Сара Шепард
Смъртоносно (8)

7.
Никакво уважение към мъртвите

Хана никога не беше влизала в църквата „Св. Бонавентура“ в Стария град на Филаделфия, но тя силно й напомняше за Роузуудското абатство, където се проведе мемориалната служба на Али. Въздухът също миришеше на тамян, сухи цветя и мухлясали библии. Същите издължени икони я гледаха от високите прозорци. Във вътрешността на църквата на преден план изпъкваше един орган, от чиято задна страна стърчаха тръби с фалическа форма, а в малките прорези на молитвените пейки се намираха същите песенници. Затвореният ковчег на Греъм се намираше в предната част на залата. Хана прехапа устни, стараейки се да не го поглежда.

Многобройната тълпа, дошла на погребението, минаваше мълчаливо през внушителните врати на църквата и по пътечката. Хана отново погледна през прозореца към полицаите, репортерите и хората, преминаващи по оживената градска улица. Зад тях по тротоара маршируваше група от мъже и жени на средна възраст, които носеха табели. Хана ги погледна с присвити очи, преди да влезе във фоайето. Това не бяха ли… протестиращи? На табелите се виждаха снимки на круизни кораби и бомби.

— Господин Кларк. Господин Кларк?

Хана рязко се обърна. Една дългокоса брюнетка, стиснала микрофон в ръка, изтича след някакъв мъж във фоайето. Когато го настигна, той вдигна глава и Хана едва не ахна на глас.

Това беше господин Кларк, баща на Табита и съпруг на Гейл Ригс. Под очите му имаше торбички, бузите му бяха хлътнали, а прошарените коси — разрошени. Беше ясно защо е дошъл: някога Греъм и Табита бяха двойка.

Хана глътна стомаха си; прииска й се да може да се слее със стената. В съзнанието й проблесна картината от покрива на курорта, когато Ариа блъсна Табита. Може и да не я бяха убили, но въпреки това я бяха наранили.

— Господин Кларк, може ли коментар по случая с убийството на дъщеря ви? — попита брюнетката, тикайки микрофона в лицето му.

Господин Кларк поклати глава.

— Няма никакъв случай в момента. Никакви следи.

— Властите проверяват съседните хотели за снимки от онази нощ, нали? — притисна го репортерката. — Наистина ли не са открили нищо?

Господин Кларк поклати глава.

— Ами смъртта на господин Прат? — попита жената. — Можете ли да коментирате?

Господин Кларк сви рамене.

— Очевидно става дума за медицинска небрежност. В организма на Греъм беше открито голямо количество роксанол. Край на историята.

— Но… — В този момент двама мускулести мъже, облечени в костюми, се появиха сякаш отникъде, сграбчиха я от двете страни и я изведоха от фоайето. Тя продължаваше да вика въпросите си. Господин Кларк избърса веждите си, изглеждайки така, сякаш всеки момент ще избухне в плач.

Роксанол? Хана извади телефона си и бързо потърси информация в Гугъл. Очевидно роксанолът беше другото име на морфина. Али с лекота би могла да увеличи дозата му и да го направи да изглежда като небрежност.

Тя почувства нечия ръка върху своята.

— Здрасти.

Емили беше облечена в намачкани черни вълнени панталони и черен пуловер с остро деколте, а червеникавозлатистата й коса беше прибрана, откривайки негримираното й лице, и тя изглеждаше дребна и млада. Момичето огледа фоайето.

— Къде са Ариа и Спенсър?

— Не знам. — Хана отново прибра телефона в джоба си. — Не съм се чувала с тях.

Органът засвири и двама свещеници запалиха свещите около него. Хана и Емили се хванаха за ръце, влязоха в църквата и седнаха на една пейка до пътечката. След като съблече якето си, Емили се обърна към Хана.

— Получавала ли си нови съобщения от А.?

Хана поклати глава.

— Но разказах всичко на Майк.

Емили се ококори.

— Какво? Защо?

Една възрастна жена, която седеше пред тях, се обърна и ги изгледа строго.

— Защото той се досети, затова — прошепна Хана. — И честно казано, защото мисля, че е абсурдно просто да стоим и да не правим нищо.

— Ти ли мислиш така, или Майк?

— Ами и двамата. Доста поговорихме за това. — Което не беше съвсем вярно — Хана и Майк бяха разговаряли съвсем малко за това в деня, когато той се досети за А. Тя си позволи за миг да се наслади за спомена на онези прекрасни мигове.

След това се обърна отново към Емили.

— Със същия успех можем да залепим по една мишена на гърбовете си, за да улесним Али и помощника й още повече. Иска ми се да можем да разследваме това.

Емили скръсти ръце на гърдите си.

— Внимавай какво си пожелаваш.

— Какво означава това?

Дошлите на погребението хора зачетоха групова молитва. Емили се плъзна по-близо до Хана.

— Вчера ходих в Убежището.

Очите на Хана грейнаха.

— Разпитала си за Н?

— Опитах се. Не ми казаха нищо. Опитах се да се видя и с Айрис, но тя беше изчезнала.

Хана се намръщи.

— Избягала ли е?

Емили сви рамене.

— Не останах с такова впечатление. Притеснявам се Али да не е разбрала, че Айрис ни помогна и да й е направила нещо. Особено след като получих това.

Тя подаде телефона си на Хана, която прочете есемеса.

