Питър В. Брет
Дневната война (18)

Шестнайсета глава
Където кхафитите не пристъпват
333 г. СЗ, Лято

Двайсет и осем Зазорявания преди Новолунието

Иневера подръпна дебелия плат, който я задушаваше насред влажното лято на зелените земи. Всеки дъх в булото й добавяше към парната баня в качулката й. Косата й се сплъстяваше от пот. От години не бе карана да носи дори робата и булото на дама’тинга, толкова бели, че и най-яркото слънце се отразяваше от тях, толкова фини, че кожата й можеше да диша, сякаш бе гола. С изключение на тези няколко нейни разходки, никога не беше носила одеждите на дал’тинга и не можеше да си представи как другите жени ги търпят.

Тя си пое дъх. Това е само вятър. Всичко, което другите жени могат да понесат, можеш и ти.

Дегизировката беше необходима и си струваше всяко неудобство, защото й позволяваше да се измъкне от двореца и необезпокоявана да се движи през Новия базар. Не се боеше за безопасността си — малцина биха посмели да я нападнат, а и повече биха се притекли на помощ, ако имаше нужда, — ала дамаджата не можеше да пътува без антураж и щеше да привлече зяпачи, както трохите привличаха птички. Това щеше да изложи на риск най-ценната й тайна.

Без заровете си се нуждаеше повече от всякога от съвета на майка си, както и почивка от бурята, заплашваща да изкорени дори най-гъвкавата палма.

Новият базар в Дара на Еверам не беше толкова голям, колкото този в Красия, но растеше ежедневно. Абан беше отворил първия дюкян в селцето на чините точно оттатък границите на самия град, след като Дара на Еверам бе паднал пред силите на Избавителя. Шест месеца по-късно Новият базар беше погълнал селцето и се простираше и сред земите край него, средоточие на търговци, занаятчии и земеделци на километри навред.

Търговците и техните господари дамати не бяха спестили никакви разходи по защитата на стоките си, бяха разположили улиците под формата на защита, така както бе сторило племето от Хралупата на север — с ниски стени, които да подсилят магическия символ, и пазачи, които да обхождат улиците нощем. През деня обаче стоките изпълваха всеки свободен сантиметър, а дал’тинги, кхафити и чини шумно прокламираха предлаганото от тях.

Иневера напредваше през лъкатушещите улички и току спираше в някой дюкян, за да добави нещо към кошницата си, наглед нищо повече от обикновена дживах сен, която пазаруваше за вечерята на семейството си. Влезе в ролята, пазарейки се за различни продукти и кубчета сол, сякаш и тя като всяка жена трябваше да се възползва докрай от оскъдните си драки. Спомни си какво й бе на Манвах, да се опитва да изхрани четирима души с пари, които едва стигаха за трима. Беше странно успокояващо — Иневера знаеше, че всяка жена в Дара завиждаше на дамаджата, но понякога й се щеше най-голямата й грижа да е как да убеди търговец да й продаде нещо с отстъпка.

Почти беше стигнала до целта си, когато един от пазачите шаруми я опипа отзад. Отне й всяка частичка самообладание да не счупи ръката му. Пое си няколко пъти дъх, за да му позволи да я подмине заедно със своите хилещи се приятелчета, без да ги избие с голи ръце. В бяло щеше да го стори без колебание и щеше да има всяко право. В черно — е, кой би приел думата на една дал’тинга пред тази на шарум?

Трябва по-често да наминавам, помисли си тя. Изгубила съм ритъма на обикновения живот.

Баща й стоеше на входа на майчиния дюкян и подвикваше на висок глас към купувачите. Макар да сивееше по слепоочията, годините го бяха пощадили. Нямаше го парчето дърво на мястото на крака му — сега имаше красив изкуствен крайник от полиран палисандър, имаше си дори става на пружина. Още носеше бастун, ала го използваше по-често, за да привлича вниманието на минувачите към кошниците, отколкото за опора.

Още е трезвен, дивеше се Иневера, а когато той се засмя — дълбок, звучен смях, който се носеше надалеч, — в сърцето й се разля топлина. Не беше чакалският вой, който споделяше с приятелите си шаруми, докато се напиваха с коузи. Това беше смехът на щастлив и омиротворен мъж.

Толкова беше различен от бащата, когото познаваше, че сякаш не бе той, не бе човекът, убил Соли.

Иневера можеше да овладее сълзите си, ако искаше, ала ги остави да се стичат под воала й. Защо да преглъща сълзите за брат си, за баща си? Като че ли и двамата бяха загинали през онази нощ и Манвах се беше сдобила с втори съпруг, по-достоен за нея, ако и без честта на един шарум.

Дюкянът на майка й не спираше да расте през годините и бе разнообразил стоката си далеч отвъд простите кошници. Това беше добре, защото палмовите дървета, от които някога ги плетеше, бяха на стотици километри на юг. Сега предлагаше и килими, и гоблени, както и кошници от тукашните налични материали — царевични листа и ракита. Имаше и глинени съдове, платове, мангали за тамян и още много различни неща.

Иневера бе предлагала услугите на заровете многократно на майка си, за да ги използва така, както дама Баден — да стои крачка пред съперниците си, ама Манвах винаги отказваше.

— Би било грях срещу Еверам да използвам магията на дама’тингите в своя полза по този начин — и добавяше с намигване, — нито пък ще ми е толкова интересно.

— Еверам да те благослови, майко — рече едно момче, когато Иневера влезе в павилиона. — Може ли да ти помогна да намериш нещо?

Сърцето на Иневера се сви. Още носеше кафеникавите дрехи на момче преди своя Хану Паш, но сякаш Соли стоеше пред нея или поне момчето, което някога бе. Тя инстинктивно се пресегна и разчорли косата му, както брат й правеше с нея. Бе фамилиарен жест и момчето се сепна.

— Прости ми — рече тя. — Приличаш ми на брат ми, когото нощта ми отне преди много време. — Когато момчето отново я изгледа неразбиращо, тя пак го погали. — Ще поогледам, но ще те повикам, когато съм готова да си купя нещо.

Момчето кимна и с облекчение изтича нанякъде.

— Всички синове на Касаад си приличат, независимо от коя от съпругите му са — чу се глас иззад нея и Иневера се обърна към майка си. Със или без черни одежди, двете можеха да се разпознаят навсякъде. — Чудя се дали Еверам в безпределната Си мъдрост не ми е изпратил духа на първородния ми син, отнет ми толкова без време.

