Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Hate List, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Маргарита Терзиева, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Дженифър Браун
Заглавие: Списъкът на омразата
Преводач: Маргарита Терзиева
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Ентусиаст; Enthusiast
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Хеликс Прес“
Редактор: Мария Чунчева
Художник: Виктор Паунов
Коректор: Снежана Бошнакова
ISBN: 978-619-164-129-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3425
История
- — Добавяне
38.
Франки се премести да живее през седмицата при татко и си идваше само за уикенда. Мама се кълнеше, че не е заради мен, но след онази сцена ми беше трудно да й повярвам, особено след като се изнесе, без да си вземе довиждане с мен. Смятах, че вината е моя, и ми беше кофти. Никога не съм искала да го нараня. Не съм искала животът му да се върти около моя. Но изглежда, правех точно това. Явно имах способността неволно да наранявам хората около себе си.
С напредването на есента забелязах, че той се подстрига съвсем късо, по примера на другите футболисти, и започна да носи очила в синхрон със спретнатия вид, какъвто не си бях представяла, че някога ще видя у Франки.
Той не говореше много, освен в случаите, когато мама не беше около нас и той ме уведомяваше как се справят Брайли и татко.
„Татко си купи нова кола — казваше, или: Брайли е много готина, Вал, трябва да й дадеш шанс. Слуша пънк. Можеш ли да си представиш мама да слуша пънк?“
Преструвах се, че не ме интересува какво става там, но веднъж, докато Франки беше под душа, бръкнах в раницата му, извадих телефона и разгледах снимките, които бе направил. Намерих снимка на татко и Брайли. Седнах на пода и не спрях да се взирам в нея, докато очите ме заболяха.
Разводът беше във финална фаза. Забелязах обаче, че адвокатът на мама, Мел, продължаваше да идва често у дома, понякога носеше сандвичи от „Сал“ или бутилка вино. Забелязах също, че в дните, когато той идваше, мама си слагаше грим, сядаше в кухнята с него, смееше се непрекъснато и нежно докосваше ръката му с върха на лакираните си нокти.
Едва понасях мисълта за това, но се улавях, че все по-често се замислям какъв пастрок би бил този Мел. Веднъж попитах мама. Тя се изчерви и отговори тихо:
— Аз все още съм омъжена за баща ти, Валъри.
Но излезе от стаята със замечтан поглед, ръката й се заигра с верижката на врата, а на устните й цъфна отнесена усмивка. Сигурно Пепеляшка е изглеждала така на сутринта след онзи бал.
Макар че онзи ден на гроба на Ник технически с Дюк сключихме примирие, в училище нищо между нас не се промени. Не си говорехме. Не се събирахме на игрището преди часовете. И не обядвахме заедно. Успях да убедя госпожа Тейт да обядвам с нея в кабинета й, а в замяна трябваше да разгледам каталога с колежите, който ме очакваше върху бюрото й.
Настъпи онова време от годината, когато часовете в училище изглеждаха невъзможно дълги и скучни. Чуруликането на птичките през отворените прозорци на класните стаи засилваше това усещане и го правеше още по-тягостно. Работата в клас беше досадна, особено когато човек знае, че до дипломирането остават броени дни. Сякаш просто запълвахме времето. Не бяхме ли изучили всичко? Не можеше ли да излезем навън и да си поиграем, както правехме като деца? Големите не заслужаваха ли почивка?
Втори май дойде и си отиде без много церемонии. Преди часовете имаше минута мълчание, последвано от изброяване на жертвите на стрелбата по интеркома, имената им бяха произнесени с траурен глас. Същата вечер в околните църкви бяха произнесени молитви за душите им. Но в голямата си част хората бяха продължили напред. Само след една година!
Сега всички говореха само за дипломирането. И за бала след това. И за ужасното семейно празненство преди това. Какво да облекат, как да запазят шапките си да не паднат от вятъра, каква шега да измислят за господин Ангерсън?
В нашето училище имаше традиция всеки завършващ випуск да връчва на директора нещо малко, докато се ръкува с него на сцената, приемайки дипломата си. Една година всички си бяха приготвили пенита. Друга година бяха топчета. Ангерсън трябваше да пъхне каквото му подадат по джобовете си, за да може да подаде дипломата на дипломанта, а с другата ръка да се ръкува с него, и към края на церемонията джобовете му се издуваха и увисваха под тежестта на седемстотинте пенита, топчета или фъстъци. Тази година се заговори за презервативи, но Ученическият съвет поведе решителна кампания срещу идеята. Те искаха коледни звънчета, за да не може да помръдне, без да изпълни залата със звън. Аз лично харесах повече идеята със звънчетата. Или нищо. Може би това, от което имаше нужда господин Ангерсън, беше да му се махнем от главата и нищо повече.
С разговорите за дипломирането дойдоха и разговорите за колежа. Кой ще ходи в университета в Минесота? Кой ще учи зад граница? Кой няма да ходи никъде? И чу ли, че Дж. П. се готви да се присъедини към Корпуса на мира? Какво е Корпус на мира? Дали няма да пипне малария и да умре? Или местните бунтовници да го отвлекат и да го обезглавят в някоя скрита зад бананови дървета колиба? Разговорите нямаха край.
Всеки ден на обяд госпожа Тейт ме измъчваше с въпроси за бъдещите ми планове.
— Валъри, все още не е късно да вземеш стипендия за някой от местните колежи — не спираше да опитва тя.
Но аз клатех глава.
— Не.
— Какво мислиш да правиш тогава? — попита ме един ден, докато обядвахме.
Бях мислила за това, честна дума. Какво щях правя, когато завърша? Къде щях да отида? Как щях да живея? Да остана вкъщи и да чакам мама и Мел евентуално да се оженят? Да се преместя при татко и Брайли и да се опитам да възобновя връзката баща — дъщеря, макар да бях сигурна, че татко не иска и да чуе? Да се изнеса и да си намеря работа? Да си намеря съквартирантка? Да се влюбя?
— Първо ще се възстановя — каза аз.
Говорех сериозно. Наистина имах нужда да се възстановя. Да оставя раните да заздравеят. Щях да мисля за бъдещето по-късно, когато гимназия „Гарвин“ паднеше от плещите ми като тежко палто в затоплена стая и започнех да забравям лицата на съучениците си. На Трой. На Ник. Когато забравех мириса на барут и на кръв. Ако можех.
Всичко изглеждаше наред, докато един дъждовен петък ароматът на мокра трева нахлу в коридорите на училището и буреносните облаци покриха толкова плътно небето, че в сградата притъмня като вечер. Последният звънец би и коридорите се напълниха с деца. Както винаги, аз не бях част от цялото, просто тръгнах към вратата, готова да отметна още един ден от календара и да намаля оставащото до дипломирането време.
Отворих шкафчето си, за да извадя учебника по математика.
— Значи пилето се е опитало само да си клъцне главата? — чух едно момиче да пита друго през две шкафчета от моето. Наострих уши и се надигнах на пръсти, за да ги видя.
— Какво искаш да кажеш? — попита приятелката й.
Другото момиче я погледна смаяно.
— Не си ли чула? Някакво момиче от големите се опитало да се самоубие преди два дни. Чух, че се нагълтала с лекарства. Или си е прерязала вените. Не си спомням добре. Казвала се Джини някоя си.
Дъхът ми спря.
— Джини Бейкър ли? — попитах над отворената врата на шкафчето.
Момичетата погледнаха към мен.
— Какво? — попита едното.
Направих две крачки към тях.
— Момичето, което опитало да се самоубие. Ти каза, че името му било Джини. Да не би да е Джини Бейкър?
Тя щракна с пръсти.
— Да, точно така. Познаваш ли я?
— Да — казах, изтичах при шкафчето си и върнах учебника. Затворих го и забързах към кабинета на госпожа Тейт. Минах на пожар покрай секретарката и влетях в кабинета й. Госпожа Тейт четеше нещо, щом ме чу, вдигна изплашено очи.
— Току-що чух за Джини — казах, като опитвах да си поема въздух. — Може ли да ме откарате до болницата?