Леа Коен
Събирачът на дневници (3)

3.

Не беше възможно да отида на представление в Оперетата, без да съобщя за това на майка ми. Бях калпав син, но чак такова престъпление не бях способен да извърша. Още повече че беше напълно вероятно да бъда разпознат и докладван. Много от пенсионираните актьори, актриси и танцьори от Оперетата ходеха често там, някои от носталгия, други от нямане какво да правят вечер, а трети — с надежда да бъдат забелязани.

„Калева, видях снощи сина ти на представление с едно хубаво момиче, но толкова силно гримирано, че не можеше да се разбере дали е истинско. Сега младите нямат никаква мярка, едно време ние даже на сцената не се гримирахме така.“

Представяте ли си? Такова обаждане беше не само вероятно, но почти неизбежно, ако бих се осмелил да отида без Калева в театъра, в който беше прекарала тридесет и пет години от живота си и където всички я познаваха.

Поради тази причина уведомих официално майка ми, че ще ходя на представление в Оперетата. Тя се изненада до смърт, както се казва в такива случаи. Възпроизведе около петнадесетминутен монолог на тази тема, който само частично и в началото беше посветен на това благородно, изящно и приятно развлекателно изкуство, за разлика от операта, Нео, където всичко е изкуствено, сюжетите са неправдоподобни, а актрисите са по правило дебели, лошо облечени и неприятни за гледане. Останалата част на монолога беше свързана с нашите сложни отношения, в които липсвало уважение, респект, скъпи Нео, интерес към работата на другия, нещо, от което съм страдала цял живот и за което ти изобщо не си си давал сметка. Нямал съм дори представа как е издържала голям син с две ръце, или по-скоро с два крака, колкото и дълги да били те, как й се искало да бъде на мое място, да има кой да я издържа, да я изпрати в университет да следва тази толкова прекрасна специалност, литературата, към която подтикнала детето си, за да станел синът й един ден поне писател, какъвто аз обаче и до този момент не съм успял да стана, а вече било твърде късно, защото денят се познавал от сутринта, но все пак не било зле, че съм поел отговорност за себе си и ето, тя вече не била длъжна да ме храни поне, ако не друго, като същевременно ми била благодарна, че от време на време съм се сещал за нея, дори финансово, защото съм знаел много добре, че тя разполагала с нищожна пенсия, защото тази държава ценяла всичко друго, освен изкуството, и че ако не бил скромният апартамент на майка й, моята баба, оставен в наследство и даван сега под наем, тя щяла да мизерства и може би дори да проси, тъй като не била Балканска, която незнайно откъде имала доста повече средства.

— Аз, естествено, ще дойда с теб — приключи тя.

Бях сразен. Драматичната възможност да събера заедно двете жени, които в момента ми създаваха най-много проблеми, беше последното, което желаех.

— Няма да съм сам, отивам с приятелка — опитах се да отклоня опасността, която ме заплашваше.

— Още по-добре, най-после ще те видя с момиче. Освен това ще осигуря хубави места, защото ще се обадя на Бай Моис.

Бай Моис беше портиерът на театъра. Беше несменяем, вечен и безсмъртен като древния Мойсей и твърдеше, че помнел майка ми още когато била дете. Възможно беше, тъй като изчислявах възрастта му на повече от сто. Имаше изправена стойка и гъста бяла коса над високо чело, без нито една бръчка по него. Осанката му се разваляше единствено от бастуна, на който се подпираше, повече от предпазливост, отколкото от необходимост. Носеше прости бели гуменки, които контрастираха на неизменния му черен костюм. „Болят ме краката“, казваше с намигане той, но аз подозирах, че се харесваше така. Никой не знаеше какво беше правил Бай Моис през първите петдесет години от живота си, но всички мислеха, че винаги е бил портиер. Усмивката не слизаше от лицето му, което беше обяснимо, защото, седнал или прав на служебния вход на Оперетата, цял ден посрещаше и изпращаше балерините и певиците, които любовно го наричаха Бай Моис и от половин столетие му изпращаха въздушни целувки, когато минаваха покрай него. Той като че ли се хранеше от тази въздушна любов и ако някой се съмняваше, че любовта подмладявала, щях да му препоръчам да се срещне с Бай Моис, когото тя беше направила направо безсмъртен. Беше нещо като талисман на театъра, негов пазач и таен съветник на целия този народ от капризни, самолюбиви и уязвими артисти, които с охота му доверяваха тайните си.

