Кристина Дод
Такава, каквато си (11)

Глава 10

— Скъпо мое момиче, уредих ти среща с моя господин Джоунс.

Хоуп рязко се завъртя на пети и изпусна молива си. Когато той падна на пода, острият му връх се счупи, но тя не му обърна внимание.

— Моля?!

Мадам Нейнси излетя от малката си спалня, закачайки подрънкващите обеци на ушите си, докато вървеше.

— Нали обеща, че ще излезеш с моя господин Джоунс и сега…

— Обещах, че ще изляза с него, ако не харесам господин Гризуолд. — Устните й се разтегнаха в искрена усмивка. — А аз го харесвам. И то много.

— Ти… наистина ли се срещна с него? — От изненада и недоверие акцентът на мадам Нейнси се засили забележимо. — Той не е козел?

— Не. Не! Много е хубав.

— Млад?

— Не прекалено.

— Стар.

— Не. Около трийсетте, мисля. — Днес Хоуп си беше облякла бяла вълнена риза, която една от клиентките на телефонната служба й беше изпратила за Коледа, и сега изчетка едно въображаемо петно на ръкава. Облечената отдолу бяла тениска й държеше топло, а ризата, запасана в дънките, й стоеше добре. Тя остана доста дълго време пред огледалото, за да се убеди в това. — Той е иконом на господин Гивънс, помните ли? Това е много добра работа. И е много мил. Наистина е… мил.

— Нали не ме лъжеш? — попита мадам Нейнси с подозрение.

— Мадам Нейнси! — Хоуп се престори на шокирана. — Сякаш бих го направила.

— Да, би, и аз бих те усетила, защото хич не те бива в лъжите. Но — мадам Нейнси повдигна брадичката на Хоуп и огледа лицето й, — мисля, че ми казваш истината.

Хоуп се отдръпна и започна да прибира учебниците в чантата си.

— Тази вечер след училище ще отида да го видя.

— Тази вечер? Той няма ли да дойде да те вземе оттук? — Начервените с ярко червило устни на мадам Нейнси се извиха надолу. — Той не разбира ли с какво уважение трябва да се отнася към млада дама от твоя калибър? Ти му оказваш чест със своето присъствие.

— Няма да излизаме. Той ще ми помогне с домашното по физика.

— Това не е среща!

Хоуп затаи дъх и зачака оценката на мадам Нейнси.

— Това е… много по-добро от среща. Той ще ти помага по физика? Да, това е истинска саможертва. Много добре! — Мадам Нейнси протегна ръце във въздуха в екстравагантен жест. — Ще кажа на моя господин Джоунс, че е закъснял — поне засега. Но ти трябва да ми кажеш, ако имаш някакъв проблем с твоя романс. Аз имам голям опит във връзките. Мога да ти помогна.

— Да, мадам Нейнси. — Хоуп не спомена факта, че мадам Нейнси има опит само в провалените връзки. — Вие също ще излизате довечера, нали?

— Да, довечера ще позволя на Станфърд да ме изведе на среща.

Хоуп огледа мадам Нейнси, жизнена и енергична, след което се замисли за господин Уилауърт, по-млад, по-слаб и по-мълчалив, като избледняла снимка.

— Сигурна ли сте за него?

— Никак даже! Срещите с мен го правят щастлив, а аз харесвам гръцкия ресторант, който ми предложи. Но той е твърде… каква е думата… твърде нервен за мен. Винаги се тревожи. — Вратата се затръшна, пропускайки студения въздух. — Ето я и нашата Сара, която идва да поеме телефонното табло. — Мадам Нейнси се намръщи. — Закъсня!

С типичната си стремителност Сара изхлузи зимното си палто на пода.

— Закъснях, защото отидох да взема това. — Енергичното миньонче с проблясващи кафяви очи измъкна от чантата си дълъг шал с театрален жест на цирков конферансие. — Не е ли красив?

Красив беше. Тюркоазни цветове разцъфнаха върху наситения кафяв копринен фон, обрамчен по краищата с кремави ресни.

— Колко е хубав! — Хоуп опипа меката тъкан. — Къде го намери?

— Има една занаятчийка, позната на Джо, и тя ги продава на много приемливи цени — отвърна Сара.

— Значи Джо ти го подари? — рече завистливо Хоуп.

— Не, глупаче, купих го за теб. — Сара я издърпа от стола и уви шалчето около врата й.

— О… — Хоуп прокара ръце по разкошния шал. — Не мога да го приема. Толкова е…

— Изключено е да откажеш — намеси се мадам Нейнси. — Сара ще се обиди. Нали, Сара?

— Да — отвърна весело момичето. — Носи го, докато изучаваш… физиката. — При последната дума тя намигна на Хоуп.

Мадам Нейнси изсумтя, сякаш се беше обидила.

— Ти знаеш за нейния иконом?

— Не искаше да ми каже, обаче аз се опитах да я накарам да остане тук тази вечер, да похапнем заедно, да поговорим — каза Сара. — Направо я изнудих.

— И двете си правите големи изводи за тази вечер. — Докато говореше, Хоуп се изчерви и двете жени се изкискаха.

— Така значи, Хоуп — подразни я мадам Нейнси. — Не си особено впечатлена. — На вратата се позвъни и тя изтича до нея, увила шала около хълбоците си във вихър от алено и кехлибарено. — Господин Уилауърт, влезте. Как мина обядът ви?

— Добре. — Той влезе с шапка в ръка и застана смутено сред жените. — Здравейте, дами. — После се обърна към Хоуп. — Предполагам, че всичко с малкия ни бизнес върви добре?

— Много добре. — Хоуп гледаше как господин Уилауърт отива до бюрото си и се залавя за работа. Тя го харесваше. Той изглеждаше много добросъвестен. Караше я да се разписва за пратките; беше вписал името й на визитните картички. Щом подписа договора и направи ревизия заедно с него, той й обясни всичко. Беше толкова търпелив и ясен, че тя си помисли, че е разбрала по-голямата част от онова, което й беше казал, и това напълно я удовлетвори. Все пак Хоуп не искаше да става счетоводителка, но някой ден щеше да има нужда от някой като него, който да се занимава с парите й, а с помощта на господин Уилауърт щеше да натрупа опит.

Опит, който баща й нямаше. Макар Хоуп да не разбираше нищо от счетоводство, тя беше наясно, че щом от църквата на Хобарт липсват пари, значи някой ги е откраднал, и това не беше преподобният Прескът. Още тогава го знаеше и нищо не можеше да промени мнението й.

Спомни си онази сцена — как стои на верандата и слуша как енориашите ругаят родителите й, без да разбира как може да са толкова лоши, толкова жестоки. Искаше й се да изпитва злоба — и понякога я изпитваше — но в най-безрадостните мигове гласът на баща й прозвучаваше в главата й. „Хоуп, вярвай в Бог, защото той винаги държи съдбата ти в ръката си.“ Тя трябваше да вярва в това. Вярата беше единственото, което беше останало от баща й.

Докато растеше и се срещаше с все повече неправди и жестокости, тя все повече се убеждаваше, че някой от онези хора е виновен в незаконно присвояване — и убийство. Убийството на родителите й. Но тя не знаеше кой и трябваше да избира между търсенето на справедливост за баща й и майка й, и намирането на сестрите и брат й. Беше избрала да открие Гейбриъл, Пепър и Кейтлин — и щеше да успее.

До този ден бе имала само приятелите си — които бяха много добри приятели.

— Благодаря ти за шала, Сара. И вие, мадам Нейнси, винаги сте били до мен. Не го казвам достатъчно често, но вие двете направихте живота ми много по-добър. Всеки ден изпитвам благодарност… — Внезапно гласът й секна и очите й се напълниха със сълзи.

— О, Хоуп, ние изпитваме същото към теб. — Сара я обгърна с двете си ръце, след което протегна едната си ръка към мадам Нейнси. — Групова прегръдка!

Трите се прегърнаха, наслаждавайки се на момента на близост.

Мадам Нейнси ги щипна по бузките.

— Вие сте добри деца. Мили деца. И на двете ще ви се случат хубави неща, знам го. — Тя кимна на господин Уилауърт, който работеше на бюрото си, прегърбил рамене, сякаш усърдно се опитваше да избегне женската проява на сантименталност. — Започваш с петстотин долара на месец, а, Хоуп?

— О, да — отвърна момичето с неспокойна увереност.

Телефонното табло изжужа.

Мадам Нейнси погледна към примигващата лампичка.

— Това е госпожа Монахан.

— Отлично! Исках да говоря с нея, преди да отида на училище. — С нежна усмивка Хоуп избута двете си приятелки и се обади. — Здравейте, госпожо Монахан, как се чувствате в този ясен ден?

Наистина беше ясен, с достатъчно слънчева светлина и синьо небе, които можеха да накарат всички да повярват, че навън е топло. Но както често се случваше в Бостън, това беше просто химера. Максималните температури достигаха до нула градуса, а през нощта щяха да паднат до минус двайсет. За Хоуп, която с носталгия си спомняше топлите тексаски зими, това беше отвратително.

