Кристина Дод
Такава, каквато си (2)

Глава 1

Бостън, Масачузетс

Един студен ден през февруари

Седем години по-късно

Мередит Спенсър си помисли, че една жена на петдесет и седем не би трябвало да носи чорапогащи, когато се грижи за трите си внучета, или да се връща на работа като временна секретарка. Но ето, тя беше тук, застанала с гръб към стената в офиса на Закарая Гивънс, президент и изпълнителен директор на „Гивънс Ентърпрайсис“, слушаща тирадата на Джералд Сабрински.

— Вие сте безсърдечен кучи син, и се надявам някой ден да имам удоволствието да видя как си получавате заслуженото. — Плешив и зачервен, господин Сабрински се беше навел над бюрото на господин Гивънс и гледаше гневно, с цялото си възмущение на могъщ опонент.

Могъщ, но победен опонент.

Господин Гивънс говореше с аристократичен бостънски акцент, но с абсолютно безизразен тон.

— „Сабрински Електроникс“ беше отслабена от рецесията, и този заем, който дадохте на сина си, беше последна капка.

Зачервеното лице на господин Сабрински почервеня дори още повече.

— Синът ми се нуждаеше от парите.

— Несъмнено. — Устните на господин Гивънс се извиха пренебрежително.

Старата приятелка на Мередит, Констънс Фаръл, стоеше до нея и тихичко й обясняваше.

— Господин Гивънс познава сина на господин Сабрински, и то от години. Рони има навика да врънка баща си за пари.

— Разбирам. — Мередит беше стиснала бележника си и химикалката до гърдите, вторачена в разгорещената сцена пред очите й.

Все още с тих глас, Констънс инструктира Мередит:

— Господин Гивънс започва да губи търпение. Можем да очакваме до няколко минути да се наложи да съпроводим Сабрински извън офиса.

Мередит се вгледа в господин Гивънс, седнал на черния си кожен директорски стол и се зачуди как Констънс може да каже, че той губи търпение, след като на самата нея й се струваше, че този мъж едва ли някога е изпитвал каквито и да било емоции.

— Господин Урбано ще ни помогне — промърмори Констънс. — Господин Урбано е бил хокеен играч, и никой не може да му създаде никакви проблеми.

Мередит стрелна с поглед Джейсън Урбано, правния съветник на „Гивънс Ентърпрайсис“. Господин Урбано беше широкоплещест, привлекателен, и вероятно в началото на трийсетте, както и господин Гивънс. При други обстоятелства той би завъртял главата на всяка жена, но седнал до господин Гивънс, беше почти незабележим.

Господин Гивънс неудържимо привличаше погледа. Той определено беше най-красивият мъж, когото Мередит беше виждала на живо. Черната му коса беше права и свежа. Очите му бяха толкова тъмни, че изглеждаха също черни. Загорялата му кожа беше опъната върху костите, което караше да изпъкват определени негови черти: упорита челюст, аристократичен нос, високи скули, широко чело. И тялото му… е, това, че Мередит беше петдесет и седем годишна вдовица, не означаваше, че е мъртва или сляпа — този мъж имаше височина и структура на тялото, които приковаваха женското внимание през цялото време, докато беше в стаята.

Този зашеметяващ външен вид правеше голямо впечатление в първия момент. Но после Мередит погледна в очите му и видя… нищо. Мъжът не беше заинтересован от нея или — доколкото тя можеше да прецени — от който и да е друг. Той се движеше като акула във водата — грациозно, плавно и осезаемо застрашително. Беше студен, безстрастен, отчужден.

Цялата сутрин и през следобеда Мередит беше наблюдавала процедурите в офиса и си бе водила бележки, подготвяйки се да заеме мястото на Констънс, докато приятелката й е в отпуска, а през това време господин Гивънс беше извършил мълниеносното поглъщане на компанията на господин Сабрински, а сега слушаше как господин Сабрински го ругае. И в нито един момент Мередит не беше видяла господин Гивънс да се усмихва, да се намръщва или да показва и най-малък признак на веселие, любопитство или неодобрение.

Фиксирал тъмните си очи върху господин Сабрински, господин Гивънс казваше:

— Ако си бяхте върнали част от сумата от сина ви, това би помогнало, но вашият заем отслаби компанията и я направи готова за поглъщане.

Лицето на Сабрински изгуби цвета си, ако не се брояха посинелите му устни.

Господин Гивънс продължи безмилостно:

— Не можете да се оплачете от начина, по който се отнасям с вас. Когато новината за поглъщането се разчуе, стойността на вашия дял ще се покачи, и ще можете да се пенсионирате и да водите много добър живот.

Сабрински си възвърна цвета на лицето, както и гласа си:

— Не искам да се пенсионирам. Искам да ръководя компанията си.

— Не можете — отговори господин Гивънс, правейки паузи между думите, за да постигне максимално въздействие. — Вече нямате контрол над нея.

Мередит прошепна:

— Няма ли да позволи на господин Сабрински да я управлява?

Констънс я стрелна със скептичен поглед.

— В никакъв случай. Господин Гивънс няма да задържи човек, изгубил компанията си заради нехайство. Какъв пример би дал иначе?

Хубав пример? Но това беше глупаво. Ставаше въпрос за бизнес. Мередит разбираше това. Не можеше да разбере само защо господин Гивънс трябва да е толкова коравосърдечен.

— Изградил съм тази компания от нищото, с пот и кръв. За нея живея. И вие искате да се пенсионирам? — Гласът на Сабрински постепенно се надигаше, докато накрая не премина в крясък.

В негов контраст, гласът на господин Гивънс беше тих и студен.

— Не виждам какъв избор имате. Ще дам поста на изпълнителен директор на Мат Мърдок, един от моите вицепрезиденти. Той ще се справи компетентно.

— О, боже. Господин Гивънс определено е раздразнен. — Погледът на Констънс нито за миг не се отделяше от спектакъла. — Добре. Господин Урбано се изправя. — Тя се забърза напред и се намеси: — Господин Сабрински, сега това поглъщане може да ви изглежда трагедия, но съм сигурна, че съпругата ви ще е доволна, че ще прекарвате повече време с нея. — Тя кимна към господин Урбано, който пристъпи към господин Сабрински.

— Съпругата ми вече си събира багажа, за да ме напусне. — Сабрински посочи с треперещ пръст към господин Гивънс. — Както той много добре знае.

Мередит беше шокирана от обвинението. Нещо повече, тя забеляза истинска емоция върху лицето на господин Гивънс.

Той беше изненадан.

— Нали не ме обвинявате, че имам нещо общо с това? Едва познавам съпругата ви — и още по-малко съм заинтересован от нея.

— Джанел е с мен само поради една причина. — Господин Сабрински с усилие успяваше да си поеме дъх. — Заради влиянието, което имам. Заради социалната ми позиция. А заради вас, Гивънс, вече ги нямам. Как мислите?

Прям до безмилостност, господин Гивънс каза:

— Ето защо трябваше да задържите първата си жена. Това е цената, която плащате за кризата на средната възраст.

Сабрински изсумтя:

— Ако имахте съпруга…

— Но нямам.

И никога не беше имал. Мередит знаеше поне това за господин Закарая Гивънс. Въпреки че често беше сниман с красива жена под ръка, въпреки клюките за сексуалните му връзки, никога не се беше чувало да е бил сериозно обвързан. Констънс не беше клюкарствала за шефа си, но бе казала, че е придирчив и взискателен.

Господин Гивънс се изправи, давайки да се разбере, че е време Сабрински да се изведе навън.

— Разговорът приключи. Трябва да се връщам към работата си. Сабрински, парите вече са прехвърлени в сметката ви. Няма нужда да се връщате в офиса си.

— Тоест ако опитам, ще бъда задържан във фоайето? — Червенината отново се беше плъзнала изпод яката на Сабрински и беше обагрила бузите му.

Господин Гивънс наклони глава.

— Личните ви вещи са изпратени в дома ви. Пожелавам ви късмет за в бъдеще, и не се безпокойте, бизнесът ви е в умели ръце.

— Умели ръце? Ти, кучи син! Ти, безполезен…

Сабрински понечи да го удари. Господин Урбано сграбчи ръката му. Сабрински безуспешно се опита да го отблъсне.

— Махни се от мен, маймуно! Ще те съдя за това, че ме пипаш с мръсните си ръце!

