Йон Айвиде Линдквист
Малка звезда (4)

1.

Обърнеше ли се назад към миналото си, Джери ясно различаваше няколко момента, в които животът му бе променил посоката си, всеки път към по-лошо. Най-екстремната промяна на курса се бе получила в онзи следобед през октомври 2005 г., когато той намери родителите си обезобразени на пода в избата. Още обаче не беше ясно дали тази промяна ще е към нещо по-добро или още по-лошо.

 

 

Той дълго седя на стълбите и обмисляше положението. Терез продължи да дисекцира Ленарт и Лайла с наличните инструменти, докато той не я помоли да престане, понеже звукът му пречеше да си събере мислите. Тя понечи да се приближи до него, но той й нареди да спре на място и Терез седна в локвата кръв на пода.

Той предполагаше, че всеки друг би изпаднал в паника, би се разпищял, би повърнал или нещо подобно. Сцената пред очите му бе възможно най-отблъскващата. Но, изглежда, гледането на филми с изключително насилие си имаше и положителни ефекти. Той беше виждал какво ли не, да, даже по-ужасни неща от извършеното от Терез. Тя поне не беше изяла родителите му, да кажем.

Или пък той просто бе така зашеметен, че можеше да приеме ситуацията само като сцена от филм, в който е принуден да участва. Само дето не разполагаше със сценария и нямаше представа какво да прави.

Наясно беше, че е длъжен да се обади в полицията; обмисли информацията, научена от филмите и криминалните сериали. Разбираше, че има алиби, което лесно може да се провери, но и с всяка отминала минута става все по-слабо. Не знаеше откога са мъртви Ленарт и Лайла, но Терез трябва да е работила доста, за да докара телата им до това състояние.

Естествено, най-лесно бе да се обади и да каже цялата истина. Вероятно щеше да си изпати, задето е знаел за съществуването на Терез, а не е докладвал в полицията, можеше и да прекара година в пандиза, но това щеше да е всичко. Щяха да погребат Ленарт и Лайла, а Терез щеше да бъде затворена в лудница. Край на историята.

Не. Не. Никак не му беше по вкуса. Не искаше да става така. Преди всичко го гнетеше частта с Терез в лудница. Колкото и откачена да беше — а това никак не беше малко, — все пак не искаше да си я представи как се люшка напред-назад, затворена в някоя килия до края на живота си. Значи бе длъжен да измисли друг изход, при това бързо.

След кратък размисъл се спря на доста безумен план, но в момента по-добър не му хрумваше.

— Терез? — продума той.

Момичето не го погледна, но все пак извърна глава по посока на гласа му.

— Мисля, че трябва да идеш…

Той се спря, за да формулира по-ясно мисълта си.

— Сложи си други дрехи.

Момичето не реагира. Той не искаше да отиде при него, не искаше да приближава местопрестъплението и да се контаминира, както беше терминът, да остави следи. Повиши глас:

— Върви си в стаята. Сложи си чисти дрехи. Веднага.

Момичето стана и остави кървава следа по пътя си през мазето.

Джери се качи в къщата, намери спален чувал, пакет хляб на филии, тубичка хайвер и фенерче. Излезе навън, заобиколи къщата и слезе в мазето през другата врата.

Като внимаваше да не стъпи в кръвта, влезе в стаята на Терез и я видя, седнала на леглото и загледана в стената. Беше си облякла чист черен гащеризон, но русата й коса беше омазана със засъхнала кръв, а ръцете, лицето и краката бяха покрити с почти черни съсиреци. За първи път, откакто започна цялата история, стомахът на Джери се обърна от погнуса. Частите от родителите му по кожата на Терез му се видяха по-отблъскващи от гледката на телата им.

— Ела — промърмори той. — Да вървим.

— Къде?

— Навън. Трябва да се скриеш.

Терез поклати глава.

— Не навън.

Джери затвори очи и въздъхна. В хаоса, създаден от Терез, напълно бе забравил, че тя има и други проблеми със светоусещането си освен очевидните. Видя се принуден да се съобрази с представите й.

— Големите идват — зашепна той. — Идват насам. Скоро. Трябва да бягаш.

Момичето сви рамене сякаш се мъчеше да се защити от идващ удар.

— Големите?

— Да. Те знаят, че си тук.

С едно-единствено движение момичето скочи от леглото и грабна брадвата от пода. И по нея имаше следи от употреба. Тръгна към Джери.

— Стой — извика той. Терез спря. — Какво смяташ да правиш с тая брадва?

Терез вдигна и после свали брадвата.

— Големите.

Джери отстъпи една крачка, за да е сигурен, че е извън обсега й, и заговори:

— Окей, окей. Сега ще те попитам нещо и трябва да ми отговориш честно.

Джери изсумтя срещу собствената си глупост. Та кога бе чувал Терез да лъже? Никога. Не вярваше изобщо да е способна на това. И все пак въпросът му се нуждаеше от отговор. Посочи брадвата.

— Смяташ ли да ме посечеш с това?

Терез поклати отрицателно глава.

— Смяташ ли да ме посечеш или прободеш, или… да ме повредиш по какъвто и да било начин?

Терез пак поклати глава. Джери остави за по-късно чуденето за причината Терез да се отнася към него по-различно, отколкото към родителите му. Точно сега го интересуваше единствено дали е животозастрашаващо да стои близо до нея. За всеки случай добави:

— Хубаво. Защото, ако ми направиш нещо, големите ще дойдат да те вземат. Веднага. Бум, ясно ли е? Не бива с пръст да ме докосваш, ясно?

Терез кимна. Джери си помисли, че всички му измислици по същество се верни. Нареди на Терез да си обуе обувките и докато излизаха, се стараеше да я държи под око.

Той отвори вратата на мазето, но Терез стоеше като залепена за пода, отказваше да помръдне и се взираше в мрака навън с ококорени очи. Опитите на Джери да я привлече, да я увещае не доведоха до нищо, затова той се направи, че наостря уши, и прошепна с престорен ужас:

— Давай, сестричке. Те идват, те идват. Чувам машините им!

Най-сетне краката на Терез се отлепиха от земята и Джери се принуди да отстъпи от пътя й, когато тя се втурна към вратата, притиснала брадвата към гърдите си. Тя изскочи на двора и панически се заоглежда наляво-надясно. Джери се възползва от случая и побягна с нея към гората.

 

 

Той помнеше от детството си една поляна между дърветата на около петстотин метра навътре в гората; успя да я открие с помощта на фенерчето. Клоните на огромен дъб надвисваха над поляната и земята бе покрита със суха миналогодишна шума. Той извади спалния чувал от калъфа, дръпна ципа и показа на Терез как да пропълзи вътре. После й подаде фенерчето, хляба и хайвера.

— Добре, сестричке — прошепна той. — Голяма каша забърка и не мисля, че ще успеем да замажем работата. Но ти стой тук, ясно? Ще се върна веднага щом мога. Разбираш ли?

Терез бясно заклати глава и се заозърта тревожно из поляната, обградена от тъмни редици ели.

— Не отивай.

— Ами — възрази Джери, — налага се. Иначе с нас е свършено. Ако не отида… Големите ще дойдат и за двама ни. Трябва да се върна и да ги подмамя. Само това е начинът.

Терез прегърна коленете си и се сви на топка. Джери клекна до нея и се опита да привлече погледа й, но без успех. Взе фенерчето и я освети. Тя трепереше като от жесток студ.

Налагаше се.

Това, което не му беше ясно, бе как толкова време бе приемал всичко за нормално. Как бе привикнал с факта, че родителите му държат момиче в мазето, момиче, което в момента бе на тринайсет години и не знаеше нищичко за света. Как бе станало съвсем естествено.

А сега той трябваше да се оправя с последствията. Треперещо момиче, което бе принуден да изостави само в гората, родителите му, накълцани на малки парченца в къщата. Отдавна можеше да сложи край на това. И все пак сега смяташе да продължи, тъй като нямаше какво друго да стори. Изправи се. Терез се вкопчи в крачола му.

— Sorry — промълви той. — Трябва. Иначе ще ни хванат. И двамата. Ще се върна веднага щом мога. — Той посочи спалния чувал. — Гледай да не изстинеш.

Терез промърмори:

— Големите опасни. Ти станеш мъртъв.

Джери не можа да се въздържи да не се усмихне.

— Ще се справя с тях. Ще се върна.

Не смееше да се бави повече, затова без повече приказки и сбогувания се обърна и остави Терез на полянката.

Зад гърба му Терез протегна брадвата, сякаш за да му я подаде. За защита. Джери обаче вече бе потънал в мрака и за първи път, откакто го бяха намерили в гората, момичето остана само в широките открити пространства.

 

 

След като се върна в къщата, на Джери му трябваха пет минути, преди да се обади в полицията. Пет минути, които използва за нещо, за което досега не бе намерил време. Да скърби. Той стоеше безмълвно в антрето, склонил глава, а в корема му растеше буца. Той я остави да расте, вкусваше от цвета и тежестта й.

Вцепенен, в антрето в родния си дом. Всички онези пъти, когато си беше обувал все по-големи обувки в това антре. Ароматът на ядене или хляб откъм кухнята. Весел или тъжен, прибиращ се от бавачката или от училище. Никога вече. Никога вече в тази къща, никога вече родителите му.

Буцата се носеше нагоре-надолу вътре в него. Даде си пет минути, за да се сбогува с всичко. Стоеше съвсем неподвижно. Не плачеше. След около пет минути отиде до телефона в кухнята, звънна на 112 и обясни как току-що е пристигнал вкъщи и е намерил майка си и баща си брутално убити. Сам не позна гласа си.

След това седна на един стол в кухнята. Докато чакаше полицията, се опита да помисли как да се държи. Какво да каже не беше толкова трудно. Намерил ги на земята в мазето, точка, не знае нищо повече. Изпаднал в шок и се забавил двайсет минути, преди да се обади на полицията.

Притесняваше го непознатият глас, излязъл от устата му. Как щеше да говори, как щеше да се държи? Успокояваше се с мисълта, че вероятно няма определен модел на поведение. Двойните убийства надали бяха ежедневие за полицията на Нортелйе, значи нямаха база за сравнение, нищо, което да направи държането му да изглежда подозрително.

