Кристина Дод
Такава, каквато си (16)

Глава 15

— Поздравления! — Хоуп сияеше пред телефонното табло, сякаш можеше да види лицето на господин Чело. — Знаех си, че ще можеш да намериш стипендия! Ще можеш да завършиш училище и да станеш известен челист.

— Ще посветя първото си представление в Карнеги Хол на теб. На Хоуп, която винаги е вярвала в мен. — Дълбокият глас на господин Чело се разтрепери за момент. — Когато си мислех, че може и да се откажа, ти беше тази, която ме накара да продължа.

Тя притисна с ръка сърцето си. Беше приятно да знае, че усилията й са оценени.

— Какво ще направиш, за да го отпразнуваш?

— Ще изляза с приятелите си. — Тя чу на фона на думите му викове, поздравяващи го за успеха му. — Всъщност те са вече тук. Но аз трябваше да ти кажа. Опа! — Нещо удари телефона; той го изпусна, но после го вдигна отново и се засмя. — Вдигат ме на ръце. Ще ти се обадя по-късно!

— Добре — каза тя, но връзката вече беше прекъсната.

Е, това беше чудесно. Господин Чело беше получил стипендията си. Точка за добрите момчета.

Мадам Нейнси трополеше в спалнята си, после отвори вратата и влезе в стаята. Облечена беше с електриковосини панталони, синьо-червено карирано сако и червено шалче, и жизнеността й накара Хоуп да примигне.

— Тази сутрин се успах. — Но тя беше усмихната и си тананикаше.

На Хоуп й беше приятно да вижда мадам Нейнси толкова щастлива.

— С господин Уилауърт ли излизахте?

— Не, скъпа, снощи бях на танци с Грегор.

— Грегор? — Кой беше Грегор? Какво се беше случило с господин Уилауърт? Хоуп зяпаше празното му бюро. Какво се беше случило с господин Уилауърт? Не се беше появявал цял ден.

— Срещнах Грегор вчера в бакалията. — Мадам Нейнси отиде до закачалката за палта и започна дългия процес на навличане на връхните си дрехи. — Той е красив мъж, толкова любезен, купи ми чай в гръцка сладкарница, и баклава, която беше много добра, после отидохме в един клуб и танцувахме!

— Това звучи чудесно. — Хоуп беше объркана. — Ами господин Уилауърт?

— Той също е красив мъж. — Мадам Нейнси сви рамене. — Животът е хубав. Двама мъже означава два пъти по-лесно да имаш срещи.

Хоуп се подсмихна. Упованието на мадам Нейнси, че ще намери свой собствен път към щастието.

— А сега трябва да отида до бакалията. — Мадам Нейнси уви с широк жест около врата си пурпурното шалче с ресни и тръгна към вратата.

— Мислех, че сте ходили там вчера.

— Забравих да напазарувам.

Хоуп се засмя отново, докато мадам Нейнси излизаше, и се върна към ученето по физика. Сега тя разбираше задачите, но всяка следваща беше все по-трудна, и на края на страницата тя се спря и замасажира стегнатите мускули на врата си. Само да можеше Гризуолд да е тук, за да помогне.

Разбира се, толкова раздразнен, колкото беше предишната нощ, можеше и да не пожелае.

Тя машинално развърза конската си опашка, вчеса косата си с пръсти и се приготви да я завърже отново.

Вместо това тя си спомни начина, по който Гризуолд я гледаше, когато бе разпуснала коса около раменете си, и я остави да си стои така.

Той искаше нещо повече от това косата й да е разпусната, разбира се. Тя беше наивна, но не и глупачка. Двамата бяха в леглото му, тя се беше отпуснала от целувката му… и постепенно беше осъзнала, че той иска нещо повече от целувка. Той галеше всеки инч от голата й кожа; ръцете й, врата й. После, без тя изобщо да е очаквала подобно нещо, той плъзна ръцете си под тениската й и докосна гърдите й.

И в този момент тя се сепна. Искаше да се махне оттам. Да се махне, преди да е станало твърде късно.

