръпки от удоволствие.

Музиката заглъхна и Тереса се надигна от дивана с възглас:

— Супер беше! Направо… повече от супер. Каква беше тая песен?

— Не разбирам.

— Ами, нали знаеш… как се казва?

— Никак не се казва.

Едва тогава на Тереса й стана ясно. Песента беше толкова саморазбираща се и те завладяваше така директно, че тя от само себе си бе приела, че я е чувала и преди. Но всъщност не беше така.

— Ти ли си я написала?

— Джери я написа. Аз пея.

— Да, това го чух. За какво се разказва?

— За нищо. Аз пея думи. Твоите думи са по-хубави.

Терез се обърна към компютъра и щракна върху друга песен. Музиката зазвуча и Тереса се облегна назад на дивана, примижа и се приготви да й се наслади. Когато се разнесе гласът на Терез, на Тереса й трябваха няколко секунди, за да установи две неща. Първо: той вече не идваше от тонколоните, а от стаята. Второ: пееше текста на стихотворението, написано от Тереса.

Сякаш две топли ръце стегнаха белия й дроб и го извиха както се изстисква парцал. Беше щастие, толкова безмерно, че наподобяваше страх. Не можеше да помръдне и пръст. Терез модулираше гласа и нагласяше паузите, за да може текстът да пасне идеално на мелодията, все едно поначало е писан за нея. Песента стигна първото си кресчендо и Терез изпя: „Лети, лети, лети, мамка му, мамка му, мамка му.“ Тереса заплака.

Терез натисна пауза и музиката млъкна. Тя се вторачи в Тереса, която се бе свлякла на дивана и по бузите й се стичаха сълзи. После отбеляза:

— Ти не си тъжна. Ти си щастлива. Плачеш, но си щастлива.

Тереса кимна и преглътна няколко пъти, като бършеше сълзите от очите си.

— Да. Просто ми се стори толкова красиво. Извинявай.

— Защо казваш извинявай?

— Защото… не зная. Защото казвам, че е красиво, пък съм го писала аз. Но то е понеже ти го пееш толкова хубаво.

Терез кимна.

— Аз пея хубаво. Твоите думи са добри. И заедно става красиво.

— Да. Сигурно е така. Но стана толкова по-хубаво, когато ти го изпя.

— Бяха си същите думи. Имам добра памет. Така казва Джери.

Терез се обърна и отвори друга папка. Посочи редицата файлове, запълващи екрана от горе до долу.

— Направихме много песни. Можеш ли да напишеш думи към тях?

 

 

Изслушаха доста от песните. Само няколко бяха толкова впечатляващи като първата, пусната от Терез, но и сред останалите се намираха мелодии и настроения, които си искаха текст. В главата на Тереса изскачаха фрагменти от изречения и тя ги записваше в бележника си. Не можеше да си обясни какви точно ги върши. Но беше може би най-приятното занимание в целия й живот.

След като изслушаха всички песни, Тереса се облегна назад на дивана, напълно изтощена. Бяха продължили няколко часа и към края вече надраскваше като в транс отделни думи към мелодиите, които чуваше. Винаги беше смятала, че й липсва всякакво въображение, но пък и тук май не ставаше дума за въображение. Тя просто записваше каквото й казваше музиката.

Навън бе взело да се здрачава и Тереса стоеше отпуснато и наблюдаваше върха на едно улична лампа, осветяваща падащите снежинки. Изведнъж се изпъна като струна на дивана.

— Мамка му! Мамка му, мамка му, мамка му!

Обърна се към телефона на масичката.

— Трябва да… може ли… може ли да се обадя?

— Не зная — отвърна Терез. — Аз не мога.

Будилникът до телефона показваше пет и половина. Влакът й бе заминал преди десет минути. Тя стисна очи и долепи слушалката до ухото си. Отговори Йоран. Той въздъхна дълбоко, като чу какво е станало. Предложи да дойде да я прибере с колата.

Тереса си представи как ще седи до баща си почти три часа и ще се мъчи да избегне въпросите му; не желаеше да бъде разпитвана и да дава обяснения за този ден.

Терез бе застанала пред нея и гледаше заинтригувано как Тереса закри микрофона с ръка и попита:

— Дали ще мога да остана да спя тук?

— Да.

Тереса успя да отклони няколко въпроса и накрая бе решено да хване неделния влак в един часа. Тя затвори телефона и понечи да каже на Терез колко съжалява, задето се натрапва и така нататък, но Терез я прекъсна, като посочи телефона:

— Можеш ли да използваш това нещо?

Тереса бе престанала да се чуди на многото странности на Терез и просто потвърди:

— Да.

Терез извади лист хартия от чекмеджето и й го подаде:

— Обади се на този.

Тереса прочете писмото от Макс Хансен; беше дал мобилен и стационарен номер.

— Какво да му кажа? — попита.

— Искам да се запиша на празен диск. С моя глас. От онези, в които можеш да се оглеждаш.

— Той пише, че иска да се срещнете. Да обсъдите нещата.

— Ще се срещнем. Утре. Ти ще дойдеш. После ще запиша диск.

Тереса прочете писмото още веднъж. Доколкото разбираше, това беше от писмата, които всяко момче и момиче с музикални амбиции мечтае да получи. А пък датата беше от преди десет дни.

— Май получаваш много такива писма, а?

— Получих едно писмо. Това.

Тереса погледна двата кратки реда с цифри и се помъчи да измисли какво ще каже, след като се свърже. Беше твърде странно.

— Сериозно ли никога не си ползвала телефон? Нали не се бъзикаш?

— Не се бъзикам.

Тереса събра сили, вдигна слушалката и набра номера на стационарния телефон. Докато слушаше сигнала свободно, още веднъж прегледа писмото. С изключение на комплиментите за таланта на Терез, звучеше доста делово. Тереса изправи гръб, сякаш за да изглежда по-голяма и по-сигурна в себе си, отколкото се чувстваше. От слушалката прозвуча глас:

— Макс Хансен слуша.

Тя се прокашля по-дълбоко от необходимото и заговори:

— Добър вечер. Обаждам се… от името на Тура Ларшон. Тя ме помоли да ви предам, че желае да се срещнете.

Последва няколкосекундна тишина. Накрая Макс Хансен попита:

— Това някаква шега ли е?

— Не. Тура Ларшон иска да се видите утре. Сутринта.

Тереса се сети за влака си в един часа и бързо добави:

— В десет часа. Кажете къде.

— Ама това е… защо Тура сама не ми се обади?

— Тя не си пада по телефоните.

— Аха, така ли било. А можеш ли да ми дадеш една смислена причина да ти вярвам?

Терес вдигна слушалката във въздуха и прошепна на Терез:

— Пей. Изпей нещо.

Без да се поколебае и за миг, Терез запя стихотворението на Тереса. Акапелно звучеше още по-красиво, направо невероятно. Тереса доближи слушалката до ухото си и повтори:

— Кажете къде.

От другата страна се чу шумолене на хартия, стържене на химикалка. И накрая гласът на Макс Хансен:

— Хотел „Дипломат“ на „Страндвеген“, знаеш ли… тя знае ли къде се намира?

— Да — излъга Тереса; разчиташе на интернет.

— Питайте за мен на рецепцията — продължи Макс Хансен. — В десет часа. Чакам с нетърпение. Наистина.

Гласът на Макс Хансен прозвуча различно. Ако в началото на разговора беше резервиран, сега пък стана твърде интимен, сякаш искаше да пропълзи през телефонната слушалка и да зашепне право в ухото на Тереса. Казаха си довиждане и Тереса се просна обратно на дивана.

В какво се забърках, по дяволите?

Все едно участваше в шпионска история. Среща в хотел, кратки съобщения, кодирани телефонни разговори. Тя нямаше никакъв контрол над ситуацията и не беше сигурна дали го намира за неприятно или за вълнуващо. Отново й се отвори възможност да направи нещо ново, да бъде някой друг. Някой, който може да се справи със ситуацията. Щеше да опита.

Терез седна до нея на дивана. След малко и двете се облегнаха назад, почти в един и същи миг. Едната беше започнала движението, а другата го завърши. Раменете им се докоснаха. Тереса почувства слабата топлина от тялото на Терез. Стояха така, без да помръдват. Часовникът на масичката тиктакаше.

Тереса хвана ръката на Терез и пръстите им се сплетоха; седяха мълчаливо и гледаха тъмния телевизионен екран — виждаха отраженията си като две смътни фигури в далечна стая. Образите леко се застъпваха, там където се докосваха раменете им, все едно пуловерите им бяха съшити един за друг.

Когато много по-късно Тереса погледна ръцете им, си помисли, че кожата на пръстите й прелива в дланта на Терез и че по същия начин върхът на терезините пръсти се слива с нейните собствени кокалчета. Тя се взираше в ръцете им и си представяше как ще им трябва нож, остър нож, за да се разделят; колко много кръв ще има.

— Терез?

След дългата тишина тази единствена дума бе като птица, излетяла от устата й и запърхала между стените.

— Да.

— Кои са Ленарт и Лайла?

— Живях там. Имаше къща. Аз бях в една стая. Бях скрита.

— И какво стана?

— Аз ги направих мъртви. С различни инструменти.

— Защо?

— Страхувах се. Исках да ги имам.

— След това престана ли да се страхуваш?

— Не.

— Сега страхуваш ли се?

— Не. Ти страхуваш ли се?

— Не.

И беше вярно. Страхът — по-слаб или по-силен — съпътстваше Тереса от толкова време, че тя вече не му обръщаше внимание, приемаше го за също толкова естествен, колкото и собствената си сянка. Едва сега го забеляза. Когато той я напусна.

5.

Веднага след като приключи разговора и си записа телефонния номер, Макс Хансен се обади в хотел „Дипломат“ да резервира просторната стая, която използваше за бизнес срещите си.

Онази нощ спа лошо. Толкова неща у тази Тура бяха необясними. Той обикновено разполагаше с повече информация преди първата среща, имаше възможност да опипа терена, да види какво е положението и да се нагоди към него, ако е необходимо. А тук нямаше ни най-малка представа, дори не беше говорил с момичето. Затова и не знаеше каква стратегия да си състави. Нощните часове отлитаха, докато той преценяваше възможни сценарии, парираше възражения и обмисляше маневри, които да доведат до желания резултат.

Напълно беше сигурен в дарованието на Тура Ларшон — с малко дооформяне и побутване в правилната посока можеше да се превърне в машина за пари; какъв късмет за него, че беше я открил първи. Дотук добре. Но после идваше другото. Искаше да я чука, да си го кажем направо. Искаше подписа й под неговия договор, искаше и тялото й, поне веднъж.

Ако Макс Хансен се погледнеше отстрани, обективно, щеше да види, че е абсолютен мръсник. Знаеше го, не беше глупав. Но нямаше какво да направи. Устата му пресъхваше и пръстите го засърбяваха, само като си представяше срещата с малката студена красавица. Нямаше друг избор. А и отдавна бе престанал да се поглежда отстрани; просто констатираше със самопрезрение, граничещо със самодоволство: Ти си свиня, Макс Хансен. Такава ти е природата и единственото, което можеш да правиш, е да се чукаш.

И искаше да се чука с млади момичета. Младите момичета обаче не желаеха да се чукат с него — той не си правеше илюзии. Но при добра подготовка можеше да създаде ситуация, в която младите момичета да осъзнаят необходимостта да му пуснат, за да осъществи мечтите им. Проста работа.

Беше си направил плановете и смяташе, че държи положението горе-долу под контрол, когато в два часа стана от омачканите чаршафи и взе сънотворно. След двайсет минути спеше спокойно, а в седем и половина го събуди радиочасовникът. Той стана, замаян, но решителен, и се зае да си събира партакешите.

 

 

В девет и половина бе заел позиция в стая 214 в хотел „Дипломат“. През последните две години се бе виждал тук със седем музикални надежди. Две от тях бе катурнал в голямото двойно легло, една се бе представила посредствено с френската любов, а една му беше позволила малко натискане, преди да сложи край. Нелош процент.

Но този процент се дължеше на предварителната подготовка. Правеше намеци, изтръгваше обещания с половин уста от далеч не наивни момичета и след това осребряваше усилията си. Тура Ларшон щеше да представлява предизвикателство за уменията му.

Всъщност той нямаше спомени от самото чукане, тъй като те бяха изтрити от паметта му след многократното гледане на видеозаписите. Повече пъти беше онанирал на записите с похожденията, отколкото бяха самите похождения, и собствените му спомени вече не бяха запечатани в главата му, а на дивидитата.

Стаята беше с подходяща форма. Така монтира камерата на статива, така че дисплеят да показва пода пред леглото, където момичетата трябваше да направят малко прослушване. След това обикновено се преструваше, че изключва камерата, а всъщност я насочваше към леглото. После оставаше само да се надява на най-доброто.

Той нагласи камерата, взе шампанското и го пъхна в кофата, която беше напълнил с лед от автомата в коридора. Да де, не шампанско, а пенливо вино — от онези на половин цена; надали една тийнейджърка щеше да усети разликата, след като понякога и експертите не можеха. До кофата постави двете високи чаши — бяха от истински кристал и дори си имаха собствен калъф.

Той си взе душ, без да си мокри косата. Сутринта се беше фризирал старателно, а осемстотинте косъма, присадени на перчема срещу трийсет крони парчето, бяха сресани назад. Той отряза един-два косъма от носа си, намаза си лицето с дискретен крем и си пръсна няколко капки „Лагерфелд“.

