Сара Шепард
Смъртоносно (12)

11.
Боклукът на един човек…

В сряда следобед Спенсър и Чейс стояха на ливадата пред рекламната къща на господин Пенитисъл. Тя имаше грижливо подрязан жив плет и оплевена алея. Край вратата бяха подредени саксии с разцъфнали нарциси. Птички чуруликаха в клоните на големия дъб в средата на ливадата. Единственото нещо, което разваляше гледката, беше жълтата полицейска лента, преграждаща входната врата.

Спенсър отиде до нея и я махна. След това погледна към Чейс.

— Сигурен ли си, че искаш да помогнеш? Вътре е голяма каша.

— Разбира се — рече настоятелно Чейс, приближи се до къщата и внимателно прескочи полицейската лента. — Нали затова съм тук, Спенсър. — Чейс й се беше обадил сутринта, за да я попита как вървят нещата, и преди да се усети, тя му беше разказала цялата история за ареста. Той беше настоял да дойде в Роузууд, за да я утеши, и тя трябваше да признае, че това й подейства… ами, утешително.

Спенсър извади ключа, които господин Пенитисъл й беше оставил, но когато се накани да го пъхне в ключалката, вратата сама се отвори. Тя замръзна на място и се ослуша дали вътре има някой. След това погледна през рамо към здравеняка-охранител, който седеше зад волана на джипа. Той гледаше право напред, скрит зад слънчевите си очила.

— Ехо? — извика Спенсър с разтуптяно сърце.

— Ехо? — отвърна й нечий глас.

Разнесоха се стъпки и полицай Гейтс се появи откъм всекидневната, заобикаляйки декоративните възглавници, пръснати по пода, и съборените мебели. Той видя Спенсър и примигна.

— Какво правиш тук?

— Трябва да почистя — отвърна Спенсър. — А вие какво правите тук?

— Взимам отпечатъци. — Гейтс протегна ръцете си, на които носеше гумени ръкавици. — Криминалистите току-що си тръгнаха. И аз смятах да се прибирам в участъка.

Сърцето на Спенсър се успокои. Фуджи ги беше взела на сериозно. Гейтс търсеше Али.

— Намерихте ли нещо? — попита нетърпеливо тя.

Гейтс потърка с ръка щръкналата си червеникава коса.

— Няколко отпечатъка тук-там, но нищо убедително. — Телефонът му иззвъня и той вдигна предупредително пръст пред Спенсър. — Ало? — Миг по-късно рече: — Тръгвам.

После се обърна към Спенсър.

— Семеен проблем, съжалявам. Взех няколко неща като улики, но не съм сигурен, че ще разкрият нещо. — Той погледна неуверено Чейс. — Както и да е, вече, приключихме. Можете да започвате чистенето. — Гейтс кимна на Спенсър и излезе от къщата.

Спенсър затвори вратата зад гърба му, облегна се на стената и въздъхна дълбоко.

— Е, това беше доста разочароващо. — Тя огледа стаята. Макар да беше идвала няколко пъти тук, докато разследваха Али, сега къщата изглеждаше съвсем различно. Вратите на шкафчетата зееха отворени, по стените беше драскано с пастели. На стъклото на старинния часовник се виждаше голяма пукнатина. Лампата на тавана беше изтръгната от мазилката и жиците й висяха от тавана. — Как така никъде няма следи от Али?

Чейс надникна в кухнята, на чиито под бяха пръснати натрошени стъкла и боклук. Вътре миришеше на развалено мляко.

— Али е свръхестествено умна. Сигурен съм, че е обмислила всичко, преди да дойде да потроши това място. — Той се прокашля. — Ченгето ме погледна така, сякаш си мислеше, че аз съм го направил.

— Не, той просто не искаше да споменава Али — успокои го Спенсър, като вдигна една смачкана кутийка от кола и я хвърли в кошчето за боклук. — Не искат да казваме за това на когото и да било. — Тя се поколеба, поглеждайки го. — Нали нямаш нищо против да знаеш? Може да се окаже опасно.

Чейс сви рамене.

— И без това не ми казваш нищо, което вече да не знам. Всичко ще бъде наред.

Спенсър тръгна обратно към вратата, за да донесе препаратите за чистене от колата.

— По-добре да се захващаме за работа, нали?

— Чакай малко — извика Чейс от кухнята. — Ела тук.

Той стоеше по средата на стаята и сочеше облицования е теракота под. Между парчетата от счупени чинии и стъкло лежеше нещо лъскаво.

Спенсър коленичи, за да го вдигне и се намръщи, поднасяйки го към светлината. Това беше сребърна верижка за ключ, но без ключа. Към нея беше прикрепена емблема на „Акура“.

— Не мога да повярвам, че Гейтс го е пропуснал — промърмори тя. — Мислиш ли, че е на Али?

