Томас Енгер
Фантомна болка (5)

2

— Колко още ще се бавите? Искам да се прибера вкъщи.

Гюнхилд Дукен се навежда над тезгяха и поглежда към мъжете. От тонколоните бумти песен на „Юке & Валентинерне“. Гайр Грьонинген лежи на пейката и опитва да повдигне 135-килограмовата щанга над главата си, пъшкайки. Пред огледалото зад него стои набит мъж, който държи ръката си над щангата, но не я докосва.

— Само още няколко повдигания — отговаря Петер Холте, без да изпуска щангата от очи.

Дукен се обръща и поглежда към часовника на стената. Той показва 22:45.

— Петък е, момчета. Петък вечер, за бога. Почти единадесет часа е. Нямате ли някаква друга работа?

Двамата мълчат.

— Хайде, постарай се малко — обажда се Пер Ула Хегелюн, който седи със скръстени ръце на края на пейката. Грьонинген почти е повдигнал щангата над главата си, но ръцете му треперят. Холте внимателно я хваща и му помага.

— Още едно — казва той. — Можеш да направиш още едно.

Грьонинген вдишва дълбоко, снижава щангата до гърдите си и после с мощен рев отново я изтласква нагоре. Мускулите му треперят, а Холте го оставя да извоюва всеки един милиметър от пътя на щангата до разклонената стойка. След това Грьонинген се изправя, клатейки глава. Почесва се по брадата и отмества косата от лицето си.

— Много добре — казва Хегелюн и кимва одобрително. Грьонинген му се мръщи.

— Не съм съгласен. Обикновено се справям много по-добре.

Хегелюн поглежда нервно към Холте, но единственото, което получава в замяна, е един кисел поглед. Холте разхлабва своя тренировъчен колан, изучавайки отражението си в огледалото. Обръсната му глава, като всичко останало в него, е с изкуствен загар, получен след десетки часове в солариум. Наглася черните си ръкавици и се любува на мускулите, издули белия му потник. Стяга се и гледа доволно как бицепсът му изпъква. След това вдига нагоре спортния си клин и тръгва към рецепцията, зад която отегчената Гюнхилд Дукен чете списание, подпряла главата си с ръка.

— Тази вечер ще правиш ли нещо? — пита Холте и спира пред нея. Гласът му е мек и изпълнен с надежда.

— Ще се прибера вкъщи — отговаря тя, без да вдига глава.

Холте кимва бавно, продължавайки да я гледа.

— Искаш ли компания?

— Не — отвръща без колебание тя.

Холте се намръщва.

— Имаш среща с някого?

— Не е твоя работа — отговаря Дукен.

След кратка пауза Холте се обръща към Грьонинген, който му кимва окуражително.

— Само ние сме — казва Холте. — Мога да заключа вместо теб, ако искаш.

Дукен затваря списанието.

— Защо не ми каза това по-рано? — тросва му се тя. — Или трябваше да чакаш до последния възможен момент?

— Но аз…

Сянка пада върху лицето на Холте и той забива поглед в краката си.

— Ок — въздъхва тя сърдито. — Знаеш къде са ключовете.

Дукен отива до закачалката и облича тънко черно яке.

Пуска мобилния си телефон в чантата си, която окачва на рамото си.

— Не се претоварвайте.

— Ще тренираме пак чак в неделя.

— Уау — казва тя саркастично. — Един почивен ден.

Холте се усмихва и я проследява с очи. Дукен се насочва към вратата, звънчето над нея иззвънява и тя изчезва в нощта. Холте почти незабележимо поклаща глава, след което отива зад тезгяха, спира музиката и вади диска — „And Justice for All“^[1] на Metallica, от едно чекмедже. Пуска осмата песен, „То Live is to Die“^[2], увеличава звука и превърта до средата на парчето.

— Все още нямаш късмет, а? — пита Хегелюн с усмивка, когато Холте се връща. Той го поглежда смръщено, но не отговаря. Вместо това пита кой е следващият.

— Хегис — отговаря Грьонинген и поглежда към Хегелюн.