Нямаше как, трябваше да се примиря. Опитах се да мисля прагматично. Очевидно Лидия имаше нещо предвид с това посещение, макар че се опитваше да ме заблуди с внезапен интерес към театъра, доколкото мястото, където щяхме да отидем, отговаряше точно на тази дефиниция.

— После да не съжаляваш, ти сама си го поиска — предупредих я за всеки случай.

Нали съм разбирал, най-много информация сигурно имало на мястото, с което е била свързана Балканска, отговори Лидия, там са били всичките й връзки и може би тайни, не се знаело в какво са се забърквали тези дами от Оперетата, нямала предвид майка ми, но все пак, защото, доколкото разбирала, по времето, когато не е имало нощни клубове, кабарета и Пайнер, големците все са се забавлявали някъде, чувала била, че най-хубавите момичета били по балетите, в Операта или в Оперетата, а да, също и в художествената гимнастика, но там са толкова кльощави и плоски в бюста, че даже няма къде да им сложат медалите, затова им ги окачват на врата, та мисълта й била, че ако сме искали да разберем нещо около смъртта на Балканска, аб-со-лют-но необходимо било да отидем на театър!

— А кой ти каза, че искам да разбера нещо за смъртта й? — контрирах тирадата и аз.

За какво ми беше потрябвало да се ровя в история, която без съмнение щеше да ми донесе само неприятности?

— Така ли? Ако не те интересува — каза студено Лидия, — тогава просто си тръгвам. Точно беше започнало да ми става интересно с теб, но очевидно ти искаш да докажеш на всяка цена, че си скучен тип, чиято цел и радост в живота е да издава готварски книги.

Забележката за готварските книги ме засегна. Исках да й изредя целия си каталог, за да се увери, че в него имаше две нашумели философски издания, няколко наистина прекрасни романа, прекрасни, Лидия, а не комерсиални, както правеха другите, и в тях изобщо не ставаше дума нито за вампири, нито за магически игрички за тийнейджъри, нито за еротични мераци на петдесетгодишни лелки, исках да й кажа също, че бях имал куража, не, това е слаба дума, бях поел риска да издам и български автори, включително един писател, който живееше в Германия и сам ме потърси преди повече от пет години във връзка с една негова криминална история от миналото. Не отиде при друг издател, Лидия, дойде при мен, защото чак в Германия се било разчуло за моето на пръв поглед скромно, но сериозно издателство. След като разнищихме неговата криминална история, и то успешно, Лидия, макар че не съм детектив, аз я издадох като роман. Негов.

Лидия ме гледаше намусено, но презрението в погледа й постепенно се стопи, което донякъде ме успокои.

Въздъхнах примирено, с което показах, че съм се съгласил. Кой знае, може би сега беше дошло времето най-после да напиша мой собствен роман, случаят ми изпращаше сюжет, а също и компаньонка, чийто ентусиазъм на начинаещ детектив беше точно онова, което ми липсваше, за да се хвърля в подобно начинание.

Като резултат от всичко, притиснат между Калева и Лидия, се озовах на петия ред в Оперетата, на представление на „Царицата на чардаша“. Двете жени проявиха лицемерна и преувеличена любезност една към друга, която не оставяше съмнение, че се бяха намразили от пръв поглед. Лидия тактично се беше облякла по такъв начин, че за първи път не приличаше на елитна проститутка, а на сравнително нормална млада жена въпреки многоцветния си маникюр, изправената на преса гъста изрусена грива и чантата „Прада“ за две хиляди лева.

От артистична гледна точка представлението беше посредствено, защото костюмите не бяха подновявани двадесет години, а краката на балерините за същото време като че се бяха скъсили, за разлика от възрастта им, която се беше увеличила. Логична последица на социалната еволюция. Сега най-дългокраките и най-младите се показваха или при Пайнер, или по телевизията.

