Йон Айвиде Линдквист
Малка звезда (5)

1.

Преживяването с песента на Тура Ларшон бе разтърсило Тереса. Тя кипеше отвътре и трябваше някак да изпусне парата. Веднага щом се прибра в стаята си онази вечер, влезе в Лунарсторм да провери как вървят дискусиите. „Айдъл“ винаги беше гореща тема.

Помисли си, че изведнъж я е хванала дислексия. Отне й известно време да схване какво пишат. Тура Ларшон бе най-обсъжданата участничка от днешното предаване и повечето мнения бяха колко е зле, че и по-лошо. Как й липсвало всякакво обаяние, всякакво присъствие. Колко грозни дрехи и още по-грозна прическа имала. Каква скапана песен изпяла. Единствено против гласа й нямаше нито дума, но всичко друго в представянето й беше критично разгледано и намерено за некадърно, нескопосано, безсмислено и скучно.

Тереса винаги се бе държала сдържано по чатрумовете и дискусионните форуми. С изключение на форума за вълци, навсякъде другаде беше пресметливият трол, който пускаше въдицата там където със сигурност щеше да има най-голям ефект, а след това с иронична усмивка наблюдаваше как кълват малките жалки рибки. Сега обаче побесня. Толкова беше разстроена, че пръстите не й се подчиняваха, докато се логваше с алтер егото си Юсефин и пишеше коментара си.

Опита се да запази спокойствие, въпреки всичко. Започна с това, че Тура Ларшон има най-хубавия глас, прозвучавал някога в „Айдъл“ и това, което другите наричаха липса на обаяние, е просто естествено държание. Колко е хубаво да гледаш някой, който не се мъчи да се прави на Бритни или Кристина. Как е убедена, че Тура Ларшон може да изпее абсолютно всичко, тъй като излиза такава, каквато е, а не се преструва на нещо друго.

Наистина, Тереса не успя да изрази всичките си чувства, но най-важните неща не можеха да се изкажат с думи, значи трябваше да се задоволи с толкова. Изпрати коментара. Отговорите заваляха бързо. Някои, съгласни с нея, се осмелиха да изпълзят на светло и да я подкрепят предпазливо; мнозинството обаче се присмя. Трябвало да си жертва на тормоз или нещо такова, за да харесаш подобно загубено момиче. Тура изобщо не била на място тук, нямало да получи и един глас и така нататък.

Тереса с облекчение захвърли всякаква предпазливост. До днес бе изпитвала неудобство да пише дори умерено за истинските си чувства. А сега даде свобода на всичко, което вреше и кипеше в нея.

Тя притежаваше дар слово и се развихри, докато обясняваше на тези клеветници какви са им празни чутурите; как са облъчени с просташка музика и затова като видят пред себе си истински човек, се получава късо съединение; как могат да станат от компютрите и да идат да паднат на колене пред олтара на Елин Ланто, който са издигнали в стаите си до постера с автограф на Кай Шиндвал.

Отвърнаха й далеч не така красноречиви злобари, а Тереса беше в стихията си. От време на време получаваше, макар и предпазлива, помощ от публиката, някой изписукваше: „Давай, Юсефин. Напълно си права“ и раздухваше пламъците. Някои се отказваха от мятането на кал, но се присъединяваха нови. Нейните поддръжници обаче останаха.

Часът стана един и Тереса написа „Лека нощ“ и напусна дискусията. Главата й бръмчеше от напрежение — а си мислеше, че се е отървала от него. Когато си легна, образът на Тура Ларшон дълго стоя пред очите й, докато накрая заспа.

На другия ден цялото училище говореше за „Айдъл“ но Тереса не се включи в обсъжданията. Някак чувстваше, че няма как да убедиш хората колко страхотен е някой, ако те и така не го мислят. Поведението й в интернет беше просто начин да изпусне парата, не да печели поддръжници за каузата си.

Освен това в училище беше съвсем различно. Всеобщото убеждение, също като в интернет, беше, че Тура Ларшон нищо не струва и няма шанс. Най-гласовити бяха популярните момичета, чието мнение се чуваше, както и малкото момчета, които ги беше грижа. Вероятно чисто статистически инакомислещите бяха далеч повече, но в реалния свят те не смееха да се обаждат и не се месеха в разговорите; или пък се правеха на съгласни.