— Да, мой ред е — отвръща Хегелюн весело, отива до щангата и сваля по петнадесет килограма от всяка страна. След това сяда на пейката и вдишва дълбоко няколко пъти, преди да легне. Хваща щангата и отново изпълва дробовете си с въздух. Холте застава зад него, докато Джеймс Хетфийлд пее: „Когато някой лъже, той убива част от света.“

Хегелюн вдига щангата от стойката. Тежестите иззвънтяват, преди той да снижи щангата и после отново да я изтласка нагоре. Първото повдигане е безупречно. Хегелюн се опитва да навлезе в ритъм и следващото му изтласкване също е гладко. След още две ръмженето му става по-агресивно. Холте застава малко по-близо до пейката и се разкрачва за равновесие, след което поставя ръцете си под щангата, готов да помогне. Поглежда към Грьонинген, който кимва и се приближава още малко. От уредбата започва да звучи последната песен от албума, „Dyers Eve“^[3].

Хегелюн затваря очи и напряга всичката си сила, но щангата отказва да помръдне. Отваря очи. Ръцете на Холте вече не са под щангата, а върху нея. Грьонинген се разкрачва и сяда върху стомаха на Хегелюн, който изпъшква.

Холте натиска щангата надолу и тя се приближава на сантиметър от адамовата ябълка на Хегелюн. Той поглежда към Холте с разширени от страх очи.

— Какво… какво…

— От кога идваш тук? — пита го Грьонинген. — От два месеца? От два месеца и половина може би?

Хегелюн се опитва да каже нещо, но не може, защото е съсредоточил цялата си енергия в това да държи щангата далече от гърлото си.

— Да не мислиш, че сме идиоти? — казва Холте. — Да не мислиш, че ще позволим на някой да тренира с нас, без преди това да го проверим?

Хегелюн изръмжава нещо нечленоразделно.

— Опита се да ни излъжеш — процежда през зъби Холте. — Да ни преметнеш. Наистина ли смяташе, че няма да открием? Че няма да разберем за това, че от есента започваш лекции в полицейския колеж?

Очите на Хегелюн се разширяват още повече.

— Какви игрички играеш? — продължава Грьонинген. — Да не би да си гледал твърде много телевизия? Мислиш, че кариерата ти ще получи начален тласък? Някак под прикритие?

— Никакъв шанс — казва Холте. — Никой не си играе игрички с нас!

— Моля ви — успява да каже Хегелюн, чиито ръце треперят от усилието да държи щангата над гърлото си. Холте натиска и желязото докосва кожата. От очите му хвърчат искри.

— Ще се върнеш ли отново тук? — пита го Грьонинген. Хегелюн затваря очи и опитва да поклати глава. Сълзи се смесват с потта, покриваща лицето му.

— Ще кажеш ли на някого за това? — изсъсква Холте. Хегелюн отново опитва да поклати глава. Грьонинген го гледа втренчено няколко секунди, след което става от него и кимва на Холте. Хегелюн едва диша, но Холте не вдига щангата.

— Петер!

Холте неохотно вдига щангата, подпомогнат от Хегелюн, който е на прага на изтощението. Холте връща щангата на стойката й, изсумтява презрително и взима една кърпа, с която започва да бърше врата си. Грьонинген го придърпва към себе си.

— Можеше да го убиеш! — прошепва той. Холте не отговаря, а просто поглежда към Хегелюн, който жадно гълта въздух. Бузите му са мокри от сълзи.

— Премина границата — казва Грьонинген. — Нима си забравил всичко, на което ни научи Туре?

Холте не отговаря, а вместо това му обръща гръб и слиза по стъпалата. Хегелюн тихо сяда на пейката, докато гласът на Джеймс Хетфийлд реве от тонколоните. Грьонинген се връща при Хегелюн, който все още стиска гърлото си. Грьонинген изчаква мъжът да вдигне глава към него, след което му кимва към вратата. Хегелюн с мъка се изправя на крака и се насочва към изхода, над който името на фитнес залата блести в кървавочервено: „СИЛА & РЕСПЕКТ“.