Рей Бредбъри
Зелени сенки, бял кит (33)

31.

Нощта на дългите ножове.

Или по-точно на един нож — гилотината.

Само ако знаех, както би казал някой герой от детективски роман.

Когато всичко свърши, си спомних за Илайджа, застанал пред трапа на кораба „Пекод“, или за самия себе си в книжарницата, когато се канех да купя джобното издание на „Моби Дик“ и чух съдбовните, пророчески слова на непознатата жена:

— Не тръгвайте на това пътешествие.

И своя наивен отговор:

— Той не е срещал такъв като мен досега. Може би това ще направи нещата различни.

Как ли пък не. Единствената разлика беше, че отне малко повече време да се подготви прасето за клане, да му се резне гърлото и да се окачи на месарската кука.

Ленин е наричал такива лапнишарани като мен „полезни идиоти“.

Което ми напомня за онзи образ на Чаплин — помните ли? — когато той пресича една улица, покрай него минава камион с дървен материал и от каросерията пада червено знамение. Чаплин го вдига и побягва след камиона, за да им каже, че са го изгубили. В същия миг иззад ъгъла изскача тълпа болшевики. Той не ги вижда, а продължава да вее байрака. Появяват се ченгетата, сграбчват Чаплин, стъпкват червеното знаме и му теглят един хубав пердах, преди да го хвърлят в дранголника. Тълпата, естествено, се разбягва. Такива ми ти работи…

И ето че аз съм в Дъблин, хванал червеното знаме в ръка и го развявам пред лицето на Джон. Или пък съм на площад Конкорд в Париж, посрещам закритите карета от Бастилията и помагам на осъдените да се качат по стъпалата на гилотината. Едва когато стигам догоре, разбирам къде съм, изпадам в паника и слизам оттам разполовен.

Такава е съдбата на невинните, или на тези, които се заблуждават, че са невинни. Както ми каза веднъж един познат, „Хайде да не се правим на прекалено наивни“.

Ще ми се да бях последвал съвета му през онази вечер в китайския ресторант, изгубен някъде сред дъждовете и мъглите на Дъблин.

Тогава моите ангели хранители не ме опазиха — нито пък аз сам се опазих — да не пийна повечко и да не се разбъбря пред Джейк Викърс, неговата парижка приятелка и още трима-четирима госта от Ню Йорк и Холивуд.

Беше вечер, в която ти се струва, че нищо не може да тръгне накриво. Вечер, когато всяка дума, излизаща от устата ти, е находчива, духовита, остра като бръснач, караща другите да се превиват от смях и да чакат следващия ти залп от остроумие. А ти не ги караш да чакат дълго, хвърляш нови и нови фойерверки, докато накрая целият не се потопиш в топлата вана на веселбата, не зариташ с крачета на пода, гърчейки се от насладата на собствения си нажежен до бяло гений.

Седях и слушах как мели собственият ми език, наквасен от алкохола, прицелвах се и стрелях, доволен от комичния си талант. Аз и пиянското ми бръщолевене се превърнахме в център на вниманието. Дори Джон се дивеше на дръзките ми забежки в областта на дружеските шаржове и подигравки. Смятах, че съм се запасил с по нещо пикантно за всеки от сътрапезниците, подобно на онези психолози, които могат да отгатнат по нашите вежди, прически, потръпвания на ушите и ноздрите, оголвания на зъбите и тъй нататък повече, отколкото е изписано в хороскопа ни или пък с мастилото върху белия лист. Ако не се издадем сами с почерка, облеклото или процента алкохол в кръвта си, то дъхът ни ще го стори вместо нас — или пък лекото кимване или поклащане на глава, което експертът ще улови и ще прецени както с какво си мием зъбите, така и какво имаме в главата си. И тъй, наредил своите приятели пред стената, аз отправях залпове от остроумие срещу техните навици, пози, претенции, любовни и творчески постижения, липса на вкус, на пунктуалност, наблюдателност и тъй нататък. Надявах се, че в повечето случаи го правя леко, без да оставям белези за бинтоване. Пробивах дупки в техните маски, сипвах вътре сяра и палех фитила. Експлозиите оставяха сажди по лицата, но не откъсваха пръсти или крайници. По едно време Джейк дори извика:

— Някой да го спре, за бога!