Не беше лесно. Той не искаше да спре, и тя, бог да й е на помощ, също не искаше той да спира.

Сега, когато си мислеше за това, дланите й се плъзгаха по ръцете й и ги потриваха, сякаш тя все още можеше да усети докосването му. Той беше твърде уверен, тя беше твърде уязвима, и ако не внимаваше, щеше да се озове в леглото на Гризуолд. Щеше да стане любовница на Гризуолд.

Тя нямаше време за това. Повтаряше фразата като мантра. Имаше домашна работа за довечера, и домашна работа за вечни времена. Ако Гризуолд станеше неин любовник, той щеше да иска тя да се храни редовно, да спи редовно, да прекарва време с него. Той не беше от типа мъже, които биха я оставили да работи по начина, по който беше свикнала.

Не. Тя нямаше време за това.

И все пак, о, колко близо бяха те един до друг. Топлината му изпълваше студените, празни кътчета на душата й, и тя искаше…

Телефонното табло изжужа. Тя погледна с надежда… после въздъхна. Не беше Гризуолд. Гризуолд не се беше обаждал през целия ден. Беше госпожа Сиамска, която искаше съобщенията си. Хоуп й ги продиктува на фона на ревящата котка.

Това беше един от онези дни. Случваше се да има такива от време на време. Всички се обаждаха за съобщенията си, или за да си побъбрят, или за да помолят за услуга. Не че Хоуп имаше нещо против да прави тези неща, но тя най-накрая разбра физиката и искаше да реши всички прости задачи, преди знанията да се изсипят от задръстеното й съзнание.

И дори когато имаше време да работи, й беше трудно да се концентрира, защото всеки път, когато си помислеше за физиката, тя си спомняше за Гризуолд. Той беше толкова различен от всеки друг мъж, когото тя беше срещала. Той работеше за хляба си, да. Но никога не беше попадал в задънена улица. Винаги беше държал живота си в собствените си ръце и го беше направлявал по свой вкус. Тя можеше да си представи, че при благоприятни условия този човек, този иконом, би могъл да управлява банка или да ръководи корпорация.

След като го беше спряла предишната нощ, той още веднъж се беше опитал да я убеди да го посети следващата вечер, и не беше приел отказа й много охотно. Всъщност Хоуп беше усетила студения му гняв, и ако тя беше негова робиня, той сигурно щеше да се възползва от господарските си привилегии. Ала случаят не беше такъв и това беше добре, защото тя имаше твърде много домашна работа.

Хоуп нагласи слушалките си, взе молива си — и телефонното табло изжужа отново.

Пак не беше Гризуолд. Но тя се застави да звучи бодро, когато каза:

— Здравейте, госпожо Монахан. Как сте в този ясен…

Госпожа Монахан я прекъсна, преди тя да успее да довърши обичайното си поздравление:

— Хоуп, казах ти да не говориш с никого за моята операция.

— Вашата операция? — Госпожа Монахан никога не й беше говорила с подобен тон преди. Сякаш беше не мила дребна възрастна дама, а по-скоро възпитателка със здрава твърда пръчка. — Операцията на бедрената ви става? Аз не съм…

— Не ме лъжи. Току-що ми се обадиха от кабинета на доктор О’Донъл. Имам записан час утре в три за консултация. — С тон, който ясно показваше, че това е страшно престъпление, тя допълни: — Ще ми изпратят кола.

Хоуп се разкъсваше между възможностите да отрече всякакво участие в деянието и да се наслади на факта, че по някакво чудо госпожа Монахан ще получи своята операция.

— Не съм направила нищо! Заклевам се, че не съм!

Госпожа Монахан въздъхна тежко в телефонната слушалка, сякаш овладяваше гнева си.

— Госпожо Монахан, не съм направила нищо, заклевам се в… заклевам се в гроба на майка си.

Госпожа Монахан въздъхна.

— Добре, миличка. Не мисля, че би направила подобно нещо зад гърба ми, но не проумявам кой друг може да го е уредил. — Тя вече звучеше много по-спокойно. — Определено не е правителството. Тази работа с колата го доказва.

