Питър В. Брет
Дневната война (25)

Двайсет и трета глава
Капан
333 г. СЗ, Есен

Първа нощ от Новолунието

Роджър чу всеобщото жужене на тетива и крясъците на огнените демони, унищожени от стрелците.

Още свикваше със защитения взор на маската си, но миг по-рано беше видял Арлен да грее като слънцето. Сега едва мъждукаше. Бе по-блед дори от обикновените хора.

— Обратно към голямата защита — нареди Арлен. — Веднага.

Светлината, която бе създал, започна да отслабва и той се отпусна още повече, а накрая увисна на Рена и Роджър. Роджър се препъна, но Рена издърпа и двамата на крака с лекота. Роджър моментално възстанови равновесието си.

Вдигна глава. Първите селяни се завръщаха с победоносни усмивки на лица.

— Вдигни се на крака — процеди Роджър. — Не знам какво ти причини това току-що, но хората трябва да те видят на крака.

— Недей да му нареждаш! — започна Рена, но Арлен я прекъсна.

— Прав е. Трябва ми само миг, за да… — Просветващите мъгли отново започнаха да се събират край краката му и да възстановяват озарението му. Той се изправи на собствените си крака. — Ето.

Хората отново заеха позиции край границата, а Гаред и останалите от съгледвачите се върнаха по местата си край Арлен, Рена и Роджър, несъзнаващи какво се е случило току-що. В далечината трясъкът на повалени дървета и боботенето на изкорубен камък продължаваха.

— Какво правят, Ядрото ги взело? — провикна се Гаред.

— Това е капан — каза Роджър. — Опитват се да ни привлекат още по-нататък.

Арлен поклати глава.

— Защо вдигат толкова шум, ако е капан? Правят нещо.

— Какво ще правим ние? — попита Гаред.

— Ние няма да правим нищо. Аз отивам да погледна.

Рена поклати глава.

— Ние ще погледнем.

Арлен срещна неотклонния й поглед.

— Арлен Бейлс, да не си си помислил и за тонинко, че ще те оставя да ходиш там сам.

— Добре, но не го искам — рече Арлен. — Търтеите не могат да ме наранят, Рен. Ще се оправя.

— Онзи мимик те нарани. Мисловният — още повече.

— Да, но сега знам как да им го върна.

— Успя да нараниш един от тях — напомни му Рена, — и то само’ щото се промъкнах зад него в защитеното ти наметало и го намушках в гърба. Кой знае колко още има там тази нощ?

— Може би не е капан за нас — додаде Роджър. — Може би е капан за теб.

Арлен го изгледа неразбиращо.

— Прав е — каза Рена. — Като пристъпиш оттатък тази голяма защита, ще пламнеш като фенер. Ще те надушат мигом.

Роджър прехапа устни. Не го казвай, недей, недей…

— Аз ще отида — каза той и се наруга наум.

Всички го изгледаха недоумяващо и не можеше да ги вини. Не беше известен със смелостта си, но друг начин нямаше. Гордееше се каква сила бе донесъл на хората с Песента на Новолунието, но след като видя какво стори Арлен преди малко, нямаше съмнение кой от двамата е заменимият.

Арлен поклати глава.

— Нямам представа дали силата ти дори ще работи върху мисловен демон. Може да накараш някоя котка да гони слънчево зайче цял следобед и търтеите не са много по-умни, но никога не би опитал този номер с хора.

Роджър вдигна рамене.

— Можеш да ослепиш дори хора, ако им светнеш в лицето. А и Рена не каза ли току-що, че защитеното наметало е успяло да го заблуди?

Хвана крайчеца на своето и се завъртя, за да го разтвори.

— Роджър, не мога да ти позволя… — започна Арлен.

— Не, аз не мога да позволя на теб — отвърна Роджър. — Може да не мога да гася горски пожари с махване, но мога да направя това.

— Ние можем — рече Гаред и застана до него. — Идвам с тебе. Наметалото на Дарси не е толкоз хубаво, колкото твоето, ама не ме е предавало.

— Защото почти никога не го използваш. — Роджър поклати глава. — Мястото ти е при войниците ти, генерале.

Гаред плю в краката си.

— Може да си малко копеленце понякога, Роджър, обаче ще легна и ще оставя демоните да ме вземат, ако те пусна да отидеш там сам.

В гърлото на Роджър заседна буца, но я преглътна и надяна маската си на жонгльор. Искаше да възрази, но всъщност с Гаред до себе си се чувстваше в по-голяма безопасност, отколкото някога би признал.

— И аз идвам — каза Рена, взе си наметалото от дисагите на Клетва и го метна на раменете си.

— Рен. — Арлен я беше хванал за лакътя, а в гласа му имаше умоление.

Тя се обърна и отново го прикова с поглед.

— Сам го каза. Не можеш да мислиш за дребни работи. Имаш да ловуваш ония ми ти кратунковци, а аз трябва да пазя хората ти, когато ти не можеш.

Постави длан нежно на рамото му.

— Ще внимавам и ще ги върна живи.

Той кимна, взе я в обятията си и я целуна силно.

— Чш! — намеси се Гаред. — Я ни спестете младоженските истории!

 

 

Лийша изгледа със съмнение Аманвах, докато тя заедно със Сиквах се изтягаше на един копринен диван в палатката на Тамос, а безмълвният им телохранител се извисяваше над тях закрилнически.

Графът беше разположил шатрата в края на Гробището и там чакаше доклади, за да насочва силите си. Както обикновено, бе обзавел шатрата подобаващо на титлата и богатството си. Стените бяха обсипани с пищни гоблени, а килимите бяха меки като козината на котка. Мебелите бяха от тежко полирано дърво със златни инкрустации и филигран. И разбира се, си беше донесъл трона.

Но с всичко това идваше и отговорността към етикета. Аманвах и Сиквах може би бяха врагове, но бяха и принцеси, роднини на красианския предводител. Позицията им подобаваше на всички почести, включително достъп до шатрата на Тамос и всяка друга проява на уважение. Момчето, което ги обслужваше, беше благородник и постоянно сновеше насам-натам ужасено, докато Сиквах му нареждаше и го проклинаше за мудността. Аманвах беше приклекнала до нея, наклонила глава на една страна.

Ослушва се за Роджър.

Мисълта подразни Лийша. Аманвах се беше опитала да я убие, но Роджър все така й отдаваше пълното си доверие, а Лийша и Тамос стояха на тъмно. Съпруги или не, Лийша беше с него всеки ден в продължение на почти две години. Как можеше да вярва на тях повече, отколкото на нея?

Трябваше по същия начин да защитя шлема на Гаред и да не му казвам, помисли си и веднага я жегна вина. Какво право имаше да нахлува дори в неговото лично пространство по този начин?

Не. Тя поклати глава. Така правят дама’тингите. По-скоро бих станала като Илона, отколкото като тях.

Но толкова й се щеше да научи какво се случва!

Ненадейно Аманвах изсъска и започна да нарежда нещо на красиански — много от думите бяха ругатни. Говореше твърде бързо, за да я разбере Лийша, но не можеше да се сбърка непрестореният гняв в гласа й. Сиквах я изгледа шокирана, а Аманвах се изправи и започна да крачи напред-назад, докато епитетите продължаваха.

Лийша не можеше да издържа повече.

— Какво има? Какво се е случило?

Аманвах помисли, преди да отвърне.

— Почитаемият ми съпруг е смел, но глупав.

— Всички от време на време сме такива — отвърна Лийша.

Аманвах кимна и си пое дъх, за да възстанови спокойствието си на дама’тинга.

— Това е иневера.

— Той добре ли е? — попита Лийша.

Аманвах махна с ръка.

— Засега. Доброволно иска да излезе в нощта.

— Защо? — Това не звучеше като Роджър, когото Лийша познаваше.