Едно момиче от девети „А“ на име Селия застана насред трапезарията и направи злобна имитация на Тура. С празен поглед и полуотворена уста запя: „Хиляда и една нощ котката ми хърка с мощ“ и предизвика всеобща радост. Тереса поруменя от яд, но си замълча. Сама не можеше да си обясни какво у Тура Ларшон бе докоснало сърцето й, но то бе факт и реакциите й се влияеха от него. Почувства се като верен воин, докато в обедната почивка сипваше лепило в ключалката на шкафчето на Селия.

Тереса следеше последните прослушвания с все по-изгризани нокти. Членовете на журито не одобряваха сценичното присъствие на Тура Ларшон и като че ли през цялото време бяха на косъм да я изгонят. Но в крайна сметка гласът й надделя. Може и да е било само игра за пред камерата, но журито като че ли с неохота й даде мястото сред двайсетимата, чиято съдба щяха да решат зрителите. Сякаш им се искаше да отсъдят по всичко друго, но не и по гласа й. Ала той беше повече от перфектен, беше магически и нямаше как да се игнорира.

Тереса най-после можеше да си поеме дъх. Сега поне зависеше от нея и от всички, които разбираха, да задържат Тура Ларшон в надпреварата, за да чуят още от нея.

Следващата седмица беше решаваща за „Айдъл“. Двайсетимата участници щяха да станат десетима. Болезнено, както каза водещият. Тура Ларшон щеше да участва още в първия полуфинал и с наближаването на вечерта Тереса ставаше все по-тревожна и не можеше да си намери място.

Знаеше, че е нелепо да влага толкова чувства в някакво шибано телевизионно шоу, но не можеше да се въздържи. Няколко пъти беше гледала изпълнението на Тура в интернет и то все така я разтърсваше — не по-малко от първия път.

Семейството както обикновено се събра пред телевизора, но Тереса седеше настрана. Не искаше да слуша приказките им; преди всичко не желаеше да чува мнението им. Ако кажеха нещо отрицателно за Тура, би могла да избухне. А когато Тура най-сетне се качи на сцената, ноктите на Тереса се впиха в дланите и тя се понадигна, изпъната като струна.

Бяха минали няколко месеца от заснемането на прослушванията, но Тура не се беше променила особено. Някой телевизионен стилист явно се бе заел с косата и дрехите й, но общото впечатление за човек от друг, не толкова гаден свят бе останало непокътнато.

В такъв случай изборът на песен — „Живот на Марс“ на Боуи — бе съвсем уместен; Тереса като че ли не мигна и един път през цялото изпълнение. Едно нещо все пак се беше променило. Тура не обръщаше абсолютно никакво внимание на публиката в студиото, но от време на време поглеждаше право в камерата. Всеки път, когато Тереса срещнеше погледа й, през нея преминаваше електрически ток.

It’s a god-awful small affair

To the girl with the mousy hair…

„Нищо работа“ се пееше в песента, но за Тереса работата беше съвсем сериозна. Тереса отново си помисли, че това е най-доброто изпълнение в историята на „Айдъл“. След като приключи, тя обяви, че не се чувства добре и остави семейството си в хола. Всъщност се чувстваше отлично, но излезе отчасти понеже нямаше да изтърпи коментарите на другите и отчасти защото трябваше да гласува.

Не искаше да хаби всички минути на мобилния си телефон, затова седна в спалнята на родителите си и звъня ли, звъня на номера на Тура, докато и палецът, и средният пръст я заболяха. След това се върна пред телевизора точно навреме за резултатите. Тура бе продължила напред. Естествено.

Тереса посвети вечерта на защита на Тура в различни интернет форуми. Поддръжниците се бяха поувеличили, но все още преобладаваха тези, според които Тура бе повече или по-малко негодна. Сигурно онези, които харесваха Тура, я харесваха толкова много, че чрез бясно звънене й бяха помогнали да продължи напред.

2.

В последно време Тереса гледаше различно на нещата. Откакто бе започнала да чете за вълците, си се представяше във вълча форма. Зъбите, ловкостта, заплахата. Единак. Тя беше самотният вълк, който минава като сянка между къщите и подплашва страхливите хорица и те веднага се обаждат в местния вестник.

Но в училище бе започнала да вижда и усеща другия аспект на човека като вълк — стадния инстинкт. Социалната игра, йерархията. Беше така погълната от Тура, че мнението й стана лакмусова хартия, показваща устройството и съдържанието на хората около нея.