Въпреки това той стана от стола и излезе да чака на двора. Нормален човек не би седял в къщата, където лежат убитите му родители.

Или?

Той не знаеше нищо и единствената му надежда бе, че идващите полицаи знаят не повече от него.

 

 

Както и беше очаквал, той незабавно се превърна в главния заподозрян. Закараха го в ареста и го разпитаха до най-малките подробности как е открил майка си и баща си и какво е правил през деня.

Беше се надявал да го пуснат след няколко часа, но надеждите му не се оправдаха. Първо трябваше да изнесат телата, съдебните лекари да си свършат работата, алибито му да бъде проверено. Джери бе принуден да прекара нощта на нар в ареста, а мъката по родителите и тревогата за Терез не му дадоха да мигне.

Посред нощ го извикаха за нов разпит заради следите, намерени в мазето — следи от някой, живеещ там. Дрехи, лъжици и полуизядени буркани с детска храна. Какво знае по въпроса? Нищо не знаел. Рядко посещавал родителите си и нямал представа какви ги вършат.

Беше предвидил тези въпроси, предполагаше и че ще открият отпечатъци от пръсти, затова призна, че няколко пъти е слизал в някогашната си стая. Но не бил виждал никой да живее там, никога. Това било новост за него, направо мистерия. Как ще живее още някой, без да знае, по дяволите?!

Върнаха го в килията, където през остатъка от нощта продължи да дърпа пълнеж от дюшека, а рано сутринта го пуснаха без обяснения или повече въпроси. Помолиха го да не напуска района на Нортелйе.

След пътуване с автобус и кратък превоз на стоп той отново се озова в двора на родителите си. Отвън не се виждаше никаква активност, но на пътната врата беше залепена синьо-бяла лента. Джери се огледа през рамо, за да провери дали не го следят. Мъчеше го чувството, че има някой, но спокойно можеше да е й призрак — плод на изтощения му мозък.

Не смееше да повярва, че се е разминал толкова леко. Сигурно полицията беше проверила алибито му и бе събрала доказателства, сочещи го като крайно невероятен извършител, но той разполагаше с толкова много ценна информация, че имаше чувство, че някак му личи. Че ще намерят начин да я изтръгнат от него.

Той яхна мотора и запали двигателя. Докато излизаше от двора и поемаше по чакъления път, който щеше да го отведе близо до поляната от другата посока, установи, че — при цялото му уважение — не му дреме какво има да става. Да правят каквото щат. Сега го интересуваше единствено Терез.

Защо — това не можеше да си обясни. Той мразеше хората. Полицаите, разпитвали го през нощта, бяха пълни задници и единствената му радост беше да ги изменти. В действителност не тъгуваше за родителите си, а по-скоро за детството си. Вече нямаше никакви приятели. Само Терез.

Само Терез?

Не. Не му беше ясно. Това просто беше нещо, което бе длъжен да направи. Тя бе единственият човек, към когото не изпитваше и капчица омраза или презрение. Това беше простата истина.

Той облегна мотора на едно дърво малко по-навътре в гората и за всеки случай почака пет минути, за да е сигурен, че не го следят. После тръгна.

Отне му над половин час да намери поляната, понеже идваше от друга посока, а когато най-после стигна, откри точно това, от което се бе боял — нищо. Поляната беше безлюдна. Само сухи листа, пръснати по земята или издухани на купчини от вятъра. Той разтърка очи.

И сега какво ще правя, мамка му?!

Гората не беше голяма. Рано или късно Терез щеше да излезе на някое шосе, някой щеше да я види, някой щеше… не можеше да предвиди всички брънки във веригата. Само констатира хладнокръвно: всичко бе свършено.

Джери се заозърта и забеляза нещо синьо в гората. Неотворената туба с рибна паста лежеше захвърлена на няколко метра навътре сред дърветата. До нея се търкаляше пакетът хляб на филии, и той неотворен. Липсваха само спалният чувал и фенерът. Може би ги беше взела със себе си.

Съвсем скоро щяха да затънат до гуша. Но поне засега той се намираше на тиха полянка в гората, където никой проклетник не му задаваше въпроси и не отправяше обвинения. Вдигна хляба и тубата, седна на земята насред поляната, намаза си щедро хайвер на една филия, сложи отгоре друга и отхапа.

Дъвчеше със затворени очи. Усещаше тялото си разплуто след нощта в ареста, а сухият залък, който се мъчеше да преглътне, не помагаше кой знае колко. Мечтаеше да остане тук, да се разпадне, да се разложи и да се превърне в безформената маса, която се чувстваше. Мирно и тихо да се слее с природата.

И тогава започна хълцането. Яде твърде бързо.

Хълцаше ли, хълцаше и колкото и да се мъчеше, не можеше да спре. И след това започнаха риданията, които се конкурираха с хълцането кое да тресе тялото му по-силно. Дотук с тихото сливане със земята. Главата му клюмна между коленете. Ненадейно заряза всякаква предпазливост, отметна глава назад и изкрещя:

— ТЕРЕЗ! ТЕЕЕРЕЕЕЗ!

Крясъкът сложи край и на хълцането, и на риданията. Ослуша се безнадеждно за отговор откъм гората. Такъв не дойде. Вместо това шумата на няколко метра от него прошумоля. Със зяпнала уста наблюдаваше как от земята се стрелна ръка. Изтощеното му съзнание свърза тази картина единствено с филмите за зомбита и инстинктивната му реакция беше да отскочи половин метър назад.

След това мозъкът му направи връзката и той пропълзя към Терез, за да й помогне да излезе. Над нея нямаше само шума. С помощта на брадвата си бе изкопала дупка и бе пропълзяла в нея, увита в спалния чувал, и след това бе върнала пръстта и шумата над себе си, за да стане невидима.

Джери зарови с ръце, докато сестра му се освободи от синия си пашкул. Почуди се какво е щяла да прави, ако той бе останал в ареста една седмица. Дали щеше да чака? Вероятно да. Свали ципа и й помогна да изпълзи от ямата. Тя още стискаше брадвата в ръка.

— Бива си те, мамка му — промърмори той.

Терез се озърна предпазливо, огледа дърветата все едно всеки миг щяха да се стоварят отгоре й, и попита:

— Големите няма?

— Не — въздъхна Джери. — Няма ги вече. Изчезнаха.

2.

През следващите седмици Джери живееше в постоянен страх да не обискират апартамента му. Не знаеше какво прави полицията в такива случаи, но по сериалите, които гледаше, обискът беше задължителна съставка. Ако полицията почукаше на вратата, за да претърси жилището му, край с тях. Нямаше къде да скрие Терез.

Но никой не почука на вратата, никой не позвъни на звънеца. Единствено повикаха Джери на нов разпит. При завръщането му Терез си беше вкъщи и апартаментът изглеждаше непокътнат. Може би все пак действителността не беше като криминалетата.

На погребението на Ленарт и Лайла присъстваха много хора, които Джери не бе виждал никога. Навярно любопитни, привлечени от вестникарските писания. „Естрадни звезди зверски убити“. Ленарт и Лайла трябваше да го видят. Как въпреки всичко завършиха кариерата си като звезди.

 

 

Едва след погребението Джери започна да идва на себе си, да си събира мислите и да се опитва да прецени трезво положението. Преди това мислите му все се въртяха около убийството и той сядаше пред компютъра по няколко пъти на ден, за да търси в интернет новини и коментари за родителите си.

Терез не му създаваше кой знае какви главоболия. Опиташе ли се да я попита защо го е сторила, тя отказваше да говори по въпроса, но все пак като че ли осъзнаваше колко е наранила Джери и може би дори се срамуваше.

Джери нямаше представа какво всъщност се върти в главата й, затова се страхуваше от нея. Прибра всички ножове, инструменти и остри предмети в шкаф със здрава ключалка. Вечерта й постла дивана в хола и превъртя два пъти ключа на пътната врата, за да не може тя да излезе. След това заключи и вратата на своята стая. Въпреки това му беше трудно да заспи, понеже се страхуваше тя да не намери начин да влезе при него, докато спи и е беззащитен. Беше едновременно негова сестра и напълно непозната.

Никога не искаше нищо, като цяло говореше рядко. По-голямата част от времето прекарваше седнала пред писалището и щракаща напосоки по клавиатурата на компютъра или просто зяпаща стената. И хамстер да гледаше, вероятно щеше да му създава повече грижи. Но пък по-малко терзания. Хамстерът нямаше способността без предупреждение да се превръща в побеснял лъв.

Само в едно отношение имаше практически неприятности с Терез и това беше храненето. Тя отказваше да яде друго освен бебешка храна от буркан. Навярно нямаше да е проблем, ако всеки един жител на Нортелйе не познаваше човека с убитите родители. Може и да си въобразяваше, но на Джери все му се струваше, че хората му хвърлят особени погледи.

Не смееше просто да отиде в „Кооп“ или „Флюгфюрен“ и да натовари двайсет бурканчета детска храна в количката. Някой можеше да се замисли и рано или късно да събере две и две. Пробва да реши въпроса, като купува две бурканчета оттук, две оттам, но на ден отиваха поне десет и щеше да му отнема ужасно много време да ги набавя по този начин.

Обмисляше дали да не купува на едро по интернет, но бързо изостави тази идея. Името му в момента беше всеизвестно и сто буркана детска храна на негова сметка и пратка, адресирана до него, щяха да пробудят не по-малко любопитство.

Пробва да насили Терез да яде друга храна, пробва да й обясни, но без успех. Направи опит просто да спре да купува детска храна и тя спря да яде. Той очакваше накрая гладът да я вразуми, но след четири дни, в които не бе поела и залък и това започна да й се отразява на вида, той се принуди да капитулира и се отправи на далечна експедиция за пасирана пилешка яхния и кюфтета.

Някъде по това време Джери взе да се отчайва здравата. Заключените врати, опасните покупки, постоянният страх. Как Терез, без да казва или прави нещо, бе обсебила целия му живот. Защо, по дяволите, се бе захванал с това?!

Осъзна, че рано или късно ще трябва да я предаде. Една анонимна кошница на прага на Детска и младежка психиатрия. И след това щеше да е свободен да си живее живота както досега. Без страх и тревоги.

