Кристина Дод
Такава, каквато си (28)

Глава 27

Зак изглеждаше добре. Ужасно добре. И Хоуп разбра от изражението на лицето му, че трябва само да му кимне и той ще бъде с нея.

Зак я гледаше с толкова силно желание, сякаш бе живял само за момента, когато щяха да бъдат заедно.

По-лошото бе, че тя реагира така, сякаш са били разделени от години. Да вървят по дяволите госпожа Гивънс и леля Сесили, и техните упреци, и техните лекции. Собственото й тяло я предаваше. Унизена и ядосана, че е манипулирана от всички, дори от самата себе си, тя махна с ръка към отдалечаващите се жени.

— Предполагам, че си чул всичко.

— Майка ми и леля Сесили нямаше да ми позволят. — Гласът му беше нисък и дълбок, и той говореше бавно, сякаш тя бе диво животно, което искаше да укроти. — Те искаха да кажат някои неща, които са свещени за жените, и как да накараш някой да се почувства виновен е едно от тях.

Хоуп изсумтя.

— Много ги бива.

— Значи се е получило?

— Все още съм в колата, нали? — Макар че той седеше на шофьорското място, а тя се намираше на задната седалка. — Разговарям с теб, нали?

— Все още има какво да се желае от тона ти.

— И какво? — Тя погледна към заключените врати. — Не мога да изляза навън.

Той натисна един превключвател и отключи.

— Не е честно — промърмори тя. Не искаше сама да решава дали да остане.

Той каза печално:

— Татко ме предупреди, че ще има такива дни, в които няма да печеля, каквото и да правя. — Зак светна лампите в колата и я огледа цялата, мрачното й лице, тъжните очи. — Напоследък преживях доста такива дни.

— Моля те. Едва ли си страдал особено много — рече саркастично тя, съжалявайки за сумрака в колата. По-лесно й беше да се прави на безразлична, когато не го виждаше и не си спомняше как бе изглеждал надвесен над нея, въвличайки я в плътски удоволствия.

— Напротив — отвърна просто той. — Изживях адски страдания, мислейки си, че никога повече няма да мога да те прегърна заради собствената ми глупост. — Той се извърна, за да я погледне, отпускайки ръцете си върху облегалката на седалката.

— Никога нямаше да ме прегърнеш, ако знаех кой си. — Всичко в него, щедрите му устни, белите зъби, загадъчните черни очи, я отвличаше от нуждата да му разясни чувствата си, да изслуша извиненията му, а след това да се отдалечи колкото се може повече от тази ходеща и говореща сърдечна болка. — Майка ти и леля ти като че ли смятат, че не постъпвам честно, като отказвам да те изслушам.

— А ти?

— Предполагам, че са прави. — Тя погледна към скръстените си ръце. — Предполагам, че си го заслужаваш.

— Така е. — Той облегна брадичка на юмруците си. — Знаех, че няма да останеш доволна заради Гризуолд и смятах да ти кажа… онази нощ.

Сърцето й подскочи.

— И според теб какво щях да направя? Да кажа: „Няма проблем, че ме излъга, ти си богат“?

— Да, точно това си помислих. — Устните му се разтегнаха в мрачна усмивка при спомена. — Реших, че ще проявиш практичност.

— Практичност! Ти… — Тя млъкна и посегна към дръжката на вратата.

— Не! — Той също посегна към дръжката. — Изслушай ме!

Тя не можеше да повярва.

— Какво? Вече не съм затворена в колата с теб, но ако реша да изляза, ти ще ме последваш?

— Да, освен това в колата е по-топло.

Логиката му беше безупречна и вбесяваща. Тя затвори отвратено очи и отпусна глава на облегалката. Зак не знаеше как да губи.

Той не знаеше как да губи и тя бе безнадеждно влюбена в него. Каква гадна комбинация.

— Признавам, че получавам специални привилегии, защото съм богат. — Гласът му прозвуча много по-близо.

Тя изненадано отвори очи.

Той беше прескочил през облегалката на седалката и сега се приближаваше към нея през дългата лимузина.

Тя протегна ръка, давайки му знак да спре.

Той не й обърна внимание. Движеше се бавно, но все пак се движеше, промъкваше се към нея като лъв с черни дънки и черен пуловер.