Тя виждаше. Виждаше как на една алфа-женска като Селия е позволено да определя какво да мисли цялата група. Залае ли тя, ти нямаш друг избор, освен да подвиеш опашка, да се засмееш, да изскимтиш и да покажеш подчинение. Иначе зъбите ще те захапят. Един презрителен коментар за новите ти панталони и после всички ще ги смятат за най-грозните панталони на света.

Момчетата пък се блъскаха едно друго — и физически, и вербално. Кой кого има право да обижда; и с кого на свой ред обиденият може да се бъзика, преди стадото да покаже недоволството си, като му обърне гръб.

При вълците йерархията като цяло се установява още в детска възраст, но тъй като училищните класове се променяха през годините, тук по-скоро ставаше въпрос за втория етап в живота на вълците, определящ йерархията — сексуалното узряване.

Тереса за първи път видя ясно как тази битка се разиграва пред очите й по коридорите, в училищния двор, в трапезарията. Ден след ден. И това я плашеше. Самотният вълк би трябвало да е романтичен образ, но на практика става въпрос за животно, на което е отредено да умре.

Групичките в междучасията, стила на обличане, музикалния вкус и вътрешните шеги, които спояваха стадата. Тереса нямаше нищо против да не получава есемеси, да не я включват в клюкарстването и да не я канят по купони, стига само да я оставеха на мира.

Това обаче не й се удаде за дълго. Наистина, тя никога не се беше разхождала с подвита опашка и оголено гърло, затова и никога не я бяха тормозили в пълния смисъл на думата, но все пак я смушкваха и побутваха. По някой забавен коментар под душа за дебелите й бедра, по някое момче, правещо гримаси зад гърба й. По някой анонимен есемес: „обръсни си мишниците, преди някой да е повърнал.“

Нищо повече, но и това стигаше.

Тя живееше в един вечен „Айдъл“, който нямаше как да спечели. В най-добрия случай можеше да загуби с чест.

Дойде време да излъчат по телевизията първия седмичен финал в състезанието. От единайсет певци щяха да останат десет, а темата беше „осемдесетте години“. Тереса не беше чела вестници и нямаше представа какво ще види. В началото на програмата обявиха, че Тура ще излезе с пети номер.

За Тереса първите четирима просто уплътняваха времето. Арвид и Улуф се преструваха, че куфеят, докато някакво момче неуспешно се мъчеше да се прави на яко, докато пееше „Poison“. Мария определи като „хубаво“ изпълнението на една червенокоска, която за малко да се пръсне от писъци с „The Greatest Love of All“.

И после излезе Тура. Тереса пропълзя в тунел, в чийто край проблясваше единствено телевизорът. Всичко угасна, включително и буквално. Само един прожектор осветяваше сцената, където стоеше Тура Ларшон в семпла черна рокля, сливаща се с фона, така че се виждаше единствено лицето й. Тя погледна право в камерата и запя:

It’s been seven hours and fifteen days

Since you took your love away…

Тереса затаи дъх. Смениха камерата, но Тура продължи да гледа втренчено в първата камера и бързо се върнаха на нея. Лицето на Тура изпълни екрана. Тя се взираше право в Тереса, която се сети да диша едва когато гърдите я прободоха.

Песента продължи и вече не ставаше дума за харесване или нехаресване. Тереса беше омагьосана. Прехласната. Не се намираше в хола при семейството си. Беше при Тура, беше в нейните очи, в главата й. Вглеждаха се една в друга, разтопиха се и се сляха.

Към края на песента от очите на Тура капнаха две сълзи и едва след последния тон Тереса установи, че и нейните страни са влажни.

— Миличка, какво има? — прозвуча глас зад нея.

Тереса се върна в хола и зърна лицето на майка си близо до своето. Тя избърса очи и размаха ръка раздразнено. Искаше да чуе какво ще каже журито.

Те не бяха толкова впечатлени. Да, Тура имала невероятен глас, но това не било „Протегни се към звездите“.^[1] Тук трябвало да вложиш нещо от себе си, а това си било чисто копи-пейст на оригинала, дрън-дрън-дрън. Тереса не разбираше какво имат предвид, но схвана, че, колкото и да е неразбираемо, Тура е в опасност. Стадото бе заръмжало.

Тура прие негативните оценки със същото безразличие и гордост, с които бе приела и позитивните. Никаква благодарност, никаква мъка. Просто чакаше да млъкнат, за да може да си отиде. На сцената излезе една лоена топка в пастелни цветове и запя „Girls Just Wanna Have Fun“.

Tepeca изтърпя останалите песни, докато скелетът й вибрираше от някакъв фатален тон. Дойде моментът да се гласува и тя скочи на крака, без да каже и дума на семейството си, и се отправи към стаята на родителите си. Тъкмо се беше протегнала към слушалката, за да започне да звъни, когато Мария влезе и седна на леглото.

— Какво ти е, миличка? — попита тя. — Тъжна ли си за нещо?

Тереса процеди през стиснати зъби:

— Не, мамо. Не съм тъжна. Просто искам да остана сама.

Мария се настани до нея; на Тереса й идваше да закрещи. Мария наклони глава.

— Разкажи ми. Какво има? Виждам, че има нещо. Защо се разплака преди малко?

Тереса не можеше да се въздържа повече. Гласът й трепереше от гняв, телефонът блестеше на една ръка разстояние и тя изръмжа:

— Защо изведнъж взе да ти пука? Искам просто да ме оставите на мира, не можеш ли да го разбереш?

— Това не е справедливо. Много добре знаеш, че винаги…

Тереса не издържа. Стана от леглото и избяга в стаята си, грабна мобилния телефон и започна да звъни. Ваучерът стигна само за три обаждания.

След десет минути слезе долу и седна при другите; беше се случило точно това, от което се боеше. Тура Ларшон отпадна. Несъмнено най-добрата певица, която някога бе чувала, не събра достатъчно гласове да остане в състезанието.

Тереса не знаеше колко хора са се обадили, но колкото и неразумно да звучеше, в този момент бе убедена, че именно нейните гласове не са достигнали. Двайсетината пъти, в които можеше да се обади. Тура щеше да продължи, стига Мария да я беше оставила на мира.

3.

Тереса разполагаше с уикенда да се успокои. В петък не влезе по дискусионните форуми, не й се гледаха злобните коментари. В събота взе да идва на себе си. Всичко свърши. Беше се вдала прекалено много, а сега бе приключило.

Не възнамеряваше повече да гледа „Айдъл“, но Боже! Все пак това беше просто едно момиче, което излизаше и пееше, нищо повече. Тура Ларшон. Едно момиче с две години по-голямо и надарено с изключителен глас — заслужаваше ли да се пали чак толкова? Не. И да.

Двете бяха толкова различни, колкото е възможно за двама души от една страна и на еднаква възраст, но все пак нещо у Тура караше Тереса да открие себе си в нея. Въпреки различията им сякаш самата тя стоеше пред злонамерената публика, пред преситеното жури. Сякаш около сърцето й се издигаше стена, но същевременно го държеше в ръце, а кръвта се стичаше между пръстите й. Тихият писък, овладяната паника.

Трудно е да се каже защо някой обича нещо или някого. При нужда човек може да намери причини, но най-важното се случва на тъмно и извън контрола му. Просто знае, когато е така. И когато вече не е.

Вероятно е по-правилно да се каже, че Тереса скърбеше, както може да се скърби за приятел, заминал в чужбина или по-надалеч, на отвъдната страна. Тя никога повече нямаше да види Тура Ларшон, нямаше да изпита онова опияняващо усещане, когато откриеш сродна душа. Нямаше да срещне отново този поглед.

Макар Тереса често да беше сама, рядко се чувстваше самотна. Но този уикенд се почувства именно така. Беше се отворило празно пространство и я следваше като сянка, където и да отидеше. Тя обикаляше безцелно из двора, слушаше „Bright Eyes“ или лежеше свита на кълбо в пещерата, която някога бе тайното им местенце — на нея и на Йоханес.

I want a lover I don’t have to love,

I want a boy who’s so drunk he doesn’t talk…

Погледа малко старата къща на Йоханес. На стойка в двора бяха монтирани люлки, по земята се търкаляха най-различни шарени играчки. Две дървета бяха отрязани.

„Bright Eyes“ пееше дрезгаво в ушите й и я обзе чувство, че всичко й се изплъзва. Беше четиринайсетгодишна, а вече бе твърде късно.

С внезапен импулс се прибра и разтършува из дрехите в гардероба си. Щеше да започне да се облича в ярки цветове. Все носеше черно, бяло, сиво. Затърси панталони, блузи, тениски или жилетки в други цветове. Отсега нататък щеше да прилича на дъга!