Но поне за момента трябваше да реши проблема с яденето. Джери се спря на единствения възможен изход, който му идваше наум, и се обади на Ингемар. Двамата не се бяха чували от случката с „Братя Юп“ — след това Джери му бе обяснил, че с цигарения бизнес е свършено. Сега го попита дали все така може да му уреди всичко и Ингемар веднага клъвна.

— Стига да не говорим за наркотици… казвай. Какво ти трябва?

— Детска храна. Можеш ли да ми намериш?

За Ингемар бе въпрос на чест да не задава излишни въпроси за доставките, но от последвалото мълчание след думите на Джери можеше да се отсъди, че този път принципите му бяха подложени на тежко изпитание. Единственото, което изрече обаче, гласеше:

— За онези бурканчета ли говориш? Разни яхнии и тем подобни лайна?

— Да.

— И колко ще искаш?

— Сто, да кажем.

— Сто буркана? Няма много да забогатеем от това, нали ти е ясно?

— Предлагам ти цена на дребно. Единайсет кинта бурканът.

— Дванайсет.

Разбраха се. Джери затвори телефона пооблекчен. Беше взел решение. Като свършеха стоте буркана, щеше да изостави Терез. Беше хубаво, кръгло число и му се струваше подходящо. Още четиринайсет дни, там някъде.

Ингемар дойде с бурканите и Джери му плати. Ингемар попита дали ще му трябват още, но Джери отговори отрицателно. След това сам внесе двата кашона. Надписите на бурканите бяха на някакъв източноевропейски език; всички съдържаха нещо като пасирано месо. Терез, изглежда, не я беше грижа какво е, а направо погълна съдържанието им със същата безрадостна ожесточеност, с която ядеше винаги.

Тъй като клавиатурата бе едно от много малкото неща, към които проявяваше някакъв интерес, Джери бе започнал да я учи да ползва интернет. Онази вечер двамата седяха един до друг пред компютъра и Джери й показваше как се влиза в различни форуми и сайтове, как се прави имейл и тем подобни. Може би това, че бе определил краен срок на съжителството им, го караше да се чувства по-спокойно.

През онази нощ Терез се разболя. Докато Джери се мъчеше да заспи, чу откъм хола провлачен хленч. Поколеба се, но все пак стана от леглото и отключи вратата на спалнята си, както винаги нащрек за промени в настроението на Терез.

Нямаше от какво да се страхува. Терез не бе в състояние да му направи нищо. В стаята смърдеше и когато Джери светна лампата, видя, че Терез лежи отпусната на дивана с позеленяло лице. Беше оповръщала целия под, а едната й ръка се люшкаше немощно.

— По дяволите, сестричке…

Джери донесе дъска и парцал, почисти пода и сложи една кофа пред Терез. Понечи да се прибере в стаята си, но Терез изскимтя зад гърба му. Той се спря, въздъхна и седна на креслото. След известно време се усети.

Взе един буркан, отвъртя капака и помириса съдържанието. Сбърчи нос. Не че детската храна обикновено миришеше много апетитно, но чак така не би трябвало, да му се не види. Някъде зад мириса на вкиснато месо лъхаше на… ацетон. Нещо остро, мая. Той обърна буркана, за да види датата на производство, и установи, че е задраскана, нечетлива.

Терез се прегъна на две, стисна корема си и изграчи жално. По лицето й се стече пот, а през устните й се процеди тъмнозелена слуз и се лепна на брадичката. Главата й клюмна безжизнено от ръба на дивана.

Джери изтича в кухнята и взе хавлия и купа с вода. Избърса лицето на Терез и го изми с хладката вода. Кожата й гореше от високата температура, очите блестяха като стъклени топчета. Втрисаше я и нова вълна на ужас обля тялото на Джери.

— Слушай, не бива да се разболяваш толкова лошо. Не можем да си го позволим, разбираш ли?

Не можеше да я заведе в болницата. Тя нямаше картон, нито лична карта, нищичко — все едно да иде право в полицията и да се предаде. Разбира се, той можеше просто да я остави, но ако някой го видеше, а и, мамка му, не би могъл да я сложи зад себе си на мотора в това състояние, пък и как…

Изтощеният поглед на Терез прикова неговия и тя прошепна:

— Джери…

Нови спазми обхванаха тялото й и влажните чаршафи се увиха около тънките й крака. Джери я погали по главата:

— Ще ти мине, сестричке, ще ти мине. Просто малко те боли коремът, няма страшно.

В действителност по-скоро се мъчеше да убеди себе си.

Даде й да пийне вода. След пет минути тя я повърна. Той смени завивките й, вече подгизнали от пот. Два часа по-късно бяха съвсем мокри. Накара я да глътне „Ипрен“, но тя го повърна веднага. Той така си гризеше ноктите, че върхът на пръстите го заболя; чувстваше се напълно безпомощен.

Към шест часа навън взе да просветлява и зората завари Джери, седнал в пълно изтощение на креслото до Терез и гледащ с празен поглед мършавото й тяло, извито като питанка на дивана. Тя дишаше тежко и гласът й беше толкова слаб, че Джери едва я разбираше:

— Мъничка е лоша. Направи ги мъртви. Мама и татко. Мъничка сега също ще стане мъртва. Това е добре.

Джери се изправи рязко и потърка очи с мократа хавлия, която беше сменял няколко пъти през нощта. Той се наведе към Терез:

— Не говори така. Не си ги убила, защото си лоша. Не знам защо го направи, но няма нищо общо с лошотията, това поне ми е ясно. Защо казваш, че си лоша?

— Ти си тъжен. Защото мама и татко станаха мъртви. Мъничка е лоша.

Джери си прочисти гърлото и нареди с решителен тон:

— Слушай ме внимателно. Престани да се наричаш Мъничка, престани да повтаряш, че си лоша, и престани да ги наричаш мама и татко. Лягай.

Погледът на Терез отново се втренчи в празното пространство.

— Мъничка скоро ще стане мъртва.

Този път Джери наистина се ядоса. Сложи ръка на главата й и стисна слепоочията с палец и показалец.

— Престани! — извика той. — Казва се „скоро ще умра“. Аз! Освен това няма да умираш. Няма да стане. Аз ще се погрижа за теб. Ако умреш, ще те убия!

Терез сключи вежди и направи нещо, което никога досега не бе я виждал да прави. Изви устни. Усмихна се.

— Не става така. Когато човек стане мъртъв, е мъртъв.

Джери завъртя очи.

— Шегувах се, идиотче такова.

Малко по-непринуденото настроение, промъкнало се в стаята, се изпари като дим при думите на Терез:

— Мама и татко станаха. Тогава. Мъничка ги направи мъртви.

Макар Терез очевидно да бе безобидна в този момент, Джери се поотдръпна от нея.

— Какво говориш — и престани да казваш Мъничка, — как така ти си ги направила?

— Аз ги направих. Сега са мои.

— Не са твои! Те даже не са твои родители, престани с тези дрънканици.

Терез затвори очи и уста и се обърна с гръб към Джери. Мършавият й гръден кош се надигаше конвулсивно. Джери се облегна назад в креслото и се заслуша в дишането й, опита да поспи, но без успех. Попита, не толкова нея, колкото празното пространство:

— Защо го направи?

Но отговор не последва.

 

 

Може би се дължеше на липсата на сън в съчетание със спарения въздух, но през сутрешните часове Джери ставаше все по-раздразнителен. Да, открай време знаеше, че нещо у Терез никак не е наред и няма как да я държи отговорна за деянията й. И все пак безчувственото й отношение към стореното му беше непоносимо. Аз ги направих.

Терез, изглежда, се беше повъзстановила след ужасната нощ. Беше все така бледа и не можеше да задържи и глътка вода, но седеше на дивана с две възглавници зад гърба и разлистваше илюстрованото издание на „Мечо Пух“, което Джери бе запазил от детството си. В отчаяното си състояние Джери си помисли, че тя изглежда безсрамно доволна, както си седи така. Аз ги направих.

Джери стоеше със скръстени ръце до рафта с видеокасетите и я гледаше как изучава симпатичните шарени картинки, без да й дреме за цялата мъка и проблеми, които беше създала. Без да се замисли какви ги върши, той издърпа „Канибалски холокост“ от рафта и подхвърли безгрижно:

— Да гледаме някой филм?

Терез не вдигна поглед от книгата, но попита:

— Какво е филм?

Ей сега ще видиш, помисли си Джери и мушна касетата във видеото. Ако изобщо имаше някаква идея, то тя беше да накара Терез да схване, че убиването не е детска игра и аз ги направих, а е отвратително неприятна история.

Филмът тръгна: разни хора биваха ръгани и клани през писъци и сълзи, мятаха се черва и шуртяха телесни течности. Джери забеляза как случилото се с родителите му беше изострило чувствителността му и тези образи вече не му доставяха удоволствие. От време на време хвърляше по някой поглед към Терез — тя седеше с напълно безизразен вид на дивана и следеше кървавата баня на екрана.

Накрая на филма Джери попита:

— Какво мислиш? Много хора умряха, а? Доста гадно.

Терез поклати глава.

— Те не станаха мъртви наистина.

Джери винаги бе намирал „Канибалски холокост“ за един от добре направените филми на ужасите. Изглеждаше съвсем реалистично. Терез бе напълно незапозната с понятието „филм“ и той бе очаквал тя да го приеме като чисто документален запис, а това пасваше на недотам избистрената му идея.

— Какво? — Джери реши да попреиначи истината. — Разбира се, че умират наистина. Нали ги видя? Насякоха ги на парченца.

— Да — кимна Терез. — Но не станаха мъртви наистина.

— Откъде знаеш?

— Не излезе пушек.

Джери се беше подготвил да парира всички възможни възражения, за да може най-после да я накара да схване; това обаче бе напълно неочаквано и той успя само да заекне:

— Ка-кво?

— Не излезе пушек. Когато смачкаха главата.

— Какви ги плещиш? Естествено, че не излиза пушек.

— Да. Излиза пушек. Червен.

Изразът на Терез беше горе-долу същият, както когато Джери бе изтърсил: „Ако умреш, ще те убия.“ Изглеждаше недоверчиво развеселена, все едно беше наясно, че Джери се бъзика с нея и всеки момент ще го разкрие. И тогава Джери схвана.

— Говориш за кръвта. И имаше сума ти кръв през цялото време.

— Не — запротестира Терез. — Стига, Джери. Ти знаеш.

