Рей Бредбъри
Зелени сенки, бял кит (17)

17.

Влязох направо в задния кабинет на „Кортаун Хаус“, където Джон преглеждаше и отговаряше на някакви писма. Но този път не му подадох както обикновено новите шест страници от сценария. Вместо това ги задържах в ръка, свалих туидовия каскет от главата си и го огледах. После погледнах ловната куртка, бричовете и ботушите за езда и казах:

— Джон, смятам да се отърва от поне половината от тези дрехи.

Той се обърна и ми хвърли един от онези свои лениви, премрежени погледи на игуана.

— Виж ти, и защо ще правиш това, хлапе?

— Никакви уроци по езда повече, Джон.

— Нима?

— От днес нататък не ща да виждам коне, нито хрътки.

— На какво дължим тези думи, синко?

— Джон — поех си дълбоко дъх аз. — Кое е по-важно за теб — да препускам след кучетата, или да убия Кита?

Той премисли за секунда зад притворените си клепачи.

— Кое предпочиташ? — продължих. — Аз да съм жив, а Китът мъртъв, или аз да гушна букета, а сценарият да остане недовършен?

— Нека се изясним…

— Не, Джон, няма какво да изясняваме. Тази сутрин на три пъти едва не паднах от седлото. А то е високо и падането оттам е дълго, затова съм дотук с язденето.

— Господи, хлапе, наистина звучиш разстроен.

— Така ли? — вслушах се в гласа си. — Да, май си прав. Е, разбрахме ли се? Никакви черни коне повече, само бели китове?

— Добре, добре — отвърна Джон. — Щом толкова държиш…