Хоуп мислеше усилено, за да намери обяснение.

— Казах на няколко души. Може слухът да се е разпространил и те да са решили да обединят усилия… или нещо такова.

Това звучеше неубедително дори и на самата нея.

— Това трябва да са някакви много големи паралии — рече госпожа Монахан сухо. — Операцията струва над дванайсет хиляди долара.

— Знам. Ще отидете, нали?

— Е, щом някой има нужда да помогне, ще съм голяма неблагодарница, ако не му позволя.

Това беше чудо, доказателство, че на света все още има добри хора — новината поуспокои изтерзаното сърце на Хоуп.

— Обзалагам се, че знам кой е уредил това. Обзалагам се, че е бил Гризуолд.

— Кой?

— Икономът на господин Гивънс. Нали се сещате, от Гивънс Ентърпрайсис.

— Онзи тип, който ми намери ходилката?

— Точно така. Той е страхотен човек, и се обзалагам, че знае с кого да говори в случаи като този…

— Миличка, не обичам да те прекъсвам, но момичетата току-що дойдоха за партия бридж. Искам да им кажа къде отивам утре. Обичам те, миличка.

— И аз ви обичам, госпожо Монахан.

Хоуп остави слушалката с бучка в гърлото. Това беше ден на добри новини.

Тя беше толкова щастлива за госпожа Монахан, че едва не се обади на Гризуолд, за да го пита какво знае за операцията. Но все пак не го направи. Обикновено той се обаждаше по два-три път дневно. Така че това вероятно означаваше, че й е сърдит. Или може би… не беше харесал целувките й.

Сигурно беше зает.

Ами ако… не. Сигурно беше зает.

Ами ако му се обадеше и той я накараше да отиде там отново? Тя не мислеше, че притежава достатъчно твърдост, за да му откаже — както и на себе си — отново. А ако го видеше тази вечер, може би щеше да му даде онова, което той очевидно желаеше от нея.

Тя не можеше да направи това. Просто не можеше. Учението на баща й беше твърде силно, лекциите на майка й бяха твърде запомнящи се.

Но грехът никога не й беше изглеждал толкова привлекателен.

А и той можеше да е добър в това… тя прехапа устни, спомняйки си начина, по който той я беше галил и я беше изучавал…

Може би само един малък разговор. Тя можеше първо да планира какво да каже, и после… телефонното табло изжужа.

Тя погледна към него й осъзна, че Гризуолд й оказва лошо влияние. По-рано тя беше щастлива да се чуе с абонатите. А сега те само прекъсваха мислите й за него.

Беше господин Янек.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя.

Гласът му изгърмя в ушите й.

— Къде, по дяволите, е онова копеле Уилауърт?

Шокирана от езика му и от злобата в гласа му, Хоуп каза:

— Съжалявам, господин Янек, няма го тук.

— Обзалагам се, че го няма — рече той подигравателно. — А онази уличница, с която работи? Онази Прескът?

— Госпожица Прескът? — Хоуп потрепна, когато чу да изговарят името й с такава злоба. — Нея също я няма.

— Предай на тези задници съобщение от мен — изкрещя господин Янек. — Кажи им да се свържат с мен и да ми кажат какво, по дяволите, става, или аз лично ще се погрижа те да съжаляват.

— Господин Янек, ако има нещо, което мога да направя…

Той тръшна слушалката, преди тя да успее да довърши изречението. Хоуп потърка челото си. Погледна към празното бюро на господин Уилауърт. Къде беше той? Какво ставаше? Тя трябваше да се опита да го намери и да му каже за заплахата на господин Янек. Хоуп се изправи и тръгна към ъгъла на господин Уилауърт, и в този момент телефонното табло изжужа.

И този път не беше Гризуолд.

Беше номерът на госпожа Шепард. Беше още рано да се обажда за проверка, но бебето вече закъсняваше. Може би — надяваше се тя — раждането е започнало.

— Госпожо Шепард. Как сте в този ясен…

Гласът на господин Шепард изгърмя в ухото й.

— Хоуп, Шели ражда!

С най-успокоителния си тон Хоуп каза:

— Това е добре. Знаехте, че рано или късно ще се случи.

— Не! Сега! Тук! Тя ражда вкъщи! Водите й току-що изтекоха. Контракциите й започнаха. — Той беше задъхан. — И сега… и сега…

Хоуп се напрегна. Тя измъкна информацията за спешни случи на мадам Нейнси от полицата зад гърба си, като разбута хаотично останалите книги.

— Обадихте ли се на 911?

— Тя не е болна, тя ражда!

И господин Шепард се нуждаеше от подкрепа.

— Изчакайте. Ще се обадя на 911. Те ще изпратят линейка. Останете на линия. Ще се върна и ще ви помогна, но трябва да сте спокоен пред Шели.

— Добре. — Той отговори на нарежданията на Хоуп в нейния тон. — Добре.

Хоуп предаде информацията в кризисния център, после се върна на линията.

— Господин Шепард, имам тук една книга.

— Книга. Добра идея. — Той помълча малко, после каза ядосано: — Аз съм тук с жена, която ражда! Не съм в настроение да чета!

Хоуп се опита да бъде търпелива.

— Книгата обяснява какво трябва да правим в подобна ситуация. Първо, къде е госпожа Шепард?

— На леглото.

— Добре. Когато погледнете между краката й, виждате ли главата на бебето? — Хоуп стисна палци.

— Не. — Той звучеше по-малко паникьосано, но уплашено.

Хоуп въздъхна с облекчение.

— Чудесно! Това означава, че имаме време да изчакаме парамедиците. А сега искам да сложите чисти чаршафи под госпожа Шепард.

— Но от нея изтичат неща!

Нямаше да бъде лесно. Хоуп се обля в пот.

— Господин Шепард, гледали ли сте филмчета за раждане на деца?

— О, да. Ох.

— Нуждаем се от чисти чаршафи. Когато отивате да ги вземете, сложете една тенджера с вода да заври, и отключете предната врата, за да могат да влязат медиците.

— Чаршафи. Вода. Отключване. Добре.

— Дайте ми да говоря с госпожа Шепард.

Той връчи телефона на жена си и Хоуп го чу да казва:

— Тя иска да говори с теб.

— Това е добре. — Госпожа Шепард звучеше изненадващо спокойно. Вероятно изчакваше господин Шепард да излезе от стаята, или дойде поредната й контракция, но не каза нищо през следващата минута. После се обади: — Здравей, Хоуп, извинявай, че те притеснявам, но няма да стане в болницата. Контракциите са през… по-малко… от минута.

Хоуп чуваше тежкото дишане на госпожа Шепард и бързо четеше информацията пред себе си. Сърцето й се сви. Според книгата не разполагаха с много време. Когато госпожа Шепард се върна на линия, Хоуп каза:

— Няма да ви изоставя, докато медиците не дойдат.

— Благодаря… ти.

Хоуп хвърли поглед върху страницата.

— Напъвате ли?

— Бебето идва… сега. Да, напъвам! — Госпожа Шепард звучеше сприхаво.

Това беше нормално. Тя имаше право да е такава. А Хоуп трябваше да помогне на изплашения й съпруг да се появи това бебе.

Госпожа Шепард каза:

— Дойде Майк… с чаршафа. Добре ли си, скъпи? Изглеждаш… пребледнял.

— Дайте ми го на телефона — нареди Хоуп. Когато той вече беше на линия, тя му каза сурово: — Чуй ме, Майк. Не бива да ти прилошава. Не мога да изродя това бебе през телефона. Ти ще трябва да свършиш работата.

— Знам. — Той дори звучеше пребледнял.

— Не припадай. Сложи чаршафа под бедрата й. Може ли тя да облегне краката си на таблата на леглото?

— Добре. И… да. Ъъъ, Хоуп?

Хоуп четеше възможно най-бързо.

— Какво?

— Виждам нещо, и мисля, че е главата на бебето.

— Надявам се, че е така. — Защото ако беше задницата на бебето, тогава всички те щяха да имат проблем. Тя каза окуражително: — Случва се наистина бързо, а, господин Шепард? Но можете да се справите.