Беше на четирийсет и седем години, но в добрите си дни — дните като този — можеше да мине за четирийсет. Може и да беше мръсник, но поне не беше някакъв мръсен старец. Макс Хансен се огледа в огледалото и както винаги взе да се самонавива. Казваше си колко добре изглежда и как няма нищо странно в това младо момиче да се хване с такъв мъж. Намигна на отражението си. Here’s looking at you, babe.

След като се облече, седна на леглото и зачака; изчисти мозъка си от всякакви мисли — като празна шахматна дъска, на която фигурите още не са наредени. За това идеше реч: да не приема нищо за даденост, да бъде гъвкав. В този случай приспособимостта му беше стигнала дотам, че можеше да се примири и с поражение — поне днес. Каквото и да станеше, искаше да стигне далеч с това момиче.

В десет и четвърт на вратата се почука тихо. Макс Хансен обърса длани в панталоните си, изглади покривката на леглото и хвърли един последен поглед към образа си в огледалото. След това отвори.

Зад вратата стоеше едно впечатляващо неугледно момиче. Малки свински очички, разплуто лице, обградено от червеникава коса, висяща безформено от главата. Закръглените му форми бяха прикрити от избелял анцуг; и като цяло, ако понятието unsexy се нуждаеше от илюстриране, това лице щеше да свърши работа. Макс Хансен за малко да политне назад.

— Здравейте — поздрави момичето. — Вие ли сте Макс?

— Да. А ти коя си?

Момичето хвърли един поглед към нещо в коридора. Макс Хансен не можа да се въздържи — прекрачи прага и надзърна навън. А тя стоеше там. Ябълката в райската градина и тъй нататък. Облечена в джинси и тениска под тънко откопчано яке, фигурата на Тура Ларшон беше по-момчешка, отколкото изглеждаше по телевизията, но само очертанията на малките гърди под памучния плат стигаха, за да загорят слабините му. Изглеждаше почти невероятно да е на възраст да участва в „Айдъл“.

Лицето беше мъничко и вниманието се насочваше към устните и огромните сини очи, които, без да мигват, се взираха в една точка, малко вдясно от него. Макс бе виждал момичета, по-сладки, по-красиви, по-секси, какво ли не. Но никога някое толкова примамливо като Тура Ларшон, както стоеше в полумрака на коридора, отпуснала тънките си ръце.

— Здравей — подаде той ръка. — Ти си Тура, доколкото разбирам?

Тура погледна протегната му ръка, без да я поеме, и гръбнакът на Максовите стратегии се пръсна като балон още тук. С едно движение дръпна ръката си и направи жест към стаята:

— Заповядай.

Другото момиче пристъпи напред, но Макс Хансен сложи ръка на рамката на вратата и му препречи пътя.

— Ти почакай малко тук — нареди той. — Нали не си ти Тура?

Момичето поклати глава.

— Не си. Тогава какво си мислиш, че правиш?

— Идвам с нея.

— Съжалявам, но тук става дума за договорни отношения. Тоест разговор между две страни. Никакви външни лица. Така стават тези неща.

Повелителният му тон направи известно впечатление. Момичето се обърна към Тура като за подкрепа и Тура се намеси:

— Тереса ще дойде.

Макс реши да заложи всичко на една карта. Без повече да се церемони, се тросна:

— Ами, sorry тогава, няма какво повече да говорим.

И затръшна вратата. След това се облегна на нея с бясно биещо сърце. Вратите в хотела бяха звукоизолирани и той не можеше да чуе какво си казват момичетата. Нямаше намерение да притиска ухо до ключалката. Стисна палци и на двете ръце.

След около половин минути се почука отново. Макс въздъхна облекчено, почака да минат десетина учестени удара на сърцето и отвори с добре престорено раздразнение:

— Да?

Този път пред него стоеше Тура. Другото момиче седеше на пода срещу вратата.

— Тереса ще чака — обяви Тура и влезе в стаята, докато другата гледаше сърдито как Макс отваря портфейла си и й подава петдесетачка.

— Ето. Слез на рецепцията и си поръчай нещо безалкохолно. Sorry, но в този бранш работим така.

Момичето прие банкнотата, но не помръдна от мястото си. Макс бутна дебелата тежка врата, сякаш затваряше банков трезор. Първият етап премина успешно.

Тура стоеше насред стаята с отпуснати ръце. Гледаше камерата, но когато Макс се зае да изнася напудрената си реч, тя вече бе обърнала очи към шампанското. Макс го прие за подканяне и предложи:

— Ще пийнем ли малко шампанско, а? По случай случая.

Тура го наблюдаваше как пълни двете чаши. Докато й я подаваше, чашата за малко да се изплъзне от потната му ръка, която на всичкото отгоре беше взела да трепери. Мълчанието и спокойствието на Тура го смущаваха. Беше виждал всички варианти — истерично бърборене, престорена или истинска арогантност, колебливо съблазняване или кажи-речи паника. Всички освен този. Като посещение от принцеса, която знае, че всичко това е мое и трудно изтърпява присъствието му. Това го смущаваше, едва ли не го плашеше и страшно, страшно много го възбуждаше.

Той чукна чашата си в тази на Тура и отпи голяма глътка. Тя не понечи да пие и той я подкани:

— Опитай го. Бива си го. Чудесен сорт.

Тура отпи от евтиния заместител и отвърна:

— Не. Не е хубаво. Има лош вкус.

Нещо у Макс Хансен се скъса и той се свлече на креслото, облегна буза на дланта си и се загледа в нея. След това включи камерата. Ако от цялата работа не излезете нищо, поне щеше да има кратко филмче с нея. Тура стоеше насред стаята с чашата в ръка и гледаше през прозореца.

— Изпей нещо — нареди Макс Хансен.

— Какво да изпея?

— Каквото искаш. Изпей „Хиляда и една нощ“.

Без да се поколебае и за миг, Тура запя и само след няколко секунди сякаш прохладна бистра река заля Макс Хансен. Гласът й отми безпокойството му и той се почувства чист отвътре.

Няма като теб друга на света,

сигурен съм аз…

Песента свърши и Макс Хансен остана с леко зяпнала уста и установи, че май бе плакал, поне така си чувстваше очите. Момичето, застанало пред него, бе огромно дарование, нямаше и капка съмнение. Не само че пееше идеално, но и имаше нещо в тембъра на гласа му, което проникваше право през гръдната кост и стискаше, стискаше.

Де да можеше да се задоволи само с това. Той искаше да се задоволи само с това. Вече беше изтощен и задоволен като след най-бурния секс. Оставаше само да се обърне на другата страна и да запали цигара. Да не рискува.

Но в този момент малкото червено дяволче, живеещо в гърдите му, се пробуди и взе да маха с опашка някъде по-надолу, да гъделичка на най-деликатното място. Макс Хансен забрави всички стратегии — след песента на Тура вече нямаше сили за тях.

— Добре беше — отбеляза. — С малко школовка може да стане наистина добре. Искам да работя с теб.

— Ще запиша ли диск?

— Да, ще запишеш диск. Ще се погрижа за това. Ще те направя звезда. Голяма звезда. Има само едно нещо…

Макс Хансен изля остатъка от шампанското в пресъхналото си гърло. Не искаше да го казва. Не биваше да го казва. Това беше най-добрият му шанс от толкова време, не трябваше да го проваля. Но раздвоеният език на дяволчето произнесе думите вместо него.

— Трябва да знам как изглеждаш без дрехи.

Каза го. Картите бяха на масата и тялото на Макс Хансен се напрегна, готово да поеме удара. Възмутеното изражение, писъкът на Тура, който щеше да смачка всичките му надежди.

Стана толкова бързо, че той дори не разбра. Тура остави чашата на нощното шкафче и смъкна якето си, свали тениската, панталоните и бельото и застана напълно гола на два метра от него. Макс Хансен премигна. И пак. Не разбираше. Рекапитулира случилото се през последните минути, как се стигна до това той да си седи на креслото, а момичето, което така желаеше, да стои голо пред него. Репликите. Какво бе казал той. Какво бе казало то. Изясни му се.

Прави каквото й се нареди.

Това беше. Погледът на Макс Хансен изпиваше нежното деликатно тяло; ако той вярваше в Бог, ако беше възможно молитвите му да бъдат чути, моментът беше дошъл.

Прави каквото й се нареди.

Главата му се замая. Какви възможности само. Иди там, Тура. Изпей това, Тура. Ела тук, Тура. Легни там, Тура. Той трескаво си свали ризата и потника, смъкна си панталоните и гащите и се надигна с разперени ръце. Тура го изгледа. Не беше впечатляваща гледка, той бе наясно. Има-няма дванайсет сантиметра, и то ако доста понатиснеш линийката в основата.

Но това сега нямаше значение. Всичко се бе оказало толкова лесно, когато Тура се съблече. Бяха като две деца, невинни с голите си тела.

— Толкова си красива — прошепна Макс и падна на колене.

Мокетът ожули капачките му, докато лазеше към Тура, за да зарови лице между краката й. Почти я беше стигнал, когато тя отстъпи назад и се притисна в рамката на леглото. Тя каза:

— Не.

— Да — въздъхна Макс Хансен. — Ела тук, ще бъде хубаво, обещавам. Само малко…

— Не — повтори Тура. — Не пипай.

Макс Хансен се ухили. Не пипай. Цялата работа беше като игра. Не помнеше кога за последно се е чувствал толкова безразсъдно щастлив. Две голи тела. Не пипай. Хайде, само малко. Той допълзя до нея, стисна бедрата й, долепи нос до слабините й, плъзна език по топлата плът там вътре.

Чу се изтракване и в следващия миг нещо го шибна през гърба. Тъкмо пак бе изплезил език, когато получи спазъм в мускулатурата на гърба; последва втори удар. И трети. Сковано завъртя глава, но не виждаше нищо.

Странно, като се има предвид как някой сякаш стоеше зад него и изливаше топла вода по гърба му. Вдигна очи към Тура и видя, че държеше нещо в дясната си ръка, нещо, което не можеше да различи. В лявата стискаше чашата от шампанското, останала без краче.

Това държеше в дясната ръка. Крачето — десетсантиметрова стъклена отломка, почервеняла от кръвта му. Тура надигна крачето отново и Макс Хансен изпищя и се сви на кълбо. След секунда последва по-дълбоко пробождане между лопатките. Стъклото се заби в него и остана там.

Той изкрещя. Назъбената отломка сигурно бе засегнала някой нерв, защото той се загърчи конвулсивно. Разнесе се тропане, бумтене. Успя да надигне глава, за да моли за милост, но Тура вече я нямаше. С помощта на рамката на леглото той успя да се изправи на крака. Тропане, бумтене. После вратата се отвори.

6.

Имаше нещо гнило в този Макс Хансен. Тереса го бе почувствала още при отварянето на хотелската стая. Нещо нередно в лицето и в гласа му. Може би всички от музикалната индустрия са такива, но тя нямаше да остави Терез сама с него, ако не се бе наложило и ако Терез сама не бе настояла. Тя държеше да запише диск.

Нямаше обаче никакъв шанс Тереса да слезе на рецепцията. Веднага щом Макс Хансен затвори и заключи, тя се прокрадна и долепи ухо до вратата. Чуваше гласове, но не и думи. След малко Терез запя „Хиляда и една нощ“ и я жегна ревност. Та това беше едва ли не тяхната песен — макар Терез да не го знаеше.

Ами ако знаеше? Дали щеше да има някакво значение?

Тереса си имаше сантиментална жилка. Тя харесваше така наречените елегични настроения в поезията. Неясен, непреодолим копнеж по миналото, дори и то да не е било хубаво. Обхващаше я блажена меланхолия, ако попаднеше на „Банани с пижами“ по телевизията, нищо че филмчето не й допадаше нито сега, нито едно време.

Терез бе най-несантименталният човек, когото бе срещала. За нея съществуваше единственото настоящето; заговореше ли Терез за неща от миналото, все едно четеше на глас от учебник по история. Сухи факти без никаква връзка с настоящето.

От стаята се разнесе писък. Тереса скочи на крака и натисна дръжката, тропна по вратата. Никой не отвори и тя затропа отново. След миг се отвори и пред нея застана Терез, гола. По корема й се спускаха ивици кръв. Едната й ръка беше обагрена в червено, а в другата държеше полупразна чаша шампанско без краче.

— Какво си… какво…

Докато се мъчеше да формулира въпрос, Терез видя как Макс Хансен побягна към банята. Той също беше гол и преди да хлопне вратата подире си, тя мерна гърба му. Целият беше потънал в кръв и сред червенината стърчеше Т-образен предмет, подобно на кран, който някой е отворил и е потекла кръв.

— Ела — изрече Терез. — Помогни ми. Не разбирам.

Ако не беше думата „помогни“, Тереса щеше да си плюе на петите. Това вече беше прекалено. Ала Терез я бе помолила за помощ. Терез се нуждаеше от помощ. Значи трябваше да й помогне. Тереса влезе в стаята и затвори зад себе си.

— Ето. — Терез й подаде счупената чаша. — Обичаш ли такова? Аз не. Има лош вкус.

Тереса поклати глава.

— Какво… какво сте правили?

— Аз пях — отвърна Терез. — После си махнах дрехите. После той се опита да ме изяде. Не се страхувах. Знаех, че мога да го направя мъртъв.

— Хайде. Обличай се. Трябва да се махаме оттук.

Докато Тереса влизаше след Терез в стаята, зърна камерата и червената лампичка, показваща, че записва. Имаха подобна в училище и докато Терез се обличаше, Тереса превъртя записа и бързо прегледа случилото се, преди идването й. Отказът на Терез, настъпателността на Макс Хансен, резултатът. Натисна копчето, извади диска и го пъхна в джоба си.

