Дженифър Браун
Списъкът на омразата (5)

5.

Гарвин Каунти Сън Трибюн

3 май 2008

репортер Анжела Даш

Морис Клайн, четирийсет и седем годишен, учител по химия в гимназия „Гарвин“.

Способен педагог и треньор по планинско ориентиране, Клайн е избиран два пъти за учител на годината през 2004 и 2005 г. „Господин Клайн правеше всичко за нас — казва пред нашата репортерка първокурсничката Дакота Елис. — Веднъж спря на магистралата, защото видя, че с мама се суетим около спуканата гума. Помогна ни да я сменим, въпреки че беше облечен официално, сигурно отиваше някъде на важно място. Не знам къде, но не се поколеба да се изцапа. Такъв беше той.“

Учениците са покрусени от загубата на учителя си, но не са много изненаданите от начина, по който е загинал — като герой. Клайн е прострелян в гърдите, докато се опитвал да защити група ученици и се мъчил да убеди Ливъл да остави пушката. Вече бил „на косъм от смъртта“, когато полицейският екип пристигнал на местопрестъплението. По-късно го откарали в Общинската болница, където е обявен за мъртъв. Изглежда, той не е бил от набелязаните жертви на Ливъл, по-скоро е станал случайна такава.

Морис Клайн оставя след себе си съпруга Рене и три деца. Госпожа Клайн каза пред репортерите: „Ник Ливъл ограби бъдещето на децата ми и лично аз се радвам, че сложи край на живота си. След всичко, което причини на толкова много хора и техните семейства, той не заслужава да живее“.

* * *

Мама беше в първата кола от редицата. Никога не съм се радвала повече на кремавия й буик. Щом чух звънеца, изхвърчах навън и забравих напълно да спра при шкафчето, за да запиша домашните.

Скочих в колата и поех първата истинска глътка въздух за деня. Мама ме огледа внимателно и две бръчки набраздиха челото й. Бяха дълбоки, сякаш бе работила дълго време над тях.

— Как мина? — попита, като се опитваше да звучи бодро и безгрижно, но аз усетих тревогата в гласа й. Мисля, че и над това бе работила дълго. Да я скрие, имам предвид.

— Добре — отвърнах. — Тягостно, но все пак добре.

Тя завъртя ключа и изкара колата от паркинга.

— Видя ли се със Стейси?

— Да.

— Добре. Сигурно е било приятно да види приятелката си след толкова време.

— Мамо — прекъснах я аз. — Просто карай.

Мама откъсна поглед от пътя и ме стрелна с очи. Бръчките по челото й се задълбочиха. Устните й се свиха и на мен ми се прииска да я бях излъгала, да бях казала, че всичко е минало тип-топ, защото знаех колко важно е за нея да подновя старите си приятелства и дори да намеря нови, всички да разберат, че нямам нищо общо със стрелбата, а че съм просто част от голямото щастливо семейство, за което продължавахме да слушаме по телевизията. Но погледът й остана на мен само за секунди, после тя отново се концентрира в движението.

— Не се тревожи. Не е кой знае какво.

— Казах на майка й, че не си отговорна за случилото се. И мисля, че беше длъжна да ми повярва. Та тя ти беше групов отговорник в началното училище, за бога!

— Стига, мамо. Знаеш какво каза доктор Хелър. Знаеш, че ни подготви за реакциите на хората.

— Да, но семейство Бронкс трябваше да реагира по друг начин. Те трябваше да знаят. А не да се налага да ги убеждаваме. Вие израснахте заедно. Ние ви отгледахме заедно.

Останалият път бе изминат в мълчание. Мама вкара колата в гаража и изключи двигателя. Сложи глава на волана и затвори очи.

Не знаех какво да правя. Не исках да изляза и да я зарежа така. Но от друга страна, не бях сигурна, че е готова да говорим сега. Явно и нейният ден не бе минал блестящо.

Най-после наруших тишината.

— Стейси ми каза, че си говорила с майка й. — Тя не отговори. — Казала си й да върви на майната си.

Мама се изкиска.

— Знаеш каква е Лорейн. Толкова коравосърдечна! Отдавна исках да й го кажа. — И се засмя отново със затворени очи и все още подпряна на волана глава. — Реших, че е добра възможност най-накрая да го направя. Беше супер.