— Явно вярват, че демоните ще усетят силата на пар’чина, ако напусне голямата защита. И така, пар’чинът е изпратил съпруга ми, простака Гаред и собствената си дживах ка в нощта, за да огледат вместо него. — Една от веждите на Аманвах се повдигна, но зад булото Лийша не разбра смисъла на жеста. — Самото му име значи смелост, но заповядва на другите да напуснат голямата защита, когато той се бои да го стори. В края на краищата е страхливец.

— А аз какъв съм, щом чакам в центъра на защитата? — попита Тамос. Всички погледнаха към него, а по лицето му ясно личеше колко е нервен. Лийша си спомни думите на Дарси за страха от демони и как нуждата му да преодолее този страх го караше да върши безогледни неща. Ужасяваше се да го нарекат страхливец и да изгуби уважението на хората си. — Един лидер трябва да може да направлява хората си.

Аманвах изсумтя и му отправи само пренебрежителен поглед.

— Моят свят баща не седи на трона си, когато слънцето залезе, а той е най-великият лидер, когото този свят е виждал. Вие сте чини и от вас може да се очаква страхливост, но пар’чинът трябваше да е различен.

Тамос изглеждаше бесен и малкото му самоконтрол бързо се изпаряваше. След малко щеше да се развика и всичко щеше да тръгне надолу.

Лийша пристъпи между двамата и погледна в очите Аманвах.

— Моите уважения, Аманвах, но съм виждала как святият ти баща изпраща хора, дори собствените си синове, в непрогледната нощ, за да разузнават вместо него. Знам, че се боиш за съпруга си, но той е излизал в нощта стотици пъти. Ще е наред.

— Как може да твърдиш нещо, което дори заровете не искат да разкрият? — попита Аманвах.

— Не мога — призна Лийша. — Но имам вяра.

Аманвах примигна и кимна.

— Това е иневера.

Тя отново вдиша, за да се успокои, върна се в своя край на шатрата и отново се заслуша внимателно.

 

 

Роджър хвана цигулката и лъка в здравата си лява ръка, докато пристъпваха в нощта, уповавайки се на наметалата си. Остави дясната си ръка свободна. Дори само с три пръста можеше да извади мълниеносно защитен нож в нея и да го хвърли незабавно.

— Аз ще водя — каза Рена. — Свикнала съм да гледам в тъмното.

Нито Роджър, нито Гаред пожелаха да спорят. Роджър още свикваше с маската на Аманвах. Виждаше достатъчно добре, за да не се блъсне в нищо, нито пък да се размине с демон, без да го забележи, но магията край него беше добила формата на кълба от цветна светлина, объркваше го и го караше да се чувства като в мъгла.

Рена се движеше пред тях, на ръба на полезрението им, и Роджър каза на Гаред.

— Прав си, че те приемам за даденост. Не знам дали струва нещо, но съжалявам. Понякога така се оплитам в собствените си дилеми, че забравям, че не съм единственият в пиесата.

Гаред изсумтя.

— Паднало дърво. Няма к’во да го катерим.

Роджър се обърна с лице към него.

— Знам, просто…

— В нощта сме, Роджър — прекъсна го Гаред, — и се чувствам, все едно Създателя е повърнал дъга отгоре ми. Вече не ти се сърдя. Сега гледай напред.

Роджър кимна и започна да се оглежда, но нещо сякаш се отпусна в него.

Едно нещо по-малко за притеснение. Сега само трябва да се тревожа да не ме изядат демони.

Вървяха агонизиращо бавно. Наметалата на Лийша винаги работеха, но трябваше да са много плътно усукани около теб и пречеха на стъпките. Роджър и Рена имаха повече опит и определяха скоростта и на Гаред.

Точно оттатък дърветата се виждаха следите от игричките на огнените демони: черни стволове и обгорена земя, доскоро плодородна почва. Ботушите и краищата на наметалата им почерняха от сажди.

Отпред звуците на продължаващото унищожение бяха по-силни от всичко, което бе чувал. Инстинктите му крещяха да се обърне и да бяга в другата посока, но той закали нервите си и продължи да поставя единия крак след другия, докато си проправяха път през дърветата.

Нямаше нужда да вървят дълго. Гората свърши бързо и рязко в място на пълно унищожение. Всички гръмоносни пръчки, които Лийша можеше да направи, не можеха да сторят и частичка от тези щети. Земята беше черна и унищожена, пълна с купчини пръст до огромни дупки, където цели дървета и тежки камъни бяха откъснати и изровени.

Из цялото място имаше нещо отблъскващо. Можеше да го долови с всяка своя фибра. Хората не принадлежаха на подобно място.

Из мястото се прокрадваха полски демони, ниско приведени до земята, катереха се по купчините и душеха въздуха. Отгоре кръжаха въздушни демони.

Рена стигна обратно до тях.

— Твърде много места, където могат да се скрият демони. От тук нататък стоим близо един до друг.

Двамата кимнаха и всички заедно поеха по-навътре сред опустошението. Камари от камъни стояха издигнати на почти седем метра, както и купчини дървета. Роджър погледна към една от камарите, а след това обратно към пътя, по който бяха дошли.

— Колко надалеч мислите, че може да хвърлят една от канарите каменните демони?

Гаред също погледна назад.

— Ако е голям? Твърде далеч.

— Събират материал — каза Роджър. — Трябва да се върнем и…

— Още не — прекъсна го Рена. — Ако правят това, къде са всички каменни и дървесни демони?

Роджър преглътна буцата в гърлото си, знаейки, че Рена е права. Продължиха да заобикалят купчините, които навярно щяха скоро да полетят към Нова закрила. Накрая надникнаха иззад огромна купчина пръст и свариха демоните на работа. Бяха разчистили територията и бяха изровили дълбоки окопи, скални демони, дървесни демони и някои други породи, които Роджър не можеше да разпознае. Окопите бяха шест метра широки и над три метра дълбоки, но демоните продължаваха да разчистват пръстта, сякаш разравяха шума. Когато стигнеха до някой по-голям камък, откъсваха го от земята и го носеха при някоя от купчините.

— К’во правят? — попита Гаред, наблюдавайки наглед произволно разположените редици от окопи. — Защитен периметър ли вдигат? Защо ще им е?

— Тези са умни демони — напомни му Рена. — Наблизо има Ум, който ги направлява, може и повече от един да е.

— И пак няма смисъл — отвърна Гаред. — Демоните бягат от слънцето. Откъде накъде ще превземат територия?

Роджър обходи с поглед оформящите се по земята очертания, дело на демоните, и крайниците му изстинаха — можеше вече да даде име на чувството на отвращение, което го беше обзело и се увеличаваше, докато наближаваха.

— Строят защита.

Гаред и Рена рязко завъртяха глави към него и Роджър почувства ненадейно напрежение в мехура си. Създателю, ще се напикая.

Без да продума, той изтича зад една от големите купчини пръст, отвори наметалото си и едва свари да развърже връзките на панталона си, преди да се извие струята.

— Охаа… — Ала облекчението му не трая дълго, когато иззад него прозвуча ниско ръмжене. Роджър вдигна глава и се оказа лице в лице с полски демон, който се подготвяше за скок.

Той залитна назад, когато чудовището се изстреля към него, препъна се във все още незавързания си панталон и падна по гръб. Опита се да извади нож, но от тази позиция ловкостта му не бе достатъчна.

Гаред се озова до него и с рев замахна с брадвата си. Защитена от самия Арлен, тя разцепи главата на демона от муцуната чак до основата на врата и трупът покри Роджър с пръски сукървица.