Терез си беше навлякла дрехите. Съдържанието на счупената чаша беше изтекло върху нощната масичка.

— Хайде — повтори Тереса. — Да се махаме.

Терез не помръдна. Крановете в банята течаха. Тереса усети странен вкус в устата си. Онзи особен вкус, появяващ се, когато си изправен пред нещо непредвидимо — смесица от жлъчка и мед. Не искаше повече да стои на това място.

— Хайде, ела — замоли се тя. — Не можем да стоим тук.

— Не — възрази Терез. — Ще запиша диск.

— Не и с него.

— Да. Той иска да направи диск с мен.

— Може би преди. Вече не.

— Да.

Терез седна на ръба на леглото и подкани Тереса да стори същото. Тереса постоя нерешително няколко секунди, но в крайна сметка осъзна, че няма друга алтернатива. Тя взе бутилката шампанско, изля я в кофата и я претегли в ръка, като я държеше като бухалка; после се отпусна до Терез. Подаде й бутилката.

— Дръж.

Терез не я взе.

— Защо?

— Ако той… пак се опита да те изяде.

— Няма.

— Все пак.

— Тогава можеш ти да го направиш мъртъв.

Седяха една до друга. Хленченето откъм банята понамаля. Терез сигурно имаше право. Онзи Макс Хансен беше неприятен тип, но не изглеждаше особено опасен. Пъзльо.

Тереса претегли бутилката в ръце. Беше тежка и дебела. Формата на гърлото и изпъкналата част на отвора я правеха удобно оръжие. Тя си представи как халосва фризираната глава на Макс Хансен с нея. Почуди се. Не. Не беше немислимо. Даже нещо в нея направо копнееше да го направи.

Те бяха две беззащитни момиченца. Разполагаха с филмово доказателство за опита на Макс Хансен за изнасилване. Щяха да ги оправдаят по всички точки. Така поне мислеше. Но както седеше на леглото до Терез, се чувстваше всичко друго, но не и беззащитна. Тъкмо обратното. Тя подхвърли няколко пъти бутилката, погледна към Терез, която чакаше спокойно с изправен гръб и ръце в скута. Не, не и беззащитни.

Ние сме неуязвими, помисли си Терез. Ние сме вълци.

 

 

След около пет минути Макс Хансен излезе от банята, буквално блед като труп. Целият цвят се бе отдръпнал от лицето му, а гърдите и коремът му бяха овързани с хавлии вместо бинт. Той се сепна, като завари Терез и Тереса, настанени на леглото.

— Какво, по дяволите… какво, по дяволите, търсите тук? — заекна той със слаб глас и погледна крадешком бутилката в ръцете на Тереса.

Той затършува из сакото си, извади портфейла и го метна в скута на Терез.

— Ето. Вземи го. Нямам нищо друго.

Терез подаде портфейла на Тереса, която не знаеше какво да го прави. Отвори го и понечи да вземе парите, но прецени, че е по-разумно да се въздържи, затова го подхвърли обратно на Макс Хансен.

— Ще запиша диск — заяви Терез.

Макс Хансен преглътна.

— Какво?

— Ще запиша диск — повтори Терез. — Аз ще пея. Ти ще ми помогнеш.

За момент Макс Хансен имаше вид, че ще се разплаче. Олюля се на място. После отвори уста, за да заговори, но не се чу никакъв звук. Закрачи към Терез, само че нещо в позата й го спря.

— Това ли… това ли искаш? — пророни накрая.

— Да — потвърди Терез.

— Значи можем… значи просто ще сложим кръст на тази история и…

Терез не отговори, вероятно не беше запозната с този израз, затова Тереса се намеси:

— Никакви кръстове няма да слагаме. Но нали чуваш какво ти казва тя? — Тя потупа джоба си и кимна към камерата. — Взех записа, между другото.

— Окей — процеди Макс Хансен. — Окей, окей.

Тереса видя в огледалото, че през хавлията на гърба му се процежда кръв. Навярно Макс Хансен трябваше да отиде в болница, ако искаха да бъде в състояние да им помогне с каквото и да било.

Тереса се изправи и усети, че краката й далеч не са толкова стабилни, колкото предполагаха репликите й. Но все пак махна на Терез да я последва и остави празната бутилка на масата до Макс Хансен. Беше длъжна да носи маската още мъничко.

И успя. Дълго щеше да помни онзи миг и как за първи път в живота си успя да каже точното нещо в напрегнат момент, вместо да се сети за него впоследствие. Докато двете с Терез вървяха към вратата, Тереса се обърна към бледия, потънал в студена пот мъж.

— Не ни звъни — нареди тя. — Ние ще ти се обадим.

7.

Тереса имаше чувство, че се намира в приказка. Бучащото през земните недра метро бе вълшебен влак, а седналата до нея Терез — същество от друг свят.

Може би беше начин да преодолее непонятната кървава драма, на която бе станала свидетел, но от последната й реплика насам бе решила, че всичко това е приказна история, в която тя е получила роля.

Имало едно време две момичета в метрото. Те били тъй различни, колкото изобщо могат да бъдат две момичета.

— Терез — попита тя, след като отминаха няколко метростанции, — как стана така, че уби онези, при които си живяла?

— Първо чук. После разни инструменти.

— Искам да кажа защо. Защо го направи?

— Онова вътре. Исках го.

— И получи ли го?

— Да.

Едното момиче било прекрасно като елф, ала било безпощадна убийца. Другото момиче приличало на трол, но било страхливо като мишле.

— Какво е чувството? — поинтересува се Тереса. — Да убиеш някого?

— Уморяват ти се ръцете.

— Но какво изпитваш? Хубаво ли ти е или лошо, или противно, или… какво е чувството?

Терез се приведе към нея и прошепна:

— Хубаво е, когато то излезе. Тогава страхът изчезва.

— Кое когато излезе?

— Малко пушек. Има хубав вкус. Сърцето става голямо.

— Имаш предвид, че ставаш по-смел?

— По-голям.

Тереса хвана ръката на Терез и я загледа все едно е скулптура и изучава техниката на ваятеля. Пръстите бяха дълги и изящни, изглеждаха толкова крехки, че биха се счупили от най-малкия напън. Ала те бяха част от длан, която бе част от ръка, която бе част от тяло, което бе убило хора. Дланта бе красива.

— Терез — продума Тереса. — Обичам те.

— Какво означава това?

— Означава, че не искам да бъда без теб. Че искам постоянно да бъдем заедно.

— Обичам те.

— Какво каза?

— Обичам те, Тереса. Пусни ми ръката.

Без да забележи, Тереса беше стиснала силно ръката на Терез при последните й думи — думи, които никога досега не бе чула, предназначени за нея. Тереса пусна ръката, преви се одве и затвори очи.

Но въпреки различията, двете се нуждаели едно от друго, както денят се нуждае от нощта. Както водата се нуждае от онзи, който я пие, и както скитникът се нуждае от водата.

Тереса не знаеше как продължава приказката, нито как ще свърши. Но беше нейна и тя искаше да участва.

8.

Джери се прибра в Сведмюра по-щастлив от когато и да било. Всичко бе преминало според очакванията, макар Парис да не се бе оказала хищната любовница, на която се бе надявал. Общо взето лежа неподвижно и се взира в очите му по начин, който, колкото и да е парадоксално, беше изключително интимен. Накрая го ухапа по рамото и заплака.

Връхлетели я спомени, обясни му тя, докато по-късно лежаха и пушеха. Трябвало да си дадат време. Щяло да стане по-хубаво. Джери погали закръглените й форми и я увери, че точно това искал. Повече време с нея. Цялото време на света.

Докато се качваше на асансьора, нейната кожа и меката й плът сякаш още докосваха тялото му. Беше се събудил от търсещата й ръка и полузаспал я бе любил още веднъж, тихо и без сълзи. Тя беше страхотна, той беше страхотен, всичко беше страхотно.

Беше проявил непредпазливост, знаеше го. Откакто бе пристигнал в дома на Парис, не беше помислял и за миг за Терез. Но такова беше положението сега — да става каквото ще. Беше влюбен за първи път в целия си живот и всичко друго можеше да върви по дяволите.

Но все пак го обхвана тревога, когато вкара ключа в ключалката и установи, че вратата не е заключена. Той влезе в антрето и се провикна:

— Терез? Терез? Тук ли си? Тереса?

На масичката в хола се търкаляха дисковете с „Убийствен пъзел“ и „Хотелът на ужасите“. Неговият собствен матрак лежеше на пода до леглото на Терез. Трохи от хляб и празен буркан от детска храна бяха оставени на кухненската маса. Никъде никаква бележка; той обикаляше като детектив из апартамента и се мъчеше да възстанови действията на момичетата, преди да изчезнат.

Той седна край кухненската маса, събра трохите в шепа и ги изяде. Нямаше какво друго да прави, освен да чака. Стоеше и гледаше през прозореца и всичко му се струваше като сън. Терез никога не бе съществувала. Събитията от последните години не се бяха случвали. Как би могъл да живее с четиринайсетгодишно момиче, убило родителите му и несъществуващо в очите на обществото? Беше абсурдно.

Той издърпа ризата си през главата и огледа червения отпечатък от зъбите на Парис върху бледата си кожа. Това поне очевидно беше истина. Слава Богу. Той стана, изпи чаша вода и се замисли какво да прави, но така и не стигна до решение.

Десет минути по-късно на вратата се звънна и той беше сигурен, че е полицията или някое официално лице, което идва да сложи край на всичко — по един или друг начин. Но бяха момичетата.

— Къде бяхте, мамка му?

Терез се мушна в апартамента, без да даде отговор, а Тереса посочи невидимия часовник на китката си.

— Трябва да вървя. Влакът ми тръгва след половин час.

— Да, да. Но къде бяхте?

Тереса вече слизаше по стълбите и подвикна през рамо:

— Навън.

Той се прибра в апартамента и завари Терез да извлачва матрака му от стаята си. Той вдигна другия край и й помогна да го отнесе, след което седна на леглото си.

— Хайде — подхвана той. — Разкажи ми. Какво правихте?

— Правихме песни. Тереса правеше текстове. Стана хубаво.

— Окей. А после сте гледали филми на ужасите и след това сте спали в една стая, понеже сте се уплашили…

Терез поклати глава.

— Не сме се плашили. Бяхме щастливи.

— Да, не се съмнявам. Но какво правихте тази сутрин?

— Срещнахме Макс Хансен.

— Агента? Онзи, дето писа? Защо, по дяволите?

— Ще запиша диск.

Терез стоеше пред него и Джери я хвана за ръката.

— Терез, по дяволите. Не може да вършиш такива неща. Не можеш да излизаш, където ти скимне, без да съм с теб. Не го ли разбираш?

Терез издърпа ръката си и я огледа, сякаш за да се увери, че не е пострадала от докосването. После отговори:

— Тереса беше с мен. Беше по-добре.

9.

Тереса не знаеше каква част от нея седи във влака към Йостерюд. Като че ли по-малко от половината. Най-важните части бяха останали на съхранение при Терез в Стокхолм и това, което запълваше седалката във влака, бе само един горе-долу работещ чувал с кръв и вътрешности.

Беше замайващо и доста неприятно чувство. Тя вече не си беше сама господарка. На косъмчетата по ръцете й липсваше близостта на Терез, топлината на тялото й, когато седеше до нея. Прецени копнежа си и го определи точно така: искаше да седи до Терез. Нямаше нужда да казват или правят нещо, можеха просто да седят в мълчание една до друга, стига само да бъдат заедно.

Никога не бе изпитвала нещо подобно. Беше чисто физическо усещане за липса; как отсъства нещо голямо и важно. Не беше сляпа. Добре разбираше, че нещо у Терез е сериозно сбъркано, може би направо си имаше някакво мозъчно отклонение. Не правеше нищо като нормалните хора, дори не ядеше нормална храна.

Но пък… „нормално“? Кое ли му е хубавото на „нормалното“?

Съучениците на Тереса бяха повече или по-малко нормални. Не ги харесваше. Не я интересуваха глупавите интрижки на другите момичета, намираше момчетата за нелепи със смешните им „суитшърти“ и бейзболни шапки, с пъпчивите им мутри. Никой не се осмеляваше. Разхождаха се страхливо и приказваха страхливо.

Представяше се си ги всички в дълбока яма, наредени като за снимка на класа, само че с вързани крака и ръце. Тя самата стоеше горе на ръба до голяма купчина пръст. После започваше да заравя ямата с лопата. Отнемаше много часове, но накрая работата беше свършена. Нищо не се виждаше, нищо не се чуваше, а светът не бе загубил абсолютно нищичко.

Десет минути преди пристигането на влака в Йостерюд Тереса започна да се усмихва. Усмихваше се широко, усмихваше се лекичко, усмихваше се средно. Упражняваше лицевите си мускули, докато си конструираше роля.

Репетицията приключи, тъкмо когато Йоран я посрещна на гарата. Беше се спряла на варианта за самотното момиче, най-сетне намерило добър приятел. Бяха гледали филми, бяха си говорили половината нощ и било суперготино. Усмивката и сиянието й бяха изиграни майсторски и Йоран се зарадва, като видя променения характер на дъщеря си. Тереса сама забеляза колко достоверно изглежда — не беше трудно, тъй като на едно друго, по-просто ниво това си беше чистата истина.

Веднага щом се прибра, си отвори мейла и откри съобщение от Терез: „здравей скоро се върни напиши още думи за песните.“ Бяха прикачени четири безименни MP3-файла. Тереса ги отвори и установи, че са четирите мелодии, които най-много бе харесала.