Иневера кимна.

— Семейството ти е благословено с много добри деца.

— Глинени съдини ли продавате? — попита Манвах. Когато Иневера кимна, тя продължи: — Както казах на пратеника ви, цената ви е твърде висока.

Иневера се поклони.

— Може би ще успеем да се договорим на четири очи?

Манвах кимна и я поведе през павилиона към една каменна врата. На гърба на дюкяна се намираше голямо здание, където живееше семейството и се съхраняваха най-ценните стоки. Манвах ги поведе към една уединена стаичка с бюро, отрупано с тефтери и пособия за писане, два стола по местна мода и ъгълче за плетене на кошници.

Манвах се обърна и разпери ръце, а Иневера потъна в обятията й.

— От години не си ни посещавала — каза Манвах. — Започнах да си мисля, че дамаджата е забравила майка си.

— Никога. Само кажи и ще…

Манвах вдигна ръка.

— Дворът на Избавителя няма нужда да знае, че баща ти е кхафит, а аз нямам интерес към чаена политика и отровители. Сестрите ми по брак са ме дарили с деца и внуци, а и виждам дъщеря си и синовете й достатъчно често, дори да трябва да ги гледам отдалеч сред множеството.

Манвах се подаде оттатък прага на дюкяна и плесна с ръце. Скоро едно момиче внесе красив сребърен сервиз и димящ чайник. Пренебрегнаха столовете и се наместиха на възглавниците в ъгълчето за плетене. Сложиха подноса на земята. Манвах наля и двете свалиха воалите и качулките си, за да се погледнат. По лицето на Манвах се простираха повече бръчици и в дългата й коса се виждаха сиви кичури. Все още беше красива и излъчваше сила. Сякаш възел у Иневера се размота. Тук бе единственото място на света, където можеше да е себе си.

Манвах направи знак с чучура на чайника към купчината ракитени парчета.

— Не е същото като с палмови листа, но трябва да се приспособим към новия път, по който Избавителя ни поведе.

Иневера кимна и погледа майка си, която взе няколко от ивиците и се зае за работа. След малко и Иневера се пресегна към купчината и започна собствената си кошница, а пръстите й спокойно се върнаха към така познатия ритъм на плетката.

— Някои приспособявания са по-трудни от други.

Манвах се позасмя.

— Как е скъпата Кадживах?

Иневера просъска, когато една тресчица се заби в пръста й.

— Почитаемата ми свекърва е добре. Умът й е все така слаб като на гаснеща свещ, все така губи времето на всички край себе си с безсмисленото си ломотене.

— Още ли не можеш да й намериш съпруг? — попита Манвах.

Иневера поклати глава.

— Не иска никой да застава между нея и сина й, а и Ахман не смята никого за достоен.

— Заровете ти нямат ли отговори?

Нямам зарове, помисли си Иневера и си върна центъра с усилие.

— Съветвах се с тях само веднъж. Казаха ми, че Ахман би приел дама Кхеват за свой тъст, а Кадживах няма как да откаже. За нещастие, отговорът на Кхеват беше, че по-скоро би се оженил за магарица.

Манвах се изкиска и Иневера заедно с нея. Беше прекрасно. Не можеше да си спомни кога за последно се е смяла.

— Ако не можеш да й намериш съпруг, дай й задача като на всяка дживах сен.

— Тя е майката на Избавителя — отвърна Иневера. — Не мога да й наредя да носи менци, а всичко повече от това няма да й е по силите.

— Тогава й дай фалшива задача — каза Манвах. Пръстите й продължаваха да работят, ала тя бе зареяла поглед към стената. — Попитай я дали иска да планира ежемесечната забава за Шар’Дама Ка по случай Новолунието.

— Нямаме такава, майко.

— Измисли си я. Убеди Кадживах, че това е голяма чест, че ще зарадва сина си и ще спечели благосклонността на Еверам. Дай й десетина души, които да й помагат с храната, украсите, музиката, церемонията и списъка с гостите. Няма да я видиш повече.

Иневера се усмихна.

— Ето затова идвам при теб, майко.

Манвах привърши основата на кошницата си и се зае с рамката на стените й.

— Всички в града знаят за делата на внуците ми, но не се говори нищо за внучките ми. Добре ли са? Добре ли се учат?

Иневера кимна.

— Всичките ти внучки са добре и скоро ще са дама’тинги. Аманвах вече си спечели булото и се омъжи.

— И кой е щастливецът? — попита Манвах.

— Един чин от племето от Хралупата. Нищо особено не е — дребен, слаб, облича се по-шарено от кхафит далтонист, но Еверам шепне в ухото му.

— Момчето, което омайва алагаи с музиката си ли? — попита Манвах. Иневера повдигна вежда, но Манвах само махна с ръка. — Всички в града говорят за чините в двора на Избавителя. Свирачът обаятел, великана, жената воин — и тя погледна Иневера многозначително — и принцесата от зелените земи.

Иневера плю на пода.

Манвах изцъка с език.

— Толкова ли е зле?

— Забраних му да се жени за нея — рече Иневера, без да прикрива нищо от омразата в гласа си.

— Тук е била първата ти грешка — каза Манвах. — Никога не забранявай нищо на един мъж. Дори Касаад, какъвто е сега, след като му отне черното, може да е упорит като муле, когато му забраня нещо, а твоят съпруг е Шар’Дама Ка.

Иневера кимна.

— Да, знам. Пише го в Евджах’тингата: Забрани нещо на мъжа си и ще го пожелае десетократно по-силно. Но сърцето ми проговори преди ума.

— Как реагира Избавителя? — попита Манвах.

Иневера събра на езика си нова презрителна храчка, но я преглътна и вдиша дълбоко.

— Каза ми, че нямам право. Каза, че ще я направи своя дживах ка от зелените земи и тя ще се разпорежда с всичките му жени от Севера.

Манвах спря работата си и погледът й срещна този на Иневера.

— Нима си очаквала да ти е верен, след като ти не си му била?

Думите я жегнаха и част от Иневера съжали, задето беше казала на майка си за изневярата си с андраха, но тя си върна центъра.

Ще ти казва истини, които не искаш да чуеш.

— Поне имах благоприличието да го сторя тайно — отсече Иневера. — Той я показва навсякъде, води я в собственото ни ложе, срами ме пред целия двор.