Демонът все още размахваше диво крайници, докато Гаред го поваляше на земята, и в предсмъртните си гърчове, аха-аха, да скъса наметалото му. Роджър моментално скочи на крака, върза панталона си и приготви цигулката си точно когато една глутница полски демони се появи край тях. Рена бе извадила дългия си остър нож и самата тя ръмжеше като демон. Изглеждаше нетърпелива за битката, макар да нямаха голям шанс срещу толкова много чудовища.

Тази е по-луда от Арлен, а това не е никак малко.

— Никой да не мърда — каза той и допря лъка до струните. Изсвири няколко остри тона, за да изненада демоните и да ги отблъсне малко назад, след което поде мелодия, с която да ги омае.

Но демоните не се омайваха. Бяха отскочили назад от първите няколко писъка на инструмента, но това не продължи дълго. Един от тях се стрелна напред и се опита да захапе Рена с челюстите си, но тя го върна назад с един замах на ножа си. Започнаха да кръжат край тях гладни, ръмжаха и риеха в пръстта, търсеха момент на слабост.

Опа, помисли си Роджър.

— Не можем да останем — каза Рена. — Ако ги контролира Ум, половината Ядро ще ни се стече на главите ей сегинка.

Роджър погледна прокъсаното наметало на Гаред, след това — своето, покрито с ядронска гнилоч. Нямаше място за бягство, а да се бият, бе лудост. Той скръцна със зъби и добави още слоеве към мелодията, усложнявайки я все повече и повече. Клепачите на демоните започнаха да се попритварят, но все още кръжаха край тримата.

— Имам нужда от нещо за разсейване — каза Роджър. — Рена, наметалото ти е цяло. Можеш ли да ги привлечеш за миг?

— Да — отвърна тя, — ама няма да ме последват.

— Мога да ги накарам да те последват.

— Майната му на тоя план — каза Гаред. — Няма да бягам и да ви оставя да…

Но преди да успее да довърши изречението, Рена се хвърли към обръча от чудовища, събори едното и го наръга няколко пъти, докато се търкаляха по земята. Тя скочи на крака невредима, докато демонът се мъчеше да си поеме дъх на земята. Вече се самолекуваше.

— Бягай! — подвикна Роджър и тя изпълни, като се хвърли към една от купчините камъни и от канара на канара ловко стигна догоре.

Роджър промени музиката.

Тя се измъква, нашепваше мелодията, преследвайте я! Много сте, все ще хванете и другите!

След тази команда, демоните задрапаха по камъка след Рена. Няколко от тях се поспряха и обърнаха глави назад, нещо, което отиваше отвъд обичайните им инстинкти, но разсейването си свърши работата и Роджър поведе Гаред към друго място, като не спираше да усилва объркването им. Усилваше и звука все повече и повече, така че накрая музиката зажужа във въздуха и нямаше как създанията да разберат къде се намират Роджър и Гаред.

Рена чакаше на върха на купчината, колкото й позволяваше търпението, и разпращаше защитени ритници, от които демоните се разлитаха във въздуха насред магически експлозии. Приземяваха се тежко, но бързо се обръщаха на крака, отръскваха се и започваха наново.

Когато Рена видя, че двамата са в безопасност, тя приклекна и отскочи на десет метра, право върху една от огромните купчини от пръст, които каменните демони бяха натрупали, докато изкопаят рововете си. Леко потъна в рохкавата пръст, когато се приземи, но иначе изглеждаше напълно невредима.

Преди обаче отново да се загърне с наметалото си, един въздушен демон изпищя и пикира от небето към нея. Рена се обърна към него, готова да го посрещне, ала демонът стори нещо, което Роджър никога не беше виждал. Разпери широко криле, за да убие скоростта си, и изплю мълния срещу нея.

Нощта се озари от ослепителния проблясък. Роджър светкавично затвори очи, но не и преди избухването да го замае. Мъчеше се да поддържа мелодията, докато ярки цветни облачета танцуваха зад клепачите му. Когато отново отвори очи, видя Рена на земята, изтърколила се надолу по четирите метра от върха на купчината пръст. От нея се виеше дим и във въздуха витаеше миризмата на обгорена плът и освободен енергиен заряд. Невероятно, но тя се надигаше и с всеки изминал миг си връщаше самоконтрола. Светеше също толкова ярко, колкото преди няколко мига, и навярно се лекуваше подобно на демоните.

Трябва да науча този номер, помисли си той.

Два полски демона се нахвърлиха върху Рена, преди да успее да се възстанови напълно. Гаред нададе рев и се спусна да й помогне. Когато се отдалечи на два-три метра от Роджър и цигулката му, демоните му обърнаха внимание, но не достатъчно навреме, за да избегнат първите му смъртоносни удари. Със секира в едната ръка и мачете в другата, той разблъска демоните встрани от падналата жена, оставяйки дълбоки резки в плътта им. Само след миг вече стоеше над нея, давайки й време да се изправи на крака.

Демоните, които Гаред беше ударил, също се надигаха и се лекуваха, както Рена преди миг. Дотичаха още от тях, но стояха на безопасно разстояние от оръжията на Гаред и Рена. Пристигаха все повече полски демони, за да обкръжат двамата. Скоро цялата околност кипеше от тях, маса от извиващи се люспести тела, ярко грейнали от магия.

Но дори при такова превъзходство демоните не нападаха. Просто обикаляха и не позволяваха на Гаред и Рена да помръднат, така че двамата трябваше да стоят гръб в гръб и да стискат оръжията пред себе си, чакайки нападение, което така и не идваше.

В капан.

Но защо? Роджър се огледа. Въздушните демони кръстосваха в небето над тях, но и те сякаш не възнамеряваха да нападат. Каменните и дървесните демони продължаваха да копаят.

Идва нещо по-лошо. Роджър имаше много добра представа какво би могло да бъде.

Замисли се. Дори с магията на хората, която усилваше музиката му, не бе сигурен, че ще може да прогони толкова много чудовища, а и дори да успееше, въпреки необичайната си устойчивост тази нощ щяха да прегазят приятелите му, докато се разбягват.

Пое си дълбоко дъх, за да се успокои, и се благодари, задето бе дал заповеди на съпругите си да не го следват тази нощ.

— Аманвах — рече той в подбрадника на цигулката си. — Знам, че не съм бил най-добрият съпруг, но никога не съм съжалил, задето взех теб и Сиквах за съпруги. Бяхте най-достойните спътници, които човек може да иска, и ми помогнахте да намеря своето собствено достойнство. Ако не се върна, помнете ме, когато пеете.

Тя не можеше да отвърне, но така всъщност беше по-добре. Роджър се отказа от мелодията, която го правеше невидим, и започна нова, която достигна до всяко ядронско ухо.

Ето ме, казваше музиката. Слаб и беззащитен, а вие сте толкова, толкова гладни.

За момент не се случи нищо, но изведнъж всяко лице на ядрон се извърна рязко към него. Стотици черни очички го приковаха. По какъвто и начин мисловният демон да въздействаше на търтеите, те не можеха да загърбят природата си. Изпищяха и скочиха към него, изпънали дълги нокти, тракащи с челюсти.

Роджър се обърна и се затича по-бързо, отколкото някога бе тичал в живота си, като през цялото време не спираше да свири, да свиква демоните при себе си.

 

 

Арлен стоеше като от камък и наблюдаваше горите. Опита се да извлече магия, но тази край него беше слаба и от течението се отдалечаваше от него, привлечена от невидима сила. Опитите му да познае мястото около себе си не му помагаха.

Сякаш ги нямаше цяла вечност, но той знаеше, че бяха само минути. Острият му слух долови рева на демони оттатък фоновия шум, но след това чу и цигулката на Роджър. Зачака.

