Кристина Дод
Такава, каквато си (22)

Глава 21

— Да ме арестувате? — Хоуп погледна първо единия полицай, после и другия, убедена, че има някаква грешка. Но тя си беше помислила същото и предишния път, когато полицаите бяха почукали на вратата й — в онази ужасна нощ, когато тексаските шерифи пристигнаха с новината за смъртта на родителите й.

Мадам Нейнси стоеше до телефонното табло, сложила слушалките на главата си, говореше в микрофона и бурно жестикулираше.

— Да, точно така. Арестуват Хоуп. Вие сте адвокат, господин Блоджет. Трябва да я освободите. Това е възмутително!

— Защо ме арестувате? — Хоуп се обърна към полицай О’Донъл, която изглеждаше на нейната възраст. — Защо?

— По подозрение, че сте присвоили незаконно пари на съдружника ви, господин Уилауърт.

Хоуп се опита да си поеме дъх. После опита отново.

— Партньорът ми? — прошепна тя.

— Вие ли сте Хоуп Прескът, която е вписана като съдружник? — попита полицай Агилар.

Тя кимна. Шкафчетата на господин Уилауърт бяха отворени, цялата му документация беше прибрана в кашони, компютърът му го нямаше.

— Приемахте ли пакети срещу подпис? Подписвали ли сте финансови извлечения? — продължаваше да пита полицай О’Донъл.

— Но аз не бях партньор наистина.

Полицайката не можеше да изглежда по-незаинтересована или по-уморена.

— Ще й прочета правата. — Полицай Агилар сподави прозявката си.

— Но аз нито съм инвестирала, нито нищо. — Хоуп се чувстваше така, сякаш потъва в познати плаващи пясъци, обвинена в нещо, което не е извършила. — Господин Уилауърт искаше да има две имена на визитката, за да изглежда по-внушително.

Полицай Агилар не й обърна никакво внимание, а изрецитира толкова познатите от телевизията думи.

Полицайката обърна Хоуп с лице към стената, очевидно не очаквайки никаква съпротива.

— Ще трябва да ви обискирам, мадам. — Тя бързо я опипа.

— Възмутително! — изпищя мадам Нейнси.

Хоуп потрепна при хладното докосване до тялото й, и когато полицай О’Донъл намери телефона, Хоуп го зяпна така, сякаш никога не го беше виждала.

— Той не е мой — каза Хоуп.

Полицай О’Донъл повдигна вежди.

Хоуп стреснато осъзна, че думите й са прозвучали така, сякаш го е откраднала.

— На моя… — Как трябваше да го нарече? — На приятеля ми е. — Колко нелепо определение за мъж като Гризуолд.

— Въпреки това трябва да го конфискувам. — Полицай О’Донъл го хвърли в един от кашоните.

— Но аз му обещах да се обадя. — Главата на Хоуп пулсираше от смесицата от унижение и страх.

— Кой е приятелят ти? — попита настойчиво мадам Нейнси.

— Гризуолд. — При звука на името му по тялото на Хоуп се плъзна топлина. — Гризуолд. Мадам Нейнси, обадете се на Гризуолд. Кажете му какво се случи. Той ще оправи всичко.

Полицай Агилар извади белезници. Полицай О’Донъл започна да изнася кашоните.

— Тя не е направила нищо — извика толкова силно мадам Нейнси, че Хоуп потрепна. — Аз ще ви кажа какво се е случило. Защо не ме изслушате? Това не е родината ми, това са Съединените американски щати. Не можете безпричинно да хвърляте хората в затвора.

Полицай Агилар сложи белезниците на Хоуп и я бутна към стената.

— Остани тук. — Обръщайки се към мадам Нейнси, той я посъветва: — Поговорете с адвокат, мадам. Тя ще има нужда от такъв.

После изкара Хоуп навън на тротоара. Някои от съседите се бяха осмелили да излязат, въпреки смразяващия вятър, за да позяпат полицейската кола на тяхната тиха улица. Други просто бяха дръпнали настрани опърпаните си пердета, за да гледат.

Едно от децата попита:

— Хоуп, както правиш?

Тя дори не се опита да отговори. Не можеше. Беше сънувала подобни кошмари, в които хората гледат как я арестуват. Кошмари, в които тя се опитваше да се затича след мама и татко, докато някаква сенчеста фигура се опитваше да я спре, да я задържи. Но това сега беше истинско. То нараняваше гордостта й и… ами ако полицията си беше измислила всичко? Тя не вярваше в почтеността на американското правосъдие. Семейството й беше наказано за престъпление, което не беше извършило. Ами ако я тикнеха в затвора? Тогава никога нямаше да намери семейството си.