— Не мислех, че съм отгледала глупаче — каза Манвах и рязко скърши една ракитеница, — но явно е така, ако мислиш, че разликата има някакво значение за един рогоносец. Наранила си го и той ти го връща тъпкано. Отдавна очаквах нещо подобно. Но какво значение има дали е надупил някаква северна курва? Великите мъже трябва да завладяват и жени, не само територии, а и оставаш неговата дживах ка.

— На думи, но не и наистина — отвърна Иневера. — Не съм поемала семето му от почти два месеца.

Манвах изсумтя.

— Ако това определя коя е дживах ка, спрях да съм такава за Касаад преди десетилетия. Не съм лягала с него от Соли насам.

— Касаад не е Избавителя — каза Иневера.

— Тогава спри с позите и отиди в ложето му — каза Манвах. — Покажи му, че помниш кой е, и му напомни, че си неговата дамаджа. Онази жена си е тръгнала, доколкото разбрах, без да приеме предложението му. Направи така, че да я забрави.

Иневера въздъхна.

— Не е толкова просто. Северната вещица не просто му отвори Райските си двери. Шепне отровни слова в ухото му.

— Отровни слова?

— Не само тя, а и майка й, уличницата, се разхождаха из двореца без була — отвърна Иневера, — но сега са му втълпили, че жените ни трябва да се бият в алагай’шарак подобно на техните северни дивачки. И за да й угоди, Ахман повели, че всяка жена, която иска да се бие с алагаи, ще се нарича шарум’тинга и ще й бъдат дадени всички воински права.

Манвах сви рамене.

— И какво от това?

Иневера зяпна.

— Не може да одобряваш?!

— Защо не? — Манвах подръпна черните си дрехи. — Нима смяташ, че ми харесва да нося тези постоянно? Гледам северните жени и мечтая за подобна свобода. Да притежавам собствен дюкян, вместо ужким да се грижа за този на Касаад. И защо да не мога? Защото духовниците на Каджи смятали жените за добитък и натъпкали свещените строфи с потиснически правила? На теб ти е лесно. Можеш да се разхождаш из двореца гола.

— Не съм гола, майко — каза Иневера.

Манвах я изгледа остро и Иневера сведе очи, знаейки, че преструвките не работят пред майка й. Иневера се обличаше по своя начин, за да прави напук на дамаджите и да им напомни за властта си, но и изпитваше огромно удоволствие просто да се шляе свободно облечена.

— Никога не си одобрявала алагай’шарак, когато рискуваше живота на Соли — каза Иневера. — И дъщерите си ли да рискуваме сега?

— Мразех алагай’шарак, когато беше безсмислено жертвоприношение заради едната чест на андраха. Но твоите безценни зарове са ти казали, че Ахман е Избавителя, изпратен от Еверам да ни поведе през Шарак Ка, нали така?

— Казаха, че може и да е той — напомни й Иневера.

Манвах отново се втренчи в нея немигащо.

— Моли се наистина да е той, иначе си пропиляла последните двайсет и пет години от живота си. Но не казаха ли и че Шарак Ка иде във всеки случай? Алагаите убиват и жени, и мъже, дъще. Не си позволявай да те заслепи фактът, че идеята е дошла от севернячката. Идеята е добра. Помниш как Криша и грозните й сестри по брак пребиха баща ти. Тези жени са родени да се бият. Позволи им. Ний да ме вземе, насърчи ги. Превърни северняшкия обичай в свой и ще откраднеш плода от дървото на тази господарка на Хралупата.

— Ще се надигне възмущение — каза Иневера.

Манвах кимна.

— Да, на всеослушание ще се чуят викове оттук-оттам, а насаме хората ще скърцат със зъби. Шепа идиоти с меки пишки ще нападнат някоя и друга жена. Но никой няма да си позволи да се възпротиви на Шар’Дама Ка и скоро всички ще го приемат. — Тя се подсмихна. — Както когато започна да се разголваш пред хората.

Иневера се престори на скандализирана, а Манвах й смигна.

— Но жените в Красия те боготворят за това, макар да не смеят да го кажат на висок глас. Сега им позволи това и ще притежаваш сърцата им завинаги.

 

 

След като приключи срещата й с Манвах, Иневера пое бързо обратно през пазара. Никога не искаше да си тръгва оттам. Всеки път раната се отваряше наново, защото знаеше, че може да минат месеци, преди да успее отново да посети майка си. Но вече твърде дълго се беше забавила и не искаше да слага начало на подозрения, които биха могли да доведат някого дотук. Манвах и Касаад знаеха неща, които дори Ахман не знаеше. Кева можеше да си спомни за родителите й, но заровете бяха предрекли, че дамаджи’тингата на каджи никога нямаше да предаде Иневера.

Но след това, в обрат, толкова неочакван, че й бе трудно да повярва, че заровете нямат пръст, Иневера го видя да крачи важно през пазара в познатата си роба без ръкави и нагръдник от черна стомана с разцъфтелия на нея златен изгрев.

Кашив.

Не изглеждаше по-различно, отколкото преди всички онези години, което говореше предостатъчно за воинските му достойнства. Лицето му имаше безвременния вид на Копията на Избавителя — тези воини така се зареждаха с магия всяка вечер, че всеки път се връщаха няколко години назад във времето към зенита си, макар очите и израженията им да оставаха като на по-възрастни мъже.

У по-старите воини, като Кавъл, този процес отнемаше по-дълго, но младите започваха рано и оставаха много по-дълго в разцвета на силите си. Кашив беше почти на петдесет, но не изглеждаше на повече от трийсет.

На крачка зад него от двете му страни вървяха други двама шаруми — и двамата с млади и красиви тела и опита на възрастта в погледите. Иневера позна и двамата и за миг почти очакваше да види Соли сред тях.

От години не се беше сещала за Кашив. Дама Баден беше силен глас в двора на Избавителя, но Иневера не беше виждала любимия му кай’шарум, откакто я бе проклел, задето пожали живота на Касаад. Дали й беше простил?

Тя се вцепени. Иневера беше често срещано име и не знаеше дали Кашив бе разбрал, че именно сестрата на мъртвия му любовник сега е дамаджа. Но ако я видеше тук…

Дама Баден не бе мъж, пред когото неволно да разкрие къде се намира тъщата на Избавителя. Баден не беше толкова глупав, че да я заплаши открито, но Иневера не можеше да си позволи подобна слабост.

Ще трябва да го убия, осъзна тя. Бързо, преди да каже на други…

Тя се приготви, ала Кашив и другите просто я подминаха, без да й обърнат никакво внимание. Един от воините каза нещо и Кашив се засмя. Свърнаха зад един ъгъл.