Предаде се, като откри, че единствените дрехи, отговарящи на прищявката й, или й бяха окъсели, или бяха твърде тесни за ужасните й дебели крака и кръгъл корем. Накрая си нахлупи една жълта шапка, легна по корем на кревата и зачете най-новата стихосбирка на Кристиан Лундберг „Йов“.

Сънувах я. Тя застана до моя

креват, светлосива като пепел и прошепна

в ухото ми: „Не бой се, не бой се!“

Заради непрестанно обграждащата я празнота не можеше да си намери място, нито да се съсредоточи. Притисна ушите си с длани и зашепна: „Никой не ме харесва, никой не ме иска — само защото ям червеи…“^[2] отново и отново, докато цялата се изпоти под шапката и се почувства ужасно. Слезе в кухнята и си направи няколко сандвича.

Така мина уикендът.

В училище не се случваше нищо особено; никъде не се случваше нищо особено. Йоханес и Агнес се бяха сдобили с еднакви гердани със сини мъниста, които значели щастие за някое си индианско племе или нещо подобно. Поканиха Тереса на концерт на няколко местни групи в края на седмицата, но тя отказа. Харесваше ги и двамата, напук на себе си, но не можеше да изтърпи компанията им твърде дълго. Просто бяха прекалено весели.

Един следобед, когато Тереса се качи на колелото, за да се прибере вкъщи, чу как Йени казва на Каролине колко отвратително изглеждат дебели хора на колело, как седалката изчезва в задника им, приличало на някакъв гнусен анален секс. Тереса поплака малко, докато въртеше педалите към къщи, а след това се отдаде на фантазии как някой изнасилва Йени с нажежено желязо.

Вечерта седеше пред компютъра и обмисляше дали да не покоментира в Лунарсторм, но като че ли и троленето бе загубило очарованието си, след като тя бе изпитала искрена омраза и се бе борила в името на Тура. Вместо това влезе във форума за вълци. Забелязали няколко във Вермланд, нечии кокошки били изядени (но спокойно можеше да бъде и бялка), някой ги сравняваше с глиганите — те представлявали значително по-сериозна заплаха. Темата се запълни с рецепти за глиганско.

В друга тема се обсъждаше как самото съществуване на вълк в околността, колкото и парадоксално да звучи, давало сигурност в тези дни на унищожение на природата. Че дивата, красивата и — да — опасната природа все още е жива. Тереса облегна брадичка на ръката си и продължи надолу. Изведнъж замръзна.

В един коментар зърна името Тура Ларшон. Зачете внимателно. MyrraC правеше сравнение между вълкът и Тура Ларшон от „Айдъл“. Било едно и също. Страхът от непознатото. Ако някой не се държи по познатия и предвидим начин, го нарочват, прогонват го, колкото и красив и естествен да е.

Според Тереса сравнението беше доста нелепо, но все пак. Коментарът беше отпреди едва няколко минути и ако се съди по профила и снимките на MyrraC, тя беше някъде петнайсет-шестнайсетгодишна. Тереса изпрати отговор — мислела си същото, колко тъжно и несправедливо е всичко.

MyrraC беше онлайн и отговори почти веднага. След кратка размяна на мисли, MyrraC помоли Юсефин за мейла й, за да могат да си поговорят извън форума.

След кратко колебание Тереса написа адреса си с бележката „Името не значи аз“. Едва след като щракна върху „изпрати“, се сети откъде е тази фраза. Потърси из старите си документи, докато намери стихотворението, което някога бе написала като отговор.

всички хора всъщност се наричат по друг начин

във всеки човек живее друг човек

думите лъжат и зад тях живеят други думи

виждаме се само на тъмно

чуваме се само на тихо

Само година ли бе минала оттогава? Струваше й се много по-отдавна. Но все пак установи, че го харесва и не се срамува. Не беше лошо за тринайсетгодишна.

Нахлупи жълтата шапка и се почувства една идея по-щастлива. В пристъп на носталгия отиде до гардероба и взе кутията с пластмасовите перлички. Внимателно извади всички бурканчета; нещо я стисна за гърлото, като си помисли за малкото момиченце, което с часове стоеше и ги подреждаше по всевъзможни системи. В името на доброто старо време започна да прави огърлица. Избираше най-миниатюрните перлички, но пръстите й бяха значително по-несръчни от преди. Оказа се невероятно пипкава работа, но някаква вярност към някогашното й аз я накара да продължи докрай.

