Стивън Кинг
Мистър Мерцедес (1)

Сив мерцедес

9-10 април 2009 г.

 

Оги Оденкърк имаше датсун, модел ’97, който още му служеше вярно въпреки многото навъртени километри, но бензинът беше скъп, особено за безработен човек, а Общинският център се намираше в другия край на града, затова той реши да вземе последния автобус за тази вечер. В единайсет без двайсет слезе на спирката — раницата беше на гърба му, под мишница носеше навития спален чувал. След три-четири часа пухеният чувал щеше да му дойде добре, защото нощта беше мъглива и студена.

— Стискам ти палци, готин — подхвърли му шофьорът. — Сигурно ще ти излезе късметът, щото ще си първият.

Само че не беше. Оги се изкачи по широката, стръмна алея към голямата зала и видя пред редицата от врати най-малко двайсет и четири човека — някои стояха прави, повечето бяха седнали. Жълта лента с надпис „НЕ ПРЕМИНАВАЙ“ беше опъната на метални колчета така, че се получаваше сложен лабиринт. Трик, прилаган пред киносалоните и пред банката (на която в момента Оги дължеше доста пари), за да се поберат максимален брой хора на минимално пространство.

Като наближи опашката (скоро безработните щяха да заприличат на танцуващи конга^[1]), Оги се втрещи — жената в края на върволицата носеше бебе в кенгуру. Детенцето спеше, бузките му бяха зачервени от студа, при всяко вдишване гърдите му хриптяха.

Непознатата чу пъхтенето на Оги и се обърна. Беше млада и хубавичка въпреки тъмните кръгове под очите. До себе си беше оставила чанта от съшити парчета плат, вероятно съдържаща най-необходимото за бебето.

— Здрасти — промърмори. — Добре дошъл в клуб „Ранно пиле“.

— Дано накрая запеем — подхвърли той, поколеба се, каза си: „Какво пък толкова?“ и й подаде ръка: — Приятно ми е. Огъст Оденкърк. Оги. Наскоро ме съкратиха поради намален обем на работата. Така през двайсет и първи век ти духват под опашката. Да си говорим на „ти“, става ли?

Жената се здрависа с него — в ръкостискането й нямаше смущение или плахост.

— Бива. Аз съм Джанис Крей, а мъничето, което е радостта на живота ми, се казва Пати. Би могло да се каже, че и мен ме съкратиха. Работех за едно семейство в Шугър Хайтс. Мъжът е собственик на автокъща. — Тя забеляза, че Оги потрепери, и кимна: — Да, знам. Каза, че не им се разделя с мен, но трябвало да затегнат коланите.

— Сума народ затяга коланите — отбеляза той и си помисли: „Толкова ли не можа да намериш на кого да оставиш детето? Никого ли си нямаш?“

— Налагаше се да взема Пати. — Дори Джанет Крей да не притежаваше телепатична дарба, надали се беше затруднила да прочете мислите му. — Никого си нямам. Абсолютно никого. Съседското момиче не може да остане цяла нощ даже и срещу заплащане, пък и без това нямам пари. Не знам какво ще правя, ако не ме назначат.

— Вашите не могат ли да гледат Пати?

— Те живеят във Върмонт. Ако имах малко ум в главата, щях да взема бебето и да замина при тях. Толкова е красиво там! Само че и нашите си имат ядове. Татко казва, че къщата им е потопена. Не в буквалния смисъл — не ги е заляла реката или нещо подобно, — а финансово.

Той кимна — същото се случваше и с много други хора.

Няколко коли се задаваха по стръмното възвишение, започващо от Марлборо Стрийт, където Оги беше слязъл от автобуса. Завиха наляво към обширния паркинг, който сега беше празен, но несъмнено щеше да е претъпкан с коли призори… много преди Временната борса за трудова заетост, организирана от местната община, да започне работа. След като колите — нито една не беше нова, спряха, от повечето слязоха по трима-четирима кандидати за работа и тръгнаха към залата. Оги вече не беше последен на опашката, която беше стигнала почти до първия завой на лабиринта.

