Рей Бредбъри
Зелени сенки, бял кит (3)

3.

Десет минути по-късно, почти превалил поредния хълм, спрях и се ослушах.

Някой подсвиркваше и пееше „Моли Малоун“. Насреща ми се задаваше възрастен мъж, криволичейки страховито на велосипед, не по-добър от моя. Щом стигна билото на хълма, той падна и остави колелото да лежи в краката му.

— Ей, за нищо не ставаш вече! — извика, ритайки гумите. — Стой си там, бракма такава!

После, без да ми обръща внимание, извади от джоба си бутилка. Доизпразни я философски и я задържа над езика си, докато падне и последната капка.

— Наред ли е всичко? — осмелих се най-сетне да се обадя. — Май и двамата имаме затруднения.

Старецът примигна.

— Американски глас ли чувам?

— Да. Ако мога да помогна с нещо…?

— Има помощ и помощ — показа ми празната бутилка той. — Докато въртях педалите по хълма, ми мина през ума, че с ей тоя приятел тук — кракът му подритна леко велосипеда — сме връстници. И двамата гоним седемдесетте.

— Поздравления.

— За какво? Че още дишам? Това е навик, не заслуга. Защо, ако смея да попитам, си ме зяпнал такъв?

Аз отстъпих назад.

— Ами просто се чудех… дали нямате роднина в митницата на пристанището?

— Че кой няма? — Пъшкайки, той се приведе за возилото си. — Добре, починахме малко, вече е време отново да потегляме. Със Сали — така съм кръстил проклетото колело — не знаем къде отиваме, просто всеки ден поемаме по нов път и гледаме докъде ще ни отведе.

— Майка ви знае ли къде сте? — направих опит да се пошегувам.

Старецът ме изгледа втрещено.

— Странно, че го казвате! Да, знае. Тя е на деветдесет и пет и по цял ден търка кушетката. Мамо, рекох й сутринта, излизам за цял ден, да не си пипнала уискито. Живеем двамата, така и не се ожених.

— Съжалявам.

— Първо ме поздравяваш, че съм стар, а сега пък съжаляваш, че нямам жена. Явно не познаваш Ирландия. Да си стар ерген тук е едно от основните занимания! За да се ожениш, ти трябва имот. Затова си траеш, докато господ прибере майка ти и баща ти. Едва тогава, когато имотът им е вече твой, си търсиш съпруга. Това е игра на изчакване. Един ден ще се задомя, не бери грижа.

— На седемдесет?

Той се дръпна и ме изгледа изпод вежди.

— Като нищо ще изкарам двайсет години добър брак с някоя свястна жена. Защо, съмняваш ли се?

— Ни най-малко. Изражението му се отпусна.

— Е, добре тогава. Какво търсиш в Ирландия?

Аз изведнъж се възпламених.

— На митницата ме посъветваха да се вгледам внимателно в тази съкрушена от мизерията, яздена от духовенството, прогизнала от дъжда, затънала в кишата страна.

— Мили боже — вметна старецът. — Ти си писател!

— Как отгатнахте?

Той изсумтя, махвайки с ръка.

— Напоследък писателите са се навъдили като скакалци. Преобръщат камъните в Корк, газят по блатата в Килашандра. Ще дойде ден, помни ми думата, когато на всеки човек под слънцето ще се падат по пет писатели!

— Е, такъв съм. Тук съм едва от няколко часа, но вече имам чувството, че съм прекарал хиляда години без слънце, само в дъжд, студ и лутане по пътищата. Моят режисьор ме очаква някъде тук, стига да успея да го открия, но вече останах без крака.

Мъжът се приведе към мен.

— Да не би да съжаляваш, че си дошъл? Започна ли вече да ни гледаш отвисоко?

— Не, просто…

— Нищо, нищо — махна той. — Всеки има нужда да гледа някого отвисоко. Вие нас, ние англичаните, а англичаните — всички останали на света. Смяташ ли, че ме притеснява израза на лицето ти, това, че си доловил дъха ни и го намираш вкиснат, че си измерил сенките ни и ти се струват къси? Ни най-малко! Всъщност дори ще ти помогна да разбереш това ужасно място. Ела и ще ти покажа ужасно събитие. Страховита сцена. Среща на богините на съдбата. Истинското родно място на ирландците… Господи, как ще се отвратиш! И все пак…

— Все пак?

— Преди да си тръгнеш, ще ни заобичаш. Ние сме неустоими и го знаем. Толкова по-зле. Защото това познание ни прави окаяни и трябва да се мъчим още по-усилено, за да станем отново неустоими. И така си гоним опашките из цялата страна, без никога да печелим и без никога докрай да губим. Ето! Виждаш ли онова шествие от безработни, маршируващи по улицата в окъсани дрипи?

— Да!

— Това е Първият кръг на ада! Виждаш ли онези младежи, които въртят боси педалите на колела със спукани гуми и опадали спици?

— Да!

— Това е Вторият кръг на ада! — Мъжът замлъкна. — А ето там… Можеш ли да прочетеш? Третият кръг!

Прочетох табелата.

— „При Хийбър Фин“… Но това е кръчма.

— Той се престори на изненадан.

— Знаеш ли, май си прав. Е, ела и се запознай с моето… семейство!

