Дженифър Браун
Списъкът на омразата (3)

3.

Гарвин Каунти Сън Трибюн

3 май 2008

репортер Анжела Даш

Джеф Хикс — петнайсетгодишен.

Като първокурсник петнайсетгодишният Джеф Хикс не би трябвало да припарва до „Парламента“.

„Гледаме да не се мотаем из «Парламента», освен ако не сме поканени. Това е неписано правило — първокурсниците стоят настрана от «Парламента» извън времето за обяда. Всеки от нас го знае“ — каза пред репортери първокурсничката Марси Стиндлер.

Но Хикс закъснявал за час и минал напряко през кафенето. Някои биха го нарекли класически случай да попаднеш на грешното място в грешното време. Бил улучен в тила и умрял намясто. На стената на банка „Гарвин каунти“ е поставена плоча с името му. Полицията не е наясно дали Хикс е познавал Ник Ливъл, или е улучен от куршум, предназначен за друг.

* * *

Госпожа Тейт ме държа толкова дълго, че пропуснах първия звънец и влязох по средата на обясненията на госпожа Тинъл за учебната програма. Разбрах, че Тейт ме забави нарочно, за да ми спести подмятанията на децата по коридорите, но онова беше за предпочитане пред забитите в мен погледи на всички деца, когато влязох в стаята. По коридорите поне имаше къде да се скатая.

Отворих вратата и заклевам се, целият клас замръзна и впери погледи в мен. Били Дженкинс изпусна химикалката си и тя се изтърколи от чина му. Устата на Манди Хорн се отвори и се затвори така, че чух ченето й да изтраква. Дори и госпожа Тинъл спря насред изречението и остана като препарирана за няколко секунди.

Застанах на прага, питайки се дали не бих могла някак си незабелязано да се обърна и да се изнижа от стаята. И от училището. Да се върна обратно в леглото. Да кажа на мама и на доктор Хелър, че съм сгрешила и че предпочитам да завърша гимназията като частна ученичка. И че не съм толкова силна, колкото си мислех.

Госпожа Тинъл се покашля и остави маркера до бялата дъска. Поех дълбоко въздух, отидох до бюрото й и й подадох бележката за закъснението, написана от секретарката на госпожа Тейт.

— Тъкмо разисквахме учебната програма за тази година — заговори тя, опитвайки се да скрие смущението си. Чертите на лицето й се втвърдиха като камък. — Седни. Ако имаш въпроси към онова, което вече изяснихме, можеш да ме попиташ след края на часа.

Загледах се в нея. Госпожа Тинъл трудно можеше да се нарече мой фен. Не й се нравеше фактът, че с Ник не присъствахме на лабораторните й упражнения, след като веднъж той „случайно“ направи адска смес и предизвика малък пожар. Освен това не мога да изброя колко пъти е виждала Ник с цигара. А с каква неприязън ме гледаше, докато се мотаех отпред и го чаках да излезе от училище!

Нямах представа какво си мисли за мен сега. Може би ме съжаляваше, че не можах да видя в Ник онова, което тя сигурно е виждала. Може би й се искаше да ме хване за раменете, да ме разтърси и да извика в лицето ми: „Казах ли ти, глупачке?“. Или може би ме мразеше заради случилото се с господин Клайн?

Благодарение на експресивните кадри по телевизията и статията на ужасната Анжела Даш в „Сън Трибюн“, всички на тоя свят знаеха, че господин Клайн бе загинал, защото не искаше да каже на Ник къде е госпожа Тинъл. Така че това надали беше новина за нея. И предполагам, че точно затова ме гледаше, като че виждаше напаст божия, пусната да вилнее на свобода из училището.

Обърнах се и тръгнах към първия свободен стол. Седнах и се опитах да не вдигам поглед от чина, но се оказа невъзможно. Преглътнах с мъка. Гърлото ми се бе свило. Ръцете ми бяха толкова мокри от пот, че тетрадката се изплъзна от тях. Краката ми натежаха, имах чувството, че не мога да помръдна, и се изругах наум за опита.

Свих се на стола и погледнах към госпожа Тинъл. Тя изчака да се настаня, после се обърна към бялата дъска, отново се прокашля и дописа имейл адреса си.

