Питър В. Брет
Дневната война (5)

Трета глава
Отингерци
333 г. СЗ, Лято

Двайсет и седем Зазорявания преди Новолунието

На следващия ден не продумваха, докато препускаха по запуснатия път на вестоносците. Арлен бе вдигнал качулката си, ужким заради слънцето, но Рена познаваше нетърпеливия поглед отдолу.

Каква работа има Арлен в Хралупата на Избавителя, дето да е толкова важна?

Знаеше — беше заради момиче. Лиша Пейпър. Името й щипеше като дървеница в сламеник. Арлен отвърна уклончиво, когато Рена го попита за пръв път какво значи за него девойката, но тогава още не си се бяха обещали и тя нямаше право да го притиска.

Мисля, че е време да го питам пак, помисли си.

— Внимавай! — извика Арлен, докато взимаха един остър завой. Точно пред тях една каруца бе заседнала напреки на пътя, а гъстите храсти от двете й страни пречеха на конете да я заобиколят. Рена впи колене в Клетва и здраво я дръпна за гривата. Кобилата се изправи на задни крака, изцвили и размаха предните. Рена едва не падна. Арлен я наблюдаваше развеселен от Здрачен Танцьор, който вече се бе заковал на място.

— Обещах ти без юзди — каза Рена на кобилата си. — Нищо не съм казвала за седло. Помисли си.

Клетва изпръхтя.

— Ей, момче! Ела да помогнеш! — провикна се един оръфан сивокос мъж, като им махаше с още по-оръфаната си шапка. Той и още един мъж стояха зад каруцата и бутаха, а кльощавата кранта отпред се мъчеше да дърпа.

— Остави на мен, Рен — измърмори Арлен и мръдна Танцьор с крачка напред. Попита: — Какво е станало?

Мъжът застана пред тях и отново си свали шапката, за да избърше потта от челото си с опакото на мръсната си длан. И косата, и брадата му сивееха, а по бръчиците му бе заседнал прахоляк.

— Заседнахме в таз’ гадна кал. Дали не може да ни помогнете с някое от тия огромни добичета?

— Съжалявам, не може — отвърна Арлен, а очите му шареха наоколо.

Мъжът се оцъкли.

— Как тъй не може? Що за хлапе си ти?

Рена се удиви на грубостта на Арлен.

— Танцьор може да ги измъкне с две крачки.

Арлен поклати глава.

— Каруцата не е заседнала, Рен. Това е най-вехтият бандитски трик. — Изсумтя. — Не знаех, че още го ползват.

— Бандити? Наистина? — Рена се огледа отново, този път с нощния си взор. С Арлен се намираха насред нищото, посред бял ден, когато бяха най-слаби. Калта не стигаше дори до глезените, а шубраците край пътя можеха да крият още неколцина души. Пръстите й се прокраднаха към дръжката на ножа, но Арлен бързо й направи знак и тя не извади оръжието.

— Не ни стигат демоните нощем — каза Арлен на висок глас. — Сега и хората се нападат посред бял ден.

— Що за небивалици! — възкликна сивокосият, но заотстъпва назад и Рена прочете лъжата в очите му тъй ясно, че се запита как ли я е пропуснала. Дневните люде, дори старците, можеха да са зли като демони — вече беше научила този урок. Харл също беше сивокос, както и Радък Лори.

Мъжът зад каруцата се скри за миг и се показа с механичен арбалет. От храстите се подадоха още двамина с копия, за да им препречат пътя за отстъпление. Всички бяха измършавели, с черни кръгове под очите и скърпено от какво ли не облекло.

Само сивокосият не бе въоръжен.

— Никого не щем да нараним, момче — каза и отново си сложи шапката, — но времената са тежки, а имате много дебели дисаги кат’ за прост младеж и неговата…

Той се взря късогледо в Рена. Шарената сянка на короните отгоре скриваше защитите й, но не можеше да скрие извънредно нескромно стоящите й дрехи. Мъжът с арбалета подсвирна и пристъпи напред.

— Недей си въобразява разни работи, Дон — предупреди го сивокосият и мъжът се спря.

Предводителят върна поглед към Арлен.

— Във всеки случай, ще вземем каквато храна носите, както и одеяла, лекарства и естествено, тез’ ми ти зверове.

Рена стисна ножа си, но Арлен се позасмя.

— Повярвай ми, не искате конете.

— Не ми казвай какво искам, момче — просъска мъжът. — Създателя ни изостави отдавна. Слизайте от конете, да не ви надупчат хората ми.

Арлен мигновено се смъкна от седлото. Рена почти не го видя да помръдва, ала след още миг той беше до сивокосия и го усука в хватка от шарусахк, като го постави между себе си и стрелците.

— Както и ти каза — започна Арлен, — не е нужно никой да го отнася. Просто искам да си продължа по пътя. Защо не кажеш на хората си да…

Изтрака арбалет и го прекъсна. Рена хлъцна, но Арлен хвана стрелата, така както обикновен човек би уловил кръжаща конска муха.