Нави ръкави. След като работи няколко часа, два-три пъти изгледа клипа на Терез в „Айдъл“ след което продължи да пише. Когато стана време да си ляга, се сети за диска от камерата на Макс Хансен. Извади го от чантата си и дълго време го въртя из ръцете си. След това го сложи в една кутийка без обложка и го прибра при другите дискове.

 

 

Новата й роля се оказа полезна и в училище. Не отговаряше съвсем равнодушно, ако някой й кажеше нещо, и като цяло се показваше не чак толкова недостъпна. Не че някого го беше кой знае колко грижа, но поне мъничко от напрежението изчезна.

Е, да, Йоханес забеляза промяната у нея и на въпроса му Тереса излезе със същата история като пред Йоран с някои допълнения. Приятелка в Стокхолм, супер готина и тъй нататък. Изпусна се, че правели музика заедно. Йоханес се радваше за нея.

Но самата училищна работа вече не вървеше добре. Мислите й не бяха в нея. По обществознание прекара цял един урок за разликата между демократи и републиканци в полусън и буквално не схвана и една дума, освен че някой си Джими Картър произвеждал фъстъци. Май бил президент на САЩ. Това беше цялото познание, придобито за четирийсетминутен урок: че Джими Картър произвеждал фъстъци.

Беше й хрумнало следното изречение: Отлети там, където от крила няма нужда. Беше вълнуващо изречение, хубаво изречение. Но тромаво. С какво да го римува? И какво означаваше? Че трябва да отидеш на място, където вече не се налага да бягаш. Да, нещо в този стил.

Отлети, където криле не са нужни. По-добре. Би могло да се римува с послушни. Никой не ни иска послушни. Не, звучи грозно. Където няма послушни. По-добре. Анафора и тъй нататък.

Беше драскала отделни думи и изречения на страницата, на която най-горе бе записала: Демократи/Републиканци. В една пауза за размисъл информацията за Джими Картър и фъстъците му бе стигнала до мозъка й, но не си я беше отбелязала. След това се заигра с думата пръстени. На водата, на пръстите, да седиш в кръг. И така нататък. След това урокът свърши.

 

 

В събота отново хвана влака за Стокхолм. Джери се беше обадил на Мария и така бе дал още по-голяма достоверност на ролята на Тереса. Разказа колко готини са заедно момичетата и потвърди колко добре дошла е Тереса у тях, а той щял да ходи при приятелката си и да ги остави двете на спокойствие.

Те работиха по песните и гледаха „Зората на мъртвите“. Вечерта се обадиха на Макс Хансен и се уговориха да се срещнат на другия ден в хотела, в ресторанта.

След това Тереса искаше да направи нещо, но й беше трудно да помоли за него. Макар да беше нещо съвсем обикновено между приятелки, й беше неудобно. Може би защото те не бяха просто приятелки. Тя въртеше телефона из ръцете си и не събираше смелост да попита. Терез сякаш долови притеснението й и попита направо:

— Какво искаш да правиш?

— Иска ми се да те снимам.

— Как?

— С това.

Тереса вдигна телефона си, насочи го към Терез и направи снимка, която след това й показа на дисплея. Терез погали повърхността на телефона и попита как става. Тереса не можеше да обясни точно, но посветиха известно време да се снимат една друга и да разглеждат снимките. Тереса после скришом изтри тези, които Терез й бе направила, понеже смяташе, че е ужасно грозна.

10.

Раните на гърба на Макс Хансен бяха зашити и позаздравели, но белезите върху самочувствието му ставаха все по-дълбоки. След случката в хотелската стая бе загубил земята под краката си. Прекара четири дни, затворен в апартамента си — пиеше, гледаше старите си записи и безуспешно се мъчеше да онанира.

Избра специално записите с най-покорните и услужливи момичета, които бяха коленичили или легнали по гръб при най-малкия намек. Това не му помогна. В безстрастните движения на ръцете им, в пасивното примирение на телата им той сякаш долавяше заплаха, която убиваше възбудата му още в зародиш.

Тура Ларшон му бе отнела единствената истинска радост. Пиян почти до безсъзнание, седеше и прелистваше снимки на голи млади тела и не чувстваше нищо, освен страх и лека мазохистична наслада от собствения си страх.

На петия ден се събуди с такъв махмурлук, че сякаш беше жив погребан. Вместо да разчита на принципа „клин клин избива“, взе два ипрена и дълъг душ. След като се избърса и си облече чисти дрехи, състоянието му се подобри само дотолкова, че вместо отвратително се чувстваше ужасно.

Едно беше сигурно — Тура Ларшон бе най-голямата му възможност от много време насам и той не можеше да си позволи да я пропилее. Но тя щеше да си плати за това, което му стори, при това буквално — с пари.

До следобеда, когато все пак изпи две чаши уиски, за да възстанови химичния баланс в организма, новата му стратегия беше избистрена.

Музикалният бранш му беше съсипал здравето, време беше да го напусне. Тура Ларшон щеше да се окаже последният му голям проект и той щеше да вложи всичко, което имаше, в нейния успех. Тя изглежда нямаше представа от нищо и той възнамеряваше да оформи стандартния си договор по такъв начин, че да му даде максимално голям дял.

След това онези от бранша да приказват каквото си искат, да препикават пътеката в коридора му, да призовават към всеобщ бойкот и каквото още им хрумне. Той щеше да си събере парите и да остави всичко това зад гърба си, да се премести на някое местенце с по-хубав климат, да гълта коктейли с чадърчета и виагра и да си живее живота.

В събота Тереса му се обади и той се показа благ като агънце. Помоли я да приеме извиненията му, от негова страна всичко било простено и забравено и трябвало да гледат напред. Тура щяла да му бъде приоритет и светът щял да падне в краката й.

Цял следобед въртя телефони. Да, уреждането на студио и продуцент не представляваше проблем, но, както и подозираше, доброто му име не се оказа достатъчно да убеди някоя звукозаписна компания да финансира демо запис. Все пак успя да сключи сделка с Рони Бернхардсон от „Зап Рекърдс“ дъщерна компания на EMI. Двамата се познаваха отдавна и Макс Хансен го беше снабдил с няколко изпълнителя, които, ако не друго, поне бяха възвърнали инвестицията.

Рони каза, че „Зап“ могат да се бръкнат за студиото, но за останалото Макс трябва да плати от собствения си джоб. Рони беше гледал „Айдъл“ и макар да не беше чак толкова ентусиазиран колкото Макс, бе съгласен — момичето разполагаше с потенциал. Струваше си рискът.

 

 

Докато се приготвяше за срещата, Макс Хансен внимаваше да не пропусне един детайл, който миналата седмица забрави. Взе със себе си Робан.

Робан представляваше метално слънце с усмихнато лице — голямо беше колкото монета от пет крони и имаше седем изтъпени лъча. Макс го беше спечелил в Тиволи в Копенхаген, когато като осемгодишен бе отишъл със семейството си на гости на бабите и дядовците.

Вече не помнеше защо бе кръстил слънцето Роберт, по-късно съкратено на Робан, но цял живот го бе носил като амулет за късмет. Последното, което Макс Хансен направи преди да излезе, бе да целуне Робан по носа и да го прибере в джоба на сакото си.

Wish me luck, buddy.^[5]

Той пристигна в ресторанта четвърт час преди уреченото време, поръча сашими и препречете договора, който бе изготвил предната вечер. Той му даваше право на половината от всички приходи на Тура от бъдещи албуми и участия. Надеждата му бе момичето — или момичетата — дотолкова да нямат представа от тия работи, че фифти-фифти да им прозвучи разумно.

Разбира се, щеше да се нуждае от подпис на настойника, но намерението му беше първо да задвижи проекта, за да може настойникът да се почувства принуден да приеме условията, ако иска нещата да се развият. Това си имаше своите рискове — ненапразно бе взел Робан със себе си.

Макс беше успял да изяде сашимито и да започне да се тревожи дали срещата изобщо ще се състои, когато онова изчадие изникна на вратата на ресторанта. Тереса, май така се казваше. Макс Хансен стана да я посрещне.

След това се появи и Тура и Макс инстинктивно стисна Робан. От гледката на прекрасното създание го обляха вълни на ужас. Не беше очаквал да реагира така, но през тази черна седмица бе преживявал случилото се в хотела отново и отново и то се бе загнездило в него. Взе да трепери и пъхна лявата си ръка в джоба на сакото и стисна стърчащите лъчи на Робан. Тревогата на сърцето се вля в ръката и се съсредоточи около болката в пръстите. Една привидно овладяна и спокойна поза: лявата ръка в джоба, дясната, подадена за здрависване, здрасти, здрасти, заповядайте. Седнаха около масата.

Тереса водеше разговора и Макс се поуспокои и поотпусна хватката си около Робан. Той приведе плана си в действие. Щели да запишат демо с две песни. Кавър на някоя мелодия, с която Тура се справя добре, и някоя съвсем нова песен. Той познавал немалко добри композитори и щял да се погрижи да намери нещо подходящо. В този миг го прекъснаха:

— Ние си имаме песни — заяви изчадието.

— Не се съмнявам — ухили се Макс. — Но за това има време, не се безпокойте. Сега трябва да подходим много професионално.

Изчадието извади евтин MP3-плеър, сложи го на масата и му нареди да слуша. Не й липсваше нахалство. Той измъкна лявата си ръка от джоба и посегна така, че зачервените вдлъбнатини в дланта му да не се виждат, въздъхна многозначително и сложи слушалките в ушите си.

Знаеше какво да очаква да чуе. Едно време младите таланти му пращаха касетки, после дискове, а в последните години — MP-тройки. Записите се деляха на две категории: слаби некадърни варианти на модната в момента музика или жални балади на китара. Основно.

Тереса натисна „play“ и за три секунди Макс Хансен разбра, че беше направено с домашна музикална програма и без кой знае какъв финес. Китара, бас, барабани и синтезатор, като цяло доста нескопосано. Терез запя и песента му се стори позната, но не се сещаше откъде.

Казват, че не можеш още.

Казват, че си твърде малка.

Казват, че ти трябва да ги слушаш —

все заповеди, правила.

Но който е с крила, лети…

Беше хубава песен. Даже много хубава песен. Записът беше лош и текстът неразбираем, но мелодията докосваше сърцето, а Тура, естествено, пееше перфектно. Още на първия припев Макс Хансен прецени, че ще може да си спести разноските за композитора. Песента идеално демонстрираше вокалния регистър и потенциала на Тура.

Беше длъжен обаче да не сваля маската. Преди песента да е свършила, махна слушалките и сви рамене.

— Да кажем, че става. Може и да се получи горе-долу, ако се запише както трябва. Ако приемем, че ще работим с нея. — Макс Хансен извади договора и го постави пред Тура заедно с химикалка. — Тогава ще ми трябва едно парафче. — Той прелисти до последната страница и посочи най-долу. — Тук.

Тура погледна реда, погледна химикалката. После попита:

— Как се прави парафче?

Обърна се към Тереса.

— Ти знаеш ли?

Макс се насили да се усмихне, а лявата ръка пак се пъхна в джоба на сакото и палеца му погали лицето на Робан.

— Подпис имам предвид. Твоят подпис. Ако ще работя с тебе, ако искаш да запишеш диск.

Тереса бутна договора към него:

— Не можем да го направим.

Робан пак се пъхна в шепата му и се притисна в кожата с такава сила, че едва не я проби. Макс затвори очи, съсредоточи се върху болката и успя да запази спокойствие.

— Миличка — обърна се към Тура. — Това е твоят шанс. Вярвай ми, ще те превърна в звезда, ще печелиш пари, ще имаш фенове и какво ли не. Но първо трябва да подпишеш този договор, иначе нищо няма да излезе.

— Не искам пари — заяви Тура. — Искам да запиша диск.

— И ще го получ… — Макс Хансен се спря насред думата. — Как така не искаш пари?

— Говори сериозно — намеси се Тереса.

След кратък спор се разбра, че Тура иска сделка, според която Макс Хансен ще й дава парите на ръка. Няма нужда от договори или регистрации, или продажби на авторски права. Макс Хансен щеше да действа като неин настойник, но без писмено доказателство за това.

Беше рисковано. Макс Хансен дори не би си го помислил, ако не беше планът му: Вземи парите и бягай. Можеше да изкара яки пачки от тая работа, преди да бъде установено, че той няма право на това. Обикновено всички приемаха за даденост, че документите са наред.

— Окей — кимна той, — ще действаме така.

Каза го, все едно е напълно нормално между артиста и агента да няма договор.

И така, Макс Хансен си прибра документа, въздържа се да не си потърка ожулената длан и скицира набързо как ще протече бъдещата им работа. Най-голямата спънка беше, че Тура отказваше да прави каквото и да било, ако Тереса не я придружава, тоест щеше да му се наложи да ангажира студио през уикенда. Надяваше се дразнещата симбиоза между момичетата с времето да приключи; Тура беше твърде талантлива, за да влачи на каишка този трол. Но засега той трябваше да се примири.

Всякаква комуникация щеше да става по мейл; той нямаше нищо против. И без това предпочиташе да си спести главоболията да се обяснява пред някой родител или брат какви ги върши.

След като се разделиха, Макс Хансен дълго седя, втренчен в празното пространство. След това извади Робан, притисна го към устните си и прошепна:

— Добра работа, приятелче.

Един сервитьор дойде да попита ще има ли още нещо и Макс поръча малка бутилка шампанско. Тоест пенливо вино. Същата работа на половин цена. Това му беше по вкуса.

11.

