Сара Шепард
Смъртоносно (22)

21.
Затворени врати

Седмица по-късно Спенсър се промъкна в гората зад къщата си, за да се срещне с Ариа, Хана и Емили. Беше толкова тъмно, че не се виждаше почти нищо, затова тя използва фенерчето на мобилния си телефон, за да си осветява пътя. От земята стърчаха дебели корени. Напреки на пътеката лежеше паднал ствол. Скоро стигна до стария кладенец на желанията, каменна реликва от 1700 година. Той беше обрасъл с мъх. Някои от камъните се въргаляха настрани. Спенсър надникна през ръба и хвърли едно камъче в дупката. Когато то падна в плитката вода, се разнесе глухо ехо.

Тя се обърна и погледна надолу по хълма към къщата си. Повечето лампи бяха угасени. Прозорецът на сутерена, през който се беше измъкнала навън, зееше широко отворен. На мястото, където се беше намирала плевнята-апартамент, преди Али да я изгори, все още не беше поникнала трева. Спенсър преброи седем автомобила до тротоара, които дебнеха къщата. Те стояха неотлъчно там още откакто момичетата бяха арестувани.

— Здрасти. — Главата на Емили се появи от другата страна на хълма. Нощта беше студена и тя си беше облякла черна блуза с качулка и дънки. Погледна към кладенеца и тихо изхленчи. — Наистина си смяташ, че тя е идвала тук?

— Така мисля. — Спенсър се осмели да докосне хлъзгавите извивки на камъка. Стойката на кофата беше полуизгнила и обрасла с мъх отвсякъде, а самата метална кофа лежеше на няколко метра встрани. — Оттук има идеален изглед към къщата ми.

Емили цъкна с език. Изпращя съчка и двете се обърнаха. Ариа и Хана се влачеха нагоре по хълма. Когато стигнаха на върха, момичета просто застанаха под лунната светлина и се спогледаха.

— И така? — рече най-накрая Спенсър. — По-добре да започваме да говорим. Скоро ще ми устроят лов на вещици.

В бъркотията, настъпила след завръщането им у дома, те не бяха намерили време да се срещнат, но тази вечер Хана им беше изпратила съобщение, че трябва най-сетне да се видят. Ловът на вещици обаче си беше факт: репортерите, които лагеруваха пред дома на Спенсър, душеха толкова настървено и бяха толкова хитри, че щяха да усетят липсата й преди собственото й семейство. В седмицата след ареста майка й почти не беше ставала от леглото, а господин Пенитисъл нервно се суетеше на пръсти около нея, сякаш се страхуваше, че тя ще откачи и ще направи нещо ненормално.

— Аз наистина не съм убийца! — му беше извикала Спенсър един ден, но това не промени нещата.

— Да, и аз не трябва да стоя дълго навън — промърмори Ариа. — Но се радвам да ви видя, мацки.

— Наистина. — Емили ги погледна и очите й се навлажниха. — Ужасно е всичко това, нали?

Хана кимна унило.

— Ако още един ден се наложи да остана вкъщи, ще се побъркам. — Това беше част от наказанието им: докато не ги екстрадираха до Ямайка, те не трябваше да напускат домовете си. От „Роузууд Дей“ не ги бяха изключили, но училището не им позволяваше да се върнат.

— Готови ли сте за матурите? — попита Ариа с не чак толкова шеговит глас. Бяха им позволили да попълнят тестовете вкъщи.

— Не виждам смисъл — отвърна тъжно Спенсър. Тя погледна към останалите. — Тази седмица получих писмо от Принстън. Не искат да приемат в първи курс една предполагаема убийца.

Емили потрепна.

— И аз получих същото от Университета в Северна Каролина. — Тя наведе палец надолу.

— Да, и аз от Ню Йорк — промърмори Хана. Тя стисна здраво очи и раменете й увиснаха. — Така не е честно, мацки. Не спирам да си го мисля. Не е честно.

— На мен ли го казваш — промърмори Ариа, ровейки с крак из сухите листа. — Но не можем да направим нищо по въпроса.

Хана удари дланта си с юмрук.

— Напротив, можем. Аз казвам сами да потърсим Али.

— Да не си полудяла? — Спенсър се облегна на разнебитената стойка на кладенеца. — А. може да нарани хората, които обичаме. Освен това трябва да се скатаваме и да не правим нищо, което да разбуни пресата.