— Ако си намеря работа, ще взема детегледачка — добави Джанет. — Тази вечер обаче двете с Пати трябва да издържим.

Бебето се закашля (Оги потръпна), размърда се в кенгуруто, после сякаш се успокои. Поне то беше на топличко, дори на ръчичките му бяха нахлузени мънички ръкавички.

„Децата са издръжливи“ — помисли си, но мисълта не го успокои. Спомни си за Прашните бури^[2] и за Голямата депресия. За него и тази беше много голяма. Преди две години всичко беше наред. Не живееше нашироко, но свързваше двата края и през повечето месеци дори заделяше по някой и друг долар. Сега всичко беше отишло на кино. Направили бяха нещо с парите, но той не проумяваше точно какво — беше дребен чиновник в експедицията на „Грейт Лейкс Транспорт“ и разбираше само от фактури и как да използва компютъра, за да изпраща стоки по влака, по въздух и по вода.

— Хората ме виждат с бебето и си казват, че съм безотговорна — затюхка се Джанис Крей. — Знам, че е така, разбирам го по израженията им, видях и твоята реакция. Ама какво да правя? Даже съседското момиче да можеше да остане през нощта, щеше да ми вземе осемдесет и четири долара. Осемдесет и четири!!! Заделила съм пари за наема за следващия месец, но после… после ми е спукана работата. — Усмихна се и под светлината на високите натриеви лампи Оги видя сълзите по миглите й. — Май бърборя несвързано.

— Не е необходимо да се извиняваш, ако това е извинение — промърмори той.

Опашката беше стигнала до първата извивка и се беше върнала до мястото, на което стоеше той. Жената имаше право — мнозина чакащи зяпаха заспалото бебе в кенгуруто.

— Не, не се опитвай да ме успокоиш. Аз съм самотна майка, при това безработна. Искам да се извиня на всички за всичко. — Обърна се и погледна банера над вратите, на който пишеше: „ГАРАНТИРАНИ 1000 РАБОТНИ МЕСТА!“ Отдолу имаше още един надпис: „Ние се грижим за нашите съграждани! КМЕТ РАЛФ КИНСЛЪР.“ — Понякога ми се иска да се извиня за „Кълъмбайн“^[3], за атентатите на 11 септември и задето Бари Бондс^[4] се тъпче със стероиди. — Изкикоти се почти истерично и добави: — Понякога дори ми се иска да се извиня за експлозията на космическата совалка, макар че по онова време още не бях проходила.

— Не се безпокой — промърмори Оги. — Всичко ще се оправи. — Нали така се казваше в подобни случаи?

— Само да не беше толкова влажно. Увила съм я като пашкул, защото очаквам да застудее, но тази влага… — Жената поклати глава. — Обаче ние ще успеем, нали, Пати? — Думите й бяха храбри, но печалната й усмивка издаваше отчаянието й. — Дано поне не завали.

Не заваля, но стана още по-влажно — виждаха се мънички капчици, сякаш увиснали сред светлината от лампите. По едно време Оги разбра, че Джанис Крей е заспала права. Единият й хълбок беше изместен, раменете й бяха приведени, влажните кичури коса висяха като прекършени криле около лицето й, брадичката й почти допираше ключиците. Той си погледна часовника — беше три без петнайсет. След десет минути Пати Крей се събуди и заплака. Майка й („Каква ти майка, самата тя още е почти дете“ — помисли си) се сепна, изпръхтя като кобила, вдигна глава и се опита да извади дъщеричката си, но не успя, защото крачетата на малката се бяха заклещили. Оги й помогна, като разтвори кенгуруто. Детето, което вече се дереше с цяло гърло, се освободи и той видя капчиците влага по розовото жакетче и по шапчицата в същия цвят.

— Гладна е — промълви Джанис. — Мога да я накърмя, обаче се е напишкала. Усещам, като й пипна дупето. Да му се не види, не мога да я преоблека в тая мъгла.