На следващия уикенд записаха демото в едно студио на Йотгатан. През седмицата Терез, Тереса и Макс Хансен размениха безброй мейли. Подготвиха първоначален запис на песента „Лети“, а за кавъра се спряха на „Thank You for the Music“ на АББА.

Тереса се чувстваше малка и изоставена в звукоизолираното подземно помещение. Не знаеше какво е обяснил Макс Хансен на техниците и продуцента, но очевидно всички я гледаха като нахален придатък, който някак трябва да се изтърпи.

Това отчасти се дължеше на Терез. Дори когато трябваше да влезе в кабинката за проба, искаше компания и отказа да пее иначе. Наредиха на Тереса да не издава нито звук. Да не шуми, да не шава, да не диша. Изобщо да не съществува.

Терез беше запозната с техниката със слушалки и микрофон от домашните си записи и доколкото можеше да прецени Тереса, се справи перфектно още от първия опит. Заповедта да не диша шумно се оказа съвсем ненужна, тъй като и без друго през по-голямата част от времето Тереса бе затаила дъх.

Гласът на продуцента прогърмя от високоговорителя — наставляваше Терез да набляга повече на еди-коя си фраза, да е по-сдържана в първия куплет и тем подобни. Терез се подчини и след още два опита продуцентът остана доволен.

За около час завършиха суровия микс. Това със „суровия микс“ Тереса не можеше да го схване. Вече си звучеше както по радиото; дори при първите думи ръцете й настръхнаха и тя си помисли: Това е моята песен. Аз я написах.

Чули резултата, изглежда и хората от студиото осъзнаха същото и започнаха да я гледат малко по-благосклонно. Едно двайсетинагодишно момче даже се обърна към нея:

— Хубав текст, между другото.

Тереса сведе очи и поруменя. Знаеше как да се справя с гаднярите, но с любезността и похвалите беше далеч по-трудно.

Песента продължи и макар да звучеше много повече като истинско парче отколкото преди, на Тереса й се стори, че нещо липсва; нещо от простичката версия, записана в Сведмюра, липсваше. Животът й да зависеше, не можеше да определи какво точно, а и не смееше да каже нищо, понеже знаеше как ще се отнесат. Пък и вероятно те си знаеха какво да правят.

След това се заеха с „Thank You for the Music“ и когато Терез изпя последния стих: „For giving it to me…“ всички в студиото останаха със зяпнали усти. После продуцентът бързо изключи микрофона, за да не се чуят при Терез и Тереса спонтанните аплодисменти.

Макс Хансен беше доволен; успехът им бил „в кърпа вързан“. Тереса попита дали могат да им запишат диск със суровия микс, той отвърна, че е невъзможно, тъй като не можел да рискува да се разпространи, преди да е дошъл моментът. Най-добре било те да изтрият и домашната версия, за да не се стигне до нежелано изтичане. Тереса кимна:

— Добре — без дори и да си помисля да се подчини.

Макс Хансен подаде на Терез банкнота от петстотин крони. Щял да се свърже с тях — веднага щом нещата се задвижат.

 

 

След все пак тихата и спокойна обстановка в студиото се оказа истински шок да излязат на Йотгатан, претъпкана с пешеходци, тръгнали на неделна разходка или покупки. Тереса вдишваше дълбоко студения въздух и се мъчеше да си прочисти мозъка. Изведнъж усети как една ръка я стисва за рамото, мерна с периферното зрение някакво движение и се завъртя точно навреме, за да подхване олюляващата се Терез.

Хората им хвърляха погледи — стояха в някаква болезнена на вид прегръдка, лицето на Терез притиснато в гърдите на Тереса.

Тереса прошепна:

— Какво става? Какво ти е?

Тялото на Терез се разтрепери, когато тя издиша продължително; дъхът й проникна през пуловера на Тереса и по кожата й се разля топлина. Тя стисна по-здраво Терез и двете останаха така доста дълго. Накрая Терез се съвзе дотолкова да понадигне глава от пуловера на Тереса и да прошепне:

— Те ще ме изядат.

— Кои? Онези от студиото ли?

— Те взимат. И изяждат.

Тереса хвана ръката на Терез, за да я подкрепи, и видя, че в нея са здраво стиснати парите от Макс Хансен. Когато Терез го докосна, юмрукът се разтвори и смачканата банкнота падна на земята. Тереса я погледна — търкаляща се в мръсотията и мокротията — и в стомаха й пламна безумна ярост. Разбра.

Те взимат. И изяждат.

В един мейл Макс Хансен беше намекнал, че би предпочел видеозаписът от камерата му да бъде унищожен. Тереса го бе уверила, че го е изхвърлила. Тя обаче го пазеше, а и добре помнеше какво съдържа. Как той се бе опитал да се възползва от Терез, да й вземе нещо, да я изяде, да я погълне и на всичкото отгоре да го документира, за да го преживява отново и отново.

А в действителност в студиото се бе случило същото, само че по далеч по-общоприет начин. Терез притежаваше нещо, което те искаха. Затова и щяха да го изстискат от нея, да го пакетират и после да го продадат на най-висока цена, а Терез щеше да получи единствено хартийката, която сега се търкаляше в калта.

Те взимат. И изяждат.

Тереса не го бе осъзнала. Беше я подвело естественото държане на онези от студиото и лекотата, с която Терез се справяше с всяка песен. Не го бе схванала. Че си има цена. От поведението на Терез на обществени места й беше станало ясно, че й е ужасно трудно сред възрастни хора. А сега бе прекарала цял ден с такива. В тиха тясна стаичка.

Тереса понечи да я прегърне отново, но Терез направи немощен опит да се освободи. Тереса я пусна и потърси погледа й. Очите на Терез бяха бледи, прозрачно сини, не много различни от тези на зомбитата в „Зората на мъртвите“. Сякаш някой беше забил игли в тях и бе изсмукал цвета.

Те взимат. И изяждат.

Тереса се наведе и вдигна петстотинте крони от земята. Игнорира слабата съпротива на Терез и я поведе към „Медборярплатсен“.

— Хайде — каза тя. — Ще хванем такси.

 

 

Тереса никога досега не беше спирала такси, но шофьорът изглежда прие махването й като съвсем естествено и спря пред тях, за да седнат на задната седалка. Тереса съобщи адреса и за всеки случай му показа смачканата банкнота.

Терез се сви в самия ъгъл, обгърна се с ръце и затвори очи. Изглеждаше толкова малка и жалка, че ново чувство обхвана Тереса — нежност. Искаше Терез да отпусне глава на скута й, а тя да гали косата й и да шепне: Всичко е наред, няма страшно, аз съм тук.

Вместо това остана с ръце, стиснати между бедрата, и загледана в Терез, която изглежда бе задрямала. В нея се промъкна тихо, но огромно щастие. И започна да расте. И да расте. Докато подминаваха „Глобен“^[6], имаше чувство, че ще се пръсне от радост. Никога преди не бе виждала „Глобен“. Никога преди не бе хващала такси. Никога преди не бе седяла до спящ любим. Бе живяла в сенките.

Поради липса на друга възможност за контакт с Терез, тя извади MP3-плеъра, засили звука и си пусна „Лети“, тяхната версия. Не беше просто по-хубава от студийната. Беше безкрайно по-хубава.

 

 

Терез се беше повъзстановила, докато стигнат Сведмюра, и успя да се качи до апартамента без помощ. Спря се пред пътната врата, обърна се към Тереса и изрече със слаб глас:

— Не искам да записвам диск.

После отвори вратата.

Джери си беше вкъщи. Попита какво са правили, но Терез само поклати глава и се прибра в стаята си; стовари се на леглото и пак заспа.

Тереса понечи да си отиде, но Джери препречи пътя й. Той скръсти ръце на гърдите си и каза със заплашително спокойствие:

— Искам да знам какви ги вършите.

— Нищо.

— Тереса. Ако искаш пак да дойдеш тук, трябва да знам с какво сте се захванали. Каквото и да е. Само не ме лъжи.

— Влакът ми скоро тръгва.

— Видях, че дойдохте с такси. Значи можеш пак да хванеш. Иначе вече няма да си добре дошла тук.

— Не ти решаваш.

— Напротив. Точно аз решавам.

Тереса трябваше да вдигне глава, за да вижда лицето на Джери. Не беше толкова решително и сурово както предполагаше тонът му. По-скоро притеснено. Тя попита:

— Защо ти е да знаеш?

— Ти как мислиш? Защото ме е грижа за Терез, естествено.

— Мен също.

— Вярвам ти. Но искам да знам какво правите.

Тереса не можа да измисли история, това никога не й е било сила. Затова му разказа. Пропусна частта с Макс Хансен в хотелската стая и обясни накратко за тяхната песен и за записа в студиото. И колко се бе изтощила Терез.

Когато приключи, погледна Джери в очите. В тях не бе изписано нито осъждане, нито одобрение. Но Тереса се видя принудена да отклони погледа си. Тогава Джери кимна кратко и въздъхна:

— Окей. Сега поне знам. Да ти повикам ли такси?

— Да… благодаря.

Докато Джери се обаждаше, Тереса отиде в спалнята, постоя малко с глава, облегната на рамката на вратата и погледа спящата Терез. В стомаха й, където допреди малко бе бълбукало щастие, сега се виеше студена и слузеста тревога.

Никога повече да не те видя.

Това решение можеше да го вземе Джери, съвсем лесно и естествено като дишане. Можеше да заключи вратата, да изключи телефона или да се премести с Терез някъде, без тя да може да се противопостави. Те не си бяха сами господарки.

— Май трябва да тръгваш — чу Джери зад гърба си.

Тереса се отлепи от рамката на вратата, както бръшлян се отлепя от стена. Тя тръгна към пътната врата със сведена глава и искаше да попита: „Може ли да дойда другата седмица?“ но гордостта не й го позволи. Вместо това изправи гръб, погледна Джери и каза:

— Ще дойда другата седмица.

Джери поклати глава и се захили:

— Естествено. Какво иначе ще правиш? Нали така?

Тереса не разбра какво точно се съдържаше в думите му. Имаше нещо особено в тях. Но поне схвана, че й е разрешено да дойде пак. Тъй като бе готова да заплаче от облекчение, тя бързо се обърна, отвори вратата и се затича надолу по стълбите.

 

 

Щом се прибра вкъщи, тя се заключи в стаята си, извади DVD-то на Макс Хансен и го изгледа. Беше очаквала и до известна степен се бе страхувала да не би вида на голото тяло на Терез да й причини нещо. Отчасти затова не беше пускала записа, след като го прегледа набързо с камерата.

Но нищо не стана. Намери Терез за красива както със, така и без дрехи и толкоз. Когато разголените части на Макс Хансен влязоха в кадър, Тереса се зачуди дали пък не е асексуална. Цялата тая работа със секса й се струваше ненужна и грозна. Макс Хансен, коленичил, Терез, отстъпваща, и как той се вкопчи в нея, притисна лицето си в слабините й. Толкова безстойностно!

За сметка на това тя изгледа последвалия развой с напрегнат интерес. Как Терез надигна чашата и счупи столчето. Как после взе да забива стъклената отломка в гърба на Макс Хансен със същото безразличие, с което дърводелецът би забивал пирон. Това беше чисто и просто нещо, което трябва да се свърши, и тя го направи, без дори да разсипе чашата. Когато Макс Хансен осъзна какво става и запищя, тя не му хвърли и един поглед, докато отиваше да отвори вратата.

Ти си много болна, Терез. Ти си вълк над всички вълци.

Тя гледа тази част отново и отново.

 

 

В началото на декември Тереса влезе в класната стая и завари пет съученички, събрани около чина й. В средата седеше Йени и показваше нещо на мобилния си телефон. Не. Тереса провери джобовете си. Беше забравила телефона си, като излезе в междучасие. Йени държеше нейния телефон.

Момичетата забелязаха Тереса и Йени вдигна телефона. На дисплея се виждаше една от снимките на Терез.

— Коя е тази, Тереса? Гаджето ти ли?

Йени обърна телефона към себе си и продължи да разглежда снимките. Каролине отбеляза:

— Ама тя е суперяка. Как си си хванала толкова яко гадже?

Тереса не отговори и не направи опит да си вземе телефона — знаеше какво би станало. Йени щеше да се отскочи встрани, да го подхвърли на някоя друга и Тереса само щеше да се почувства още по-зле. Не й пукаше какво приказват, но й беше неприятно да обсъждат Терез. Никак не й беше приятно.

— Ега ти! — възкликна изведнъж Йохана и посочи телефона на Тереса. — Ама това е онази! Онази от „Айдъл“. Да не би да я познаваш?

Тереса кимна и Йени, усетила, че ситуацията се изплъзва от ръцете й, заяви:

— Глупости, откъде ще я познава. Пък и тя беше супер некадърна. Най-скапаната, която съм гледала някога.

Тереса отиде до нея и застана от другата страна на чина. После си прочисти гърлото и заплю Йени в лицето. Йени изписка от погнуса и си избърса очите. После направи нещо, което Тереса не бе очаквала от нея. Очите на Йени се присвиха и тя изсъска:

— Шибано гадно лайно, какви ги вършиш, мамка ти — след което прескочи чина и одра лицето на Тереса с дългите си нокти.

Тереса не я заболя кой знае колко и запази самообладание. Спомни си за Терез със стъклото. Спокойствието. На първо място спокойствие. Спокойствие и безпощадност. Йени отново нападна с разперени ръце и Тереса понаклони тяло назад, за да събере сили, сви юмрук и го заби с всички сили право в лицето на Йени.

Толкова лесно. Йени политна назад и от счупения й нос рукна кръв. Другите момичета стояха като вкаменени и Тереса взе телефона си и го прибра в джоба. Толкова лесно. Всъщност всичко е толкова лесно.