О, господи.

— Защо я отвеждате? — Господин Кинтерас харесваше Хоуп; той гледаше намръщено полицаите.

— Отстъпете встрани. — Полицаите я настаниха на задната седалка в колата и тя се сви колкото се може повече. Вратите нямаха дръжки и задната седалка беше оградена с метална решетка, за да не могат престъпниците да нападнат полицаите.

Тя се чувстваше виновна като престъпничка. Виновна за проява на глупост. Сега вече ясно разбираше всичко. Господин Уилауърт беше измамил мадам Нейнси. Беше измамил Хоуп. Беше отмъкнал парите и я беше оставил да отиде в затвора заради неговото престъпление.

Полицаите седнаха отпред, О’Донъл зад волана.

Хоуп сигурно изглеждаше ужасно, защото полицай Агилар се обърна към нея и каза:

— Моля ви да ни предупредите, ако се каните да повръщате, госпожице Прескът.

Тя кимна. Без особена надежда попита:

— Господин Уилауърт задържан ли е?

— Станфърд? — По-възрастният полицай се засмя. — Все още не, но предричам, че ще се предаде до двайсет и четири часа. Той има опит с подобни неща, знаете.

— Не, не знам. — Тя беше толкова глупава, че не знаеше нищо.

— Да, голяма част от младежките си години прекара в затвора заради разни неща, най-вече измами.

— О. Измами. — Тя бавно се облегна назад.

Полицай Агилар я погледна със съжаление.

— Да. Измами. През цялото време, докато беше в затвора, той учеше за счетоводител. Откакто се дипломира, не спря да мами. Този път го хванахме.

— Как? — Как се беше стигнало дотук?

— На един от клиентите му не му хареса как изглеждат крайните числа, затова нареди ревизия. Щом я направи и установи, че Станфърд е чопвал по малко отвсякъде, веднага го докладва.

— Разбирам. — Хоуп съзнателно се опита да изтрие от съзнанието си всички уроци по счетоводство, които й беше давал господин Уилауърт.

— Скоро Станфърд ще бъде задържан — увери я полицай О’Донъл. — Едно е да крадеш от компании, управлявани от почтени бизнесмени, но той си е присвоявал пари от Крал Янек и Кралят разбра. — Тя се изкиска. — Чувам, че направо е побеснял.

— Господин Янек? — попита вцепенено Хоуп. Полицай О’Донъл караше твърде бързо и минаваше на червено. Може би, ако Хоуп извадеше късмет, колата щеше да катастрофира преди да стигнат до участъка. Тя се надяваше, че Гризуолд ще тъгува за нея. — Какво значение има, че господин Янек се е ядосал?

— Крал Янек е най-близкото нещо до местен престъпен лидер, с което разполага Бостън. Той живее в Бруклин, има пръст във всяко изнудване в града и никога не успяваме да го пипнем. — Полицай Агилар я стрелна със съчувствен поглед. — Не се тревожете, госпожице Прескът. В затвора ще бъдете в безопасност. Той има влияние, но не достатъчно, за да ви пипне, докато сте арестувана.

Тя го изгледа невярващо. Предишната вечер беше нападната с нож. Днес беше арестувана. Сега я уверяваха, че в затвора ще бъде на сигурно място.

Хоуп изпъшка и се отпусна настрани, облягайки глава на напуканата пластмаса, като се вкопчи в мисълта, че Гризуолд ще дойде да я спаси от несправедливостта.

Изобщо не й мина през ума, че той няма да се появи.

* * *

— Добро утро, Мередит. Как си в този ясен ден?

Мередит изгледа странно Зак, докато той преминаваше през приемната на път към офиса си.

— Добро утро, господин Гивънс. — Тя се изправи и го последна, изчитайки на глас съобщенията му от своя палмпайлът. — Сестра ви се обади. Иска да знае какво бихте искали да направите за коледните подаръци на родителите ви.

— Този път няма да ме хване. — Той закачи палтото си на закачалката. — Тази година е неин ред да решава.

— Един от членовете на управителния борд на компанията на Бакстър иска да ви предупреди, че Бакстър възнамерява да ви създаде проблеми.

— Обзалагам се, че е така.

— Колдфел се обади. Изобщо не е доволна, че сам сте шофирали до работа. Намира се в дома ви и чака инструкции.

Да, шофьорката му нямаше да остане доволна от тази проява на независимост от негова страна, но Зак нямаше как да я използва, когато откарваше Хоуп до нейната работа. Той седна зад бюрото си.