Главите на децата бавно се обърнаха напред и аз почувствах, че отново мога да дишам. „Осемдесет и три — заприпявах наум, — осемдесет и два дни, ако не броим днес.“

Докато Тинъл обясняваше как можем да се свържем с нея, аз се концентрирах върху ръцете си и се опитах да нормализирам дишането, както ме бе учил доктор Хелър. Започнах от ноктите — бяха начупени и грозни. Така и не събрах сили да ги загладя с пилата и сега определено се притеснявах от вида им. Без съмнение другите момичета се бяха подготвили за първия ден — всички бяха с лакирани нокти и с най-готините си дрехи. Аз едва намерих време да си измия лицето. Друго доказателство, че съм различна от тях, и друго доказателство, че съм различна от предишната Валъри. Забих нокти в дланите си. Не исках да ги показвам, страхувах се, че някой ще забележи колко са грозни. Изведнъж открих, че забиването им в кожата ми действа успокояващо. Сложих ръце в скута си и ги свих в юмруци, стисках, докато ноктите ми се забиха дълбоко в дланите. Сега вече можех да дишам, без да ми се вие свят.

— Пишете ми по електронната поща всеки път, когато се натъкнете на нещо неясно — призоваваше госпожа Тинъл, сочейки към написаното на дъската. После спря за момент.

Усетих някакво движение отляво. Децата зашумяха, едно момиче започна бързо да прибира нещата си. Сълзите мокреха бузите й, тя хълцаше тихо, опитвайки се да сдържи воплите. Две други момичета се суетяха около нея, разтриваха гърба й и й говореха тихо.

— Какъв е проблемът? — попита госпожа Тинъл. — Келси? Меган? Има ли причина да не сте на чиновете си?

— Джини не е добре — отвърна Меган и посочи към плачещото момиче, което, сега осъзнах, беше Джини Бейкър. Бях чула по новините за всички пластични операции, които й се бе наложило да претърпи, но въпреки това не можах да повярвам колко много се е променила.

Госпожа Тинъл остави маркера на поставката в долната част на дъската и скръсти мълчаливо ръце пред гърдите си.

— Джини — каза с толкова мек глас, че в първия момент не разбрах, че излиза от нея, — мога ли да ти помогна с нещо? Искаш ли да излезеш и да пийнеш малко вода?

Джини затвори ципа на раницата си и стана. Цялото й тяло се тресеше.

— Заради нея е — каза тя, без да сочи, но всички разбраха за кого говори и се обърнаха към мен. Госпожа Тинъл също погледна към мен. Наведох глава към ръцете си и стиснах още по-силно. Всмуках бузи и ги захапах здраво отвътре. — Не мога да седя в една стая с нея и да не мисля за… — Тя пое шумно въздух, после го изпусна с такава сила, че космите по врата ми настръхнаха. — Защо й позволяват да се върне?

Тя хвана раницата с две ръце, притисна я до корема си и хукна по пътеката, изблъсквайки Келси и Меган от пътя си.

Госпожа Тинъл направи няколко крачки към нея и спря. Кимна леко и Джини изхвърча от стаята с изкривено в мъчителна гримаса лице.

За миг настъпи пълна тишина. Стиснах очи и започнах да броя наум от петдесет до едно — друг от методите, които бях научила от мама или от доктор Хелър, вече не си спомням от кого. Чух в ушите си тревожни камбани и потръпнах.

Трябваше ли да изляза и аз? Да настигна Джини и да й кажа, че съжалявам? Да се върна вкъщи и повече да не стъпвам тук? Или да кажа нещо на класа? Какво трябваше да направя?

Най-после госпожа Тинъл прочисти гърло, за кой ли път, обърна се към дъската и взе маркера. Лицето й потръпваше неспокойно, но поведението й остана непроменено. Добрата стара Тинъл! Нищо не можеше да я изкара от равновесие.

— Както казвах… — започна тя и се върна на лекцията си.

Примигнах, за да прогоня танцуващите бели светлинки пред очите си, и се опитах да се съсредоточа върху думите й, но беше изключително трудно, защото никой не спираше да ме гледа.

— В следващия раздел фокусът пада върху…

Вълните на напрежението продължаваха да нарастват, тя спря и се обърна. Погледнах наляво от мен и видях няколко деца да разговарят нервно помежду си.

— Ученици — каза Тинъл със строг, но изгубил авторитарната нотка глас. — Моля за вашето внимание.

Децата прекъснаха разговора си, но седяха като на тръни.

— Бих искала да приключим с програмата, за да не се връщаме на нея през годината.

Шон Макданън вдигна ръка.

— Да, Шон? — вдигна вежди тя. В гласа й се долови напрежение.

Шон се изкашля в юмрук, както правят някои мъже, когато се мъчат да сменят обикновения тон на гласа си с по-авторитетен и мъжки. Погледна към мен, но бързо отмести поглед. Опитах се да му се усмихна, но беше губене на време и усилия, защото той вече се бе обърнал напред.

Шон беше готино момче. Не се закачаше с никого, нямаше проблеми и с даскалите, което беше основна разлика между онези, които някак си се спогаждаха с тях, и другите, които бяха нарочени от тях. Не помнех някога да е бил в центъра на някакъв скандал. Имаше добри оценки, участваше в различни клубове, не се забъркваше в простотии и гаджето му беше скромно и добро момиче. Живееше през шест къщи от моята и като малки си играехме заедно. След пети клас влязохме в различни компании, но между нас нямаше враждебност. Винаги си казвахме здрасти на автобусната спирка или когато се засичахме по коридорите. Но нищо повече.

— Госпожо Тинъл, госпожа Тейт ни каза, че трябва да разговаряме за… ъм… тези неща, и…

— И не е честно Джини да напусне часа — довърши Меган. За разлика от Шон, който след първия поглед избягваше да гледа към мен, Меган дори си направи труда да се извърне цялата и да се вторачи в мен. — Джини не е направила нещо лошо, нали?

Госпожа Тинъл започна да премята маркера из ръцете си.

— Никой не е искал Джини да напуска, нали, Меган? Освен това съм сигурна, че госпожа Тейт е искала да каже, че всеки е свободен да отиде в кабинета й и да поговори с нея…

— Не — чу се глас от чина зад мен. Заприлича ми на Алекс Голд, но мускулите ми се бяха вцепенили и не можах да се обърна, за да се уверя. Ноктите ми оставяха лилави полумесеци по дланите. — Не и когато става дума за толкова голяма травма. Тя ни каза, че можем да говорим за нея винаги когато имаме нужда. Не че аз имам нужда, аз лично съм приключил с това.

Мегън извъртя очи и прехвърли злобния си поглед от мен на обекта зад рамото ми.

— Браво на теб. Но не твоето лице е обезобразено, нали?

— Може би защото никога не съм се заяждал с Ник.

— Достатъчно — намеси се госпожа Тинъл, но спорът вече беше извън контрол. — Време е да се върнем към…

— Нито пък твоето, Меган — извика Сюзън Крейсън, която седеше вдясно от Меган. — Твоето лице си е на място. Преди стрелбата ти дори не беше приятелка с Джини. Просто си падаш по драмите.

И това отприщи бента. Всички заговориха един през друг и беше невъзможно да разбереш кой какво казва.

— … приятелката ми умря! Това ли наричаш драма?

— … Валъри не е застреляла никой. Ник го направи заради нея. А той е мъртъв, така че кой го е грижа?

— Госпожа Тейт каза, че кавгите няма да помогнат…

— … достатъчно ми е, че имам кошмари всяка нощ. Да дойде в клас и…

— Да не би да казваш, че ми харесва, дето стана така с Джини? Защото сега мога да драматизирам? Наистина ли го мислиш?

— … ако бяхме добри с Ник, това може би нямаше да се случи. Не е ли това основният…

— … ако питате мен, той заслужаваше да умре. Радвам се, че го няма…

— … какво знаеш ти за приятелството, скапаняк?

Беше странно, защото всички се впуснаха да се нападат един друг с такъв ентусиазъм, че забравиха да мразят мен. Никой не поглеждаше към моя чин. Госпожа Тинъл потъна в стола зад бюрото и се загледа мълчаливо през прозореца, пръстите й заиграха с яката на ризата й и само брадичката й потръпваше лекичко.

Ако човек вярваше на телевизията, щеше да си каже, че тези деца всеки ден се събираха в кафенето, хващаха се за ръце и подкарваха „Дайте шанс на мира“ на Джон Ленън. Но нямаше нищо такова. Бяха готови да се хванат гуша за гуша. Всички стари чувства на завист, съперничество и неприязън бяха тук, напираха иззад пластичните операции, престореното милосърдие и фон дьо тена.

Най-после мускулите ми се отпуснаха и аз можех да се огледам наоколо, да ги видя как размахват ръце и си крещят. Две деца плачеха. Две се смееха.