Докато тази музика не спира, помисли си Арлен, те са в безопасност. Ала спре ли…

В безоблачното небе нещо ярко проблесна. Арлен можеше да познае мълниеносен демон, когато видеше това. Дори по местата, където тези демони обикновено се появяваха, хората ги мислеха за измислица, а Арлен не бе виждал никога такъв в Анжие. Местните защитници дори не си правеха труда да включват защита срещу мълниеносни демони в защитените си кръгове.

Умовете могат да призоват всяка порода демони при себе си, осъзна Арлен и усети как шансът им да спечелят за пореден път намалява. Как щяха дърварите да се справят с яките плоски глави на глинените демони или ледените храчки на снежните демони, които можеха да смръзнат и строшат стомана? Или киселинната кал на блатните демони? Тези, чиито щитове и броня лично бяха защитени от Арлен и Лийша, щяха да са в по-голяма безопасност, но той много добре знаеше каква малка закрила представляват обикновените защитени брони срещу тези редки породи.

Ала Гаред и Рена имаха всички нужни защити, а Роджър все така свиреше…

Всъщност музиката се усилваше, акомпанирана сякаш от рева на хиляда ядрона. Роджър се появи от гората, тичайки колкото му държаха краката. Аурата му излъчваше неподправен ужас, донякъде потиснат от съсредоточеното му свирене. След секунда Арлен видя защо — сякаш безкраен поток от полски демони заизлизаха от дърветата.

Когато стигнаха на открито, те набраха скорост, но Роджър спря, преди да успеят да го настигнат, и смени мелодията с острите, стържещи звуци, които Арлен често го бе виждал да използва. Усилен от цигулката на Роджър, звукът удари демоните като физическа преграда и ги разпръсна.

Арлен се дематериализира и за частица от секундата, в която бе безплътен, усети вълните от енергия на князете — разбра, че Рена е права. Можеше да се справи с един в подобно състояние, но два или повече щяха да го надвият.

Ала нямаше време князете да го атакуват, защото само след миг Арлен си върна физическата форма до Роджър и мисловните му защити се задействаха отново. Арлен подхвана жонгльора като пеленаче и го върна обратно към голямата защита с два огромни скока.

— Къде са останалите? — попита той, но преди Роджър да успее да отвърне, Арлен чу крясък и вдигна глава. Рена, покрита от глава до пети с демонска кръв, цялата грейнала от магия, прескачаше през множеството от чудовища, метнала на рамо Гаред като чувал с брашно.

Рена се приземи на гърба на един от демоните, лумна магическа светлина и демонът не се изправи повече. Арлен отново се хвърли напред, като рисуваше отбранителни защити във въздуха, за да им разчисти пътя. След миг двамата се разминаха, Рена продължи към голямата защита, а Арлен остана зад нея, за да покрие бягството. Хвана най-близкия полски демон за крака и го използва като сопа срещу останалите. Ноктите на демона се впиваха в люспестата кожа на другите създания, така както никое смъртно оръжие не можеше да го стори.

Миризмата на сукървица тегнеше във въздуха и Арлен трябваше да потисне вълна от глад, каквато не бе изпитвал от години. Искаше да захапе демона, от когото се вдигаше пара в защитените му длани, и да стигне до мекото месо под люспите.

Тръсна глава и устоя на инстинкта достатъчно задълго, за да метне демона при останалите и да изтича обратно зад голямата защита, където Рена внимателно оставяше Гаред на земята. Аурата на огромния дървар беше сива. Беше жив, но в несвяст.

— Какво стана? — попита Арлен.

— Просто го халосаха по главата — каза Рена и свали шлема на Гаред. — Спаси ми живота.

— Или отложи смъртта ти по-скоро — отвърна Роджър.

Арлен погледна към него. Маската на жонгльор се бе изплъзнала и ужасът в аурата му личеше и по лицето му.

— Демоните строят своя собствена голяма защита.

Затова магията се губеше отвред.

— Ядрото да ме вземе, какъв съм идиот! — извика Арлен. Позволи на тялото си да се понесе нагоре, към горния край на защитата, за да огледа околността. Както беше казал и Роджър, едва на километър и половина от тях имаше голяма защита, която не приличаше на никой символ, който Арлен познаваше. Не беше с размерите на големите защити на Хралупата, но вече работеше.

От ъгълчето на полезрението си Арлен видя и друго и се завъртя. Ужасът му нарасна. Оформяха се просветващи свързващи нишки между тази защита и една на югоизток, до Нови Райзън. Завъртя се обратно и видя, че демоните копаят трета, на югозапад, до окръга Мъчнокрай. Тази защита не бе довършена, но вече започваше да извлича магия. Щеше едва след минути да се свърже с останалите две.

Дори новите сетива на Арлен не можеха да пробият преградата на тези защити — магията, привлечена там, не се връщаше. Ала усещаше тримата князе ядрони в сърцевината на всяка от защитата, седнали като паяци насред паяжина. И през цялото време каменните и дървесните демони не спираха да копаят, подсилваха защитите, правеха ги все по-постоянни.

Арлен се върна на земята до Рена и Роджър.

— Не е само една. Три са и в центъра на всяка има Ум.

— Създателю — прошепна Роджър.

— Трябва да кажем на графа — отвърна Арлен.

Рена кимна.

— Ще доведа конете.

Арлен поклати глава.

— Твърде са бавни.

Рена го погледна с притеснено изражение.

— Едно е да лекуваш болни и да крачиш във въздуха. Ако направиш това…

— Няма как, Рен — каза Арлен. — Останалите, тръгнете веднага към Гробището. Може би дотогава ще имаме нещо като план.

И с това той се разтвори във въздуха.

Арлен незабавно усети притегателната сила на голямата защита. Като кръв в сърце, цялата сила на тези защити течеше към ключовата защита в Хралупата. Вместо обаче да извлече от нея, той си позволи да пропадне и моментално се материализира в Гробището на Хралупата.

Случи се за по-малко от секунда и човек лесно можеше да го пропусне, но при всички хора там мнозина все пак го видяха и нададоха изненадани викове.

 

 

Тамос крачеше из шатрата като нощен вълк в клетка. От време на време поглеждаше към трона и веждите му се събираха още по-близо, сякаш искаше да го прекатури с ритник. Ако Аманвах и тези с нея не бяха тук, вероятно точно това щеше да направи. Острите думи на дама’тингата го бяха порязали дълбоко. Тя се бе върнала на дивана си и оттогава мълчеше, но оскърблението си стоеше.

Лийша постави длан на ръката му и усети напрежението дори през бронята. Той се обърна към нея и тя прокара пръст по пресния емайл, с който бе поправен нагръдникът му.

— Никой в Хралупата не те мисли за страхливец — каза тя, достатъчно тихо, за да не я чуят. — Белезите по бронята ти показват красноречиво колко пъти си заставал между тях и нощта. И на мен не ми харесва да чакам тук, но и за двама ни ще има предостатъчно работа, при това скоро.

Тамос кимна.

— Просто… Тези две жени. Те са…

— Невъзможни, знам — каза Лийша. — Но за едно бяха прави.

— А? — попита Тамос.

— Тронът е излишен. Крещи на хората, че си над тях, а нямат нужда от това.

— Затова ли толкова обичат този твой Защитен? — попита Тамос със следа от горчивина в гласа.

— Заради това и че може да пробие дупка в скален демон с ритник.

Тамос се засмя.

— Да, трябва да науча и това.

За миг между тях премина недоизказана топлина, но след това кръвта на Лийша изстина, когато се обади Аманвах.

— Алагаите строят собствена голяма защита.

— Сигурна ли си?! — попита Лийша изумена.

Тамос отиде до картата на околията на масата.

— Каква защита? Колко голяма? Къде?

Аманвах сви рамене, наклонила глава на една страна.

— Знам само това, което чух. — Направи пауза. — Не съм сигурна, че съпругът ми и тези с него могат да видят нещо повече от гледната си точка.