Разбира се, че няма да те познаят, идиотке. Цялата си в черно.

 

 

Иневера чакаше Ахман в покоите му. Носеше копринените си одежди за танца по възглавниците, както и подходящи бижута, включително нова гривна с монети от бяло злато. Там беше копирала защитите от короната на Ахман, които го предпазваха от мисловни демони, в добавка към символите, които й позволяваха да вижда защити и усилваха сетивата й. Магията се стелеше и усукваше като завихрена прах, подета от вятъра — многобройните защити из стаята я привличаха ту насам, ту натам.

Тя си имаше собствени покои, разбира се. Нейните бяха най-пищни, но всяка от съпругите на Ахман имаше своя собствена постеля, в която да задоволява щенията на Избавителя, стига да я пожелае. Всички винаги току-що обръснати и намазани с благоуханни масла, готови да му доставят удоволствие по всяко време.

Магията, която мъжете поемаха по време на алагай’шарак — източваха я, като забиваха защитените си копия в плътта на демоните, — не само ги държеше млади, не само им даваше сила нощем. Разбуждаше у тях животинска страст — да ловуват, да убиват, да се плодят. Дори преди да опита от тази магия, нагонът на Ахман бе много силен. Сега щенията му нямаха край и много от жените му трябваше после да се възстановяват от похожденията му във ваната под грижовните ръце на евнуси.

Но, разбира се, никои покои не можеха да се сравняват с тези на Ахман, където най-често искаше да утолява похотта си. Неговите дживах сен се редуваха да го чакат там, готови да го изкъпят и да му предложат нещо за освежаване, облечени в прозрачна коприна.

Самата Иневера направляваше графика, едно от многото й задължения като дживах ка. От време на време използваше заровете, за да настройва посещенията на жените според това коя има нужда да забременее, но дори това се случваше по нейно желание. Подобно на чая на Кенева, Иневера използваше този график, за да покаже благосклонност към тези, от които беше доволна, и обратното.

Избраните бяха изцяло на нейно разположение и получаваха милувките на Шар’Дама Ка само когато тя позволеше, а това не беше често. Тя понасяше това в името на всеобщото добро — за да остане силна връзката на Ахман към всяко от племената, да бъде задоволен, когато тя е заета другаде, — но Иневера го поемаше в себе си по-често от всички останали негови съпруги, взети заедно. Постоянно си служеше с магията на хората и тялото й беше силно и младо. Собствените й страсти също бяха трудни за утоляване. Ахман рядко можеше да се отпусне без жена — тя също ставаше нервна, когато се минеше твърде много време. Останалите жени получаваха нейните огризки и трябваше да благодарят на Еверам за това.

Никоя от съпругите му обаче не беше преспивала с Шар’Дама Ка, откакто той прие в постелята си Лийша Пейпър. Иневера бе отказала да го погледне в яда си, а Ахман не искаше да погледне никоя от останалите, така както мъж с нов жребец не би яздил камила.

Въпреки думите на майка си Иневера още се овладяваше с мъка при мисълта за северняшката уличница. Когато хвърли заровете при първото посещение на Ахман в Хралупата, костите й бяха казали, че той ще се влюби с жена от чините и ще й направи дете. Иневера не можа да повярва. За пръв път от години се съмняваше в истинността на заровете си.

Всяка нощ се молеше сърцето на съпруга й да й остане вярно — заровете все пак говореха само за вероятности.

Но майка й се беше оказала права. Ахман не беше забравил за андраха. Убийството на мъжа не му беше донесло никакъв покой. Оттогава тя не беше докоснала другиго освен Ахман, нито дори своите дживах сен, но това нямаше значение. Долавяше недоверието му като пробойна в защитите си.

Да спи с Лийша Пейпър и да унижава своята дживах ка, нямаше да го успокои по-лесно, но това Ахман щеше да научи и сам. Мъжът, пощадил живота на Хасик — който беше позволил на Хасик да се ожени за сестра му, — можеше да намери прошка за Първата си съпруга.

Всичко има цена, учеше Евджах’тингата. Ахман се нуждаеше от Иневера, за да спечели Шарак Ка, а тя имаше нужда от него, за да й даде силите да го стори. Като дамаджа можеше да се възползва от средства, които иначе биха й били недостъпни. Трябваше да се помирят, преди разколът да стане непреодолим.

Затова и го чакаше сега.

Затова, а не защото я болеше сърцето.

Един от многото й пръстени зажужа слабо — външните порти към покоите на съпруга й се бяха отворили. Беше наредила никой да не влиза, така че наближаваше самият Ахман.

У Иневера задуха вятърът на страха. Дали щеше да я отхвърли като останалите? Дори Каша и Балина, предишните му любимки в постелята, бяха пренебрегнати в полза на зеленоземката. Наистина ли беше така омагьосан от бялата й плът, както я бяха предупредили Мелан и Асави — какво щеше да стане с единността на народа им, ако бе така? Дамаджите и дамаджи’тингите можеше да се чувстват заплашени от нея, но ако я поставеше редом до себе си, щяха да са разярени отвъд всякаква мярка. Нейните дживах сен щяха да търсят решение от нея и ако тя не откриеше такова, властта им над тях щеше да се разсее като дим.

Но страхът нямаше място в решенията на добре уредения ум. Тя се преклони пред вятъра и позволи да я отмине — влезе в ритъма на дъха си и намери центъра си. Щеше да се изправи пред проблема и да поправи щетите сега, преди да стане твърде късно.

Вратите се отвориха и влезе Ахман. Дишаше равномерно, ала от него се носеше миризмата на пот и кръв, както и смрадта на демонска слуз. Беше миризмата на мъж след алагай’шарак. Той беше в авангарда и предвождаше хората, макар повечето други лидери да стояха назад.

Миризмата я омайваше. Безбройни пъти я беше обладавал така, страстта му — пожар, подхранван от магията във вените му. Тя му танцуваше, а той забравяше да се изкъпе или да мине през стаята за потене, докато не я приведе над най-близката мебел и не я употреби, както желае. Споменът я караше да потръпва.

Навсякъде из стаята мъждукаха магически предмети, чиято сила бе скрита под метала, излят около ядрата им. Имаше и други защити, които засияваха, за да топлят водата в банята, да охлаждат летния въздух, да защитават покоите на Ахман от натрапници и шпиони.