Вървете по дяволите, помисли си, без да има предвид конкретни хора, и с известно затруднение върза огърлицата на врата си. После си провери пощата. Както и очакваше, беше получила писмо от MyrraC, но и някакъв мейл, изпратен десет минути по-рано от [email protected]. Звучеше неясно — може би някакъв спам или вирус — и тя понечи да го изтрие, но по погрешка щракна два пъти и мейлът се отвори.

здравей помня стихотворението благодаря че казваш хубаво за когато пея помня твоето стихотворение също във всеки човек живее друг човек вярно е че се казвах бим тогава можеш да ми пишеш и аз харесвам вълци

Тереса препрочиташе думите отново и отново, мъчеше се да дешифрира какво означават. Значи тази, която ги бе написала, беше Бим от poesi.nu — тя бе автор на стихотворението, което Тереса цитира заедно с имейл адреса си. И в poesi.nu използваше името Юсефин и беше разпознаваема.

Дотук добре. Из нета постоянно се засичаха едни и същи хора. Но защо писмото беше написано толкова странно и какво искаше да каже Бим — или Серехт — с това „казваш хубаво за когато пея“? Тереса много добре разбираше какво намеква, но звучеше крайно невероятно. Тя реши да отговори: игнорира странните части и попита Бим дали още пише стихове; тя самата била престанала.

След това зачака пред компютъра, като си проверяваше инбокса през една минута. След десет дойде и отговорът:

когато се казвам бим пиша малко стихотворения когато се казвам тура пея когато се казвам терез не правя нищо но се казвам също вълк и хапя и се казвам мъничка която е в стаята си защото големите искат да я изядат ти как се казваш

Тереса повярва.

Повярва, че тази Терез е не друга, а Тура Ларшон. Ако Терез бе написала: „Здравей! Аз всъщност се казвам Тура Ларшон. Радвам се, че си ме харесала в Айдъл“, Тереса щеше да го приеме скептично. Но тук имаше логика. Неземното видение, което бе гледала по телевизията, би трябвало да говори именно така, да пише така. И тя пишеше на нея. Тереса се хвана за сърцето. Биеше двойно по-бързо; бузите й поруменяха. Пръстите бяха изпотени и се хлъзгаха по клавиатурата, когато тя започна да пише отговора си.

По-спокойно, Тереса. Не е чак толкова невероятно.

Тя изтри написаното и стана от компютъра. Часовникът на нощното й шкафче показваше дванайсет и петнайсет. Отиде в банята; в къщата цареше мрак и тишина. Взе си дълъг душ, накрая спря топлата вода и дълго стоя под леденостудената струя. После се облече, сложи си жълтата шапка и се настани пред компютъра. В нейно отсъствие Терез бе пратила нов мейл.

как се казваш аз се казвам най вече Терез ти нали си малка а не голяма и не пишеш с друго име и не ме лъжеш защото тогава не бива да пишеш трябва да пишеш само ако си същата която казваш и тогава трябва да пишеш скоро защото след малко ще спя

Този път пръстите на Тереса бяха сухи и студени. Докосваха безпрепятствено клавиатурата:

Здравей, Терез.

Аз пък се казвам Тереса — почти като теб — и съм на четиринайсет години. Ти си на шестнайсет, нали? Във форума за вълците говорех напълно сериозно. Смятах, че си най-добрата в „Айдъл“ и сега ми е супер странно да ти пиша, даже малко се страхувам. Сигурно животът ти е много по-вълнуващ от моя и затова не зная какво точно да разкажа. Винаги съм харесвала вълци и знам доста за тях. Много обичам да слушам „Bright Eyes“, а понякога чета поезия. Ти какво правиш, когато не пееш?

Тереса нямаше сили да провери писмото за грешки и да се увери, че няма нещо идиотско. Направо го изпрати. След пет минути дойде отговор.

аз съм на четиринайсет години като теб значи сме почти еднакви с еднакви имена но аз не знам къде се слагат точки като пишеш ти можеш да ме научиш аз не правя нищо вълнуващо и ти няма защо да се страхуваш аз се страхувам въпреки че точно сега не се страхувам не правя почти нищо но сега ще спя а утре ще пиша пак

Значи бяха на една възраст и с почти еднакви имена. Терез и Тереса. Беше идеално.