Тя отвори едното си око, погледна ме и започна да се смее с цяло гърло. Не можах да се сдържа и скоро я последвах. Преди да се усетя, и двете хълцахме и квичахме от смях. Гаражът ехтеше от смеховете ни.

— Всъщност казах й: „Върви на майната си и си заври дебелия задник там“. — Двете избухнахме с нови сили. Между писъците тя успя да продължи: — И й казах, че на последното парти на басейна миналото лято Хауард ми налетя.

Опулих очи.

— Айде бе! Бащата на Стейси ти е налетял. Отврат! Той е толкова космат, гаден и стар!

Тя поклати глава, едва дишаше, камо ли да говори.

— Просто… си го… измислих. Боже, ще ми се… да бях там, когато… се е нахвърлила върху него заради това.

Тръшнахме се назад и буквално виехме от смях. Нямаше спиране. Не си спомням някога да съм се смяла така. Устните ми се чувстваха странно. Имах чувството, че усещам вкуса на смеха.

— Много си подла — казах, когато успяхме да си поемем дъх. — Харесва ми, но е подло.

Тя отново поклати глава и изтри сълзите с розовите си пръсти.

— Не. Подли са онези, които не искат да ти дадат втори шанс.

Наведох поглед към раницата си и свих рамене.

— Не мога да им се сърдя. Отстрани изглеждаше, че съм виновна. Не се притеснявай за мен, мамо. Всичко ще бъде наред.

Мама изтри очите си с ръкава на сакото.

— Те трябва да разберат, че всичко е дело на Ник, скъпа. Той е лошият. Повтарям ти го от години. Ти си толкова хубава, че няма да е проблем да си намериш някое добро момче. Не като Ник. Той не те заслужаваше.

Извъртях очи. Господи, старата песен на нов глас! Мама казва, че Ник ми действа зле. Мама казва, че не трябва да излизам с момчета като него. Мама казва, че нещо с Ник не е наред, виждала го в очите му. Явно бе забравила, че Ник е мъртъв и няма нужда повече да ми чете лекции и да повтаря колко е лош, защото вече няма значение.

Пресегнах се и хванах дръжката на вратата.

— Стига вече. Сериозно! Той е мъртъв! Край на разговора!

Отворих вратата, излязох отвън и издърпах раницата. Мама свали колана и излезе от другата врата.

— Аз не ти се карам, Валъри — каза тя. — Просто искам да те видя щастлива. Никога не съм те виждала щастлива. Доктор Хелър каза…

Инстинктивно понечих да отговоря. Да й кажа какво знам за щастието. Да й обясня, че човек никога не знае дали то няма да се превърне в кошмар. И че то никога не трае дълго. Че никога не съм била щастлива, преди да срещна Ник, и тя и татко знаят най-добре защо. Че между другото, може да не е забелязала, но тя също не е щастлива. Но когато я видях да ме гледа от другата страна на колата в смачкания костюм и мокрото от сълзите и червено от смеха лице, реших, че няма да е честно. Дори и да беше истина.

— Мамо, добре съм, наистина — казах. — Вече не мисля за Ник.

Обърнах се и тръгнах към къщи.

Подпрян на плота в кухнята, Франки нагъваше сандвич. Гребенът на главата му беше леко повехнал, телефонът беше в ръката му и той действаше с палеца — изпращаше съобщение на някого.

— Какво става? — вдигна глава, когато влязох в стаята.

— Мама — отвърнах кратко. — Не питай.

Отворих хладилника и измъкнах бутилката с кока-кола. Облегнах се на плота до него и я отворих.

— Защо не свикне с мисълта, че Ник е мъртъв, и не спре да ми дудне за него? Защо трябва непрекъснато да ме поучава?

Франки се обърна към мен и ме погледна, като продължаваше да дъвче.

— Може би се страхува, че ще последваш примера й и ще се омъжиш за някого, когото не можеш да понасяш.

Отворих уста да отговоря, но чух вратата на гаража да се затваря. Мама си идваше. Изтичах по стълбите към стаята си.