Стори ми се, че ще е правилно да кажа и аз нещо, но не знаех какво. Да им напомня, че не аз бях стреляла, щеше да ме постави в отбранителна позиция. Да се опитам да успокоя някого, би било идиотско. Каквото и да направех, щеше да изглежда нахално. Не бях готова за такива предизвикателства и не бях сигурна, че някога ще бъда. Нямах отговори на собствените си въпроси; как можех да отговоря на техните? Ръката ми неволно тръгна към телефона в джоба на дънките. Най-добре беше да извикам мама. Да си тръгна. И да не се връщам никога. Или да звънна на доктор Хелър. Да му кажа, че за първи път е сгрешил. Не можех да издържа осемдесет и три минути, да не говорим за осемдесет и три дни.

Мина доста време, преди госпожа Тинъл да овладее класа и да ни накара да седнем по местата си. Напрежението витаеше над главите ни като облак, докато тя продължаваше да ни запознава със съдържанието на учебния материал за годината. Но в крайна сметка това, което говореше, беше важно и постепенно децата започнаха да забравят, че бях там. Замислих се. Сега, когато нещата се успокоиха, реших, че не е невъзможно да остана в този клас. И в това училище. „Трябва да намериш начин да разбереш какво в действителност става там, Валъри — беше казал доктор Хелър, — трябва да се научиш да вярваш, че истината е това, което виждаш с очите си.“

Отворих тетрадката и избрах молив от кутията си. Но вместо да запиша думите на госпожа Тинъл, започнах да скицирам онова, което виждах. Децата бяха в детски тела, носеха детски дрехи с детски развързани обувки и протрити до скъсано дънки. Но лицата им бяха различни. Там, където преди виждах гняв, мръщене, присмех, сега наблюдавах объркване. Те бяха толкова объркани, колкото и аз.

Нарисувах лицата им като големи въпросителни знаци, изскочили от шушлековите якета и старите сини тениски. Знаците имаха големи крещящи усти. Някои от тях криеха сълзите си. Други се свиваха в себе си и приличаха на охлюви.

Нямах представа дали доктор Хелър имаше това предвид, когато ми каза да започна да виждам какво наистина се случва. Но знам, че рисуването на тези въпросителни знаци ми подейства много по-успокояващо от обратното броене.

 

 

2 май, 2008

7:37 сутринта

„Боже мой! Някой да помогне!“

Ник и аз влязохме в училище, вятърът засили вратата и я затръшна след нас. Както винаги, в коридора не можеше да се разминеш от деца, всички се суетяха около шкафчетата си, ядосваха се заради родителите си или се джафкаха помежду си. Смях, саркастични подмятания, тряскане на вратички — обичайният сутрешен шум, неразделна част от живота в гимназията.

Завихме към „Парламента“ и гласовете на впусналите се в сутрешни клюки деца се усилиха за сметка на тракането на вратичките. Пред касите се бе събрала тълпа, децата се бутаха, за да си купят понички, други седяха на пода, подпрели гърбове на наредените по стените раници, и нагъваха вече купените закуски. Имаше и активисти — опитваха се да пазят равновесие върху разкривените столове и закачваха постери по стените. Едни излизаха, други влизаха. Загубеняците — нашите приятели — ни чакаха, обкрачили столовете и опрели лакти на облегалките около кръглата маса близо до входа за кухнята. Няколко учители — най-смелите като господин Клайн и госпожа Флорес по рисуване — кръжаха наоколо в опит да въдворят някакво подобие на ред. Но всички знаеха, че битката е предварително изгубена. Редът и „Парламентът“ рядко съжителстваха заедно.

Ние влязохме в залата и спряхме. Повдигнах се на пръсти и се огледах. Ник също оглеждаше помещението от край до край. На лицето му играеше студена усмивка.

— Ето там — посочих с пръст. — Ето я.

Той проследи пръста ми и я откри.

— Сега ще изкарам MP3 плейъра от задника й — каза той и свали ципа на якето, но не го съблече. — Хайде да приключим с това.

И аз се усмихнах, бях на седмото небе, че ще се разправя заради мен. Радвах се също, че Кристи Брутър най-после ще си го получи. До мен вървеше старият Ник, Ник, моят любим. Ник, който щеше да застане срещу Кристи Брутър и всеки, който се опитваше да вгорчи живота ми, Ник, който не се огъваше, когато някой от играчите на футболното игрище започнеше да се заяжда с него или се опитваше да го удари, Ник, който разбираше какво преживявам в това скапано семейство и в това скапано училище, където такива като Кристи Брутър не ме оставяха нито ден да забравя, че не съм като тях, че съм някъде по-долу.