Констънс се опита да хване другата ръка на господин Сабрински.

— Моля ви, господин Сабрински, всичко свърши, и това изобщо не може да ви помогне.

Вълна от гняв и невъздържаност разтърси Мередит.

Но господин Гивънс гледаше, без да проявява никакви емоции.

— Сабрински, правиш се на глупак.

— На глупак! — Цялата глава на господин Сабрински почервеня като пещ. — Осмеляваш се да ме наричаш… — Той се закашля. Цветът се дръпна от лицето му, оставяйки го странно сиво. — Ти, дребна мижитурко, осмеляваш се да ме наричаш… — Челото му се покри с пот, която потече надолу по бузите му.

— Господин Сабрински, добре ли сте? — Констънс докосна рамото му.

Господин Сабрински рухна. Строполи се тежко върху пода.

— О, божичко! — Мередит чу нечий глас и осъзна, че може и да е нейният.

Господин Гивънс пристъпи покрай бюрото си и с широки крачки достигна до господин Сабрински.

— Госпожо Фаръл, повикайте парамедиците.

Констънс се забърза към бюрото и вдигна телефонната слушалка.

Господин Гивънс преобърна господин Сабрински.

Мередит притисна гърба си към стената. Лицето на господин Сабрински беше нездраво бледо и мъжът беше подбелил очи.

Господин Гивънс провери пулса му, после свали сакото си Армани.

— Джейсън, помогни ми да направя изкуствено дишане.

— Мамка му! — Господин Урбано съблече своето сако и коленичи. — Дявол да го вземе, Зак, всичко това е по твоя вина!

За втори път само за няколко минути господин Гивънс показа емоция. Той отново беше изненадан.

После двамата мъже започнаха да действат, единият върху гърдите, а другият — вкарвайки въздух в дробовете, като си сменяха местата, сякаш редовно им се случваше да спасяват хора, припаднали в пристъп на гняв в офиса на господин Гивънс.

Когато парамедиците се появиха, господин Сабрински вече дишаше самостоятелно, и те искрено признаха на господин Гивънс, че бързите му действия са спасили живота на господин Сабрински.

Похвалите им не трогнаха господин Гивънс. Когато носилката напусна офиса му, той избърса ръцете си със снежнобялата си носна кърпичка.

— Приключихме ли с драмите за днес?

— Надявам се. — Господин Урбано също забърса ръцете си, но Мередит забеляза, че пръстите му треперят. — Бог ми е свидетел, Зак, започнал си да харесваш тази част от работата твърде много. Докара на стареца Сабрински сърдечен удар.

Мередит застина.

Констанс ахна.

Господин Гивънс вдигна вежди, влагайки не повече емоции, отколкото господин Спок при някое от избухванията на доктор Маккой.

— Сабрински сам си докара сърдечен удар. Той крещеше.

— Разбира се, че крещеше! Той обича компанията си, и я загуби от човек, на който не му пука за нея по никакъв начин. Щеше да се чувства по-добре, ако ти беше точил лиги по нея, вместо да действаш по обичайния си бездушен начин.

Господин Гивънс наблюдаваше много странно господин Урбано, който си обличаше якето.

— Не знам какво имаш предвид.

Потривайки с длан схванатото си лице, господин Урбано изрече бавно:

— Имам предвид, че той беше прав. Ти си станал безсърдечно копеле. Обзалагам се, че не можеш да издържиш и седмица, без да разплачеш някого, без да уволниш някого или просто без да се държиш като задник с всички, които срещаш.

Мередит чу как Констънс тихо ахва, но мина известно време, преди да успее да откъсне поглед от сцената и да се обърне към приятелката си.

Изражението на господин Гивънс ставаше все по-надменно.

— Аз съм любезен — с хората, които го заслужават.

— Всеки заслужава поне малко обикновена учтивост. Ти претегляш всяка добра дума, сякаш е злато, и ти се свиди да я дадеш някому. Дори на роднините си. Дори на приятелите си — които, между другото, те канят да гледаш хокеен мач по-следващата неделя на нов голям екран…

— Благодаря, но не мога. Имам работа.

— Може би заради това си такъв задник. Работиш през цялото време. — Господин Урбано сложи ръце на хълбоците си. — Добре, обади се ти на жена ми, за да й кажеш, че няма да дойдеш — отново. Разплачи я, както правиш с всички останали.

