Леа Коен
Събирачът на дневници (23)

8.

Следващата нощ щеше да остане в паметта ми като нощта на Големия пожар.

Спах на пресекулки, неспокойно и сънувах тревожен сън.

Намирах се на непозната гара и в безнадеждно объркване търсех влак, който не беше обявен в разписанията. Разпитвах един след друг минувачи и служители, но те или вдигаха рамене, или многозначително мълчаха. На един от пероните забелязах струпване на пътници и се отправих натам. Хора с букети, жени със старовремски шапки и няколко военни в стегнати в талията униформи изпращаха някого. Трябва да беше важна клечка, помислих си, ако се съдеше по вълнението на тълпата. Опитах се да се приближа, видях възпълна захилена дама с голяма шапка, която прегръщаше наред всички и обещаваше да им донесе сладкиши от Жербо^[1]. Мъж с цилиндър и с мустаци я подканяше да се качи на влака, като шеговито заплашваше, че щял да тръгне без нея. „Няма, Богдане, този влак нас чака“ — отвърна самоуверено дамата и продължи сбогуването. На прозореца на купето видях долепена до стъклото физиономия, опитах се да я разгледам и с изненада открих, че това беше икономката на Бай Моис, Боби. Тя имаше измъчено, посърнало изражение, сбръчканото й лице издаваше уплаха, а погледът й търсеше някого в тълпата, когото очевидно не намираше.

„Това момиче си изгуби ума от вълнение“, чух да казва пълната дама с шапката, сочейки към Боби. Учудих се, че дамата наричаше „момиче“ престарялата жена.

Изведнъж от другата страна на перона се появи достолепен мъж с редингот, цилиндър и бели ръкавици. Той се приближи към вагона, разбута изпращачите и извика към пълната дама и съпруга й с цилиндър: „Вие ги изпращате на смърт, ще съжалявате жестоко!“ Изпращачите се отместиха и двамата мъже се намериха един срещу друг. „Късно е вече — отговори другият, — влаковете ще тръгнат след малко“. Мъжът с редингота погледна джобния си часовник, който висеше на златен ланец на сюртука му, после каза: „Ще си спомните този час и този ден, но ще бъде късно за Вас“. После сърдито се обърна и се отдалечи с бързи крачки.

С прозрението, което озарява само спящите, мигновено разбрах, че двамата разговаряха за влака, който търсех. Осъзнах, че имах само няколко минути, за да го намеря, и затова се защурах между пероните, като скачах по релсите. В самия край на гарата забелязах товарни вагони, около които имаше полиция, и се затърчах към тях. Вагоните бяха пълни с хора, разбрах това по стенанията и виковете, които се носеха от тях. Издебвайки полицаите в гръб, преминах между релсите и се озовах на тесния перон. Вагоните бяха заковани, но някои от хората бяха долепили лицата си до случайните отвори между дъските.

„Естер, Естер — виках аз. — Тук ли е Естер, моля ви?“

Тогава отвсякъде се чуха възгласи:

„Аз съм Естер.“

„И аз.“

„И аз, ела насам.“

Щурах се като луд и навсякъде виждах едно и също лице — лицето на Естер. Тя ту се усмихваше тъжно, ту правеше гримаса, че ще се разплаче, а от единия край на вагона ми се стори, че ми подмигна дяволито между две заковани дъски.

Междувременно се чу сирена и влакът бавно потегли. Стопи се като дим за броени секунди, а заедно с него и Естер, която бях зърнал за миг в стотици лица.

Върнах се на другия перон между изпращачите с букетите, исках да им кажа да спрат веднага влака с Естер, докато не се случеше нещо непоправимо. Те бяха замръзнали, като че ли очакваха фотограф за групова снимка, после като по даден знак дамата с шапката извади носна кърпичка и замаха в посоката, където влакът с Естер вече беше изчезнал.

„Свърши се — каза тя. — Най-после ще можем да си отдъхнем.“

След това влакът на свой ред потегли и последното, което видях, беше разплаканото лице на икономката Боби на прозореца. Очевидно онзи, когото чакаше, така и не бе дошъл да се сбогува с нея. Или може би с Естер?

После в съня ми се прокрадна сирена на пожарна, аз се размърдах и тревожно се запитах: „Къде ли гори?“. Не получих отговор, но сирената продължи реално, докато окончателно ме разбуди.

Чух гласа на Лидия до себе си:

— Телефонът ти, глупчо. Трябва да смениш тази апликация, много е досадна.

Съвсем бях забравил, че по правило „пожарната команда“ известяваше, че ме търси Калева.

Погледнах часовника си — беше два и половина през нощта. Какво ли се беше случило?

— Нео — чух в слушалката задъханият от вълнение глас на майка ми. — Бързай веднага, къщата на Бай Моис гори.

Само това оставаше! Нямаше ли да се обади поне веднъж с някоя хубава новина? Калева оставаше мой основен източник за известяване на бедствия и катастрофи от всякакъв характер.

