Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (135)

31.

— Алилуя, алилуя, алилуя! — възкликва Холи и се плесва по челото. Приключила е с компютър 1 — на него няма нищо особено — и е преминала на компютър 2.

Джером откъсва поглед от компютър 5, който, по всичко личи, е пълен само с видеоигри от рода на „Голямата автокражба“ и „Дълг на честта“.

— Какво?

— Чат-пат налитам на някой, който е по-смахнат дори от мен — отговаря Холи. — Тогава ми се повишава настроението. Ужасно е, знам, но нищо не мога да направя.

Ходжис изохква и се надига от стълбището, за да види какво има. Екранът е осеян с малки снимчици. Изглеждат безобидни — сякаш по нищо не се отличават от фотосите на разголени мадами, които той и приятелите му разглеждаха в „Адам“ или „Хубави крачета“ в края на петдесетте. Холи увеличава три и ги подрежда в редица. Дебора Хартсфийлд с прозрачен пеньоар. Дебора Хартсфийлд по секси нощничка. Дебора Хартсфийлд в розово — по сутиен и гащички с воланчета.

— Божичко, та това е майка му — възкликва Джером. На лицето му е изписано отвращение, недоумение и учудване. — И както изглежда, е позирала!

Ходжис е на същото мнение.

— Случаят е само за чичко Фройд — коментира Холи. — Защо непрекъснато си разтривате рамото, господин Ходжис?

— Разтеглил съм мускул — казва той. Но вече подозира, че причината е друга.

Джером поглежда десктопа на компютър 3, превключва на снимките на госпожа Хартсфийлд, но изведнъж ги затваря и отново се взира в десктопа.

— Олеле! Виж, Бил!

В долния ляв ъгъл на монитора има иконка — син чадър.

— Отвори я — нарежда Ходжис.

Джером я отваря, но папката е празна. Няма неизпратени съобщения, а както се знае, старата кореспонденция от „Синия чадър“ отлита направо в електронния рай.

Джером сяда пред компютър 3.

— Това трябва да е работният му компютър, Холс. Сто на сто.

Тя сяда до него.

— Мисля, че другите са най-вече камуфлаж — за да се престори, че цъка на звездния кораб „Ентърпрайз“, ако се наложи.

Ходжис посочва папка, кръстена 2009.

— Я да видим в тази.

На екрана се отваря друга папка, кръстена „ОБЩИНСКИ ЦЕНТЪР“. Джером го отваря и излиза дълъг списък със статии за кървавите събития от април 2009.

— Мръсникът си е правил албум с вестникарски изрезки — казва Ходжис.

— Прегледай всичко на този компютър — заповядва Холи на Джером. — Започни с харддиска.

Момчето започва оттам.

— По дяволите, вижте тази гадост. — Посочва папка „ЕКСПЛОЗИВИ“.

— Отваряй! — Холи го хваща за раменете и го разтърсва. — Отваряй, отваряй, отваряй!

Джером се подчинява и се показва друга папка. „Чекмеджета в чекмеджетата“ — помисля си Ходжис. Компютърът не е нищо друго освен викторианско бюро с подвижен капак и безчет тайни отделения.

— Ей, момчета, вижте само! — Холи им посочва един файл. — Свалил е цялата „Готварска книга на анархиста“ от „Битторент“. Това е незаконно!

— Ти пък! — пренебрежително подхвърля Джером и тя забива юмрук в гърба му.

Болката в рамото на Ходжис се усилва. Той пак се качва горе на стълбището и тежко присяда. Помощниците му, приведени над компютър 3, не забелязват, че се е отдръпнал. Той слага ръце на бедрата си („Моите дебели бедра, моите тлъсти бедра“) и започва бавно и дълбоко да диша. Само това липсваше: да получи инфаркт в къща, където е проникнал с взлом, придружаван от непълнолетен и с жена, в чиято глава е пълен хаос. Къща, където на горния етаж лежи мъртва красавица — момичето на масов убиец.

„Моля ти се, Господи, само да не е инфаркт. Моля ти се.“

Прави още няколко дълбоки вдишвания и издишвания. Сподавя едно оригване и болката започва да намалява.

Ходжис седи с наведена глава и гледа в процепите между стъпалата. Нещо проблясва на светлината от флуоресцентните лампи. Той се отпуска на колене и пропълзява под стълбището, за да види какво е. В дланта му натежава сачмен лагер от неръждаема стомана, по-голям от тези в Бияча. Ходжис съзира изкривеното си отражение в облата му повърхност и в главата му се избистря една мисъл. Не, не се „избистря“ — по-точно изплува като подутия труп на удавник.

Още по-нататък под стълбището е захвърлен зелен чувал за боклук. Ходжис изпълзява до него, стискайки в юмрук сачмения лагер, и чувства как паяжините, провиснали под стълбището, милват олисяващото му чело. Джером и Холи възбудено спорят, но сега не му е до тях.

Хваща чувала със свободната си ръка и запълзява назад. Капка пот парва окото му и той примигва. Отново сяда на стъпалата.

— Отвори му пощата — казва Холи.

— Голям началник се извъди! — оплаква се Джером.

— Отваряй, отваряй, отваряй!

„Именно началник“ — помисля си Ходжис и отваря чувала за боклук. Вътре има парчета жица и счупена печатна платка. Те лежат върху някаква дреха в цвят каки, може би риза. Ходжис смита парчетата от жица настрана и изважда дрехата. Не е риза, а туристически елек с множество джобове. Хастарът е срязан на няколко места. Той бърка в един прорез и намира още два сачмени лагера. Това не е туристически елек, вече не. Бил е приспособен за друга цел.

