Сара Шепард
Смъртоносно (26)

25.
Аудиозаписът

— Ъъъ, здрасти? — каза Мелиса Хейстингс, когато отвори вратата на викторианската си къща на Ритънхаус Скуеър пред Спенсър и останалите. Беше почти полунощ; цялото й лице бе намазано с ухаещ на лавандула крем и тя беше облякла протъркана тениска на „Роузууд Дей“ и боксерки с щампи на миниатюрни златисти ретривъри. Спенсър имаше усещането, че бяха на Уайлдън.

— Може ли да влезем? — попита тя сестра си. — Важно е.

Мелиса погледна към останалите застанали на верандата момичета и кимна.

— Влизайте.

Тя ги поведе напред по коридора, като ги помоли да оставят нещата си и обувките в малката гардеробна, която се намираше встрани от вестибюла. После влязоха в дневната със стени в успокояващо жълто и лъскав орехов паркет. Мебелите, украшенията и килимите си подхождаха идеално. Спенсър си помисли, че стаята й изглежда позната и почти веднага се досети защо. Тя беше подредена точно като къщата им в Роузууд. Телевизорът в дневната показваше Си Ен Ен. Както обикновено репортерите говореха за убийството на Табита. Делото на Лъжкините след седем дни, гласеше банерът в долната част на екрана. Мелиса го изключи.

— Спенсър? Хана? — Уайлдън се появи на стълбището, облечен също в боксерки и тениска. Той изглеждаше изнервен.

Стомахът на Спенсър се сви. Може би идеята не беше чак толкова добра — Мелиса беше неин съюзник, но Уайлдън?

Сестра й пристъпи напред.

— Дарън, трябва да им помогнем.

Уайлдън въздъхна и слезе на първия етаж. Лицето му изразяваше предпазливост, но в него се долавяше и любопитство. Емили бръкна в джоба си и му подаде телефона си.

— Получих гласова поща, която ми се иска да провериш. Почти съм убедена, че гласът е на Али.

— Имаш ли някакво оборудване, което може да усили част от записа? — попита Спенсър. — Може би ще успеем да разберем откъде се обажда.

— Или дори да изолираме гласа й и да докажем, че наистина е тя — додаде Емили. — Ченгетата не вярват, че е още жива. Трябва да ги накараме да го разберат.

Уайлдън присви зелените си очи.

— Все още не съм убеден, че това е добра идея.

— Дарън, моля те. — Мелиса се приближи до него. — Това е сестра ми.

Спенсър преглътна буцата в гърлото си. Толкова бе хубаво да я чуе да го казва.

— Погледът на Уайлдън премина по момичетата.

— Добре — каза той след миг, след което взе телефона на Емили и седна на дивана. — Когато работех в роузуудския участък, използвахме програма, до която имахме достъп чрез вътрешната ни мрежа — трябваше ни само цифров файл на записа. Ако паролите на мрежата не са променяни, мисля, че ще успея да вляза в системата.

— Това ще е супер! — ахна Емили.

Мелиса отиде в задната стая. Момичетата се настаниха на дивана и зачакаха. Мелиса се върна с един сребрист МакБук Еър и ю-ес-би кабел. Уайлдън вдигна капака и написа нещо на клавиатурата.

— Влязох. — Той подаде на Емили телефона и кабела. — Включи го към компютъра и пусни записа отначало.

Емили направи каквото й беше казано, влезе в гласовата си поща и намери записаното съобщение от Али. В него се чуваха множество гласове, които говореха едновременно, но бяха приглушени и думите не се разбираха. След това в стаята отекна смразяващият смях на Али. Всички се вцепениха. Тя се смя цели пет секунди, след което записът свърши.

Мелиса затвори очи.

— Това със сигурност е тя.

Дори Уайлдън изглеждаше стреснат.

Отново проиграха съобщението. Мелиса доближи ухо към телефона.

— Звучи така, сякаш се намира сред тълпа.

— И ние така си помислихме. — Спенсър погледна към лаптопа. Аудиопрограмата беше разбила гласовата поща на пакети с информация и аудиопотоците бяха излезли на екрана. Всеки път, когато Али се смееше, единият аудиопоток се раздвижваше. Като фон се чуваха викове и смях. Някой направи анонс по мегафон и вторият аудиопоток се размърда.

— Чухте ли това? — посочи го Спенсър. — Мислехме си, че ако успеем да изолираме това обявление, можем да разберем откъде се обажда.

Мелиса, която седеше в ъгъла на дивана, обгърна коленете си с ръце и ги притисна към гърдите.