Странно отчуждени, очите му се загледаха незнайно къде. Той тръгна бързо напред, без ясна цел. Просто вървеше между децата, проправяше си път и отстраняваше всички от пътя си. Остави ме сред тълпа от гневни лица и крясъци, но аз не им обърнах внимание, продължих напред, колкото можех по-близо до него.

Той стигна до Кристи две секунди преди мен. Трябваше да се надигна, за да мога да я видя над рамото му. Но го чувах добре. Напрегнах слух, защото не исках да изпусна нито дума от онова, което щеше да й каже. Затова съм абсолютно сигурна какво й каза. Чувам го в главата си всеки ден.

Предполагам, че я е блъснал по рамото или нещо подобно, както тя ме бе блъснала в автобуса. Не успях да видя, защото той все още беше с гръб към мен. Но видях как тя залитна напред, почти се блъсна в приятелката си Уила. Обърна се, изгледа го изненадано и попита:

— Какъв ти е проблемът?

Вече бях настигнала Ник и стоях точно зад гърба му. На охранителната камера изглеждаше, че съм до него, всички бяхме толкова близо един до друг, че не можеше да се разбере чие тяло на кой е. Но аз бях плътно зад него и единственото, което виждах, беше горната половина на тялото на Кристи над рамото на Ник.

— Ти отдавна си в списъка — каза той и аз замръзнах. Не можех да повярвам, че й казва за списъка. Изведнъж се ядосах. Този списък беше нашата тайна. Само между него и мен. А той я разкри. Знаех, че Кристи ще го разнесе из цялото училище. Щеше да каже на приятелките си, а те си нямаха друга работа, освен да ни подиграват. Можеше да каже на майка си и баща си и ако те се обадеха на нашите, щяха да ме накажат. Дори можеше да ме отстранят от училище за известно време и да се проваля на годишните изпити.

— Какъв списък? — попита тя, погледът й слезе малко надолу и зениците й се разшириха. Започна да се смее, след нея закудкудяка и Уила, а аз се надигнах на пръсти, за да разбера какво ги разсмя.

После се чу онзи звук.

Шумът не беше силен, но се заби директно в мозъка ми. Звук, който затвори целия свят за мен. Изпищях. Знам, че изпищях, защото усетих как устните ми се разтварят, как вибрират гласните ми струни, но не чух нищо. Затворих очи, оставих устните ми да крещят и инстинктивно закрих главата си с ръце. Единствената мисъл в главата ми беше „става нещо лошо, става нещо лошо, става нещо лошо“ и съм сигурна, че именно тази мисъл ме включи на автопилот. Автопилот за оцеляване. Мозъкът предаде на тялото послание: Опасност! Бягай!

Отворих очи и протегнах ръка да хвана Ник, но той вече не беше пред мен и аз се оказах пред Кристи; лицето й издаваше пълнен шок. Беше отворила уста, сякаш се готвеше да каже нещо, ръцете й притискаха корема. И бяха покрити с кръв.

Тя се олюля и започна да се свлича надолу. Отскочих встрани. Тя падна, преди краката ми да усетят пода. Наведох поглед с чувството, че се движа на бавни обороти, и видях как по гърба й се разстила кърваво петно. В средата на петното платът на блузата й беше разкъсан и се виждаше дупка.

— Свалих я — каза Ник, също загледан в нея. Ръката, която държеше пушката, трепереше силно.

— Свалих я — повтори той.

И се засмя. Сега, докато си спомням случилото се, си мисля, че онова, което ме стъписа най-силно, беше този пронизително пищящ смях. Иска ми се да вярвам, че беше смях от изненадата. Иска ми се да си мисля, че Ник беше толкова изненадан от станалото, колкото и аз. Че някъде дълбоко зад наркотиците и обсебването от Джеръми се криеше онзи Ник, който, като мен, мислеше, че цялата работа е просто една шега.

Много бързо бях върната в реалността. Децата се разпищяха, разбягаха се, струпаха се на вратите, блъскаха се, падаха един върху друг. Някои останаха по местата си и в очите им светеше весело пламъче, сякаш някой току-що бе пуснал велика шега и те съжаляваха, че са я пропуснали. Господин Клайн избутваше децата навън, а госпожа Флорес раздаваше заповеди, опитваше се да улесни изтеглянето им.

Ник тръгна към тълпата и ме заряза при Кристи и цялата кръв по пода. Обърнах глава и срещнах погледа на Уила.

— Боже мой! Някой да помогне! — извика нечий глас.

Мисля, че беше моят, но и до ден-днешен не съм абсолютно сигурна.