— Джейсън Урбано иска да присъствате на партито изненада, което съпругата му устройва за него, и казва, че няма да приеме „не“ за отговор.

Зак се ухили.

— Тя му организира парти изненада и той знае за него?

— Освен това на телефона ви чакат. Една много объркана жена, онази мадам Нейнси от телефонната централа…

Зак се стресна и се обърна към Мередит.

— Какво каза тя? — След това, без да дочака отговор, грабна слушалката на телефона. — Мадам Нейнси? Нещо с Хоуп ли се е случило?

Мадам Нейнси пропищя в ухото му:

— Арестуваха я.

Зак предпазливо отмести слушалката от ухото си.

— Простете, какво казахте?

— Извинете ме, скъпото момиче беше арестувано. Тя казва, че ще я спасите. Иска да отидете в участъка и да я измъкнете оттам. Аз й казах, че ще пратя господин Блоджет…

— Кой е господин Блоджет?

— … но тя продължава да настоява да отидете вие.

— Кой е господин Блоджет?

— Адвокатът й. — Обикновено мелодичният глас на мадам Нейнси звучеше неблагозвучно и акцентът й беше толкова силен, че той едва успяваше да я разбере. — А вие — вие сте труден за намиране, господин Гризуолд Гивънс. Вашите хора у дома, онзи Ленърд, той каза, че господин Гризуолд е на почивка, но аз си знам най-добре. Говорила съм с вас. Затова най-накрая реших да се обадя на нея, на секретарката на господин Гивънс. Тя ме свърза. Но отначало каза: „господин Гивънс“, което ме накара да се чудя какво има предвид. — Гласът на мадам Нейнси натежа от подозрителност.

Подозрителност.

— За какво арестуваха Хоуп?

— За присвояване, но тя не го е направила.

Зак се вцепени. Присвояване. Също като Колин Бакстър. Хоуп би направила всичко, за да има пари. Тя ги смяташе за най-важното нещо на света. Искаше да има пари, за да намери сестрите и брат си… поне така му беше казала предишната нощ.

Топлината на страстта и щастието, която го бе обгръщала цялата сутрин, изведнъж изстина.

Той си спомни начина, по който го беше гледала Хоуп, и думите които беше произнесла. Обичам те. Това определено беше достатъчна причина да й вярва.

Тя не беше като другите жени.

Искаше му се просто да не знаеше колко отчаяно копнее тя за пари — и защо.

— Всичко е наред, мадам Нейнси. Веднага ще отида и ще я освободя.

* * *

Хоуп бавно избърса мастилото от пръстите си и проследи с поглед полицая, който прибра отпечатъците й в току-що надписаната папка „Хоуп Прескът“.

Участъкът преливаше от активност. Полицаи влизаха и излизаха. Арестуваните влизаха и преминаваха през процеса, който вече й беше добре познат. Бяха я снимали. Бяха я претърсили. Предложиха й да направи едно телефонно обаждане, но тя не знаеше кой друг би могъл да й помогне, ако Гризуолд и господин Блоджет се проваляха, затова учтиво отказа. За двата часа, които бе прекарала тук, тя дори беше видяла как господин Уилауърт влиза в участъка и се изгубва в дълбините му. Той също я забеляза и се сви така, сякаш тя се канеше да го удари, но Хоуп не успя да събере достатъчно енергия и дори гняв, за да го направи. Беше сглупила да му се довери, а глупаците трябваше да платят цената.

Но каква цена.

Повечето време Хоуп бе прекарала в ареста, недалеч от приемната. Но като че ли никой не се интересуваше от нея. Тя почти си помисли, че може просто да стане и да си излезе — само че полицаите носеха пистолети и на всяка врата висяха големи катинари.

Къде беше Гризуолд? Защо не беше дошъл още? Тя толкова силно искаше да го види, но в същото време… едва понасяше мисълта, че той ще я види такава. Да, предишната нощ бяха много близки, но се познаваха едва от седмица. Той може и да си мислеше, че иска да я приеме в живота си, но тя беше смутена, унизена от ареста, като жертва на престъпление, обвиняваща себе си. Не искаше той да я вижда в затвора. Беше твърде рано, за да подлага привързаността му на толкова крайно изпитание.

Тя затвори очи и се опита да мисли трезво. Щеше да го разбере, ако той не пожелаеше да има нищо общо с нея. Щеше. Това нямаше да е като отхвърлянето в училище. Този път тя беше виновна. Да поиска от него да й вярва…

Тогава Хоуп си спомни тъмните му очи, изпълнени със страст, предназначена само за нея.

