Дженифър Браун
Списъкът на омразата (26)

26.

Гарвин Каунти Сън Трибюн

3 май 2008

репортер Анжела Даш

Ник Ливъл, седемнайсетгодишен.

Въпреки че свидетелите и разследващите органи категорично определят Ник Ливъл като извършител на престъплението, мотивите за действията му остават неясни. „Наистина, беше затворен, но не бих казала, че беше самотник — сподели за репортерите Стейси Брикс. — Имаше си момиче и много други приятели. Понякога говореше за самоубийство — всъщност доста, — но никога не е споменавал за убийство на друг човек. Поне пред нас. Може Валъри да е знаела, но ние със сигурност не.“

С помощта на записите от охранителните камери полицията успя да проследи движението на Ник сутринта на втори май 2008 година и да събере парченцата на случилото се в кафенето в една обща картина. След като открил стрелба в залата за обяд, пълна с ученици от горните курсове, Ливъл стрелял по своята приятелка, Валъри Лефтман, улучил я в крака, после обърнал оръжието към себе си и се самоубил. Части от видеото, показващи ужасния край на развилнелия се младеж, бяха излъчени в някои от новинарските емисии и предизвикаха възмущението на семейството на Ливъл.

„Синът ми може да е стрелял по онези деца, но едновременно с това е и жертва — заяви майката на Ливъл пред репортерите ни. — Проклети да са акулите от медиите, които нараняват и без това съсипаното ни семейство. Не разбират ли, че тези сцени разкъсват сърцата ни? Не разбират ли какво ни причиняват, като ни принуждават да гледаме отново и отново как синът ни си пръска мозъка?“

Вторият баща на Ливъл добавя през сълзи: „Не забравяйте, че нашият син също е мъртъв“.

* * *

Не знам как се случи, но някак си свикнах да бъда до Джесика. Краят на срока дойде и започна вторият, и на един от сеансите ни доктор Хелър заяви тържествуващо, но без злорадство:

— Казах ти, че ще изкараш до края на годината. Боже, колко съм добър!

— Не се възнасяй — подкачих го аз. — Никой не е казал, че ще се върна в училище след зимната ваканция. Откъде си сигурен? Може в последния момент да реша да премина на самостоятелно обучение.

Но след ваканцията се върнах с другите деца и нервите ми, опънати до скъсване през първия учебен ден, сега си траеха и когато през януари влязох отново в училище, бях далеч по-спокойна.

Очевидно децата бяха свикнали с мисълта, че ще съм сред тях, и предполагам, че фактът, който ми помогна най-много, беше, че на обяд вече се хранех на една маса с Джесика.

Продължавах да ходя на събранията на Съвета. Присъствах все по-често на събиранията им, дори помогнах да украсим кабинета на госпожа Стоун за рождения й ден. Този ден трябваше да се съберем извънредно — щяхме да разменим някоя дума за мемориала, останалото време беше посветено на тортата и на скръбната истина, че госпожа Стоун остарява. Всичко трябваше да е изненада, затова работехме бързо, искахме да завършим, преди госпожа Стоун да се прибере в кабинета си от дежурство.

— Ще ходя на концерта на Джей Ти — каза Джесика, наведе се напред и столът, на който се бе качила, за да закачи гирляндите, се наклони заплашително под нея. Тя се олюля за момент, но успя да се закрепи, надигна се на пръсти и се наклони още повече към стената. Откъсна малко от лепенката в ръката си, прикрепи една синя гирлянда към стената и погледна към нас. — Вие ще ходите ли?

— Не. Мама няма да ме пусне — отвърна Меган, прихванала другия край на гирляндата. Джесика й подхвърли скоча. Меган се протегна да го хване и изпусна гирляндата.

— Хвани я — извика Джесика към мен.

— Хванах я — извиках, навих я, както видях, че бе направила Меган, и й я подадох.

— Благодаря — каза тя, повдигна се на пръсти и залепи своя край за стената.

През това време Джесика наду един балон, за да го сложи в средата на гирляндата. Извадих друг балон от торбата на бюрото и също започнах да надувам. Зад мен друга група деца слагаше покривка и разполагаше чинийките за тортата. Джош отиде до кафенето да вземе напитките, които майката на Джесика бе донесла по-рано през деня.

— Много искам да дойда — продължи Меган. — Обожавам Джъстин Тимбърлейк.

— Господи! Толкова е секси! — размечта се Джесика.

Меган въздъхна дълбоко.

— Напоследък мама не ме пуска никъде. Пипнала я е параноята. Баща ми все й говори да ме остави да дишам. Сега й е влязла муха, че е по-добре да отида в държавен колеж, защото не може да понесе идеята, че няма да съм близо до нея. Все се страхува, че може да се намери още някой да стреля по нас. Определено има нужда от терапия.

Завързах надутия балон и измъкнах друг от торбата.

— Татко намерил билетите от някакъв негов колега — каза Джесика. — Върна се вкъщи и още от вратата започна: „Хей, Джес, чувала ли си за един певец на име Джъстин Тимбърлейк? Кънтри ли пее, или нещо друго?“

Всички се засмяхме.

— И аз на свой ред викам: „Да, разбира се, чувала съм“. А той: „Имам два билета и те са за теб, но трябва да отидеш с Роди“. И така, брат ми се връща този уикенд от университета и ще ме заведе на концерт, което е супер, защото по принцип Роди е много готин.

— Нашите никога не биха ме пуснали с Трой — каза Меган. — Той се мотае със съмнителни типове като Дюк Барнс. И ако се случи нещо, сигурно ще ме застрелят заедно с него.

Изведнъж лицето й порозовя и тя ме стрелна с поглед.

Познавах Трой. Дюк излизаше с него, когато Ник беше зает. Беше завършил „Гарвин“ преди три години и всички знаеха, че е луда глава. Веднъж го наказаха, защото разби ключалките на цяла редица шкафчета. Меган защитаваше брат си и го обичаше. Но беше съвсем различна.

Всички замълчахме за момент. Завързах втория балон и го пуснах на земята. Взех нов от торбата до мен и го сложих в устата си.

— Ти ще ходиш ли на концерта, Валъри? — попита Меган.

Закашлях се. Все още не се чувствах удобно край Меган и имах усещането, че чувството е взаимно.

— Ами… — изпробвах гласа си и за моя изненада той прозвуча съвсем спокойно. Прикрих напълно смущението си. — Няма да мога. Аз съм наказана до живот.

— Защо? — вдигна вежди тя.

Джесика слезе от стола и се залови да ми помага с балоните.

— Ами… заради стрелбата — отвърнах и усетих как лицето ми пламва.

Меган ме изгледа любопитно.

— Но ти не си виновна за това — каза тя. — Ти също беше ранена.

— Да, но родителите ми не го виждат по този начин. И двамата ме обвиняват, че не съм преценила правилно нещата.

Меган изпуфтя.

— Не е честно — каза тихо.

Джесика върза своя балон.

— Питала ли си ги дали те пускат да излезеш?

Поклатих глава.

— Всъщност няма къде толкова да ходя.

Децата зад нас разполагаха празничните свещи.

— Джес, защо не я поканиш на купона у Алекс? — попита Меган, скочи от стола и се отдалечи, за да огледа работата си. — Как ви се струва?

Джесика сложи ръце на кръста и изучи стената с поглед.

— Според мен е идеално. Ти какво ще кажеш, Вал?

Вдигнах поглед и казах:

— Изглежда много добре.

И трите се заловихме да надуваме балони и известно време нито една от нас не проговори.

— Меган говори за купона във фермата на Алекс Голд — наруши тишината Джесика. — Ще бъде в плевнята им. Била ли си на такова парти?

Поклатих глава и завързах балона си.

— Миналия път изгубих обувките си — каза Меган. — А Джейми Пемброук щеше да си изповръща червата, помниш ли?

Двете с Джесика се засмяха.

— Трябва да дойдеш, Вал — обърна се към мен Меган. — Страхотно е.

— Да, наистина — побутна ме Джесика по рамото. — Всички се събираме у дома и тръгваме от там.

Престорих се, че обмислям предложението им, че съм развълнувана от предстоящата възможност, но предупредителните камбанки в главата ми забиха толкова силно, че не можех да си събера мислите. Да дойда на събрание на Съвета, беше едно, да обядвам с Джесика в коридора, също. Но да отида на купон, където щеше да е пълно с нейни приятели, беше съвсем различно. Представях си какво щяха да кажат за нея, когато се появи с мен. Представях си и какво би казал Ник, ако ме види отнякъде. Не, беше пълен абсурд.

Но Джесика ме гледаше с такова очакване, толкова открито и искрено, че не ми даде сърце да я разочаровам. Най-малкото трябваше да се направя, че искам да отида.

— Добре — казах. — Ще се опитам.

Джесика се усмихна. Дори Меган разтегна устни.

— Какво е това? — чухме гласа на госпожа Стоун от вратата. Все още потръпваше, свита в палтото си, и носът й беше зачервен от острия вятър, появил се изневиделица тази сутрин.

— Изненада! — извикахме всички в един глас, после стаята изригна във весели възгласи и поздравления.

Госпожа Стоун притисна ръце до гърдите си, огледа стаята и погледът й се спря малко по-дълго на мен, Меган и Джесика. Наредени в редица, ние се смеехме и пляскахме с ръце, побутвахме се с лакти и говорехме една през друга.

— Наистина голяма изненада — каза тя и избърса ъгълчетата на очите си.