Нищо не можеше да се сравнява със сиянието на Ахман. Защитените белези, които бе оформила в кожата му, светеха от мощта, която беше попил през нощта, короната му грееше, а най-ярко бе Копието на Каджи.

Но въпреки всичко това Ахман беше отпуснал рамене като под тежък товар.

Иневера махна с ръка, задействайки рубинен пръстен на кутрето си. Из помещението светлината на свещите се усили и се разгоря любимият му тамян.

Едва тогава Ахман я забеляза. Въздъхна, изправи рамене и гръб и я изгледа предпазливо.

— Не те очаквах тази вечер, жено.

— Аз съм твоята дживах ка, Ахман — каза Иневера. — Мястото ми е тук.

Ахман кимна, ала не се отпусна.

— Мястото ти е също така да ми помагаш да се сдобивам с нови невести. Ала не направи и най-малкия опит да се примириш с Лийша Пейпър въпреки ползата, която имаме от нея.

— Служа на Еверам и Шарак Ка, преди да служа на теб, съпруже — отвърна Иневера. — Както би трябвало да правиш и ти. Независимо дали искаш да го видиш, или не, половината ти дамаджи щяха да се разбеснеят, ако беше превърнал Лийша Пейпър в своя дживах ка от Севера.

— Нека беснеят — отвърна Ахман. — Аз съм Шар’Дама Ка. Нямам нужда от любовта им, само от верността им.

— Може би си Шар’Дама Ка. — Иневера превърна думата в камшик. — Или може би си само това, в което съм те превърнала. Но прекършваш силата ми наполовина, сякаш разчупваш комат хляб. Всичко това за една жена, за която не знаеш нищичко. Заровете ми казаха да ти спечеля всяко преимущество, но не мога да сторя това за един глупак, който препикава онези, които биха умрели за него, и обсипва враговете си със злато.

— Нямаше да се стигне до това, ако не беше отказала да я приемеш за своя дживах сен — отвърна Ахман. — Къде беше разумът в това? Връщам се у дома с жена, за която искам да се оженя по всички повели, която може да ни спечели хиляди воини за Шарак Ка и да рисува защити, които дори ти не познаваш. Абан вече се беше договорил за зестрата й с майка й — жълти стотинки. Малко земя, малко злато, безсмислена северняшка титла и да приемем племето й. Ала ти отказа всичко това. Защо? Боиш ли се от нея?

— Боя се какво е сторила вещицата с ума ти — каза Иневера. — Цениш я много повече, отколкото струва. Трябваше да я докараш като плячка, метната напреки на седлото ти, а не да я водиш в двора и да й даваш палат.

— Някогашната дамаджа не се е бояла от никого — отвърна Ахман. — Истинската дамаджа щеше да се наложи над нея. Така че, кажи ми, заровете казаха ли ти, че си дамаджа, или че би могла да бъдеш?

Все едно й удари шамар. Тя вдиша няколко пъти, за да запази самообладание.

— Не познаваш хората й, не си прекарала седмици с нея на пътя — продължи Ахман. — Северняците са силни, Иневера. Ако цената на съюза ни е, че една жена на този свят няма да се преклони пред теб, висока ли е тази цена, кажи ми?

— А за теб? — попита Иневера. — Защитения, оногова, когото северняците наричат Избавителя, е ключът към Шарак Слънце, Ахман. Дори сляп глупак може да го види! А безценната ти Лийша Пейпър го защитава, пази го, за да може той да забие копие в гърба ти.

По лицето на Ахман премина сянка и Иневера се побоя, че е стигнала твърде далеч, ала той не стори нищо.

— Не съм такъв глупак. Имаме хора в Хралупата. Ако Защитения се появи, ще разбера и ще го убия, ако не се преклони пред мен.

— А аз ще ти докарам дъщерята на Ърни или доказателство за нейната невярност към Еверам — обеща Иневера. Надигна се от възглавниците, завъртя хълбоци и се обърна така, че свещите зад нея накараха леките й копринени одежди почти да изчезнат от поглед. Тамянът тегнеше във въздуха. Ахман затаи дъх, когато тя обви ръце около врата му.

— Вярвам, че ти си Избавителя, любими — каза тя. — Вярвам с цялото си сърце, че Ахман Джардир ще ни поведе към победата в Шарак Ка. — Тя вдигна булото си и го целуна. — Но трябва да разполагаш с всяко преимущество, ако искаш да победиш чедата на Ний на Ала. Трябва да сме единни.

— Единството струва всяка кръвнина — цитира Евджаха Ахман.

Той отвърна на целувката й и провря език в устата й. Тя усещаше напрежението, усещаше как расте. След миг го съблече и го поведе към банята. Когато той пристъпи вътре, за да се накисне, Иневера окичи цимбалите на пръстите си и затанцува сред дима и свещите.

 

 

— Ще нападна Лактън след по-малко от три месеца — рече тихо Ахман, докато се излежаваха заедно. Държеше я плътно в обятията си, мускулестото му тяло — голо, а само на главата му пробляскваше короната, която почти никога не сваляше денем и никога нощем. Иневера беше само по бижута. — Трийсет дни след равноденствието, деня, който зеленоземците наричат „първи сняг“.

— Защо точно тогава? — попита тя. — Дамаджите ли са му приписали някакво значение в звездните си карти? — Не се стараеше да крие презрението в тона си. „Изкуството“ на дамаджите да четат съдбините по небето беше архаизъм в сравнение с алагай хората.

Ахман поклати глава.

— Шпионите на Абан са му докладвали, че тогава зеленоземците носят десятъка от жътвата си в столицата. Прецизно нападение ще ги остави без храна за през зимата, а нас — сред изобилие.

— Приемаш военни съвети от кхафита ли? — попита Иневера.

— Знаеш прекрасно, както и аз, колко е ценен — отвърна Ахман. — Предсказанията му за печалби и загуби са почти толкова точни, колкото твоите хора.

— Може би, но не бих заложила съдбата на човечеството на тях.

Ахман кимна.

— Затова искам да потвърдиш каквото ми предложи той. Хвърли костите.

Иневера стисна челюсти пряко волята си. Докато се сражаваха с мисловния демон, Ахман бе твърде зает с мимика, за да види как заровете й се разпадат на прах. Досега успешно криеше това, дори от него.

— Алагай хората разкриват каквото разкриват, любими — рече тя. — Не мога да поискам просто да потвърдят нещо.

Ахман се взря в нея.

— Виждал съм те да го правиш хиляди пъти.