Оги се запита кой бог шегобиец го беше изпратил точно след нея на опашката. Запита се и как, по дяволите, тази жена ще се справя през остатъка от живота си — целия си живот, а не само следващите осемнайсетина години, през които ще носи отговорност за детето. Да тръгне с него през такава нощ, и то само с чанта с пелени! Означава, че е в пълна безизходица!

Беше оставил спалния чувал до чантата й. Клекна, разгъна го и свали ципа.

— Пъхнете се вътре. След като се постоплите, ще ти дам каквото ти трябва.

Тя го изгледа, притискайки към гърдите си пищящото бебе:

— Женен ли си, Оги?

— Разведен съм.

— Имаш ли деца?

Той поклати глава.

— Защо си толкова мил с нас?

— Защото сме тук. — Сви рамене.

Тя го погледа още малко, сякаш да се увери в искреността му, после му подаде малката. Оги я задържа в протегнатите си ръце, омаян от гневното личице, сополът, провиснал от чипото носле, размахващите се крачета в ританки. Джанис се пъхна в спалния чувал:

— Сега ми подай Пати.

Оги се подчини и тя се намести в спалния чувал. Близо до тях, където опашката се беше обърнала за пръв път, двама младежи ги зяпаха.

— Гледайте си работата, момчета — скастри ги Оги и те извърнаха погледи.

— Ще ми подадеш ли и една пелена? — обади се Джанис. — Ще я преоблека, преди да я накърмя.

Той коленичи на мокрия паваж и дръпна ципа на чантата. Сепна се, като видя платнени пелени вместо памперси, после се досети: платнените се използваха многократно. Може би тази жена не беше безнадежден случай.

— Виждам и шишенце с бебешки лосион. Искаш ли и него?

От спалния чувал, от който стърчеше само червеникавата й коса, се чу гласът й:

— Да, ако обичаш.

Оги й подаде пелената и шишенцето. Чувалът се размърда и заподскача. Бебето заплака още по-силно. От по-далечна отбивка на опашката, забулена от сгъстяващата се мъгла, някой се провикна:

— Що не умирите това врескало?

Друг добави:

— Повикайте хората от „Социални грижи“!

Оги зачака, взирайки се в спалния чувал. Накрая пухената торба престана да се мести, отвътре се подаде ръка, стиснала пелена.

— Ще я пъхнеш ли в чантата? Приготвила съм найлонов плик за използваните. — Джанис надникна от чувала като къртица от дупката си. — Не бой се, не е наакана, само се е напишкала.

Той взе пелената, пъхна я в найлоновия плик с логото на „КОСТКО“ и затвори чантата. Бебето в чувала („Пликове, чували, чанти, взех да се обърквам“ — помисли си Оги) поплака още една-две минути, после внезапно млъкна, защото започна да суче посред паркинга. Банерът над редицата врати, които щяха да се отворят едва след шест часа, лениво се полюшна:

ГАРАНТИРАНИ 1000 РАБОТНИ МЕСТА!

„Да, бе — каза си той. — Колкото е вярно, че не можеш да се заразиш със СПИН, ако се тъпчеш с витамин C.“

Изминаха двайсет минути. Още коли изкачиха хълма, още хора се наредиха на опашката. Според Оги вече бяха близо четиристотин души. Ако прииждаха все така, при отварянето на временната трудова борса в девет часа кандидатите за работа щяха да са минимум две хиляди.

„Ако ми предложат място за готвач в «Макдоналдс», ще приема ли?“

Вероятно.

„Ами посрещач в «Уолмарт»?“

О, да! Усмихваш се широко и питаш: „Как сте днес?“ Като нищо щяха да го назначат за посрещач. „Аз съм дружелюбен веселяк“ — помисли си и го досмеша.

— Какво е толкова забавно? — обади се жената в спалния чувал.

— Нищо. Гушни Пати.

