Дженифър Браун
Списъкът на омразата (9)

9.

Седях на инвалидна количка до леглото. За първи път от стрелбата насам бях облечена не в пижама, а в джинси и тениска. Мама ги бе донесла от къщи. Бяха стари, някъде от девети клас и вече излезли от мода, но беше хубаво да облека отново истински дрехи, дори и това да спъваше напълно движенията ми, защото твърдият дънков плат се триеше в раната и ме караше да пъшкам и да стискам зъби. Беше хубаво и да седя в стол. Сравнително. Защото все още не можех да правя нищо друго, освен да седя и да гледам телевизия.

През деня, докато мама, детектив Панзела и сестрите се мотаеха наоколо, държах телевизора на кулинарния канал или някой от онези, които не показваха кадри от стрелбата. Но вечер любопитството ми надделяваше и аз превключвах на новините, сърцето ми биеше силно в гърдите, докато се опитвах да разбера кой е загинал и кой е оцелял и какво мислят в даскалото за цялата работа. По време на рекламите ме заливаше вълна от въпроси. За приятелите ни, кои от тях са преживели този ад, кои са останали в него. И как се справят. Плачат ли? Празнуват ли? Продължават ли напред, или са изгубили нишката? После мислите ми се понасяха към жертвите и аз забивах юмруци в бедрата си, сменях канала и се опитвах да мисля за друго.

Сутрин отговарях на въпросите на детектив Панзела, което в никакъв случай не можеше да мине за забавление. Избягвах да гледам какво прави, защото ме гонеше чувството, че каквото и да беше, не беше добро за мен.

Той беше убеден, че аз съм стреляла онзи ден. Или най-малкото, че аз стоях зад всичко това. Каквото и да говорех, не успявах да го разубедя. Колкото и сълзи да проливах, той не променяше мнението си. И предвид доказателствата, които ми показа през тези дни, не можех да го виня. Изглеждах виновна на сто процента, въпреки че нямах нищо общо с това.

Той сподели с мен част от доказателствения материал. Беше претърсил дома ми. Стаята. Компютърът. Беше преровил паметта на мобилния ми телефон. Възстанови всички изтрити имейли. Прочете тетрадките ми… тетрадката.

Беше ясно, че всички знаят за тетрадката. Дори и медиите бяха наясно. Бях видяла нейни страници в една от късните новинарски емисии. Чух да цитират страници от нея в сутрешно токшоу и се опитах да не забелязвам иронията, че точно такива, като тези пригладени и нагласени водещи, които намираха тетрадката за толкова завладяваща, попадаха в нашия списък. Всъщност мисля, че имената на двама или трима от тях наистина бяха вътре. Запитах се дали знаеха това. Този въпрос ме запрати в центъра на спирала от въпроси от рода на „дали“ и „ами ако“, което в никакъв случай не беше добре за мен, особено като се има предвид, че детектив Панзела душеше около мен през цялото време.

Бях забравила откога съм в болницата, но по броя на посещенията на детектива пресметнах, че е минало около седмица. Днес също дойде рано, веднага след като ме облякоха и сложиха в инвалидния стол. Както винаги, миришеше на кожа и както винаги мляскаше с устни, докато говореше. Костюмът му беше светлокафяв и гладък като книжна торба за пазаруване. И имаше навика да повдига саркастично брадичка. Това ме караше да се чувствам лъжкиня, въпреки че не лъжех за нищо. Този път разговорът беше кратък, след половин час той ме остави в инвалидния стол с кулинарното шоу по телевизията и аз се зарадвах.

След това дойде мама и ми донесе дрехи, няколко списания и шоколадови бонбони. Тя също изглеждаше малко по-свежа. Стори ми се странно, като се има предвид, че знаеше, че детектив Панзела ме бе разпитвал сутринта. Но по очите й не личеше днес да е плакала много. Червеният нос и подпухналите очи бяха станали постоянна част от лицето й и аз се изненадах да я видя гримирана — ако не с усмивка, то поне с доволен израз на лицето.

Тя ми подаде дрехите и ми помогна да се преоблека. После ме накара да се облегна на нея, аз качих единия си крак върху стола и тя ме прехвърли в него. Откачи дистанционното от мястото му до леглото и ми го подаде. Накрая седна на ръба на леглото и се загледа в мен.

— Виждам, че кракът ти е по-добре — каза след малко.

Аз кимнах.

— Говорила си с детектива?

Отново кимнах, загледана в босите си крака. Ядосах се, че не й казах да ми донесе чорапи.

— Има ли нещо, което искаш да споделиш с мен?

— Той мисли, че съм виновна. Ти също.

— Не е така, Валъри. Никога не съм казвала такова нещо.

— Нямаш представа как ме върти на шиш, мамо. И на никой не му пука. Винаги ме оставяте сама с него.

— Той е много мил човек, Вал. Не е тук, за да те тормози. Просто се опитва да разбере какво е станало.

