Питър В. Брет
Дневната война (4)

Втора глава
Обещание
333 г. СЗ, Лято

Двайсет и осем Зазорявания преди Новолунието

Рена се събуди малко преди зазоряване. Арлен вече спеше спокойно и тя внимателно стана и излезе, за да не го буди. Отиде в долното помещение, за да отмие останките по себе си.

Зад спуснатите завеси Рена още се чувстваше заредена със сила, ала щом излезе, с това се свърши. Протегна се пробно, търсейки някакъв резултат от отвратителната си среднощна закуска. И да имаше такъв, не го усещаше. Арлен се бе прехранвал с демони месеци наред, за да постигне тази сила. Стомахът на Рена се преобърна само при мисълта за втора хапка.

Влезе в конюшнята и обтри Танцьор, даде му и сутрешния фураж. Жребецът изглеждаше напълно здрав. По нищо не личеше, че само преди две нощи е бил на косъм от смъртта. Дори белезите му се белееха едва-едва.

Когато приключи, излезе в полята, за да набере картофи и други зеленчуци от дивата реколта — достатъчно, за да могат поне веднъж да закусят като хората. Когато Арлен се запрепъва през прага на кухнята, подпухнал и изнемощял, вече беше готова.

— Мирише като в Рая — каза той.

— Нямаме яйца, нито свестен хляб, но хванах заек, така че имаме месо — каза Рена и сложи яхния в две дървени паници, които беше намерила в помещението.

Арлен изгледа паницата си и обори глава в шепи.

— Снощи май попрекалих.

Рена изсумтя.

— Меко казано.

Арлен изду бузи и бавно издиша.

— Вече съжалявам за цялото онова уиски.

— Яж — нареди му Рена. — Стомахът ти ще се поуспокои. И пий колкото можеш повече вода, сладка, несладка, каквато има.

Арлен кимна и скоро излапа всичко в паницата си.

— Още? — попита той и Рена се сепна. Така се бе задълбочила в неговото ядене, че беше забравила даже да опита своето.

— Ето, вземи това. — Подаде му паницата си и взе празната. — Ще си сипя друго.

Със задоволство установи, че е изял и втората порция още преди тя да се върне на масата.

— По-добре ли си? — попита го.

— Чувствам се кат’ човек — каза Арлен и се поусмихна с половин уста. — За пръв път от доста време.

— Ще си починем още ден — каза Рена. — Довечера ще, ъ, напълниш бурето отново.

Арлен поклати глава.

— Днес имаме да бием много път, Рен. Имаме една спирка този следобед, а после — право към Хралупата, колкото ни държат краката.

Арлен пак се усмихна, този път по-широко, и очите му заискриха.

— Трябва да ти избера свестен подарък за вричането.

 

 

Арлен напредваше бързо по пътя на вестоносците. Рена виждаше, че темпът го уморява, но той упорито отказваше да язди.

— На Танцьор му трябва повече почивка — рече.

Слънцето отдавна преваляше, когато стигнаха до разклонение и Арлен свърна по недобре обходен път, нищо повече от конска пътечка навътре в задушена от бурени хълмиста равнина.

— Какво има насам? — попита Рена.

— Един познат скотовъд. Дължи ми услуга.

Рена почака да чуе още, ала Арлен не възнамеряваше да обяснява.

Походиха още час, преди да видят ранчото — три обора, всеки със собствени защити, встрани от защитените стълбове, наредени край кошарата за разтъпкване на животните и двора. Пасбищата също бяха защитени.

На покрива на най-близкия обор се показа момче с къс лък и приготвена стрела.

— К’ви сте вие? — подвикна той.

Рена се приведе, готова да се хвърли встрани. Стисна добре познатата костена дръжка на ножа си, макар и тук да нямаше полза от него. Мразеше Харл Танър повече от всичко друго, но винаги се чувстваше в безопасност с ножа, с който го беше убила.

Арлен, явно слабо впечатлен, отвърна на момчето:

— Аз съм тоя, дето ще съжалява, че не те остави на онзи дървесен демон, Ник Сталиън, ако не пуснеш лъка и не викнеш татко си.

— Вестоносецо! — извика Ник, свали оръжието и махна с ръка. — Мамо! Тате! Иде вестоносецът и Танцьор ни води!

Момчето се плъзна от покрива върху навеса на верандата, след което отскочи от ръба и се приземи леко. Изтича до градината и издърпа два моркова, преди да дойде при тях, втренчен с удивление в Здрачен Танцьор.

