Дженифър Браун
Списъкът на омразата (8)

8.

— Разкажи ми за този твой прякор — Сестра Смърт — каза детектив Панзела веднага щом се появи на следващата сутрин. Без „Как е кракът ти? Надявам се, че си по-добре“. Само „Разкажи ми за този твой прякор“.

— Какво да ви разкажа. Беше много тъп прякор — отвърнах и натиснах бутона за повдигане на леглото до седнала позиция. Преди детективът да дойде, прочетох оставените от него листове — за втори път — и бях в ужасно настроение. Всички онези неща, за които си говорехме с Ник… защо не видях опасността? Защо не забелязах, че той е говорел сериозно?

Детективът прелисти няколко страници от своя малък бележник и кимна.

— От къде идва?

— Какво? Искате да разберете защо ме наричат така ли? Заради очната ми линия. Защото носех черни джинси и боядисвах косата си черна. Защото… от къде да знам? Защо не попитате тях? Нали не аз съм искала да ме наричат така?

Не, никак не го исках. В никакъв случай, въпреки че по телевизията, докато говореха за това, излезе, че аз съм си го избрала. Кристи Брутър беше „от онези личности“, както я наричаше мама още от началното училище. От онези личности, които търсеха слаби и уязвими деца и ги мачкаха. От онези личности, които пазеха в задния си джоб достатъчен брой поддръжници, за да наложат и разпространят всеки измислен от тях прякор. Кристи обичаше да ме обижда. Като Джесика Кембъл и Меган Норис. Крис Съмърс обичаше да тормози Ник при всеки удобен случай. Защо? Откъде да знам?

— Мислиш, че не е било, защото с приятеля ти сте замисляли да убиете тези деца?

— Не, разбира се. Вече ви казах. Никога не съм замисляла подобно нещо. Никога не съм знаела, че Ник има такива намерения. Беше просто един гаден прякор. Не съм го измислила аз. Аз го мразех.

Той мина на следващата страница.

— Гадният прякор е измислен от Кристи Брутър.

— Точно така — кимнах аз.

— Момичето, по което Ник е стрелял най-напред. Онова, което не можем да видим добре на охранителната камера. Виждаме само, че ти и Ник се запътвате към нея, карате се с нея, после тя пада на пода и всички се разпръсват.

— Не я застрелях аз, ако това си мислите — казах тихо. — Не съм.

Той се наведе към мен.

— Ти ни кажи какво да си мислим, Валъри. Кажи ни какво стана всъщност. Ние знаем само онова, което виждаме. А виждаме, че ти сочиш на Ник това момиче, Кристи Брутър. Най-малко трима свидетели го потвърждават.

Кимнах отново и разтрих чело. Започнах да се уморявам и имах чувството, че превръзката на крака ми трябва да се смени.

— Ще ми кажеш ли защо го направи?

— Исках Ник да й натрие носа — прошепнах отпаднало. — Тя ми счупи MP3 плейъра.

Детективът стана, отиде до прозореца, свали щорите и слънцето се скри. Примигнах. Сега стаята изглеждаше толкова тиха. Сякаш мама никога нямаше да влезе отново в нея. И аз щях завинаги да остана в това легло и да слушам въпросите на ченгето, дори и да виех от болка, раната на бедрото ми да гангреняса и кракът ми да изсъхне.

Той придърпа втори стол от другата страна на леглото, седна на него с лице към облегалката му и подпря брадичката си с ръка.

— Значи, ти влизаш в кафенето и посочваш Кристи на приятеля си. И след миг той прави голяма дупка в корема й. Какво пропускаме, Валъри?

Сълзите потекоха сами по бузите ми.

— Не знам. Не знам какво се случи, заклевам ви се! Влязохме в „Парламента“, както всеки ден, и в следващия момент хората се разпищяха и разбягаха.

Детективът се намръщи, затвори бележника, после се облегна назад и вдигна очи към тавана, сякаш четеше нещо там.

— Свидетели на случилото се твърдят, че ти си коленичила до Кристи веднага след като е била простреляна, после си станала и си побягнала. Сякаш си искала да се убедиш, че е сериозно ранена, после си я подминала, оставила си я да умре. Това ли се е случило?

Стиснах здраво очи и ги притиснах с ръце в опит да прогоня образа на бликащата от корема на Кристи кръв. Трябваше да спра надигащото се в гърлото ми чувство на страх и паника. Да не подуша миризмата на кръв и пушечен изстрел, да не чувам писъците. Сълзите рукнаха от очите ми.

— Не, не се случи това.

— Кое не се е случило? Не си избягала ли? Защото на записите се вижда, че побягваш.

— Не. В смисъл, да, оставих я, но не съм избягала. Не съм я оставила да умре. Трябваше да намеря Ник. Да му кажа да спре.

Той кимна и отново прелисти бележника.

— И какво каза на приятелката си Стейси Бринкс, когато слезе от автобуса онзи ден?

Кракът ми пулсираше жестоко, главата ми също. Изплаших се. Този път се изплаших истински. Не можах да си спомня какво съм казала на Стейси. В онзи момент не можех да си спомня почти нищо, а и не вярвах на онова, което изникваше в главата ми.

— Е, Валъри? — погледна ме той. — Каза ли нещо на Стейси Бринкс, след като слезе от автобуса?

Поклатих глава.

— Според Стейси, думите ти са били приблизително следните: „Ще я убия! Ще съжалява за това“. Каза ли го, Валъри?

В този момент една сестра надникна в стаята.

— Съжалявам, детектив, но трябва да й сменя превръзката, преди смяната ми да изтече.

— Разбира се — отвърна детектив Панзела. Стана и с успешни маневри се измъкна от жиците и тръбичките. Обърна се към мен и каза: — Ще поговорим по-късно.

Замолих се „по-късно“ да се окаже „никога“. Да стане някакво чудо между сега и по-късно и той да реши, че няма смисъл да търси отговори от мен.