— Значи просто ще седим и ще чакаме да ни затрият в Ямайка?! — изпищя Хана. — Виждали ли сте затворите там? Пълни са със змии. И те карат насила да пушиш марихуана. Това е едно от мъченията им.

Спенсър сбърчи вежди.

— Убедена съм, че не правят точно това, Хан.

— Ха на бас, че е така. — Хана сложи ръце на хълбоците си. — Майк ме накара веднъж да пуша трева и аз изпаднах в ужасни халюцинации. Все едно бях в ада.

— Татко обеща, че адвокатите ни ще намерят начин да ни задържат тук — каза Спенсър със слаб глас.

Ариа въздъхна.

— Не искам да обидя баща ти или адвокатите, но във всички вестници пише, че ФБР иска да създаде прецедент с нас. Което почти ни гарантира отиване в Ямайка.

Спенсър стисна зъби.

— Е, може би все пак Фуджи ще осъзнае каква е истината. Или пък Али ще се издъни.

— Това няма да стане — каза унило Емили. — Али постигна точно онова, което искаше. И някога да се е дънила?

— Наистина смятам, че не трябва отново да започваме да ровим, мацки — предупреди ги Спенсър.

— Но ние имаме улики — каза Ариа. — Онова подправено видео. Който и да е Н.

Спенсър крачеше в кръг.

— Знам, но…

— Твоят приятел Чейс го бива с компютрите, нали, Спенс? — рече умолително Хана. — Може би ще успее да увеличи клипа и да покаже лицата на момичетата, да докаже, че не сме били ние.

Спенсър сви устни.

— Не искам да го подлагам на риск.

— Той вече е подложен — напомни й Ариа.

Настъпи продължителна пауза. На магистралата някакъв камион смени скоростите си със стържене.

— Аз няма да отида в Ямайка — каза твърдо Хана. — Искам да остана в Роузууд.

Ариа преглътна тежко.

— Аз също.

Спенсър погледна към тъмното небе. Ариа беше права. Ако Али искаше да се добере до Чейс, то планът вече беше задействан. Спенсър не се беше чувала с него още отпреди ареста, но знаеше, че той би направил всичко за нея.

В дома й светна лампа; Спенсър очакваше всеки момент майка й да се появи на задната веранда.

— По-добре да се прибирам. Но ще го направя, Хан. Ще се свържа с Чейс.

— Добре. — В гласа на Хана прозвуча облекчение.

Спенсър тръгна надолу по хълма с разтуптяно сърце. За щастие лампата угасна почти веднага и никой не се появи на задната веранда. Тя заобиколи къщата и излезе отпред, оглеждайки първо паркираната на алеята кола, а след това и останалите край тротоара. Ако се опиташе да се измъкне, те щяха да я забележат — трябваше да вземе автобуса. Спирка имаше само на миля оттук, на Ланкастър авеню.

Спенсър погледна към обувките си, доволна, че е с маратонки. Едва ли ще се получи, помисли си тя и се затича. Това беше единственият начин.

Половин час по-късно Спенсър се качи в ярко осветения, смърдящ на цигари автобус за Филаделфия и се отпусна на една от седалките. От другата страна на пътеката една жена четеше брой на Филаделфия сентинъл. На първа страница се мъдреше снимката на Спенсър.

„Последната лъжа бе капакът на всичко“, гласеше заглавието. Спенсър се обърна към прозореца и се сгуши в стола, за да изглежда по-малка. Цяла седмица бе избягвала да гледа новини, защото знаеше, че ще види само подобни истории. Моля те, не ме виждай, моля те не ме виждай, пожела си тя на ум. Жената сгъна вестника. Снимката на Спенсър изчезна. Никой не каза нито дума.

Чейс живееше в Мериън, предградие близо до града. Когато наближиха спирката, Спенсър натисна бутона за слизане и се измъкна от автобуса. Макар досега да не беше идвала в дома на Чейс, тя лесно намери жилищната сграда и се приближи с несигурна походка към входната врата. Зад нея се разнесе съскащ звук и тя се обърна. Бавно се приближаваше кола с емблемата на мериънската полиция.

Спенсър се скри зад едно дърво. Колата продължи да напредва, а ченгето гледаше право напред. След миг автомобилът зави зад ъгъла. Спасена.