Инквизитор Хейс нарисува защита във въздуха и се зае да нарежда молитви. Част от Лийша искаше да се присъедини към него, но отдавна беше научила, че Създателя не се намесваше в помощ на децата си. Ако искаха да се спасят, трябваше да се спасят сами.

Аманвах ахна и след това извика. Всички се напрегнаха в очакване на още новини, но дама’тингата не каза нищо. В очите й се оголи страх и Лийша си припомни, че при все обучението си дама’тингата бе почти дете. Сиквах, обикновено по-изразителната и емоционалната от двете, остана спокойна. Постави ръка на рамото на сестра си.

След няколко мига Аманвах си позволи да издиша.

— Атакуваха го, но сега свири. — Гордостта си личеше в гласа й. — Дори по Новолуние алагаите не могат да устоят на музиката на съпруга ми.

Сиквах кимна.

— Еверам му шепне.

След това обаче Аманвах падна на колене.

— Не — прошепна тя. — Не, не, не. Моля те, съпруже, недей…

Не довърши изречението. Сиквах застана на колене до сестра си и започна да разтрива раменете й. Лицето на Аманвах се бе отпуснало и тя не продумваше, но Лийша можеше да си представи какво й минава през ума.

Тя вдигна краищата на полите си и приклекна пред Аманвах. Пресегна се с ръце и хвана нежните длани на девойката, като ги стисна, за да й влее сила, така както се опитваше да го стори Сиквах.

— Аманвах — каза тя, без да се опитва да скрие отчаянието в тона си, — моля те, кажи ми, какво става? Роджър…

— Още не — каза Аманвах. — Още свири, но вече не отблъсква алагаите. Вика ги при себе си, за да спаси спътниците си.

Нещо прокапа и на идеално бялата коприна в скута на Аманвах се показа петънце. Сиквах извади отнякъде из одеждите си малка бутилчица и улови сълзите на Аманвах, докато падаха.

— Честта му не познава граници и Еверам ще го сложи при себе си в чертозите върху Шестия устой на Рая — каза тя. Аманвах кимна и се разплака още по-силно.

Това продължи няколко минути, но след това очите на Аманвах се озариха и тя поизправи гръб.

— Сражава се отново! Всичките множества на Ний пред него и той срещу тях!

Сиквах бързо запуши единия си мускал, вече пълен, и извади втори.

— Може ли дори той да…

— Разбира се, че може! — сопна се Аманвах, върнала си духа. — Той е Роджър, син на Джесъм и ученик на Арик Сладкогласния, зет на Шар’Дама Ка. — Тя направи пауза и сви юмрук. — Но алагаите ще са му последният проблем, когато се върне тук.

— Честна дума — съгласи се Лийша.

— Сега с него е пар’чинът — каза Аманвах след секунда. — Той е… — Тя смръщи вежди. — Алагаите, те…

Точно тогава някой се провикна и всички се обърнаха — видяха Арлен насред Гробището. Дори Лийша, която си имаше понятие от силите на Арлен, зяпна. Едва преди мигове бе на километри оттук, в Нова закрила.

Но нямаше съмнение, че сега е тук, когато гласът му избумтя като гръмотевица.

— По конете и се пригответе за път! Яздим в нощта след минути!

Обърна се и целенасочено закрачи към шатрата на графа, а тълпата край него се раздели — някои шепнеха, изпълнени със страхопочитание, а други викаха.

— Появи се точно като демон! — извика една жена.

Инквизитор Хейс препречи пътя му.

— Как е възможно това? — поиска да знае с гневен тон. — Канонът казва, че не бива да правим магията на ядроните своя…

Арлен го избута встрани като дете, без да забави ход.

— Нямам време да спорим за святите книги, Хейс.

Чадо Франк се намеси, опитвайки се също да препречи пътя на Арлен, но Тамос блъсна с облечения си в стоманена ръкавица юмрук по масата.

— Свещениците вън! Уверете се, че всичките ни воини са благословени от Създателя!

Инквизиторът и тези с него го изгледаха, но той срещна погледите им със сурово изражение и те бързо се заеха да изпълняват.

— Какво е станало? — попита Тамос, когато Арлен влезе в палатката и застана при него до картата. Арлен не отвърна веднага, а помисли за миг, след което натопи една четка в мастилницата на масата и майсторски изрисува дебели защити над три места върху картата, които някога бяха девствени гори.

— Мисловните демони са построили защити тук, тук и тук — каза Арлен, сочейки към Нови Райзън, Нова закрила и Мъчнокрай. — Вече се активират.

Свърза ги с по-тънки нишки. Когато привърши, защитната мрежа на околията представляваше кръг в триъгълника на защитите на князете.

— Мрежата само ще става по-силна, докато каменните демони продължават да копаят, ще изолират Хралупата и ще извличат сила от нашата защитна мрежа.

Защитите бяха елегантни и Лийша незабавно видя, че са мощни. Имаше леки сходства с тези, които Иневера бе използвала, за да я впримчи в палата на Джардир.

— Това са защити срещу хора — догади тя. — Няма да можем да прекрачим техните очертания, така както демоните не могат да прекрачат нашите.

Тамос поклати глава.

— Това само създава патова ситуация. Трябва да планират и друго.

Арлен кимна.

— Запасяват се с всеки дървесен ствол и канара, докато разчистват място. Скоро скалните демони ще започнат да ни замерват с тях и няма да се мине много, преди да унищожат веригата ни и да неутрализират мрежата ни.

— Верига? — попита Тамос.

— Връзката между големите ни защити — рече Лийша. — Трябва да оформи затворена верига, за да действат с пълна сила.

Арлен кимна.

— Ако направят това, ще имаме демони по улиците във външните окръзи, а каменните ще се приближат достатъчно, за да ни замерват свободно.

— Създателю — каза Тамос. — Но ако тези защити ни отблъскват както нашите тях, какво можем да направим, за да ги унищожим?

— Не можем — каза Арлен. — Не и довечера, може би дори не и през деня, ако оцелеем до утре.

— Може да подпалим горите. — Лицето на Тамос бе мрачно. Знаеше каква е цената, но щеше да го стори, ако се налагаше.

Затова пазим тайните на огъня от хората, чу Лийша гласа на Бруна. Ще обрекат света, мислейки си, че го спасяват.

Арлен поклати глава.

— Няма да помогне. Защитите не са просто оформени от разчистени дървета, Ваше Височество. Това са окопи на скални демони. Шест метра широки, три метра дълбоки. Много време ще отнеме да запълним подобен окоп, дори ако хиляда души превият гръб и имаме безкраен приток от фойерверки, а до сутринта няма да имаме нито едно от двете.

— Няма нужда да унищожаваме защитите им — каза Аманвах и се приближи към тях. — Само да ги развалим.

Лийша кимна.

— Зъбите.

— Да — каза Арлен.

— Какво са зъбите? — попита Тамос.

Лийша долавяше безизходицата в гласа му. Искаше да поеме командването както винаги, но тук не бе в свои води.

Лийша взе парче хартия и нарисува с четката на Арлен една защита. Посочи два капковидни символа точно до главния символ.

— Това са зъбите. Почти всяка защита ги има скрити някъде в себе си. Те са мястото, където всяка защита извлича магията си — без тях бързо ще се изтощи.

Тя погледна Арлен.

— Взимаш си дрехите.

— А? — не разбра Арлен. Тамос също се обърна с питащ поглед.

— Когато се превръщаш в мъгла и се придвижваш като ядрон — каза Лийша. — Взимаш си дрехите. Можеш ли да пренесеш и друго?

— Да — каза Арлен, — но нищо тежко и нищо живо. Да се разтвориш, е лесно. По-трудно е да се събереш отново.

— Можеш ли да отнесеш буре с гърмящи пръчки? — попита Лийша.

Арлен се замисли.