— Това щеше да улучи теб — отбеляза Арлен, като вдигна стрелата пред носа на сивокосия. Захвърли я встрани.

— В Ядрото да се продъниш дано, Брайс! — изрева мъжът. — Да не искаш да ме убиеш!?

— И-извинявай! — изпелтечи Брайс. — Трепна ми ръката!

— Трепнала му — измърмори под нос сивокосият. — Създателя да ни е на помощ.

Докато всички гледаха към стрелеца, един от копиеносците се възползва да се промъкне зад Арлен. Тихо стъпваше като за дневен, но Рена не предупреди. На Арлен му личеше само по стойката, че знае. Дори се беше наместил по-удобно за нападателя си.

Точно докато го връхлиташе копиеносецът, Арлен избута сивокосия. Нападателят се опита да преметне копието хоризонтално над главата му и да го приклещи под брадичката. Арлен сграбчи дръжката, дръпна я напред и я усука, за да използва инерцията на мъжа срещу него самия — прехвърли го през себе си и го просна тежко по гръб. Вече с копие в ръка, Арлен постави крак на гърдите му и изгледа останалите.

Качулката му беше паднала и мъжете зяпнаха.

— Защитения — измълви Брайс и останалите бандити си зашушнаха.

След миг сивокосият се опомни.

— Значи, на теб всички ти викат Избавителя. — Примижа. — Не ми приличаш на Избавителя.

— Не съм твърдял, че съм. Аз съм Арлен Бейлс от Потока на Тибит и няма да избавя никого от нищо, най-малкото от едно ошамарване, ако всички тук не започнат да показват малко любов към ближния.

Сивокосият изгледа първо Арлен, а после и хората си. Махна с ръка и прибраха оръжията, без да откъсват очи от Арлен, а той на свой ред ги гледаше като майката на Рена, когато момичетата бяха сторили някоя пакост и ги чакаше гълчане.

Дори предводителят им не можеше да устои задълго на този поглед. Отново обърса потта от грапавото си чело и смачка шапката си в ръце.

— Няма да се извинявам — рече. — Имам да храня гърла и да пазя село. Правил съм неща, с които не съм горд, не щот’ съм зъл или алчен. Човек забравя за любовта към ближния, когато няма къде да иде и само скита по пътя.

Арлен кимна.

— Знам какво е. Как ти викат?

— Варли От — каза сивокосият.

— Значи си от Отинг? На три дни северно от крепостта Райзън, след Жълта овошка?

Варли повдигна вежди, но все пак кимна.

— Далече си от Отинг, Варли — каза Арлен. — Откога сте по пътищата?

— Почти три сезона. Откак красианците превзеха крепостта Райзън — каза Варли. — Знаех, че пустинните плъхове ще продължат към нас, затова казах на хората да съберат покъщнината си и да тръгваме веднага.

— Ти градският говорител ли си? — попита Арлен.

Варли се засмя.

— Бях пастор. — Сви рамене. — Май че още съм по моему, макар че все повече се съмнявам някой да ни гледа отгоре.

— И това ми е познато — каза Арлен.

— Цял Отинг се вдигна наведнъж — продължи Варли. — Шестстотин души. Имахме билкарки, защитници, даже един стар вестоносец, дето да ни поведе. Много запаси. Честна дума, тръгнахме с повече, отколкото можехме да носим. Нещата бързо се промениха.

— Както винаги — додаде Арлен.

— Пустинните плъхове заприиждаха отвред, съгледвачи — навсякъде. Изгубихме мнозина, докато бягахме, още мнозина си ги прибра зимата. Красианците ни оставиха на мира в крайна сметка, но никой не се чувстваше в безопасност, докато не стигнахме до Лактън.

— Но там не ви искаха — отгатна Арлен.

Варли поклати глава.

— Имахме, хм, недотам представителен вид. Хората се правеха, че не забелязват, ако останехме в някоя незасята нива цяла седмица или хващахме по някоя риба в язовирите им. Но никой не щеше петстотин души в градчето си. Някой все ни обвиняваше, че сме откраднали нещо, и преди да се усетим, всички излизаха с мотиките и греблата да ни напъдят.

— Продължихме към Хралупата, където приемат всякакви райзънци, но там пък всички дъвчеха дървесна кора и чоплеха в земята за буболечки, колкото да имат нещо в стомасите си. Кътърите пък кръстосваха лагерите и си търсеха нови самоубийци за битки с демоните. Някои загубихме всичко заради красианците, а искат да се изправим срещу демони? Така съвсем ще изчезнем.

— Затова поехте на север — каза Арлен.

Варли вдигна рамене.

— Стори ни се най-мъдро. Още ми оставаха почти триста души, да се грижа за тях. Хората от Хралупата ни дадоха няколко защитени копия и каквато помощ можеха да заделят. От Земеделски пън не бяха и наполовина толкоз добронамерени, а копелетата от крепостта Анжие ни прогониха с копия. Подочух, че може да има работа по пътя към Речен мост, но и там не беше по-добре, тъпкано догоре. И затова сме тук, а другаде си нямаме.