— Няма да се откажа от парите си, за да те направя щастлива. Това ще направи мен нещастен.

— И без това няма да се получи. — Нещата се развиваха толкова бързо. — Ти си свикнал да бъдеш богат. Просто отново ще натрупаш състояние.

— Да, сигурно. — Докато се приближаваше към нея, той продължаваше да говори успокояващо. — Но не осъзнах колко ще те нараня, когато не повярвах в теб, и доказах, че не те разбирам изобщо, когато реших, че си като всички останали жени, и ще ти хареса да притежаваш свой собствен милионер.

— Не искам да съм длъжница на никого.

— Но ти имаш мен.

— Не е вярно и ще спреш ли да се промъкваш към мен?

— Добре. — С едно гъвкаво, решително движение той се извъртя и седна до нея. Придърпа я в обятията си, притисна главата й към гърдите си, и опря бузата си в темето й. Въздъхна и се отпусна. — Така е по-добре.

Хоуп беше направила огромна стратегическа грешка. Притиснала глава към гърдите му, тя просто не можеше да се сети и за една добра причина да го мрази. Единственото, за което можеше да мисли, бе, че той ухае… толкова хубаво. Сърцето му биеше под ухото й. Обливаше я с жарта на тялото си и на нея й се струваше, че не й е било топло от последния път, когато го беше видяла.

След това си спомни болката от последната седмица, как се беше разкрила пред него и как той се беше възползвал от първата възможност, за да я нарани.

Хоуп го отблъсна.

— Не мога да го направя. Не мога да рискувам с теб.

Той инстинктивно посегна да я сграбчи, но застина на мястото си.

— Защото те нараних?

— Да!

— Или защото се страхуваш, че съм същият като онези хора от Хобарт и че е по-лесно да се свреш в малкото си тъмно ъгълче, барикадирана в сляпото си тесногръдие, вместо да рискуваш да ме обичаш?

Всяка дума приличаше на умело нанесен удар и Хоуп не знаеше как да се защити.

— Ако е защото те нараних, тогава го разбирам. Съжалявам, напълно, отчаяно съжалявам. Поемам отговорността за всичките си действия и ти обещавам, че ще направя всичко по силите си, за да те накарам отново да повярваш в мен. Мога да го направя. — Той я облегна в ъгъла. — Но ако го правиш заради онова, което ти се е случило в миналото, значи не си по-добра от мен.

— Какво? — От всички неща, които бе очаквала да чуе от него, това беше най-неочакваното.

— Прекарах целия си живот, без да се разкривам пред никого, защото опитах веднъж и ме нараниха. И сега, независимо дали ти харесва или не, аз се разкрих пред теб и когато те видях с Бакстър, направо полудях от… ами… страх. Страхувах се, че съм постъпил като последния глупак. Боях се, че ми се присмиваш. Боях се, че вече е твърде късно за мен. Направих впечатляващ опит да си съсипя живота, като прогоних единствената жена, която можеше да ме направи щастлив. — Той се надвеси над нея. — А ти по същия начин ли ще постъпиш? Няма да рискуваш с мен, защото някой те е наранил преди и те е страх да бъдеш наранена отново?

— Отново! — Думите му я разкъсваха, караха я да вижда в себе си не жената, която си бе създала живот от пепелта на миналото, а една страхливка, която се боеше от силните чувства и съществуваше, само за да може да избяга от тях и от мъката, която причиняват.

— Да, отново, но в бъдещето. Ти трябва да повярваш, че между нас ще бъде различно. Ако се омъжиш за мен, ние сигурно ще се караме и понякога ще се нараняваме един друг. Така става с женените хора. Но под всичките тези сблъсъци и гняв, аз те обичам. — Той се отдръпна от нея в другия ъгъл на колата, лишавайки я от топлината си, от аромата си, от цялото си същество. — Ти каза, че използвам богатството си като щит. Права си, но ти използваш миналото си като щит.

Тя искаше да го отрече, но всичко, което беше казал той, бе истина. Проклет да е. Как може да е толкова безмилостен, че да я накара да се изправи срещу неумолимите факти… за самата нея?

— Обичам те. Винаги ще те обичам, но не мога да те накарам да го повярваш. Не мога да те накарам да останеш. — Той седеше в ъгъла, тъмна фигура… мъжът, когото обичаше.