— За кратко може би, ако имам време да ги разуча. — Арлен се усмихна и погледът му се отнесе. — Няма да е лесно, но ще е по-лесно от това да носиш някого по замръзнала планина.

Лийша наклони глава.

— Какво?

Арлен махна с ръка.

— Дълга история.

Лийша си отбеляза да попита по-късно и продължи:

— Можеш ли да се материализираш оттатък голямата защита?

Арлен вдигна рамене.

— Мога, но човек лесно може да се загуби. Не е трудно да се нося по голямата защита, защото познавам формата й. Оттатък нея ще трябва да навляза по-дълбоко в Ала и да открия магическа пътека, която да ме изведе до повърхността, по-близо до крайната ми цел. Може да ми се наложи да покрия остатъка с два-три скока, но познавам тези гори добре.

— Как е възможно това? — попита Аманвах. — Дори баща ми не притежава такива сили.

Арлен не й отговори.

— Ако унищожа зъбите в централната им защита, тя ще се повреди, но предполагам, че ще ми останат броени секунди, преди да ме усетят. Имам нужда от разсейване.

Тамос изправи рамене.

— Сторено.

Посочи голямата защита, която Умовете строяха близо до Нови Райзън. Беше вторият най-стар окръг на Хралупата и най-гъсто населен.

— Нови Райзън има най-много открита земя, там конницата и стрелците ни могат да нанесат най-много щети. Ако нападнем там…

 

 

— Побъркал си се! — каза Рена, когато Арлен се упъти към шатрата с гърмящите пръчки на Лийша, далеч от войниците и конете. Пешаците вече започваха похода на запад, докато конниците се подготвяха.

Между тях съпругите на Роджър не спираха да му се карат за безразсъдството, преминавайки от тесиански на скоростен красиански. Може би беше за добро, че Роджър не разбира всичко, което казваха. Жонгльорът не беше известен с гневливостта си, но можеше да е крайно упорит и язвителен.

— Това е единственият ни план, Рен — каза Арлен. — Хралупата ще бъде унищожена, ако не го направим. — Той си пое дълбоко дъх. — Може би дори ние ще загинем. Но не съм от тия, дето ще легнат и ще зачакат гибелта си.

Рена поклати глава.

— Нито пък аз. Вече не. Но трябва ли да ходиш сам?

Арлен кимна.

— Трябва да действаме бързо. Ако всичко мине по план, би трябвало да отида и да се върна за миг. Докато чуете взрива, вече би трябвало да съм на голямата защита и ще покривам отстъплението ви.

— „Би трябвало“ — повтори Рена, като не звучеше особено убедена. Аурата й беше сприхава, ала изпълнена с решителност.

— И на мен не ми харесва ти да се сражаваш без мен — каза Арлен. — Но си виждала графа в битка. Не мисли. Хралупата има нужда да й помогне. Разчитам на теб да го върнеш жив.

Рена кимна.

— Ще. Кълна се в слънцето.

Арлен видя как магията откликва на естествената й сила, вля се в нея и озари аурата й. Никога не бе изглеждала толкова красива. Той я пое в обятията си.

— Обичам те, Рена Бейлс.

Тя му се усмихна и дори красотата й отпреди малко беше засенчена.

— Обичам те, Арлен Бейлс.

Обърна се и отиде при останалите. След миг зазвуча тръба и те тръгнаха. Арлен се съсредоточи и извлече магия от едно от буретата, изучавайки състава му до най-малката частичка. Материалите бяха изненадващо прости и той бе сигурен, че ще успее да им върне целостта.

Застана с лице към вече почти празното Гробище. Лийша и останалите билкари бяха отишли да организират лазарет близо до сражението, а съпругите на Роджър бяха тръгнали с него, за да добавят силата си към атаката.

Всички ще умрат, ако не прецениш нещата както трябва, прозвуча гласът на баща му в главата на Арлен. Трябваше да ги оставиш в безопасност зад защитите.

Арлен стисна зъби. Този глас щеше ли някога да си отиде? Дори сега, след като беше видял как баща му намушква с копието си демон пред очите му, гласът на Джеф Бейлс не спираше да нашепва страхливост в главата му.

Ала гласът беше прав, че правилният момент щеше да е ключов. Арлен можеше да усети как войниците се готвят за нападението и знаеше, че трябва да изчака достатъчно, за да привлекат вниманието на мисловния демон, но не толкова, че да започнат битката наистина. От мрежата на големите си защити Умовете на демоните можеха да подемат унищожителна контраатака, ако усетеха, че загубите на търтеи стават твърде големи.

Време е да ме видят всички, помисли си, влезе в голямата защита и моментално се материализира зад събраните дървари и Дървени войници. Скочи във въздуха и продължи нагоре, неповлиян от гравитацията, докато не се издигна достатъчно, за да може да вижда и местните, и демоните. Оформи ярка светлина в небето, която стресна демоните и даде сигнал за нападението.

Тамос бе настоял той да го води. Аурата му подсказваше, че има нещо общо с жените на Роджър, но причината нямаше значение. Никакви думи нямаше да разубедят графа, така че Арлен не си направи труда.

От едната страна на графа галопираше капитан Гамон, а от другата — Гаред Кътър. Гаред никога не беше особено добър конник, но явно се беше обучавал допълнително при красианците, така че успя да се задържи на седлото, докато Лавина прегазваше ядрони, а магията в копитата му го опияняваше от мощ. Гаред също попиваше магията, като не спираше да сече с огромната си брадва. С един-единствен удар отсече главата на един полски демон, който щеше иначе да събори графа от коня му.

Наблизо Рена лесно поддържаше скоростта им с Клетва. Тя отказваше упорито да сложи седло, но Рена бе успяла да убеди кобилата поне за сбруи, за да не пада от нея и да добави някаква закрила за защитите по петнистата козина на кобилата.

Кавалерията пронизваше и прегазваше десетки демони, убиваше само част от тях, но всички оставаха замаяни и неподготвени за пехотата отзад, водена от Дъг и Мернем. Двойката си заслужаваше името — разчленяваха демони със същата лекота като тази, с която разфасоваха прасета.

Но след това се спуснаха мълниеносните демони и започнаха да жарят бойното поле в невероятен за демони синхрон — Арлен разбра, че близкият мисловен демон е поел контрола.

Миг след това Арлен вече беше в Гробището и отново познаваше сандъка, за да го запомни добре, докато го отнася все по-дълбоко в защитата, а след това оттатък нея, под повърхността на Ала.

Навред за сетивата му се откриха пътища. Много от тях водеха до повърхността, докато други го изкушаваха все по-навътре в Ядрото, откъдето извираше цялата магия на света.

Той ги пренебрегна и се съсредоточи да се насочи нагоре. Никой от магическите пътища не бе особено пряк, но някои бяха кратки, а други се извиваха километри наред, преди да излязат на повърхността. Вкуси ги и се опита да долови накъде водеха. Беше лесно в това състояние да разпраща частици от себе си и да обхожда тези магически пътища, докато стои на едно и също място, но бяха толкова много… лабиринт, в който човек можеше да се изгуби за няколко живота на напред.

Въпреки това объркване демонските защити бяха достатъчно лесни за намиране след няколко мига на концентрация. Ключовата защита от мрежата извличаше сила като водовъртеж, започвайки от зъбите. Той позволи на течението да го повлече и се изненада колко е силно. За миг се побоя, че ще го всмуче напълно, цялото му същество — унищожено от мощта на демонската защита. Той обаче събра сили и се отдръпна точно навреме, като откри най-близкия изход до повърхността и доби физическа форма. На повърхността отново за миг почувства присъствието на Ума, но тогава се активираха и собствените му защити. Надяваше се досегът да е бил твърде кратък, за да го усети мисловният демон отсреща. Прибра възможно най-дълбоко у себе си собствената си магическа сила и нарисува няколко защити на объркване, за да скрие присъствието си.

