Леа Коен
Събирачът на дневници (2)

2.

Намерихме бързо адреса на Силва Балканска. Сградата се намираше на не повече от десет минути пеш, особено след като знаех откъде да мина, за да избегна криволичещите улички в квартала.

Преведох Лидия напряко през книжните сергии на площад „Славейков“. Не можах да се въздържа дори сега да не надникна по масите, а после набързо и в книжарниците по пътя ни, за да хвърля поглед върху кориците на новоизлезлите книги и най-вече да проверя дали отново не са забутали моите издания някъде в задната част на сергията или в най-тъмния ъгъл на магазина, до който никой клиент не стигаше. Лидия ме следваше с непривично за нея покорство. Обясних й по пътя как продавачите правеха свой бизнес, като взимаха под масата пари от издателства или дори от автори, за да сложат книгите им на по-представителни места. Естествено, това се вършеше негласно. Казах й, че познавах лично двама автори, които не само издаваха книгите си за своя сметка, но и плащаха на книжари и на собственици на маси на площад „Славейков“, за да ги излагат на първа линия. Въпреки това никой не ги четеше, уверих я аз, за да не си помисли, че може да си купи известност някой ден с парите на Улански например. Предупредих я, че писателското самолюбие беше страшно опасен плевел, който непредсказуемо можеше да попадне къде ли не. Можеше да задуши таланта, да го превърне в слуга на суетата, да кара писателя да се показва непрестанно и да боледува, когато не го забелязваха.

— Истинските писатели са самотници, Лидия — продължавах да я поучавам аз, напълно забравяйки накъде бяхме тръгнали. — Времето им трябва за писане, а не за празни, суетни занимания. Е, има и писатели авантюристи, срещал съм ги на живо, но те са с кратък срок на годност.

Опасявах се дали авантюристичният вятър, който носеше Лидия, нямаше да я отвее някой ден в полето на литературата, пълно с достатъчно плевели.

 

 

Мястото на произшествието личеше отдалеч по няколко зяпачи, струпани на тротоара и на уличното платно. Близо до входа бяха спрели линейка и полицейска кола.

На вратата на сградата стоеше полицай, а около него — съседи на Балканска. Напуснали за кратко лалугерските бърлоги, в които се бяха превърнали жилищата им, неподдържани и неотоплени поради хронична болест, и пропити със застояла тежка миризма поради криворазбрана традиция да готвят с много лук и чесън, те разговаряха с неколцина случайни минувачи, като че ли даваха интервюта за телевизията. Смърт в къщата, в която живееха, беше тревожно събитие. Не че се интересуваха едни от други. Това се случваше само когато изпитваха подозрения за кражби на електричество и отопление — тогава усърдно сверяваха сметките си. Всекидневието им се състоеше от две основни занимания: гледане на телевизия и взаимна омраза. От телевизията научаваха как още по-силно да се мразят, а всички заедно — как да мразят онези, които изглеждаха недостъпни под формата на невидими, тайнствени, конспиративни фактори с безспорна вина за всичките им неволи и на първо място, за хроничната липса на пари и късмет. Градът западаше колективно, ако се съдеше по грозните, олющени фасади, както и индивидуално, предвид високата средна възраст на населението, което бавно остаряваше и умираше в хронично недоволство. Балканска беше една от тях.

От входа на сградата излезе мъж на моя възраст, намръщен и с делови вид. Досетих се, че сигурно беше важна клечка около случая.

Приближих се и му казах името си.

— Тук ли живеете? — попита мъжът, без дори да ме погледне, защото беше зает с някакви формуляри, които държеше.

Сигурно беше следовател, натоварен да разследва произшествието.

— Не, обадили са се на майка ми, Нели Калева, тя е приятелка на починалата. Извикали са я за разпознаване или нещо подобно. Не може да дойде поради болест. Аз идвам вместо нея.

Изведнъж всичко ми се стори страшно нелепо. Запитах се какво диря тук, след като полицията явно вече си вършеше работата, а от недружелюбното поведение на човека, с когото разговарях, и който вероятно беше следовател, ставаше ясно, че изобщо не му беше до моята помощ. Направих инстинктивно крачка назад. Тръгнах да се измъквам от мястото, както и от положението си на нежелан свидетел, в което ме беше поставила Нели Калева, когато усетих в гърба си удар с лакът. Разбрах, че Лидия беше прочела мислите ми и ми даваше да разбера, че изобщо не беше съгласна с малодушния ми план.

— Кубрат Генов — внезапно се представи следователят и дори ми подаде ръка.

Поех ръкостискането и установих, че Лидия вече е заела позиция плътно до мен.

— Коя е дамата? — осведоми се Генов.