Облякох се набързо и хукнах, но Лидия ме спря:

— Никъде няма да ходиш без мен. И аз идвам.

Не исках да губим време и затова й дадох знак да се облече бързо и да ме последва.

Хукнахме като полудели по улиците, в този час вече нямаше трамваи и тролеи, а нощните таксита никога не спираха в центъра. Тичах, без да усещам земята под краката си, Лидия ме следваше неотстъпно. Около Университета ни застигнаха с вой пожарни команди, които нямаше къде другаде да отиват, освен там, накъдето се бяхме запътили и ние. В небето имаше странно зарево, което можеше да бъде само от пожар.

Никога по-рано не бях виждал пожар на живо и гледката беше поразяваща за мен. От сградата на Бай Моис се извиваха огромни червени пламъци към небето. Улиците бяха заградени на разстояние от около триста метра. Три пожарни коли се бяха паркирали в подножието й и я заливаха с пяна и вода. Наоколо се носеше миризма на изгоряло, като от огромно запалено огнище. Въпреки късния час, на улицата бяха излезли стотици хора, които гледаха като хипнотизирани ужасното зрелище. Цареше тишина, нарушавана само от странно пращене като от гигантско огнище и от глухия тътен на огъня, който беснееше на воля. От време на време се чуваха подвиквания на пожарникарите, които изглеждаха безпомощни да спрат стихията, както и тихият разговор на хората помежду им, които като че ли присъстваха на жертвоприношение и не смееха да извисят глас.

В кръга на заграденото с железни парапети място се мярна фигурата на Кубрат Генов и без да се замисля, се отправих към него. Лидия ме следваше по петите.

Генов ме забеляза и като че ли не се изненада.

— Как научихте? — запита рязко той.

Този тип не губеше никога самообладание. Имаше вид, като че ли беше прекарал половината си живот в гасене на пожари.

— Калева ми се обади. Предполагам, някой от обитателите я е алармирал. Къде са те?

Чак сега забелязах две линейки, които бяха паркирали досами къщата, както и няколко души с бели престилки.

— Има ли пострадали? — запитах тревожно.

— За щастие повечето са гледали телевизия на първия етаж, когато е избухнал пожарът. Градинарят ги е изкарал един по един на улицата по халати и по пантофи. Единствено собственикът не е бил с тях и не е искал да излезе от къщата.

Обхвана ме лошо предчувствие.

— Къде е той? — запитах със свито сърце.

— При другите — отговори Генов. — Градинарят го е извадил насила и на гръб в последния момент. Всички са доста замаяни от преживяното и от дима. Откараха ги до един в болницата. Има проблем само с Боряна, най-близката на собственика. Не иска по никой начин да напусне мястото и седи с маска в линейката.

— Как е станал пожарът? — продължих да разпитвам.

Генов вдигна рамене.

— Още не е известно. Най-вероятно по непредпазливост. Стари инсталации или нещо подобно.

Замълчах. Къщата беше напълно обновена и всичко в нея беше модернизирано.

— Може ли да видим жената? — Бях сигурен, че вярната Боби е останала като статуята на Командора, несломима докрай.

— Разбира се — отговори Генов с учудваща за неговия характер готовност. — Не е лошо някой да се погрижи за нея.

Когато зърнах Боби, изпитах чувството, че още не съм излязъл от съня си. Тя имаше същото тревожно, отчаяно изражение, каквото имаше на онзи въображаем прозорец във влака. Очите й бяха сухи, но изражението на лицето й беше на жена, която плаче: устата беше увиснала безнадеждно надолу, цялото й лице беше сгърчено в болезнена гримаса като от нетърпима болка.

Тя ме хвана за ръката, както удавник хваща подадена тояга, стисна ме здраво с костеливите си пръсти и зашепна:

— Той полудя. Искаше да изгори всичко: онези дневници, къщата, себе си. Опитвах се да го спра, но беше като обезумял.

Погалих ръката й и я запитах:

— Имате ли къде да отидете? Някакви близки, на които да се обадим?

Тя помисли за миг, после поклати отрицателно глава.

Спогледахме се с Лидия, но дори да исках, нямаше къде да я сложа в двустайното си жилище, където Лидия вече се беше разположила в единственото легло.

— Толкова по-зле — измърморих на себе си. — Калева ще се сдобие с приятелка.

— Ще изненадаме ли майка ти, или ще я предупредим? — запита Лидия.

Странно. Бяхме живели само два дни заедно, а вече четяхме мислите си.

— Не, ти ще заведеш госпожата при Калева, а аз ще отида да видя какво става в болницата с Бай Моис. Ще се справиш ли?

Лидия беше човек на действието. Намери Генов, каза му нещо, след което начаса пристигна кола с полицейска лампа на покрива. Двете жени се настаниха в нея, а аз потеглих към болницата.