— Гушнах я. — По гласа й личеше, че тя се усмихва.

В три и половина Оги коленичи и надникна в спалния чувал. Джанис Крей спеше, бебето още беше на гърдата й. Напомни му за „Гроздовете на гнева“. Как се казваше онова момиче от романа, което кърмеше мъж? Май беше име на цвете. Лили? Не. Панзи?^[5] Не, абсурд! Идваше му да свие длани като фуния и да се провикне: „ЕХО, КОЙ Е ЧЕЛ «ГРОЗДОВЕТЕ НА ГНЕВА»?“ Изправи се и се усмихна (ама че абсурд — да мисли за това тъкмо сега!) и се сети за името на героинята от романа. Роуз. Но не просто Роуз, а Роуз от Шарън^[6]. Като че ли беше от Библията, обаче не беше сигурен, защото не я беше чел.

Загледа се в чувала, който беше взел, за да се пази от нощния студ, и се замисли как Джанис Крей беше казала, че иска да се извини за „Кълъмбайн“, за атентатите на 11 септември и за Бари Бондс. Може би и за глобалното затопляне. Може би след края на това изпитание, след като си намереха работа (или не), щеше да я изведе. Не на ресторант като гадже, а в закусвалня — на бъркани яйца с бекон. А след това вероятно нямаше да се видят повече. Дойдоха още хора. Стигнаха до края на тесните зигзагообразни коридори, образувани от арогантната жълта лента с надпис „НЕ ПРЕМИНАВАЙ“, и опашката се проточи в паркинга. Изненадващо всички мълчаха, което още повече потисна Оги. Сякаш знаеха, че мисията им е обречена, и чакаха само официалното съобщение. Банерът отново вяло се полюшна. Мъглата продължаваше да се сгъстява.

Малко преди пет часа Оги, който беше задрямал прав, се сепна, разтъпка се и видя вместо нощната тъма неприятен стоманеносив светлик. Не беше нито розовопръстата зора, така любима на поетите, нито ярката светлина във филмите, заснети във великолепните цветове на „Текникълър“; това беше псевдозора, влажна и бледа като лицето на мъртвец, починал преди ден.

Сградата на общината бавно се разкриваше пред погледа на Оги в цялата си безвкусна прелест, характерна за архитектурата на седемдесетте. Виждаха се и дванайсетте коридора на лабиринта, запълнени с търпеливо чакащи кандидати за работа, и краят на опашката, губещ се сред мъглата. Хората си разменяха по някоя и друга реплика, а когато чистач със сива униформа прекоси фоайето отвъд затворените врати, някои нададоха престорени радостни възгласи.

— Открили са живот на други планети! — възкликна единият от младежите, които бяха зяпали Джанис Крей — Кийт Фрайъс, чиято лява ръка скоро щеше да е откъсната.

Чакащите се позасмяха и започнаха да разговарят. Нощта беше свършила. Мъжделивата светлина не вдъхваше кураж, но беше по-обнадеждаваща от изминалите дълги часове, предшестващи утрото.

Оги отново клекна до спалния чувал и се заслуша. Усмихна се, като чу лекото, равномерно похъркване. Може би напразно се е тревожил за Джанис. Изглежда, някои хора оцеляваха, дори преуспяваха благодарение на щедростта на непознати. Май младата жена, сгушена в спалния му чувал заедно с детето си, беше тъкмо от тях.

Хрумна му с Джанис Крей да се представят като двойка пред комисиите за назначаване. Така евентуалните работодатели няма да ги помислят за безотговорни хора, изложили бебето на риск, а за предани родители. Кой знае? Човешката природа му беше тъмна Индия, но пък тактиката можеше да успее. Реши да изчака жената да се събуди и да сподели с нея хрумването си. Дали щеше да го приеме? Нямаше как да се представят за съпрузи — Джанис нямаше халка, а той беше свалил своята преди повече от три години, — но можеше да кажат, че… как беше модерният термин? Че живеят на семейни начала.