 

 

След като откараха Йени в болницата, Тереса прекара дълго време при директора и училищния инспектор. Разговорът в много отношения наподобяваше урока за републиканците и демократите, с тази разлика, че за съжаление Тереса не можеше да си драска в тетрадката. Вече беше започнала да превръща случката с Йени в текст на песен с работното заглавие „Пихтия“. Ставаше дума за неща, които като цяло са с твърда консистенция и които човек, ако иска да живее, трябва да направи на пихтия.

Освен това се бе захласнала по прозрението си за леснотата. Да, човек обикновено знае какво да прави в дадена ситуация, но на пътя му застават съмнението, малодушието и неуместното уважение. Беше напълно естествено да свие юмрук и да се приведе назад, после да премести тежестта напред и да замахне. Проблемът беше как да пригодиш въпросната леснота към ситуации, в които насилието не е замесено, които не могат да се решат чрез насилие.

Слушай сърцето си.

Е, да, това беше доста банално хрумване. Но може би точно най-баналните идеи са най-добрите, ако решиш наистина да живееш според тях.

Около това се въртяха мислите на Тереса, докато директорът и инспекторът я засипваха с въпроси, а Тереса отговаряше едносрично с тон, който се надяваше да звучи неподправено: „Не зная“, „Не зная“, „Не“, „Да“. Този път ролята й беше: момиче, потресено от собствената си постъпка.

За щастие, бузите й бяха изподрани — необходимият реквизит за доизграждане на ролята. Беше побесняла, не бе осъзнавала какво върши. Накрая я пуснаха да се върне в час.

Когато се прибра в класната стая, се възцари тишина, докато тя вървеше към чина си. Хвърли един поглед към Мике и по устните му пробяга лека усмивка. Тя извади тетрадката си и надраска готовия дотук текст на „Пихтия“. Вече знаеше на коя мелодия ще пасне идеално.

12.

Както околосветското пътуване започва с една-единствена крачка, така и много от най-значимите неща започват просто като шега. На някого му е скучно и пробва някаква идейка, за да убие времето. Така са се появили играта „Пакман“, найлоновите чорапи, теорията за гравитацията, както и идеята за „Властелинът на пръстените“. В един протяжен ден професорът по език и литература седи в кабинета си. На случаен лист надрасква: „В една дупка в земята живееше хобит.“ Той не знае какво е хобит, няма и представа каква е дупката. Но пък изречението е симпатично, какво ли ще подхожда след него?

През уикенда след случката с Йени Терез и Тереса прекарваха заедно съботната вечер и се чудеха какво да правят. Не им се гледаха филми, а толкова време бяха отделили на песните, че се бяха изтощили напълно. Тереса беше научила Терез да играе морски шах, но след няколко пробни игри силите се оказаха толкова изравнени, че партиите се превърнаха във въпрос кой има търпение да издържи по-дълго — винаги беше Терез.

На Терез явно й липсваше способността да изпитва скука и както седяха една срещу друга край масата в хола с морския шах помежду им, Тереса изпита отчаяна нужда да измисли нещо, каквото и да е, нещо ново.

И тогава й хрумна.

— Слушай — предложи тя, — искаш ли да направим видеоклип?

Макс Хансен не се беше обаждал от няколко дни и сякаш музикалната кариера на Терез бе приключила още преди да е започнала. Така че спокойно можеха сами да скалъпят нещо, нямаше никакво значение.

Намериха един тъмносин чаршаф и го окачиха на стената в спалнята на Терез; монтираха няколко крушки за осветление. Тереса изрови от едно кухненско чекмедже коледни лампички и ги провеси от тавана, за да може очите на Терез да блестят, когато поглежда натам.

Тереса закрепи с тиксо мобилния си телефон на гърба на един стол и нагласи височината с няколко кутии от DVD-та под краката на стола, та лицето на Терез да изпълва екрана. След това Тереса започна записа и пусна песента на компютъра.

Терез отказваше да схване концепцията с плейбека и направо изпя цялата песен. Може би синхронът така се получи по-добре, а и не беше проблем да се изтрие звукът от клипа и да се замени със стария запис. Гласът на Терез на живо се смесваше перфектно със записания.

Отлети, където няма послушни,

и крилете не са вече нужни

отлети си от тясната стая,

отлети, при мен отлети.

Тереса не свикваше, всеки път бе като омагьосана. След края на песента й отне много време да се наведе да спре камерата.

В училище доста се бяха занимавали с iMovie и Тереса беше достатъчно запозната с основите, за да направи монтаж и да прибави звук. Смяташе да замести току-що изпятото от Терез със стария запис, но се поколеба. Вместо да го изтрие съвсем, просто намали звука.

Новият запис звучеше по-различно, но си пасваше добре със стария. Качеството на звука от микрофона на мобилния беше по-лошо, обаче глухият, металически звук на фона някак правеше песента по-завършена и по-вълнуваща. Тереса не беше музикална, но как му викаха?

— Терез? — попита тя. — Това, дето го изпя сега. Не пя по същия начин. Ти пя втори глас, нали?

— Не знам. Какво е втори глас?

— Мисля, че това, дето ти го изпя сега.

— Трябва да е така. Понякога.

Тереса експериментира да намалява и усилва гласа на Терез на мобилния, махна го от първия куплет и плавно го усили в припева, докато Терез каза, че така трябва. Пуснаха готовия резултат на цял екран и всичко си пасна по труден за дефиниране начин. Просто се беше получило.

Спокойното безизразно лице на Терез, на което се движеше единствено устата, пееше драматичния текст към необичайната мелодия, от време на време подсилвана от електронно звучащия глас, който сякаш идваше от друг свят. Идеално.

Тереса се отпусна назад на стола, скръсти ръце и се загледа в замръзналия образ на Терез на екрана.

— Ще го качим ли? — попита. — В „Майспейс“ или нещо такова. Някъде, където хората да го гледат.

— Да. Те ще гледат.

Тереса се зае да се регистрира в „Майспейс“ със стария си ник Юсефин. Тъкмо щеше да качи видеото и се натъкна на проблем, който не й беше хрумвал — да напише кой пее и кой стои зад песента. Терез вече беше известна под името Тура Ларшон; ами тя самата? Дали искаше да се подложи на евентуалното презрение, което винаги съществува като риск, когато човек се излага на показ?

Курсорът мигаше и я приканваше да попълни полета за артист и автор. Тереса си играеше с думите. Тура Ларшон, Тереса, Терез, Тура, Тереса, Ларшон…

Те… сла.

— Тесла — продума.

— Какво е това?

— Ние. Заедно ще се наричаме Тесла. Харесва ли ти?

— Да.

Тереса попълни новоизмисленото име заедно със заглавието „Лети“ и изпрати клипа в бездънния склад на „Майспейс“. След това излезе от акаунта си, стана от компютъра и сви рамене.

— Ще проверяваме — обясни тя — дали някой е гледал. Във всеки случай, направено е. Но сигурно нищо няма да излезе.

В една дупка в земята живееше хобит.

13.

Два дни по-късно вече двайсет души бяха гледали видеото. Четири дни по-късно бяха триста. Следващия уикенд Тереса замина за Стокхолм и двете видяха, че клипчето е стигнало две хиляди гледания. Коментарите като цяло бяха много положителни, а някои ентусиасти бяха изпратили линк на всичките си познати. И май всички бяха млади момичета.

Няколко часа преди Тереса да замине за вкъщи в неделя, провериха пак. Броят гледания бе достигнал четири хиляди и видеото беше удостоено с място в банера „най-гледани“ което вероятно щеше да доведе още зрители.

Тереса тъкмо щеше да тръгва към гарата, когато се обади Макс Хансен, бесен. Някой му казал за видеото и как, по дяволите, им е дошло на ума да направят такава дивотия? Били съсипали всичко. Цялата свършена от него работа, всички вложени пари, за да бъде издадена правилната версия, а те хвърлиха всичките му усилия на вятъра с това шибано, скапано записче, което, на всичкото отгоре, всеки би могъл да си изтегли безплатно.

Макс Хансен беше толкова разлютен, че гласът му трепереше и не можеше да се разбере крещи ли или плаче.

— Ами, ти не правиш нищо — отвърна Тереса.

Оказа се, че крещи. Макс Хансен изрева с ярост, заради която трудно се долавяше какво говори, и Тереса поотдалечи слушалката от ухото си.

— Нищо не знаете! Мислите си, че е достатъчно да изпееш песен и другата седмица си по телевизията и по радиото, толкова сте тъпи, че ми иде да се самоубия! Сега отивайте в сайта и махнете шибаното видео веднага, иначе не знам какво ще…

— Дочуване — прекъсна го Тереса и затвори.

Позвъни се отново и тя изскубна кабела на телефона.

 

 

Дойде коледната ваканция, а „Лети“ все така набираше невероятна скорост. Колкото повече хора го гледаха, на толкова повече го препоръчваха и когато посъветваните го гледаха, обаждаха се на други и така нататък. Скоро видеото се появи и в „ЮТюб“ и привлече нови зрители.

Отначало Тереса се мъчеше да следи всички коментари, опиваше се от комплиментите и се радваше на всички млади момичета, намерили утеха в песента и наричащи текста „хипер добър“; тя игнорираше сексуалните намеци и обидните изказвания на момчета и момичета, които се чувстваха някак застрашени от вида на Терез.

Но после й дойде в повече.

Един ден, докато четеше поредния коментар в стил това не беше ли онова момиче от „Айдъл“ и защо изглежда толкова странно, и коя е тя, и за какво всъщност се говори в песента, изведнъж почувства нужда да спре. Нямаше сили да прочете и дума повече.

Голям дял от живота и мислите й бе започнал да се върти около този написан от нея текст, от това малко клипче, което бяха сглобили за броени минути; трябваше да го признае — тя страдаше.

Най-после бе направила нещо, с което да покаже на онези гадове, а името й даже не фигурираше. Помъчи се сама да се убеди колко маловажно е, колко не й пука, как тя е над тези неща. Но не беше вярно. Макар да не таеше никакво желание да е в светлината на прожекторите, й се искаше хората поне да знаят. Да знаят, че тя, Тереса Свенсон, онова там, малкото бозаво момиченце, че то е написало „Лети“.

Сякаш мозъкът й кипеше, докато четеше всички тези хвалби — хвалби за нея самата, без никой да го знае. Не можеше повече.

Йоран и Мария бяха решили да пробват нещо ново и бяха наели вила в планината за седмица през коледната ваканция. Тереса не го прие положително и се опита да измисли добра причина да не отиде с тях, но няколко дни преди да заминат, си промени намерението. Имаше нужда да се махне. От компютъра, от страданието.

 

 

Още на втория ден я хвана абстиненция. Не обичаше да кара ски, затова и нямаше какво да прави, освен да чете стихосбирките, които беше взела със себе си, да слуша музика и да играе на мобилния. Ненавиждаше цялото преживяване — спортягите, които сутрин грабваха ските; връстниците й с развлечените дрехи за сноуборд и нещо непоносимо спортно в държането си. В училище може да беше аутсайдер, но тук си беше направо като извънземна.

Братята й на бърза ръка се сприятелиха с други момчета, а родителите й се отдадоха на ски бягането. На третия ден Тереса не виждаше друга възможност да оцелее психически, освен да извади бележника и да се заеме да пише нови текстове.

Една вечер, след като семейството вечеря в хотела, минаваха покрай рецепцията на път към вилата си и Тереса чу песента. Групичка седемнайсет-осемнайсетгодишни, насядали по диваните и събрани около един лаптоп. Не екрана се виждаше лицето на Терез, а от малките външни тонколони се носеше „Лети“. Всички младежи стояха абсолютно неподвижно и се взираха в очите на пеещата Терез.

Улуф я тупна по рамото и кимна към групичката.

— Чувала ли си я? Суперяка.

— Аз я написах — отвърна Тереса.

— Да бе. Заедно с Бионсе, сигурно. Какви ги плещиш?

— Вярно е.

Улуф се ухили на Арвид и почука слепоочието си с показалец, след което семейството продължи към изхода. Тереса остана на място със свити юмруци и впит в земята поглед. Песента заглъхна и младежите закоментираха. Едно момиче заяви, че било един вид най-хубавата песен на света, а друго се зачуди защо няма други. Момчето с лаптопа прекъсна дискусията, като пусна клип с пияница, падащ през прозорец.

Тереса се просна на едно кресло малко встрани и грабна забравения на масата вестник, за да си отвлече вниманието. На седма страница видя заглавието „Коя е Тесла?“; разказваха за близо единия милион гледания на песента „Лети“, макар никой всъщност да не знаеше кой е музикантът.

Внезапно и без предупреждение главата на Тереса пламна. В следващия миг отгоре й бе хвърлено дебело одеяло. Обгърна я мрак; не можеше да си поеме дъх. Белият дроб се сви и тя загуби сетни сили. Все още горящата й глава се разцепи от болка и тя потъна в креслото, неспособна да помръдне.

Йоран я намери след четвърт час. Той дойде на рецепцията, огледа се и забеляза Тереса, свита на креслото.

— Ей, къде се губиш?

Тереса отвори уста, за да отговори, но езикът не й се подчиняваше. Йоран се надвеси над нея и я хвана за ръка.

— Хайде, ела. Не искаш ли да играем карти?

Тереса се бе чувствала зле безброй пъти, беше тъжна, наричаше го терзание, без да знае всъщност какво съдържа тази дума. Сега научи. Ако в този момент можеше да мисли, не би нарекла състоянието си терзание, а някаква латентна болест, проявила се внезапно и жестоко. Но беше и терзание. Чиста и остра паника, вцепеняваща всички мускули в тялото. Наложи се Йоран почти да я носи обратно до вилата.