Франки беше прав, разбира се. Мама и татко в никакъв случай не можеха да се нарекат щастливи. Преди стрелбата бяха решили да подадат молба за развод, което щеше да бъде истинско облекчение за всички. С Франки се радвахме, че най-после скандалите ще спрат. Но по ирония на съдбата събитията, които разбиха толкова семейства, събраха нашето. Казаха, че се страхуват да нанесат още щети на децата си в това време на невероятен „стрес“, но аз знаех истината.

Татко беше добър прокурор и последното нещо, което му трябваше, беше да започнат да говорят по новините, че семейните му проблеми са в основата на онази трагедия в гимназия „Гарвин“.

Мама имаше работа, но не като тази на татко. Тя правеше пари, но не колкото татко. И всички знаеха, че огромните сметки за психиатъра щяха да свалят и последната риза от гърба й.

Франки и аз бяхме запознати отблизо с отношенията им, които обикновено бяха цивилизовано равнодушни, но понякога омразата достигаше такива размери, че ни се искаше да напъхаме вещите им в контейнера за боклук и да им купим самолетни билети за където и да е, само да е по-далече от тук.

Влязох в стаята си и с изненада установих, че ми се вижда много по-натъпкана с вещи и разхвърляна от тази сутрин. Спрях на прага и се огледах, учудена, че вече една година живея в тази стая, почти не излизам от нея, а досега не бях забелязала колко е отвратителна. Направо депресираща. Не че преди се спусках да я чистя по-често. Но като изключим голямото прочистване на мама от всичко свързано с Ник след стрелбата, нищо не бе местено от месеци.

Взех една празна чаша, останала на рафта над леглото от цяла вечност, и я сложих в празната чиния на шкафчето. Вдигнах и една използвана салфетка от пода и я натиках в чашата.

Мина ми през ума, че трябва да почистя всичко това. Да направя пълна уборка. Да положа началото на Голямото отърваване на Валъри от самата нея. Но огледах натрупаните по пода дрехи, захвърлените край леглото книги, мръсния екран на телевизора, и се кротнах. Да разчистя скръбта си, изискваше огромен труд.

Чух мама и Франки да се разправят за нещо в кухнята. Тя говореше ядосано, както правеше, когато с татко останеха насаме прекалено дълго. Прободе ме чувство за вина, че оставих брат ми да обира плодовете на гнева й, след като причината за него беше в мен, но той не беше дете на прицел, като мен. Всъщност след трагедията Франки сякаш изчезна от картинката. Нямаше режим, нямаше задължения, нито ограничения. Мама и татко бяха прекалено заети да се карат помежду си или да се тревожат за мен, за да си спомнят, че имат и друго дете. Не знаех дали му завиждах за това, или го съжалявах. Вероятно и двете.

Вълната на ентусиазъм се завърна, хвърлих чашата и чинията в кошчето за боклук и се върнах при леглото. Бръкнах в раницата, извадих тетрадката и я отворих. Захапах долната си устна и се загледах в нарисуваното през деня.

Легнах, пуснах уредбата и я надух. Бях сигурна, че след минутка мама щеше да се качи, да почука на вратата и да извика да намаля, но нямаше какво да направи. Вече беше конфискувала цялата „депресарска“ музика, онази, която татко, тя, доктор Хелър и може би всеки стар дърдорко мислеха, че може да ме накара да вляза във ваната и да си срежа вените. И това още ме ядосваше, защото повечето от сидитата бях купувала със собствени пари. Увеличих още повече звука, за да не мога да я чуя, като дойде. Знаех, че ще се умори да тропа много преди аз да се уморя да я слушам, че тропа. Така че нека си тропа.

Отново бръкнах в раницата и извадих молива. Захапах гумичката от другия му край и се загледах в рисунката на госпожа Тинъл. Изглеждаше толкова тъжна! Не беше ли смешно, че само преди няколко месеца мечтата ми беше да я видя тъжна? Тогава я мразех. Но днес, когато забелязах тъгата в очите й, се почувствах ужасно. Почувствах се отговорна. Исках да я видя отново да се усмихва. Запитах се дали се усмихва, когато се върне вкъщи и прегърне децата си, или се прибира и сяда на своя стол, налива си водка и пие, докато престане да чува изстрелите.

Наклоних глава и започнах да рисувам как прави и двете неща едновременно — прегръща малко момченце, крие го като орех в черупката му, а с другата ръка стиска бутилката водка, както охлюв прилепва към лозата.