— Условията не са… — започна Иневера, ала в един от скъпоценните камъни на Ахман припламна магическо сияние и тя млъкна.

— Лъжеш — рече Ахман, с твърд и уверен глас. — Криеш нещо. Какво?

Короната му светеше все по-ярко, докато погледът му дълбаеше в нея. Иневера се чувстваше безсилна пред него.

— Князът демон унищожи заровете ми — изтърси тя и възненавидя признанието си на мига, ала се боеше да увърта повече, когато разбра какво се случва. Ахман използваше една от скритите сили на короната.

Според Евджах’тингата свещеният метал бе изписан и от двете страни със защити. Иневера жадуваше до смърт да разкрие тайните на тези символи, ала не можеше да ги научи, без да направи безценния артефакт на парчета. Дори тя не би си позволила подобно светотатство.

Ахман доби кисел вид.

— Можеше просто да ми кажеш.

Иневера пренебрегна репликата.

— Започнах да вая нови. Скоро отново ще мога да пророкувам.

— Може би междувременно една от твоите дживах сен ще може да пророкува — рече Ахман. — Не мога да чакам.

— Можеш. „Първи сняг“ е след три месеца, а имаш по-належащи грижи.

Ахман кимна.

— Новолуние.

 

 

Иневера се събуди — Ахман я бе обгърнал собственически дори насън.

Като внимаваше да не го събуди, тя натисна с палец едно средоточие на ръката на Ахман и я обезчувстви, та да се измъкне от леглото. Босите й стъпала потънаха в килима и тя закрачи толкова тихо на пръсти, че дори звънчетата около глезените й не гъкваха.

Мощта на Ахман растеше с всеки изминал ден, той се нуждаеше от все по-малко сън, но така или иначе, затваряше очи за час-два, а тя се бе погрижила да спи дълбоко и спокойно. Докато Иневера излизаше на терасата, по крака й бавно се процеди струйка от семето му. Запита се дали от това им съешение ще произлезе дете. Без заровете нямаше как да знае, но любовната им игра бе свирепа, а и твърде отдавна не му беше раждала син.

Евнусите стражи отвориха големите стъклени врати. За Иневера не бяха нищо повече от мебели — подмина ги и потръпна от удоволствие, когато топлите повеи и слънцето докоснаха кожата й. Двамата зад нея, както и телохранителите на всички съпруги на Ахман бяха скопени до корен и никога не биха се загледали в голото й тяло.

Иневера се облегна на мраморните перила и обзря Дара на Еверам, известен някога като Райзън. Докато обхождаше с поглед земите под себе си, потръпна отново — този път от навярно същото собственическо чувство, което Ахман изпитваше към нея.

Дворецът на Ахман тук бе… мижав. Предишният му господар, херцог Едон от крепостта Райзън, бе слаб владетел и идеше от дълъг род подобни нему. Обградени с огромни естествени богатства, не успяваха да изцедят почти нищичко от поданиците си. При всичко това край себе си Едон е можел да си съгради такъв палат, че всички андрахи от началото на историята досега да въздишат по него. Вместо това седалището му се издигаше на не повече от четири етажа и се ширеше само на две крила, с рехави, слаби стени. Иневера познаваше десетина дамати с по-хубави дворци в Красия. Не подхождаше по нищо на Шар’Дама Ка, макар и да предлагаше повече удобства от шатрите, в които прекосиха пустинята.

Най-добрите й занаятчии вече чертаеха планове да сринат това „имение“ и на негово място да издигнат палат, чиито островърхи купи да докосват самите Устои, а Подземният дворец щеше да се спусне толкова ниско в недрата на Ала, че и Майката на всички демони да се разтрепери в бездната си.

Но макар родът на Едон да бе слаб, не всички бяха пълни глупаци. Хълмът, където бяха вдигнали двореца си, предлагаше несравнима гледка. Дара на Еверам се простираше навсякъде край Иневера, цъфтеше чак до хоризонта, подхранван от богатата почва и гъста плетеница реки и потоци. Разделени от широките пръстени пътища, равномерни отрязъци от ниви къдреха корони и вълнуваха стъбла надалеч като спици на огромно колело — тук царевично поле, там овошки. Насред плодородните земи — стотици крепостни селца, разпределени лесно между племената в глада им за плячка след тежкия преход през пустинята.

Зеленоземците надвишаваха по брой красианците многократно, ала не бяха воини. С помощта на предсказанията на Иневера и шарумите на Ахман бяха превзели херцогството, така както котка лови мишки. Изобилието на чините беше разрушило волята им.

Добре прилягаше на Ахман да изгради новата си столица именно тук, ала народът й не можеше да си позволи да тлъстее в нея. Беше хвърлила заровете, докато кръвта по копията на воините още съхнеше, и узна, че същата съдба като чините очаква и тях, ако не продължат завоеванията си навътре в зелените земи. Пустинята ги бе закалила, а това щеше да бъде крайно необходимо за идните войни.

Колкото и да не й се щеше да го признае, имаше полза от плана на кхафита да ударят Лактън преди зимата.

Иневера се върна в покоите си и даде знак на слугите да й донесат гореща вода и ароматни масла. Облякоха я в прозрачна червена коприна. Другите жени може би биха се чувствали изложени на показ с подобни одежди извън покоите си, ала дамаджата нямаше защо да се бои от това.

Безшумно се спусна по стълбището, което робите й бяха издълбали в скалата, надолу към огромна естествена пещера. Евнуси телохранители ту се появяваха, ту се скриваха пред и зад нея, ала и без тях тя се чувстваше в безопасност в сърцето на силата си. Без заровете не можеше да предугади никакви опасности, ала ако в този миг пред нея изскочеше луд нападател или дори алагай, и тя имаше с какво да се отбрани.

Накрая стигна до масивната каменна врата и пазачите пред нея се отдръпнаха вляво и вдясно, а тя извади единствения ключ от торбичката си. Самото приспособление бе безполезно и прищрака, без да отключи нищо, ала когато Иневера доближи китки до ключалката, обкованите със злато хора на гривната й се затоплиха, а костите във вратата откликнаха и магията издърпа тежките резета.

Макар и да тежеше тонове, вратата безшумно се открехна навътре, когато Иневера я побутна леко, а после също толкова фино се затвори зад нея.