Ще ми се да го бяха сторили.

Защото следващата ми набелязана жертва бе самият Джон.

Спрях да си поема дъх. Гръмкият смях се укроти, всички се вторачиха в мен със светнали, лисичи очи, подканяйки ме да продължа. Хайде, давай, Джон е наред. Подреди го хубаво!

И ето че аз се изправих пред своя герой, своята любов, своя голям, чуден, прекрасен приятел и неочаквано се пресегнах и сграбчих ръцете му.

— Знаеш ли, Джон, че аз също съм един от великите световни хипнотизатори?

— Така ли, хлапе? — изсмя се той.

— Да — отвърнах. — Хипнотизатор. От световна класа. Някой да ми напълни чашата.

Джейк Викърс ми сипа джин.

— Давай, на екс! — развика се цялата маса.

— Добре, на екс — отвърнах.

„Не!“, прошепна нещо вътре в мен.

Улових Джон за китките.

— Сега ще те хипнотизирам. Недей да се боиш!

— Не ме плашиш, синко — каза той.

— Ще ти помогна с един твой проблем.

— И какъв е той?

— Проблемът ти е… — Аз се взрях внимателно в лицето му, давайки воля на интуицията си. — А, да, ето го!

И докато се усетя, изтърсих:

— Аз не се боя да летя до Лондон, Джон. В мен няма страх. Страхът е в теб. Ти си онзи, който се бои.

— И от какво, Хърбърт?

— Боиш се от ферибота от Дън Лири, който пътува нощем през Ирландско море, сред мрачни бури и огромни талази. От него те е страх, Джон, и затова казваш, че мен ме е страх от летене, докато всъщност ти си този, който се плаши от кораби, бури, морета и дълги нощни плавания. Нали така, Джон?

— Щом казваш, хлапе — отвърна той с каменна усмивка.

— Желаеш ли да ти помогна с този проблем, Джон?

— Да, да, помогни му! — отзоваха се от всички страни.

— Смятай, че вече е сторено. А сега искам да се отпуснеш. Отпусни се. Клепачите ти натежават. Спи ти се, Джон, усещаш ли как сънят те обзема? — мърморех, шептях, нареждах аз.

— Старая се, хлапе. — По гласа му не личеше да се забавлява — Е, може би малко, но очите му бяха нащрек, а китките — стегнати под пръстите ми.

— Няма ли кой да го фрасне с нещо по главата — възкликна Джейк.

— Не, не — засмя се Джон. — Щом му е приятно, нека продължава. Хайде, синко, приспи ме.

— В транс ли си вече, Джон?

— Потъвам все по-дълбоко.

— Добре, продължаваме. Повтаряй след мен: „Не Хърбърт е този, който се бои от летене…“

— Не Хърбърт е този, който се бои от летене…

— „… а аз, Джон, се страхувам от проклетото нощно море и от мъглите на ферибота от Дън Лири до Фолкстоун!“

— Съгласен, хлапе, всичко е така, точно така.

— Още ли си в транс, Джон?

— Повече не мога и да бъда.

— Щом се събудиш, няма да помниш нищо, освен че вече няма да се боиш от морето и ще престанеш да летиш със самолет.

— Няма да помня нищо. — Очите му бяха затворени, но можех да ги видя как потрепват под клепачите.

— И подобно на капитан Ахав, след две вечери ще излезеш на плаване с мен.

— Няма нищо по-хубаво от морето — промърмори той.

— А сега, когато преброя до десет, ще се събудиш освежен и отпочинал. Едно, две… пет, шест… десет. Събуди се!

Джон ококори очи като пингпонгови топчета и се озърна, примигвайки.

— Боже мой, това се казва сън — извика. — Къде бях? Какво стана?

— Хайде, стига си се преструвал! — рече Джейк.

— Браво, браво — ревяха всички един през друг. Някой ме ощипа дружески по ръката, друг ми разроши косата като на дете идиотче.

Джон поръча питиета за всички. Привел рамене, гледа известно време в чашата си, после се вторачи в мен.

— Знаеш ли, хлапе, мисля си…

— Какво?

— Че може би…

— Да?