Доближи голямата защита, усещайки отблъскващата й мощ. Полудемоничната му природа му позволи да се приближи повече отколкото някой нормален човек, но все пак остана на поне шест метра от границите й. Вътре се виждаха каменните и дървесните демони, които работеха неуморно, за да подсилят символа в земята. Други патрулираха периметъра. Постави бурето възможно най-близо до зъбите, след което го избута с крак напред, за да премине остатъка от разстоянието, без да се взриви. Можеше и да го хвърли, но силата му растеше през цялото време и не вярваше на прицела си.

Бурето спря да се търкаля на около три метра от ръба. Достатъчно е. Арлен вдигна ръка във въздуха, за да нарисува огнена защита.

Но след това чу рев и се обърна. Десетки полски демони го връхлитаха. Арлен се намръщи. Въпреки усилията си очевидно не можеше да избегне да го видят толкова близо до центъра на мощта им. Местният Ум може би не можеше да определи точно къде се намира Арлен, но бе доловил достатъчно, за да реши, че си струва да изпрати полските демони натам. Нямаше значение дали го виждат, или не. На открито нямаше къде да скрие.

Когато го настигнаха първите редове, Арлен се дематериализира с намерението да ги остави да го подминат и да взриви гърмящите пръчки, преди да стане твърде късно.

Но в мига на безплътие местният Ум го нападна.

Усети натиска на волята му, но Арлен и преди се бе вкопчвал в подобна схватка. Той събра умствените си сили и отвърна на удара само за да се блъсне в непреодолима преграда.

Голямата защита.

Твърде късно Арлен осъзна грешката си. Защитата не бе само физическа бариера и източник на сила. Също така защитаваше ума на ядрона от нежелани намеси, както мисловните защити на Арлен помагаха на него.

Той се хвърли отново и отново към преградата и внезапно го осени за пръв път точно как са се чувствали Едноръкия и останалите демони, опитвайки се да преодолеят защитните кръгове на Арлен през годините. Разгневени. Объркани. Обезсърчени.

Уязвими.

В този миг на първоначално отчаяние демонът го атакува, пресягайки се оттатък защитите без риск за себе си, подобно на Уонда Кътър на ръба на голямата защита, докато избиваше ядрони с лъка си.

Князът с лекота преодоля защитата му и сграбчи в лапите си ума на Арлен. Научи го колко арогантен е бил да се мисли за достоен противник на едно от тези същества.

Рена беше права. В първото съревнование беше извадил късмет, а дори и тогава щеше да изгуби, ако не беше тя. Въпреки всичко научено още беше пълен новак във форма на сражение, за която тези демони се обучаваха цял живот.

Арлен събра цялата си сила и воля, опитвайки се да се материализира. Ако успееше, щеше да активира психозащитата си и между него и защитната мрежа на Хралупата оставаха само стотина ядрона.

Само.

Ала князът пречеше на атомите му да се съберат. Арлен намери пътека към Ядрото и се опита да се отдалечи натам, но и това бе напразно. Демонът го беше приковал и силом изцеждаше магията от съществото му. Дори под формата на мъглица Арлен осъзна, че може да усеща болка, и ако имаше глас, щеше да крещи.

Мислеше си, че демонът просто ще го довърши безмилостно, но атаката спря точно на ръба на смъртта, точно преди и последната част от енергията му да свърши, оставяйки го като след огромна кръвозагуба. Тогава чу гласа на чудовището.

Какъв глупак, да напусне средоточието на силата си и да дойде след нас, предаде ядронът на останалите от вида си.

Сигурно си е мислел, че търтеите му ще ни разсеят в безсмисления си щурм, отвърна втори.

Глупак, съгласи се трети. Усети психическото присъствие на останалите два ядрона как се добавя към вече смазващия натиск на първия.

Трябва да се освободя. Той се помъчи отново да освободи хватката им. Другите нямат шанс без мен.

Бои се за търтеите си! Мисълта сякаш развесели останалите. Как този е успял да надвие един от братята ни?

Скоро ще узнаем. Мисълта бе изпълнена с глад, какъвто Арлен никога не беше изпитвал. Знанието и опитът бяха храна за тези създания и нямаха търпение да се нагостят с ума му, така както Арлен би потънал в историческа книга.

Разходиха се из спомените му и го принудиха да изживее всяко тежко и болезнено чувство в живота си отново, отпиваха от болката, слабостта и унижението му като от анжиерско бренди.

Ненадейно отново се оказа на десет и лежеше на земята, покрил глава с ръце, докато Коуби Фишър буквално го риташе до напикаване. Коуби, Гарт и Уилъм Фишър бяха го пребили, задето се беше осмелил да говори със сестрата на Уилъм Али, която беше на дванайсет. Арлен тайно бе влюбен в нея, мислейки я за по-добра от момчетата, които го измъчваха.

Но Али се бе оказала същата като тях, смеейки се редом с момчетата, докато той стискаше прогизналите си от урина гащи и бягаше разплакан.

Демоните останаха по-дълго в този миг, излъчвайки удоволствие. Няма нищо по-сладко от унижението, помисли единият.

На мен ми харесва яростта, и тримата заедно изгледаха момента няколко седмици по-късно, когато Арлен си отмъсти жестоко. Толкова е… примитивен.

От демона, който го държеше прикован, Арлен долови презрение. Да ядосаш човек, е толкова лесно, колкото да накараш огнен търтей да пламне. Такава е природата им. Терзанието е къде-къде по-изискан вкус.

Арлен се оказа на единайсет и отново гледаше, докато заедно с баща си наблюдаваха безучастно как демоните разкъсват майка му и Мария на парчета. Опита се отново да изкрещи, но нямаше нито уста, нито дробове.

Не можеше с нищо да спре нашествието на демоните в ума си. Подобно на деца с торбичка захаросани лешници пред жонгльорско представление, те гледаха онази нощ, в която Мери скъса с него, яхнала раменете му, докато той се луташе по улиците на крепостта Мливари сам нощем, а по лицето му дъждът се смесваше със сълзите.

Вместо с ритници демоните го изтезаваха с това. Някои спомени бяха останали завинаги заедно с Арлен, а други бе забравил, докато демоните не ги изровеха като дребни дрънкулки в нечий дюкян.

Беше в една от шатрите за гости на Абан, опитвайки се отчаяно да вдигне панталона си, когато една от неженените дъщери на кхафита „случайно“ го беше хванала да мастурбира. Тя му предложи помощ и Арлен не можа да реши кое го плаши повече, да даде на красианския си приятел — който навярно беше организирал всичко това — причина да му се обиди и да го принуди да се ожени за нея, или да изтърпи подигравките й от липсата си на опит.

Дава му се шанс да се разплоди и не успява, помисли един от демоните и срамът му се удвои, с което допълнително подхрани създанията.

Продължиха да разчленяват ума му, стигайки до момента, когато с Абан откраднаха картата на изгубения град Анокх Слънце от Шарик Хора. По онова време той беше оправдал пред себе си престъплението, но и досега не му се нравеше особено, защото го бе довело до Копието на Каджи и бе довело света до положение, за което може би не бе готов.

Ненадейно ядроните станаха напълно сериозни и се разтършуваха още по-дълбоко из спомените му за пътешествието из пустинята. Когато отвори саркофага на Каджи и откри копието, те просъскаха.

Това място трябва да бъде унищожено, каза най-близкият Ум. Може да крие други тайни.

Останалите се съгласиха.