— Не, не знам. Ако искаш да знаеш, никога не съм убивал никого, така че не знам.

— Защо не си убивал никого?

Да, Джери не знаеше каква реакция е очаквал от филма. Може би плач и писъци, отказ да гледа; или пък интерес и любопитство. Или сълзи. А това не беше влизало в алтернативите. Отвърна кисело:

— Не знам, не ми е падал случай.

Терез кимна сериозно. После изрече, сякаш обясняваше на някое неосведомено дете:

— Кръвта идва после. Първо пушек. Малко, съвсем малко. Червен. Но после спира. Не можеш да намериш повече. Но малкото го взимаш. Това е любов. Мисля.

Имаше нещо в маниера й на говорене. С монотонен приспивен тон като на говорителите по радиото, които четяха борсовата информация, тя съобщаваше сухи факти, нетърпящи възражения. За миг Джери взе да вярва, че говори истината. След минута мълчание магията се развали. Джери погледна Терез. Капки пот се стичаха по челото й. Той нагласи възглавниците и завивката и й нареди да легне и да си почива. Тя се отпусна и той седна на ръба на дивана.

— Сестричке — поде той, — питах те и преди, но сега те питам пак. Да приемем това за пушека от мъртвите. Да приемем, че и у мен го има. Смяташ ли да ми го вземеш?

Терез немощно поклати глава и Джери зададе най-естествения въпрос:

— Защо?

Очите на Терез помътняха и тя няколко пъти мигна, но Джери не можеше да я остави да заспи, преди да е получил отговор. Той лекичко я разтърси за рамото и тя промълви:

— Не знам. Казва стоп.

Клепачите й се затвориха и Джери трябваше да се задоволи с този отговор. И той отиде да си легне и да се опита чрез съня да поразчисти бъркотията в главата си; но сънят не идваше. След половин час стана, взе си студен душ и излезе да купи овесена каша.

Все пак трябва да хапне нещо.

 

 

Срещна на стълбището съседа си Хиршфелд. Възрастен мъж, чието спретнато облекло контрастираше на алкохолизирания вид на лицето му. Хиршфелд присви очи към Джери на ярката сутрешна светлина, отразявана от бетона.

— Да нямаш съквартирант? — подхвърли той.

Стомахът на Джери се сви.

— Не. Откъде накъде?

— Ами, чувам — ухили се Хиршфелд. — В тая къща всичко се чува. Например как някой драйфа като луд и това не си ти.

— Един приятел. Малко е болен, затова ще остане при мен няколко дни.

— Много мило от твоя страна.

Тонът на Хиршфелд намекваше, че не му е повярвал. После вдигна прекалено елегантната си шапка.

— Моите съболезнования между другото. Ужасна работа.

— Да, благодаря — промърмори Джери и забърза надолу по стълбите.

Две площадки по-долу вдигна глава и му се стори, че мярка палтото на Хиршфелд пред собствената си врата. Все едно подслушваше.

Джери изостави мисълта за разходка до „Флюгфюрен“ и се отправи с бързи стъпки към „Нерливс“. Не смееше да оставя Терез сама твърде дълго. Ако се събудеше и направеше нещо, докато проклетият Хиршфелд души около отвора за писмата. Защо, по дяволите, хората не си гледат своята работа?!

Беше планирал да купи обикновена овесена каша, но беше свършила, затова се принуди да купи органична каша „Семперс“ за деца над една година. Сложи кутията на щанда и касиерката му се усмихна многозначително. Беше я виждал няколко пъти, тя несъмнено знаеше кой е. Ако не беше разговорът с Хиршфелд, едва ли щеше да го приеме толкова тежко, но сега, докато подтичваше към къщи с найлоновата торбичка с кашата, се чувстваше като гонено животно.

Терез още спеше и Джери седна на креслото да си отдъхне. Тя се събуди и той засили телевизора, за да заглуши всякакви подозрителни звуци. Не можа да се въздържи — няколко пъти отиде до прозореца да надникне към улицата.

 

 

Така мина денят, под акомпанимента на стари сериали и рекламни блокове по ТВ4. Терез лежеше на дивана и следеше всичко с апатичен поглед. Той се опита да я захрани с няколко лъжици каша. След това се върна на креслото, прегърна коленете си и взе да се тревожи да не повърне и тези няколко залъка. Това обаче не стана и той така се зарадва, че й даде още малко. Тя не искаше повече, но и не повърна.

Случките с Хиршфелд и касиерката бяха променили положението. Вече не вървеше да си затваря очите и да се надява нещата да се наредят от само себе си. За нещастие Джери беше твърде уморен да измисля стратегии. От време на време даваше на Терез по някоя лъжица каша, радваше се, че тя я задържа, бършеше потното й чело и седеше до нея, когато тялото й се разтърсваше от нови спазми.

За Джери часовете, минаващи в техния малък балон, се характеризираха с две силни усещания. Едното беше клаустрофобия. Стаята му се струваше по-малка от обикновено, стените се приближаваха около него, а извън тях се оглеждаха бдителни очи. Той се сви в себе си, кипна като бульон с една-единствена функция — да храни и топли.

Клаустрофобията обаче се уравновесяваше от едно ново усещане: радостта да имаш за кого да се грижиш. Беше толкова дълбоко удовлетворяващо да подпира главата на Терез с ръка и да допира лъжицата до устните й, да я гледа как преглъща и задържа храната. Сърцето му се стопли, когато тя въздъхна с облекчение, след като той избърса горещото й лице със студена мокра кърпа.

А може би пък мотивите му не бяха чак толкова чисти. Може би ставаше дума за власт. Как тя бе изцяло зависима от него. Никой никога не се бе нуждал от него, за да оцелее, а сега Терез бе точно в тази позиция. Никой не знаеше за съществуването й. Той можеше да й натисне лицето с възглавница и никой нямаше да каже и гък.

Но дали би го сторил? Не, не и той. Правеше й каша, бършеше й челото, сменяше й чаршафите и винаги й беше подръка. Имаше такава власт над нея, че дори не се налагаше да я упражнява. Джери беше добро момче — поне този път.

В осем часа започна „Айдъл“. Едно момиче излезе на сцената и зави „Didn’t We Almost Have It All“ с преувеличен патос, а Терез, както лежеше на дивана, запя със слаб глас. Очите на Джери се насълзиха, но не благодарение на момичето на екрана.

— Да му се не види, сестричке — възкликна той. — Ти би се справила сто пъти по-добре. Ще ги съдереш всичките.

 

 

Вечерта Терез пак се влоши. Спазмите зачестиха, а температурата й стигна 40,3°. До полунощ бе дотам изнемощяла, че дори нямаше сили да си вдигне главата да повръща, затова Джери трябваше да стои до нея с кърпа в ръка. Сигурно би припаднал от умора, ако страхът не го държеше буден.

Довлече матрака си и легна на пода до нея. Вече не го беше грижа дали Хиршфелд ще позвъни на ченгетата, или пък касиерката го дебне в храсталаците — единственото му желание беше Терез да не умре. Никога не беше виждал някой в толкова лошо състояние. Само Ингемар да си подадеше носа в Нортелйе отново и Джери щеше да му го набие в мозъка.

Изглежда, бе задрямал за момент, когато чу Терез да шепне:

— Да пикая.

Джери я занесе на ръце до тоалетната, застана до нея и я хвана за раменете, за да не се катурне от чинията. Беше толкова гореща, че дланите му се изпотиха. Необяснимо беше как малкото й телце можеше да излъчва такава топлина. Главата й клюмна и тя изведнъж съвсем се предаде и се отпусна.

— Сестричке? Сестричке? Терез!

Той вдигна главата й. Очите бяха потънали в черепа и бялото се виждаше; от неподвижните й устни се стичаше слюнка. Той допря ухо до устата й и едва-едва долови повърхностно дишане — лек повей топлина в ухото му. Вдигна я и я върна на дивана; пак я изми с хладка вода и после легна до нея и я хвана за ръката.

— Сестричке? Сестричке? Не умирай. Моля те. Няма да те оставя. Ще се погрижа за теб, чуваш ли? Все някак ще оправя нещата, само не умирай. Чуваш ли ме?

Джери се сви на кълбо на матрака, без да пуска ръката й. Докато лежеше, се взираше в полумрака към устата й, понеже устните бяха единственото, което още помръдваше и показваше някакви признаци на живот. Джери изведнъж осъзна нещо, което трябваше да е разбрал много отдавна: Не умирай. Само теб имам.

Може би бяха минали пет минути, може би час. Може би спеше и сънуваше или пък беше буден и наистина го видя. Ако е сънувал, то сънят представляваше следното: той лежеше на матрака до Терез и стискаше горещата й, безжизнена ръка, когато устата й се отвори няколко сантиметра. Той отначало се зарадва, понеже това беше най-силният признак на живот от няколко часа насам. След това видя тънкия червен пушек, който се зави между устните й.

Паниката стегна гърдите му и той скочи на крака. Полудял от изтощение и страх, грабна хавлията и я метна върху устата й, върху лицето й, за да не позволи на пушека да избяга. Притисна хавлията върху устните й, като клатеше маниакално глава.

Не е вярно, не е така, не става така.

Минаха няколко секунди; очакваше да види как червеният пушек прониква през хавлията. После внезапно осъзна какви ги върши. Бързо хвърли хавлията и допря ухо до устата й. Не се чуваше нищичко. Той се заудря по главата с две ръце, докато в ушите му не забиха камбани.

Убих я. Убих я. Задуших я.

Терез отвори очи и Джери изкрещя и политна назад, прекатури масичката и тя падна с трясък. Тя протегна ръка към него. Джери бавно си пое дъх няколко пъти и се овладя. Пое ръката й и прошепна:

— Помислих, че си умряла. Току-що.

Терез пак затвори очи и заяви:

— Станах умряла. А после станах не-умряла.

На стената се потропа. Хиршфелд се беше събудил.

 

 

През нощта температурата взе да спада и до сутринта бе стигнала трийсет и осем градуса. Терез успя да пие вода и даже да хапне малко кайсиево пюре, останало в хладилника. Седеше на дивана и сама държеше лъжицата. Джери беше успял да поспи час-два сутринта и сега изпитваше такова облекчение, че трябваше да го покаже някак. Погали я по бузата. Тя не го погледна, изобщо не се усмихна. Но все пак не си дръпна главата.