Гризуолд щеше да повярва в невинността й. Тя го познаваше. Познаваше го със сърцето си и с ума си. Всичко в него излъчваше чест и почтеност. Той й беше повярвал, когато му беше разказала за родителите й, за миналото й. Някакъв си арест нямаше да промени мнението му.

— Извинете, госпожице Прескът?

Тя отвори очи и видя пред себе си един добре облечен джентълмен, приблизително на възрастта на Гризуолд.

— Вие ли сте господин Блоджет? — Тя никога не беше виждала Блоджет. Не беше виждала повечето абонати.

— Не, аз съм Колин Бакстър. — Той огледа участъка. — Кой е господин Блоджет?

— Моят адвокат. А вие кой сте?

— Колин Бакстър — представи се повторно той, сякаш тя бе длъжна да знае името му.

Не го знаеше. Не го и познаваше, макар да беше доста привлекателен по един типично американски начин, с права руса коса и зелени очи.

Той протегна ръка.

Тя учтиво я пое.

— Мога ли да направя нещо за вас? — Думите й прозвучаха абсурдно, предвид обстоятелствата, но все пак трябваше да каже нещо.

— Всъщност аз мога да направя нещо за вас. — Той посочи пейката зад гърба й. — Имате ли нещо против да седна?

— Абсолютно нищо. — Макар всъщност да имаше. Мъжът я караше да се чувства некомфортно със скъпия си пуловер и елегантно кожено манто. Не като Гризуолд, който също се обличаше елегантно. Може би разликата беше в това, че дрехите правеха Бакстър. При Гризуолд просто го допълваха.

Бакстър седна, заемайки твърде много място за мъж с височина около метър и седемдесет и пет.

Тя се сви в ъгъла.

Той се премести към нея.

Хоуп искаше да стане и да избяга, но не можеше да го направи. Беше й казано да стои тук, а тя спазваше правилата.

Огледа горчиво полицейския участък. Ето докъде я беше довело спазването на правилата.

— Аз съм приятел на Зак Гивънс. — Господин Бакстър я погледна очаквателно, сякаш очакваше възклицание.

Затова тя му го даде.

— О! — И какво от това?

— Разбирам, че работите в телефонната служба, която приема съобщенията му.

Смутена от разпита, тя отговори:

— Точно така.

— Говорили ли сте със Зак?

— Никога не ми се е налагало. Разговаряла съм само с иконома му Гризуолд.

Колин Бакстър се облегна назад.

— Невероятно. — Той отново се наведе напред. — Виждали ли сте някога Гризуолд?

— Да, аз… видях го снощи. — Какво целеше господин Бакстър с въпросите си? Хоуп не хареса циничната му усмивка.

— Как изглежда той?

— Около метър и деветдесет, черна коса, тен, строен… — Тя наистина не харесваше този мъж. — Защо ме питате?

— Да не би да изглежда така? — Господин Бакстър измъкна един сгънат лист хартия от джоба си. Разгъна го и го поднесе пред лицето й.

Хартията беше лъскава, като от списание. Виждаха се три колонки текст, а в десния ъгъл имаше снимка на Гризуолд, облечен в смокинг, придружаващ красива жена с елегантна вечерна рокля.

Хоуп се загледа в снимката. Не беше нужно да вдига поглед към лицето на господин Бакстър, за да разбере, че нещо ужасно се е объркало.

— Това е той.

Бакстър отмести палеца си от надписа под снимката и й подаде листа.

Тя прочете:

Закарая Гивънс и приятелката му Робин Бенет красят ежегодния благотворителен бал „Лек за рака на гърдата“.

Хоуп изпусна листа на земята, сякаш той бе прогорил пръстите й.

— Да. Измамил ви е, нали? — Бакстър звучеше неприлично съчувствено. Без да се интересува от мълчаливото й страдание, той я прегърна през раменете. — Точно такъв си е той. Каза, че ми е приятел, инвестира в компанията ми, а сега я поглъща, измъква я под носа ми…

Тя престана да го слуша. Не й пукаше за компанията на Бакстър. Това беше просто нещо си.

Но Гризуолд, мъжът, на който се беше отдала, мъжът, когото обичаше… не беше Гризуолд. Вместо това беше богат, коравосърдечен лъжец, който бе приел пилешката й супа и глупавото й предположение, че това е икономът, и я беше измамил. Беше я предал по начин, който караше всички други предателства да изглеждат невзрачни и некадърни.

Бакстър рече с мазен глас:

— Я виж ти, кой би си помислил? Великият мъж идва в затвора, за да спаси приятелката си.

Приближи се чифт лъскави черни обувки и се спря на пода пред Хоуп.

Бакстър бавно се надигна и я посочи.

