Леа Коен
Събирачът на дневници (9)

2.

Притежавах силно изострен нюх към текстове и имах обоняние на ловджийско куче за тях, ако мога така да се изразя. Това беше причина като издател да не се задоволявам само със стандартна преводна конфекция, а винаги да търся нещо ново, което никой друг преди мен не беше чел. Съзнавах много добре, че по този начин нямах шанс да забогатея от книги. Беше много по-лесно да преведа някой бестселър, красив като вносна консерва, да му сложа български етикет и да го пусна на пазара да ми събира стотинки от любителите на вносни консерви. Но когато си истински издател, не можеш да живееш без изкушението на този ловджийски инстинкт, който те кара отдалеч да надушваш кой може да напише нещо интересно.

Петнадесетината странички, които получих по пощата, не ме впечатлиха текстово, но възбудиха любопитството ми заради сюжета на Силва Балканска, който се разиграваше от десетина дни пред очите ми като телевизионно реалити, в което участвах. Усещах в него намесата на невидим режисьор и това едновременно ме и дразнеше, и предизвикваше. Питах се дали не се беше събудил у мен дремещият писател, който обитава всеки издател и вероятно не му позволява да се провали като такъв единствено поради липса на време за тази дейност, която изискваше пълно отдаване и съсредоточаване, на каквито не ми се вярваше, че бях способен.

Докато разсъждавах върху собствената си амбивалентност на издател с фройдистко отношение към писането, Лидия ми даде доказателство, че нямаше опасност да стана писател. Поне не веднага и не с този сюжет.

Бяха изминали девет дни от началото на всички събития, които дадоха съвършено нов ход на моите отношения със заобикалящия ме свят под формата на две живи и една умряла жена и на един старец, който, ако се съдеше по рожденото му свидетелство, отдавна трябваше да бъде там, където Балканска още не се намираше поради мудност на погребалните служби, на съдебната медицина и на транспортните връзки с Австралия, откъдето се чакаше да пристигне единственият неин роднина, синът й Максим.

В тази парантеза, както би се изразил мой познат от Института по литература, отново неочаквано се появи Лидия. Двата дни след следобеда при Калева със смущаващите признания на моята майка бяха така наситени със събития, че ми се струваха разтеглени в далечна ретроспекция. Имах чувството, че не бях виждал Лидия от месец, а и тя изглеждаше доста различно от последния път. Русата й, обичайно опъната на преса коса, висеше небрежно отстрани на кръгличкото й лице, което без грим й придаваше вид на студентка първокурсничка.

— Написах нещо! — каза кратко Лидия и остави пред мен купчинка листове.

Летящи старци, прочетох аз заглавието и изумен се зачетох. Лидия беше описала по свой начин нашето посещение при портиера милионер, който в представите й беше придобил свръхестествени качества. Според разказа й, той събираше в дома си полуинвалиди и болни стари хора над деветдесет, на които прилагаше духовна терапия, странна смесица от йогизъм и медитация, която им позволяваше да летят. Веднъж преодолели гравитацията, те се превръщаха в щастливи, весели старци, които забравяха болести, грижи, неволи и плавно се носеха в пространството на неголемия салон, където единствено можеха да се радват на своята безтегловност.

Бях доста смутен и почти разстроен от факта, че Лидия беше написала истински разказ. Той беше нелогичен, пълен с грешки от сюжетен и особено от граматически характер, но няколко образа в него — на летящия Бай Моис, на неговата любима икономка, както и на циганина градинар, бяха забавни и истински. Те левитираха в неговия салон, след което се прегръщаха във въздуха, говорейки си остроумни нежности, на които дори аз се усмихнах няколко пъти. В същото време ние с Лидия седяхме като завързани с вериги на канапето в хола на Бай Моис, забили поглед в краката си, без да можем да погледнем нагоре към летящите хора. Удивих се, защото Лидия бе написала метафорична творба, без може би дори да беше чувала за тази литературна форма.