Салонът беше наполовина пълен, като първите пет реда бяха заети от израелски туристи, а последните — от ученици от средния курс, които не престанаха да приказват през първо действие, а през второ направо си отидоха. Влизах им напълно в положението — и при много по-добри качества на спектакъла, като петнадесетгодишни хлапаци двамата с Максим бягахме от театъра, за да отидем в близката градинка с две бутилки бира. А и кой днес слушаше чардаши, макар и безсмъртни? И вълнуваше ли се някой от тази австро-унгарска драма за социална несправедливост, в която талантливо момиче от вариетето беше възпрепятствано да се омъжи за любимия си, чистокръвен княз, поради тежки предразсъдъци, които не позволяваха аристокрацията да се смесва с простолюдието? В края на краищата цялата работа се уреждаше благоприятно, но не по други причини, а поради обстоятелството, че князът се оказваше недотам чистокръвен, тъй като собствената му майка имаше минало на чардаш-танцувачка. Оценявах, че за последните сто години, на колкото беше „Царицата на чардаша“, нещата бяха еволюирали. Днешните богати не само не бягаха от привлекателни танцьорки, а дори ги държаха на здрав синджир да не избягат. Доказателството седеше от дясната ми страна.

Израелските туристи, за разлика от тийнейджърите останаха до края и ръкопляскаха от сърце на спектакъла.

— На какъв език говорят тези? — попита ме Лидия, сочейки с глава към седналата пред нас възрастна двойка, доловила непознатия им език.

— На иврит — отговорих й тихо.

Лидия ме погледна въпросително, затова уточних:

— Те са от Израел.

— А, значи на еврейски — уточни невежата ми приятелка.

— Не, Лидия, езикът се казва иврит. Евреите говорят на много и на различни езици. В Израел се говори иврит, това е.

Неволно бях повишил глас, та жената отпред се обърна към нас, усмихна се и каза:

— Аз говоря и български, родена съм тук.

Изчервих се от неудобство, а Лидия чаровно се усмихна на израелката.

Антрактът беше пълен с неочаквани събития.

Почти седмица беше изминала от смъртта на Балканска, тялото и стоеше още непогребано в хладилниците на Съдебната медицина и темата за смъртта й беше неизбежна в храма на нейната професия, където никой, от примадоните до разпоредителките и гардеробиерките, не спираше да коментира случая. Същото направи и публиката в антракта.

— Бяхте приятелки, госпожо Калева, как можа да се случи? Да не я намерят цели пет дни! В какъв свят живеем?

Въпросът и възклицанията идваха от гардеробиерките, които в този театър като че ли не се пенсионираха никога и още помнеха майка ми, въпреки че вече двадесет години тя не беше на сцената. Доволна да бъде отново в светлините на прожекторите, Калева раздаваше интервюта. Всъщност, както и всички други, тя не знаеше нищо за случая. Затова се впускаше в спомени, кога верни, кога измислени, като, разбира се, не пропускаше да подчертае и собствената си роля в успехите на Балканска.

Ах, за мъртвите винаги се говорели толкова хубави неща, че да ти се приискало да умреш, Балканска била, разбира се, една от добрите Царици на чардаша, но нека не се забравяли и другите, защото този театър бил виждал много големи актриси в тази роля и освен това, както е видно от заглавието, какво би било цялото представление без танците, без чардашите, нека се признаело, че в миналото, когато тук е играела най-добрата балетна трупа, и това е било всеизвестно, публиката е идвала, за да гледа главно тях, танцьорките, които правели спектакъла, а когато чардашите свършели, идвало време и за пеенето, както и за онези прекрасни импровизации на комиците, на които всички се смеели до сълзи.

— Много е топло тук, Фери Бачи, защо не си свалите фрака?

— А не, скъпи графе, не мога да направя такова нещо.

— Ама не се стеснявайте, свалете го.

Калева се заливаше в смях от спомена, за да довърши:

— Разбирате ли? Фери Бачи беше забравил да си сложи риза под фрака и колегата искаше да го съблече пред публиката. Заливахме се от смях.

Хората наоколо учтиво замълчаха и майка ми смутено се изкашля. Никога не се научи да разказва нещо смешно, не разбирах защо продължаваше да се опитва. Въпреки че беше играла в Оперетата, неин жанр си оставаше драмата. Особено семейната, което беше доказала с двата си развода. Сега сцената на тази драма се беше стеснила до малкото останало — нейния син, тоест аз.

— За нея се говореше и в Израел — намеси се израелката, която вече ни беше позната.