— Тя също краде, да знаеш. Ти не прощаваш кражбите на никого.

Хоуп осъзна, че той не говори на нея. Говореше на обувките.

— Но тя спа с теб, затова ето те тук. — Бакстър захвърли любезните преструвки. — Предполагам, че трябваше да се пробвам. Лошо, че не си падам по мъже. Току-виж си простил малките ми грехове.

— Млъквай, Бакстър. — Това беше дълбокият глас на Гризуолд — не, на господин Гивънс — лишен от топлина и доброта. Истинският му глас.

Погледът на Хоуп тръгна от обувките, нагоре по черния костюм и червената вратовръзка, към онези тъмни очи, които проблясваха обвинително. Тъмните очи на непознат. Не на Гризуолд. Не на нейния любим. А на мъжа, който я беше излъгал, беше спал с нея предишната нощ, а сега я гледаше така, сякаш тя беше направила нещо нередно.

— Значи през цялото време си знаела кой съм. — Устните на господин Гивънс едва помръдваха и той говореше толкова тихо, че тя трябваше да се напрегне, за да го чуе. — Изигра ме като последния глупак.

— Ти… ме излъга. — Мускулчетата на лицето й бяха замръзнали от шока.

— Донесе ми пилешка супа, мамка му. Още тогава трябваше да се досетя. — Докато я укоряваше, тялото му, красивото му тяло, беше неестествено вдървено.

Бакстър продължаваше да говори, но тя не разбираше и капчица от думите му.

Не чуваше нищо друго, докато господин Гивънс я порицаваше с извивката на устните си и шибащия си глас.

— Предполагам, че госпожа Монахан също е включена в измамата. Тя и мадам Нейнси. Скъпата стара ирландска дама и чужденката, която управлява старомодни телефонни услуги.

— Недей. Не прави това — рече тя с треперлив глас. — Не ги обвинявай за нищо. — Той я убиваше с всяка своя дума, разбиваше спокойствието й, илюзиите, и я оставяше разголена.

— А най-лошото е, че се престори на девственица…

Тя рязко си пое дъх.

Той го забеляза. Естествено, че ще го забележи. Наблюдаваше я с познатата съсредоточеност, но тъмните му очи бяха безжалостни. Той рече презрително:

— О, чакай. Била си девствена. Отдаде ми се, и, скъпа, беше невероятно. Заслужаваш награда за това. Колко ти дължа?

— Дължиш… ми? — Сякаш беше проститутка? Обидата му изопна нервите й като стоманени въжета. — Аз те обичах.

— Така е, и беше много добра. Но, по дяволите, току-що осъзнах — парите няма да ти помогнат. Ти отиваш в затвора.

Внезапно тя вече можеше да диша.

Все пак подобно нещо вече й се беше случвало. Естествено, че беше. В училище. В онзи сервиз в Синсинати. Всеки път, когато разкажеше на някого коя е и откъде идва. Всеки път беше отхвърляна, тормозена, захвърляна като боклук.

Този път беше още по-зле, но той я беше излъгал. Беше излъгал.

Е, тя знаеше как да му отговори. Знаеше много добре как да го нарани.

Срещайки погледа му, Хоуп каза:

— Разбира се, че знаех кой сте, господин Гивънс. Когато играя, играя за големите пари.

— Господи! — Бакстър отстъпи назад, сякаш се страхуваше, че кръвта може да изцапа грозния му, скъп пуловер.

Но Хоуп знаеше, че господин Гивънс никога няма да я удари. Той не беше от хората, които изпитваха удоволствие от физическото насилие. Той малтретираше психически, което беше много, много по-лошо. Хоуп продължи да говори с хладен, сдържан тон:

— Ако не се бях сблъскала с този ненавременен арест, аз щях да успея да ви отведа до олтара. Щях да живея в къщата ви и да се храня на масата ви, а вие щяхте да бъдете щастлив — и никога нямаше да разберете, че през цялото време тайно ви се присмивам. — Момичето изпита студено, горчиво задоволство, когато видя как кръвта се отдръпва от лицето на господин Гивънс. — Страхувате се. Вие сте страхливец. Оплаквате се, че никой не ви харесва заради друго, освен парите ви. Може би причината за това е, че сте избрали да използвате недоверието си като меч и богатството си като щит, а сияйният връх на това недоверие държи всички на разстояние, докато парите ви защитават онова недоразвито нещо, което наричате сърце.

Бакстър буквално препусна към приемната.

С безчувствен, ясен глас Хоуп рече:

— Сбогом, господин Гивънс. Наслаждавайте се на живота си. Нека винаги получавате онова, което заслужавате.