Колкото повече говореха помежду си — като не съзнаваха, че Арлен може да ги чуе, или просто не ги интересуваше, — толкова повече се оформяха като три отделни същества в ума му. Този в центъра, който го беше омаломощил, бе по-стар, по-силен, беше заслужил мястото си в ключовата защита. Другите двама не бяха точно подчинени, но въпреки това подхождаха внимателно, като младежи пред по-възрастен мъж.

Демонски обноски, помисли си Арлен с безплътна усмивка, като за миг дори забрави болката.

Местният демон долови развеселеността му и пак го притисна — помъти ума му и го запрати отново в дебрите на агонията. Тримата се заеха да се хранят с предателството на Джардир.

Ако спомените на този са истински, Обединителя на юг може би още не съзнава пълната сила на артефактите, помисли местният Ум.

Отново се съгласиха.

Когато Обединителите загинат, лесно можем да овладеем остатъка от добитъка. Ще напуснем проклетата повърхност и ще се завърнем като победители в двора на Умовете.

Само за да може Съпругът да обяви победата за своя, помисли най-старият от тримата.

Трябва да убием този още щом приключим с него, предложи най-младият, преди Съпругът да погълне спомените му.

Арлен можеше да усети напрегнатостта сред тримата.

Кралицата ще снесе всеки момент, трябва да не даваме никакви предимства на Съпруга, съгласи се най-възрастният.

Продължиха да разкъсват спомените му. Когато Арлен преживя наново нощта, когато бе започнал да се татуира, трите демона излъчиха разбиране, както и шок и неверие, когато стигнаха до мига, когато бе започнал да се прехранва с демони.

Не е като другите Обединители. Краде силите ни и ги прави свои.

Само по случайност е стигнал до това прозрение. Ще умре с него.

Когато стигнаха до момента с Лийша в калта, отново се развеселиха. И отново не успява да се съеши!

Веселието се стопи, докато наблюдаваха Битката при Хралупата, но и не се изненадаха особено. В края на краищата прецениха, че силата на човеците е крайно недостатъчна.

Само че просъскаха, докато наблюдаваха как Арлен и Рена убиват Ума, който бе дошъл за тях през последното Новолуние. Почувстваха гняв и дори малко страх, докато наблюдаваха как разпръсква същината на победения демон обратно към Ядрото.

Ала чувството не трая дълго. Демоните продължиха да претърсват хладнокръвно, стигайки до събитията през последните няколко седмици.

Женската също знае тайната на силата, помисли си местният Ум. Тя също трябва да бъде убита.

Арлен, който досега смяташе волята си за прекършена, внезапно почувства сила да се изправи отново срещу тях. Той направи опит да се надигне, макар сякаш да не помръдваше изобщо, но бе достатъчно, за да му обърнат внимание мисловните демони.

Грижа го е за нея. Мисълта ги изпълни с изненада и веселие.

Страданието му при смъртта й ще е невероятен деликатес.

Достойно наказание за бедите, които поражда сред добитъка.

Мислите му казват, че и сега тя е в нощта…

За миг натискът им се охлаби, докато погледнат през сетивата на търтеите си, търсейки жена със защитена плът, грейнала ярко от открадната магия.

Рена! Арлен съсредоточи цялата си сила в този миг не за да надвие демоните, а за да материализира дори само едната си китка. С огромни усилия успя и нарисува простичка защита във въздуха. Имаше искрица сила, която да й придаде, но й бе нужна само искрица, за да се възпламени бурето с гръмоносни пръчки.

Нощното небе се озари. Въздухът се изпълни с могъщ рев и земята се разтресе, когато окопите се сринаха върху демоните в тях. Ударната вълна събори дърветата наблизо и смаза полските демони като плужеци.

Впримчен във волята на трите демона, Арлен не можеше да помръдне, но и нямаше нужда, защото в това състояние нищо физическо не можеше да го нарани. Опита се да запази хладнокръвие, докато сякаш цяла вечност чакаше връзката между защитите да се разпадне, макар това да се случи само няколко секунди след това.

В този миг на стъписване Арлен се откъсна от клопката на мисловните демони и избяга по най-близкия магически път. Усети притегателната сила на защитената мрежа на Хралупата и се озова там, извличайки енергия, както удавник гълташе въздух. Магията изтласка болката и отчаянието, но Арлен не изгуби време да й се наслаждава. Незабавно се издигна във въздуха, за да потърси противника си.

Мисловният демон, още в недоумение от загубата на голямата си защита, лесно се забелязваше — пътеводен фар в нощта. Събратята му не бяха излезли от собствените си големи защити и оставаха в безопасност. Колкото и да бяха почтителни към него, Арлен познаваше тези същества вече достатъчно добре, за да знае, че никога не биха рискували себе си, за да му помогнат. Себеотрицанието им бе също толкова чуждо, колкото любовта.

Мимическият демон на възрастния княз ядрон във формата на огромен полски демон търчеше към господаря си с невероятна скорост, но още не беше стигнал дотам. Арлен извлече магия от Хралупата и нарисува няколко огнени и ударни защити, за да изпрати огромно огнено кълбо към ядрона. Не притежаваше нищо от изтънчеността на нападението им срещу него, но не бе моментът за изтънченост.

Демонът видя атаката и се дематериализира със скоростта на мисълта, ала магията се движеше по-бързо от мисълта — ударът пристигна, докато мисловният демон все още бе отчасти в тялото си, така че уби и него, и мимикът му незабавно.

Както и преди, смъртният писък на княза изпрати вълни от енергия във въздуха, по-силни от кое да е буре с гръмоносни пръчки. Търтеите на повече от километър във всяка посока умряха на място от шока и дори Арлен сложи ръце на слепоочията си в опит да успокои болката.

Другите Умове със сигурност също бяха почувствали това, защото демоните, биещи се с дърварите и хората на Тамос, ако и да не загинаха, изпаднаха в пълно объркване. Арлен погледна към хората си и осъзна какво е струвала арогантността му. В минутите, в които бе приклещен мисловно, добре организираните търтеи бяха взели тежки жертви.

Камъни и дървесни стволове бяха разпилени по полето насред потрошените тела на хора и коне. Нямаше и следа от капитан Гамон, а Тамос, опръскан целият в сукървица, бе изгубил коня си и се биеше с копие и щит срещу каменен демон. Клетва тичаше без никого на гърба си и прегазваше полски демони свободно, а Рена тичаше до нея и не й отстъпваше.

Гаред още се крепеше на коня си, но на гърба на Лавина се намираше и Дъг, в безсъзнание. Войската бе устояла свирепо на ядроните, но Ядрото можеше да изплюе неограничено количество чудовища, а всеки човешки живот бе незаменим.

Гледката на мъртвите и ранените изпълни Арлен с гняв и той извлече отново сила от защитната мрежа, пренебрегвайки паренето по кожата си. Изпрати ударна вълна в една купчина полски демони, разчиствайки пътя за бягство.

— Назад — разпрати той гласа си до всички. — Не се паникьосвайте, но се изтеглете към голямата защита колкото можете по-бързо. Засега свършихме работа.

Още два пъти той изпепели глутници демони, за да помогне на хората си да се върнат на безопасно място. Използва същите защити, които използваше и Лийша, за да тегли влага от въздуха и да напоява градината си, за да удави няколко полски демона, които се опитаха да подгонят оцелелите.

Когато всички бяха в безопасност, Арлен се обърна към запасите от канари и дървета на ядроните и се зае да ги унищожава.

Черпеше толкова много енергия, че цялата защитна мрежа започна да гасне. Гърлото и носът на Арлен пареха неистово, сякаш беше налапал шепа красиански пиперки. Мускулите го боляха и ноктите му се нагорещиха. Когато примигваше, усещаше очите си сухи и болезнени.

Но оставаха още запаси, така че той не спираше да извлича магия, докато накрая всичко пред погледа му угасна и той започна да пада.

Пак забравих да дишам, помисли си точно преди да се стовари на земята.