— Покажи ми лагера — каза Арлен.

Бандитът сякаш се замисли за миг дали да му се довери, но кимна и се обърна към хората си. Веднага извадиха каруцата от калта и скоро пътуваха по пътя през тясна пролука в леса. Арлен слезе и поведе Танцьор зад себе си. Рена стори същото, като остана до Клетва, опряла длан в гръдния й кош, за да я успокоява. Кобилата потропваше гневно и изпръхтяваше, колчем някой от мъжете я приближеше, но вече свикваше с ръката на Рена.

Чак след час стигнаха до лагера на отингерци, добре затулен встрани от пътя. Представляваше удивителна купчина от грубо скърпени шатри и покрити каруци — навсякъде смърдеше на пот и човешки отпадъци. Навярно бяха поне двеста. Хората на Варли, колкото и зле да изглеждаха, бяха най-читави от всички.

Наоколо се препъваха в стъпките си жени, деца и старци, изтощени, мърляви, полуумрели от глад. Мнозина носеха превръзки, още повече — парцали около краката. Всички работеха нещо — поправяха и рисуваха защити по разпадащите се подслони, грижеха се за огньове и котели с каша, простираха пране и чистеха чинии, събираха подпалки, подготвяха защитни стълбове и се грижеха за измършавели животни. Не работеха само болните и ранените, приютени под капещи навеси. Огласяха с болезнените си стонове целия лагер.

Арлен водеше Здрачен Танцьор през лагера, сковал гръб, докато се взираше в безжизнените, уморени очи на хората. Стряскаха се от татуираното му лице и започнаха да си шушнат, ала никой нямаше смелостта да го доближи.

Стигнаха до подслона за болните и ранените и Рена се задави от гледката, както когато дъвчеше демонско месо. По тесните койки се бяха изтегнали над двайсет души, покрити в окървавени превръзки, мръсни и смрадливи. Двама от пациентите лежаха в собствените си нечистотии, а една от жените беше повърнала върху себе си. Никой не изглеждаше, сякаш се възстановява.

Една изнемощяла женица се опитваше напразно да ги обслужва. Беше пристегнала косата си, а измъченото изражение не слизаше от лицето й. Върху роклята си не носеше престилка с джобове.

— Създателя да ни е на помощ, нямат си дори билкарка — прошепна Арлен.

— Жена ми, Иви — измърмори Варли. — Не е билкарка, но върши и това за нуждаещите се.

Иви вдигна глава и се ококори стъписана при вида на изрисуваните Арлен и Рена.

Арлен отиде до дисагите си, за да си вземе торбата с билките.

— Владея част от триковете на билкарите, особено за рани от ядрони. Искам да помогна, ако мога.

Иви падна на колене.

— О, моля те, Избавителю! Всичко ще направя!

Арлен рязко се намръщи.

— Започни, като не се държиш кат’ идиотка! — лавна той. — Никакъв Избавител не съм. Аз съм Арлен Бейлс от Потока на Тибит и просто искам да помагам както мога.

Думите му изплющяха като шамар в лицето на Иви. Бузите й пламнаха и тя бързо се изправи.

— Съжалявам… Не знам к’во ме прихвана…

Арлен я потупа по рамото.

— Няма защо да се извиняваш. Знам всички пиянски истории, които жонгльорите разказват за мен. Но ти казвам, човек като всеки друг съм. Просто научих някои номера от Стария свят, които хората са забравили.

Иви кимна, най-после го погледна право в очите и се поуспокои.

— На около сто километра северно оттук има селце, Мъртвопой — каза Арлен на Варли. — Ще ви нарисувам хубава карта, с места, където можете да лагерувате в безопасност.

— А защо в Мъртвопой да ни искат повече откъдето и да било другаде? — попита Варли.

— Защото в Мъртвопой вече няма никого — каза Арлен. — Ядроните избиха всички там. Но едва преди дни го подминахме, добре прочистихме мястото. Може да ви е тясно отначало, но има всичко нужно, за да започнете наново. Само зазидайте кладенеца и изкопайте нов.

Варли зяпна.

— Просто… ни даваш село?

Арлен кимна.

— Ходех често там. Ценях мястото си сред жителите му. Искам там отново да живеят добри хора. — Изгледа Варли недвусмислено. — Които недолюбват всякакви бандити.

Варли още изглеждаше неубеден.

— Канонът казва: Да не вярваш оногова, който ти предлага, що лелееш, в мига, когато го лелееш най-силно.

— Създателя ви бил изоставил, но пастир Варли още цитира Канона? — Арлен се усмихна.

Варли отвърна на усмивката.

— Светът е изтъкан от противоречия.

— Мъртвопой ще ви дойде много по-добре, отколкото това, което имате сега — рече Арлен. — Защитите ви са слаби. Отдалеч личи.

Варли кимна и се изплю.

— Сред живите няма ни един защитник. Хората просто правят каквото могат.

Арлен кимна към Рена.

— Това е Рена Танър, моята обещана. Много я бива в защитите. Искам с хората си да я разведеш из лагера. Ще ви помогне.

Иви се поклони на Рена.

— Благословени да сте ни!

Рена се усмихна, ала стисна Арлен за лакътя.

— Ще прощавате за минутка.

Издърпа Арлен между конете.

— На какво си играеш, Арлен Бейлс? — попита го. — Със зъби и нокти се домогнах до туй да ми позволиш да си татуирам собствения задник, а сега ми даваш цял лагер?

— Смяташ, че не ти е по силите ли? Че не бива да ти вярвам?

Рена сложи ръце на хълбоците.

— Нищо такова не смятам.

— Защо тогава го обсъждаме? Светлината гасне, а ще трябва да скърпиш защитите, преди да се стъмни. Ако трябва, сплашвай хората и ги шамаросвай. Вземи няколко защитени копия и стрели и ги раздай на тези, които могат да си служат с тях.

Рена примигна изненадано. Никой не й бе възлагал да защити нещо по-голямо от обор. Всъщност не получаваше никакви отговорности, освен да издои кравата и да направи вечерята. Сега, без да му мигне окото, Арлен й поверяваше ролята на Силия Безплодната.

Обичам те, Арлен Бейлс.

 

 

Рена бързо забеляза, че защитите са още по-слаби, отколкото си ги представяше. Край лагера изобщо нямаше кръг. Отингерци се бяха пръснали по ливадата, а всяка от каруците и палатките им беше защитена поотделно и неравномерно. И най-добре защитените почти не бяха защитени.

— Колцина губите всяка вечер? — попита.

Варли се изплю.

— Твърде много. И все повече с всяка изминала вечер.

— Всяка вечер, в която не се движите, само си утежнявате живота. Такъв голям лагер, миризми на страх и кръв… Привличате ядрони като мравки към отхапана ябълка.

Варли преглътна на сухо.

— Никак не ми харесва как звучи.

— Не трябва да ти харесва. Трябва да подкараш тези хора по пътя към Мъртвопой утре, каквото и да ти струва.

Тя спря при една каруца, обградена от защитни стълбове.

— Много от тези виждам наоколо — отбеляза Рена.

Варли кимна.

— Нашият защитник ги направи, преди да го изядрят. Едно време стигаха, за да обградим лагера, но изгубихме няколко и не можем да ги заменим.

— Извадете ги и ги докарайте до края на ливадата. — Посочи накъде. — Ще обградим най-големите каруци и ще сложим стълбовете в пролуките. Целият лагер ще трябва да се посвие, за да се побере.

— На хората няма да им хареса да им дърпаме стълбовете — каза Варли.

Рена го изгледа сурово.

— Не ме интересува какво им харесва, чиче, нито пък на теб. Освен ако не искаш да изгубите още хора, ще ме слушаш, докат’ се стъмни.

Гъстите вежди на Варли се качиха на челото му и той отново свали шапката си и я усука в ръце.

— Добре, де, добре.

— Ще ми трябва боя — каза Рена. — Всичко ще ми свърши работа, колкото по-тъмно, толкова по-добре. И по много. Стълбове също, ей толкова високи. Колкото можете да съберете. Ако трябва, сечете дървета. Трябва да ви стигнат само до Мъртвопой.

— Дон — каза Варли. — Събирайте стълбове. Ако някой възрази, да дойде при мен. — Дон кимна, събра още неколцина и се отдалечи. Варли продължи: — Брайс. Бои. Сега. Останалите — нови стълбове. Изкъртете каквото намерите за добре.

Премести поглед към Рена очаквателно.

— Каруците трябва да са на място, преди да започна със стълбовете — каза Рена. — Викам ти да ги раздвижиш веднага.

Варли кимна и отиде да говори с жената, начело на една от каруците.

— Ама така оставаме в калта! — оплака се тя.

— Калта ли предпочиташ, или корема на ядрон? — попита я Варли.

 

 

Нощта почти бе настъпила, когато Рена се завърна при Арлен. Някои от пациентите в набързо скалъпения лазарет сякаш бяха малко по-добре, но мнозина още страдаха ужасно. Арлен клечеше при една койка и държеше ръката на младо девойче. Другата й ръка свършваше над лакътя в превръзка, прогизнала от кафеникава гной. Половината й лице бе в струпеи, а от няколкото петна от изгаряния по него се стичаше белезникава течност. Кожата й сивееше, а гърдите й едва се надигаха. Бе затворила очи.

— Демонска треска — каза Арлен, без да обръща глава към Рена. — Някакъв огнен демон й отхапал ръката и оставил ужасна инфекция. Лекувах я както мога, но болестта е толкова напреднала, че едва ли дори ще се забави.

Болката в гласа му я сряза отвътре, ала тя посрещна чувството и му позволи да премине. Имаше още много работа.

Арлен огледа останалите.

— Може и да съм спасил неколцина, но ми свършиха билките, а повечето не са ми по силите и бездруго. — Въздъхна. — Поне не и под слънцето.

— Перченето ти този следобед стига — каза Рена. — Ако почнеш да изцеряваш хората нощем, ще ни проглушат ушите с приказки за Избавителя.

Арлен обърна глава към нея — беше плакал.

— А какво да направя? Да ги оставя да умрат?

Куражът й се поразклати.

— Разбира се, че не. Просто казвам, че тези неща си имат цена.

— Винаги има цена, Рен. Всичко това е по моя вина. — Той махна към лагера на Отингерци. — Аз го сторих.

Рена повдигна вежда.

— Как така? Ти си пропъдил хората от домовете им?

Арлен поклати глава.

— Събудих демона, който ги пропъди. Не биваше да нося копието в Красия. Не биваше да вярвам на Джардир.

— Какво копие? Какъв Джардир? — попита Рена.

— Мисловният демон бе готов да убива безспир, за да узнае — каза Арлен. — Сигурна ли си, че искаш да научиш?

— Демоните само убиват — каза Рена и посочи към мисловната защита на челото си. — А онез’ копелета с подутите глави никога вече няма да се доберат до моята.

Арлен кимна.

— Джардир е предводителят на красианците. Срещнах го отдавна и се сприятелихме. Нощи, приятели е слабо казано. Научи ме на половината, което знам, спаси ми живота неведнъж. Не можех да го обикна повече и роден брат да ми беше. — Арлен стисна юмруци. — А през цялото време е опирал нож в гърба ми.

— Какво е станало?

— Купих на черния пазар карта за изгубен град в пустинята, мълвяло се, че е домът на Каджи — каза Арлен.

— Какво е черен пазар? — попита Рена. — Отварят само нощем ли?

Арлен се усмихна, ала невесело.

— Може да се каже. Черен пазар значи, че хората, от които я купих, я бяха откраднали.

Рена се намръщи.

— Не ми звучи като тоя Арлен Бейлс, дето го познавам.

— Не се гордея с това, но с мнозина съмнителни хора съм имал вземане-даване, откак напуснах Потока на Тибит. Такива, че делата на Варли изглеждат почтени пред тях. Когато си оттатък всякакви защити, съмнителните типове са единствените хора освен теб.

Рена изсумтя.

— Значи си намерил карта до онова място, Каджи. И какво после?

— Каджи не е място — рече Арлен. — Бил е мъж. Последният генерал от войните с демоните. Избавителя, ако вярваш на такива неща.

Рена се засмя.

— Ти, Арлен Бейлс, си ходил да дириш Избавителя? Вече ми говориш глупости.

— Не съм дирил Избавителя — сопна се Арлен. — Дирих защитите му. И ги открих, Рен. Избавител ли е бил, или не, де да знам, но намерих гробницата му и взех копието му. Древните бойни защити, с които е сразявал ядроните, отново под открито небе! Отнесох го на Джардир, а той с цялата си наглост ми каза, че съм го откраднал. Че е негово. Предложих да му направя второ, до последната защита, но не му стигаше.

Арлен задиша дълбоко и ритмично, докато си върне самообладанието. Иронично бе, че го успокояваше този красианси прийом, но Рена поне остана доволна, че това му помага.

— Какво е направил? — попита тя след миг.

— Взе ми копието посред нощ — каза Арлен. — Устрои ми капан и ме хвърли в дупка с демони. Сега е дошъл на север, за да ни пороби всички и да започне нова война с демоните.

— Ами убий го и да се приключва. Светът е по-добре без някои хора.

Арлен въздъхна.

— Понякога ми се струва, че светът би бил по-добре без мен.

— Я пак? — възнегодува Рена. — Не може да се сравняваш с онзи…

— Не му търся оправдания. Но колкото и да опитвам, не мога да не се замисля дали пък нищо от това нямаше да се случи нито с теб, нито с райзънци, нито с когото и да било, ако просто бях спазил обещанието си и бях останал в чифлика. Всички искат от мен да оправя нещата, но как, след като заради мен се объркаха?

Рена стисна зъби и го зашлеви. Арлен трепна и я изгледа стъписан. Иви и някои от пациентите вдигнаха глави, но Рена ги пренебрегна.

— Не ми се прави на изненадан, Арлен Бейлс. Ти ми каза да шамаросвам всеки, който не ще да помага със защитите, а е почти вечер. Откакто те познавам, само помагаш на хората и си им верен и нямаме време за тез твои самосъжалителни простотии.

Арлен тръсна глава, сякаш за да я проясни, и ненадейно се усмихна.

— Обичам те, Рена Танър.

У Рена се надигна налуден трепет, но тя прегърна чувството и го остави да отмине. Имаше работа за вършене.

— Събрахме достатъчно стълбове за три четвърти от лагера. За да затворя кръга, трябваше да рисувам защити в пръстта.

— Нямай вяра на защити в пръстта — предупреди я Арлен.

— Не съм идиотка — отвърна Рена. — Там сложих пазачи със защитени копия, но половината хора на Варли дремят, все едно се надяват демоните да ги помислят за мъртви. Другата половина вече са се напикали от страх.

Арлен кимна и усмивката отново се прокрадна в крайчето на устата му.

— Не го мисли. Ставам все по-добър в това, дето следва.

Рена го заведе при пазачите и точно както бе казала, половината стискаха новопридобитите си защитени копия с треперещи ръце, а другите — групичката бандити на Варли, предвождана от Дон и Брайс — седяха на земята и играеха зарове. Наблизо си бяха забили и забравили защитените оръжия. Каруците и защитените шатри бяха затворени, но мнозина нямаха подслон и се взираха уплашени ту в гората, ту в залязващото слънце. Самият Варли мачкаше шапката си в две ръце, още невъоръжен.

Всички обръщаха глави след Арлен. Отвред в лагера се чуваше шепот, а някои от скритите в каруци и палатки хора вдигаха кепенци и развързваха платнищата, за да погледнат.

Арлен спря пред хората на Варли и изрита чашката зарове от ръката на Дон.

— Ей, това пък защо? — провикна се мъжът.

— Слънцето залязва, а вие играете на зарове, затова — процеди Арлен.

— Дон, луд ли си да се караш с Избавителя? — попита Брайс.

— Не е Избавителя — отвърна Дон. — Сам така каза. — Обърна се към Арлен. — Слънцето има още десет минути, а в пръстта има защити, ей ги ’де са.

— Нямай вяра на защити в пръстта.

Дон вдигна лице към небето.

— Не ми се види да валне.

— Ти не мисли само за дъжд — рече Арлен и отиде при защитите. — Всичко може да изтрие защита в пръстта.

Посегна с крак и със сандала си изтри почти метър от внимателно начертаната защита на Рена. Тя сподави дъх, но Арлен се засмя, когато мъжете скочиха и се хванаха за оръжията.

— Десет минути не ви се виждат вече много, нали? — попита той на висок глас, за да чуе целият лагер.

— В името на Създателя, полудя ли? — извика в отговор Варли, но Арлен го пренебрегна и се върна при играчите на зарове.

Кимна към Дон, който вече стискаше здраво защитеното си копие, останалите — също.

— Уважавай нощта.

Дон го изгледа ядно.

— По-добре да си Избавителя, ’щото ако не си, си пълна откачалка.

Арлен се усмихна и се обърна към другата групичка, които сега изглеждаха двойно ужасени — и с добра причина. Вече беше достатъчно тъмно, за да се задейства нощният взор на Рена. От земята, в сенките започнаха да се процеждат струйки мъждукаща магия, невидими за останалите, и лека-полека се сгъстяваха. Скоро проходите от Ядрото щяха да се отворят напълно и да се надигнат демоните.

Джеред, едва на шестнайсет, стискаше копието си под побелели кокалчета.

— ’Що триеш защити? — изпелтечи той. — Не ща да мра.

— Всеки умира — каза Арлен. — Но има значение как. Искаш ли да умреш с пълни гащи, неспособен да се защитиш? Или искаш семейството ти да умре, защото не си могъл да ги защитиш? Или искаш да отнесеш един ядрон със себе си? Или повече?

— И ще пуснеш демоните в лагера ни, за да си докажеш думите ли, момче? — запита го Варли. Посочи към оформящите се от мъглата демони, току оттатък периметъра на лагера. Нощта вече се стелеше навсякъде.

— Никакви демони няма да влязат в лагера — каза Арлен и си пое дълбоко дъх.

Присветващата мъглица в краката на Арлен ненадейно се спусна към него като всмукан в ковашки мях дим. Тъмнината се сгъсти край него, докато той усвояваше магията, а после се разсея, когато защитите по кожата му се разгоряха. Виждаха го дори отингерци с незащитените си очи и всички ахнаха ведно.

Пред пролуката в защитите се оформи полски демон и се завтече напред. Някъде изпищя жена.

С широк жест Арлен нарисува защита във въздуха. Тя засия в мига, когато демонът скочи напред, и устремът му се прекърши с пукот. Защитата отхвърли демона обратно извън лагера.

— Създателю — прошепна Варли.

— Може ли да ти взема копието? — Арлен попита Джеред и без да чака реакция, грабна оръжието от вцепененото момче.

Арлен излезе от периметъра и посочи с копието към изправящия се демон.

— Вижте как трябваше да размаха крака и да се усуче, за да се обърне — извика той. — Това са най-бързите четирикраки създания на света, а острите им люспи могат да ви попречат да ги намушкате дори със защитено копие. — Демонът се хвърли към него, ала Арлен отстъпи встрани и го удари с тъпия край на копието. Защитите по дръжката пламнаха и демонът отново се строполи по гръб. — Но ако го съборите така, долната му част му се открива, а тя е гола: и плюнка не може да спре.

Арлен заби здраво оръжието в гръдния кош на чудовището.

Докато той говореше, Рена се придвижи към следващия демон. Тя си пое дълбоко дъх като Арлен и със силата на волята си всмука обкръжаващата я магия. Край нея не притъмня, но можеше да се закълне, че усети нещо. Умората от деня се изпари. Силите й се възвърнаха.

Демонът замахна с лапа, но Рена предугади удара и изпревари лъсналите като влажни ножове нокти. Стрелна се напред, тъй че лапата мина над главата й, и усука огърлицата си около гърлото на демона. Защитите по речните камъчета се задействаха и стегнаха примката неумолимо. Демонът се опита да изреве, ала успя само да изхрипти сухо. Рена стисна туловището с крака и внимателно се притисна към гърба му, тъй че да не я достигнат ударите му, докато звярът се мяташе неистово. След още миг и насред ярък магически проблясък Рена отскубна примката, а с нея и главата на демона. Извади ножа на Харл и се зае да дебне още демони, докато Арлен продължаваше с уроците.

 

 

Почти се бе развиделило, когато Арлен отиде до палатката лазарет. Всички отингерци спяха, с изключение на часовоите, които обхождаха защитите. Рена беше довършила останалите защитни стълбове, а Арлен бе нарисувал картата до Мъртвопой. Нарисува и малък череп до градския кладенец.

— Сигурен ли си, че трябва? — попита Рена.

Арлен кимна.

— Не мога да се правя, че не виждам, Рен.

— Предполагам. Бързо тогава, докато те не гледат.

Арлен приклекна до безръкото девойче, гинещо от демонска треска, и начерта няколко защити във въздуха. Момичето пое рязко въздух и отново се отпусна. Червенината и подутините изчезнаха и плътта й се проясни.

— Откъде изобщо си научил тез’ лечителски защити? — попита Рена. — От ума на демона ли ги извади?

— Нещо такова — каза Арлен. — Не са точно лечителски. Тялото винаги иска да се лекува, знае какво трябва да стори. Защитите просто му дават силата да го стори бързо и ефикасно.

Арлен бързо се придвижи към следващия пациент. Сетне продължи нататък. Беше се заредил с толкова енергия, колкото можеше да побере, но бързо се изтощи. Скоро се олюляваше. Накрая полупритвори очи и се препъна.

След миг Рена го подхвана.

— Стига ти толкова — прошепна тя. — Направи, каквото можа. Сега какво, ще се самоубиеш ли, за да излекуваш и останалите?

— Неусетно става — каза Арлен. — В един миг се чувствам неуязвим, а после все едно се давя. Трябва да си науча границите.

Отново вдиша от опримчената в краката му магическа мъгла. Защитите му се разгоряха, но не и както преди няколко минути. Арлен изглеждаше изпит, под очите му тъмнееха кръгове.

— Тръгваме си — каза Рена.

Няколко километра галопираха, преди Рена да дръпне юздите. Арлен завъртя Здрачен Танцьор.

— Продължавай нататък — каза му Рена.

— А?

— Убий нещо — поясни тя. — Още не е утрин, а ще ти трябва нещо повече от магията във въздуха, за да си проясниш главата. Не е моментът да се отпускаш.

Арлен килна глава встрани и отново се поусмихна с крайчеца на устата си.

Рена не се поддаде. Посочи към равнините край пътя.

— Тръгвай.

Той кимна и пое през високата трева. Рена почака да се скрие от поглед и обърна Клетва откъдето бяха дошли.

Нямаше много време, но не й беше нужно. Дървесният демон, който беше видяла преди няколко минути, още се спотайваше край дебелото дърво, което го бе скрило от взора на Арлен.

Клетва спря досами дървото, надигна се и размаха защитените си копита, като запрати демона на земята изпотрошен.

Рена се смъкна от коня и извади ножа на Харл.

Арлен се пришпорва твърде много.

Демонът се мяташе на земята, а магията му вече го лекуваше. След мигове щеше да е отново готов за атака, но той нямаше толкова. Бронята на горските демони всъщност беше дебелата им възлеста кожа, а отдолу се подаваха тежки костни пластини. Браздите между пластините бяха уязвимото им място. Рена изряза костните пластини от гръдния кош на демона и извади сърцето му, преди още чудовището да замре.

Щеше да продължи да лекува, докато не се просне мъртъв. Все иска да си даде живота за тоя и оня, този Арлен Бейлс. Нищо не се е променило през всичките тия години.

Сякаш Арлен почти се ядосваше, че не си намира демон, достатъчно силен, за да го убие, нито бреме, достатъчно тежко, за да го пречупи. Все търсеше красианската смърт.

Рена отхапа от сърцето на демона. Беше отвратително и горчеше, покрито с мазни черни съсиреци, почти твърде жилаво, за да го сдъвче. Нещо се пукна в къса, който Рена бе отхапала, и още по-ужасна течност бливна на езика й. Сякаш не можеше да съществува по-гаден вкус, но тогава Рена повърна в устата си, стомашните й сокове се смесиха с полусдъвканото парче сърце и смрадта нахлу в носа й. Копнееше да изплюе отвратителното нещо в устата си и да позволи на стомаха си да се разбунтува на воля, но вместо това стисна зъби.