— Станал е кат’ плевня голям!

Внимателно пристъпи към жребеца и му подаде морковите.

— Спокойно, мойто момче, аз съм, Ник. Помниш ли?

Здрачен Танцьор процвили и изяде морковите, но момчето остана на тръни, готово да побегне. Рена не разбираше нервността му. Ако момчето познаваше Танцьор, би трябвало да знае, че животното е кротко като пръстите на ранната зорница.

— Няма ни да хапе, ни да рита, момче.

Ник се обърна и понечи да каже нещо, но спря с полуотворена уста — за пръв път зърваше Рена. Погледът му трескаво обходи тялото й и тя не бе сигурна дали се взира в татуировките й, или в кожата, по която бяха нарисувани. Не я вълнуваше как му изглежда, но хлапакът се държеше просташки и тя постави ръце на хълбоците си и го изгледа кръвнишки. Момчето подскочи и толкова бързо извърна глава, че Рена едва сподави смеха си.

Ник се обърна към Арлен, смутен до мораво.

— Опитомил си го?

Арлен се засмя.

— Ами! Още е най-злият кон на света, но сега хапе и рита само ядрони.

Иззад тях някой подсвирна и Рена се извъртя. Без да мисли, отново посегна към ножа. Бързо свали ръка от него, надявайки се никой да не е забелязал.

А мислех, че младият Ник е невъзпитан…

Мъжът, който наближаваше, не показа с нищо да е забелязал реакцията й. Имаше очи само за коня. Крачеше спокойно, даваше време на Танцьор да свикне с него. Жребецът изпръхтя и разрохка пръстта под едното си копито, но прие мъжът да го докосне.

— Наистина е пораснал — рече той, прокарвайки длани по страните на коня. Стопанинът на ранчото бе висок и жилав, с гъста, но добре поддържана брада. Беше привързал в плитка дългата си кафява коса.

— Сигурно е две ръце по-висок от баща си, а старият Лавина е по-голям от всеки кон, който съм виждал. — Вдигна един от краката на коня. — Едно подковаване няма да му дойде зле.

Мъжът най-сетне вдигна поглед към тях и подобно на момчето, огледа Рена, сякаш беше кобила за продан. Тя изръмжа дълбоко в гърлото си, а мъжът се сепна, когато срещна свирепия й поглед.

Арлен пристъпи между тях.

— Просто те погледна, Рен — промълви й. — Добри хора са.

Рена стисна зъби. Колкото и да искаше да го признае, Арлен беше прав какво прави магията с човек, дори денем. Все по-трудно контролираше емоциите си. Пое си дълбоко дъх и позволи на гнева си да се разсее.

Арлен кимна и се обърна към стопанина.

— Рена Танър, това е Джон Сталиън, а това е момчето му Ник. Джон опитомява и развъжда диви анжиерски мустанги.

— Хващам ги и ги развъждам — каза Джон и извинително подаде ръка на Рена. — Не е лесно да опитомиш нещо, дет’ може да смачка полски демон и да надбяга всяка нощна твар.

Рена пое ръката му, но бързо я пусна, защото видя, че му причинява болка.

— Понякога мога да им вляза в положението — измърмори тя.

Джон кимна към Танцьор.

— Ей тоя например. Хванах го като жребче, нямаше и шест месеца. Мислех, че мога да опитомя такъв дребосък, но не поиска и въже около шията си, а от обора се измъкваше постоянно.

— Дивата нощ не прощава — каза Арлен. — Шест месеца е цял живот навън при демоните.

Джон кимна.

— Не мислех, че даже ти ще го опитомиш.

— Не съм. Просто го върнах на мястото му. При демоните.

— Е, сега, гледам, търпи и седло, и юзди — отбеляза Джон, — но няма ’що да се чудя. Тогава беше просто смахнатият вестоносец с татуировките, който ми спаси момчето. Сега говорят, че си самият Избавител!

— Глупости. Аз съм Арлен Бейлс от Потока на Тибит, просто понякога дивотията ми избива акъла от главата.

— Значи, имаш име все пак — рече една жена, която тъкмо излизаше от къщата. Не бе първа хубавица, но пък изглеждаше обръгнала в житейски теглила и полска работа. Носеше мъжки дрехи — високи кожени ботуши, панталон и елек, а под него — проста бяла риза. Косата й беше същият цвят като тази на Джон, сплетена по същия начин.

— Не ги гледай момчетата — каза тя на Рена. — Дордето има коне наоколо, няма да приказват за нищо друго. Аз съм Глин.

— Рена. — Рена се здрависа с нея, но стисна юмрук, когато след това жената прегърна Арлен. Магията ли я караше така да ненавижда това у друга жена?

— Радвам се пак да се видим, вестоносецо. Можеш ли да останеш за вечеря?

Арлен кимна и за пръв път се усмихна топло на някого другиго освен на нея.

— Много ще се радвам.

— Какво те води насам? — попита го Джон. — Едва ли са само нови подкови.

Арлен кимна.

— Искам още един кон. Кобилка за Танцьор.

Погледна към Рена и се поусмихна.

— Започваме семейство.

 

 

Мак Пасчър, нагоре по пътя от чифлика на баща й, също развъждаше коне. Докато майка й беше жива, Рена често наминаваше натам. Ранчото му беше доста по-малко от това на Джон, но работеше на същия принцип. Когато откараха Танцьор при ковача, Джон ги поведе през голямо оградено поле, където десетки коне пасяха под зорките погледи на работници и лаещи кучета. Пътьом подминаха дебели, здрави стобори, твърде високи дори за Здрачен Танцьор, където дресираха конете и отделяха болните и ранените от здравите.

В един от тези просторни обори Рена зърна огромен черен жребец, който току потичваше, а отстрани го наблюдаваха двама нервни работници с камшици. Тя се спря.

— А, ето го старият Лавина — каза Джон. — Бащата на Танцьор. Хванахме го в полята с още половин дузина кобили и малкия Танцьор. Кръстихме го Лавина, защото все едно през това минахме, докат’ го примамим в един от оборите. Гадта не ще и грам работа да върши, но може цяла нощ да прави конюшните на трески, ако му дадеш воля. Зъл като демон, умен като десет. Градските коневъди ще ти обясняват как дивите коне не са умни, ’щото не изпълняват команди, но да не им вярваш. Мустангите си имат своя хитрост. Достатъчно, за да оцелеят там, навън, а това и повечето хора даже го не могат. Лавина обичаше да хвърля всеки, който пробва да го яхне, и после го стъпкваше в тревата. Затворихме го в конюшнята за разплод, когато ни писна да си наместваме костите един на друг.

Взряна в царственото животно, Рена дълбоко се натъжи.

Бил си господар на равнината, а сега търчиш в кръг в клетка и по цял ден се катериш по кобилите. Потисна порива просто да отвори портата и да го пусне.

— Хубаво се ожребиха кобилите това лято — говореше Джон, докато навлизаха в полето. — Голям избор ще ти дам.

— Ти избираш, Рен — каза Арлен. — Която си поискаш.

Рена огледа стадото. На пръв поглед конете на Джон не изглеждаха по-различни от тези на Мак, но когато ги приближи и осъзна по-ясно мащабите, тя окръгли очи. Жребчетата и кобилките изглеждаха малки до майките си, но дори те бяха по-едри от някои от Маковите жребци. Дори едногодишните бяха достатъчно големи, за да ги язди пораснал мъж, а слаби екземпляри просто нямаше. Демоните бяха изкоренили всичко освен най-силните кръвни линии и бяха оставили великани с лъскава козина и изпъкнали мускули.

Сред малките имаше много красавици, но Рена се съсредоточи върху една от порасналите кобили, застанала по-далеч от останалите — петниста, кафяво-черна и една длан по-висока от останалите. Имаше сърдит вид и всички останали коне се държаха на разстояние от нея.

— Ами тази? — попита тя и посочи.

Джон изсумтя.

— Набито око имаш, моме. Повечето не виждат оттатък грозния цвят. Това е Буря. Хванах я миналото лято, точно преди най-тежката вихрушка, която някога съм виждал. По-яка е от повечето мъжки и няма и пет години. Спрях вече да броя колко пъти пробва да избяга. Отиди до нея с въже — а нощем и без въже — и ще ти натвори всякакви мръсотии. Даже ухапа стария Лавина, когато я сложихме в обора му, да видим ще се спогодят ли.

— Няма да ми трябва въже — каза Рена, прескочи оградата и се упъти през полето.

— Казвам ти, тоя кон е опасен — подвикна й Джон. — Нали знаеш какви ги вършиш?

Рена махна с ръка, без дори да го поглежда.

Буря не се отдръпна, когато Рена я приближи. Хубаво. Кобилата сякаш я пренебрегваше, но бе наострила уши и Рена беше сигурна, че животното внимава.

Вдигна празните си ръце.

— Нямам въже. Сигур’ и аз не бих искала да нося, затова няма да те карам.

Буря й позволи да я приближи, но когато Рена понечи да я погали по врата, рязко завъртя глава и щракна с мощните си челюсти. Рена едва успя да отдръпне ръка, преди да я изгуби.

— За какво пък беше това! — сопна се тя и плесна кобилата по носа. Буря подивя, вдигна се на задните си крака и размаха предните, но Рена бе готова. Месеци наред ловуваше демони и усвояваше магията им: беше по-силна и по-бърза, отколкото някога си бе мечтала, а сега, разгорещена, усещаше как крайниците й трептят с част от нощната й сила дори под слънцето.

Рена се заизвива като ечемичен стрък на вятъра, а край нея на броени сантиметри свистяха копитата на кобилата. Подивялото животно се мъчеше отново и отново да я смачка с мощни, неестествено бързи атаки, които биха строшили гръбнака на полски демон.

Ала Рена се движеше плавно като насред танц и не получи нито един удар. Схватката им продължаваше все по-дълго и тя се зачуди коя от двете ще се откаже първа. Макар и да се чувстваше силна, слънцето още грееше, а Буря така и не се уморяваше.

Накрая обаче ритниците на Буря се забавиха и тя напрегна мускули, готова да избяга. Рена се втурна, преди животното да се измъкне, сграбчи в шепи гривата и се хвърли на гърба му.

Яростта на Буря се утрои. Бореше се като стихията, чието име носеше — скачаше с всичките си четири крака, сучеше врат, издаваше гръб, галопираше в кръг, само и само да се отърве от Рена.

Но Рена бе намерила удобно място и не се отказваше от него. Обхвана врата на кобилата, толкова дебел, че едва успя да сключи длани. Когато успя, мощната шия се превърна в целия й свят, единствената сила, срещу която да се бори. Нищо друго нямаше значение.

Рена призова всяка частичка сила, която можеше да събере, и започна да стиска.

Това като че ли продължи вечно, но накрая Буря започна да се успокоява. Спря да се мята и затича в кръг из конюшнята, като подлуди кучетата, докато останалите коне отскачаха от пътя й.

Рена продължаваше с натиска, бавно, но неумолимо, и скоро галопът премина в непокорен тръс. Рена се усмихна. Непокорен. Хубаво.

Тя отпусна хватката си и стисна гривата й отново, като я подръпна вляво. Засмя се, когато Буря послушно се обърна натам. Рена стисна с бедра хълбоците на кобилата и извади ножа си — плесна я по дупето с плоското на острието.

— Дий!

Буря скокна напред и ускори. Рена прибра ножа и отново стисна гривата с две ръце. Току подръпваше, за да я кара да завива, но гледаше да не я стиска или скубе силно — самата тя като че ли бе окрилена от мощните крачки на коня, а дългата й плитка се ветрееше зад нея.

Рена се приведе напред и прошепна в ухото на Буря:

— Принадлежиш на нощта, моето момиче. Няма да те оставя да свършиш кат’ Лавина. Думата ми имаш.

Рена стигна до оградата, където я чакаха Арлен и останалите.

— Значи, си избра? — попита я той. — Буря?

Тя кимна.

— „Буря“ не ми харесва. Ще я кръстя Клетва.

 

 

Вечерята в ранчото беше винаги семейна, а семейството включваше и последния полски работник и перачка — общо над трийсетина души. Дори някои от кучетата се бяха изтегнали на черги до стените на голямата трапезария, готови да се сръфат за останките. Рена и Арлен седяха до Джон, Глин и Ник на дълга трапеза, отрупана с храна и стомни с вода и пиво.

Джон започна молитва към Създателя, а Рена не пропусна погледите на някои от работниците към Арлен. Дори през напевните слова на Джон се чуваха спорадичните шепоти „Избавител“. Пръстите й инстинктивно се преместиха към дръжката на ножа.

Джон довърши молитвата и изправи гръб.

— Не знам за вас, ама аз умирам от глад! Почвайте да раздавате храната.

Масата се оживи — трийсет души си подаваха ловко подноси с месо, паници със зеленчуци, комати хляб и купи със сосове.

Всички си пълнеха чиниите, смееха се и говореха с пълни усти, а отвън слънцето залязваше. Продължаваха скришом да оглеждат Арлен, но той се престори, че не забелязва, и си сложи допълнително още два пъти. Но веднага, щом разчистиха съдовете и мъжете запалиха лулите, той скокна на крака.