Кимнах мълчаливо. Изведнъж се почувствах прекалено уморена, за да споря с нея. Нещата бяха много сериозни, тя не би могла да ме спаси дори и да вярваше, че съм невинна.

Настъпи кратка тишина. Започнах да прехвърлям каналите и спрях на Рейчъл Рей. В момента приготвяше някакво ястие с пилешко. И двете мълчахме. Единствените звуци бяха от обувките на мама, които триеха по пода, докато сменяше позицията, или от виниловата повърхност на стола — тя скърцаше тихичко, докато аз се намествах. Явно мама не можеше да измисли никаква друга тема за разговор, освен ако не й поднесях едно голямо сърцераздирателно признание в стила на сапунките по телевизията.

— Къде е татко? — най-после се сетих какво да питам.

— Прибра се у дома.

Следващият въпрос увисна тежко във въздуха между нас. Мислех да не го задавам, но знаех, че тя го очаква, и реших да не я разочаровам.

— И той ли мисли, че съм виновна?

Мама взе дистанционното, съгледа някакво петънце на него и намирайки работа на ръцете си, започна да го трие с пръст.

— Не знае какво да мисли, Валъри. Отиде вкъщи да размисли. Поне така казва той.

Ето ти отговор, който тежеше не по-малко от въпроса, ако питате мен. „Поне така казва той.“ Какво трябваше да означава това?

— Той ме мрази — казах сухо.

Мама ме погледна остро.

— Ти си негова дъщеря, Валъри. Не може да те мрази. Обича те.

Извъртях очи.

— Естествено, че ще кажеш така. Но аз знам истината. Той ме мрази. И ти ли ме мразиш? Всички ли ме мразят на този свят?

— Не ставай глупава, Валъри! — каза тя, хвана чантата си и стана. — Ще сляза долу да си взема сандвич. Да ти донеса ли и на теб?

Поклатих глава и тя излезе. Една мисъл проряза съзнанието ми като светкавица: тя не каза „не“.

Малко след излизането й на вратата се почука. Не отговорих. Стори ми се непосилно да си отворя устата. Не че можех да спра някой да прекрачи прага ми през онези дни.

Предположих, че е детектив Панзела, и си обещах наум, че както и да ме мъчи, този път няма да измъкне и дума от мен. Дори и да ме моли. Или да ме заплаши с доживотен затвор. Дойде ми до гуша да преживявам отново и отново онзи ден, исках да ме оставят на мира поне за малко.

Почукването се повтори, после вратата се открехна. Една глава се подаде през процепа. Стейси.

Не мога да ви опиша колко се зарадвах, че я виждам. И я виждам цяла. Не просто жива, а невредима. Без дупки от куршуми. Без изгаряния. Недокосната. Едва не се разплаках от облекчение.

Но човек не може да забележи емоционалните рани по лицето на някого, нали?

— Здрасти — каза тя, без да се усмихне. — Може ли да вляза?

Макар че бях невъобразимо щастлива от появата й, щом си отвори устата и чух гласа, с когото съм се смяла милион пъти през годините, изведнъж осъзнах, че не знам какво да й кажа.

Може да звучи глупаво, но аз се засрамих. Нали се сещате, като малките деца, когато мама и татко им се карат пред приятелите и те се чувстват дълбоко унизени, понеже усещат, че тези приятели присъстват на един много личен за тях момент и много излагащ, защото обикновено се мъчат да покажат на света, че „мен никой не ме командва“. Беше нещо подобно, само че милиарди пъти по-засрамващо.

Исках да й кажа хиляди неща, честна дума! Исках да я попитам за Мейсън и Дюк. За училище. Исках да разбера дали Кристи Брутър е оцеляла, и Джени Бейкър също. Исках да я питам дали е знаела, че Ник планира нещо такова. Исках да ми каже, че и тя не е имала никаква представа. Исках да чуя, че не съм единствената виновна, дето не го спрях. Че бях толкова глупава и сляпа.

Странно, но не можах. Когато ми каза: „Не чух да ми отговаряш, когато почуках, и реших, че спиш“ или нещо подобно, всичко изведнъж ми се видя нереално. Не само стрелбата. Не само кадрите по телевизията с потока от окървавени ученици, напиращи да излязат през вратата на Парламента и точещи се като кръв през срязана вена. Не само защото Ник беше мъртъв, а господин Панзела сипеше фрази, които бях чувала само от устата на героите в „Закон и ред“. А всичко това заедно. Всяка секунда беше нереална, чак до първи клас, когато Стейси избута един от клатещите й се предни зъби с език право напред, като че беше дъвка, а аз, седнала на пейките във футболното игрище, я гледах прехласнато. Сякаш всичко, всичко беше сън, а това, този ад, беше реалността.

— Здрасти — каза тихо тя и застана на края на леглото ми, където стоеше Франки в деня, когато се събудих. И ме погледна неловко, също както бе направил и Франки.

— Боли ли те? — попита ме след малко.

Свих рамене. Беше ме питала поне милион пъти в онзи, другия свят. Онзи, където бяхме нормални малки момичета, на които не им пукаше, че коремите им се подават под тениските на футболното игрище и зъбите им стърчат напред.

— Малко — излъгах. — Не е толкова страшно.

— Разбрах, че имаш голяма дупка на бедрото — каза тя. — Но го чух от Франки, така че си имам едно наум, защото може ли да се вярва на Франки?

— Не е толкова страшно — повторих аз. — През повечето време болката е тъпа. Благодарение на лекарствата.

Тя започна да чегърта с нокътя на палеца си един залепен за страничното перило на леглото стикер. Познавах Стейси добре и знаех какво означава това. Беше нервна. Ядосана или просто притеснена.

— Казаха, че следващата седмица можем да продължим с учебните занятия — каза тя след малко. — Поне някои от нас… Много деца се страхуват. И голяма част от тях все още се възстановяват… — След „възстановяват“ гласът й секна и тя се изчерви, като че ли й стана неудобно, че го споменава пред мен.

Отнесох се в друг, въображаем свят. В него двете се потяхме под опънатия над градинската маса чаршаф в задния двор на Стейси, докато набутвахме въображаема храна в устата на една кукла. Беше толкова истинско да храним онези пластмасови бебета! Виждах картината ясно, сякаш се случваше сега.

— Но аз се връщам. Дюк също. Мисля, че Дейвид и Мейсън също ще дойдат. Мама не е много склонна да ме пусне, но аз искам да се върна. Мисля, че така трябва. Не знам…

Тя се обърна и се загледа в телевизора. Не мисля, че умът й беше в тавата с не знам си какво ястие, която водещата извади от фурната.

Най-накрая ме погледна с големите си очи и попита нещастно:

— Ще ми кажеш ли нещо, Валъри? Не искаш ли да говориш с мен?

Отворих уста. Но тя беше празна. Не, по-скоро беше пълна, но не с думи, а с облаци и дим, както, предполагам, става, когато излезеш от въображаемия си свят и влезеш в отвратително грозната реалност, толкова отвратителна, че има определена отвратителна форма и вкус.

— Жива ли е Кристи Брутър? — успях да кажа.

Стейси ме погледна, очите й зашариха наоколо, сякаш проверяваше данните в главата си.

— Да. Тук е, само че в дъното на коридора. Преди малко ходих да я видя.

Замълчах си. Тя отметна коси назад и ме погледна с присвити очи.

— Разочарована ли си?

Това беше достатъчно. Тези три думи. Те ми казаха, че Стейси, най-старата ми приятелка, онази, с която бях от първи клас и която носеше моя бански и моя грим, също мислеше, че съм виновна. Въпреки че не би го казала на висок глас, въпреки че не мислеше, че аз съм натиснала спусъка, дълбоко в себе си тя ме обвиняваше.

— Разбира се, че не. Вече не знам какво да мисля — отвърнах пресипнало. Това беше най-честният отговор през тези дни.

— Исках да ти кажа… че не повярвах — заговори несигурно тя. — В първия момент не можех да повярвам, че се е случило такова нещо. Чух всички да казват кой е стрелял и не им повярвах. Ти и Ник… вие бяхте най-добрите ми приятели. И Ник изглеждаше толкова готин! Малка версия на Едуард Ножицата, но по-готин начин. Никога не съм предполагала… Просто не можех да си представя. Ник да направи такова нещо? Боже!

Тя тръгна към вратата, като клатеше глава. Седях в количката слисана, няма от ужас, и поемах всяка нейна дума. Не е могла да повярва? Аз също. Но преди всичко не можех да повярвам, че най-добрата ми приятелка е приела, че онова, което е чула за мен, е истина. Че дори не си направи труда да ме попита дали е вярно, дали се е случило така, както казват по телевизията. И друго не можех да повярвам. Че моята податлива на обработка Стейси се е преобразила в някой, който вече не ми вярва.

— Аз също не можах да повярвам. И все още ми е трудно да го асимилирам — казах на глас. — Но мога да ти се закълна, че не съм убила никого.

— Само си казала на Ник да ги застреля — каза бързо тя. — Трябва да вървя. Просто минах да ти кажа, че се радвам, че вече си добре. — Тя отвори вратата и се обърна. — Не вярвам да ти позволят да отидеш при Кристи, но ако я срещнеш из коридорите, може да й се извиниш, ако искаш.

Тя прекрачи прага, но миг преди да затвори след себе си, чух гласа й:

— Аз го направих.

Дълго време мислих, но не можах да измисля нито една причина Стейси да се извинява на Кристи Брутър.

И когато най-после ми просветна, че сигурно го е направила, защото е била приятелка с мен, онзи въображаем свят се разнесе като дим и изчезна. Сякаш никога не бе съществувал.