Вътре Иневера заскита по коридори, недокосвани никога от светлика на Еверам. Не носеше лампа в непрогледния мрак, ала върволицата от малки защитени жълтици край главата й се затопли, подобно на гривните преди малко, и магията край нея се откри пред сетивата й. Мощта на бездната жужеше глухо в стените и се носеше като дим във въздуха, докато Иневера крачеше като в бял ден.

Тя не се боеше от магията край себе си. Къпеше се в нея. Еверам бе създал Ала и силата в недрата й също му принадлежеше. Слугите на Ний се възползваха от източника, но той не бе техен. Защитничеството бе изкуството да откраднеш тази магия от тях и да я обърнеш отново в полза на Създателя.

Приплъзна се покрай една от стените и стигна до камък, който отмести лесно, а зад него се таяха ваятелските й приспособления, торбичката с хора и оголените кости на демона княз, когото Ахман бе убил, грейнали по-ярко, отколкото всички други демонски кости, които беше виждала.

Ахман не вярваше, че това е Алагай Ка, бащата на всички демони, но несъмнено създанието бе от семето му и Иневера не можеше напълно да осмисли цялата му сила. Беше взел торбичката й с хора и с лекота бе погълнал магията им. Остави я с пепел наместо единственото, което я свързваше с Еверам.

Но и сляпа, Иневера не прахоса време в ридания и се зае моментално да дълбае в костите на създанието. Уменията й се бяха усъвършенствали десетократно, откакто бе Оброчена, и сега ясно виждаше какво прави на защитената светлина. Вече си бе възстановила три от седемте зара, многократно по-силни от изгубените. Копнееше да види нещичко дори само с тях, ала заровете работеха само в пълна хармония един с друг.

Слънцето прежуряше, когато Иневера се показа от Стаята на сенките и се върна в двореца. Мелан и Асави я чакаха по пътя към тронната зала и запристъпяха зад нея, докато шарумите край стените й се кланяха и отваряха няколкото врати до целта й.

— Какво се говори? — промълви Иневера.

— Избавителя тепърва започва да се съвещава, дамаджа — каза Асави. — Пропуснала си само церемониалностите.

Иневера кимна. Бе преценила да стори точно така, за да не присъства на дългия списък с формалности и отегчителни молитви. Дамаджата бе над всичко това и можеше да прекара времето си много по-плодотворно в Стаята на сенките. Молитвите бяха безпредметни за оногова в пряко общение с Еверам.

Погледът й прескочи към торбичките с хора на спътничките им. Може би собствените им зарове им бяха нашепнали, че дамаджата е сляпа? Мелан и Асави й служеха вярно вече много години, но си оставаха красианки. Усетеха ли слабост, щяха да се възползват от нея, както би сторила и тя на тяхно място. За миг Иневера бе обмислила дали да не изземе заровете на по-нисшестояща Невяста, докато довърши собствените си.

Тръсна глава. Властта й го позволяваше, ала обидата бе твърде голяма. Все едно да поиска нечии палци. Трябваше да се уповава на Еверам, че не я е предал в слабостта й, а нямаше защо да се съмнява — нима Еверам не ги бе събрал отново с Ахман?

Вдиша и си върна центъра, след което влезе в залата.

Както винаги бе пълна. Дванайсетте дамаджи се бяха скупчили край Избавителя вдясно от подиума. Водеха ги главите на двете най-силни племена, зетят на Ахман, Ашан от каджи, и прастарият, еднорък Алеверак от маджахите. До всеки дамаджи се мъдреха вторите синове на Ахман от невестите му дама’тинги — с изключение на Ашан, придружен от сина на Иневера Асъм и племенника й Асукаджи.

Ахман бе обещал на сина на Ашан да оглави каджи, което оставяше Асъм, втори най-голям син от всички седемдесет и три деца на Ахман, с празни ръце.

Ала между двамата братовчеди нямаше и капка неприязън. Тъкмо напротив, бяха на една възраст и споделяха една постеля още от Шарик Хора насам.

Иневера не я бе грижа за това — ала се вбеси, когато Асъм си уреди брак с братовчедка си Ашия, та да му роди сина, който Асукаджи не можеше. Заболя я, когато се принуди да даде Аманвах на зеленоземец, но по-добре това, отколкото да рискува Ахман да я даде на Асукаджи, насърчавайки още кръвосмешение само за да подсили и бездруго неунищожимата си кръвна връзка с Ашан.

Вляво от подиума стояха дванайсетте дамаджи’тинги, водени от Кева. Подобно на дамаджите, всички жени бяха редом с наследничките си — Мелан от каджи и съпругите на Ахман от другите племена. И двете дузини жени бяха продължение на волята на Иневера. Дамаджите непрестанно се препираха в съвета, ала дамаджи’тингите мълчаха.

Току оттатък входа се намираше и Хасик. Удари пети една в друга и блъсна с металния накрайник на копието си по мраморния под.

— Дамаджата!

Иневера не удостои дори с поглед телохранителя на мъжа си. Под копието му бяха изтлели стотици алагаи и й беше брат по съпружеска линия, женен за безполезната сестра на Ахман Ханя. Ала именно Хасик бе нападнал нейния любим през онази съдбовна вечер в Лабиринта. Ахман го бе дресирал, но онзи си оставаше скот. Беше се научил поне да не посяга на най-малката сестра на Избавителя, но с наслада изтезаваше други край себе си. Хасик имаше своите ползи, но не бе достоен дори за погледа й, освен ако не й трябваше за нещо.

Когато я обяви, всички се извърнаха към нея и ведно се поклониха, като ято птици. Дамаджите я наблюдаваха по-скоро като лешояди, ала тя ги пренебрегна и не откъсваше очи от Ахман, докато не стигна до него. Разлюля бедра, както когато му танцуваше в покоите си, и с прозрачните си роби сякаш изпълваше цялото помещение със сладострастие пътьом към съпруга си.

Усещаше смесицата от щение и омраза от дамаджите и потисна усмивка. И бездруго бе унизително да стоят под една жена, но възбудата само втриваше сол в язвите по гордостта им. Тя знаеше, че мнозина от дамаджите си бяха подбрали съпруги така, че да приличат на нея, и изпитваха особено удоволствие да демонстрират надмощие над тях в постелята. Иневера тайно насърчаваше това, защото знаеше, че така попадат още повече под омаята й.

— Майко. — Джаян се поклони почтително. Първородният й я чакаше в основата на подиума, в черното на шарум и белия тюрбан на Шарум Ка.

— Сине. — Иневера кимна и му се усмихна, ала се почуди защо е тук.