Всички, които си замесила в тази история, ще пострадат. Включително и ТИ.

— Мамка му — прошепна Хана.

— Трябва да спрем да ровим — каза Емили. — Повече никакви въпроси, наистина.

— Ами ако вече е твърде късно? Али е наясно какво знаем. Направихме си списък на заподозрените. А и трябваше да предам бележката на Кайла на ченгетата. — Хана го беше направила предишния ден, макар да се съмняваше, че те щяха да направят връзка с Али.

— Ами вече ще си мълчим. Ще се откажем.

Хана стисна зъби.

— Не искам да живея в страх до края на живота си! Не можем да позволим на Али да ни контролира вечно!

Емили сви юмруци.

— Не видя ли есемеса? Следващия път Али ще дойде за нас!

— Момичета! — Възрастната жена отново се обърна и ги погледна. Сините й очи сълзяха и тя носеше лъскава брошка на котка върху черната си рокля. — Проявете поне малко уважение!

Хана наведе глава и завъртя очи.

Органистът засвири силно „Аве Мария“ и Емили отново погледна към Хана.

— Наистина не мисля, че сега е моментът да говорим за това. — Тя се огледа нервно. — Ами ако Али е тук?

Когато една ръка докосна рамото й, Хана подскочи. До нея стоеше познат полицай. Беше Гейтс, ченгето, на което беше предала бележката на Кайла. За миг си помисли, че той е дошъл на погребението, но мъжът я гледаше напрегнато.

— Хана. — Думата не прозвуча като въпрос.

— Д-да? — прошепна тя.

Гейтс й подаде ръка.

— Трябва да дойдеш с мен.

В същото време до него застана и един слаб, тъмнокос мъж с яке на ФБР. Той гледаше към Емили.

— Вие също, госпожице Фийлдс.

Околните бяха вперили погледи в тях. Емили смушка. Хана и тя се изправи със залитане. Двете тръгнаха към амвона, съпровождани от шепот. Малка сладка лъжкиня. Ноъл Кан. Алисън Дилорентис. Самоубийство.

Щом вратата се затвори зад гърбовете им, Хана погледна към Гейтс.

— Какво става? Да не би да има нещо общо с бележката за Ноъл?

Гейтс я поведе напред.

— Не, Хана. Не става дума за това. — Гласът му звучеше почти тъжно.

Те стигнаха до тротоара. Колите по Маркет Стрийт се движеха като охлюви. Репортерите като че ли се изненадаха, след което хукнаха към момичетата.

— Какво става? — викаха те. — Смъртта на Греъм ли е причината? Да не сте серийни убийци, момичета? Полицай, какво са направили тези девойки?

— Без коментар — изръмжа Гейтс, стиснал здраво Хана за ръката.

Те спряха до един черен седан, паркиран до тротоара. Върху покрива му бе прикрепена сирена, чиито сини светлини примигваха. Полицейската кола на роузуудското управление беше паркирана малко по-нататък и двигателят й работеше.

Агентът на ФБР отвори вратата на Емили и я бутна вътре. Гейтс се накани да направи същото, но установи, че един пикап му е блокирал изхода.

— По дяволите — изруга той и се огледа в търсене на шофьора. Никой не се появи.

— Аз ще ви откарам. — Агентът от ФБР бързо седна зад волана. — И без това отиваме на едно и също място.

Гейтс кимна, после даде знак на Хана да се настани отзад до Емили. Тя се плъзна на кожената седалка. Гейтс се настани на пасажерското място и затвори вратата, докато колата бавно се вля в трафика. Репортерите продължиха да ги преследват известно време, без да спират да подвикват въпроси. Хана гледаше право напред, уплашена, че ще избухне в сълзи.

Пиук.

Хана бръкна в чантата си. Извади телефона и погледна към екрана му. Имате нов имейл.

Така ти се пада, кучко!

А.

Прикрепеният файл съдържаше поредица от снимки. Първата беше на ударено в едно дърво беемве. Макар и замъглена от дъжда, Хана с лекота разпозна лицето си на шофьорското място. Втората снимка беше от същата нощ, само че Хана беше слязла от колата и говореше по телефона. На третата Хана преместваше Мадисън Циглър на шофьорската седалка, където бе седяла самата тя. Незнайно защо останалите момичета ги нямаше на снимката — изглеждаше така, сякаш Хана прави всичко сама. И, разбира се, на снимките я нямаше колата, която бе навлязла в нейното платно, избутвайки я от пътя.

Хана притисна длан към устата си.

Седящата до нея Емили тихо ахна. Тя също гледаше в телефона си. Хана я погледна и вдигна въпросително вежди.

Емили й показа екрана. Там имаше снимка на Емили и красиво, тъмнокосо момиче, които се целуваха на палубата на круизния кораб.

— Джордан? — прошепна Хана. Емили кимна ужасена.

Агентът от ФБР я погледна в огледалото за обратно виждане.

— Знаем, че сте имали контакт с Катрин Делонг. Оказаната й помощ и съучастничество се явяват престъпление.

— Но аз не съм направила нищо! — извика Емили.

Телефоните им отново изпиукаха. Хана погледна към екраните; и на двата весело светеше надпис ИМАТЕ НОВО СЪОБЩЕНИЕ.

Двете отвориха едновременно съобщенията. Емили тихо изписка. Хана го прочете и потрепери.

Време е да платите за греховете си.

А.