Кристина Дод
Такава, каквато си (29)

Епилог

В една лятна вечер, седем години по-късно…

— Стига се бута!

— Хей, мой ред е!

— Твоят ред вече мина.

— Но тогава бебето не риташе достатъчно силно.

Хоуп се разсмя на приятелите и семейството си, които се бяха събрали около издутия й корем, и се бутаха един други за възможността да почувстват как бебето мърда. Сара, Гейбриъл, мадам Нейнси, леля Сесили, Свен, родителите на Зак, Мамчето Монахан и всички хора от телефонната служба, Джейсън и Селина Урбано… както беше казал Зак, когато бяха поканили роднините си и техните приятели, те щяха да организират парти в тесен кръг за около четиристотин души.

Леко беше преувеличил. Но не твърде.

Цялата група излезе на верандата в имението Гивънс, пиеше, хапваше, наслаждаваше се на топлата вечер, празнуваше дипломата й от Харвард — и появата на новия Гивънс.

— Няма нужда да спорите. — Хоуп притисна ръка към крачето, което я смушкваше отвътре. — Всички ще минат по реда си. Това бебе никога не спира.

Зак въздъхна многострадално.

— Особено през нощта. Всеки път, когато Хоуп се притисне към гърба ми, това хлапе се опитва да ме изрита от леглото.

Хоуп се засмя на съпруга си. Пред всички той се оплакваше от ритниците. Когато бяха насаме, той се надуваше така, сякаш бащинството беше рядко и велико постижение — каквото си беше, казваше той.

Когато оставаха сами, той разтриваше гърба й, масажираше й краката и макар тялото й да наедряваше с растенето на бебето, той продължаваше да я желае силно и неуморно.

Сега я гледаше с такава гордост, която пълнеше очите й със сълзи.

Разбира се, заради бушуващите в тялото й хормони, тя плачеше почти за всичко напоследък.

— Остава още малко. — Баща му стисна ръката на майка му. — А ние най-после ще имаме внук.

— А аз ще бъда чичо. — Гейбриъл се ухили на мадам Нейнси. — Макар че ти се искаше двамата с Хоуп да бъдем нещо повече.

Елегантна в роклята си в зелено и златисто, мадам Нейнси изсумтя.

— Тя никога не си уреждаше срещи. Откъде да знам, че когато най-накрая го направи, ще се окаже, че й е последната?

— И най-добрата — рече Зак.

Джейсън изсумтя.

Селина и Сара се засмяха.

— Доста дълго чакахте тази бременност — оплака се леля Сесили.

— Да, милички, на някои от нас им трябваха години — додаде Мамчето Монахан.

— Чакането те поддържа жива — подразни ги Сара.

— А, може би — съгласи се Мамчето. — Това, плюс удоволствието да подменят ставата и на коляното ми.

Леля Сесили я потупа по ръката.

— Аз пак имам повече сменени стави от теб, така че престани да се оплакваш.

Зак раздаде чинии с шоколадов мус.

— Хоуп искаше първо да завърши университета, а и кредитите от всички компютърни науки не й помогнаха особено с рисуването.

— Макар че ми помогнаха да те науча как да инсталираш софтуер на компютъра — подразни го Хоуп, — без да счупиш самия компютър.

— Може пък бебето да се оправя с електрониката също като теб — пожела си пламенно Зак.

Това беше първото им дете, момиче, което щяха да нарекат Лана, на майката на Хоуп. Понякога тя си мислеше, че би трябвало да нарекат бебето Пепър, защото също като нея, то беше много буйно.

Но когато я откриеха, щеше да стане голямо объркване… Когато най-накрая откриеха Пепър.

Бяха минали толкова много години…

Зак се приближи до нея. Той винаги познаваше кога я навестяваха призраците от миналото й. Въпреки всичките му пари и влияние те не бяха успели да открият кой бе извършил престъплението, което бе съсипало родителите им. Не бяха успели да открият и следа от Пепър или Кейтлин.

Зак коленичи до стола и притисна длан към бузата й. После каза тихо:

— За дипломирането ти се надявах да ти подаря нещо, което толкова отчаяно искаш — сестра.

Тя виждаше смущението в тъмните му очи и притисна длан към ръката му.

— Преди седем години аз бях отчаяна, а ти ми даде брат. — Тя протегна ръка към Гейбриъл. — Не се отчайвай. Ще ги намерим.

Гейбриъл коленичи до Зак. Понякога той изчезваше за седмица-две, но макар че познаваше отблизо системата на приемните семейства, всеки път се връщаше с неуспех. Сякаш някаква велика сила им пречеше. Гейбриъл казваше, че щеше да е по-добре, ако не беше станал известен, но бизнесът му се беше разраснал с годините и сега го величаеха като най-желания ерген на Бостън, така че на анонимността му бе нанесен силен удар.

— Ти не разбираш — каза той. — Гризуолд не прекара последните два месеца в продължителна отпуска.

— Но Зак твърди…

Двамата мъже се спогледаха.

Зак се намръщи.

— Излъгахме. Гризуолд търси Пепър. Видът и тонът му вдъхват уважение, той си има начин да постига резултати дори там, където никой друг не е успявал.

Гризуолд се беше върнал. Само преди няколко дни. Сигурно носеше добри новини.

Зак продължи:

— Той е намерил следа…

Сърцето й подскочи, а в утробата й бебето също подскочи.

— Жива ли е?

— Да. Жива е. — Но въпреки това очите на Гейбриъл бяха тъжни.

Хоуп погледна Зак с пресъхнала уста.

— Гризуолд е намерил Пепър? — Тя се взря объркано в Гейбриъл. — Къде? Как? Тя добре ли е? Тук ли е вече?

Зак потърка рамото й.

— Намерил я да работи във Вашингтон, но преди да успея да се свържа с нея, тя изчезна.

— Изчезна? — Хоуп познаваше вкуса на неудовлетвореността. Беше го опитвала толкова много пъти. Но да стигне толкова близо… Не беше възможно.

— Преди осем дни взела полет за Денвър — каза Зак. — Там купила кола и потеглила към планините. Оттогава няма и следа от нея. В този момент Гризуолд се опитва да я проследи в интернет. А аз ще изпратя най-добрите мъже, които мога да наема.

— Багажът ми е стъкнат и аз съм готов за тръгване. — Гейбриъл излъчваше мрачна решителност. — Ще тръгна по следата.

Зад гърба им се прокашля Гризуолд.

Хоуп вдигна поглед към него. Личеше си, че е намислил нещо. Видът му не беше спретнат, както обичайно копчетата на палтото му ги нямаше, връзката му висеше накриво, а клепачите му бяха увиснали като на басет. Беше позволил компания за кетъринг да подготви партито й, а прислугата да разпредели храната в чинии.

Той заяви с уморен глас:

— Извинете ме, господа, но мога ли да поговоря с вас насаме?

— Ако става дума за Пепър, можеш да говориш още сега — рече твърдо Хоуп.

— Тя знае всичко — увери го Гейбриъл.

— По въпроса за госпожица Пепър — Гризуолд се заигра с бутонелите си, — вие ми казахте да ви уведомя веднага, щом открия още нещо.

Гейбриъл бавно се изправи на крака.

Хоуп стисна ръката на Зак.

Той рече заповеднически:

— Кажи ни.

Акцентът на Гризуолд се засили, както ставаше, когато бе изпаднал под голям стрес:

— Мисля… Мисля, че съм открил следа към сегашното й местоположение. Смятам, че знам откъде можем да започнем нашето търсене.