Свърших с четенето и нямах кураж да кажа нищо. Бяхме преживели едно и също събитие, но у мен то не бе оставило дълбоки следи, докато у Лидия бе възбудило въображението и чувствата й до степен да я принуди да ги опише. Имах пред себе си писателка, която правеше безброй правописни грешки, танцуваше в нощен клуб, беше доскоро полупроститутка, никога не беше учила как се пише книга, но беше успяла в продължение на няколко дни да съчини литературна, напълно прилична история за един свръхестествен старец, когото и двамата бяхме срещнали, без това да има литературни последици за мен. Спомних си за уроците по писане, с които само преди седмица я наставлявах, и се почувствах глупак. Лидия беше имала кураж да напише разказ и аз разбрах, че той нямаше да бъде последното й литературно творение. Стана ми малко тъжно, защото разбрах, че някои хора, независимо какво правят и как живеят, се раждат писатели, а други като мен — издатели.

— Много ли е калпаво? — попита тревожно тя по абсолютно същия начин и със същото изражение в очите, което вече бях виждал у не един писател.

— Не, Лидия, не е калпаво. Интересно е. Защо го правиш?

— Не знам — напълно искрено отговори тя.

Значи, ще стане писателка, помислих си аз и разбира се, първото, от което се разтревожих, беше дали щях да я загубя. Като че ли някога е била моя.

Лидия се зарадва на отговора ми, все едно че беше издържала зрелостен изпит, след което се хвърли на врата ми и ме завлече на дивана. Дори не ми мина през ум, че може би го правеше от благодарност. Не, просто това беше нейният първи мъничък успех, а успехът на писателя, както е известно, е неговият афродизиак. Дозата беше силна и в оня момент аз мислено си пожелах Лидия да напише още разкази.

След като всичко свърши, реших да й покажа ръкописа, който бях получил. Внезапно изпитах нужда от нейната интуиция, от любовта и нежността, на които беше способна и които така добре беше изразила в краткия си разказ за стогодишния Бай Моис и неговата икономка — любима, е, която се носеха на невидими криле из просторните стаи на неговия странен дом.

— Това ли е всичко? — попита тя, след като свърши с текста.

Кимнах утвърдително с глава.

— Този железничар сигурно е знаел какво се е случило е Естер. Може и да е жив. А може дори и да знаем къде е.

Погледнах я въпросително.

— Ще трябва пак да посетим Бай Моис. Стогодишните знаят много и различни неща.

След тази сибилинска фраза Лидия се върна върху литературното си творение и за първи път ние правихме нещо заедно, различно от секс. Четохме текста й на глас, аз тълкувах някои фрази по начин, на който самата авторка силно се учудваше, но след това се съгласяваше с мен, деликатно и дискретно оправих граматическите грешки, като й обясних кога се използва възвратно местоимение и правилата на пълния член.

Стана привечер и тя изведнъж се сети, че трябва да е в клуба, където работеше като танцьорка. Въздържах се да й кажа какво мислех по въпроса, а и какво по-добро можех да й предложа в онзи момент? Имах желание да й приготвя вечеря, но после се упрекнах, че отново я слагам в клишета, които изобщо не й подхождаха. Изпратих я със съжаление и само петнадесет минути по-късно усетих, че ми липсва. Нещо се беше случило между нас, което не се наемах в момента да формулирам.

Спах непробудно през цялата нощ с щастливата илюзия, че съм прескочил в светлата част на живота си.

Когато на другата сутрин чух упорито звънене на вратата, първата ми мисъл беше, че трябваше да дам на Лидия ключ, за да влиза и излиза, когато си пожелае. Сънен и щастлив, още по пижама, се втурнах да й отворя, но на вратата се оказа Кубрат Генов.

Той дори не ми даде възможност да се опомня, нахлу направо в жилището ми и ме запита с тона на инспектор Жавер от „Клетниците“:

— Вие ли ми изпратихте това?

Тикна ми в ръцете жълт плик, който подозрително приличаше на оня, с който получих ръкописа на железничаря. В него имаше други тридесетина страници текст, написани със същия шрифт и отпечатани на същата хартия като ръкописа, който бях получил по пощата предишния ден.

Това сега градушка от ръкописи ли е, измърморих по-скоро на себе си и като поканих Генов да седне, се зачетох в поредната порция спомени. Този път разказът беше от името на някоя си Боряна и гласеше следното: