Питър В. Брет
Дневната война (6)

Четвърта глава
Завръщане
333 г. СЗ, Лято

Двайсет и шест Зазорявания преди Новолунието

Яздеха в галоп до сутринта, а после забавиха, когато слънцето отне нощната сила на конете. Арлен уверено ги поведе встрани от друма по друг, толкова обрасъл и разкривен, че почти не се виждаше. Пътят под краката на Рена така и не изчезна напълно, но се откриваше ненадейно пред нея и се скриваше бързо отзад, сякаш бродеха в гъста мъгла.

Около обяд пътят се сля с още един, много по-голям, и след почивка за ядене отново се качиха на конете. Като пътищата в Речен мост, Пътят на Старо могилово бе от камък, но на много места вече се бе разпукал и ерозирал и зееха огромни дупки, пълни с пръст и задръстени от недорасъл храсталак и бурени. Не на едно място бяха успели да пробият цели дървета, преобръщайки едри парчета камък, плесенясали и мръсни. На други места пътят се протягаше напред, сякаш недокоснат от времето, километър след километър сивкав камък, равен и еднакъв навсякъде, почти непокътнат.

— Как са местели толкова големи камъни? — удивена попита Рена.

— Не са — отвърна Арлен. — Правели са каша, наречена крит, която се втвърдявала и оформяла камък. Всички пътища били такива някога, понякога стотици километри дълги.

— Какво им се е случило? — попита Рена.

Арлен се изплю.

— Светът се смалил твърде много. Сега този е един от последните. Природата не ги превзема бързо, но рано или късно, ги превзема.

— Тук ще напреднем бързо.

— Да, но нощем ще има да търчим — предупреди я Арлен. — Полските демони се тълпят тук като свине край корито. Излизат през дупките в пътя.

Рена се подсмихна пренебрежително.

— Че защо да ги мисля? Избавителя е с мен.

Арлен се намръщи, а тя се засмя.

 

 

Рена вече не се смееше. Клетва се бе съгласила да получи няколко парчета усукана кожа като подпръг, но и така Рена едва смогваше да стиска ремъците, докато огромният анжиерски мустанг спринтираше по древната магистрала, прескачаше препятствия и едва се държеше пред купищата полски демони по петите си.

Здрачен Танцьор също се мъчеше да не изостава, с поне толкова ядрони зад опашката си, колкото и Клетва. Демоните сякаш бяха раждани за пътя и с дълги неуморими крачки напредваха по паважа с чудовищна скорост.

Отгоре писъците на въздушни демони изпълваха небето. Рена вдигна очи: демоните лесно се отличаваха по магическото си сияние и скриваха звездите с огромните си криле. Дори въздушните демони не бяха достатъчно бързи, за да пикират и да атакуват галопиращ кон, но ако конят някак загубеше ритъм…

— Ще се бием ли? — провикна се Рена към Арлен. Сетивата им бяха извънредно изострени нощем, но и така й беше трудно да разбере дали ще я чуе през трясъка на копита и писъците на полуделите за кръв демони.

— Твърде са много! — провикна се Арлен в отговор. — Ако спрем, ще ни настигнат още! Продължаваме!

По лицето му, видно като през деня за нощния й взор, бе застинала обезпокоена гримаса. За него нямаше никаква опасност, разбира се. Нищо не можеше да нарани Арлен през нощта. Рена не бе толкова сигурна за себе си. Защитеното й наметало не можеше да я предпази, докато се вееше зад гърба й, а макар да бе изписала със защити козината на Клетва, едва ли би издържала в дълга схватка с все повечето напиращи демони. Дори в обсипаната със защити сбруя на Танцьор имаше пролуки, за да се движи по-свободно.

Ръката на Рена я сърбеше да посегне към ножа, но вместо това здраво стискаше мощния врат на Клетва. Един ядрон изщрака с челюсти току зад копитата на кобилата и получи ритник в лицето.

Защитите по копитото пламнаха и дългите зъби на ядрона се разпиляха по пътя, а чудовището отхвръкна назад.

Задоволството на Рена бързо изчезна. Клетва се препъна и наруши ритъма си за миг, а останалите ядрони бързо я настигнаха и почти я връхлетяха. Назад по пътя изританият демон спря и се надигна със залитане. Магията му вече го лекуваше. Не след дълго щеше да възобнови преследването.

Арлен пусна юздите на Танцьор, обърна се и нарисува защита във въздуха. Ненадейно се надигна вятър и ядроните по петите й отлетяха назад като шума сред есенен вятър.

Усмивката на Рена бързо помръкна, когато видя колко това заклинание изтощи Арлен. Не можеше да го повтори, а демоните зад него също бяха на не повече от крачка-две. Рена се наруга наум, задето така твърдоглаво бе отказала да се упражнява с лъка.

Един от демоните се хвърли напред и със закривените си нокти остави дълги бразди в хълбоците на Танцьор, точно под сбруята, опитвайки се да събори жребеца на земята.

Танцьор наруши стъпката си, за да изрита звяра, и копитата му смачкаха черепа на демона — забавянето обаче даде време на друг демон да се покачи на древна купчина натрошен крит и да се изстреля във въздуха към Арлен.

Той се усука назад, сграбчи една от лапите и удари демона в главата с другата си ръка.

— Не забавяй! — извика, докато Клетва го изпреварваше.

Защитеният юмрук на Арлен бързо превърна лицето на демона в каша. Запокити го в другите зад него и те се запрепъваха в трупа.

— Не може да бъде! — просъска Рена.

От отсрещната страна на пътя напираше още една група демони, разстлали се по цялата му ширина. От двете му страни земята се спускаше в дълбок залесен ров. Нямаше как да свърнат.

Част от Рена копнееше да се бие. Демонът в кръвта й виеше за клане, но останалият й здрав разум й подсказваше, че сражението е предварително изгубено. Ако не можеха да се откопчат от затварящите се клещи, навярно само Арлен щеше да доживее утрото.

Мисълта й даде някаква утеха, докато се привеждаше ниско над врата на Клетва.

— Право напред — прошепна в ухото й.

— Следвай ме — подвикна Арлен. Бе изсмукал сила от убития демон, макар и все още да му бе доста по-малко, отколкото тази, с която започна нощта. Скицира защита във въздуха и демоните непосредствено пред него полетяха встрани. Размаха дългото си копие, пронизвайки всеки демон, който смееше да се приближи, ала един от тях не бе достатъчно бърз и Танцьор го размаза по камъните, а в нощта лумна магически пламък. Рена последва и прегази наново злочестия демон.

Демонът навярно би се възстановил дори от тези почти смъртоносни рани, но останалите от глутницата доловиха слабостта му и за кратко се отказаха от преследването, за да пируват със събрата си. Разкъсаха бронята му с ноктите си и погълнаха плътта му.

Рена оголи зъби и за секунда си представи как се присъединява към тях, храни се с месото на демона и попива силата му.

— Гледай напред! — излая Арлен и я изтръгна от унеса й.

Рена тръсна глава и се извърна от зловещата картина. Съсредоточи се в настоящето.

Сякаш почти се бяха измъкнали, ала сблъсъкът ги бе забавил достатъчно, за да дръзне един от въздушните демони да се спусне към Рена с лапите напред, за да я вдигне от седлото.

Защитите по ръцете и раменете на Рена се разгоряха и попречиха на демона да впие нокти в нея, ала силата на удара я събори от гърба на Клетва. Тя се стовари тежко върху дясното си рамо, то изпука, а в устата й се смесиха пръст и кръв. Въздушният демон се изтърколи с пресекливи писъци до нея, а тя се преметна встрани, като едва избегна ноктите, щръкнали от ставите на крилете му.

Рамото й гореше от болка, ала тя се надигна и я прие, както дървото приема пламъци, и несръчно извади ножа си с лявата ръка. Останеше ли да лежи, загиваше.

Не че шансовете й да оцелее бяха големи. Наблизо Клетва се вдигна на задни крака и зарита обградилите я демони. След миг щяха да нападнат и Рена.

— Рена! — Арлен завъртя Танцьор, но дори той не бе достатъчно бърз.

Въздушният демон се надигна тромаво. Неговата порода не бе създадена за земята и Рена се възползва. Изрита го в единия крак и докато демонът падаше назад, заби ножа си в гърлото му. Кръвта му плисна по дланта й и магията я изпълни. Болката в рамото й мигновено отслабна.

Един от полските демони се покачи на гърба на Клетва и Рена извади от кесията си няколко кестена. Огнените защити по тях експлодираха в порой от припуквания и резки пламъчета. Демонът, макар и само леко опърлен, се стресна и Клетва успя да го хвърли от себе си.

Рена нямаше време да види какво се случва след това, защото ядроните я забелязаха и няколко от тях се затичаха към нея. Тя пристъпи встрани от първия и го изрита в корема — защитите по пищяла и стъпалото й пламнаха и създанието отхвърча като парцалена топка. Друг обаче я изненада в гръб, раздра елека й и остави дълбоки следи по гърба й. Рена падна на колене, а друг от демоните я захапа за рамото отпред.

Този път защитите й не стигнаха. Кръвта и мръсотията ги бяха отслабили и звярът се вкопчи с четирите си чифта нокти. Рена изпищя. Някои от защитите й още я пазеха, ала други — вече не. Ноктите се плъзгаха по грейналите защити, докато намерят пролука, и там се впиваха жадно.

Ала и болката, и магията бяха като наркотик за Рена. В този момент не я интересуваше дали ще живее, или ще умре, знаеше само, че няма да умре преди врага. Отново и отново мушкаше с ножа на баща си ядрона и се къпеше в черната му кръв. Силите й растяха и отслабваха на хаотични талази. Бавно успя да го избута назад, а ноктите му излязоха от плътта й, сантиметър по непоносимо болезнен сантиметър.

Демонът вече бе мъртъв, когато Танцьор разпръсна останалите и Арлен скочи от гърба му, захвърлил робата си. Засиял от магическа сила, отвори муцуната на демона и го отскубна от нея, а след това го захвърли насред още няколко. Един от тях го нападна, ала той го подхвана с прийом от шарусахк и го прониза с пръст като нагорещен ръжен в окото.

Рена изръмжа и вдигна ножа си. Тялото й се противеше на усилието, ала тя бе в лапите на по-могъща магия. Нощта се беше превърнала във вихрушка от слети силуети, но огромната Клетва се открояваше пред погледа й, обградена от демони. Един от тях висеше от врата й, опитвайки се да се захване. Ако успееше, щеше да я събори. Рена нададе див вой и се затича натам.

— Рена, ядроните те взели! — провикна се Арлен, ала Рена го пренебрегна и нагази сред демоните, разрита ги и ги разблъска, развъртя ножа си бясно, мъчейки се да стигне до коня си. Всеки удар я изпълваше с нов порив на магическа сила, правеше я по-силна, по-бърза — неуязвима. Отскочи и сграбчи един от задните крайници на демона върху гърба на Клетва, като го надигна така, че по-удобно да го прониже в сърцето.

Арлен изтича след нея, разтваряше се в дим, когато демоните го атакуваха, а миг по-късно ги налагаше със защитените си юмруци, крака, колене и лакти, дори с темето си. Миг по-късно беше до нея и подсвирна рязко, привиквайки Танцьор.

Жребецът пътьом разпръсна още една група демони и даде на Арлен време да изпише големи забранителни защити във въздуха край тях. Рена виждаше тънката магическа нишка, с която Арлен прикрепяше символите един към друг. Един от демоните скочи към тях и двойка защити пламнаха и го отметнаха назад. Колкото повече ги атакуваха чудовищата, толкова по-силни щяха да стават защитите. Арлен оформяше кръг край тях, но пред него няколко демона му препречваха пътя, като продължаваха да щракат с челюсти към Клетва. Рена закрачи към тях с ножа напред.

Арлен я стисна за лакътя и я дръпна обратно при себе си.

— Стой, където си.

— Мога да се бия — изръмжа Рена. Опита се да се освободи, но дори с нощната си сила не можеше да се мери с Арлен.

Той се завъртя и изписа няколко ударни защити във въздуха, с които повали демоните край Клетва.

През това време хватката му се охлаби и Рена се възползва, за да се отдръпне озъбена.

— Няма да ми казваш какво да правя, Арлен Бейлс!

— Не ме карай да те шамаросвам за глупостта ти, Рен! — просъска Арлен. — Я се погледни!

Рена сведе поглед и изпъшка изненадана, когато видя дълбоките рани по тялото си. На десетина места кървеше обилно, а гърбът и рамото й горяха от болка. Дивата нощна сила я напусна и ножът падна от изнемощелите й ръце, внезапно натежал непосилно. Краката й поддадоха.

Арлен бе до нея тутакси и й помогна да се отпусне на земята, след което довърши защитната полусфера край и над тях. Все повече и повече демони прииждаха по пътя и ги обградиха като безкрайно море, но дори това огромно множество не можеше да се справи със защитите на Арлен, не можеха и ятата въздушни демони отгоре.

Върна се при нея още щом привърши полусферата, и се зае да почиства кръвта и калта от раните й. В защитния периметър имаше мъртъв демон и Арлен потопи пръст в една от раните му като перо в мастилница, за да изпише нови защити по кожата й. Плътта се пристегна и започна да се съединява наново. Бе невероятно болезнено, но това беше цената на живота й и тя вдиша дълбоко, прие я.

— Сложи си наметалото, докато се погрижа за конете — рече Арлен, когато стори каквото можа.

Рена кимна и извади наметалото от торбата на кръста си. По-леко и фино от кое да е парче плат, което някога бе обличала, то бе избродирано с главозамайваща плетеница от защити за невидимост. Никога не го бе харесвала особено, предпочиташе демоните да я виждат, ала не можеше да отрече колко е полезно в настоящото й положение.

Клетва не разполагаше с бронята на Танцьор и беше по-тежко ранената от двата коня, но докато Арлен я приближаваше, не спираше да тъпче на едно място и пръхтеше, оголила зъби. Арлен пренебрегна позите й и с движение, твърде бързо за окото, сграбчи гривата й. Кобилата опита да се отдръпне, но Арлен я придърпа като майка, която сменя пелената на детето си. Накрая Клетва се успокои и му позволи да се погрижи за нея, може би осъзнаваше, че се опитва да й помогне.

Подобна демонстрация на сила можеше и да шокира Рена преди някоя друга седмица, но сега на практика не й правеше впечатление. Отново и отново си припомняше собствените си зейнали рани отпреди броени минути и с ужас се запита как е могла да не им обърне внимание, докато умира.

— Това ли става? — попита Рена, когато той се върна. — Чувстваш се толкова жив, че не осъзнаваш как това те убива?

Арлен кимна.

— Забравям да дишам понякога. Така се опивам, че не ми се върши нещо толкова… обикновено. След това изведнъж все едно се вдигам над повърхността, а въздухът не ми достига. На няколко пъти това почти ме уби.

Вдигна глава и я погледна в очите.

— Магията ще те заблуди, че си безсмъртна, Рен, но не си. Никой не е, дори ядроните. — Посочи трупа на полския демон до нея. — И битката никога не свършва. Започва наново, всеки път, когато вкусиш силата.

Рена потрепери, като се присети за непреодолимата притегателна сила на магията.

— Как се опазваш?

Арлен се подсмихна.

— Взех си Рена Танър, за да ми напомня, че съм просто един тъп Бейлс от Потока на Тибит и не съм чак толкова специален, та да не дишам.

Рена се усмихна.

— Тогава няма от какво да се боиш, Арлен Бейлс. Никъде няма да ходя.

 

 

Рена и конете се бяха възстановили до сутринта, но Арлен въпреки това забави темпа, като не пришпорваше Танцьор, а още предиобед спряха два пъти за почивка.

— Мислех, че бързаме — каза Рена, когато слязоха от конете за втори път.

— Ден-два вече нямат голямо значение — каза Арлен.

— Не мислеше така вчера.

Арлен извърна глава и попрегърби рамене.

— Не си бях подредил приоритетите, Рен. Извинявай. Не е редно да притискам теб и конете оттатък границите ви.

Реда си пое дълбоко дъх. Мразеше начина, по който й обръщаше гръб, когато казваше нещо, което не мислеше, че ще й хареса. Мъжете винаги правеха така, мислеха си, че пазят чувствата на този отсреща.

Пазят чувства, помисли си Рена. Но само своите.

— Не значи, че трябва и да ни дундуркаш.

— Снощи беше на секунди от смъртта, Рен. Клетва и Танцьор също. Няма нищо лошо от време на време да се поразтъпкваме.

Беше прав, но Рена не се чувстваше, сякаш се е разминала със смъртта. Всъщност се чувстваше по-силна и пълна с живот от когато и да било. На мястото на раната й плътта бе напълно зараснала, по-светла от естествения й тен, трябваха й и нови защити — ала от белезите нямаше и следа. Тялото й бе натегнато като струна.

Хвърли поглед към Клетва и разбра, че и тя е така. Арлен беше използвал същите целебни защити като с Рена, изрисувани с кръвта на демон, наситена със сила. От раните на кобилата й не личеше нищо, освен няколко ивици оголена плът по козината й, но тя още се движеше внимателно, далеч не толкова своенравна, колкото обикновено.

Рена вдигна глава към слънцето и се усмихна.

Силата вече е под кожата ми. И расте, колкото повече ям. Няма да те бавя, Арлен Бейлс. Скоро ще трябва ти да ме настигаш.

— Е, разкажи ми за Хралупата — рече на глас. — И там ли мислят, че си Избавителя?

Арлен въздъхна.

— Най-вече там. Преди две години Хралупата на дърваря беше почти с размерите на Южна стража. Но миналата година премина треска и ги натръшка половината. Някой болен изпуснал лампа в хана, огънят се разпространил бързо и нямало кой да го пребори. Не след дълго заминали и защитите.

Рена си представи бедствието и заскърца със зъби. Осъзна, че стиска костената дръжка на ножа си и с цялата си воля се принуди да я пусне.

— Мама все казваше, че злото не идва само.

— Честна дума — каза Арлен. — Отидох на следващия ден и намерих повече от стотина мъртви, а половината от останалите — прострени на земята. Докато дойде нощта, защитих брадвите им и научих тези, които се крепяха, как да се бият. Прибрахме останалите в Свещения дом и застанахме отпред. Мнозина загинаха онази вечер, но преди това им дадоха да се разберат на демоните, а повече от половината още стояха на крака на заранта. Построихме града наново, оформихме пътищата и къщите като голяма защита. Никой демон не може да пристъпи в Хралупата, дори княз.

Рена изсумтя.

— Май си им устроил жонгльорско представление. Като че ли искаш да те мислят за Избавителя, поне малко.

Лицето на Арлен поморавя.

— Това е последното, което искам да си мисли който и да било. Докато го чакаме този Избавител, се крием зад защити вече повече от триста години.

— Да, ама няма к’во повече да чакаме, нали? — попита Рена. — Защитения дойде да ни спаси.

Арлен се намръщи, но Рена махна с ръка.

— О, стига! Шамаросваш всеки, който ти се кланя и ти вика Избавителя, ама също толкова се дразниш, ако хората не рипат на всяка твоя думичка.

Арлен отстъпи назад, засегнат, но Рена не свали очи от неговите. Накрая той се подсмихна безпомощно и сви рамене.

— Не мога да отрека, че така се върши работа, Рен. А има много работа за вършене. Хората си нямат представа какво ще ги сполети при следващото Новолуние, а нямам време да ги дундуркам.

Рена се усмихна.

— Не споря, просто искам да си честен пред себе си.

Бърза като див заек, тя се стрелна напред и го целуна по защитената буза.

 

 

Яздеха още известно време, преди да свърнат от Пътя на Старо могилово, напред по гъсто обрасъл вестоноски път. Късно следобеда стигнаха до още един, от добре отъпкана пръст. На кръстовището се намираше голямо разчистено и добре защитено място за бивак.

— Хм. — Арлен скочи от Здрачен танцьор и отиде да огледа защитите. — Малко нескопосани, но са здраво изписани, силни. Дарси Кътър ги е чертала. — Изсумтя. — Хралупата явно се разраства като горски пожар, ако вече са стигнали толкова на север.

— Слънцето пада — каза Рена и охлаби ножа в канията му, докато през пръстта започна да се процежда магия и да се просмуква в гъстите полегати сенки, където се отваряха проходите от Ядрото. — Да тръгваме.

Арлен поклати глава, отново без да я поглежда.

— Не, ще спрем тук.

— Няма всяка нощ да се крием зад защити заради онова снощи — изръмжа Рена.

— Не те и карам — каза Арлен.

— Тогава тръгваме.

— Къде? Точно където трябва сме.

Намери запасите от дърва на бивака и се зае да стъкми огнището. Продължаваше да не я поглежда, но в движенията му се долавяше някакво самодоволство, сякаш си играеше на нещо.

У Рена пламна гняв и с крайчето на окото си тя забеляза спираловидните струйки магия, които се вливаха в нея. Още щом зърна това, потокът секна и колкото и Рена да опитваше, не можеше да го отприщи отново.

Още повече се ядоса, докато наблюдаваше Арлен с огъня, горд като котка с мишка между зъбите. Магията за него бе като дишането, ала не и за нея. Защо?

Не съм яла достатъчно. Има още накъде.

— Отивам на лов — каза тя.

Арлен сви рамене.

— Нека първо хапнем.

На Рена й се прищя да го удари по голото теме. Стисна юмруци, докато по дланите й не изби кръв. Искаше да разкъсва, да…

Спря се. През нея пулсираше магия, първична и могъща, и разбуждаше щенията й, превръщаше ги в бури.

Може би вече съм яла твърде много.

Рена вдиша дълбоко, отново и отново, равномерно, по красиански, както Арлен я бе научил в уроците по шарусахк. Юмруците й бавно се отпуснаха, а сърцето й спря да блъска в гърдите, е, поне се позабави. Силом слезе от Клетва, за да я разреши и да я проводи към по-гъстата трева край пътя.

Почти бяха приключили, когато Арлен проточи шия, като че заслушан в нещо далечно. Усмихна се.

— А, ето.

— Какво? — попита Рена, ала той бързо се изправи, обра останките от паницата си и я прибра при гърнето за готвене. Изписа защита във въздуха и огънят угасна.

— Хайде! — Арлен се хвърли на седлото и пришпори Танцьор в галоп напред по пътя.

— Ядронско чаве — измърмори Рена, пусна паницата си и побърза да го настигне. Клетва се бе поразкършила с напредването на деня, но все пак й трябваха няколко минути да спре до Арлен, който вече бе дръпнал юздите. Отпред нещо мъждукаше в мъглата и ехтеше схватка, ала това сякаш не го тревожеше.

— Хралупата сякаш се разширява отново. Предполагам, че дърварите са овладели положението. — Арлен слезе и посочи с брадичка към леса. — Сложи си наметалото, да видим можем ли да погледаме.

Поведе ги бързо през дърветата. Изпречи им се дървесен демон, готов да ги нападне, ала Арлен му изсъска и защитите по тялото му грейнаха. Ядронът избяга. Скоро пристигнаха в една оредяла част от горичката, накрай огромно сечище, още осеяно с пънове и миризма на прясна дървесина. Арлен спря и се загледа.

В сечището, посред голям защитен кръг, горяха огньове, а между тях се виждаха палатки, инструменти и впрегатни животни. На светлината на пламъците се виждаха ясно мъжете и жените, повели сражение с цял лес дървесни демони и триметров каменен демон.

Всеки инстинкт крещеше на Рена да се хвърли в битката — кръвта й гореше от желание да порази ядроните пред себе си. Помириса гнилочта им и устата й се наля със слюнка, та да преглъща Рена по-лесно противното месо.

Арлен обаче очевидно не възнамеряваше да се меси. С усилие на волята Рена се овладя и свали ръка от ножа си. Позволи на наметалото си да я скрие от очите на изчадията.

Самото наметало се бе променило, откакто беше започнала да се храни с ядронска плът. Усещаше, че защитите му се зареждат от магическите запаси на тялото й, но вместо да сияят по-ярко, очертанията им и тези на цялото наметало се размазваха. Рена се замайваше, колчем се вгледаше по-дълго в него. Зачуди се колко демона трябва да изяде, преди да спре да го вижда. Повече от Арлен — той още го виждаше, макар и бързо да отместваше поглед от него.

— Какво правят? — попита го Рена, когато тишината и бездействието започнаха да я тормозят.

— Разчистват място за голяма защита — каза Арлен. — Изсичат дърветата, за да оформят центъра на поселището, и после продължават встрани във формата на забранителна защита, широка километри. Нощем избиват демоните наоколо, за да ги няма изобщо, а не просто да останат по периметъра на защитата, когато я довършат.

— Защо не го правят всички? — попита Рена. Подобна защита би всмукала толкова много магия, че никой демон не би могъл да я преодолее, а самата защита щеше да е почти невъзможна за разваляне.

— Сигурно са го правили по време на демонските войни — каза Арлен. — Но хората са забравили, а от Завръщането насам са твърде заети да умират от страх, за да мислят с главите си.

Рена изсумтя и се зае да следи битката. Веднага разпозна дърварите. Кътър бе обичайно име сред малките градчета и селцата, носеше го почти всеки дървосекач или търговец на дървесина. Дори в Потока на Тибит, край масивите от златодърво живееха почти стотина Кътърови. Шокиращо много приличаха на тези от Хралупата.

Мъжете — едри и плещести, с елеци от дебела кожа и яки железни халки на предмишниците и бицепсите, големи сякаш колкото главата на Рена. Можеше да замижи и почти да види сред тях Брайн Кътър, който я бе защитил пред съвета преди три месеца. Тогава нямаше силите да помръдне, камо ли да надигне глас в своя защита, ала помнеше всяка дума, с която старейшините на Потока я осъдиха на смърт. Кътърови обаче я бяха закрилили.

Имаше и жени, всички въоръжени с тежки арбалети или големи защитени ножове. Отначало Рена си помисли, че носят тежки поли, подобни на мъжките елеци, ала когато някоя от тях помръднеше, си личеше, че полите им са разделени по средата, за да не им пречат да се движат, като същевременно пазеха благоприличието им.

Рена изпръхтя. Точно подобен абсурд биха сторили и домакините в Потока — навярно затова така и не бяха харесали Рена и сестрите й. Момичетата на Танър рядко скриваха плътта си докрай. Самата Рена бе оголила възможно най-много, за да могат защитите по кожата й да поемат магията от нощния въздух.

 

 

Край жените в кръг се бяха наредили неколцина мъже, в ярък контраст с дърварите: от глава до пети в здрави дървени брони със защити по тях, с тежки шлемове, копия и щитове. В средата на защитния кръг на щитовете им бе изрисуван войник играчка.

— Кои са онези? — Рена посочи към тях.

— Дървените войници — каза Арлен. — Кралската стража на Анжие. Херцог Райнбек каза, че ще ги изпрати, за да се учат от Кътърови в Хралупата.

— Май-май още не са се научили — отбеляза Рена.

Въпреки великолепните си брони мъжете стискаха сковано оръжията си и се озъртаха неспокойно.

— Градска стража — отвърна Арлен. — Могат да сплашват граждани и от време на време да поступват някого, но се съмнявам, че някой от тях си е служил с тия копия извън тренировъчната площадка, преди да дойдат тук. — Посочи напред. — А принц Тамос май е най-уплашен.

И наистина, мъжът, към когото Арлен сочеше, изглеждаше точно както Рена си представяше принцове насред битка — скрит под ярка стоманена броня, изписана със златни защити. Беше висок и мускулест, с огромни плещи и старателно подстригана черна брада върху четвъртитата си челюст.

Ала принцът пристъпяше нервно от крак на крак, въртеше рамене и усукваше врат, опитвайки се напразно да отпусне стегнатите си на възел мускули. Рена подушваше страха му чак оттам и знаеше, че и демоните го подушват.

Дърварите явно бяха пратили Дървените войници в ариергарда, уж да пазят жените, които, по всичко личеше, нито искаха, нито имаха нужда от закрила.

Преди години бащата на Рена бе поискал от Брайн и още неколцина Кътърови от Потока да му помогнат да разчисти малко земя за сеитба. Рена и Бени наблюдаваха как мъжете работят часове наред, систематично събаряха дърветата, извлачваха ги и изкореняваха дънерите, всяко движение — плавно и отработено, като се възползваха от инерцията на инструментите си, без да се налага да пилеят излишна енергия.

Кътърови от Хралупата се биеха по същия начин. Още размахваха сечивата си, ала вече защитени, и ги прилагаха брутално ефикасно.

Двамина с огромни брадви се редуваха да секат краката на един от дървесните демони. Беше висок и мършав, с огромен размах на клоноподобните си крайници, но когато и да опиташе атака срещу един от двамата мъже, нападаше го другият. Ако чудовището успееше да улучи някого, мъжете поемаха удара със защитените халки по ръцете си, които експлодираха с магическа сила. Накрая една от брадвите улучи демона зад коляното и крайникът се подви.

— Сам! — провикна се единият от брадварите и иззад демона се показа трети Кътър и го притисна към земята с огромния си ботуш. Моментално се захвана за работа с трион си, като преодоля за броени секунди дебелата броня по врата на демона насред дъжд от магически искри и бливнала черна гнилоч. Главата на демона се изтърколи.

— Нощи — прошепна Рена.

Арлен се усмихна и кимна.

— Това е Сам Кътър, но всички му викат Сам Триона. Едно време режеше клоните от повалените дървета, за да могат останалите дървари да ги извлекат. Стотици на ден. Сега също толкова бързо реже крайници на демони.

Някой друг се провикна за помощ и Сам се обърна към един Кътър с тежка заострена кирка, която размахваше срещу друг дървесен демон. Всеки удар изтласкваше демона крачка назад, ала съществото не показваше с нищо, че е ранено — лекуваше се също толкова бързо, колкото мъжът срещу него му нанасяше рани. Сам се примъкна зад демона и започна да реже един от подобните му на дънери крака направо на място. Демонът се строполи с вой и дърварят вдигна кирката си за поздрав към Сам, преди да я стовари върху демона.

В другия край на сечището десетина дървари дърпаха въжетата, с които бяха впримчили раменете и ръцете на каменния демон, и се люшкаха ту в едната, ту в другата посока, докато ядронът се мяташе диво. Две от жените обстрелваха непрестанно обсидиановата му броня и тежките арбалетни стрели го бяха превърнали в нещо, подобно на таралеж, ала сякаш само провокираха яростта му и нищо повече.

Наоколо стояха трима мъже и момче — двама по-млади, с малки, ала масивни на вид чукове и един по-възрастен, с ковашки чук с дълга дръжка. Момчето стискаше дебел метален клин.

— Том Клина и синовете му — рече Арлен, докато ги сочеше. — Гледай.

Каменният демон бе вкопал крака в земята, за да устои на напора на мъжете с въжетата, и двамата младежи се втурнаха напред. Забиха защитени клинове в пролуката между бронираните пластини над и под коленете му и почти едновременно замахнаха с чуковете си, веднъж, дваж, насред дъжд от магически искри.

Демонът изрева и се олюля, а дърварите задърпаха въжетата с цялото си тегло, за да го свалят. Опашката му улучи едната групичка мъже и събори трима, а въжето изплющя във въздуха. Демонът залитна в противоположната посока и накрая се сгромоляса.

Момчето мигом скочи на гърба на демона и постави защитения клин между пластините на гърба му. Том Клина веднага се захвана за работа и замахна веднъж с чука си. Протътна магическа гръмотевица и блесна толкова ярка светлина, че Рена примижа. Когато отвори очи, демонът не помръдваше.

Отработено. Ефикасно. Нито грам похабени усилия.

— Чак е страшно — каза Рена. — Все едно повалят дървета.

Арлен кимна.

— В онази първа нощ нямах време да им правя оръжия и да ги обучавам да си служат с тях. Трябваше да защитя каквото можех, а Кътърови ми дадоха най-ценното си — сечивата си. Все повече хора се включват във войната напоследък и получават обикновени защитени копия, но дори най-добрите не могат да се мерят с тези тук. Инструментите им ги отличават. Когато има Кътърови наоколо, всички останали свеждат погледи, а после разказват истории за тях по хановете.

— И всичко само защото извадили късмета да срещнат Арлен Бейлс, когато имали нужда — каза Рена. — Като мен.

Арлен присви очи, ала тя вдигна ръка.

— Спокойно, няма да кажа, че си Избавителя, ама не мож’ си кривиш душата, че те бива да показваш на хората, че имат гръбнак — след което докосна дръжката на ножа, — както и зъби.

Арлен изпухтя.

— На всеки нещо му се удава повече.

— Е, на онези там им помагат и размерите. Трябва да скочиш, та да ги целунеш по бузата, както щеше да каже сестра ми.

— Не всички бяха така в началото. Това е от магията. Слънцето може и да спира магията, но не и преди да въздейства на всичко, което докосне. Защитените оръжия не се изтъпяват и не се чупят, а Кътърови попиват магия всяка нощ вече почти цяла година. Възрастните младеят, младите порастват по-бързо.

Посочи към един мъж.

— Виждаш ли онзи прошарения?

Ръцете и краката на мъжа бяха налети с огромни мускули, а самият той се сражаваше с малко по-висок от него двуметров дървесен демон. Рена кимна.

— Казва се Йон Сивокосия — каза Арлен — и е най-възрастният мъж в Хралупата. Беше беловлас преди година. Трябваше му бастун и ходеше прегърбен, ръцете му трепереха.

— Право ли ми думаш?! — възкликна Рена.

Арлен кимна и отново посочи, този път огромен мъж в разцвета на силите си, устремен към дървесния демон, докато Йон му беше отвлякъл вниманието.

— Линдър Кътър. На не повече от петнайсет.

Един от другите дървесни демони удари с опакото на лапата си един от мъжете и го отхвърли няколко метра назад. Той се стовари тежко и кирката му излетя от ръцете му. Кръв не се виждаше, но мъжът нямаше време да се надигне, преди демонът да стигне до него.

Ножът моментално се озова в ръката й, ала Арлен стисна рамото й. Тя го изгледа свирепо, но той само мръдна брадичка към сценката. На гърба на демона се хвърли хрътка с кошмарни размери и го събори, откъсна голямо парче от бронята на демона, след което зъбите й потънаха в плътта отдолу.

Дотогава мъжът се бе опомнил и заби кирката си в черепа на ядрона. Кучето вдигна глава към него, а от муцуната му капеше кръвта на чудовището, грейнала ярко пред защитения взор на Рена. Създанието, което някога е било обикновено куче, сега тежеше наглед почти четвърт тон, с рошава черна козина и толкова големи нокти, че не можеше да ги прибере напълно. Изръмжа на дърваря, но той само се засмя и го почеса зад ушите. Подсвирна и изтича отново насред сражението, а кучето облиза кръвта от зъбите си и го последва.

— Създателю — прошепна Рена. — Голямо е колкото нощен вълк.

— Не беше, но сега яде демонско. Ядроните го взели — не спира да расте.

— Така ли са пораснали нощните вълци? — попита Рена.

— Навярно — отвърна Арлен.

Един висок два метра и половина дървесен демон се промъкна покрай дърварите и нападна Дървените войници. Мъжете се разкрещяха и забравиха изцяло копията си — дисциплината им стигна само колкото да сключат защитените си щитове. Откатът от сблъсъка на демона с магията ги отхвърли назад и те се запрепъваха сред жените, които уж трябваше да пазят. Един от тях изгуби равновесие изцяло и събори две от тях, докато зареждаха арбалетите. Друг извика от болка, когато една стрела неволно го улучи в бедрото, право през изписаната броня.

Дървесният демон почти не беше изгубил равновесие и премина през пролуката в редиците им с плашеща скорост.

Принц Тамос се провикна, преодоля отведнъж страха си и скочи между демона и останалите. Улови удара му с щита си и ноктестата лапа на създанието проскърца по защитите, след което принцът прониза демона в корема с късото си копие. Магическата сила в оръжието преля в ръката му и изпълни удара със смъртоносна сила и скорост.

Атаката бе майсторски изпълнена, ала Тамос не бе улучил нищо смъртоносно и след няколко мига на шок демонът отново развъртя клоноподобните си крайници. Тамос се приведе под първия замах и отби следващия с щита си, ала не пускаше копието, като се опитваше напразно да го измъкне от дебелата броня на демона. Бойните защити по върха на острието лесно я бяха преодолели, но нямаше такива, които да му помогнат да се измъкне.

— Лоши защити като за толкова хубаво копие — отбеляза Арлен. — Ако има акъл, ще го пусне и ще даде на жените да довършат.

Няколко от тях чакаха с готови арбалети и биха ги употребили веднага, ако принцът не стоеше на пътя на прицела им.

Тамос обаче изненада всички. Нададе свиреп рев и вдигна бронирания си крак, след което зарита ядрона в ранения стомах. Ударните защити по ботуша му лумнаха и принцът успя силом да изтръгне демона от копието си вместо обратното и да го събори по гръб. Моментално скочи отгоре му и заби оръжието си в сърцето му.

Принцът подпря гръдния кош на мъртвото чудовище с крак и изтръгна копието си сред фонтан от гнилоч — изкрещя и се завтече на помощ на двама Кътърови. Изръмжа и заби оръжието си толкова отблизо в гърба на демона срещу тях, че чак защитите на бронята му пламнаха.

Уплашеният мъж бе изчезнал, на негово място самозабравил се дивак търчеше насам-натам из сечището и се сражаваше без никаква мисъл за себе си.

Някой изкрещя в агония и Рена светкавично завъртя глава натам, където един от демоните бе впил нокти дълбоко в гърдите на един дървар. Той успя да го откопчи от себе си с немощен удар на брадвата, ала оръжието падна от ръцете му и воинът се строполи.

Рена се напрегна, готова за действие, ала Арлен вече тичаше натам. Тя го последва, но нито един от тях нямаше да стигне навреме.

Ненадейно въздухът край нея се разми и я обзе познато замайване, а до нея се появи слабовато момиче, което тъкмо сваляше защитеното си наметало, същото като това на Рена. Момичето бе облечено в ярки цветове — свободен панталон и риза, както и прилепнал елек. Бе на половината на размерите на поваления дървар, а когато пристъпи пред огромния дървесен демон, сякаш домашна котка съскаше срещу нощен вълк. При все това тя вдигна поглед към чудовището и когато то посегна към нея, сложи една цигулка на рамо и заскрибуца остро.

Демонът изпищя и замахна отново, но момичето отскочи, направи кълбо настрани и отново се изправи, без да спира да свири. Демонът притисна лапи към главата си и отново изпищя, като се препъна назад.

Появи се нов размазан силует и доби формите на едра жена, която също отвори наметалото си и замахна с тежко защитено острие — с един-единствен удар отсече една от тънките му ръце. Раната и простъргването на цигулката се оказаха твърде много за демона и той побягна право към Арлен и Рена. Арлен почти не забави ход, улови ядрона за един от рогата му и го придърпа, за да изпише на гърдите му огнена защита. Пусна демона и създанието лумна в пищящо огнено кълбо. Арлен спря до ранения дървар.

И двете жени се ококориха, когато видяха затърчания към тях Арлен — познали го, стъписани и немалко уплашени. По-едрата от двете първа се съвзе.

— Крайно време беше да се върнеш — рече тя и приклекна над ранения, докато вадеше от джобовете на дебелата си престилка лечителски приспособления. Момичето продължаваше да зяпа Арлен.

Той се усмихна накриво.

— Радвам се да те видя, Дарси. — Обърна глава към момичето. — А ти свири, не спирай, Кендъл.

Посочи с брадичка към цигулката и приклекна до Дарси. Кендъл се изправи, вдигна цигулката и се огледа за други заплахи.

Дърварят се разкашля измъчено и опръска с кръв лицето на Арлен, след което застина. Арлен пренебрегна страшната гледка и подхвана мъжа, за да може Дарси по-лесно да огледа раните му.

— Ядроните го взели — прошепна тя. От гръдния му кош до хълбока му се спускаха три дълбоки бразди, а кръвта шуртеше отвсякъде. — Нищо не можем да сторим.

— Демонски тор — отвърна Арлен, посегна към първата бразда и я стисна с палец и показалец, докато с другата си ръка изписваше поредица защити. Те засияха меко, а Дарси и момичето зяпнаха слисани, докато смъртоносните рани се затваряха една по една.

Мъжът внезапно вдиша рязко и се закашля отново, когато опита да се надигне. Арлен постави ръка на гърдите му и го задържа намясто. Дърварят отвори очи.

— Върна се — изграчи.

Арлен се усмихна.

— Разбира се, Джо Кътър.

— Викаха, че си ни изоставил — прошепна той, — но не загубих вяра.

Арлен присви устни, но въпреки това се приведе и повдигна мъжа като малко дете, за да го прибере на безопасно място в защитения кръг. Там имаше пастир, възрастен мъж с брада, сива като буреносен облак. Върху обикновеното си кафяво расо носеше дебел стихар, изписан със защити, а посред тях — изрисуван разкривеният жезъл, символ на ордена му. Мъжът забеляза Арлен и зяпна за миг, но бързо се окопити и заедно с един от послушниците си побърза да се приближи. Двамата поеха Джо и го прибраха в палатката на пастира. През цялото време така и не свали поглед от Арлен и незабавно след това се показа с богато изрисуван със защити жезъл от златодърво, наблюдавайки сражението от безопасно място в кръга.

То вече приключваше, а принцът, който до този момент не се спираше, изведнъж се оказа без противници. Огледа се обезумял и запъхтян, но когато видя, че вече нищо не го заплашва, се разтрепери видимо в бронята си и се отпусна до копието си. Хората му мигом го обградиха и го скриха от погледите на останалите. Рена го чуваше да повръща зад гърбовете на хората му.

— Все е така — каза Дарси. — Никой не е по-свиреп от графа, кат’ му кипне кръвта, ама бавно се разгорещява и след това пада кат’ отсечено дърво.

— Няма от какво да го е срам — каза Арлен. — Много пъти съм се чувствал така. Но това, че изобщо е навън, говори много… — Той направи пауза. — Граф ли?

Дарси кимна.

— Дойде с префърцунен кралски декрет, бил, вика, „Господар на Хралупата на дърваря и цялата околия“, с керван каруци, цял километър се точеше. И войници. Повече от хиляда, със стрелци срещу красианците. Вече започнаха да му строят крепост. Хората толкова бяха благодарни за храната и одеялата, че го приеха, а и ти и Лийша бяхте един Създател знае къде.

— И просто му предадохте Хралупата?

— Нямахме избор. Но не е толкоз лошо. Тамос оставя тези, дето си разбират от работата, да си я вършат, а и кой ще отрече, че помага на нищите?

Битката бе приключила, но уроците на Арлен си личаха и сега — дърварите методично обхождаха сечището и довършваха работата си. Демоните се възстановяваха с невероятна скорост, дори след рани от защитени оръжия, стига да не бяха смъртоносни или да ги разчленяха. Не един от уж мъртвите демони изпищяваше, когато дърварите го доближаваха, и опитваше да отвърне на ударите или да избяга. Мъжете бързо ги приковаваха и се прицелваха в пролуките между бронираните пластини по вратовете на демоните. Обезглавяването дори на малък дървесен демон изискваше поне няколко удара и Сам Триона се видя с много работа.

Рена застана до Арлен и жените, взирайки се позамаяна в наметалата им.

— И техните ли си изписал? — попита тя Арлен, очаквайки със страх отговора.

Дарси се извърна внезапно и за пръв път обърна внимание на Рена и най-вече на състоянието на дрехите й — по-скоро липсата им. После погледът й попадна върху наметалото й и ноздрите й се разшириха. Сграбчи един от краищата и го вдигна, за да го огледа по-внимателно на светлината. Обърна се възмутена към Арлен и натика дебелия си показалец в лицето му.

— Подарил си на тази наметалото си?! Знаеш ли колко се мъчи с него господарката Лийша? Повече, отколкото с нейното си! Даже не й благодари, а пък не си го носил и веднъж! Дал си го на някаква…

— Чшшш, тъпа краво! — провикна се Рена, дръпна наметалото си от ръцете й и се намести между Дарси и Арлен. — Да не му говориш така!

— Или какво? — попита Дарси, надвеси се над Рена и се приведе тъй, че носовете им почти се докоснаха. — Това не те засяга, момиченце, затваряй си устата или ще те метна през коляното си.

Дарси може и да бе билкарка, но Рена познаваше воините по призвание още от пръв поглед. Извисяваше се с една глава над Рена и яката й фигура пращеше от мускули. Носеше същата свободна пола-панталон като останалите жени воини, а тежкият й защитен нож бе извит навътре като сърп. Вършеше също толкова добра работа в отсичането на демонски крайници, колкото и в рязането на стръкове билки. Дръжката му беше много износена.

Нищо от това обаче не интересуваше Рена, когато хвана жената за гърлото и започна да стиска. Дарси задърпа ръката на Рена с по мъжки дебелите си длани, но сякаш се дърпаше срещу стоманен лост. Замахна с юмрук, ала Рена лесно отклони удара, сграбчи Дарси за китката и изпъна ръката й, след което я използва за опора, за да увеличи натиска си. Дарси поморавя, а вените по гушата й се изопнаха.

— Стига, Рен! — каза Арлен и я сграбчи за ръцете. Дръпна я назад като котка, нахалстваща край касапски дръвник.

— Тя започна — изръмжа Рена, докато се дърпаше в желязната хватка, така както Дарси се бе дърпала в нейната. — Нали видя!

— Да — съгласи се тихо Арлен. — Започна. Но това не е причина да я убиваш. Или бяха прави да те осъдят на кладата в Потока?

Рена моментално спря да се съпротивлява, сякаш я беше полял с кофа лед. Прав беше, разбира се. Малцина биха отрекли, че Харл Танър си е заслужил Рена да му види сметката със собствения му нож, но Дарси Кътър не беше Харл.

При все това част от нея искаше да види как се лее кръвта на тази жена. Рена вдиша дълбоко, прие чувството и го остави да отмине. Арлен усети, че се е успокоила, и веднага я пусна.

— Добре ли си? — попита той Дарси, която се мъчеше да си поеме въздух и разтриваше гърлото си.

— Да — изхриптя тя.

Арлен кимна рязко.

— Тогава знай, че не е твоя работа какво правя с принадлежностите си. И не мисля, че Лийша би се зарадвала да чуе как клюкарстваш за нея и мен.

— Добре — каза Дарси и се прокашля. — Може би си прав. — Обърна се към Рена. — Мама пробва да ми набие малко обноски в главата, ама май не е успяла.

Рена изсумтя.

— И аз не бях съвсем, тъй, де, любезна.

Момичето свирач се прокашля и всички обърнаха погледи към него. Беше на около седемнайсет лета, хубавка, но отблизо над деколтето й изпъкваха белези. Поне веднъж е щяла да умре, помисли си Рена. Почти със сигурност. И можеше да наранява ядрони с музиката си. Рена се беше съмнявала в историите на Арлен за червенокосия жонгльор, но вече бе чула със собствените си уши.

Арлен се усмихна и се поклони на момичето.

— Все по-добре свириш, Кендъл. Явно Роджър добре се грижи за обучението на чираците.

Кендъл сведе тъжен поглед.

— Роджър го няма от месеци — каза Дарси, още прегракнала, но вече по-ясно. — Отиде в Райзън с господарката Лийша. А останалите предпочитат да свирят в хана вместо срещу демони. — Тя тупна леко Кендъл по рамото. — Но не и нашето вещерче. Струва колкото десетина копиеносци.

Кендъл не вдигна глава, но бледите й страни поруменяха и тя се поусмихна.

— Откога я няма Лийша? — попита Арлен.

— Тръгна с красианците преди два месеца — отвърна Дарси.

— Значи е вярно? Джардир е дошъл и я е отвлякъл?

— Ами нещо такова — каза Дарси.

Арлен сключи вежди.

— Това пък какво значи?

Дарси въздъхна и го погледна.

— Той поиска да се ожени за нея.

Очите на Арлен се изцъклиха и той поотвори уста. Миг по-късно си върна самоконтрола, но никой не можеше да не забележи реакцията му. Дори магическият му ореол се промени и в него затанцуваха зелени пламъци. Рена никога не бе виждала нещо да го хваща така неподготвен и не беше сигурна как да го тълкува. Лийша Пейпър може би беше останала в миналото му, но още имаше власт над него.

Арлен се приведе напред напълно спокоен, ала погледът му пронизваше.

— Казваш ми, че Лийша е заминала, за да стане жена на Ахман Джардир? Този лъжлив насилник и убиец, този син ядронски? Това ли тръгна да ми казваш, Дарси Кътър?

С всяка дума повишаваше глас все повече. Не викаше, но напрегнатите нотки ставаха все по-отчетливи. Отново магията във въздуха се стече към него, а защитите му засияха. Дарси се отдръпна като от съскаща пепелянка.

— Не се е съгласила! — извика Дарси. — И не я е омаял. Тя каза, че ще го използва за оправдание да види какво е сторил на юг. Да преброи войските му и да изучи методите му. Не отиде сама. Взе Роджър, Гаред, Уонда и родителите си.

— Няма значение — каза Арлен. — Това, че изобщо е отишла и е взела баща си, казва на красианците, че Ърни е изложил дъщеря си за продан и просто чака нужната цена.

Дарси се начумери.

— Как смееш! Господарката Лийша не е юница за продан!

— За тях е! — рязко отвърна Арлен. — Красианците не се отнасят с жените като със свободни хора. Няма значение дали са херцогини, или доячки, жените са собственост за тях, купуват се и се продават. А никой не може да спечели наддаване с Ахман Джардир, проклетата измет от Ядрото, когато реши, че нещо му се полага, Дарси Кътър. Никой.

Дарси отпусна рамене и се предаде. Кимна и рече:

— Казах й, че е глупаво да ходи с онзи, но не щеше да ме слуша. Упорита кат’ ядрон.

По лицето й премина болезнена гримаса, сякаш я болеше да признае вина у скъпоценната си господарка. Рена се изплю на земята. Дарси трепна, но не продума.

— Не мисля, че е в опасност, във всеки случай — каза тя. — Редовно получавам писма от нея и според кодираните съобщения е добре, както и всички с нея. Красианците едно умеят, добри вестоносци са.

— Кодове ли? — попита Арлен.

— Казах ти, че не се е подмамила — отвърна Дарси и посмя най-сетне да отвърне на погледа му. — Господарката Лийша предположи, че красианците ще четат писмата й, и ми нареди да запаметя някои фрази и думи, та да знам как стоят нещата дори ако пише под принуда. Засега Джардир като че ли си удържа на думата, но господарката пише, че армиите му се стелят из цял Райзън, безчетни били. Каза ми изрично да не те споменаваме, но ми даде код, с който да й пиша, че си се завърнал.

— Пиши й тогава — отвърна Арлен — и й пиши, че трябва незабавно да се върне. Имам спешни новини, а за тях нямаш кодове.

— Няма да споря — отвърна Дарси. — Създателя никога не ме е искал за билкарка.

— Времената са тежки, Дарси Кътър, трябва да понесеш отредените ти теглила. По Новолуние се задава нещо кошмарно. Пред него Джардир е като конска муха в ухото.

Дарси пребледня.

— Какво се задава?

Арлен пренебрегна въпроса.

— Щом Гаред го няма, кой говори от името на Кътърови?

— Че кой?! — възкликна Дарси. — Касапите. Дори новият граф ги знае достатъчно добре, та да не им се меси. Даде им кралско пълномощно, но още нищо не е поискал от тях, което да не са мислели да свършат и бездруго.

Разнесе се мощен лай и грейнал от магическа сила огромен силует връхлетя Арлен. Рена извади ножа си, ала Арлен просто приклекна и разтвори ръце, а чудовищната хрътка го прекатури по гръб. Арлен избухна в заразителен смях, когато кучето облиза лицето му.

— Още ли не си научил помияра да сяда, Евин Кътър? — попита Арлен, докато господарят на кучето приближаваше.

— Сянка сяда, когат’ той си поиска — отвърна Евин. — Радвам се, че се върнахте, сър.

— Как са Бриана и момчетата? — попита Арлен, докато отдръпваше Сянка от себе си.

— Момчетата растат като бурени. Калиен скоро ще е дървар, а Бриана отново е бременна. Молим се да е момиче.

С тези думи Евин погледна Арлен очаквателно.

Арлен въздъхна.

— Каквото се роди — такова, Евин. Не съм убеден, че има Създател, още повече такъв, който ми слуша молбите. Само се надявам, ако е момиче, да прилича на майка си.

Всички се спряха стъписани, сякаш не можеха да повярват, че Арлен се е пошегувал, но после Евин се разсмя и разпръсна напрежението.

Дарси се прокашля, улови погледа на Арлен и кимна към сечището, откъдето графът приближаваше. Бършеше уста с копринена кърпичка, но крачеше уверено. От двете му страни вървяха мъж и жена.

— Дъг и Мерем Касапите — промърмори Арлен на Рена. — Някога бяха истински касапи, допреди битката за Хралупата.

И двамата бяха едри и плещести, ръцете им покрити с белези от нокти, с прогорени петна по лицата. Дъг беше плешив и потен, с дебела кожена престилка на касапин, подсилена с метални пластини и опръскана с демонска гнилоч. Подобно на Дарси, Мерем носеше свободна пола-панталон. Коженият й корсет бе подсилен като престилката на Дъг, а и двете одежди плуваха в гнилоч като тези на мъжа й. И двамата изглеждаха достатъчно силни, за да запратят цяла крава във въздуха. Тежките им сатъри не изглеждаха по-различни от онзи, с който Харл разчленяваше шопари, но бяха изписани със защити и навярно отдавна не бяха използвани за домашен добитък.

Крачеха с изпънати гърбове като говорители на съвещание на градски старейшини. Останалите дървари се събраха зад тях, за да ги последват, целите в пот и кръв, своя и на демоните — и целите засияли от магическа енергия. Всички се извисяваха над Рена, все едно стоеше насред пръстен от дървета. Шепнеха си превъзбудено, сочеха Арлен и рисуваха защити във въздуха. За разлика от тях Дървените войници бързо се строиха спретнато край графа, изправиха гърбове и копия, готови да убиват в името на господаря си.

Граф Тамос не беше висок колкото дърварите от Хралупата, но ярката му броня и грейналите по нея защити компенсираха.

— Никой в Хралупата не е забравил какво стори — бързо рече Дарси, преди графът да се доближи достатъчно, за да чуе. — Кътърови ще правим само това, което ни каже Защитения.

Арлен кимна.

— Първо мисля да сложа край на цялата работа със „Защитения“.

Тамос спря на няколко метра от Арлен и зае пренебрежителна поза, докато пред него се показа един по-дребен мъж, когото Рена не бе забелязала досега. Носеше броня и късо копие на гърба си, но не приличаше на боец. Снаряжението му изглеждаше повече за украса. Ръцете му нямаха мазоли, свикнали навярно повече с перото, отколкото с копието. Късата му наметка бе избродирана с две емблеми, обрасъл с бръшлян трон и дървен войник. Поклони се.

— Имам честта да ви представя Негова Светлост, граф Тамос от Хралупата на дърваря, предводител на Дървените войници, брат на херцог Райнбек от Анжие и господар на всички територии и цялото население между река Анжие и южната граница.

Тамос кимна едва доловимо на Арлен. Рена не знаеше нищо за придворния етикет, но лесно познаваше предизвикателствата, когато ги видеше. Усмихна се, нетърпелива да види как Арлен ще пречупи надувкото.

За нейна изненада Арлен се поклони ниско.

— Граф Тамос — изрече високо и отчетливо, за да го чуят всички. — Благодаря ви, че сте предложили помощ и убежище на бегълците по земите си. Засвидетелствате голямо уважение на Хралупата, като стоите редом с дърварите в нощта.

Тамос присви очи и зачака уловката, но Арлен само се поклони повторно.

— Нека и аз ви се представя — рече той и вдигна поглед към Дарси, Касапите и всички в тълпата. — Всъщност на никого тук не съм се представял. Аз съм Арлен Бейлс от Потока на Тибит.

Над тълпата се възцари пълно мълчание. Рена се огледа — всички бяха стаили дъх за още.

Тишината продължи само няколко секунди, макар да й се струваше много по-дълга. След това всички се разбъбриха едновременно, а какофонията се разрасна дотолкова, че ничии думи не се отличаваха. Дори Дървените войници започнаха да разговарят в строя.

Тамос погледна Дъг Касапина, а той се обърна към тълпата.

— Млък! — излая той над глъчта. — Това да не ви е жонгльорско представление, бе!

Моментално всички утихнаха, но личеше, че едва се сдържат. Нямаше да издържат дълго.

Тамос стисна устни.

— Потока на Тибит — измърмори. — Значи си от Мливари. Под властта на Юкор.

Изплю името като отрова.

Арлен сви рамене.

— Според границите по картата — да, но Юкор пет пари не даваше за Потока на Тибит и хората там му връщаха услугата. Отраснах в Потока, но отговарям само пред себе си. — Взря се в очите на графа. — Юкор не може да ми нарежда повече, отколкото вие.

Тамос присви очи и двамата се погледнаха. Графът бе убил няколко демона в битката и той и бронята му сияеха. Ореолът край него пулсираше в ритъм с дишането му и Рена знаеше, че благородникът ще е нечовешки бърз. Невероятно силен. А магията напираше у него и виеше за кръв.

Би могла да се притесни, ако срещу него не беше Арлен Бейлс. Татуировките по кожата му светнаха толкова ярко, че вече ги виждаха и другите. Рена не знаеше нарочно ли е, но ефектът бе очевиден. Мнозина дървари зашепнаха и започнаха да чертаят защити във въздуха.

Графът и Арлен се перчеха като два песа пред кучка, но Арлен имаше по-големи зъби и разполагаше с лоялността на глутницата. Навсякъде край тях дърварите стиснаха оръжията си по-здраво, а Дървените войници запристъпяха нервно от крак на крак.

Арлен не обърна внимание на напрежението и се усмихна обезоръжаващо. Обърна се към Рена, поклони се и направи плавен жест с ръка към нея. Може да се държеше, като да не го интересуваха обноските, но очевидно ги знаеше.

— Моите извинения, задето не представих придружителката си — каза той. — Това е Рена Танър, също от Потока. — Изправи гръб и погледна зад гърба на Тамос към сбралите се край тях дървари. — Двамата сме обещани.

Всички отново охлабиха челюсти пред очите на Рена, но този път и тя се присъедини. Само допреди миг клетвите и на двамата изглеждаха много по-нереални, отколкото сега, обявени така пред всички тези хора. Бе обещана на Арлен Бейлс. Отново.

Този път Тамос се окопити по-бързо, приближи се към Рена и се поклони, като целуна опакото на дланта й.

— Чест е да се запознаем, госпожице Танър. Нека пръв ви предложа поздравленията си.

От пантомимите на жонгльорите Рена знаеше, че в Свободните градове благородните господа целуваха ръцете на дамите, но никога не го бе виждала наистина. Скова се, без ни най-малка представа как да реагира. Усети как лицето й се налива с кръв и благодари на нощта, задето скриваше смущението й.

— Б-благодаря — успя да смотолеви.

Тамос се надигна и се обърна към Арлен.

— Така — рече по-тихо, — ако си приключил със самоизтъкването за пред селяните, може ли да поговорим на четири очи?

Арлен кимна и прислужникът на графа ги отведе до голяма шатра от дебел плат, точно в центъра на защитената част от сечището. Вътрешността бе богато обзаведена с топли килими, легло с балдахин и огромна маса, обградена от столове. На почетното място нямаше стол, а нещо, което на Рена й идваше да опише единствено като „трон“: тежко кресло от полирано дърво с висока облегалка и издялани като бръшлянови лози странични облегалки. Беше най-големият стол, който Рена бе виждала някога. Грейнал от магия и обкован в могъщата си броня, Тамос приличаше на самия Създател на трона си, готов за Съдбовния ден.

Миг по-късно Артър, слугата на Тамос, се прокашля и отвори платнището за пастира, когото Рена беше видяла да се грижи за Джо Кътър и останалите ранени. Носеше защитения си жезъл, но въпреки сивата брада и коса можеше да ходи изправен без усилие и нямаше нужда от подпирачка.

— Пастир Хейс, Висш инквизитор под началството на Върховен пастир Петер от Анжие — обяви Артър.

Арлен събра вежди и Рена незабавно долови недоверието му.

— Заместникът на пастир Джона, доколкото помня — рече Арлен и изгледа графа, сякаш той бе представил възрастния мъж. — Изправихте ли вече Джона пред вашата „инквизиция“?

— Това е работа на пастирите на Създателя, а не твоя — включи се с остър тон Хейс.

Арлен изсумтя и погледна към Дарси.

— Отведоха го преди седмици — каза тя. — Вика не може да си намери място от тревоги, но не й дадоха да отиде с него и не е чувала нищо оттогава, макар че го молеше постоянно.

С тези думи Дарси кимна леко към Тамос.

Арлен също завъртя глава към него, но Тамос разпери безпомощно ръце.

— Както казва пастир Хейс, това е работа на Съвета на Пастирите. Не е в моите ръце.

Арлен поклати глава.

— Лошо оправдание. Жената има право да чуе нещо от съпруга си и да получи доказателство, че е добре… както, надявам се, е.

— Как смееш! — възкликна пастир Хейс. — Носиш одежди на пастир, но не си от ордена ни, а и изобщо не знаем дали…

— Дали какво? — предизвика го Арлен.

— Достатъчно! — прекъсна ги графът. — Вестоносец ще отнесе писмо от госпожа Вика още утре и ще се върне с писмо от съпруга й седмица, след като той го изпрати. Ако тя иска да го види лично, ще й осигурим придружители.

Пастир Хейс прикова суров поглед в графа.

— Ваше Височество…

— Не съм ти вече ученик, пастирю — рече Тамос и махна с ръка. — Спести ми назиданията. Ако съветът има проблеми със заповедта ми, нека говорят с брат ми и да проверят в чии думи се вслушва повече.

Спогледаха се многозначително, а Хейс кимна и се поклони.

— Както заповяда Ваше Височество.

Тамос изсумтя.

— Добре. — Погледна Арлен. — Може ли да считаме въпроса за приключен, или имаш още завоалирани заплахи? Имаме по-високи дървета за сечене от пастир, който проповядва встрани от Канона.

Арлен кимна.

— Много по-високи, Ваше Височество. Ядроните са се отегчили от отпора ни. Възнамеряват да отвърнат с неудържима свирепост.

— Нека — изръмжа Мерем. — Всички демони в Ядрото, взети заедно, нямат и капка акъл. Ще ги натрупаме на толкова голяма клада, че и Създателя ще я види.

Дъг изсумтя в съгласие, ала Тамос не отвърна, вперил тежък поглед в Арлен над сплетените си пръсти.

— Не си видяла нищо от това, което Ядрото може да ни стовари, Мерем — отвърна Арлен. — Преди по-малко от седмица с Рена срещнахме демон, по-умен и от двама ни, взети заедно. Мисловен демон. Пазеше го друг, който можеше да се превръща в каквото си поиска, а когато мисловният бе наоколо, всички останали ядрони се държаха различно.

— Как така различно? — попита Дъг.

— Като войници с добър генерал — отвърна Арлен. — Изпрати цял лес дървесни демони след мен, които ме нападнаха със сопи, когато ноктите им не успяха да преодолеят защитите ми.

— Ядроните го взели — прошепна Мерем и тръсна рамене, а Дъг се изплю на килима. Графът сякаш не забеляза. Бе пребледнял като смъртник, а страхът му витаеше като миризма. Рена се запита какво се случва с могъщия предводител и свиреп воин отпреди миг.

— Майка ми трябва да разбере — измърмори той.

Всичко го изгледаха питащо. Пастир Хейс се начумери.

— Майка ви ли, Ваше Височество?

Въпросът бе твърде тих за останалите, но Рена го чу ясно и отчетливо. Сетивата й се разгръщаха с всеки изминал ден.

Тамос се сепна и се изправи в стола си, а част от руменината се върна по страните му.

— Брат ми, херцог Райнбек, трябва да научи веднага. Артър, приготви вестоносец!

Артър понечи да изпълни, но Арлен вдигна ръка.

— Със съжаление трябва да ви уведомя, че имам и по-лоши новини. Мисловните демони могат да посегнат на мислите ти и да ги откраднат, да научат всичко, което възнамеряваш да сториш. Могат дори да поемат контрол над тялото ти.

— Създателю! — извиси глас Мерем. — Как да се борим срещу това?

А лицето на графа така позеленя, че на Рена и се стори, че аха-аха, и ще повърне.

— Големите защити са им недостъпни — каза Арлен. — А за останалите има защити срещу подобни демони.

Извади парче пергамент и четка за изписване на защити от робата си. С невероятна лекота, сякаш ръката му преливаше в пособието, бързо нарисува едър символ и го обърна към останалите край масата.

— Този символ може да ги спре да не нахлуят в умовете ви. — Посочи същия символ, татуиран на челото си, и един, нарисуван върху Рениното. — Мисловните демони са още по-чувствителни на светлина от обикновените ядрони. Дори лунната може да ги нарани. Излизат на повърхността само когато луната приключи цикъла си. В тези три нощи всеки отвъд големите защити трябва да носи този символ на челото си.

Дарси прокара пръст по очертанията на символа.

— Простичък е. Ще го разпространим из града.

Арлен кимна и погледна Касапите.

— А вие ще трябва да побързате с набора и обучението и да подготвите дърварите за ядрони, които умеят да използват главите си.

— Новаци имаме колко’ щеш — каза Дъг, — но това само значи, че сме тъпкани с недорасли вейки, търчат наоколо със защитени копия и понятие си нямат как да ги използват.

— Имат три седмици да се научат — рече Арлен. — Ще помагам както мога, но отговорността е твоя, Дъг. Твоя, на Мерем — и той погледна към Тамос — и на графа ви.

 

 

— Не мога да повярвам, че току-що предаде на оня армия от ловци на демони — говореше Рена, докато се връщаха при конете.

— Никога не съм искал армия, Рен. Тези дни всяка армия, която бих повел, като нищо ще се окаже с повече червена кръв по копията, отколкото черна. Хората трябва да са единни, ден и нощ. Аз само бих се пречкал. Нека Тамос си седи на трона. — Усмихна се. — Винаги мога да го изритам оттам.

Рена се засмя и наблизо един дървесен демон се озърна превъзбудено, опитвайки се да я открие. Тя бе едва на четири-пет метра, но с наметалото си можеше да го подмине, а той да не я забележи.

Наметалото, което Лийша с такава любов бе извезала за Арлен.

— Знаех си, че има защо да не го харесвам — каза Рена. Отвори закопчалката и то се свлече на земята. Демонът изпищя, когато я видя, и я връхлетя незабавно.

Рена му позволи да я доближи, без да помръдва чак до последния момент — тогава се приплъзна встрани и намушка демона в една пролука в бронята му, а той изгуби инерция и се олюля.

Раната обаче не беше смъртоносна, а магията му вече го лекуваше. Обърна се и отново изпищя. Рена го погледна право в очите и разпери ръце.

Втория път демонът внимаваше повече, пазеше се на разстояние и използваше огромния си обхват, за да спечели предимство. Рена спокойно му отстъпваше територия и плавно отбягваше атаките му. От време на време порязваше фучащите крайници, но раните бяха драскотини.

Изчака, докато ядронът застана на нужната й позиция. Избягна следващата му атака и го нападна решително, преди демонът да си върне равновесието: намушка го между третото и четвъртото ребро отдясно, както я беше учил Арлен. Усети тласъците на сърцето му, когато го прониза, както и прилива на чиста магия, докато очите му гаснеха.

Демонът размаха лапи за последно, но по защитите й блесна предпазна магия. Накрая създанието се строполи.

Рена обърна поглед към Арлен.

— Този демон знае кой го е убил.

Арлен я изгледа с леко снизхождение.

— Мъртъв е, Рен. Нищо за никого не знае.

Наведе се, взе наметалото и внимателно го отръска от пръст и листа, преди да го сгъне старателно.

— Честна дума, никога не съм обичал да го нося. Не искам да се крия, точно като теб. Може би още по-малко от теб. — Изсумтя. — Някога да си получавала подарък от някого, който явно много е мислил за него, но го отваряш и си казваш „Този човек изобщо не ме познава“?

Рена кимна.

— Както когато тате купуваше бъчва от бирата на Богинс, за да отпразнува рождения ми ден, а после я изпиваше цялата сам. — Сви рамене. — Танърови никога не са били по подаръците. Поне откак мама се спомина.

— А как стана това? — попита Арлен тихо. — Чух, че са били демони, но не ми разказаха всичко.

— И аз не я знам — призна Рена. — Ядрони са били, но защитите не бяха прекъснати. — Била е на двора. Помня, че с тате се бяха карали страшно същата нощ. Като малка не го мислих много, но сега ми се струва, че е избягала навън, за да се измъкне от него. Нощи наред и аз съм се чудела дали да не го направя.

— Радвам се, че не си — отвърна Арлен. — Едно е да бягаш, когато имаш накъде, но ако ще си виждаш сметката, по-добре в битка, отколкото в бягство.

— Честна дума — съгласи се Рена.

— От наметалото има полза. Без него може би и двамата щяхме да загинем.

— Май трябва да благодаря на Лийша Пейпър, че ни е спасила, тогава.

Рена се изплю.

— Ти ни спаси, Рен. Нито наметалото, нито ножът на баща ти се разходиха сами до онази гад от Ядрото. Мисловният демон беше най-близо от всички досега да ми види сметката, а не един и два от тях и без това почти са успявали.

Подаде й плата, а Рена кимна и го взе. Усмихна се.

— Не мога да отрека, че ще се радвам твоята Лийша да ме види с него. Това ще им покаже коя си си избрал.

Арлен се подсмихна самодоволно.

— На кои? Ще те видят и ще си помислят, че й чиракуваш като много други.

Рена се намръщи, а той се засмя.