Рей Бредбъри
Зелени сенки, бял кит (27)

Бяхме на обяд след дълго утро, по време на което „Пекод“ бе попаднал в безветрие. Заедно с нас в дъблинския ресторант седяха и двама лондонски репортери.

Тъкмо сервираха супата и аз взех лъжицата си, когато Джон, забил поглед в чинията, направи следната бележка:

— Знаете ли, тъжно ми е да го кажа, но наистина не смятам, че нашият млад автор тук влага цялото си сърце в писането на сценария за „Моби Дюс“.

Замръзнах на мястото си.

Репортерите погледнаха първо към Джон, а после към мен и зачакаха, докато той, продължавайки да изследва дълбочината на супата си, добави:

— Да, не смятам, че нашият приятел е отдаден със сърце и душа на тази толкова важна филмова продукция.

Лъжицата изпадна от пръстите ми и остана да лежи върху покривката. Сърцето блъскаше в гърдите ми и имах чувството, че във всеки момент може да скокна и да избягам от масата. Но вместо това останах, гледайки вторачено храната. Отсервираха супата, донесоха основното, наляха виното, от което не пих, а Джон все така разговаряше с репортерите, без нито веднъж да погледне към мен.

Щом всичко свърши, излязох като слепец от ресторанта и се качих, придружен от него, до стаята си в „Роял Хайбърниан“. Влязохме вътре и аз застанах неподвижно, олюлявайки се, като се боях, че всеки момент ще припадна.

Той ми отправи дълъг, въпросителен поглед и накрая произнесе:

— Какво има, хлапе?

— Какво има ли, Джон! — извиках. — Какво има? Не се ли чу какво каза току-що на обяда?

— Какво съм казал?

— За бога, от всички хора на света исках да работя именно за теб! От всички книги на света романът на Мелвил е този, който най-много исках да адаптирам. Влагам в него не само сърце и душа, но и пот, и цялата си любов, ден след ден, а ето че ти сега, пред хората… как можа да го направиш?!

Очите на Джон се разшириха, а челюстта му увисна.

— Чакай, чакай, малкият, та това беше шега. Нищо повече, просто една шега!

— Шега ли? — извиках аз и изпод стиснатите ми клепачи избиха сълзи.

Той пристъпи бързо напред, хвана ме за раменете и леко ме разтърси, а после сложи главата ми върху рамото си и ме остави да ридая, като повтаряше:

— Стига, стига, хлапе, исках само да се пошегувам. Разбираш ли, да се пошегувам.

Мина цяла минута, преди да се успокоя. После поговорихме малко и Джон си тръгна, като ми заръча същата вечер да мина през Килкок с последните готови страници, за вечеря, разговорка и късно питие.

Когато останах сам, дълго време седях пред пишещата машина олюлявайки се, без да виждам листа. Накрая, вместо „Моби Дик, страница 79, сцена 30, кадър 2“, написах нещо съвсем различно.

Много бавно пръстите ми напечатаха следните думи: