Леа Коен
Събирачът на дневници (20)

5.

Изпълнен с гордост, че бях спасил поне едната от двете жени, които съсипваха живота ми, временно бях напълно забравил за другата. Докато Лидия не ми напомни, че ролята ми на универсален спасител все още не беше завършила.

Изпаднах в истинско недоумение, когато непознат глас от неизвестен номер ми се обади, за да ми съобщи, че госпожица Попова се намирала със счупена ръка в болницата за спешни случаи „Пирогов“ и настоявала да отида веднага при нея.

— Имате грешка — отговорих с досада на непознатия, тъй като не се сещах за никоя с това име.

Той обаче настоя повторно и запита дали аз съм действително издателят Нестор Калев. Подло подозрение се прокрадна в ума ми и с тежко предчувствие на свой ред го помолих да повтори името на пострадалата.

— Лидия Попова — каза той. — На третия етаж, шеста стая, преди час я оперираха, вече е добре.

Хукнах като обезумял, не знаейки какво да мисля.

Заварих Лидия в окаяно състояние, макар че превързаната й ръка най-малко ме впечатли. Едното й око беше подуто и с голям червен оток, по челото й имаше белези от одраскано, като че ли я бяха влачили по цимент.

— Какво се е случило? — запитах я, очаквайки най-лошото.

— Момчетата на Улански — отговори тя, като направи болезнена гримаса.

— Къде? Кога?

Бяхме говорили само преди няколко часа, помнех последните й думи: „Сега не мога да говоря, ще ти се обадя по-късно“. Защо не ми беше казала още тогава, че е имала неприятности?

— За назидание. Оттам не се излиза без разрешение. Те могат да те натирят, но сама не можеш да си тръгнеш. Алексей не може да ми прости, че аз го натирих.

Не знаех нищо за техните отношения, освен онова, което бях чел в жълтите вестници и видял по телевизията. Не се бях запитал какво точно се беше случило между тях след ареста на Улански. За мен неговото задържане беше достатъчно, за да смятам синджира на Лидия за скъсан, още повече и след като стана ясно, че тя беше изгубила статута си на фаворитка. Ако бях познавач на хора като Улански и на правилата, по които те живееха, би трябвало да се безпокоя много повече за живота на Лидия, както и за себе си. Законът на Улански изискваше преданост докрай, което може би значеше до смърт, освен ако той не решеше другояче.

— Какво се случи? — попитах, потиснат не от вида и, а от собственото си неумение да я защитя.

— Не исках да те занимавам, но той настоя след ареста да ходя да се срещам с него и аз отказах. Казах му да се разкара, не искам изобщо да го виждам повече. Не защото го бяха арестували, нали разбираш? Отдавна знаех, че някой ден ще се случи. А защото се държа с мен като с евтина курва. Дори не ми беше казал за другата. Отговори ми, че ще съжалявам.

— Е, съжаляваш ли? — запитах я, като леко стиснах здравата й ръка.

Лидия опита да се усмихне със здравото си око и отговори, без да се замисли:

— Никак. Сега вече всичко свърши. Моля ти се, подай ми огледалце, имам в онази пластмасова торба на шкафчето, искам да се разгледам.

Опитах се да я спра.

— Недей, почакай няколко дни. Сега не си толкова хубава.

— Не искам да чакам, а той ще си плати. Искам да видя каква ще бъде цената.

Излишно беше да споря с нея, знаех, че като си науми нещо, нямаше смисъл да я разубеждавам.

Посегнах към торбата. В нея бяха безразборно нахвърлени всички джунджурии, които Лидия обикновено носеше със себе си.

— Къде ти е чантата? — запитах с учудване.

— А-а, Прадата ли? Момчетата на Улански ми я взеха. Претарашиха гардероба ми и отмъкнаха половината дрехи. Представяш ли си? Сигурно ще раздава моите парцалки на други курви.

— Не говори така — спрях я аз. — Ти не си курва.

— Мислиш ли, че не съм? — Тя ме погледна иронично.

— Разбира се, че мисля, че не си — отговорих напълно искрено и без всякакво съмнение в думите си.

— А какво съм тогава? — продължи да настоява тя.

— Ти си красива млада жена, която умее прекрасно да танцува и която ще стане писателка. Това си.

Лидия въздъхна тъжно, но и с облекчение. Приличаше на дете, което се е наранило и чака подарък като компенсация.

— Знаеш ли, мисля да напиша роман за Улански, за мафията и за цялата негова паплач, която познавам. Какво ще кажеш?

— Ще бъде автентично — отговорих дипломатично.

— Не се бой, няма да е като „Моята изповед“, ще бъде истински роман. Ще ми помогнеш ли?

— Не! — отговорих твърдо. — Един писател сам си пише романите.

Тя се засмя.

— Не, глупчо. Ще ми поправиш ли граматическите грешки?

— За това си има хора, ще ти намеря кой да ги поправи.

— Значи, няма да ми помогнеш въобще? — попита разочаровано тя.

— Ще ти помогна. Като издам романа ти.

Лидия издаде звук, подобен на цвилене на млада кобила, опита се да се изправи, но се сгърчи от болка и се облегна на възглавницата.

— Искам да те целуна — каза тя.

— Не сега, с пребити жени не се целувам. Като оздравееш. И освен това, не съм безкористен. Аз ще спечеля от романа ти, защото ще стане бестселър, сигурен съм.

За последното, естествено, излъгах. Едва ли щях да спечеля от романа на Лидия, освен някой хубав бой от момчетата на Улански.

Наведох се над нея и я целунах по косата.