— Така ли? — обърна се изненадана към нея майка ми.

— Да, ние също сме чували за Балканска — потвърди жената. — Нали, Хаим? — обърна се тя към мълчаливия си съпруг, който до този момент не беше обелил дума.

— Софийските евреи много обичаха този театър и в миналото го поддържаха, докато можеха, разбира се. Оперетата, както е известно, е еврейско изобретение. Калман и Офенбах са евреи — не без гордост допълни въпросният Хаим на отличен български. — А за Силва сме чували от мъжа й в Израел. Всъщност тя се е казвала Бергер, съпругът й Йосиф Балкански възвърна в Израел старото си име Йожи Бергер. Бяхме близки и почти съседи в Яфа. Съобщили му веднага за смъртта на Силва и понеже знаеше, че сме в България, ни се обади и ни помоли да отидем в Оперетата точно на това представление, за да я почетем. Търсихме нейна снимка във фоайето, където искахме да сложим цветя.

— А този… Бергер? — полюбопитства Лидия. — Той няма ли да дойде?

— О, Йожи е в старчески дом и с разклатено здраве. Едва ли би могъл да пътува.

Ново двайсе! Никога не бях чувал подобна версия за невидимия баща на Максим, който се оказа в Израел!

Докато слушах малката група, в центъра, на която Калева объркана се опитваше да върне разговора върху спектакъла, забелязах с периферното си зрение, че Лидия разговаряше тихо и настрана с израелката и записваше нещо на случайно листче, което ловко прибра в чантата си. Не губеше нито време, нито самообладание.

Изгледахме с усилие другите две действия, след които качих Калева в едно такси и най-после останах насаме с Лидия.

— Е, какво, хареса ли ти?

Зададох въпроса не защото толкова желаех да науча мнението на Лидия за оперетното изкуство, а за да я върна към реалността или по-скоро към себе си. За първи път прекарвах цяла вечер с нея, но вместо да съм доволен от преживяното, се чувствах объркан, като че ли бях заел мястото на някой друг.

— Да ти призная направо, очаквах да е много по-скучно. Не че ще дойда скоро пак, но музиката ми хареса.

— Е, тя се харесва на всички. Калман е най-популярният оперетен композитор.

Сетих се за думите на Хаим от Израел: „Оперетата е еврейско изобретение“. Не бях се замислял върху този факт, даже ми се струваше силно преувеличен. Познавах заради майка ми най-известните оперети, но никога не бях ги свързвал с евреите. Трябваше да проверя по-подробно как стоеше въпросът, имаше нещо неясно в тази връзка. Калман беше толкова австро-унгарски, че не можеше да бъде евреин.

Като че ли прочела мислите ми, Лидия ме запита:

— Какво искаше да каже бай Хаим от Израел с думите „Оперетата е еврейско изобретение“?

— Това няма отношение към случая — отклоних въпроса й, защото не знаех какво да отговоря. — И престани да наричаш хората както ти падне. Какъв ти е, та го наричаш бай Хаим?

— А Бай Моис също ли е евреин? — продължи тя, като че ли не ме беше чула. — Освен това, както се разбра, и самата Балканска май се е казвала всъщност Бергер. И тя ли?

— А ти какво? Да нямаш нещо против евреите? — озъбих се изведнъж без причина аз.

Не знам защо, въпросите й ме раздразниха. Изобщо не бях направил такива връзки. За мен Бай Моис беше нещо като родово прилагателно към мамината професия, а обстоятелството, че мамината приятелка се е казвала всъщност Бергер, което беше немски превод на Балкански или обратното, въобще не ме беше развълнувало.

— Не знам за какво говориш — студено реагира Лидия. — Опитвам се да разбера защо изведнъж по този повод се случиха няколко неща, които имат връзка с евреи. Театърът беше пълен с израелци, Балканска се оказа Бергер, а Бай Моис как се казва според теб?

Нямах представа, а и не ме интересуваше.

— Ти въобще виждала ли си евреин на живо? И какво знаеш за евреите? — нападнах я аз.

— Не бях виждала допреди малко. Знам, каквото съм чувала оттук-оттам. Не са ли малко странни? Виж какво, хайде да говорим за друго, а за евреите ще поразпитам и утре ще ти кажа какво мисля.