— Може би — отвърна Чейс. — А може да е на помощника й.

Спенсър извади телефона си. Поколеба се дали да не се обади на Фуджи, но вместо това звънна на Хана.

— Познаваме ли някой, който да кара „Акура“? — попита тя, след като приятелката й се обади.

Хана не се поколеба и за миг.

— Скот Чин. Мейсън Байърс. Адвокатът по бракоразводни дела на мама. Един от съседите ми. Онази дама, която…

— Леле — прекъсна я Спенсър. — Не съм знаела, че познаваш всички шофьори на хонда акура в Роузууд.

— Хубави коли са — отвърна Хана равнодушно. — Защо питаш?

Спенсър й обясни какво бе намерила току-що.

— Възможно ли е помощникът й да е някой от тези хора? Не мога да си представя Скот Чин като тайното гадже на Али — той е гей. Не съм сигурна и за Мейсън — той се премести тук в шести клас, помниш ли? А и двамата с Али никога не са се погаждали.

— Спенс, не бяхме ли доскоро в полицията, за да предадем случая на екип от професионалисти? Предай верижката на Фуджи и забрави за нея.

Спенсър знаеше, че Хана е права, но предаването на контрола над случая се оказа по-трудно, отколкото бе осъзнавала. В училище, когато имаха групови проекти, Спенсър винаги настояваше да поеме по-голямата част от работата. Останалите просто ще се издънят, мислеше си тя. Няма да го направят толкова добре, колкото аз.

И все пак тя послушно прибра верижката в чантата си с мисълта да се обади на Фуджи, щом двамата с Чейс приключат с чистенето. Хана беше права. Повече не трябваше да се притеснява за това. Повече не й влизаше в задълженията — което беше много хубаво.

Тя разгледа останалата част от къщата, ровейки из разпръснатите боклуци и предмети, но не откри нищо повече.

На вратата се почука и Спенсър отново замръзна на място.

— Ю-ху! — разнесе се гласът на майка й от коридора. — Спенсър? Тук ли си?

Спенсър се намръщи и отиде до входната врата. Майка й, господин Пенитисъл и Амилия стояха във фоайето, облечени в дънки и тениски. Те носеха със себе си метли, мопове и препаратите от задната седалка на колата й.

— Какво става тук? — попита Спенсър. Да не бяха дошли да я припират да свършва по-бързо?

Госпожа Хейстингс привърза късата си руса коса с ластична лента.

— Ще ти помогнем да почистиш, скъпа.

— Н-наистина ли? — заекна Спенсър.

Госпожа Спенсър прокара пръст по надрасканата с пастел стена. Част от него остана по кожата й.

— Не е честно сама да правиш всичко. Не казвам, че е правилно да взимаш ключовете на Никълъс без разрешение, но не е честно да смятаме, че ти си виновна за случилото се тук.

Господин Пенитисъл я тупна по рамото.

— Наистина си била вкъщи вечерта, когато мястото е било разбито — проверих записите на охранителната камера. Съжалявам, че се усъмних в теб.

Може би Спенсър трябваше да е притеснена заради това, че не й беше повярвал, но не си заслужаваше да се тормози толкова. Освен това й хареса строгият поглед, който той хвърли на Амилия.

— Съжалявам, че те изклюкарих — промърмори тя, след като баща й я побутна с ръка.

— Освен това полицията ни обясни, че арестът ти е бил грешка — додаде госпожа Хейстингс, докато търкаше стената с препарат. — Слава богу.

— О — рече Спенсър. — Ами добре.

— Както и да е, да се залавяме за работа! — Госпожа Хейстингс подаде метлата на Амилия. Но се сепна, забелязвайки Чейс в кухнята. — О. Здравей.

— Това е приятелят ми Чейс — каза Спенсър. — Друг Чейс — додаде тя, спомняйки си, че бе предоставила Къртис като Чейс в нощта, когато бе дошъл да я заведе на бала. — Той ми помага да почистя.

— Колко мило! — пропя госпожа Хейстингс и му се усмихна сладко. — Всеки приятел на Спенсър е и наш приятел.

Спенсър едва не се изсмя. Някой определено се чувстваше виновен, заради това, че е нанасял несправедливи обвинения. Тя просто беше щастлива, че майка й е тук, че й помага и че не я мрази.

Господин Пенитисъл включи прахосмукачката и я пусна. Амилия неохотно вдигна възглавничките от пода и се захвана да разпухква степания им пълнеж. Спенсър тайничко се усмихна на Чейс и започна да мете натрошеното стъкло от пода. Радваше се, че и той е тук. Внезапно всичко се нареди — е, не съвсем идеално, но по-добре, отколкото в последно време.

Точно както й харесваше.