Сара Шепард
Смъртоносно (32)

31.
Търсенето

Двайсет минути след полунощ телефонът на нощното шкафче на Спенсър иззвъня. Очите й се отвориха и тялото й веднага застана нащрек. Спалнята й беше тъмна и тя се беше свила под завивките, напълно облечена в черна блуза с качулка, черен панталон и дори черни маратонки, които беше открила в килера в някогашната спалня на Мелиса. Беше напълно готова.

Тя отметна завивката си и отиде на пръсти до вратата. Къщата беше тиха. Майка й и господин Пенитисъл сигурно спяха, вероятно натъпкани със занакс. Спенсър отиде до прозореца и огледа предния двор. До тротоара се виждаше паркирана полицейска кола.

Тя струпа няколко възглавници на леглото, за да изглежда сякаш спи. След това слезе на първия етаж, отвори кутията на алармата и изключи сигнализацията за излизане навън. Накрая се промъкна до единствената недовършена стая в сутерена, в която държаха касите с вино и допълнителния хладилник, който семейство Хейстингс използваха, когато организираха големи партита. Обикновено Спенсър не обичаше да идва тук — стаята миришеше на мухъл, беше пълна с паяци и това бе мястото, където Мелиса обичаше да я „прогонва“, когато като малки играеха на Злата кралица и Затворникът. Но в ъгъла й имаше малко стълбище, което водеше до вратата към задния двор. Никой нямаше да я наблюдава. Ченгетата сигурно дори не подозираха за съществуването на този изход.

Сърцето й тупкаше силно, докато се спускаше по тъмните стълби към вратата. Не смееше дори да диша, докато я отваряше. Пръскачката на двора шумеше приятно. Джакузито бълбукаше някъде вляво. Спенсър се измъкна, снишавайки се към земята, и хукна към гората, като се стараеше да стои далеч от осветлението. Щом се озова в нея, вече беше свободна.

До офиса на господин Мерин имаше поне четири километра; той се намираше в сградата на Ланкастър Авеню, точно до гарата. Спенсър мислеше дали да не вземе колелото си, но нямаше време да го скрие в гората зад къщата, затова тръгна пеша. Тя се затича по улицата, като се скриваше в дворовете всеки път, когато на пътя се появеше кола. Всяка нейна стъпка сякаш припяваше: Хвани Али. Хвани Али.

Тичането по Ланкастър Авеню беше доста по-трудно — макар да беше късно, там продължаваха да минават много коли и Спенсър трябваше непрекъснато да бъде нащрек. Всеки път, когато зърнеше фарове, тя се скриваше зад някое дърво или табела. Веднъж, когато зърна полицейска кола на едно кръстовище, тя се скри в канавката. Но въпреки това успя да стигне до офиса малко преди един часа. Тялото й беше плувнало в пот. Чорапите и обувките й бяха покрити с кал. Тя бе сигурна, че при скачането в канавката си беше навехнала глезена. Но това нямаше никакво значение. Беше пристигнала.

Погледна към отражението си в огледалните стъкла на сградата. Над вратите светеха табелки с надпис „ИЗХОД“, но самият атриум беше тъмен. Тя погледна към подземния паркинг, след това към гората зад сградата и накрая към неоновия знак на „Магазина на Джесика“, откъдето театралната трупа на „Роузууд Дей“ понякога вземаше костюми за училищните пиеси. Възможно ли беше Али да се намира някъде тук? Как бе успяла толкова дълго да се крие на такова публично място?

— На бас, че си мислиш същото като мен.

Зад нея стоеше Хана, облечена също в черно, която дишаше тежко, сякаш също беше тичала дотук.

— Али не е тук, нали? Не би могла да се крие до сграда с офиси в центъра на Роузууд.

Спенсър помръдна с едното си рамо.

— Малко вероятно ми се струва.

Хана седна на сандъчето с цветя до вратата на сградата.

— Тук се проведоха протестите в петък. Оттук се е обадила на Емили.

След няколко минути Ариа и Емили пристигнаха с колелата си. Спенсър им предаде накратко за какво говореха с Хана.

— Мисля си какво ли ще е, ако и това е грешка — въздъхна Ариа, докато внимателно скриваше велосипеда си в храсталака. Искам да кажа, ако грешим, какво ще направят ченгетата, когато ни открият?

— И без това няма накъде повече да ни накажат — рече Спенсър с равен глас.

Емили погледна към Хана.

— Ами ако Али е била тук само за малко? Може би е знаела, че ще се досетиш, Хана, и се е обадила оттук само за да ни прати на поредното напразно търсене?

— Ами ако не е? — каза Хана. — Рискът си заслужава.

Спенсър дръпна дръжката на входната врата, но тя беше здраво заключена.

— И сега какво правим? Не можем да влезем вътре, за да проверим, дали Али не се намира в някой от офисите.

— Няма да е там — рече замислено Хана. — Идвала съм доста често тук и знам всички офиси в сградата — Али не се крие в ничия задна стая, сигурна съм в това.

— Ами в мазето? — предположи Емили.

Хана поклати глава.

— През деня го обикалят най-различни момчета от поддръжката — едва ли си е направила лагер там.

Спенсър сложи ръце на хълбоците си и се разходи наоколо, като огледа сградата, паркинга и пътя.

Хана беше вперила поглед в съседната сграда.

— Какво ще кажете за онова място?

Всички се обърнаха и погледнаха натам.

— „Магазинът на Джесика“? — попита Емили.

— Не, онова място преди „Джесика“. — Хана посочи групата дървета, които създаваха нещо като бариера между офис сградата и паркинга на магазина. Изведнъж Спенсър го видя: далеч от пътя, над клоните се подаваше нещо, което приличаше на покрив.

— О, господи! — ахна Ариа.

— Забелязах го онзи ден, докато разговарях с баща ми — прошепна Хана. — Но не знам какво представлява.

Момичетата тръгнаха по пътеката, скрита във високата трева. На няколко метра от тях, прикрита от дърветата, се появи сграда — порутена плевня, може би, или стара каменна къща, оставена да се разпадне. Спенсър включи фенерчето на телефона си и освети поизгнилите дъски на обшивката, счупен прозорец, пробита водосточна тръба. Земята бе обрасла с бурени, които никой не бе докосвал от години.

Хана присви очи.

— Гадост.

Момичетата се вгледаха в къщата. Тръпки полазиха гърба на Спенсър. Внезапно тя почувства, че може би това е мястото.

— Хайде — прошепна Спенсър. — Да влизаме.