Тя бързо влезе през порталната врата и огледа списъка с имената на обитателите. Чейс живееше в апартамент 4Д; тя натисна звънеца. Минаха няколко секунди. Нищо не се случи. Спенсър вдигна глава и се ослуша. Беше малко след десет и половина, а веднъж Чейс й беше признал, че често остава буден до един-два сутринта. Може би не си беше вкъщи?

Една жена със зелена чанта се появи на стълбището в сградата. Тя изгледа любопитно Спенсър, след това бутна вратата и излезе на улицата. Спенсър успя да улови вратата и се шмугна в сградата с разтуптяно сърце. Може би звънецът на Чейс не работеше. Щеше да почука направо на вратата му.

Изкачи четирите поредици стъпала и леко запъхтяна стигна до вратата на Чейс. Затаи дъх, за да чуе звуците, които се разнасяха от апартамента. От вътрешната стая се носеше музика. После се чу покашляне. Да. Той си беше вкъщи.

Когато се опита да позвъни се оказа, че звънецът е счупен, затова Спенсър почука. Първо тихичко, след това по-силно.

— Чейс? — извика тя. — Аз съм, Спенсър. Трябва да поговорим.

Музиката утихна. До вратата се приближиха стъпки и Чейс я открехна, без да сваля предпазната верижка.

— Спенсър. — Погледът му срещна нейния. — Не трябва да си тук.

Спенсър зяпна изненадано.

— Н-но ние бяхме натопени. Има един клип, който ми се иска да погледнеш — на който са ни записали в Ямайка. Алисън очевидно го е подправила.

Чейс преглътна и адамовата му ябълка подскочи.

— Защо не ми каза, че и мен ме има в списъка?

— Какво? — Тя си помисли за съобщението, в което А. го заплашваше. Как беше успял Чейс да разбере за това? — Т-ти да не си получил съобщение от А.? Опита ли се някой да те нарани?

Погледът на Чейс блуждаеше.

— Не — отвърна той след една продължителна секунда, но това беше най-нескопосната лъжа, която Спенсър беше чувала някога.

Главата й бръмчеше. Единственото нещо, върху което успяваше да се съсредоточи, беше грапавата повърхност на стените в коридора.

— П-помислих си, че полицията ще те пази — отвърна безпомощно тя. — Помислих си, че ще пази всички ни. — Момичето се опита да бутне вратата. — Моля те, пусни ме вътре. Трябва да разгадаем този клип — убедена съм, че ще успеем. Имам нужда от теб.

Чейс стисна здраво устните си, сякаш се опитваше да не заплаче.

— Трябва да си вървиш, Спенсър. Съжалявам. Просто преживях много. Това ми идва в повече.

— Но…

— И не мога да повярвам, че не ме предупреди. — Погледът му беше тъжен. — Мислех, че означавам повече за теб.

След това вратата се затвори. Разнесе се прищракване, сякаш Чейс я заключваше отвътре. Стъпките му се отдалечиха. Музиката гръмна отново, този път по-силно. Бърза, гневна песен, която заглушаваше всичко.

Спенсър се почувства така, сякаш й беше зашлевил плесница. Тя се отдръпна от вратата и от очите й потекоха сълзи. Внезапно се почувства абсолютно изоставена. Вече никой нямаше да й помогне.

Мащабите на случващото се я връхлетяха с пълна сила. От това нямаше измъкване. Али окончателно беше спечелила.

Спенсър извади телефона си и го погледна. Прати ми есемес, кучко, помисли си гневно и отчаяно тя. Защо Али не й пратеше съобщение точно сега, за да й натрие носа. Уаааа, може би. Горката малка пикла Спенсър изгуби приятеля си. Сигурно си умираше да го направи.

Тя не отместваше поглед от екрана с надеждата нещо да се случи. Излезе пред входа на жилищната сграда и застана до вратата, с надеждата, че Али ще я види и ще усети болката й.

— Ела и ме хвани — дори произнесе тя в мрака. — Спри да се криеш и си покажи лицето, страхлива кучко.

Никой не се размърда в храстите. Не се чу никакво кискане. Телефонът на Спенсър продължи да мълчи. Тя затвори очи и вдигна ръка над главата си готова да захвърли телефона си на тротоара.

Но вместо това просто я отпусна до тялото си и тръгна по улицата, за да хване автобуса към дома.