— Сестра му — отговори Лидия, преди още да съм си отворил устата.

Зяпнах от изненада. Тя наистина беше винаги един ход преди мен.

Генов я изгледа недоверчиво, вероятно се опитваше да прочете нещо зад насмешливото изражение, което Лидия изобщо не прикриваше; за миг помислих, че ще направи коментар на тази очевидна лъжа, след което ще изгони и двама ни, но той само сухо отбеляза:

— Приличате си като близнаци. Еднояйчни или двуяйчни?

Подминах ироничната забележка, а Лидия се усмихна с престорена невинност.

— От два брака сме — продължи да съчинява тя. — На майка ни.

— Искате ли да се качите? — запита Генов.

— Да — изпревари ме Лидия.

— Ами тогава отивайте. Аз току-що свърших с огледа. Не е приятна гледка, сигурно са минали четири-пет дни от смъртта, но чак сега са се обадили в полицията.

— Защо в полицията? — попитах неразбиращо.

— Заради миризмата — отговори Кубрат Генов. — Заради нея са се обадили. Парното е работело и последиците са налице. Наистина ли ще се качите? Съседите вече свидетелстваха за самоличността.

Нямах никакво желание да се кача, но с Лидия не можеше да се излезе на глава.

Полицаят на входа ни изгледа недоверчиво, поиска личните ни карти, но Генов даде знак, след което служителят на реда неохотно отвори входната врата и ни пусна да влезем.

Спомних си, че вече бях идвал тук преди години, когато двамата с Максим като поотраснали момчета предпочитахме, вместо да чакаме майките си от представления с измислени баронеси пред публика от счетоводители и партийни секретари, да правим по-смислени неща, като например тийнейджърски купони. Максим ги организираше често и понякога канеше и мен. Апартаментът им беше голям и в центъра, подходящ за подобни мероприятия, а и майка му не се мръщеше като моята, когато приятели идваха вкъщи. Последният купон, който помнех, завърши обаче плачевно. Бяхме пуснали мощно магнетофона и хеви метълът дереше квартала през отворените прозорци. На балкона се бяха събрали около петнадесет момчета и момичета и пушекът от цигарите им можеше да конкурира кремиковския. Към девет часа, точно когато в Оперетата майка ми играеше чардаш в кабарето на Фери Бачи, обута в къса до задника поличка и с ботуши до коленете, а майката на Максим, в рокля с огромно деколте и с черно ветрило в ръката, се чудеше дали да се омъжи за княз Едвин, на вратата позвъни кварталният милиционер. Заедно с двама отрядници, доброволци от квартала по обществения ред, а всъщност най-обикновени гадняри, които умираха от удоволствие да тормозят съседите си, той нахлу в апартамента, прибра магнетофона, записа имената на всички ни и ни обеща щастливо приключване на учебната година с намалено поведение, вероятност за поправителен трудов лагер и естествено, подходяща характеристика, която щеше да ни изпрати моментално в казармата. Последиците от тази вечеринка бяха мамините сълзи, натякванията, които трябваше да слушам до края на учебната година, и свръхусилията, които нашите две майки вероятно бяха положили пред познатите им партийни секретари всичко да ни се размине.

Мама обвиняваше Балканска, твърдеше, че тя била разхайтила Максим, който получавал по неизвестни за нея причини всичко наготово. Имаше някаква завист в думите й, която не разбирах. Тя беше близка на Балканска, твърдеше, че са неразделни, и въпреки това казваше неща, които издаваха раздразнение към приятелката й. Ето, дори сега не пожела да дойде лично да установи смъртта й, а изпрати мен.

Поколебахме се дали да вземем асансьора. Беше разбрицан стар шиндлер, който познавах от онова време, с метална решетка и облицована с дървена ламперия кабина. Луксозна някога кутия, правена по време на войната, когато индустриални машини и съоръжения на големи германски марки са се стичали безпрепятствено към България, оставяйки мимолетни следи на лукс в някои сгради в центъра. Сега това антикварно съоръжение се беше превърнало в стара дървена кабина с похабени стени от търкане на неприлични надписи по тях и скърцаща машинария. Трябваше да съм луд поклонник на германската предвоенна промишленост, за да имам доверие в шиндлера. Не бях и затова се замислих пред дилемата дали да се поупражнявам в алпинизъм, или да поема риск да заседнем между етажите. Предпочетох алпинизма, затова с готовност се съгласих да се катеря по стълбището, след като Лидия приведе и друг важен аргумент:

— Нека поразгледаме кой живее в сградата.

Беше се вживяла в ролята на детектив, което ме забавляваше донякъде и правеше мисията ми по-малко тягостна.