С прелестния си глас с ирландски акцент, възрастната дама отговори:

— Оу, миличка, чувствам се отлично и исках да ти кажа, че ходилката работи невероятно добре. Днес ходих до бакалията и кошничката побра всичко, от което имах нужда.

— Ходили сте до магазина? — Хоуп си представи дребничката дама с боядисана коса и прегърбени раменца, която тътри крачета по заледения тротоар към бакалията. — Навън е студено!

Госпожа Монахан се изкиска снизходително.

— Така си е, но аз съм издръжлива стара птица.

— Ако ме бяхте оставили да се обадя на социалните…

— Не, не искам да притеснявам никого! — Когато поискаше, гласът на госпожа Монахан можеше да шиба като камшик. — Сега, миличка, бих искала да разбера какво направи с онзи тест по физика. — Тя отново звучеше като сладката дребничка възрастна дама, за каквато я смяташе Хоуп.

Момичето въздъхна тежко.

— Събрах осемдесет и осем точки. Засега средната ми оценка е отличен. Но съм на косъм и не мога да си позволя да оплескам друг тест. — Хоуп прехапа притеснено долната си устна. — Трябва да завърша колежа с пълно отличие.

Госпожа Монахан нежно каза:

— Мисля, че тези науки, с които си се захванала, не са по твоята част.

— Моята част? — Хоуп се ухили.

— Мисля, че трябваше да запишеш психология или история на изкуството. Нещо по-нежно, което да подхожда на личността ти.

Хоуп затвори очи, припомняйки си за един сладък миг колко й беше приятно в часовете по рисуване. Майка й я беше карала всеки четвъртък при учителката по рисуване в гимназията, където прекарваше по един час. Госпожица Кембъл имаше труден характер, беше взискателна и от време на време правеше по някой комплимент на Хоуп, от който дни наред момичето ходеше със сияещи очи. Хоуп беше чувала майка си да казва, че дъщеря й има истински талант. Родителите й обсъждаха кой ще е подходящият за нея колеж по свободни изкуства. Тогава животът беше хубав и лесен, и светът се намираше в нозете на Хоуп. А на госпожа Монахан тя каза:

— В изкуството няма пари.

— Парите не са всичко, миличка.

Хоуп се зачуди как може толкова бедна жена като госпожа Монахан да вярва в това.

— Безпаричието е най-ужасното нещо на света.

— Липсата на свобода е най-ужасното нещо на света — поправи я госпожа Монахан.

— Безпаричието е второто най-ужасно нещо. Ще се боря за отлична оценка по физика. — Това беше единствената причина Гризуолд да я обучава.

Да бе, да.

— Колко усилено бихме могли да учим? Вече не ни е останало време за нас самите.

— Ще имам време за себе си, след като се дипломирам. — Но дори това не беше съвсем вярно. След като се дипломираше, тя щеше да отиде в университета. След като получеше бакалавърската си степен, щеше да получи най-високоплатената работа, която успееше да намери, и да прекарва свободното си време в ровене из Интернет, търсейки някакви следи от роднините си. Сега, във всеки свободен момент, тя използваше стенещите стари компютри в библиотеката, но не намираше нищо. Никаква следа.

— Хайде, миличка, не се притеснявай. Ще вземеш физиката с отличен и ще влезеш в който университет пожелаеш. Ще запаля свещника за теб. Грижи се за себе си, мила моя, докато обикаляш из тоя проклет град.

— Обещавам. — Хоуп изчака госпожа Монахан да затвори и я изключи.

После погледна към учебника си. Компютърни науки. Трябваше да учи компютърни науки. Въпреки подканянията на госпожа Монахан, тя не можеше просто ей така да реши и да се захване с изкуство. Тогава нямаше да може да търси семейството си.

И дори не посмяваше да мисли за Гризуолд. Трябваше да се концентрира единствено върху ученето. Определено не й беше работа да си представя някакво бъдеше с иконома, само защото той беше красив и умен, и като че ли я харесваше. Не трябваше да забравя какво се беше случило последният път, когато беше разказала на някого за родителите, сестрите и брат си.

Тя се изсмя на глас и звукът я изненада с враждебността си.

Мадам Нейнси подаде глава от кухнята.

— Проблем ли има, Хоуп?

— Не, никакъв — отвърна Хоуп.

Мадам Нейнси отново се скри, оставяйки Хоуп на мислите й.

Последният път ли? По дяволите, всички пъти. Никой не би могъл да каже, че тя се учи от грешките си. Но вече знаеше. Никога не разказвай на други за миналото си, или всяко приятелство и близост ще завърши с язвителност и унижение.

Гризуолд беше просто неравност на пътя й.