Няколко часа по-късно Джери седеше на компютъра и четеше обяви за апартаменти под наем.

3.

След няколкодневна размяна на имейли и телефонни разговори Джери даде на Терез подробни инструкции какво може и какво не може да прави, докато него го няма, и замина за Стокхолм да огледа един апартамент в Сведмюра.

Ставаше дума за тристаен апартамент осемдесет и два квадрата в квартал, който се оказа толкова тих и спокоен, че ако на някой от многобройните остъклени балкони изпуснеха пирон, всеки щеше да чуе.

Джери тръгна бавно от метростанцията, като се опитваше да долови духа на мястото. Струваше му се… завършено. Някога сигурно е кипял живот, момчета с шапки на главите са обикаляли напред-назад между триетажните тухлени къщи и са се имали за много модерни, но това е било отдавна. Момчетата бяха окачили шапките и сега си стояха до котката и телевизора.

Джери беше проверил дискусионните страници на различни квартали и един израз му се бе набил на очи, вероятно написан от възрастни хора: тичане по стълбите. Оплакваха се, че постоянно се тичало по стълбите. Джери имаше чувство, че Сведмюра е място, където рядко се тича по стълбите. А това говореше достатъчно.

Апартаментът се намираше на последния етаж и трудно можеше да възхити някого. Две спални с изглед към борова горичка, голяма баня с пералня и хол, свързан с кухненски блок. Сто и четирийсет хиляди крони по договор. Брокерът, който го предлагаше на черно, твърдеше, че при последния известен случай на човек, сдобил се с апартамент тук по законовия ред, онзи бил в списъка с чакащи в продължение на дванайсет години.

Дребните — или едри — престъпници, с които Джери бе контактувал през живота си, лесно можеха да се разпознаят като криминални лица на всяка очна ставка, но не и този тип. Изглеждаше толкова спретнат и будещ доверие, че Джери взе да го подозира. Костюм, зализана коса и подкупваща усмивка.

Виж, ако беше някой хулиган с анцуг и златен ланец, на Джери щеше да му бъде по-лесно да се раздели с петдесетте хиляди, които беше взел със себе си и които онзи му поиска като депозит. Сега обаче отказваше да плати повече от двайсет и пет. Брокерът пусна в действие пълната програма: фалшивата размяна, която трябвало да се направи, документите, които трябвало да се подготвят, и тъй нататък; но Джери не отстъпи.

Той обиколи още веднъж жилището, докато брокерът бърбореше, все по-раздразнен. Джери си представи как ще си сложи бюрото до кабела за интернета ей там, леглото ще е тук, стаята на Тереза ще е онази и така нататък. Местенцето му харесваше. Върна се при човека и онзи заяви, че няма да има сделка без поне четирийсет хиляди депозит. Джери настоя за двайсет и пет, но можел да прибави десет, след като всичко се уреди. Сто и петдесет хиляди общо.

Двайсет и пет банкноти по хиляда крони преминаха от ръка на ръка.

Докато Джери седеше в метрото към Техническия университет и след това в автобуса към Нортелйе, беше много доволен от себе си. Дори и да го метнеха, нямаше да е краят на света. Беше спестил около триста хиляди от интернет покера.

Но не го метнаха. Седмица по-късно получи ключовете, подписа договора и плати остатъка от сумата за апартамента, където според официалната версия щеше да живее заедно с дъщеря си.

 

 

Самото местене му създаде главоболия. Джери нямаше много вещи, но някои предмети бяха прекалено тежки да ги мъкне сам надолу по стълбите. Леглото, диванът, библиотечката. И други. Нямаше кого да помоли за помощ и дори Терез да можеше да се справи с носенето на единия край, той не смееше да я накара да се покаже по този начин насред Нортелйе.

Трябваше да наеме фирма.

В уречения ден обясни на Терез, че ще дойдат двама души да им помогнат да си пренесат работите в Стокхолм. Терез изпадна в ужас и погледът й се плъзна из жилището в търсене на скривалище. Джери й предложи банята и тя се втурна и заключи вратата зад гърба си.

След четвърт час се позвъни и пристигнаха двама души, при вида на които Джери се смали. Едва сега му се изясни името на фирмата им „Близнаци на помощ“. Две напълно еднакви двайсет и пет годишни момчета в работни дрехи се извисяваха над него. И двамата бяха по над два метра високи и при ръкуването ръката на Джери се загуби в десниците им.

За нула време опразниха спалнята и кухнята; Джери бързо се отказа от опитите си да помага, тъй като усети, че само се пречка на плавния им танц с мебели, кашони и друг реквизит. Единствено настоя сам да си свали компютъра. Наскоро беше ъпгрейднал до най-новия модел „Мак“ и държеше да се увери, че кашонът с компютъра няма да бъде затиснат.

Голямата камионетка бе пълна едва до една трета, а оставаше само диванът от хола. Джери внимателно постави компютъра в библиотечката. Близнаците го гледаха със скръстени ръце и се подсмихваха. Той ги последва нагоре по стълбите. Стигнаха до неговия етаж и той ясно чу затварянето на пътна врата — вероятно Хиршфелд се възползваше от последната си възможност да слухти.

Матс (освен ако не е бил Мартин) се спря на прага и се усмихна:

— Здравей!

Джери ги настигна и между гърбовете им видя, че по някаква причина Терез се е измъкнала от банята и сега стои на коридора с ококорени очи и свити юмруци и зяпа близнаците.

Големите, помисли си Джери. Терез и така имаше чудати представи за възрастните, а какво оставаше сега при вида на близнаците.

Джери промърмори:

— Дъщеря ми. Тя е… малко специална.

Сякаш за да потвърди думите му, Терез бавно заотстъпва към хола. Близнаците весело приближиха и тя вдигна ръце като за защита и продължи отстъплението.

— Терез — подвикна Джери, който не можеше да се промъкне между масивните гърбове. — Терез, те не са лоши. Помагат ни.

Терез влезе в празния хол. Хвърли паникьосан поглед към балконската врата и за момент той се уплаши да не се хвърли.

— Терез. Какво хубаво име — усмихна се единият близнак.

Това й отвлече вниманието достатъчно дълго, че да успеят да й препречат пътя до балкона. Тя реагира точно като много малкото дете, което изглеждаше в момента: хвърли се на дивана и се зави презглава.

Матс и Мартин се спогледаха и се ухилиха:

— Добре, малката. Сега ще попътуваш.

Преди Джери да е успял да ги спре, двамата вдигнаха дивана. Неспособен да измисли по-добра алтернатива, Джери изтича на площадката и застана между шпионката на Хиршфелд и слизащите по стълбите Матс и Мартин. Дори не смееше да си представи какво изпитва Терез, как трепери под завивката, докато я изнасят от убежището й.

Близнаците качиха дивана в камионетката и Джери успя да ги накара да преустановят опитите си да привлекат Терез навън. Той седна до нея и прошепна:

— Сестричке? Сестричке? Няма страшно. Аз съм тук, а те не са лоши, честна дума.

Той напипа ръката й под одеялото и я стисна — жест, немислим допреди седмица.

Носачите свалиха последните кутии и бяха готови да потеглят, но Терез отказа да напусне пашкула си. Джери понечи да стане, тя обаче се вкопчи по-здраво в ръката му и изсъска:

— Стой тук. Стой тук.

Джери премисли всички за и против и се обърна към близнаците:

— Става ли двамата да пътуваме с вас? Тук отзад?

Близнаците свиха рамене, всъщност не било разрешено, ама… Джери схвана накъде бият и каза, че могат да добавят час-два в сметката. И без това се беше оказало по-евтино от очакваното, понеже близнаците работеха толкова бързо.

Джери извади фенерчето от кашона, измъкна още едно одеяло и се уви в него. След като вратите се затвориха и той запали фенера, си помисли, че нещата се бяха наредили доста добре. Така си спестяваха нощното пътуване с такси, с което бе възнамерявал да изведе Терез от Нортелйе, без някой познат да ги забележи.

Като малък и Джери като всички деца фантазираше как ще напусне Нортелйе и след дълги години ще се завърне с гръм и трясък и интервюта на първа страница в местната преса. Отдавна бе изоставил тези мечти и се бе задоволил с бавно мумифициране в самотния си апартамент.

И макар сега да пътуваше в тъмна камионетка като крадец в нощта, поне най-сетне се бе освободил. За добро или за лошо? Трудно беше да се каже, но когато колата потегли и Джери се опита да си представи местата, откъдето минаваха, изпита леко вълнение. Беше на път. Най-сетне.

След около четвърт час Терез се осмели да се покаже от черупката си. Огледа се из тъмната каросерия и Джери размаха фенерчето, за да й покаже, че нищо не я застрашава. Тя промърмори нещо и той се наведе към нея, за да я чуе сред бръмченето на двигателя.

— Какво казваш?

— Големите — прошепна Терез. — Кога ще направят Мъничка мъртва?

— Ама, сестричке…

Джери се поприближи към нея, но Терез се отдръпна в другия край на дивана. Джери я освети и видя, че е все така ужасена, както беше и горе в апартамента. Угаси фенера, за да не я заслепява, и заговори в мрака:

— Сестричке, цялата тази история с Големите… тя е измислица. Не е вярна. Баща ми я измисли тая глупост, за да… защото не искаше ти да избягаш.

— Лъжеш. Големите имат омраза в главата. И ти го каза.

— Но само за да… майната му. Но никой не иска да те убива. Няма от какво да се страхуваш.

Дълго време стояха мълчаливо в мрака. Звукът от двигателя действаше приспивно и Джери сигурно щеше да се унесе, ако не беше взел да мръзне. Уви се по-плътно с одеялото и се загледа в тънката ивица светлина в луфта под вратите. Усещаното, че е на път, бе заменено от това, че го транспортират — като мебел или като прасе. Доброто му настроение се изпари. Пътуваха толкова дълго, че вече можеше да различи по резонанса на двигателя дали карат по улица с къщи наоколо. Терез продума:

— Големите са добри?

— Не — отсече Джери. — Да не стигаме чак дотам. Не казвам това. Повечето са проклети дяволи, стига да им се удаде възможност. Просто се опитвам да ти обясня, че няма да те убият. Нито да те наранят.