Това бе по-лошо и от момента, когато отключи вратите.

Това беше Зак, който я караше да вземе жизненоважно решение. Каквото и да избереше, ако направеше грешка, нямаше да й остане нищо, освен шепа нещастие.

А тя искаше повече от това.

— Всъщност не съм страхливка.

Мълчанието му изразяваше съмнение.

— Опитвам се да постъпя правилно, но не е лесно да разбера кое всъщност е правилното. Защото ако някога ми кажеш да си отида, животът ми ще стане пуст и студен и аз не знам дали ще успея да оцелея. — Хоуп си припомни вечерите им, разговорите, начинът по който я бе гледал, сякаш тя бе единствената жена на света… фактът, че когато я бяха нападнали, в главата й се беше появила една-единствена мисъл. Да отиде при него. — И ако не остана с теб, тогава гарантирано ще бъда нещастна до края на живота си. Значи всичко опира до доверието. Ти твърдиш, че ми вярваш и аз… нищо не мога да направя. Освен също да ти се доверя. — Тя го изчака да реагира, да я вземе в прегръдките си и да заяви колко е щастлив.

Зак не помръдна от мястото си.

Тя осъзна, че като истински лукав звяр той очаква от нея да направи следващата стъпка. Думите не бяха лесни за изричане, но трябваше да събере целия си кураж, за да действа. Тя се отблъсна от стената и на четири крака пропълзя по седалката. Постави ръце на раменете му и го погледна в очите.

— Обичам те, Закарая Гивънс. Каквото и да се случи в моя живот или в твоя, винаги ще те обичам.

Очевидно бе произнесла правилните думи, защото той я придърпа към себе си и тя седна в скута му.

Ръцете му я обгърнаха и той положи главата й върху рамото си. Притисна я силно и я целуна с цялата страст, която бе потискал през времето на раздялата им. С цялата страст на всичките му самотни години.

Тя отвърна на целувката му без колебание, защото най-после бе сигурна, че е срещнала мъжа, на когото винаги може да вярва. Сърцето му туптеше под ухото й пръстите му трепереха, докато галеше ръката й.

Отдръпвайки се съвсем леко от нея, той промърмори:

— За всичко съм виновен аз. Толкова време, каквото и да направех, смятах, че съм прав. Убедих себе си, че няма да те интересува, че съм те лъгал. Смятах, че ще проявиш здрав разум, както всички останали жени в живота ми, и ще ми простиш всичко.

Тя се ококори.

— Здрав разум?

Той целуна връхчетата на пръстите й.

— Разумно е да искаш удобен живот, но ти — ти искаше почтеност и истина, и всички онези добродетели, за които бях забравил. Слава богу, че прошката също е добродетел, и то такава, която признаваш и притежаваш.

— Дъщеря на пастор — прошепна Хоуп и обвивайки ръце около врата му, тя придърпа устните му към своите.

Да му прости? Разбира се, че му прощаваше. Възпитанието й го изискваше, но по-важното бе, че тя го обичаше. Всяка клетка в тялото й пееше от удоволствие, докато го целуваше също толкова страстно, колкото и той нея. Това бе желание, буйно и неудържимо. Гърдите я боляха; утробата й се свиваше. Целувките му я подготвяха за тялото му.

Всъщност не беше точно така. Тя бе готова още когато видя профила му: черната, права коса, хлътналите бузи, изразената челюст. Всичко у него я бе впечатлило още когато го беше смятала за иконом. Всичко това я привлече и сега.

Те се целуваха отчаяно, страстта нарастваше. Ръцете й се плъзнаха под пуловера му и когато докоснаха голата му кожа, и двамата изохкаха така, сякаш не съществува по-голямо удоволствие от това. Тя докосна с възхита оформените мускули на корема му, ръцете й се плъзнаха към гърдите му, откривайки удоволствие в гладката му кожа, къдравите косъмчета на гърдите му, щръкналите зърна. Той улови ръцете й и ги притисна към себе си.

— Не трябва. Не тук. Не в колата.

Тя почти не го чуваше. Беше гладна и угощението беше пред нея — и под нея.

Той беше нейното угощение.

Притежаваща собствен ум и настоятелност, ерекцията му се притисна към задничето й. Той може и да казваше, че не трябва, но тялото му ясно заявяваше исканията си.