Ако Арлен не се убие тук, ще потърси Ядрото, а няма да му дам да ходи сам. Обещах му да остана с него и да не го бавя.

Рена преглътна, а от очите й рукнаха сълзи. Прие кошмарния вкус, надви го, както бе надвила Клетва, забравяйки всичко — държеше се, докато стомахът й се успокои. После отхапа отново.

 

 

Когато Арлен се върна, тя се беше окопитила, а той бе възстановил сиянието си. Нямаше ги тъмните кръгове, а движенията му бяха отново прецизни и ловки. Кръвта му гореше. Чуваше го в дишането му, виждаше магията около него, а с нея и мъчно потиснатия нагон.

И тя се чувстваше така. С усилия успяваше да се съсредоточи върху защитите, които изписваше по петнистата козина на Клетва. Кобилата я шибаше с опашката си, но не я хапеше и не се отдръпваше.

— По-силен ли се чувстваш? — попита Рена.

Той кимна.

— Но все още не съм съвсем наред, като че едновременно презареден и изтощен. Но съм наред. Имаме още много яздене, а не искам да спираме, преди да стигнем до Хралупата. — Посочи напред. — Този път ще ни отведе до Пътя на Старо могилово. Спрели да го използват преди около деветдесет години, когато ядроните унищожили крепостта навръх могилата. Би трябвало да ни отведе право към Хралупата. Утре вечер ще яздим без почивка и на обяд на следващия ден ще сме там.

Рена кимна.

— Колко ти е важна тая Лийша Пейпър?

Арлен вдиша ритмично три пъти, най-сигурният знак, че приема и преодолява някакво чувство или спомен, но по нищо не личеше какво.

— Лийша Пейпър е билкарката на Хралупата, но по-скоро е като Силия Безплодната от Потока. Когато каже на някого да скочи, той я пита колко високо. Ханджията в Речен мост каза, че Джардир я е отвлякъл и я е насилил. Искам да разбера така ли е. Да му хвана дирите, ако мога. Ако наистина я е докоснал с пръст, ще го убия.

Рена се усмихна.

— Нямаше да си мъжът, когото обичам, ако не би го направил. А за това, дето е сторил с теб… Искам и аз да участвам.

— Недей, Рен. Не можеш да се мериш с него независимо какво си мислиш, че си научила. Джардир се бие с демони, отпреди да се родим.

Рена сви рамене.

— Още не си ми отговорил на въпроса. Не те питах коя е Лийша Пейпър. Попитах колко ти е важна. Красианците, чувам, насилвали много жени. Защо тази ще те върне чак в Хралупата?

— Тя ми е приятел.

— Не говориш, все едно ти е приятел — каза Рена. — Целият се сковаваш някак. Все едно изстиваш. Не мога да те разгадая. Сякаш криеш нещо.

Арлен я погледна и въздъхна.

— Какво искаш да кажа, Рен? Ти си имаш своите коуби фишъровци, а аз моите.

— Коуби Фишър беше един. — Кръвта се разбушува във вените й. — Тате отпъждаше всяко друго момче, дето понечваше да ме ухажва втори път. Колко са?

— Две-три.

— Мъж мечта. — Рена се изплю. Чудовището се надигаше у нея, демоничната същност крещеше за кръв. Тя стисна челюсти. Бе твърде силно, за да го приеме и преодолее. Бе по-силно от нея. Тя напрегна мускули, ала не за да му се нахвърли със страст, а за да устои на порива да го убие.

— И какво!? — кресна на свой ред Арлен, връщайки й десетократно яростта. — Трябваше ли да съм ти верен, защото бащите ни ни изтъргуваха като добичета? Напуснах Потока на Тибит и изобщо не исках да се връщам, Рен.

Рена потръпна и отстъпи назад. Арлен Бейлс, просто представата за него и споменът за онази целувка в сеното, нейният обет, това бе целият свят на малката Рена Танър. Бляновете за Арлен я поддържаха жива във времена, които биха пречупили другиго. Бяха пречупили другиго. Твърде много я болеше от мисълта, че през цялото онова време не е значела нищо за него.

Арлен се втурна към нея и тя инстинктивно извади ножа си. Той обаче я изпревари и я стисна за китките със силата на каменен демон. Тя се задърпа безуспешно.

— Не познавах момичето, което си била. Нито пък подозирах в каква жена ще се превърнеш. Иначе щях да се върна веднага и да те взема със себе си.

Рена спря да се противи.

— Наистина ли?

— Честна дума. Питаш ме имам ли минало с други жени. Да, имам. Минало. Свършено. — Той обхвана лицето й в шепи и го повдигна, така че да улови погледа й. — Бъдещето ми е Рена Танър.

Ножът падна от ръката й, но тя при все това му се нахвърли.