За себе си Джери добави наум: Освен ако не печелят нещо от това.

 

 

Вратите се отвориха и бялата зимна светлина заслепи Джери. Терез се бе промушила под завивките, а Мартин и Матс чакаха навън със скръстени ръце.

— Трети етаж, нали? — попита единият близнак и после посочи Терез. — Не е зле да опитате да вземете детето. Един път беше забавно, но…

Джери помоли великаните да се отдръпнат малко, надвеси се над Терез и зашепна там, където смяташе, че се намира ухото й:

— Хайде, сестричке. Няма страшно. Държа те за ръка.

Минаха няколко секунди и Джери си помисли дали да не носи Терез на ръце, увита в одеялото, но тогава ръката й се показа. Той я хвана, отметна одеялото и я изведе от камионетката.

Терез вървеше с наведена глава, сякаш всеки момент очакваше смъртоносен удар по тила. Такъв не последва и тя погледна крадешком близнаците. Те махнаха в унисон и направиха еднакви физиономии — съвсем като в анимационен филм. Джери се зачуди дали и живеят заедно.

Той поизправи рамене, докато вървяха към входа, тъй като вече нямаше какво да крият — или поне не биваше да изглежда така. Винаги се намираха бдителни очи. А сега просто баща и дъщеря пристигаха в новото си жилище, нищо забележително. Терез обаче се справяше зле с ролята си, а пръстите й се бяха впили като щипци около ръката му.

Тя се отпусна лекичко, като влязоха в миниатюрния асансьор, а щом слязоха на площадката, се заоглежда объркано; не разбираше как се бяха преместили. Джери отключи и остави вратата на апартамента отворена, след което заведе Терез в новата й стая.

— Ще живееш тук — обясни Джери.

Терез направи щателен оглед на съвсем празната стая и Джери добави:

— Естествено, ще има мебели и тем подобни. Ще ти купим легло и…

Терез отиде в ъгъла и седна на пода, подпря брадичка на коленете си — не изглеждаше недоволна от настоящото състояние на стаята. Джери чу трясък и тихо ругаене откъм стълбището и каза:

— Идват с мебелите, затова…

Терез се сви още повече и остана на мястото си, непристъпна. След някоя и друга минута близнаците домъкнаха дивана и Джери ги помоли да го сложат в стаята на Терез. Щеше да спи на него, докато купят легло. Момичето следеше действията на двамата грамадни мъже с широко отворени очи и чупеше пръсти. Близнаците явно се бяха примирили, че няма да успеят да осъществят контакт с Терез, и внасяха вещите в стаята й мълчаливо.

При всяко тяхно влизане Терез поотпускаше хватката около коленете си и когато накрая донесоха двата малки кашона с дрехите й, се изправи на крака.

— Ами, това е — въздъхна Матс, или пък Мартин, и се огледа из жилището с оскъдната мебелировка и ехтящите празни пространства.

Изглежда, търсеше някакви позитивни думи, но не ги намери, затова заключи:

— Ами, това беше.

— Да — съгласи се Джери. — Това беше.

4.

Няколко дни след като се нанесоха в апартамента, Терез получи първата си менструация. Джери седеше пред компютъра и се мъчеше да заработи малко пари, когато Терез дойде от стаята си и изтърси:

— Как се отвори?

Джери беше така погълнат от покера, че не отмести поглед от екрана:

— Какво?

Терез застана до него:

— Излиза навън. Кой го направи?

Джери се сепна, като я видя. След това разбра. И гащите, и фланелата й бяха на червени петна и кръвта се стичаше по левия крак чак до глезена. Терез гледаше омазаните си пръсти — не беше уплашена, само учудена.

Джери се отказа от играта, и без това смяташе да го направи, и излезе от „Парти покер“. Почеса се по главата; не знаеше откъде да започне. Макар да бе решил каква да е официалната версия за връзката му с Терез, сега за първи път се почувства като самотен баща.

— Значи… — запелтечи Джери. — Това се случва. Ще става всеки месец. Ще кървиш така. Отсега нататък.

— Защо?

— Честно казано… не ми е съвсем ясно. Но е защото ставаш възрастна. На всички момичета им се случва това, когато стават възрастни. Кървят няколко дни в месеца.

Терез продължи да се взира в пръстите си, а после погледът й се плъзна към изцапотените дрехи и окървавените крака. Сбърчи чело и попита:

— Какво съм аз?

— В смисъл? Ти си момиче, това ли имаш предвид?

— Още.

— Ами, на тринайсет години си… не знам каква си. Трябва сама да го разбереш.

Терез кимна и се прибра в стаята си. Джери поседя известно време на стола и се чувстваше като пълен загубеняк. Така беше с Терез. Тя приемаше всичко казано, стига да не противоречеше на нещо, чуто по-рано. Той отиде при нея: тя седеше съвсем небрежно на пода и разглеждаше компактдисковете, а кръвта течеше по килима.

— Сестричке — заговори я Джери. — Трябва да изляза да купя някои неща. През това време се изкъпи и после…

Джери взе един празен лист, написа думата menstruation и го подаде на Терез.

— Така се нарича. Когато човек кърви като теб. Провери го в интернет, докато ме няма. След като се изкъпеш.

Джери си сложи якето и обувките и забърза навън. Никога не му беше хрумвало, че и тази грижа ще му дойде до главата. Не бе мислил за Терез дори като за момиче, камо ли като за млада жена. Беше твърде специална, за да бъде нещо друго освен просто себе си. Нещо безполово. А каква стана сега…

Да, той знаеше нещичко по въпроса — повече, отколкото беше казал на Терез, — но не много. През дивите си години се беше чукал веднъж-два пъти, но никога не беше имал приятелка. Никога не беше споделял ежедневието на някое момиче или жена. Освен на Лайла, разбира се, а тя не беше склонна да обсъжда тези въпроси.

Пък и беше толкова трудно да се обяснява каквото и да било на Терез — представата й за света беше така прецакана. Накратко се състоеше в това, че хората се преследват едни други. Дотук Джери беше съгласен — човек за човека е вълк и тъй нататък; само че версията на Терез беше по-брутална и конкретна, а и преди всичко големите преследваха малките, за да ги убият и да се възползват от тях.

Дружелюбността на близнаците вероятно бе хвърлила в безпорядък представите й и оттогава няколко пъти се бе престрашила да излезе на балкона, за да погледа хората долу; но отношението й като цяло беше дълбоко подозрително. Според Джери това беше съвсем правилно, но все пак трябваше да се посмекчи, за да може тя да живее сред хора.

В „Нерливс“ Джери старателно изчете надписите по кутиите с превръзки и тампони, но това не му помогна особено. Не стига всичко, ами имаше и различни размери. Насили се да си представи слабините на Терез. Това събуди лека възбуда и той така се погнуси от себе си, че грабна по един малък и един среден размер от всеки вид.

На касата стоеше мъж на неговата възраст и докато той таксуваше кутиите, Джери се почувства длъжен да разясни:

— Дъщеря ми. Дойде й за първи път.

Мъжът кимна разбиращо и попита дали Джери е самотен баща. Да, такъв бил. А майката? О, тя замина. И то в Сундсвал, представете си. Не иска и да чуе за дъщеря си. Тъжна работа. Да, тъжна.

Джери излезе от магазина, много доволен от себе си. Основите бяха поставени. В кварталните магазини много се клюкарстваше. Касиерът изглеждаше разговорлив и ако някой проявеше интерес, Джери го бе снабдил с правдоподобна версия за себе си и Терез. Добра работа.

Прибра се и завари Терез пред компютъра с мокра коса.

— Как върви? — попита той.

— Това е английски — отвърна Терез. — Не разбирам.

— Да му се не види! — възкликна Джери. — Стани.

Терез се подчини и както и му се бе сторило, беше окървавила целия му стол. Джери извади кутия тампони и кутия превръзки и й ги подаде.

— Ето. Тези неща ще спрат кръвта. Да де, няма да я спрат, но ще са като превръзка. Като бинт. Разбираш ли?

Терез разгледа кутиите и поклати глава. Джери отвори кутията тампони и откри няколко стегнати и компресирани памучни цилиндъра и пластмасова тръбичка. Седна на креслото и чете указанията, докато му се изясни какво се прави.

За какво, по дяволите, им е тази менструация на момичетата?! Каква всъщност беше ползата от нея? Указанията не съдържаха отговори на тези въпроси, а само практически указания. Страните му пламнаха, докато обясняваше на Терез как да ги поставя, как да ги вади и така нататък. Тя си свали гащите, за да изпълни нарежданията му, и той бързо се обърна и каза:

— Върви да го направиш в банята.

Терез се подчини и Джери се тръшна на креслото. Чувстваше се омърсен. Не че беше ново усещане за него, но не желаеше да бъде омърсен точно по този начин. Гърдите на Терез бяха започнали да растат и тя беше хубава, направо красива. Беше изцяло във властта му и за секунди пред очите му проблесна цял сценарий, но той стисна зъби и с усилие прогони нежеланите картини.

Тя му беше сестра, а той не беше някакъв кръвосмесителен педофил, я! Тя просто имаше същия проблем като всички момичета и не беше по-различно, отколкото ако на него му протичаше кръв от носа един път в месеца. Малко памук в носа и толкоз. Това, че се беше почувствал толкова неудобно и бе извърнал глава, показваше, че е психопат с мръсно подсъзнание.

Толкова по въпроса. След малко Терез извика откъм банята, че не може, той отиде и й помогна да си сложи тампона, погрижи се да е както трябва и й обясни, че трябва да го сменя няколко пъти на ден, и, мама му стара, оттук нататък да се оправя сама. После си изми ръцете.

5.

Може би се дължеше на менструацията, а може би не, но Терез се промени. От време на време пооткрехваше черупката си и хвърляше бегли погледи към външния свят. Проявяваше сериозен интерес към интернет и когато Джери не ползваше компютъра, тя често търсеше статии в Уикипедия, най-вече за разни животни.

Един ден, докато Джери седеше в хола и четеше вестник, Терез попита:

— Защо пише така?

Джери погледна компютъра — Терез, вероятно натиснала някакъв линк, бе попаднала на сайт на име poesi.nu. На екрана се мъдреше стихотворение за котки.

— Това е поезия — обясни Джери. — Стихотворения. Тогава се пише така, мисля. Според теб хубаво ли е?