— Няма да се разплаче заради това, че няма да дойда — подсмихна се господин Гивънс.

— Тя е бременна! Плаче дори на рекламите на Кодак!

С дълбоко чувство на облекчение Мередит осъзна, че господин Урбано и господин Гивънс са приятели, близки приятели.

Господин Гивънс седна зад бюрото си.

— Щом съм толкова неприятен, не знам защо ме искаш в къщата си.

— Защото съм ти приятел, въпреки че в момента не мога да си спомня защо.

Мередит хвърли поглед към Констънс, която следеше разговора с явно любопитство. После Мередит се обърна към господин Гивънс и осъзна защо. Господин Гивънс не го интересуваше, че двете по-възрастни жени слушат. В този момент той нямаше нужда от секретарките, и за него тях просто ги нямаше в стаята. Мередит стисна плътно устните си. Господин Гивънс наистина беше непоносим.

— Не мога да разбера — каза той — защо трябва да ме е грижа дали някой плаче, и дали някой некомпетентен е загубил работата си.

— Разбира се, че не можеш! Там е работата. Ти дори не можеш да разбереш защо трябва да те е грижа, ако някой умре на пода на офиса ти от сърдечен удар.

— Той е жив. Аз му помогнах — отбеляза господин Гивънс.

— Добре, значи преувеличих. — Господин Урбано пристъпи към бюрото. — Грижа те е, ако умрат — но вероятно само защото не искаш да ти се изцапа килима.

Господин Гивънс примигна към разгорещения господин Урбано.

— Това е скъп килим.

Наистина беше. Целият офис беше скъпо обзаведен, с прозорци от пода до тавана, черни кожени кресла, картина на стената, която отблизо изглеждаше като синьо-червена цапаница, а отдалеч — като цветя, и махагоново бюро, толкова огромно и красиво резбовано, сякаш е направено за декорация на музей.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът? — попита господин Урбано. — Винаги искаш да стане твоето.

— И защо това трябва да е проблем? — отвърна господин Гивънс и в отговор на изсумтяването на господин Урбано почти — почти! — се усмихна. — Джейсън, аз имам идеален живот, непомрачен от измамни надежди или фалшиви приятелства.

— Ти ще умреш като отчаян, самотен, нещастен мъж.

— Започваш да говориш като леля ми Сесили.

Джейсън изръмжа.

Господин Гивънс заговори, подбирайки думите си много внимателно.

— Ако някой ден се събудя самотен… е, имам женени приятели, които също казват, че са самотни, и явно е по-добре да си сам и самотен, отколкото обвързан с жена и самотен.

Проницателността на господин Гивънс учуди Мередит; но какво пък, той беше много интелигентен мъж.

— Аз не съм самотен. — Върху лицето на господин Урбано се изписа шантава усмивка. — Не и със Селена.

— Тя е заета и не мога да я имам — усмихна се господин Гивънс.

— Така или иначе нямаше да те вземе. Тя ми го каза. — Господин Урбано се наведе над масата към господин Гивънс. — Обзалагам се с теб на сто долара — не, на долар! — че няма да се държиш любезно — което означава да не разплачеш или да не уволниш никого — до деня, в който ще дойдеш у нас да гледаме мача.

— Долар или сто долара?

— Няма значение. За теб и двете суми са все едно, така или иначе по никакъв начин не можеш да спечелиш баса.

— Сто долара тогава. Дадено. — Очите на господин Гивънс проблеснаха. — Стига да не включваш Бакстър в списъка на хората, с които трябва да съм мил.

— Е, мога да направя изключение за него.

— Добре. Компанията на Колин Бакстър е следващата на ред за поглъщане, но подготовката ще отнеме още някоя седмица. — Господин Гивънс демонстрира първата си истинска емоция — свирепо предвкусване на триумфа.

Мередит се изпълни със съчувствие към непознатия Колин Бакстър и към всяка от корпорациите, на които господин Гивънс беше хвърлил око.

А самият той стрелна с поглед Констънс.

— Ще видим сметката на Бакстър, преди да сте се върнали, госпожо Фаръл.

Мередит беше шокирана, когато чу Констънс да казва:

— Почти съжалявам, че ще го пропусна, сър.

Той обърна студения си поглед към Мередит.

— Това ще бъде вълнуващо преживяване за вас, госпожо Спенсър.

Мередит не мислеше, че ще е вълнуващо преживяване. Нито че щеше да й хареса. Но каза:

— Да, господин Гивънс, ще се погрижа за всичко, което поискате. — Навремето тя беше много успешен административен помощник, и дори да не й харесаше, щеше да се справи. Трябваше да се справи.

Господин Урбано потри ръце.

— Това ще са най-лесните сто долара, които някога съм печелил.

— Не знам защо казваш това — рече господин Гивънс. — Никога не съм искал нищо повече от това да се отнасят към мен така, както се отнасят с всеки.

Господин Урбано се засмя, после стана сериозен.

— Внимавай какво си пожелаваш. Може да се сбъдне.

Господин Гивънс изглеждаше озадачен.

— Не знам какво имаш предвид.

— Наистина не знаеш. Това е тъжната част. — Урбано възвърна веселото си настроение и каза: — И така! Ще дойдеш по-следващата неделя?

Господин Гивънс вдигна глава и се ухили.

Констънс дръпна Мередит за ръкава и двете дискретно излязоха. В приемната Констънс си имаше бюро, компютър, папки, в обкръжението на дебели килими, зелени растения и изискана мебелировка. Секретарките се чувстват удобно в такава обстановка, помисли си Мередит: две възрастни жени с високи токчета и вълнени костюми с поли до коленете.

— Не мога да се сетя какво друго да ти кажа. — Констънс погледна към Мередит над очилата си. — Освен че господин Урбано и господин Гивънс са приятели още от колежа. Господин Урбано е бил професионален хокеен играч до завършването на следването си по право. Обади ли се, веднага трябва да го свързваш.

Мередит си отбеляза това в бележника си, въпреки че нямаше да го забрави.

Констънс потърка ивицата оцветена кожа по линията на косата си; тя беше боядисала прошарените си корени в подготовка за пътуването си до Хаваите, и Мередит установи, че дълбоко й завижда заради сигурната й работа. После тя хвърли поглед към офиса на господин Гивънс. Ала каква цена плащаше Констънс за тази сигурност! Да работи за този човек, ден след ден.

— Що се отнася до Колин Бакстър… — Констънс се поколеба. — Бакстър е специален случай. Той измами господин Гивънс, и господин Гивънс си има едно наум по този повод.

Мередит се засмя неловко.

— Кой не би имал?

— Да, но Бакстър уж му беше приятел. Разбираш ли, богатството на господин Гивънс го прави мишена за мошеници. Той цени лоялността над всичко друго.

— Повече и от способностите? — попита Мередит леко язвително.

Констънс се намръщи.

— Да. Знам, че не харесваш господин Гивънс, но ще трябва да се постараеш повечко да не си издаваш емоциите. Той е схватлив, не пропуска нищо и е видял колко си ужасена от разигралите се събития.

— Той докара на онзи човек сърдечен удар!

— Можем да оправдаем господин Гивънс задето е действал толкова непредпазливо.

— Той беше прекалено безцеремонен.

— Господин Гивънс не вярва в захаросването на каквото и да било. — Констънс наблегна върху „каквото и да било“. — Работила съм за баща му двайсет години и още девет за самия него. Възрастният господи Гивънс беше от старата школа, жесток и безмилостен, но синът му навярно го е задминал. Не вбесявай господин Гивънс. Ти се нуждаеш от работата, а аз… те препоръчах.

Ужасена, Мередит попита:

— Ако се издъня, ще те уволни ли?

— Не, разбира се. — Но Констънс подреждаше папките върху бюрото си и не поглеждаше Мередит в очите. — Обаче у теб я има онази избухливост…

— Спокойно можеш да тръгваш и да се чувстваш спокойна — увери я Мередит. — Откакто майка им си тръгна, аз трябва да издържам внуците си, и това ще ме стимулира да сдържам избухливостта си.

Господин Урбано излезе от офиса на господин Гивънс.

— Приятно прекарване на Хаваите, Фаръл — пропя той. — Кога смяташ да се върнеш?