До третия етаж обаче не се случи нищо съществено. Съпътстваха ни шумове и миризми, тежки, досадни и прилепчиви като самите обитатели. Стълбището беше напълно безразлично към драмата Балканска.

Вратата на апартамента не беше заключена. Влязохме тихо и почти на пръсти, като че ли не беше жилище, а погребална зала. Усетих миризма на гнило, която можеше да бъде най-банален атрибут на жилище, обитавано от възрастни хора, но въображението ми реши, че виновна беше само една заподозряна — смъртта.

Лидия до мен също сбърчи нос, след което продължи да души като хрътка и безпогрешно намери вратата към кухнята.

— Някой трябва да изхвърли боклука, след като госпожата вече не може — провикна се Лидия на висок глас.

Без да се страхува какво може да намери в нея, отвори капака на кофата за боклук. Намери стара дървена лъжица и поразбърка с нея отгоре.

— Има пепел от цигари, но угарките липсват — каза доверително тя, като че ли беше направила важно откритие.

Появи се възрастен служител в бяла престилка, вероятно санитар или погребален служител. Носеше ръкавици и маска.

— Какво търсите тук? — запита той.

— Кубрат Генов ни изпрати да освидетелстваме госпожата, тя ни е близка — отговори вместо мен Лидия и извади носна кърпичка от чантата си.

Изпитах желание да я ощипя. Просто прекаляваше с мизансцена! Оставаше да пусне и сълзи.

Лидия обаче ни най-малко не се смути и последва човека с маската, а кърпата предвидливо тури пред носа си.

Рядко ми се беше налагало да виждам мъртъвци, а на Лидия това не се беше случвало още.

Когато санитарят или погребалният агент дръпна от тялото на Балканска брезентовото платно, с което беше покрита, направих инстинктивно крачка назад. Лидия се олюля, а аз, въпреки че изпитах злорадство от нейното прилошаване без мизансцен, я хванах през кръста, за да не се строполи на пода. Тя обаче си възвърна самообладанието, отблъсна ръката ми и като сложи носната си кърпа пред устата, събра храброст и се наведе напред да разгледа мъртвата. Не можех да остана назад и направих същото. Беше почти неузнаваема, а широко отворената й уста и вцепененият поглед ме караха да мисля, че не е истинска. Лицето й беше почерняло и подуто. Приличаше на маска за Хелоуин.

— Тя ли е? — попита санитарят.

Чудех се какво да отговоря. Трудно ми беше да разпозная Балканска в този вид, тъй като за последно бях я видял жива преди около четири години. Забелязах на ръката и голям странен пръстен, който вече бях виждал и с който тя не се разделяше.

— Мисля, че да — потвърдих неуверено.

— Че кой друг да бъде — намеси се категорично Лидия, макар че виждаше Балканска за първи път.

— Кубрат Генов поръча да поразгледаме малко из жилището — излъга тя. — Както и да докладваме, ако видим нещо особено.

— Ти наистина прекаляваш — тихо изроптах аз, след като минахме в дневната. — Какво се надяваш да намериш?

— Не знам — отговори също тихо Лидия. — Но тя е била с перука, забеляза ли?

— Е, и какво от това?

— Значи е чакала някого. Никоя жена няма да си сложи перука ей така, за да си стои самичка в стаята. Твоята Балканска е имала среща с някого в деня на смъртта си. Остава да разберем с кого.

Имаше логика в думите й. Трябваше да призная, че се справяше добре като за първи път.

Жилището на Балканска не правеше впечатление на нападнато от крадци. Шкафовете и всички чекмеджета бяха затворени. Надникнахме в тях, вътре не цареше особен ред, но причината най-вероятно беше самата Балканска, шкафовете на майка ми бяха в подобно състояние. Артистични.

Единственото място, в което почти със сигурност беше ровено, беше старото масивно бюро. Беше пълно с документи, но всички бяха разбъркани. Спомних си за бюрото на собствената ми майка. В гардеробите й цареше хаос, но бюрото й беше перфектно подредено. Сигурно и Балканска е правела същото. Значи някой все пак беше идвал след смъртта й тук да търси нещо.

На масичката в хола имаше оставен пепелник и този път дори аз забелязах, че беше пълен с пепел от цигари, но угарките липсваха.

Едното от отделенията в гардероба на Балканска беше идеално подредено и очевидно не беше пипано. Там бяха събрани нейни фотографии, подредени в многобройни, различни по формат и качество албуми с артистични снимки от различни постановки в Оперетата. Очевидно никой не се беше интересувал от творческата кариера на актрисата, защото албумите стояха непокътнати.