— Не знам. Какво е хубаво?

— Откъде да знам. Май вече дори не римуват. Защо не напишеш нещо да видиш дали някой ще го коментира.

— Как да напиша?

Джери отвори друго стихотворение; стори му се съвсем несвързано, но май ставаше дума как авторът не знае какъв иска да стане. Той размаха ръка към екрана.

— Ами, просто пишеш ей такива работи. Кратки изречения тук-таме. Чакай да те регистрираме.

Джери измисли някакво име и го свърза с имейла на Терез. Защо изобщо й бяха направили имейл, на кого би писала? Е, сега поне щеше да влезе в употреба.

— Само си избираш потребителско име и щракаш Enter, и после ще пишеш каквото ти хрумне.

Джери се върна към вестника и креслото, докато Терез стоеше с пръсти на клавиатурата, без да помръдва. След малко попита:

— Как се казвам?

— Терез. Много добре знаеш.

— Кога получих Терез?

— Кога получи името ли?

Джери се замисли и се сети как самият той го бе измислил преди много време, но го използваше толкова често, че беше станало естествено. Не виждаше нищо лошо да й каже истината:

— Аз ти го дадох.

— Коя е Терез?

— Ти.

— Преди.

Джери усети, че приближава този непроходим гъсталак, който представляваха представите на Терез за хората, а точно сега нямаше сили да го изследва, затова въздъхна:

— Просто напиши потребителско име, а не твоето собствено. Напиши Бим или Бум, все тая.

И с тези думи се скри зад вестника.

Чу щракането на копчета и след пет минути Терез попита:

— Как е?

Джери стана и погледна екрана. Наистина беше написала стихотворение под името Бим:

никой няма място при мен

вътре мозъкът лежи и мисли

кашата не е вкусна

думите лъжат

името не значи аз

луната е мой баща

— „Луната е мой баща“ — повтори Джери. — Какво искаш да кажеш?

— Гледа ме, като спя — отговори Терез. — Бащата прави така. Стаята на Терез бе така разположена, че понякога луната я огряваше точно по времето, когато тя отиваше да си ляга. А това какво правят бащите сигурно го беше чела накъде.

— Супер — кимна Джери. — Хубаво стихотворение. Качи го. Показа й как да кликне „Изпрати“. След това Терез остана вторачена в екрана и с ръце в скута, докато накрая Джери я попита какво чака.

— Някой да каже нещо — отвърна тя.

— Може да мине доста време. Утре ще провериш пак.

Терез стана и излезе на балкона. Джери видя, че изучава лицето си, прокарва пръсти по него, докато гледаше надолу към улицата.

На другия ден дойде хвалебствен коментар за стихотворението от някоя си Юсефин. Джери й показа как да отговаря на коментари и да изпраща свои. След като доста време Терез щрака и писа, попита:

— Те хора ли са?

— Кой?

— Които пишат.

— Че какви иначе?

— Не зная. Малки хора ли са?

— Да, повечето. Или поне млади.

Докато Джери учеше Терез да използва сайта, бе забелязал, че почти всички са момичета между четиринайсет и двайсет години, само тук-таме мяркаше някое момче или по-възрастен човек. Без да го планира, изглежда, бе дал на Терез възможност да направи крачка към света и към връстниците си.

От няколко часа Терез седеше толкова тихо и съсредоточено пред компютъра, че Джери не искаше да я притеснява, макар да се налагаше да поработи. Тя изчете всички стихотворения и накрая заяви:

— Те са тъжни.

— Кои? Тези, дето пишат ли?

— Да. Те са тъжни. Не знаят какво да правят. Плачат. Жалко за тях.

— Да, жалко наистина.

Терез сбърчи чело и се съсредоточи. Гледаше компютъра и ръцете си. После стана и постоя малко на балкона. Като се прибра, попита:

— Къде са те?

— Момичетата ли? Ами, тук-там. Някое може да е в отсрещната къща, някое — в Гьотеборг. Тоест много, много далеч.

Джери бе прекарал целия ден затворен вкъщи и навън започваше да притъмнява. Дойде му идея.

— Да излезем ли да видим? — предложи. — Да проверим дали ще срещнем някое?

Терез замръзна. После кимна.

 

 

През следващите дни и седмици Терез се осмеляваше да се отдалечава все повече от апартамента. Отначало се криеше при вида на възрастен човек, но постепенно прие, че гладът на големите през делничните дни е поуталожен и те няма да се нахвърлят върху нея.

Децата не я интересуваха — изглежда, смяташе, че принадлежат към друг, безопасен вид. Не, търсеше предимно свои връстници. Искаше да види какво правят, как изглеждат, какво приказват. Неведнъж на Джери се наложи да я измъква от неловки положения, докато тя зяпаше или открито подслушваше някого.

Речта й все повече заприличваше на такава на нормална тийнейджърка и Джери й купи дрехи като на връстниците й. Не можеше да се справи единствено с косата й. Пробва да я заведе на фризьор, но в момента, в който жената извади ножиците, Терез се разпищя и избяга. Нищо не можеше да я убеди, че е в безопасност.

Като се изключи прическата, която Джери оформи с кухненската ножица, човек можеше да я вземе за най-обикновено момиче, стига да не беше вечно отсъстващият, неуловим поглед. Затова и Джери не си правеше илюзии. Много добре знаеше, че всъщност няма представа какво й се върти в главата. Ни най-малка представа.

 

 

По-амбициозен или деен човек от Джери вероятно би полудял от начина им на живот, но докато дните се сливаха и слънцето изгряваше и залязваше над площадчето в Сведмюра, Джери беше доволен от съществуването си.

Отиде до дома от детството си, за да прибере някои дребни неща, които искаше да задържи, след което нае фирма да опразни къщата и брокер да я продаде. Заради историята на къщата и така ниската начална цена падна още повече, но след като Джери погаси сметките и се разплати с брокера, му останаха няколкостотин хиляди, достатъчни за поне година-две безоблачно съществуване.

Той играеше „Цивилизация“ и „Властелинът на пръстените“ онлайн, чатеше с други играчи, теглеше филми със или без Терез и ходеше на разходки. Няколко вечери двамата седяха заедно и гледаха видеокасетите му със събрани видеоклипове на различни певци и групи. Боуи, „Ю Ту“, Шиниъд О’Конър.

Шиниъд особено впечатли Терез и тя молеше Джери отново и отново да връща лентата назад, за да припява „Nothing Compares 2 U“. След онези вечери Джери изрови няколко неразопаковани кашона и намери старите си бележки — мелодиите, които бяха пели заедно с Терез, когато тя беше малка.

Докато зимата преминаваше в пролет, Джери пак започна да свири на китара и двамата изпълняваха песните му, добавяха по някоя дума, предложена от Терез, пишеха нови. На шега Джери купи микрофон, за да запишат изпълненията си с „ГаражБенд“ и после малко да ги поразкрасят.

Джери нямаше никакви музикални амбиции за себе си, но беше жалко гласът на Терез да не достигне по-широка публика. Макар, общо взето, да нямаха текст, песните, които Терез записа с „ГаражБенд“, звучаха по-добре от почти всичко, чуто по радиото.

Той не можеше да се отърве от това чувство. Че това беше такова шибано… прахосване.

6.

Човек може да планира нещо, да работи за него години наред и все пак накрая то така и да не се сбъдне. Или пък може просто да се окаже на точното място в точния момент и всичко да се нареди от само себе си. Ако искаш да вярваш в такова нещо като съдба, трябва да се примириш, че тя е капризна личност. Понякога стои на пътя, предопределен за теб още от раждането, понякога те хваща за ръка и те повежда още след първата крачка. А звездите гледат и си мълчат.

 

 

Един ден в началото на май, когато Джери излизаше от магазина, намери на ниския зид до поставката за велосипеди забравен портфейл. Седна до него и се озърна, като се преструваше, че си почива. Никой от разхождащите се под пролетното слънце не гледаше нататък. Той пъхна портфейла в джоба си.

Прибра се и разгледа находката си, но остана разочарован. Беше се надявал на няколко стотачки, може би дебитни карти и притеснен собственик, който цял следобед щеше да звъни по банките да ги блокира.

Портфейлът обаче принадлежеше на младо момиче — шестнайсетгодишно според личната му карта, и съдържаше бележки с телефонни номера, две двайсетачки и карта от банка „Нордеа“. Може би историята щеше да приключи дотук, Джери навярно щеше дори да върне портфейла, ако не бе открил едно листче в страничното отделение.

Най-горе с бели букви на син фон пишеше „Айдъл 2006“. Оказа се флаер с датите и местата на прослушванията за тазгодишното издание. „Гранд хотел“, четиринайсети май.

Джери погледна личната карта. Вероятно момичето — Ангелика Тура Ларшон — мечтаеше за музикални успехи.

Джери все още бе склонен да даде възможност на портфейла да се събере с притежателя си. Тогава обаче забеляза дребния шрифт на дъното на флаера: „Минимална възраст 16 г. Носете лични документи и попълнен формуляр за участие.“

И в този момент съдбата се отдръпна и освободи пътя.

— Ей, сестричке? Искаш ли да участваш в онова предаване, дето го гледаме? Нали помниш, онова с песните?

Терез четеше на компютъра статия за тигрите. Кимна, без да отмества поглед от екрана.

— Не, сериозно — настоя Джери. — Искаш ли? Само че сигурно ще има много хора.

— Ти ще дойдеш с мен.

— Да, да. Разбира се. Естествено, че ще дойда. Ама нали ще е готино да пееш там, където хората ще чуят… как само пееш. Направо си е прахосване да си стоиш вкъщи и да пееш само пред мен, нали?

Терез не отговори и Джери усети, че на практика си говори сам, че тя вече е казала каквото има. Джери показа личната карта на Ангелика:

— Какво мислиш? Това момиче прилича ли на теб?

— Не знам.

Джери се вгледа в снимката. Сигурно беше правена преди няколко години — момичето не приличаше особено на тийнейджърка. Не напомняше кой знае колко на Терез, с изключение на дългата руса коса, но той не вярваше да ги проверяват много обстойно. Все пак не ставаше дума за политическа среща на върха.

Той продължи потока на мисълта си. Личен номер, име. Проверка, телевизия. Като се замислиш, идеята не беше особено добра. Самата възможност го беше развълнувала. Но беше твърде опасно. Не се знаеше до какво можеше да доведе. Не. Все пак щеше да задържи личната карта, човек никога не знаеше кога може да потрябва.

Терез стана от компютъра и каза:

— Ами, да вървим.

— Къде ще ходим?

— Отиваме. В телевизионното предаване.

Джери се усмихна.

— Не, има десет дни дотогава, а и не мисля… трябва да го обмислим.

 

 

И той го заобмисля. Отново и отново. На шега намери формуляр за участие и го попълни, на шега провери и в интернет къде е „Гранд хотел“. Само за да види какво ще стане, взе игла и тънка писалка и промени една единица в рождената дата на Ангелика на четворка. За да довърши започнатото, понадраска картата в чакъла, за да изглежда като цяло повредена и промяната да не си личи.

Нямаха други задачи, затова репетираха няколко песни, които му звучаха подходящи за акапелно изпълнение. Терез настояваше да пее „Хиляда и една нощ“, но според Джери това не бе добър избор. Не че имаше някакво значение, след като така или иначе нямаше да ходят.

Да, хубаво щеше да е Терез да излезе и да срещне хора на своя възраст, а и си беше престъпление другите да не могат да се насладят на гласа й, пък и у Джери имаше някаква форма на реваншизъм, нещо от рода на сега ще видите вие, проклетници такива, но независимо кои бяха въпросните проклетници, в крайна сметка можеха да се окажат твърде опасни.

Тези мисли го занимаваха постоянно, не го напуснаха и когато в осем часа сутринта на четиринайсети май взеха метрото до Кунгстредгорден само за да се поразходят до „Гранд хотел“ и да хвърлят едно око. Вървяха по „Нюбрукайен“, хванати за ръка. Терез разпитваше за всичко видяно, а Джери трудно успяваше да отговори. В центъра на Стокхолм се чувстваше загубен.

До момента единствено мислите му се противяха на цялата авантюра, докато чувствата и импулсите го теглеха натам. Сега обаче и чувствата взеха да настигат мислите. Ситуацията изобщо не беше под негов контрол. Отминаха парка „Берцелиус“ и тръгнаха по „Сталгатан“, но Джери се спря и пусна ръката на Терез:

— Не. Не. Не бива да го правим, сестричке. Така си ни е добре, нали? А с това само ще осерем нещата.

Терез се озърна. Покрай тях минаваха момчета и момичета на нейната възраст, сами или по групички, със или без родители. Без да хвърли и един поглед към Джери, тя тръгна след тях.

Джери за малко да извика „Сестричке!“ подире й, но се удържа навреме, настигна Терез и нареди:

— Тура. Прибираме се вкъщи.

Терез поклати глава и продължи напред. Джери не забеляза кога разпръснатите групички се бяха сгъстили и двамата се бяха озовали в края на над стометрова опашка, към която не спираха да прииждат хора. Джери предпазливо дръпна ръката на Терез, но тя стоеше със зяпнала уста и разглеждаше всички тези момичета, по-големи от самата нея, и отказваше да помръдне.

Джери разбра, че няма да успее да я изведе оттук, без да направи сцена, а не можеше и да си представи на какво е способна, ако той самият започне да се държи по непредвидим начин. Беше казал, че ще отидат. Отидоха. Бяха там. Терез се придържаше към това, затова Джери застана на опашката със стичаща се по гърба пот и прошепна:

— Помни, името ти е Тура. Ако някой попита. Тура Ларшон. Казваш се Тура Ларшон, ясно?

Терез поклати глава.

— Не се казвам така.

Джери осъзна грешката си и формулира изречението наново:

— Права си. Но ако някой попита как се казваш — ще бъдеш Тура Ларшон.

— Да.

— А ако някой попита на колко си години, какво ще отговориш?

— Шестнайсет.

— Окей. Окей.

Но не беше окей. Изобщо. Джери имаше чувството, че се набива на очи, че изпъква, че е застрашен сред тази глутница момичета. Повечето изглеждаха между шестнайсет и двайсетгодишни. По-нататък стояха няколко групички момчета или по-големи момичета, но мнозинството бяха само година-две по-големи от Терез, но много малко от тях бяха придружавани от възрастен.

При Терез положението беше точно обратното. Никога не я бе виждал толкова спокойна сред хора; навярно бе спокойна по същата причина, поради която Джери изпитваше лека паника, застанал сред аромата на лак за коса, гланц за устни и дъвки. Тя бе сред свои хора. Джери — не.

След около час опашката взе да се раздвижва, а след още два часа стигнаха регистрацията. Джери стисна юмруци в джобовете на панталона си, докато Терез подаваше формуляра си и личната карта. Сърцето му едва не спря, когато възрастната жена, която се занимаваше с регистрирането на участниците, взе да оглежда ту формуляра, ту картата.

— Второто си име ли използваш? — попита тя.

Терез не отговори.

— Ехо! — повиши глас жената. — На теб говоря.

Джери видя, че устните на Терез се свиха и долови тихо ръмжене. Забърза към нея.

— Да — намеси се той. — Използва второто си име. На баба й е.

Жената не му обърна внимание и се вторачи в Терез.

— Слушаш ли ме, момиче? Как се казваш?

— Тура — отвърна Терез. — Казвам се Тура Ларшон.

— Ето така — усмихна се жената и записа името до някакъв номер. — Не беше толкова трудно. Нали не искаш да ти объркаме името, ако вземеш да спечелиш?

Тонът й подсказваше, че е също толкова малко вероятно Терез да спечели, колкото Брус Спрингстийн да издаде диско албум, но Терез все пак получи номерче, което да залепи на пуловера си.

След това оставаше само да чакат. Младите надежди стояха разпръснати или пък притиснати едни до други из огромната зала в приземния етаж. От време на време викаха групи от по четирима души в една от четирите стаи на горния етаж, където се провеждаше първото прослушване и където пресяваха кой да пее пред истинското жури след няколко дни.

Джери седна с Терез в един ъгъл до огромна изкуствена палма. Терез се озърташе, а Джери седеше с глава между коленете и скърцаше със зъби заради собствената си глупост. С периферното зрение мерна как Терез бавно обикаля между групичките младежи и ги изучава все едно са картина на изложба. Това беше сравнително нормално. Ставаше. Беше една от причините изобщо да дойдат, нали така?

Успокой се, Джери. Няма страшно. Всичко е наред.

След четвърт час Терез се върна и седна до него.

— Те се страхуват — отбеляза тя.

— Кои? — попита Джери. — Тези, които ще се състезават ли?

— Всички малки момичета и малки момчета — поясни Терез. — Страхуват се от големите.

— По-скоро са притеснени.

— Притеснени са, защото се страхуват. Не чаткам.

Джери се усмихна, въпреки всичко. Новите изрази, които Терез бе научила, все още звучаха чуждо от нейната уста.

— Какво не чаткаш? — попита.

— Защо се страхуват. Ние сме много. Големите не са много.

— Не — кимна Джери. — Може и така да го погледнем.

Малко встрани седеше едно момиче, което изглеждаше по-малко и от Терез, и Джери се зачуди дали и други не са използвали подправени документи. Момичето си чешеше маниакално главата и изведнъж взе да се тресе и да подсмърча. Терез стана, отиде при него и клекна в краката му.

Джери не чу какво си говорят, но след малко момичето спря да плаче и кимна смело. Хвана ръката на Терез и лекичко я потупа. Терез му позволи. След това се върна при Джери.

— Какво беше това? — попита той.

— Не мога да кажа — отвърна Терез, загледана право пред себе си.

Джери никога не я беше виждал такава. Излъчваше тежко, сериозно спокойствие — толкова силно, че Джери несъзнателно се приближи към нея, за да смекчи собственото си безпокойство. Тя седеше с изправен гръб, съвсем неподвижно и с равнодушие на лицето, сочещо, че цялата работа й е ясна като бял ден, че призракът не е нищо повече от пушек и огледала.

След няколко минути друго, по-голямо момиче с черна тупирана коса загуби самообладание и повлече и приятелката си, докато накрая и двете клечаха по пода и спиралата се мажеше по бузите им. Терез отиде и седна при тях.

Този път резултатът не беше незабавен, но Джери видя колко бързо двете момичета приеха Терез и изслушаха думите й. Едното се засмя и поклати глава, все едно Терез е казала нещо абсурдно, но ободряващо. То забеляза обаче безизразния вид на Терез и веднага спря да се смее; наведе се към нея, за да чува по-добре.

И така продължи. Сред чакащите нямаше повече истерии, но от време на време някое момче или момиче слизаше от горните стаи, очевидно не получило очакваните реакции. Момчетата най-често бяха разярени и Терез не им обръщаше внимание, но появеше ли се някое насълзено момиче, Терез веднага се притичаше да го утеши — или каквото там правеше.

Някои не й обръщаха внимание, други приемаха повече или по-малко агресивно непознатата, която им досаждаше в най-лошия им миг; повечето обаче се притискаха към Терез и сядаха с нея да си поприказват. Понякога разговорът приключваше с прегръдка; Терез я приемаше, без да отвръща със същото; от време на време получаваше визитна картичка или бележка. Вероятно с име, с телефонен номер.

Към три часа най-сетне се появи една жена със слушалки и папка в ръка и извика номера на Терез заедно с три други.

Терез бе потънала в разговор с едно червенокосо момиче, което почти бяха изнесли на ръце от стаята на журито, и не реагира. Джери изтича при нея да й каже, че е неин ред. Терез се изправи, каза чао на червенокосото момиче и то с глух глас прошепна: „Успех“.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита Джери.

— Няма нужда — поклати глава Терез и изчезна нагоре по стълбите.

Джери я видя да влиза в една стая на горния етаж заедно с жената с папката и сърцето му се сви. В този ден нещо се бе променило безвъзвратно. Не знаеше дали към по-добро или към по-лошо. Както обикновено.

След три минути Терез се върна. Някои от момичета, с които поговори, бяха останали, вероятно за да разберат какво е станало с нея; веднага я обградиха седем души с въпросителни изражения.

По лицето на Терез не можеше да се разчете нищичко. Изглеждаше по същия начин, както и на отиване. Единственото, което подсказа на Джери как е минало, беше кратко кимване, последвано от седем ликуващи вика.