Тръгнах си с чувството, че с нас се беше случило нещо ужасно и същевременно благословено. Само преди час мислех, че ще прекрача прага на преизподнята, където очаквах да открия Лидия потрошена, в безсъзнание и заобиколена от свирепи горили. Намерих я наистина изпочупена, но не и прекършена. Ако това беше цената на нейното спасение, може би си струваше. А универсален спасител можеше и да стана. От този момент нататък нямаше пречки.

В коридора сварих хирурга, още в зелената му операционна престилка, върху която личеше ръждиво петно от засъхнала кръв. Бързаше към стаята на Лидия.

— Ще се оправи ли? — запитах го притеснено.

— Естествено, че ще се оправи — отговори троснато той.

Вероятно по десет пъти на ден му задаваха този глупав въпрос, първото, което идваше наум в главите на близките на оперираните.

— Вие трябва да сте онзи Нео, когото тя викаше.

— Викала ме е? — учудих се аз.

— Госпожица Попова най-напред крещя, после поплака, а накрая викаше. Вас.

— Крещяла е? Толкова ли беше страшно състоянието й?

— Тук идват много по-потрошени от нея, но такива крясъци не бяхме чували. Вашата приятелка крещеше не от болка, дори мислех, че не я усещаше, защото беше превъзбудена, тя крещеше от ярост. Предполагам, срещу ония негодници, които я бяха подредили така.

Стиснах зъби, след което му подадох ръка и бързо се отдалечих, за да не изрека повече, отколкото беше необходимо.

Заля ме вълна от негодувание и ярост срещу Улански и цялата му разюздана пасмина, които се разпореждаха безнаказано с човешки животи и съдби. Винаги се повтаряше същото. И вероятно винаги имаше такива като Лидия, които негодуваха, които крещяха и искаха да бъдат чути. Техните викове бяха единственото им оръжие срещу насилието, което околните, неми свидетели, или се правеха, че не виждат, или бяха безразлични към него.

Бай Моис също крещеше от години, макар че мнозина се правеха на глухи, за да не чуят историята на Естер такава, каквато той искаше да я разкаже. Аз обаче вече бях чул неговите викове и бях решил, ако се наложеше, да викам заедно с него.

Между вещите в торбата на Лидия бях забелязал визитна картичка, която скрих в джоба си, без да й кажа. Беше картичката на Генов.

Преди още да оставя моята вродена предпазливост да се намеси, набрах номера и извиках в слушалката веднага след като Генов каза своето безлично: „Ало“.

— След половин час те чакам в офиса си, мръсник такъв. И гледай веднага да дойдеш, защото иначе ще дойда аз и ще разбия лично и със собствените си ръце полицейската ти мутра. Чуваш ли?

Бях още в коридора на болницата и покрай мен мина санитарка, която тъжно поклати глава в знак на съжаление.

Нямах търпение да се срещна с Генов, за да излея върху него целия събрал се в душата ми гняв. Гневът на Лидия, на Калева, на Бай Моис, на Естер, на Стуни, на всички останали.

Когато пристигнах, той ме чакаше вече на улицата пред входа, което означаваше, че съм бил достатъчно убедителен.

— Разбрах за госпожица Попова — изпревари ме той — Отвратителна история. Надявам се, че вече е подала оплакване. Нямаме държава и всякакви типове върлуват безнаказано.

— Какви типове — слисах се аз. — Това е Улански, вашият следствен, който от затвора поръчва нападения.

— Не се поддавайте на емоции, господин Калев — студено ме прекъсна Генов. — Няма никакви доказателства, че извършителите са поръчани от Улански. Госпожица Попова работи в нощен бар. Това не е място за препоръчителни познанства. Може да е обидила някой от клиентите, не взимайте всичко за чиста монета.

Изпитах истинско желание да го ударя. Едно ляво долно кроше щеше да му дойде много добре.

— Чувате ли се какви ги дрънкате? Толкова е прозрачно. Стига само да разпитате Улански, и сам ще разберете.

— Няма как да го разпитаме — отговори Генов. — Улански не е вече в ареста. Той се съгласи доброволно да сътрудничи на следствието и беше освободен. Освен това, гарантирам Ви, непременно ще има алиби за посочения ден и час.

— Това е нечувано! — избухнах аз. — Преследвате пенсионирана танцьорка, напълно безвредна за обществото, защото Ви се е сторило нещо и защото не може да се защити, а същевременно пускате на свобода доказан бандит! И защо въобще се ровите в миналото на Балканска, вместо да се заемете с гангстерското настояще на Улански?

— Едното няма нищо общо с другото, господин Калев. И понеже много настоявате, ще Ви обясня. Силва Балканска беше не само наш дългогодишен сътрудник, но и щатен офицер на службите ни. Смъртта и е свързана с някои формалности, които трябва да бъдат изяснени.

Не се изненадах, и без това го подозирах вече.

— Била е шантажистка, злобарка и Ваше ченге. Какво толкова? Искате да жаля за нея ли?

— Няма да навлизам в подробности. Поне не сега. Всъщност въпросът е какво искате Вие от мен. Защо ме извикахте?

И аз се питах.

— За да Ви кажа, че ненавиждам цялата Ви пасмина, която не е по-различна от тази на Улански.

— По-различна е — спокойно отговори Генов. — Сам ще се убедите. Ако няма друго, да си кажем довиждане. Засега.

В думите му долових скрита заплаха, но кой знае защо, това изобщо не ме впечатли. Генов не изчака да му отговоря и си тръгна с ръце в джобовете.

Наистина исках да му разбия мутрата. Тъй като не успях, реших, че отдавна не бях стъпвал в клуба по бокс, и се упътих към залата, изпълнен с желание да излея целия си адреналин върху боксовата круша. Тренирах дълго, до пълно изтощение, като си представях многократно как размазвам сериозната полицейска физиономия на Кубрат Генов.