Сара Шепард
Смъртоносно (10)

9.
Добре дошла у дома

Около час по-късно един агент от ФБР откара Емили обратно във Филаделфийската църква, където беше паркирала колата си за погребението на Греъм, оставяйки я да измине сама петнайсетте мили обратно до Роузууд.

Само че тя не беше сама. Когато излезе на магистралата и пое към предградията, тя надникна в огледалото за обратно виждане. Един голям черен кадилак ескалейд тъкмо влизаше в нейното платно. Фуджи веднага бе разположила охраната, инструктирайки телохранителите, че трябва да наблюдават момичетата двайсет и четири часа в денонощието. Пазачът на Емили се представи като Кларънс, стисна ръката й в огромната си длан и здраво я разтърси, след което й подаде визитна картичка с телефонния му номер.

— Аз и партньорът ми ще бъдем отвън денонощно — каза й той с джърсийски акцент. — Но можеш да ни се обаждаш винаги, когато се уплашиш от нещо.

Широка усмивка цъфна на лицето на Емили и тя забарабани весело с ръце по волана. Когато се уплашиш от нещо. Колко пъти бе умирала от страх, без да знае как да го прогони от душата си? Сега щеше да може да спи спокойно през цялата нощ. Щеше да ходи на джогинг из квартала без да се страхува да бъде нападната от някой непознат.

И въпреки това я изпълваха опасения относно случилото се. Котката определено беше пусната от торбата и Али сигурно щеше да го разбере. Яростта й беше ужасяваща — особено като се имаше предвид какво бе сторила досега. Тя си спомни тялото на Гейл на алеята пред къщата й. Ами ако Али беше направила нещо на Айрис? Поне ФБР вече я търсеха… но ако откриеха трупа й?

Емили слезе от магистралата на изхода за Роузууд и пое нагоре по хълма към дома. Когато десет минути по-късно паркира пред къщата, стомахът й се сви. Ами ако родителите й бяха научили по някакъв начин, че ФБР са я ескортирали от погребението до дома? Фуджи беше настояла да си мълчат за ставащото, но пред църквата имаше толкова много репортери — възможно ли бе те да кажат нещо? Нямаше никакво желание техните да я подлагат на разпит.

Тя нервно включи районната новинарска станция. Под звука на потракваща пишеща машина репортерът четеше новините от последния час. Обир в северната част на града. Кметът настоява за бюджетни съкращения. Катастрофа на Блу Рут. Нищо за полицейска активност. Емили въздъхна облекчено.

Слезе от колана и тръгна по пътечката към къщата, като внимаваше да не настъпи току-що засадените азалии на майка й. Вътре беше тихо. По килима се виждаха следи, които показваха, че скоро е бил чистен с прахосмукачка, а по масата във всекидневната не се виждаше прах. Когато Емили подуши въздуха, тя усети аромата на печени зити^[1]. Това бе любимото ястие на сестра й Карълайн, но не ги бяха готвили откакто тя бе заминала за университета.

— Емили, виж кой е тук!

Майка й се появи в коридора. До нея застана самата Карълайн, облечена в тениска на Станфорд с дълги ръкави.

Емили примигна. Последния път, когато бе видяла по-голямата си сестра, беше в деня преди да отиде в болницата за секцио. Емили се беше превила над умивалника в банята на стаята на Карълайн в общежитието — сутрешното й прилошаване не я беше напускало през всичките девет месеца — а сестра й стоеше на прага и я гледаше презрително. Емили беше разказала на родителите си за бебето и те й бяха простили. Макар да казаха, че Карълайн също ще се обади и ще се извини, сестра й така и не го беше направила. Съдейки по изражението на лицето й, сигурно все още не умираше от желание да го направи.

Госпожа Фийлдс побутна Карълайн към нея.

— Сестра ти се прибра да те види.

Емили внимателно пусна раницата си на дървения под.

— Наистина ли?

Карълайн сви рамене и кичур златисточервеникава коса падна пред лицето й.

— Ами всичките ми изпити свършиха. Имах и ваучер за отстъпка при пътуване, затова…

— Затова изненадка! — довърши бързо госпожа Фийлдс. — Семейството трябва да бъде заедно, не си ли съгласна, Карълайн? — Тя отново я смушка. — Дай на Емили онова, което донесе.

Устните на Карълайн потрепнаха. Тя грабна една найлонова торбичка и я подаде на сестра си. Ръката на Емили докосна нещо памучно. Това беше същата станфордска тениска като на Карълайн.

— Благодаря — промърмори Емили, притискайки тениската към гърдите си.

Карълайн кимна вдървено.

— Цветът ще ти отива. Пък и реших, че ще ти стане, след като… — Тя замълча, но Емили се досети какво щеше да каже. След като вече не си бременна.

— И така! — Госпожа Фийлдс плесна с ръце. — Ще ви оставя да си поговорите. — Тя се усмихна окуражаващо на Карълайн и отиде в кухнята. Емили седна на едно от креслата във всекидневната; нервите й бяха изопнати.

Карълайн остана права, устните й потрепнаха. Тя се взираше безучастно в снимката на плевня, която висеше във фоайето, сякаш никога досега не я беше виждала, макар тя да беше там от петнайсет години.

— Тениската ми харесва — каза Емили, потупвайки пакетчето, което лежеше в скута й. — Благодаря ти отново.

Карълайн я стрелна с поглед.

— Няма защо.

Тя изглеждаше адски измъчена. Емили кръстоса крака, после отново ги изпъна. Чувстваше се ужасно. За какво щяха да разговарят? Защо майка й ги караше да правят това? И, наистина, Карълайн още ли й беше ядосана? Трябваше да го преодолее.

— Ако искаш се качвай горе — каза Емили. Думите прозвучаха по-горчиво, отколкото бе възнамерявала. — Не е нужно да стоиш с мен.

Карълайн сви устни.

— Опитвам се, Емили. Не е нужно да се ядосваш.

— Аз да съм ядосана? — Емили стисна здраво облегалките на креслото. След това въздъхна. — Добре. Може би съм ти малко ядосана. И за милионен път ти се извинявам, че ти натресох тайната си — не трябваше да го правя. Искаше ми се да го беше приела малко по-различно.

Очите на Карълайн проблеснаха.

— Аз те приех при мен — отвърна тя с приглушен глас. — Давах ти пропуск за стола. Не казах на мама. Какво повече искаш?

Сърцето на Емили биеше все по-бързо.

— Никак не ми се прибираше в стаята ти. Освен това бях бременна — онова надуваемо легло беше толкова неудобно.

— Никога не се оплака — отвърна раздразнено Карълайн.

— Нямах усещането, че мога да го направя! — възкликна Емили. — Ти ме караше да се чувствам толкова нежелана! — Внезапно тя се почувства ужасно изморена. Изправи се и се обърна към стълбището. — Забрави. Аз ще се махна.

Емили сложи ръката си на перилата, преглъщайки сълзите си. Когато стъпи на първото стъпало, Карълайн я хвана за ръката.

— Недей така, чуваш ли? Държиш се глупаво.

Емили се вцепени. Изобщо не се чувстваше глупаво. Само още пет минути, помисли си тя. Ако сестра й продължаваше да се държи гадно, тя със сигурност щеше да се затвори в стаята си.

Върна се и седна в същото кресло. Карълайн седна срещу нея. Минаха няколко секунди. В кухнята подрънкваха тенджери и прибори.

— Права си. Просто не знаех как да се държа онова лято — каза най-накрая Карълайн. — Страх ме беше за теб и за бебето. Но и не исках да мисля за него като за бебе. Не можех да си позволя да се привържа към него — струваше ми се адски трудно.

Емили прехапа устната си.

— Ами, да. — Това не беше кой знае какво извинение.

Карълайн наведе глава.