Тереса почти не спа онази нощ, само лежа и се взира в мрака, докато кристалчетата по прозореца взеха да изпъкват на сивата светлина на зазоряване. Не искаше да закусва и Мария я накара да глътне два алведона, след което семейството пое към различните си приключения.

Едва когато се върнаха на обяд, Йоран и Мария започнаха да се тревожат. Завариха Тереса в същата поза, в която я бяха оставили — легнала на една страна в леглото, вперила поглед в табелата, забраняваща да си мажеш ските в къщата.

Мария сложи ръка на челото й и установи, че няма температура.

— Как си, миличка?

Гласът на Мария прозвуча особено в ушите на Тереса. Силата беше нормална, но сякаш идваше отдалеч. Сигурно говорещият се намираше някъде много далеч и гласът му стигаше до нея засилен електронно. Значи нямаше смисъл да отговаря, а и въпросът беше неразбираем.

— Станало ли е нещо? — попита Мария.

Същата работа. Въпросът не беше за нея. Той беше зададен в празното пространство и звукът беше неясен и пращеше. Тя взе бавно да се свива като изписан лист, затисната от тежестта на безсмислени думи. Скоро щеше да се превърне в смачкано топче и да изчезне.

През нощта, докато Тереса все така лежеше и се взираше в мрака, „Лети“ мина един милион гледания в „Майспейс“.

14.

Коледата не се разви според очакванията на Джери. Двамата с Терез прекараха Бъдни вечер на гости у Парис и деветгодишния й син Малкълм. Той беше жизнерадостно момченце и трудно приемаше резервираната и хладна Терез. Показа й всичките си играчки и направо се вбеси, когато не получи желаната реакция. Накрая се нацупи и отказа да стои с нея, камо ли да й говори.

Парис правеше всичко по силите си да поддържа настроението, а Джери си играеше и се шегуваше с Малкълм, докато Терез гледаше така втренчено елхата, сякаш е някакъв завладяващ филм. Мина без произшествия, но стана мъчително ясно, че никога няма да бъдат едно голямо и щастливо семейство.

Успехът на „Лети“ все още не бе стигнал кулминацията си. Джери беше гледал клипа, намерил го бе за добре направен и след това го бе изключил от мислите си. Беше благодарен на Терез, задето не използва истинското си име.

На втория ден на Коледа мрачното настроение го завладя. Ама че глупава надежда — да сглоби двете половинчати семейства в едно, коледният дух да запретне ръкави и да ги събере с магическата си пръчка. Но не стана така. Голямата му тревога беше да не би Парис да реши да прекрати връзката им, понеже им липсват изгледи за бъдещето. Тя го увери, че го обича и иска да бъдат заедно, но все пак съмнението го глождеше.

И така, на втория ден на Коледа той седеше сърдито и зяпаше стар уестърн с Джон Уейн, когато на вратата се позвъни. Джери беше изпил доста бири и усети тялото си леко разнебитено, като стана от креслото да отвори.

Първата му мисъл беше за някакъв продавач. Добре фризираната коса, изкуственият тен, костюмът и неискрената усмивка. Някакъв проклет абонамент за мобилен телефон или пък… прахосмукачки. Да. Първоначалното впечатление на Джери беше, че мъжът продава прахосмукачки. Онзи обаче се представи като Макс Хансен.

— Аха — кимна Джери. — Вие сте значи.

Джери пое подадената десница, а Макс Хансен поде:

— Да, ами, не знам колко ви е разказала Тура…

В интонацията му се долавяше необясним за Джери страх. Той сви рамене и отвърна, че нищо не знае, и Макс Хансен доби доста облекчен вид.

— Звънях много пъти — обясни той. — Но може би нещо не е наред с телефона.

— Кабелът е измъкнат — забеляза Джери. — Не знам защо.

Макс Хансен попита дали може да влезе, но Джери го прекъсна с въпрос за какво става дума. Макс Хансен още веднъж помоли да влезе, а Джери повтори питането си. Ако си удряш главата в стена, кой ще изкрещи първи — ти или стената? Отговор: ти. Така и Макс Хансен се предаде и с тих глас обясни задачата си.

Както Джери сигурно знаел, Тура записала песен, превърнала се в огромен хит в интернет. Но тя направила и друг, професионален запис и Макс Хансен искал да го издаде като сингъл.

— Окей. — Джери понечи да затвори вратата. — Успех.

Макс Хансен пъхна крака си в процепа между рамката и вратата и в главата на Джери нахлуха крайно неприятни спомени, които още повече влошиха настроението му.

— Не разбирате — задърдори Макс Хансен, — тук става дума за големи пари. Проблемът е, че никоя звукозаписна компания няма да иска да издаде диск, докато не покажа документ, че имам право да представлявам Тура. Вие ли сте настойникът й?

Гласът на Макс Хансен доби агресивен тон. Естествено, не представляваше трудност да му смачка крака с вратата и да я хлопне, но тези приказки за големи пари не можеха да се игнорират напълно. Джери имаше средства колкото горе-долу да се справят още някоя и друга година — но дотам.

— Не — отговори Джери. — Не съм й настойник. Тя няма настойник. Не можем да подписваме никакви документи. Имате ли предложение?

Джери беше открехнал вратата достатъчно, че Макс Хансен да провре глава и да прошепне в ухото му:

— Да, ще фалшифицирам документите. Вие няма да протестирате. И после ще получите парите на ръка.

Джери се замисли. Наясно беше, че несъществуването на Терез в системата ще създаде непреодолими препятствия. Продавачът на прахосмукачки все пак предлагаше изход и готови пари от нищото, без да се налага двамата с Терез да се замесват в нещо.

— Окей — съгласи се той. — Направете го. Но ще ви държа под око.

Макс Хансен издърпа крака си.

— Не се съмнявам. До скоро.

Джери затвори вратата с неприятно чувство в тялото. Някой стъпваше по гроба му. Да. Някъде в бъдещето се случваше нещо, което той не можеше да предвиди. Макс Хансен доста бързо се беше сетил за решението, за изфабрикуваните документи. Но какво ли можеше да стори Джери? Макс Хансен можеше да си фалшифицира колкото иска — нямаше ни най-малък шанс Джери да се обади на полицията. Единственият му мъничък коз бе, че Макс Хансен не знаеше това. Или поне се надяваше да е така.

Но усещането не беше приятно и когато Терез го попита кой е идвал, а той отвърна продавач на прахосмукачки, в гърдите му се чу звънтене като от трийсет сребърника.

Терез по цели дни пишеше на компютъра и на въпроса на Джери с какво се занимава обясни, че момичета, харесали песента, й пращали писма и тя отговаряла. Джери попита какво е станало с Тереса и научи, че е изчезнала. Че не отговаряла. Терез не изглеждаше натъжена или притеснена, но както винаги беше трудно да се определи.

В деня преди Нова година на вратата се звънна и Джери отвори рязко, понеже очакваше нови дрънканици от страна на Макс Хансен и беше решил този път да е твърд и да се надява на най-доброто. Зад вратата обаче чакаше едно уплашено дребничко момиче на около петнайсет години, което за малко да се катурне назад по стълбите при вихреното отваряне на вратата.

— Здравейте — изписука момиченцето толкова тихо, че едва се чу. — Терез вкъщи ли е?

— Коя си ти?

Момичето отговори с върволица от думи, вероятно изричани много пъти:

— Името ми е Лин извинете за безпокойството.

Джери въздъхна и му направи път.

— Заповядай, Лин-Извинете-За-Безпокойството. Терез е ей там.

Момичето бързо си свали обувките и изтича към стаята на Терез. Вратата веднага се затвори зад гърба им. Джери остана сам в антрето, загледан в миниатюрните маратонки на Лин.

Нещо му подсказваше, че става свидетел на зараждането на модел на поведение. Щеше да се окаже съвсем прав.

15.

Прибирането от планината стана много по-рано от предвиденото, след като Йоран и Мария най-после осъзнаха, че състоянието на Тереса не може да се облекчи с Алведон. Не беше в кататонен ступор, но го наближаваше. Два дни отказа да хапне и залък и на отчаяния въпрос на Йоран и Мария дали няма нещо, което би яла, тя процеди само две думи:

— Детска храна.

И те й купиха детска храна. Тереса пое няколко лъжици, пи малко вода и се сви на топка в леглото, където лежа и гали едно старо плюшено куче по муцуната, докато то се протърка.

Йоран и Мария бяха обикновени хора. Никога не им беше минавало през ума, че едно от децата им може да има проблем, спадащ в категорията „психиатрични“, и не глупост или нехайство ги спираше да се обадят в Детска и младежка психиатрия. Тази възможност просто не съществуваше в представите им.

По необясними за тях причини дъщеря им внезапно беше станала много, много тъжна. Депресирана беше дума, която можеха да изрекат, но не и да схванат пълното й значение. Депресирана беше същото нещо като много тъжна. Но времето лекува всички рани, дори невидимите, и много тъжният рано или късно отново става весел.

Минаха няколко дни. Тереса ядеше малки порции детска храна, пиеше вода и лежеше в леглото си. Едва когато проговори, те разбраха, че ще трябва да потърсят помощ — въпреки всичко.

Йоран седеше до леглото й и се мъчеше да й даде още малко вода, когато Тереса ненадейно продума:

— Не съществува нищо.

Той може би трябваше да се зарадва, че тя най-сетне е обелила поне няколко думи, та да могат да разузнаят какво я мъчи, но казаното не беше нещо, на което да се радваш.

— Какво говориш? Та всичко… — запъна се той — съществува. Всичко си съществува.

— Не и за мен.

Погледът на Йоран обиколи стаята сякаш се надяваше да намери нещо реално, някакво доказателство. Той се спря на една купа с жълти пластмасови перлички и у него като мъгла се надигна далечен спомен и безуспешно се опита да приеме по-ясни очертания. Нещо с жълти перли и съществуване. Нещо с Тереса и едно друго, по-добро време. Тереса изломоти няколко думи и Йоран се наведе към нея.

— Какво казваш?

— Трябва да ида от другата страна.

— Каква друга страна?

— Къде човек става мъртъв и получава живот.

 

 

Три часа по-късно Йоран и Мария седяха с Тереса помежду си в една стая в центъра на Детска и младежка психиатрия в Римста. Можеха и да оставят на лечебната сила на времето ужасната тъга на Тереса, но когато заговори за умиране, границата беше прекрачена. Повече не можеше така.

Представите на Йоран и Мария за психиатричното отделение бяха леко преувеличени. Бяха си представяли много бял цвят и тишина. Бели престилки, бели стаи, затворени врати. Затова и останаха приятно изненадани, когато ги прие съвсем нормална жена на средна възраст в ежедневни дрехи. Тя ги покани в помещение, далеч по-малко стерилно от обикновен лекарски кабинет.

Проведоха дълъг разговор; Йоран и Мария, доколкото можеха, обясниха произхода на тересиното състояние и какво ги бе накарало най-после да се свържат с Детска и младежка психиатрия. Тереса не продума.

Накрая лекарката се обърна директно към нея:

— Ти какво ще кажеш? Родителите ти правилно ли са разбрали, че искаш да отнемеш собствения си живот?

Тереса бавно поклати глава, без да изрече нито дума. Лекарката почака малко и тъкмо щеше да зададе нов въпрос, когато Тереса проговори:

— Аз нямам живот. Той е празен. Не мога да го отнема. Никой не може да го отнеме.

Лекарката се изправи и отиде при Йоран и Мария.

— Дали може да почакате отвън за малко, за да си поговоря насаме с Тереса?

 

 

След десет минути ги повика обратно. Лекарката беше седнала до Тереса и бе отпуснала ръка на облегалката на стола й, сякаш сключваха някакво съглашение. Йоран и Мария седнаха и тя се обърна към тях:

— Предлагам Тереса да остане няколко дни при нас, а после ще видим.

— Ама какво й е? — възкликна Мария.

— Малко е рано да се каже, но смятам, че ще е добре да поговорим повечко с Тереса.

Докато чакаха, Йоран бе прочел няколко информационни брошури, оставени в чакалнята, между тях и за суицидните тенденции сред юношите. Затова и сега се сети да попита:

— Ще я държите ли под наблюдение?

Лекарката се усмихна.

— Да. И това също. Можете да бъдете напълно спокойни.

Но те не бяха спокойни. Когато Йоран и Мария се прибраха, за да вземат някои вещи на Тереса, Мария подхвана дълъг и леко истеричен монолог, в който основният рефрен беше къде сбъркахме.

Йоран, който беше добил известна представа благодарение на брошурите, се опита да я успокои — депресията често била чисто медицинско състояние, химичен дисбаланс, за който никой не може да бъде винен; но Мария не желаеше да слуша. Тя внимателно разгледа последните месеци в живота на Тереса и стигна до очевидното заключение — онези пътувания до Стокхолм. Какво всъщност правеше тя там?

Йоран твърдеше, че — тъкмо обратното — тя станала много по-щастлива, откакто започнала да общува с онова момиче Терез. Уверенията му бяха безрезултатни. Точно пътуванията до Стокхолм променили живота на Тереса и били в основата на всички злини.

Докато Мария приготвяше сак с дрехи, MP3-плеъра и книги от стаята на Тереса, Йоран стоеше и гледаше купата с жълтите перлички. Той взе една между палеца и показалеца на дясната ръка, а лявата от само себе си се притисна до сърцето му. И той си спомни.

А ако аз не съществувах, нямаше кой да държи перлата.