Масово убийство.

Незнайно защо Брейди го е опразнил и изхвърлил. Дали защото се е пренасочил към трудовата борса тази събота? Сигурно. Експлозивите са в колата му, освен ако междувременно не е откраднал друга. Той…

— Не! — изпищява Джером и продължава да вика: — Не! Не, не. ЗА БОГА, НЕ!

— Моля ти се, дано не е това — проплаква Холи. — Дано не е това.

Ходжис захвърля елека и бързо слиза при компютрите, за да види какво е докарало до ужас стажант-Уотсъновците. Става дума за писмо от сайта FanTastic, в което се благодари на господин Брейди Хартсфийлд за поръчката му:

„Можете незабавно да разпечатате билета си. В залата е забранено влизането с чанти или раници. Благодарим ви, че поръчахте от FanTastic, където най-яките места за най-яките концерти са на един клик разстояние.“

По-надолу пише: РАУНД ХИЪР: ЗАЛА „МИНГО“ ЦЕНТЪР ЗА КУЛТУРА И ИЗКУСТВА НА СРЕДНИЯ ЗАПАД, 3 ЮНИ 2010, 19.00 ЧАСА.

Ходжис затваря очи. „Значи все пак е шибаният концерт. Допуснахме грешка, което е обяснимо… но не и простимо. Моля ти се, Господи, не му позволявай да проникне вътре. Моля ти се, Господи, направи така, че служителите на Кибритлията да го заловят на входа.“

Това може да се окаже по-голямо зло, тъй като Лари Уиндъм живее с идеята, че си има работа с педофил, а не с луд бомбаджия. Ако той забележи Брейди и се опита да го закопчае с типичната си грубост и припряност…

— Седем без петнайсет е. — Холи показва дигиталния часовник върху екрана на компютър 3. — Възможно е да чака на опашката, но сигурно вече е влязъл.

Ходжис знае, че тя е права. Заради многото деца са започнали да пускат преди шест и половина.

— Джером — казва той.

Младежът не отвръща. Втренчил се е в писмото на екрана, потвърждаващо покупката, и когато полага ръка на рамото му, Ходжис има чувството, че докосва камък.

— Джером.

Той бавно се обръща. Гледа стреснато.

— Какви сме идиоти — прошепва.

— Обади се на майка си. — Гласът на Ходжис е спокоен, което не му струва никакви усилия, защото е в силен шок. Пред очите си непрекъснато вижда сачмения лагер. И срязания елек. — Обади й се още сега. Кажи й да вземе Барбара и другите момичета и да се омитат.

Джером изважда мобилния от калъфчето на колана си и натиска копчето за бързо избиране. Холи се е втренчила в него, стиснала здраво ръце пред гърдите си; изпохапаните й устни са се отпуснали в гримаса.

Джером почаква, изрича едно проклятие и обяснява:

— Трябва да се махнете оттам, мамо. Прибери момичетата и тръгвайте. Не ми звъни да ме разпитваш, просто тръгвайте. Не тичайте. Просто излезте!

Затваря й и им обяснява това, за което бездруго са се досетили:

— Гласова поща. Звъня много, значи не говори по него и не е изключен. Не разбирам.

— А сестра ти? — пита Ходжис. — Вероятно си носи телефона.

Още не е завършил, а Джером вече е натиснал бързото избиране. Чака, както се струва на Ходжис цял век, макар да става дума за десет-петнайсет секунди. Тогава Джером проговаря:

— Барб! Защо не ми вдигаш, по дяволите? Вие с мама и другите момичета трябва да се махнете оттам! — Затваря. — Нищо не разбирам. Сестра ми винаги носи мобилния си, той буквално се е сраснал с нея и няма как да не е усетила вибра…

— Аки и пики! — въздиша Холи, но не й е достатъчно и добавя за разкош едно „Мамка му!“.

Двамата се обръщат към нея.

— Залата голяма ли е? Какъв е капацитетът й?

Ходжис се опитва да си спомни каквото знае за „Минго“.

— Четири хиляди места. Не помня допускат ли се правостоящи, но го пише в инструкциите за аварийна и противопожарна безопасност.

— А на този концерт са дошли главно момичета. Момичета, които буквално са се сраснали с мобилните си телефони. Повечето бърборят по тях в очакване на шоуто. Или пускат есемеси. — В очите й се чете неподправен ужас. — Линиите са претоварени. Длъжен си да опитваш, Джером. Длъжен си да опитваш, докато не се свържете.

Той кимва вдървено, обаче гледа Ходжис.

— Телефонирай на приятеля си. Онзи, който отговаря за охраната.

— Да, само че не оттук. В колата. — Той пак си поглежда часовника. Седем без десет. — Отиваме в ЦКИ.

Холи притиска юмруци към лицето си.

— Да — изрича тя и Ходжис се улавя, че мисли за думите й, произнесени по-рано: „Те не могат да го намерят. Ние можем.“

Въпреки желанието си да се изправи в пряк сблъсък с Хартсфийлд — здраво да го стисне за гушата и да гледа как очите му се изцъклят и дъхът му спира — Ходжис се надява, че тя бърка. Защото ако само те тримата имат шанс да попречат на Брейди, може би вече са закъснели.