— Толкова пъти те чувах как плачеш посред нощ…

Емили се загледа разсеяно във фигурките, които майка й събираше и подреждаше в големия скрин в ъгъла на стаята. Тя също си спомняше плача. Но поне имаше Дерик, приятелят й, с когото работеше в ресторанта за морска храна на Пенс Лендинг. Той й служеше като един вид заместител на Карълайн.

— Нали ми е роднина — беше проплакала веднъж пред него. — Но дори не ме поглежда. Онази нощ разговаряше по телефона доста след един и половина, а аз лежах на пода до нея. Бях толкова уморена и тя го знаеше, но не затвори.

— Защо не останеш при мен? — беше й предложил Дерик. — Ще спя на дивана. Няма проблем.

Емили го беше погледнала. Дерик беше толкова висок, че когато сядаше на пейката, дългите му крака се подгъваха под странен ъгъл. Беше я погледнал напрегнато и нежно иззад очилата си с телени рамки.

Беше се зачудила дали да не приеме предложението му, но след това сви рамене.

— Не. Сигурно и без това ти стъжнявам живота, като те занимавам с проблемите ми. — После го беше целунала по бузата. — Но си много мил.

Сега беше ред на Карълайн да въздъхне.

— Просто не можех да разбера онова, с което се сблъскваше тогава.

Емили кимна. В това нямаше спор.

— И защо си тук сега? Защо просто не остана там?

Карълайн отмести погледа си.

— Получих писмо. Уплаших се, че ако не си дойда този път, може да стане твърде късно.

Тръпки полазиха по гърба на Емили.

— За какво говориш? Кой ти е писал писмо?

— Не знам. Беше подписано просто със загрижен приятел. — Карълайн преглътна. — В него пише, че си много разстроена и може да направиш нещо… неразумно. — Очите й проблеснаха. — Страхувах се, че повече няма да те видя.

Кожата на Емили настръхна. Не за пръв път чуваше слуховете за самоубийство, но писмото беше вече прекалено.

— Случиха ми се доста неприятни неща, но всъщност съм добре — увери тя сестра си.

Карълайн не изглеждаше особено убедена.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна. — Тя се поколеба, знаейки, че трябва да подбере следващите си думи изключително внимателно. — Но бих искала да видя това писмо. У теб ли е?

Карълайн сбърчи вежди.

— Изхвърлих го. Не можех да изтърпя да го гледам в стаята ми.

— На ръка ли беше написано? Имаше ли марка?

— Не, беше напечатано. Не помня откъде беше изпратено. — Карълайн се взря в нея с любопитство. — Знаеш ли кой може да го е написал?

Емили прокара език по зъбите си. Загрижен приятел? Али? Помощникът й? Кой друг би могъл да е?

Госпожа Фийлдс надникна в коридора.

— Вечерята е готова! — изграчи тя.

Емили и Карълайн тръгнаха към кухнята. Сърцето на Емили все още биеше ускорено заради спора им, но поне най-накрая всичко беше казано. Докато вървяха по коридора, тя стрелна Карълайн с поглед. Сестра й се усмихна колебливо. Когато Емили пристъпи към нея и разпери ръце за прегръдка, Карълайн не се отдръпна. Прегръдката се получи леко вдървена и несръчна, но определено беше стъпка в правилната посока.

Госпожа Фийлдс раздаде чиниите. След това Емили зърна нещо през прозореца. Черният джип беше спрял до тротоара. На предната седалка седеше Кларънс и четеше вестник. Край него мина една кола, той свали вестника и не отмести поглед от нея, докато не зави зад ъгъла.

Никой от семейството на Емили не го забеляза. Накрая щеше да им направи впечатление — Емили трябваше да каже на Кларънс да паркира на някое по-скрито място. Но засега тя беше благодарна за присъствието му. Стой надалеч, казваше то на Али, която сигурно наблюдаваше отнякъде. Отсега нататък нямаш работа при нея.

Това също й се струваше като стъпка в правилната посока.