Прибиранията от детегледачката. Следобедите на кухненската маса. Всички перлени герданчета. Къде бяха отишли?

Не съществува нищо.

Стомахът на Йоран го сви и той заплака. Мария го помоли да престане.

16.

Тереса беше обгрижвана. Грижеха се за нея. Хората преминаваха като сенки покрай прозореца на очите й. Понякога гласовете им я достигаха, понякога в устата й биваше напъхвана храна и тя я поглъщаше. Някъде далеч, в дъното на съзнанието й, седеше една много мъничка Тереса и беше напълно наясно какво става, но прозрението й не можеше да достигне повърхността. Тя вегетираше. Чакаше.

От време на време обаче мозъкът заработваше както трябва. Тогава тя мислеше, чувстваше. Празнотата — това беше проблемът. Не можеше да си спомни какво е да не усещаш празнота, да имаш стена от плът и кръв като защита срещу света. Вече я нямаше.

Положението й можеше да се опише като състояние на постоянен и всепоглъщащ страх. Страхуваше се да мърда, страхуваше се да яде, страхуваше се да говори. Страхът идваше от празнотата, от чувството за абсолютна беззащитност. Ако протегнеше ръка, можеше да се спука като яйчена черупка, щом се докоснеше до света. Затова тя не шаваше.

 

 

След няколко дни безплодни разговори започнаха да й дават хапчета. Малки овални таблетки с резка по средата. Дните и седмиците се смесиха и тя не знаеше колко време е минало, когато една искрица светлина взе да прониква в безкрайния й мрак. Тя си припомни чувството за горящото одеяло, метнато отгоре й. А сега в него се отваряше процеп. Гласовете около нея станаха по-силни, очертанията — по-ясни.

Няколко дни тя само лежа, стоя или седя, надничаше през процепа, следеше какво става около нея и го схващаше. Не беше нито весела, нито тъжна, но нямаше съмнение, че беше жива.

Накрая тя разшири процепа и излезе. В никакъв случай не можеше да се нарече пеперуда, излизаща от пашкула си, но все пак беше преобразена. Тя беше празната Тереса, но носеше обвивката си и се преструваше на жива по начин, който заблуждаваше и самата нея. Понякога даже си мислеше, че е вярно.

Пиеше си лекарството — научи, че се казва „Фонтекс“ и е подобно на „Прозак“ — и посещаваше терапия. Припомни си старата Тереса, каква беше тя и заигра нейната роля. И това направи толкова достоверно, че понякога сама си вярваше.

В края на февруари, близо два месеца след като влезе в болницата, я изписаха. Тя седеше на задната седалка в колата на Йоран и Мария и оглеждаше ръцете си. Това бяха нейните ръце. Бяха прикрепени към нея и й принадлежаха. Сега го разбираше.

 

 

Две седмици преди изписването учителката й дойде на посещение и й донесе учебниците. Тереса работи усърдно. Училищната работа не бе проблем, текстовете и числата се вливаха плавно в нея и се обработваха бързо, понеже вече не ги притискаха амбициите и очакванията, и безпокойството, които принадлежат на тленните хора. За две седмици навакса всичко пропуснато, че и отгоре.

Когато се върна на училище, другите спазваха известна дистанция — съвсем нормално според нея. Йени, която скоро щеше да се подложи на поредна операция, за да си изправи носа, изсъска:

— Ей, откачалко, пуснаха ли те от лудницата?

Но веднага млъкна, щом Тереса я погледна.

Йоханес и Агнес бяха дошли на посещение на другия ден след учителката, в училище също не я отбягваха. През едно междучасие Тереса им поразказа малко за живота в заведението и за трудностите в отделение, където всички предмети, с които можеш да си навредиш, са конфискувани. Малки удоволствия.

Тя ги наблюдаваше, докато говореше, и един гласец вътре в нея си помисли: Те са мили. Толкова ги обичам. Беше вярно и същевременно не беше, тъй като тя трябваше да си го каже, да се опита да потвърди един факт, който знаеше, че трябва да съществува, но не го чувстваше.

С Мике беше по-лесно.

Няколко дни след завръщането й, докато тя се разтъпкваше из училищния двор през междучасието, забеляза, че той пуши зад физкултурния салон. Отиде при него и прие предложената цигара, дръпна си внимателно и се опита да потисне кашлицата.

— Как е? — попита Мике. — Сега психо ли си или…

— Не знам. Сигурно. Пия лекарства.

— И майка ми пие лекарства. Няколко. Понякога откача и забравя да ги вземе.

— Как така откача?

— Ами, ей така. Един път стана съвсем… взе да крещи, че в печката се е скрило прасе.

— Обикновено прасе ли?

— Не, печено. Само че било живо и щяло да излезе и да я ухапе. — Мике погледна Тереса. — Ама при тебе не е точно това, нали?

— Не зная. Може и да стане, ако се постарая.

Мике се изсмя и Тереса се почувства… не, не щастлива, но напълно непровокирана. Мике не искаше нищо от нея. Дори и с Агнес и Йоханес усещаше заплаха. Те очакваха определено поведение от нея и тя трябваше да им го предостави. Мике, обратното, се държеше по-освободено с нея, откакто беше станала психо. Все е нещо.

 

 

През първите три дни след изписването си тя не се доближи до компютъра. През дългия престой в заведението беше отвикнала. Като погледна голямата метална кутия, екрана и клавиатурата, сякаш видя огнището на заразата. Ако натиснеше бутона, инфекцията щеше да бликне навън.

Но Терез. Терез.

Тереса си пое дълбоко въздух, седна зад бюрото и отвори кутията на Пандора, влезе в мейла си. През отсъствието се беше насъбрал сума ти спам, но сред боклуците се бяха стаили пет, не — шест писма от Терез. Последното беше отпреди шест седмици.

Тя ги отвори и зачете. И шестте се състояха само от по един-два реда и с изключение на първите два всички съдържаха кратък въпрос. Защо тя не й пише, защо не отговаря. На последния ред от последния мейл Терез просто констатираше: „повече няма да пиша“. Всичко друго беше спам.

У Тереса започна да се надига жал, но изчезна, преди да е станала болезнена. Понякога на Тереса й се струваше, че вижда как лекарството действа вътре в нея. Представяше си перка на мотор, как се върти и подкастря всичко излишно от регистъра на чувствата й. Короната и корените. Оставаше само студено стъбло, по което да се плъзгаш.

Отвори последния мейл и щракна на „отговор“. После написа:

Бях болна. Лежах в болница. Нямах компютър. Не можех да пиша. Вече съм вкъщи. Липсваш ми. Може ли да дойда през уикенда?

Тя изпрати мейла и после седна на леглото си и три пъти прочете „Гласове изпод земята“ на Екельоф. Разбра всяка една дума.

Копнея от черното до бялото каре.

Копнея от червения конец до синия.

Тя прелистваше джобното издание на стихосбирката. Не я беше взела със себе си в болницата, тъй като никога не бе разбирала Екельоф. Сега обаче установи, че почти всяко стихотворение й говори нещо — той изведнъж се превърна в любимия й поет. Гунар Екельоф. Той знаеше.

Онази твар, Безименна,

попада в стая

без друг изход, освен процепа,

през който се промушва;

сега тя бяга

и е празна

в един препълнен свят.

Заинтригувана, тя отгърна страницата и откри нови съответствия, нови описания на неща, които вече познаваше. Направо беше трудно да остави книгата, за да си провери мейла. Да. Терез беше отговорила.

хубаво че си вкъщи ела тук бързо

Ликуването избухна като огромен балон в гърдите й. Веднага обаче моторната перка се завъртя и щастието го удари на бяг, пропадна между ребрата и се приземи като осакатена малка радост. Но все пак радост.

 

 

Бяха необходими няколко дълги разговора с Мария, но Йоран подкрепи Тереса и й даде разрешение да отиде. Тереса се принуди да прибегне до аргумент, който смяташе за под достойнството си:

— Само това ми носи радост.

Мария омекна, а Тереса се почувства необяснимо омърсена. Но я пуснаха, това беше важното. Стига да не забравеше да си вземе лекарството.

Това се беше превърнало в най-новата мания на Мария. От пълно непознаване, затова и дълбок скептицизъм към психиатричната професия отношението й след лечението на Тереса дотолкова се бе променило, че вече гледаше на таблетките „Фонтекс“ като Божи дар за човечеството. Те им бяха върнали Тереса у дома, те й помагаха да функционира, благодарение на тях нямаше нужда да имат депресирано дете. На Тереса й липсваше същата убеденост, но поне засега послушно си ги вземаше три пъти на ден.

В събота тя прибра в багажа си лекарството, новия си приятел Екельоф и MP3-плеъра. „Bright Eyes“ й беше постоянен спътник през боледуването и тя вече знаеше наизуст всяка нота, всеки един забележителен тон в песните от „Digital Ash in a Digital Urn“. Той все така й въздействаше.

Влакът се беше превърнал в най-обикновено транспортно средство, нищо повече. Бегло помнеше как при първите си пътувания изпитваше безпокойство или вълнение, или копнеж. Вече не. Като написа на Терез, че тя й липсва, беше — както за почти всичко останало — и вярно, и невярно. Тя седеше в транспортно средство. Щеше да се събере с Терез и двете части отново щяха да станат едно. Беше правилно и естествено, но не и причина за безпокойство или надежди. Просто беше така.

И все пак. Като слезе на метростанцията в Сведмюра и стигна до ъгловия магазин, откъдето се виждаше балкона на Терез, сякаш стана цветно. Малко цвят проникна в празното пространство вътре в нея. Кой цвят? Тя затвори очи и го затърси — беше едно добре дошло усещане, реално усещане.

Виолетово.

Тъмновиолетово, клонеше към пурпурно. Тя понадигна чантата на рамото си и тръгна към терезиния вход. Тъмновиолетовата Тереса.

Джери отвори. Стори й се раздразнен, но като разпозна Тереса, се усмихна широко и даже я потупа по рамото и я придърпа в апартамента.

— Здравей, Тереса — поздрави я той. — Отдавна не сме се виждали. Терез каза, че си била болна. Какво ти имаше?

— Ами…

Умът й се изпразни, когато се опита с прости думи да обясни през какво бе минала. Така и не беше получила конкретна диагноза. Джери почака малко и после предложи:

— Нещо с горните етажи?

— Да.

— Аха. Ама вече си добре?

— Да. По-добре съм.

— Супер. Терез е вътре. Идваха на цели стада, да знаеш. Стана нетърпимо.

Тереса предположи, че става дума за насоченото към тях внимание около „Лети“. От два месеца не беше чела вестници, не беше слушала радио, нито пък влизала в интернет и затова нямаше представа какво е станало с онази песничка, която двете бяха скалъпили в един друг живот.

Докато Тереса приближаваше стаята на Терез, й се стори, че чува телевизор. Долови тихи, неразбираеми гласове. Джери се обади зад гърба й:

— Подготви се за шок, както се казва.

Тереса се закова на прага и целият цвят я напусна. Независимо какво се беше надявала или не се беше надявала да стане, като отиде при Терез, това със сигурност не го беше очаквала.

Стаята беше пълна с момичета на възрастта на Тереса. Терез седеше на леглото с по едно момиче от всяка страна, а други пет се бяха проснали на пода. Всички очи бяха вторачени в Терез, която тъкмо привършваше някакво изказване с думите:

— Ще умреш. Първо. После ще живееш. Тогава никой няма да може да те докосне. Тогава никой няма да може да ти навреди. Ако някой иска да ти навреди, ти ще го направиш мъртъв. И после ще бъде твой.

Момичетата седяха със зяпнали усти и попиваха всяка дума от ритмичния поток, изливащ се от Терез. Ако Тереса не беше толкова потресена, и тя щеше да изпадне в същия транс. И й се беше случвало — тя беше тази, към която Терез насочваше думите си. Момичетата в стаята бяха като нея и я бяха заменили. Тя не виждаше лица, само смътните очертания на група врагове.

Терез я забеляза:

— Тереса.

В отговор Тереса по-скоро изхленчи, отколкото прошепна:

— Терез.

Моторната перка се завъртя с бесен рев, тя кастреше ли, кастреше, за да отстрани оловната тежест в гърдите й, която я дърпаше надолу, надолу. Надолу по колене, по лице, през пода, под земята.

Аз съм нищо. Дори и за теб съм нищо.

Едното от момичетата стана от пода и се приближи към нея — беше емо, горе-долу на нейната възраст. Черна коса с розов бретон, тежък грим, пиърсинг на долната устна и болезнено кльощави крака в тесни джинси.

— Здрасти. Миранда.

Протегна мършава ръка към Тереса. Ноктите бяха лакирани в черно. Тереса погледна подадената ръка. Щеше да рухне. Усещаше го. Лекарства или не, горящото одеяло щеше да я обвие отново. То вече беше в стаята.

— Ти си Тереса, нали? — продължи Миранда. — Страшно ми харесват текстовете ти. Всичките.

Тереса не можеше да поеме десницата й, понеже ръцете й бяха вкопчени в корема, мъчеше се да си поеме дъх.

Текстовете ти. Всичките.

Терез беше пуснала песните им пред тези момичета. Техните песни. Техните тайни.

Тя стисна здраво чантата си и хукна към вратата, изтича надолу по стълбите и продължи да бяга чак до метростанцията. Качи се във вагона и седна на мястото за инвалиди в ъгъла, смали се колкото можа.

Свършено беше. Всичко беше свършено и единствените съществуващи гласове бяха гласовете изпод земята:

Аз останах последното късче от пъзела;

късчето, което не пасва никъде, без което картината е завършена.