— Шели не е доволна.

Хоуп чуваше как Шели стене.

— Тя се справя добре. — Хоуп се молеше тя да се справя добре. — Бебето трябва да дойде с лицето надолу.

— Да, надолу е.

Сърцето на Хоуп туптеше толкова силно, че й се наложи да се изправи.

— Хвани го и дръпни внимателно. Ще…

— Чакай!

Хоуп чу врява на фона на гласа му.

— Парамедиците току-що влязоха — съобщи той развълнувано.

— Добри новини, но ти трябва да хванеш бебето и…

Твърде късно. Господин Шепард хвърли телефона, но тя се надяваше, че е хванал бебето. Хоуп го чу да вика, чу хората да му отговарят и се вкопчи в ръба на бюрото, докато се опитваше да следи събитията, които бяха извън контрола й, които дори не можеше да вижда.

— Това е, госпожо Шепард — чу Хоуп да изрича женски глас. — Вие почти родихте това беше. Всичко е наред. Свършихте трудната част сама. Сега само още един напън…

Хоуп чу плача на бебето, а после за момент настана тишина. След това господин Шепард извика развълнувано, парамедиците започнаха да дават инструкции, и най-накрая Хоуп чу госпожа Шепард да говори с щастлив, напевен тон. Това продължи около две минути, но Хоуп успя да различи само няколко думи… после какофонията внезапно секна. Чу се как хората си говорят, отдалечавайки се, бебето продължаваше да плаче, и Хоуп осъзна, че те си тръгват. Бяха приключили. И никой не се беше сетил да й каже дали новороденото е момче или момиче. Сега, след като кризата беше отминала, дланите на Хоуп бяха влажни, сърцето й все още биеше ускорено, а коленете й се прегънаха. Тя седна обратно в стола и каза:

— Чакайте! Какво е бебето?

Никой не й отговори.

Още по-отчаяно тя каза:

— Някой изключи ли печката?

* * *

Хоуп слезе от автобуса и тръгна по улицата към квартирата си. Мръсен сняг се трупаше по ъглите на хлътналите веранди. Боята от первазите на прозорците се лющеше. Сградите с височина над шест етажа изглеждаха като приведени над улицата, и зидарията се рушеше. В сравнение с къщата в Бийкън Хил, този квартал изглеждаше пълен хаос, и Хоуп установи, че ръката й трепери, докато бършеше замръзнали сълзи от бузите си. Не че беше депресирана. Тя нямаше време да бъде депресирана. Но днес беше помогнала едно бебе да се роди, и никой дори не се беше сетил да й каже дали то е момче или момиче. Не че това имаше толкова голямо значение, важното беше бебето да е здраво… но тя искаше да знае! Беше чула плача на новороденото. Тя беше играла важна роля в това раждане, но в края на краищата беше забравена. Глупаво беше да се чувства наранена, но тя се чувстваше точно така.

Хоуп се беше обадила на 911, но те не й бяха казали нищо, дори и в коя болница са отишли семейство Шепард, така че тя предположи, че са изпратили някого да изключи печката и да затвори телефона.

— Хей, хей, госпожичке, хей! — Мършав, небръснат тийнейджър скочи пред нея от една от високите веранди отдясно.

Тя се спря и заотстъпва назад. Сърцето й се разтуптя. Мили боже! Крадец. Изнасилвач. Дланите под ръкавиците й се изпотиха.

Той я последва; шапката му беше смъкната ниско на челото, устата му беше разтеглена в усмивка.

— Хей, госпожичке, к’во става, а?

— Прибирам се вкъщи. — Тя се стараеше да му отговаря спокойно, но проклинаше себе си.

Когато за пръв път беше минала по тази улица, тя беше нащрек всеки миг. Но никога не се беше случило нищо, и по някое време през последните две години тя беше изгубила онази бдителност, която й беше помагала да запази живота си. Сега беше изправена лице в лице с ново момче, високо, мършаво, което не беше от познатите й главорези, киснещи на групички по ъглите, биещи се или продаващи дрога, или вземащи дрога.

— Госпожичке, плачеш ли? — Той се протегна към лицето й.

Тя се отдръпна и се опита да си спомни уроците, които беше научила в гимназията. За уличния бой. За самозащитата. За съжаление най-важното правило, което си спомни, беше не се набърквай в неприятности, а тя беше пропуснала да го спази.

— Не щеш ли да те докосна? Аз наистина съм готин. — Той имаше искрящите очи на пушач на крек. — Що не ми дадеш нещата в раницата ти?

— Това са книги.

— Обичам книгите. — Бледите му пръсти се подадоха от ръкавиците му, когато той сграбчи ремъка на раницата й. — Имаш ли и пари? Обичам и парите.

Учебниците втора употреба й бяха стрували седмичната й заплата. Знаеше, че би трябвало да ги пожертва: не струваха колкото живота й. Но това беше един ужасен ден в ужасен живот. И тя беше бясна и разстроена, и не беше в настроение да позволи още някой да се възползва от нея.

Тя позволи товарът от пълната й раница да премине в ръцете му, и когато той се олюля, тя дръпна другия ремък. Завъртя се уверено и стовари пълната тежест на книгите върху главата му.

Той падна на колене.

Тя хукна към сградата, където се намираше квартирата й, стиснала раницата в ръка.

Почти веднага го чу зад себе си. Настигаше я.

Тя вложи още повече усилия. Скочи върху стълбите към вратата. Почти я достигна…

И той я дръпна назад.

Краката й се подхлъзнаха настрани и тя падна върху раницата си на тясната площадка. Яростното му лице изплува в полезрението й.

Той имаше нож. Държеше го в дясната си ръка, умело насочен нагоре. Тя не виждаше нищо, освен острието, отразяващо слабите отблясъци на залеза. Единственото, което надушваше, беше миризмата на тялото му и слабият аромат на трева. Чуваше само ръмжащия му глас:

— Глупава кучка. Ще те накарам да съжаляваш.

Тя вече съжаляваше. Не искаше да умира по този начин. Не и сега. Не и тук.

След това тя чу слаб вик — от другата страна на улицата? Или от края на блока?

Но ножът не се разколеба. Той се приближаваше към лицето й. Върхът му се допря до лявото й слепоочие. Тя гледаше младежа и виждаше смъртта си в очите му.

Нов вик, този път по-близък. В подножието на стълбите.

— Хей, глупако, тя е под закрилата на Мамчето!

Нейният нападател хвърли бърз, гневен поглед надолу.

— Не ми пука.

— Ще ти запука, когато Мамчето ти откъсне топките и ги закове на вратата си. — Чу се как някой се качва по стълбите. Друг младеж, също толкова мръсен и вонящ като първия, дойде при тях. — Казвам ти, тази кучка е под закрилата на Мамчето. Омитай се, преди Мамчето да е научила за това.

С крайчеца на окото си Хоуп видя как мръсната ръка трепери в желанието си да я убие — и щеше да стане толкова лесно.

Тя бавно вдигна крака си. Щеше да го изрита в капачката на крака — ако получеше възможност.

После ръката се отдръпна назад. Ножът изчезна в ръкава му. Двамата младежи се затичаха надолу по стълбите и изчезнаха в здрача.

Хоуп остана да лежи зашеметена.

Едва не беше умряла. Отвратителен ден или не, отвратителен живот или не, тя не искаше да й се случи такова нещо.

През дънките й вече се беше просмукала достатъчно киша, която да намокри бельото й, и това я сепна. Лека-полека тя се надигна, изтупа се, огледа ръцете, краката и задника си за наранявания.

Всичко беше наред. С изключение на треперенето на ръцете й и чувството за гадене. И фактът, че тя можеше да бъде заклана пред собствената си врата от мръсен наркоман, заради книгите й, които той после щеше да изхвърли на боклука, и на никой дори нямаше да му пука.

Тя взе решение, сграбчи раницата и се затича надолу по стълбите и нататък по улицата, към автобусната спирка.