— Не мога да повярвам, че има куража да ви се обади, докато се намира насред тълпа.

— Освен ако не е сред тълпата, а близо до нея — рече Спенсър.

Уайлдън отново прослуша съобщението, маркира втория аудиопоток и натисна някакъв бутон в долния край на екрана. Фоновият шум заглъхна и анонсът прозвуча по-силно, но все още не бе достатъчно изчистен.

Някъде в къщата се разнесе подраскване. Спенсър скочи на крака.

— Какво беше това?

Всички се умълчаха. Лицето на Хана пребледня, а Емили не можеше да помръдне от мястото си. Нещо прошумоля. Разнесе се едно съвсем тъничко скръц. Ариа притисна длани към устата си.

Мелиса се надигна от дивана и се огледа.

— Тази къща е на сто години. Издава много шумове, особено когато е ветровито.

Те се ослушваха още известно време. Тишина. Уайлдън се върна към компютъра.

— Нека да опитам нещо друго — промърмори той, натискайки няколко други бутона.

След това пусна отново съобщението. Мелиса присви очи.

— Струва ми се, че някой като че ли казва Ига ига през мегафон… и след това съобщението прекъсва.

Уайлдън не спираше да проиграва съобщението. Викове. Силен звук от мегафона. Ига, ига.

— Може би се намира на някое спортно събитие — предположи Хана.

— И Али се крие под пейките? — попита Спенсър, поглеждайки я колебливо.

Уайлдън натисна още няколко бутона. После на екрана се появи съобщение. Неизвестен потребител. Достъпът отказан.

— Мамка му — изруга той и се облегна назад. — Май се досетиха, че някой извън полицията използва програмата, и ме изхвърлиха.

Спенсър се наведе напред.

— Можеш ли да се логнеш отново под различно име?

Уайлдън затвори капака на лаптопа и поклати глава.

— Не мисля, че трябва да опитвам. Изобщо не би трябвало да го правя.

Спенсър погледна към сестра си.

— Не можеш ли да направиш нещо друго?

Погледът на Уайлдън шареше из стаята.

— Съжалявам, момичета.

Очите на Мелиса се напълниха със сълзи.

— Просто не е честно така! Вие, момичета, не го заслужавате. Алисън не бива да спечели.

— Разговаря ли с татко? Според тях какви са ни шансовете? — попита Спенсър. — Всеки път, когато попитам Годард или другите от правния екип, те все избягват точния отговор. Смяташ ли, че наистина ще ни изпратят в Ямайка?

Мелиса погледна към Уайлдън. Той извърна глава. Когато отново погледна Спенсър, очите й бяха пълни със сълзи.

— Татко казва, че нещата изглеждат безнадеждни — прошепна тя.

Стомахът на Спенсър се сви. Тя се пресегна и хвана Ариа за ръката. Емили облегна глава на рамото на Хана. Безнадеждни.

— Какво ще правим? — простена Емили.

Уайлдън се прокашля.

— Само не правете нищо прибързано, момичета. Носят се… слухове.

Всички се спогледаха. Дори не си заслужаваше да питат какви — всички знаеха за какво става дума: пактът им за самоубийство. Внезапно Спенсър си помисли, че това може би изобщо не е лоша идея. Все пак както друго й оставаше?

Но след това тя отново погледна към Мелиса. Сестра й изглеждаше разтревожена, сякаш бе успяла да прочете мислите на Спенсър. Спенсър стисна ръката й, а сестра й я привлече към себе си и я прегърна. Миг по-късно Ариа също ги прегърна, а след това и Емили, и Хана. Спенсър вдъхна чистия, сапунен аромат на сестра си. Хубаво беше след толкова години на омраза най-после Мелиса да е на нейна страна. И макар да не можеше да помогне, тя поне взимаше всичко присърце.

И тъй като не им оставаше нищо друго, момичетата се изправиха и тръгнаха към вратата. Мелиса ги последва с наведена глава и вид на пораженец. Предложи им да ги закара до гарата, но Спенсър махна с ръка.

— И без това направи достатъчно.

— Обадете ми се, ако имате нужда от нещо — каза Мелиса на Спенсър, а по бузите й се стичаха сълзи. — Дори само за да поговорим. Винаги съм на разположение.

— Благодаря — каза Спенсър и стисна ръката й.

След което се обърна към улицата. Температурата навън беше спаднала значително и луната се беше скрила зад облаци. Спенсър обгърна с ръце тялото си и тръгна след останалите към гарата. Никой не каза нищо, защото просто нямаше какво. Поредната задънена улица. Поредната изстинала следа.