Тя се изпълни с жестоко удовлетворение. Не искаше да е единствената, която се чувстваше така.

Освободи се от прегръдките му, хвана ръката му и я плъзна под пуловера си, към гърдите.

Той притвори очи, изследвайки очертанията им, плъзгайки палец по щръкналото й зърно, обхващайки я за миг. Продължителен миг, достатъчен за нея да свали пуловера му и да огледа мускулите, които я омагьосваха. Тя притисна глава към шията му и вдъхна дълбоко. Никога нямаше да забрави аромата му, неуловим, пикантен и абсолютно негов. Едно вдишване бе достатъчно, за да може желанието й да разцъфне като цвете под лятното слънце. Устните й проследиха ключицата му, вкусиха кожата му, омаяни от вкуса на здрав, силен мъж.

Хоуп усещаше борбата му да запази контрол. Стягането на бедрата, свиването на корема му я съблазниха още повече. Тя нежно близна гърлото му и се гмурна към зърното му, поемайки го в устата си.

И въпреки това той устоя.

Тя заби зъби в плътта му.

Леко, нежно ухапване, ефектът от което бе наелектризиращ. Тя се озова по гръб на седалката с вдигнати във въздуха крака, между които лежеше Зак.

Той дишаше накъсано. Лицето му се бе вцепенило от похот. Раменете му скриваха интериора на колата и светът отвъд стените й. Мирисът на кожена тапицерия ги обгръщаше в лукс, тъмните прозорци ги скриваха от преминаващите. Той притисна хълбоци към нейните в кръгово движение, което я накара да се вкопчи безпомощно в раменете му и да изстене.

Точно това бе искала. Зак, див и развратен, който я иска толкова отчаяно, колкото го желае и тя.

Хоуп отчаяно се опитваше да отърве себе си и него от платовете, които им пречеха, но бе твърде погълната от страстта му и можеше само да следва движенията му.

— Сега само ще го вкусим — прошепна в ухото й с нисък, дълбок глас. — Така ще бъдем още по-гладни… за довечера.

Той сграбчи бедрата й и я задържа неподвижна, засилвайки движенията си, разпалвайки пламъка й с всяко деликатно докосване. Тя се гърчеше под тялото му, опитвайки се да намери удовлетворение, да достави удоволствие, да направи онова, за което тялото й — телата им — копнееха.

Това бе неравна борба. Той беше по-силен, по-решителен и познаваше по-добре от нея уязвимите й места и как да ги използва. Копнежът между краката й премина в агония, която ставаше все по-неистова. Стоновете й преминаха в хленч.

— Моля те. — Тя се вкопчи в раменете му. Пръстите й се забиха в мускулите му. — Моля те.

Той продължи безмилостните си движения, докато най-накрая всичко около нея не бе обхванато от могъщ спазъм, който я повдигна от седалката. Той пусна бедрата й, позволявайки й да се притисне към него, докато кулминацията й набираше сила. Тя се захранваше от само себе си, от него, от дългите студени нощи, от обожанието му и от облекчението, че най-после бе излязла от сенките на миналото и се къпеше в слънчева светлина. Тя се движеше и стенеше, безпомощна в хватката на страстта, а той се движеше с нея, окуражавайки я с прегръдката си и шепота си.

Най-после движенията й се забавиха и спряха. Хоуп си пое дъх и осъзна… искаше още и искаше и той да получи още. Посегна към колана му.

— Не можем. — Зак улови ръцете й и ги задържа. — Не можем. Всички ни гледат през прозорците. Мисли, Хоуп. Искаш ли да се срещнеш с твоя бр… — Гласът му секна за миг. — … с моя баща за пръв път, след като той е видял как колата се клати?

Хоуп изстена и отпусна глава назад. С презрение в гласа тя рече:

— Надявам се, че гласът на здравия разум няма да бъде причина за редовни издънки.

— Не. Обещавам, че няма да бъде така. Господи, не. — Лицето на Зак бе изопнато от мъка. — Но работата е там, че ако той реши, че те любя, ще ме измъкне от колата за врата.

— Баща ти? — В гласа й прозвуча недоверие. Тя бе разбрала, че баща му е доста възрастен.

Зак се изсмя треперливо.

— Не. В къщата има други хора. Важни хора.

Не й пукаше.