— Семейство? Нали казахте, че не сте женен.

— Не съм. Но нека влезем!

И той похлопа силно на вратата. Озовахме се в заведението, обградени от блясъка на месинговите канелки и лицата на десетина разтревожени клиенти.

— Аз съм, момчета! — извика спътникът ми.

— Майк! Ама че ни стресна — рече един от тях.

— Помислихме, че става нещо! — подхвърли друг.

— Може и да става… поне за него. — Той ме ръгна с лакът. — Е, момче, какво ще пиеш?

Понечих да кажа вино, но огледах обстановката и се отказах.

— Уиски, моля.

— За мен един „Гинес“ — поръча Майк. — А сега малко представяне. Това там е Хийбър Фин, собственик на бара.

— Да, с трета и четвърта ипотека — допълни Фин, подавайки ми уискито.

— Следващият пък е О’Тавин, господар на най-добрите мочурища в цял Килкок, откъдето реже и продава торф, за да не гасне огънят в ирландските огнища. Също така чудесен ловец и риболовец както през сезона, така и извън него.

— Така е, бракониерствам дивеч и риба — потвърди О’Тавин.

— Но поне сте честен човек, господин О’Тавин — рекох аз.

— Не — отвърна той, — щом си намеря работа, веднага ще отрека всичко.

— До него пък е Кейси — посочи Майк. — Той може да ти подкове коня.

— Ковач — каза Кейси.

— Да ти смени спиците на колелото.

— Механик — каза Кейси.

— Или пък свещите на таратайката.

— Ав-то-мон-тьор — каза Кейси.

Показалецът на Майк се премести нататък.

— А ето го и Кели, нашият торфен счетоводител!

— Значи водите счетоводство на торфа, който вади господин О’Тавин, така ли? — попитах аз.

Всички се разсмяха, а Кели обясни:

— Това е популярна туристическа грешка. „Торф“ тук казваме на пистите за конни надбягвания. Това ми е занаятът. И аз самият отглеждам няколко коня.

— И освен това събира залози за гонките — подхвърли някой.

— Букмейкър, с други думи — каза Фин.

— Но счетоводител звучи някак по-изтънчено, нали? — отбеляза Кели.

— Положително! — отвърнах.

— А този тук е Тимълти, нашият специалист по изкуствата.

— С живопис ли се занимавате? — попитах, докато се ръкувахме.

— През повечето време разглеждам марки, но от тях имам набито око и за картините. Началник съм на пощенската станция, доколкото въобще работи.

— До него е Кармайкъл, който от миналата година пое местната телефонна централа.

Кармайкъл, без да вдига поглед от плетивото, с което се занимаваше, допълни:

— Жена ми нещо заболя и все не ще да се оправи, да й помага господ. Затова дежуря вместо нея.

— Кажи ни сега, момче — заключи Фин, — теб какво те мъчи?

— Един кит. И… — за миг се запънах. — Ирландия.

— Ирландия?! — извикаха всички в един глас.

Майк се зае да обясни.

— Той е писател, който се е озовал в Ирландия и не може да разбере ирландците.

След кратка тишина някой каза:

— Че ние всички сме на тоя хал!

Когато смехът поутихна, О’Тавин се наведе напред:

— Кое точно не разбираш?

Майк се намеси, за да предотврати хаоса.

— По-точната дума е недооценява. Или още по-точно, пребивава в заблуда! Затова съм го повел на Голяма обиколка из Най-кошмарните гледки и Най-ужасяващите истини. — Той спря и се обърна към мен. — Е, момче, вече познаваш всички.

— Майк, сякаш пропусна някого. — Аз кимнах към сепарето в далечния край на бара. — Не ме запозна с… него.

Майк се взря и каза:

— О’Тавин, Тимълти, Кели, виждате ли някого там?

Кели проследи погледа му.

— Не, няма никого.

— Как — посочих аз. — Ясно е като бял ден! Вътре седи някой!

— Виж, янки — намеси се Тимълти, — недей да се бъркаш в естествения ред на вселената. Виждаш ли онази преграда? Неотменим закон е, че щом човек търси малко мир и спокойствие, той автоматично изчезва, става невидим, несъществуващ, влезе ли веднъж в сепарето.

— Наистина?

— Да, доколкото изобщо е възможно в Ирландия. Дори да е половин квадратен метър, е по-уединено и от изповедалня. Всеки може да се пъхне там, ако има нужда да накваси гърло без много приказки и суетня. Тъй че, докато той сам не разчупи обета на мълчанието, това място се счита за необитаемо и вътре няма никого!

Всички кимнаха, доволни от обяснението.

— Добре казано, Тимълти — обади се Майк. — А сега си пий пиенето, момче, и не се разсейвай, бъди нащрек.

— Нащрек за какво? — попитах, поглеждайки към кълбящата се пред вратата мъгла.

— Как за какво, в мъгла като тази отвън винаги назряват Големи Събития. Като изследовател на Ирландия не им позволявай да ти убегнат. — Гласът на Майк стана тайнствен. — Всичко може да се случи… и се случва. — Той вдиша мъглата и замръзна. — Шшт! Чуваш ли?

Отвън се разнесе глух тропот на крака, тежко дишане, идващо все по-близо и по-близо!

Майк затвори очи.

— Тихо! Слушай!… Да!