— Може би си струва да дойда с теб на оня проклет ферибот, сещаш се, след две вечери?…

— Джон, Джон! — кискаха се всички.

— Спрете! — крещеше Джейк, хванал се за корема, смеейки се с цяло гърло.

Спрете.

Спрете ми и сърцето, като сте започнали.

Как е протекла останалата част от вечерта и как е завършила, нямам спомен. Мержелеят ми се само още питиета, както и усещането за всепомитаща мощ, идващо с всяко следващо от тях. Бях във възторг от екстравагантните си шеги, от ловкостта, с която си служех с думите, от пъргавостта на своите отговори. Бях балетен танцьор, кацнал комично върху опъната жица. И да исках, не можех да падна. Бях целият съвършенство и радост. Бях сладък марсианец, ярък и прекрасен.

Както обикновено, Джон нямаше пари у себе си.

Джейк Викърс плати сметката за цялата компания. Докато излизахме навън, на дъждовната, изпълнена с мъгла улица, той склони глава настрана, затвори едното си око и ме фиксира с другото.

— Ти — каза, пръхтейки от смях — си истински маниак!

 

 

В нощта се чува дългият, свистящ звук от ножа на гилотината, разсичащ тишината…

За да се стовари върху собствения ми врат.

На следващия ден се разхождах без глава, но никой не обръщаше внимание. Докъм пет часа следобед. Когато Джон неочаквано влетя в стаята ми в „Роял Хайбърниан“.

Не си спомням да е сядал, след като влезе. Носеше леко палто и каскет на главата и крачеше напред-назад, докато обсъждахме някакъв дребен детайл от сценария, който трябваше да се преработи преди два дни, по-късно аз да отплавам за Англия.

По средата на дискусията ни за капитан Ахав и Кита той направи пауза и някак между другото каза:

— А, да. Ще трябва и леко да си промениш плановете.

— Какви планове, Джон?

— Ами ония глупости, за пътуването с ферибота. Трябваш ми по-скоро. Отмени си билета за парахода, ще летим заедно в четвъртък вечер. Ще стигнем за около час. Много ще ти хареса, ще видиш.

— Не мога да го направя — отвърнах.

— Хайде, стига си се дърпал…

— Ти не разбираш, Джон. Аз се боя до смърт от самолети.

— Да, хлапе, казвал си ми, но вече е крайно време да го преодолееш.

— Някой ден може би да, но сега, извини ме, не мога да дойда с теб.

— Звучиш като жалък страхливец.

— Да! Признавам си. Не е нещо ново, винаги си го знаел. Плашлив съм като заек.

— Ами стегни се тогава! Лети! Ще спестиш един цял ден плаване.

— О, боже — простенах, облягайки глава на креслото. — Аз нямам нищо против плаването. Фериботът тръгва към десет часа вечерта. Вярно, акостира в Англия по никое време, в три или четири сутринта. Няма да спя, може дори да хвана морска болест. После ще трябва да взема влака до Лондон, който пристига на гара Виктория в седем и трийсет. До осем и четвърт ще съм вече в хотела. В девет без петнайсет ще съм закусил набързо и ще съм се обръснал, а в и половина ще съм в твоя хотел, готов за работа. Няма да се изгуби никакво време. Щом пристигна, веднага запрятам ръкави и се захващам с белия кит…

— Зарежи тая работа, синко. Качваш се на самолета, заедно с мен.

— Не, не.

— Качваш се, и още как, страхливо копеленце такова. А ако не го направиш…

— Какво, какво тогава?

— Ще си останеш в Дъблин!

— Моля? — извиках.

— Няма да си получиш ваканцията. Никакви заключителни седмици в Лондон.

— След седем месеца работа!

— Именно! Ще те лиша от отпуска.

— Няма да го направиш!

— О, само гледай. И не само теб, но и Лори, нашата секретарка. Ще си стоите тук двамката.

— Не можеш да причиниш това на Лори. Тя работи по двайсет и четири часа на ден, седем дни в седмицата от половин година насам!

— И нейната отпуска се отменя, освен ако не летиш заедно с мен.

— О, Джон, не! Недей!

— Само ако се отърсиш от страха, синко. Стига си бил такъв женчо.

Аз се изправих на крака.