Само това оставаше, да се окаже, че се любя с антисемитка.

— Я зарежи евреите, какво те интересуват — подхвърлих с желание да приключим с темата.

— А, в никакъв случай, дори мисля, че ако искаме да разберем нещо за смъртта на Балканска, трябва най-напред да узнаем каква е била.

— Имам по-добро предложение. Имам хубаво вино вкъщи, да се качим да го изпием, ще продължим там да се караме за евреите, ако толкова искаш.

— Не мога, Алексей ще ме убие, ако не ме завари вкъщи. Казах му, че отивам с приятелка на театър, той се позасмя, но ще ме провери кога съм се върнала.

Синджирът, синджирът! Напълно бях забравил за него, като че ли въобще не беше съществувал. Трябваше Балканска да умре, за да разпусне въпросният Алексей края.

Тя се качи на първото такси и ме остави като непотребен реквизит на тротоара да размишлявам в какъв сценарий се бяхме забъркали и къде щеше да ме отведе всичко това.

 

 

Прибрах се унил, от джоба на сакото ми стърчеше програмата, която бях купил за Лидия и която тя изобщо не погледна заради детективските си занимания по време на спектакъла, като наблюдение върху околните, взимане на телефонни номера от непознати израелци и слухтене във фоайето на театъра, като че ли се намираше на местопрестъпление. Разлистих разсеяно страниците и неволно се зачетох. С удивление разбрах, че истинското име на Имре Калман е било Емерих Копщайн. Роден бил край езерото Балатон в еврейско семейство.

Значи наистина „Царицата на чардаша“ беше написана от евреин! Зарових се в интернет, за да потвърдя теорията на бай Хаим от Израел, че оперетата наистина е „еврейско изобретение“. Открих, че не само господин Копщайн, прекръстен на Калман, е унгарски евреин, а също и цялата негова постановъчна група от сценаристи, хореографи, включително прочутата за времето изпълнителка на главната роля Мици Голд. Най-австрийската оперета, творбата, с която Виена, недолюбваща евреите, винаги се е гордеела, единствената оперета, освен „Прилепът“ на ортодоксалния австриец Йохан Щраус, допусната на сцената на най-консервативния оперен театър в Европа, Виенската опера, беше еврейско творение! Без да се забравя, разбира се, че самият Щраус беше покръстен евреин. Няколко талантливи унгарски евреи бяха подпалили Австро-Унгария със своите чардаши, както беше направил в Париж с френския канкан един небезизвестен Жак Офенбах, също евреин. Продължих да се ровя, защото темата ме заинтригува. Открих, че „Царицата на чардаша“ е била любима на много от първенците на Третия райх. Имаше нещо комично в обстоятелството, че и най-върлите нацисти обичали, слушали и дори подскачали по чардашите на Калман, защото те съвпадали с представите им за несложна музика, която повдигала духа. Дори самият Хитлер, научих от прочетеното, се оказал почитател на Калман, а „Царицата на чардаша“ била сред любимите му сценични творби. Което ме караше да мисля, че може и да се е преструвал, като е твърдял, че примира по Вагнер, както и че е целувал ръка на госпожа Винифрид Вагнер^[1], пламенна националсоциалистка, не толкова от любов към знаменития й свекър, а заради Гьобелс. Самият Хитлер бил силно изненадан, когато разбрал за еврейския произход на бащата на „Царицата на чардаша“. Учудих се дори, че не го е изпратил директно в Дахау, или дори в Аушвиц. Може все пак действително да е имал отношение към музиката, както се твърдеше. Той предложил лично на композитора да го „ариезира“. Как е възнамерявал да го направи, чрез кръвопреливане или по друг начин, не ставаше ясно, но Калман категорично отказал. През 1940 година напуснал Австрия и като много други заминал за Америка. „Царицата на чардаша“ попаднала в списъка на забранените произведения. Когато се върнал във Виена през 1949 година, австрийците били въвели отново чардаша като правилна музика, но Калман имал тежки спомени от миналото и предпочел да живее в Париж. Там и починал.

Ето нещо, което можех да разкажа на Лидия, за да я изненадам с познания по темата и същевременно да задоволя интереса й към връзката между евреите и оперетата.

Преди да успея да направя това, Лидия ме изпревари с друга изненада.