— Както винаги беше много вкусно, Глин, но е време да потегляме.

— Глупости — възрази Глин. — Навън е мъртвило. Имаме колкот’ място щеш да ви подслоним.

— Благодаря за гостоприемството, но Рен и аз имаме доста път да бием още.

Глин се намръщи, но кимна.

— Ще кажа на момичетата да ви увият нещо за из път. Един Създателя знае какво имате за ядене в онез дисаги…

Надигна се и влезе в кухнята.

Арлен бръкна в диплите на наметалото си и подаде на Джон кесия с монети.

— За Клетва.

Джон поклати глава.

— Пара̀та си я задръж, вестоносецо. След всичко, което направи за мен и близките ми… Не само за момчето: онези защитени стрели хубаво ни опазиха нощния сън.

Арлен поклати глава на свой ред.

— Идват тежки времена, Джон. Бежанците от Райзън се изливат на север, не мисли, че войната няма да стигне дотук. Красианците се точат за Мливари, че и още по-нататък, а сега, когато хората дават отпор, не очаквай ядроните да се примирят. Нощем ще са все повече, особено като се скрие луната.

Той натика кесията в ръцете на Джон.

— Злато имам предостатъчно. Няма защо да не си плащам честно и почтено. Ще ви оставя и две-три защитени копия. Умен си, знам, че ще кажеш на ковачите и Защитниците си да ги копират, та да има достатъчно за всички.

Рена сложи ръка на лакътя му и когато се обърна към нея, тя го изгледа умолително.

— Вземи и Лавина. Не е редно да стои така затворен. Трябва да е навън, в нощта.

— Спор няма — отвърна Арлен, — но имаме да изминем много път за кратко време и няма как да влача с нас още един див мустанг обратно чак до Хралупата. — Отброи още монети на Джон. — Може ли да го изпратиш след нас с някого?

— И това ти дължа, и още много — каза Джон, — но не мога да си рискувам хората на подобна задача. Лавина ще си отскубне кола и ще изпотъпче защитните кръгове още първата вечер, пара̀ залагам.

Арлен кимна.

— Ще изпратя неколцина от Хралупата да го приберат, щом стигна там. Ако някой може да се справи с подобно животно, това са те.

 

 

Носеха се по пътя, бързи като вятъра. Здрачен Танцьор трябваше да забави леко ход, за да го настига по-лесно Клетва, но Рена знаеше, че е просто въпрос на време.

— Като приключа с всичките ти защити — прошепна тя в ухото на кобилата, — той ще трябва да те настига теб.

Клетва вече носеше подкови, изписани от самия Арлен, също като Танцьор. На пътя им пристъпи един дървесен демон и Рена го прегази насред магически тътен. После нарочно спря и през смях позволи на Клетва да го изпотъпче хубаво, за да вкуси за пръв път демонична магия. След това кобилата отново се втурна по пътя след Танцьор и бързо скъси разстоянието с подновени сили.

Малко преди зазоряване спряха, за да лагеруват.

— Остани с конете — каза Арлен. — Трябва да се презаредя.

Скри се в здрачината.

Рена му даде няколко мига, за да се отдалечи, и тръгна да си търси собствена плячка. Недалеч от лагера зърна полски демон и отново влезе в ролята на старата Рена, разхълца се и заскимтя от страх.

Демонът изръмжа и я връхлетя, ала тя беше готова и го улови в ключ от шарусахк. След това с изписаните си със защити юмруци го преби до смърт.

Извади ножа си и дори не си направи труда да сготви плътта на демона, преди да яде от нея, смучейки съсиреците като грейвито на Глин. Вкусът бе още по-отвратителен от първия път, но Рена не си позволи да забрави колко силна се чувстваше дори под слънцето и стомахът й се успокои.

Беше се почистила и дъвчеше киселец, докато рисуваше защити по копитата на Клетва, когато чу стъпките на Арлен.

— Няма да разбере какво съм направила — каза тя на Клетва. — Няма как да разбере. А и да разбере, какво от това? Арлен Бейлс няма да ми казва какво да правя, дори да сме си обещани.

Наистина го мислеше, ала при все това се почувства лъжкиня.

Когато Арлен се показа, тя вдигна глава. Той сияеше толкова ярко, че й се наложи да примижи. Разбра защо го мислеха за Избавителя. Понякога самият Създател сигурно не грееше тъй ярко, както Арлен Бейлс.