Констънс му се усмихна.

— След три седмици.

— Страхотно — каза той и добави по-тихо: — Госпожо Спенсър, ако Зак ви създава проблеми, уведомете ме. Имаме бас.

Той я окуражи с вдигнат палец и излезе.

— Хайде. — Констънс поведе Мередит обратно към офиса на господин Гивънс. — Господин Гивънс мрази технологиите, затова ти ще трябва да изпращаш всички факсове, да копираш всички документи, да вършиш цялата работа на компютъра.

— Мисля, че и без това щях да я върша — отбеляза Мередит.

— Разбира се. Но той не докосва компютър, така че всеки имейл трябва да се разпечатва и да му се дава. — Констънс почука по вратата. — Господин Гивънс, удобно ли е?

Той вдигна глава от работата си, и от втренчения поглед на тъмните му очи Мередит почувства как я полазват тръпки по гърба.

— Разбира се, госпожо Фаръл. Сигурно ще искате да тръгвате вече.

— Да, сър, но госпожа Спенсър ще бъде тук да поеме работата.

— Да. — Той се вторачи изучаващо в Мередит и изглеждаше, сякаш знае какво е казала тя за него, какво си мисли за него.

Госпожа Фаръл се приближи до бюрото му, следвана по петите от Мередит.

— Знам, че мразите телефонните секретари, затова ви намерих телефонна служба.

— Телефонна служба? — Той вдигна вежди. — Майтапиш се.

— Телефонната служба на мадам Нейнси, единствената останала телефонна служба в Бостън. Те са в бизнеса от четирийсет години.

— Телефонна служба. — Господин Гивънс се намръщи. — Колко интересно. Как са успели да се задържат в бизнеса?

— Те обслужват хора, които искат да разговарят с друго човешко същество, дребни бизнесмени, които искат да създадат впечатление, че имат секретарки, и технофоби като вас. — Констънс докосна обикновения телефон с две линии върху бюрото му. — Единствената технология, с която се оправяте, е тази. Програмирала съм номера на телефонната служба преди този на родителите ви и след този за спешни случаи. Всичко, което трябва да направите, е да натиснете номер две и да задържите. — Констънс му показа.

Те чуха от високоговорителя на телефона сигнала за набиране и щракането от другата страна на линията, след което се обади женски глас.

— Телефонна служба — каза жената, и гласът й накара Мередит веднага да го хареса.

— Здравей, Хоуп, госпожа Фаръл е.

— Госпожо Фаръл, още ли не сте тръгнали? — Мередит долови нещо от Юга в акцента на Хоуп, а може би това беше, защото жената говореше бавно, сякаш се наслаждаваше на разговора.

— Показвам на господин Гивънс как да получава съобщенията си — каза Констънс.

— Чудесно. — Гласът на Хоуп стана по-жив и експедитивен. — Все още няма съобщения. Има ли нещо друго, което мога да направя за вас, господин Гивънс?

— Тук е и госпожа Спенсър — каза Констанс. — Тя е временният асистент на господин Гивънс. Ще работиш и с нея.

— Здравейте, госпожо Спенсър. — Топлият, приветлив тон на Хоуп се беше върнал. — Очаквам с нетърпение разговорите ни.

Мередит се улови, че се усмихва на телефона.

— Това би било прекрасно.

— Така и трябва да бъде — каза Констънс.

— Приятно пътуване, госпожо Фаръл, и ни донесете от онова топло време — каза Хоуп. — Обещайте.

— Обещавам. — Констънс прекъсна връзката и също се усмихна.

Но не и господин Гивънс. Той наблюдаваше телефона с онова загадъчно хладнокръвие, от което Мередит я побиваха тръпки.

— Ето, господин Гивънс. Лесно е — рече Констънс. — Накарах Гризуолд да програмира същия бутон и на телефона ви вкъщи.

— Тя е рязка — каза господин Гивънс. — Решила е, че не ме харесва още преди да разговаря с мен.

— Обикновено това им отнема малко повече време — рече Констънс сухо. — Хоуп е очарователна и много представителна. — Тя се изкашля. — Способна е. Ще останете доволен от нея. Обадете й се веднага, щом се приберете вкъщи довечера.

— Ще й се обадя — кимна той. — Хоуп.