Коли продължаваха да прииждат на равномерни интервали по възвишението от Марлборо Стрийт. Скоро щяха да се появят и пешеходци, току-що слезли от автобуса. Оги беше почти сигурен, че първият курс е в шест часа. В гъстата мъгла се виждаха само фаровете на приближаващите се автомобили и предните стъкла, зад които се мержелееха призрачни сенки. Неколцина шофьори забелязаха голямата тълпа чакащи и обезкуражени, завиха обратно, но повечето се насочиха към малкото свободни места за паркиране и задните им светлини постепенно изчезнаха в мъглата.

След миг Оги видя размазания силует на автомобил, който нито зави обратно, нито продължи към паркинга. От двете страни на необичайно ярките му фарове имаше допълнителни жълти за мъгла. „Кристални фарове — помисли си той. — Това е «Мерцедес Бенц». Какво търси собственикът на такава кола на борса за безработни?“ Може би самият кмет Кислър идваше да произнесе реч пред клуб „Ранно пиле“. Да поздрави членовете за предприемчивостта им, за тяхното типично американско упорство да се стегнат — като в онази песен на „Ауткаст“^[7]. Ако наистина беше господин кметът, то появата му с мерцедес, макар и стар модел, беше, меко казано, неуместна.

Някакъв старец на опашката (Уейн Уеланд, чийто жизнен път щеше да приключи след секунди) промърмори:

— Абе, това мерцедес ли е? На туй мяза.

Оги понечи да отговори утвърдително — няма начин да сбъркаш кристалните фарове на мерцедес, но шофьорът зад волана на смътния силует натисна клаксона — продължително, нетърпеливо бибиткане. Фаровете проблеснаха още по-ярко — блестящи бели конуси, прорязващи капчиците мъгла, — и колата се устреми напред, сякаш едновременно с клаксона нетърпеливият шофьор беше натиснал и газта.

— Хей! — възкликна Уейн Уеланд. Беше последната дума в живота му.

С бясна скорост автомобилът се насочи към мястото, на което се бяха струпали най-много кандидати за работа, натъпкани като сардели зад жълтите ленти. Мнозина се опитаха да избягат, но успяха само онези в периферията. Намиращите се най-близо до вратите на сградата, най-ранните пилета, бяха обречени. Блъснаха се в металните колчета и ги събориха, някои се оплетоха в лентите, други се удариха един в друг. Насъбралото се множество се превърна в развълнуван океан. По-възрастните и по-дребните паднаха и бяха стъпкани. Оги залитна, спъна се, успя да се задържи на крака, но го избутаха напред. Някой го удари с лакът по скулата и пред окото му избухнаха заслепяващи фойерверки. Другото му око не беше пострадало и той видя как сивият мерцедес изскочи от мъглата… не, не изскочи, а сякаш се сътвори от нея. Голям сив седан, може би SL500 с дванайсетцилиндров двигател, който гневно ревеше. Оги падна на колене до спалния чувал и докато се опитваше да стане, няколко пъти го изритаха — в ръката, в рамото и във врата. Хората пищяха. Някаква жена извика:

— Пазете се, тоя няма да спре!

Джанис Крей надникна от спалния чувал и смаяно примигна. Отново напомни на Оги за плаха къртица, надничаща от дупката си. Разчорлена къртица. Той бързо пропълзя напред и се просна върху чувала, сякаш така щеше да предпази майката и детето от двутонната германска машина. Ревът на двигателя на приближаващия се седан почти заглушаваше писъците на ужасените хора. Някой изрита Оги в главата, но той почти не усети болката. В последните оставащи му секунди си помисли: „Щях да изведа Роуз от Шарон.“ И „Може би той ще завие.“ Само така щяха да се спасят. Вдигна глава да види дали мерцедесът се отклонява от пътя си и грамадна черна гума запълни полезрението му. Жената се вкопчи в ръката му. Остана му време да си каже: „Дано бебето е заспало.“ После времето му изтече.