— Действително ли ще й сториш това? Заради мен?

— Правилно си схванал.

— Е, тогава отговорът ми е не.

— Какво?

— Добре ме чу. Лори отива в Лондон. Аз също отивам в Лондон. И ще пътуваме по какъвто начин си искаме, стига това да не пречи на работата, на приключването на сценария. Ще плавам цялата нощ и ще дойда навреме в стаята ти в хотел „Кларидж“. Колкото и да спориш, колкото и да се тръшкаш, ще бъда там. Не можеш да ме накараш да се кача на никакъв проклет самолет.

— Така ли?

— Така, Джон.

— И това е последната ти дума?

— Аз на кораба, ти на самолета. Това е.

Джон се извъртя, заметна през рамо невидима мантия и излезе като вихър от стаята, с едри крачки и театрален израз, подобно на Тоска, готвеща се да се хвърли от крепостната стена. Вратата се затръшна.

Аз се сринах в креслото, обзет от ужас и отчаяние.

— Глупак! — креснах срещу стената. — Видя ли сега какво направи!

През следващия ден и половина Джон отказваше да ми говори. Бяхме стигнали до място в сценария, където почивката изглеждаше удобна, ако не и абсолютно наложителна. До края ми оставаха около четирийсет страници, но вместо ние да си отдъхнем, сега само отношенията ни издишаха. Щом се появях в стаята, той се обръщаше кръгом и започваше да говори с всички присъстващи, но не и с мен. На обяд, на вечеря или на път из Дъблин, с такси или с кола, се смееше и шегуваше с Джейк, но към мен не отправяше ни дума, ни поглед. Аз не съществувах. Бях отхвърлената любовница, забравената и непростена съпруга. Чудесният брак бе завършил с провал. Макар да не се досетих веднага, аз трябваше да бъда наказан за своя магичен хипнотичен сеанс, да бъда замерян с камъни и стари бръснарски ножчета. Но явно дори това не му стигаше, защото той не мяташе нищо по мен. Аз просто се бях разтворил във въздуха. Не съществувах в помещението. Ако погледът му случайно минеше през мястото, където стоях, само ме разсичаше, минаваше през мен като рентгенов лъч и продължаваше към някаква далечна точка. Нямаше да се изненадам, ако скоро започнеше да ме споменава в минало време.

След като търпях това цял един ден, дръпнах Джейк Викърс настрана във фоайето на „Роял Хайбърниан“. Джон през това време се бе упътил към ресторанта, заедно с пет или шест свои приятели.

— Джейк — прошепнах му, — какво по дяволите става?

— В смисъл?

— В смисъл, аз съществувам ли изобщо, или не? Той кога смята да ми проговори отново?

Джейк тихо се засмя.

— Това е просто шега.

— Шега? — извиках. — Шега!

— Прави се, че не забелязваш.

— Да се правя! — гласът ми премина почти във фалцет.

— Шшт, не викай толкова. Ако види, че те хваща истерия, ще си умре от удоволствие. Тогава наистина ще те върти на шиш.

— Че той и сега ме върти. Не издържам повече! Нали знае, че напук на него ще се кача на ферибота?

— Мисля, че знае. Точно затова ти го връща.

— Но той заплаши и Лори. Тя ще лети ли с него до Лондон?

— Разбира се.

— Слава богу. Каза, че щял да я накаже, да й отмени отпуската и да я остави да кисне тук…

— Няма такова нещо. Отпусни се.

— С удоволствие, стига да не беше тази чугунена ютия в стомаха ми.

— Прави се, че не ти пука, че и ти също не го забелязваш и не се интересуваш от него. Трябва най-сетне да разбере, че не може да те разиграва така.

— Искаш от мен да се превърна в Лоурънс Оливие.

— Да, бъди артист и не се бой — каза Джейк.

Така и сторих. Бъбрех с всички, смеех се, дори имах наглостта да коментирам гласно колко доволен е Джон от ръкописа ми дотук. Но той безгрижно си ядеше супата или си режеше бифтека, зяпайки през прозореца или към своите приятели, докато аз вътрешно скърцах със зъби и се потях.

И тогава се случи чудото, което сложи край на сценария и накара Джон пак да заговори с мен.