— Направо съм отчаяна — предупреди го тя. — Нямам представа на какво съм способна, ако скоро не получа пълно удовлетворение.

Докато се надигаше от нея, тъмният му, буен поглед се разсея.

— Аз ще ти кажа дефиницията на думата отчаяние. Някога чувала ли си термина „подути топки“?

Хоуп се засмя гърлено.

— Хм. Да. — Тя се изправи и приглади косата си.

Беше си мислела, че ще усеща вкуса му, аромата, удоволствието от тялото му само в сънищата си. Действителността беше много по-добра.

— Съжалявам, че се проявих като глупак, но това не са глупости. — В гласа му не се долавяше и капчица смирение. — Обичам те и ще те направя щастлива. Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало.

Тя му се ухили — първата радостна усмивка от дни.

— Радвам се, че го осъзнаваш.

— Ще се омъжиш ли за мен?

— С цялото си сърце.

Той целуна ръката й.

— Благодаря ти. — Целуна дланта й. — Благодаря ти.

— Но — тя трябваше да го каже, — колкото и да те обичам, все пак трябва да намеря семейството си и сигурно ще има моменти, в които ще съм разсеяна или раздразнена…

Той отново я целуна, прекъсвайки думите й. После взе лицето й в шепи и я погледна в очите.

— Скъпа, трябва да ме изслушаш. Това е много важно. — Лицето му беше неподвижно, почти сериозно. — Няма да успеят да го задържат още дълго в къщата.

— Кое?

— Намерих ти подарък. Много специален подарък. — Той я хвана за раменете и я изправи.

Хоуп преглътна.

— Какво не е наред?

— Всичко е наред. Не се притеснявай. Това е хубаво. — Но лицето му все още беше сериозно. Много сериозно. Той бързо навлече пуловера си. Извади мобилния си телефон — тя позна в него същия, който му беше върнала — обади се и заговори: — Готови сме. Излезте.

Зак отвори вратата на колата, помогна й да излезе и я обърна с лице към къщата.

— Какво е това? — попита тя. — Какво става?

Прегърнал я през кръста, той посочи младия мъж, който бързо слизаше по стълбите към нея.

— Ето го, Хоуп. Погледни.

Непознатият беше висок, с тъмен тен, черна коса и най-зелените очи, които беше виждала някога. Очи, които не се откъсваха от нея.

Докато го гледаше, тя се напрегна, макар да не знаеше защо.

— Кой е този? Чувствам се така, сякаш би трябвало… — Дъхът й секна. Сърцето й заби лудо. Гласът й преливаше от недоверие, когато попита: — Гейбриъл?!

Зак я прегърна, подкрепяйки я, когато коленете й омекнаха и тя едва не се свлече на земята.

— Да, скъпа, той е.

— Гейбриъл! — Изпълни я велика радост. — Гейбриъл, наистина ли си ти? — Тя се затича към него, викайки: — Слава богу, това е Гейбриъл!

Той я сграбчи през кръста и я завъртя около себе си.

— Хоуп, търсех те… О, Хоуп!

Тя се опита да го погледне, да види лицето му, но погледът й бе размазан от сълзите.

— Как…?

— Бях тук. В Бостън. Мислех, че живееш тук някъде, но не можех да те намеря. Бях готов да се откажа, когато той дойде… Господин Гивънс… Зак.

Тя видя как Зак се приближава към тях, наблюдавайки ги със задоволство, сякаш най-голямото му желание се е сбъднало.

Нейното се беше сбъднало. Беше намерила брат си. Надяваше се, че ще успее да намери и сестрите си.

И имаше Зак.

Тя се откъсна от прегръдката на Гейбриъл и се хвърли в ръцете на Зак, обсипвайки го с целувки в ликуващ изблик на любов.

— Благодаря ти, скъпи мой, мили мой, прекрасен, идеален мъж.

След това протегна ръка и към Гейбриъл и го привлече в прегръдката. Тримата стояха заедно и се прегръщаха, твърде развълнувани, за да кажат нещо.

А в къщата майката и бащата на Зак, Гризуолд, леля Сесили и Свен се отдалечиха от прозорците.

— Стига сте си бърсали очите, хора — рече намръщено бащата на Зак, след което извади собствената си кърпичка и си издуха шумно носа. — Трябва да планираме сватбата.