Джаян нямаше нерви за духовници и политика. Беше взел едно от именията на зеленоземците и там си бе построил нов Копиен трон. Прекарваше дните си в съвещания с шарумите. Каквото и друго да можеше да каже за него майка му, Джаян бе великолепен Пръв воин.

На две стъпала под подиума на Ахман клечеше дебелият кхафит Абан, накипрен с красива разноцветна наметка, готов — както винаги — да шепне в ухото на съпруга й. Присъствието му обиждаше мнозина, но след няколко особено унизителни урока от страна на Ахман никой не смееше да злослови за кхафита пред Избавителя.

Колкото до Иневера, съветите на Абан й се струваха многократно по-разумни от тези на всекиго другиго от придворните на Ахман, но това само изостряше предпазливостта й. Понякога Ахман презираше Абан открито, но и му вярваше. В името на личната изгода Абан с лекота можеше да налее отрова в ухото на господаря си наместо мъдри слова. Заровете така и не бяха успели да изяснят в какво се коренят мотивите му и затова Иневера оставаше нащрек.

Тя позволи на мисълта да отмине и се огъна пред повея й. С времето щеше да се справи и с кхафита. Отново вдигна очи към Ахман.

Беше си донесъл от Красия Черепния трон и седеше на него навръх седмостепенния подиум, от глава до пети въплътил цялото великолепие на Шар’Дама Ка. Носеше Короната на Каджи, тъй както друг би носил износен тюрбан. Употребяваше неунищожимото Копие на Каджи като продължение на ръката си и правеше с него дори нехайни жестове, а във всяка негова дума кънтяха и благослов, и повеля.

Но сега носеше и коприненото защитено наметало, което зеленоземската курветина му поднесе, когато се срещнаха за пръв път. Иневера разшири ноздри и отново се принуди да се превърне в палма пред вятъра.

Не можеше да отрече, че наметалото е прекрасно: чисто бяло и бродирано със сребърен конец, обсипано със стотици защити, които оживяваха нощем и очите на алагаите се плъзгаха по собственика му като водни капки по намаслен плат.

Легендарното Наметало на Каджи, съшито от самата първа дамаджа, притежаваше подобни сили, ала го бяха открили на парцали, проядено от времето, в саркофага с копието.

Ахман потриваше коприната между пръсти като косата на любовница и това, че бе на раменете му, говореше много на събралото се множество. Ахман казваше, че жената не само му е обещана, но и има връзка с божествената благодат.

Както и аз някога, горчиво си помисли Иневера. Въпреки прозрачната коприна не друго, а липсващите зарове я караха да се чувства гола.

Въпреки това се усмихна широко, когато се представи на съпруга си, и приседна дръзко в скута му. Повдигна булото си и го целуна, като размърда хълбоци на коленете му пред всички. Ахман бе свикнал с това представление, но то винаги го смущаваше. Тя бързо се отдели от него и пристъпи към ложето от възглавници вдясно от трона. Зърна за миг погледа на Абан: не сласт, а уважение.

Помни това, кхафит, помисли си тя. Със северняшката си уличница и ти се опита да се вмъкнеш в леглото на Ахман, но сега я няма. Тя прокара пръсти през косата си и леко завъртя долния край на обецата си, за да чува по-добре какво шушне Абан на съпруга й.

— Как върви сбирането на множествата ни, сине? — попита Ахман.

— Добре — отвърна Джаян. — Увеличихме гарнизоните на вътрешния и външния град и започнахме да организираме обходи.

— Чудесно — рече Ахман.

— Ала платихме дан, задето набирахме и въоръжавахме воини от селата на чините.

— Платил е дан, за да си краси двореца — тихичко промълви Абан. — Военните налози в хазната на Шарум Ка следваше да са напълно достатъчни.

— Колко ще ми поискаш? — попита Ахман сина си.

— Двайсет милиона драки — отвърна Джаян. Направи пауза. — Трийсет би било по-добре.

— Брадати Еверам — измърмори Абан и потърка слепоочието си, а дамаджите вдигнаха уплашена глъч. Иневера не ги винеше. Сумата бе кошмарна.

— Имам ли толкова изобщо? — попита Ахман тихо.

— Можем по-бързо да претопяваме и да сечем наново монетите от хазната на зеленоземците, както и златото от мините ти — рече Абан, — но би сглупил да му дадеш и пукнат грош, без да ти се отчете докрай къде е отишъл военният налог и как ще похарчи останалите пари.

— Не мога да го злепоставя така пред всички — отвърна Ахман.

— Кхафитът е прав, любими мой — каза Иневера. — Джаян си няма понятие за стойността на парите. Ако му отпуснеш това, ще се върне за още след две седмици.

Ахман въздъхна. Самият той не се справяше добре с парите, но поне вярваше на съветниците си.

— Добре тогава — рече на Джаян. — Щом твоят кхафит предостави на Абан пълен отчет как си похарчил военния налог, както и какво възнамеряваш да правиш с допълнителната сума.

Джаян се скова и размърда устни безмълвно.

— Може би ще мога да ти помогна, братко — включи се Асъм. — Винаги си бил по-добър с копието, отколкото с писалката.

— Помощ от един пуш’тинг ми трябва, колкото и от кхафит — изръмжа Джаян.

Асъм не се върза и се поклони със самодоволна усмивка.

— Твоя воля.

Самият Ахман не беше наследил нищо, а си го бе спечелил, но и двамата му най-големи синове открито се домогваха до титлата му и бързо се хващаха за гушите, за да си спечелят благоволението на баща си.

Междувременно Асъм многократно бе искал от баща си да върне титлата „андрах“ и да го сложи на трона. Досега Ахман отклоняваше предложенията. Асъм бе с четвърт век по-млад от всеки друг андрах в историята, а титлата щеше да го постави над по-големия му брат.

Джаян бе импулсивен, а Асъм — предпазлив, Джаян се гневеше лесно, а Асъм запазваше хладнокръвие и говореше тихо, Джаян бе брутален, Асъм — изтънчен. Станеше ли Асъм андрах, щеше да се лее кръв, а мнозина дамаджи биха застанали зад Джаян. Позицията му повеляваше да служи на съвета на дамаджите. Андрахът имаше властта да им нарежда. Едно бе да получават заповеди от Ахман, съвсем друго — от дама, сменил бидото си едва преди година.

— Ще ти подготвя записките за парите, Татко — рече Джаян, навъсен срещу своя по-малък брат.

Своя захвен.