Лидия дълго се взира в камарата от албуми, като че ли ги прекарваше през рентген, а всъщност най-вероятно се опитваше да изчисли нещо, което се въртеше в главата й на начинаещ детектив. Избра най-стария от тях. Беше забутан най-отдолу под всички останали и с доста оръфани краища. Някога подвързията е била от копринена материя, която с времето се беше прокъсала и под нея се виждаше стар картон.

Лидия повъртя албумчето в ръка, отвори го набързо и после го пъхна в чантата си.

— Лидия! — изсъсках аз, но тя вече беше тръгнала към изхода. — За какво са ти старите снимки на Балканска? — продължих да съскам по стълбите, но Лидия сложи пръст на устните си, въпреки че бяхме сами, и забърза надолу, като че ли нямаше търпение да разгледа плячката си.

На улицата Кубрат Генов все още даваше наставления на служителите на реда. Там бе пристигнала и линейка, вероятно за да откара трупа.

— А, опечалените близнаци! — разсеяно каза той, очевидно ние бяхме последната му грижа. — Открихте ли нещо по-особено?

— Била е с перука — не без гордост отбеляза Лидия.

Генов я изгледа с интерес.

— Значи забелязахте това обстоятелство.

— И Вие ли? — учуди се Лидия.

Вече се беше главозамаяла от първия си успех.

— Очевидно е — отговори Генов. — Сигурно е чакала някого, когото е познавала. Освен това е ровено в жилището след смъртта й, но няма липси на пръв поглед.

— Аха — замисли се Лидия. — И аз така си помислих. А забелязахте ли, че в жилището наскоро е бил пушач, а Балканска май не е пушела?

Генов я изгледа насмешливо.

— Госпожице… не си спомням името Ви.

— Калева — бързо отговори Лидия.

— А, да, дъщеричката. От една майка, двама бащи, но със същото име като господин Калев. Интересно семейство. Госпожице Калева, съветвам Ви да не си играете на детектив. Не е безопасно.

— Окей — напълно сговорчиво отговори Лидия.

Беше се пообъркала с имената, но не спираше да ме изненадва с реакциите си. От своя страна Генов додаде почти приятелски:

— Ако сте забелязали още нещо, ето Ви моите координати, можете да ми се обадите, когато пожелаете.

Когато пожелаете, ядосах се наум. Този, да не би да я сваля вече?

Лидия обаче не се смути ни най-малко, прибра визитната картичка, която Генов й подаде, дръпна ме за ръкава и ме подкани да си тръгваме.

— Видя ли? — възкликна тя, когато вече се бяхме отдалечили на петдесетина метра. — Нищо не ни накара да подпишем. Защо тогава ни пусна горе?

— Защото понякога крадците се връщат на местопрестъплението. Най-вероятно ни подозира.

— Глупости — отсече Лидия.

— Тогава остава другата възможност — заради неустоимата ти красота.

— Не се прави на глупак. Искаш ли да видиш албума?

— Какво има в него?

— Изрезки от вестници.

— Е, това е нормално, нали е била оперетна певица, събирала е какво са писали за нея.

— Изрезките са от преди войната, а снимките на тях не са нейни, скъпи ми Нео. Те са много по-стари и са на друга жена.

— Е, и?

— Искам да разбера коя е другата.

— Мога да попитам майка ми.

— Не, никой не трябва да знае, че ги имаме. Тършували са у Балканска заради някакви документи, нали видя как е претърсвано бюрото й. А може и заради тези изрезки.

— Е, и?

— Това албумче може да е ценно. Струва си да го разгледаме внимателно.

Беше се вживяла окончателно в ролята на детектив. Стигнахме почти обратно до мястото, откъдето бяхме тръгнали, и аз си спомних момента на наслада, прекъснат от това произшествие, към което нямах никакво отношение.

— Искаш ли да се качим горе? — попитах я с надежда да продължим прекъснатото.

— А, не, имам други планове — отказа тя.

Явно „другите планове“ не бяха нищо друго, освен опънатия синджир на Улански.

— Имам обаче идея. Никога не съм ходила на оперета. Заведи ме, моля те, да гледам представление в Оперетата — издума неочаквано Лидия.

Зейнах от изненада, но не можех да й откажа, в никакъв случай.

— Добре, ще видя кога има билети и дали нещо е поносимо за гледане. Не знаеш какво искаш, после да не съжаляваш.

— Няма — отговори радостно тя и изтича на улицата. Изведнъж ми се стори много по-млада, като че ли последните няколко часа бяха свалили поне пет години от авантюристичния й живот.

Не си беше сложила грим, защото бързахме, затова изглеждаше по-млада, убих аз още в зародиш тази илюзия за прераждането, но това не ме успокои.

Имах предчувствие, че Лидия все пак ще ме накара да страдам по нея, нещо, от което се страхувах от самото начало, когато се запознах с нея.