Кристина Улсон
Пепеляшките (8)

Ден последен

Елен Линд дойде първа в неделя и първа си тръгна. Обичаше да работи така.

Изпрати есемес на дъщеря си още с пускането на компютъра. Поне стотина пъти беше попитала децата дали наистина нямат нищо против да останат сами вкъщи, без никой да ги наглежда. Точно толкова пъти те я увериха, че няма за какво да се притеснява.

Поръчката на Педер оглавяваше списъка. Елен отвори имейла му. Мили боже, какво си въобразяваше този човечец, тя не можеше да претърси целия регистър! Все още ли не беше разбрал, че не снима в поредния епизод на някое американско криминале, а се намира в истинската полицейска действителност?

И все пак реши да опита. Обади се в Националната полиция и помоли за помощ. Жената отсреща й отвърна ядосано и раздразнено:

— Оох, и в неделя ли трябва да работя?

Елен си замълча. За нея ситуацията беше изключително екстремна. И въпреки направо гротескните обстоятелства, тя трябваше да признае, че й се струваше доста забавно.

Затова пък в личен план чувството на неудовлетвореност, задето Карл така и не й се обаждаше, скапваше настроението й. Елен беше оставила телефона включен през цялата нощ с надеждата, че ще й звънне. Не виждаше ясна причина да се съмнява в любовта му, по-скоро смяташе, че вероятно се е случило нещо. Ако не се обадеше до довечера, Елен щеше да започне да звъни по болниците.

И в същото време…

В същото време нещо не беше наред. Едва доловимо чувство на безпокойство бавно се загнездваше у Елен. И колкото и да се опитваше, тя не можеше да го прогони.

Доскуча й; Елен се приближи до факса и го разчисти от получените през нощта съобщения. От тях малка купчинка беше за Фредрика от университетската болница в Умео. Елен сбърчи чело, щом я запрелиства. Беше медицински картон на някаква си Сара Лагерос. Придружен с кратко съобщение.

„Картонът се изпраща след устното съгласие на Сара Себастиансон, дадено по телефон.

Поздрав, Соня Лундин“

Изведнъж на Елен й стана любопитно. Какво всъщност беше пропуснала, когато снощи си тръгна първа?

 

 

Главата на Фредрика Бергман тежеше като олово, когато се събуди в неделя сутринта. Тя се протегна сънливо към будилника. Щеше да звънне след десет минути. Опита се да зарови още по-дълбоко глава във възглавницата. Трябва да си почина, трябва да си почина.

Когато час по-късно излезе от апартамента, Фредрика се сети, че все още не е отделила специално внимание на съобщението от Центъра по осиновявания. Или поне не достатъчно. Оправда се с това, че решението беше прекалено сериозно, за да бъде взето паралелно с ангажираността й в едно толкова тежко и трудоемко полицейско разследване.

Тя предпочете да се съсредоточи върху работата си. Тръгна направо към дома на Магдалена Грегешдотер, като се обади от колата, за да я предупреди. Подчерта, че трябва да говори с нея насаме.

Отвори й висока тъмнокоса жена, когато Фредрика натисна звънеца.

— Магдалена? — попита тя, осъзнавайки, че няма ни най-малка представа как изглежда майката на Натали.

— Не — отвърна жената и протегна студената си длан. — Аз съм Естер, сестра й.

Естер я покани във всекидневната.

Пълен ред, помисли си Фредрика. Това семейство категорично отхвърля всички тенденции към безредие. В нейния свят това си беше за съчувствие.

Стажантката остана сама в средата на стаята. Толкова домове се отваряха, когато човек позвънеше в тях в качеството си на полицай. С какъв огромен капитал от доверие се ползваше работодателят й вместо обикновените шведи. Мисълта беше почти зашеметяваща.

Но ето че Магдалена Грегешдотер се появи и Фредрика се върна в действителността.

Направи й впечатление, че тя доста се различаваше от Сара Себастиансон. Беше жена, която никога нямаше да лакира пръстите на краката си в синьо и чието държание и излъчване свидетелстваха за съвсем различен произход и много повече опит от този на рунтавата Сара. Ако разкажеше, че е направила аборт в банята на родителите си, Фредрика трудно щеше да й повярва.

— Да поседнем? — любезно предложи тя.

Или поне се надяваше, че така прозвуча. Фредрика много добре знаеше колко недодялана можеше да бъде в определени ситуации.

Седнаха. Магдалена на края на дивана, Фредрика — на гигантски фотьойл. Пъстрият му мотив ярко противоречеше на цвета на стените. Полицайката се замисли дали й се струваше красиво, или ужасно.

— Открихте ли… нещо?

Очите на Магдалена се молеха.

— Имам предвид… в разследването. Открихте ли някого?

Някого. Тази вълшебна дума, която преследваше всеки полицай. Да откриеш някого. Да го задържиш. Да му потърсиш отговорност.

— Не конкретно лице, но работим по теория, която смятаме, че ще се окаже доста плодовита за разследването — обясни бавно Фредрика.

Магдалена кимаше ли, кимаше. Добре, добре, добре.

— И именно заради това съм тук — продължи стажантката, която така или иначе беше получила възможността да започне разговора. — Всъщност имам само един въпрос към вас — каза тя и улови мътния поглед на събеседничката си.

Млъкна нарочно, за да се увери, че разполага с пълното внимание на Магдалена.

— Той е доста личен, нелепо е, че трябва да ви го задам, но…

— Ще отговоря на всички въпроси — прекъсна я Магдалена с твърд глас. — На всички.

— Добре — рече Фредрика и се почувства странно успокоена. — Добре.

После въздъхна дълбоко.

— Чудя се дали някога сте правили аборт.

Магдалена ококори очи.

— Аборт ли? — повтори тя.

Фредрика кимна.

Домакинята продължи да я гледа.

— Да — отвърна дрезгаво тя. — Но беше много отдавна. Преди почти двадесет години.

Фредрика чакаше напрегнато.

— Беше точно когато се преместих от вкъщи. Излизах с мъж, почти петнадесет години по-голям. Беше женен, но обеща да напусне съпругата си заради мен.

Магдалена избухна в саркастичен смях.

— Разбира се, не го направи. Вместо това изпадна в пълна паника, когато му казах, че съм бременна. Крещеше, че трябва да го махна, веднага. — Тя поклати глава. — Нямаше за какво да го моля. Естествено, че го махнах. И повече не се срещнахме.

— Къде направихте аборта? — попита Фредрика.

— В болница „Сьодер“ — бързо отвърна Магдалена. — Но беше доста рано, та трябваше да почакам няколко седмици.

Фредрика забеляза как погледът й отново помътня.

— Толкова странно беше. Нали разбирате, направиха неуспешен опит, без да го установят. Прибрах се вкъщи с убеждението, че детето го няма, докато то в действителност все още беше в мен. Няколко дни по-късно се разболях сериозно и пометнах. Тялото, така да се каже, довърши аборта, като изхвърли плода. Мисля си, че затова никога не успях да забременея отново. Просто останах стерилна след последвалата инфекция.

Жените замълчаха. Фредрика преглътна, търсейки думите, необходими да формулира решаващия въпрос:

— Къде беше довършен абортът? — тихо попита тя.

Магдалена сбърчи чело в неразбиране.

— Къде загубихте детето? — прошепна Фредрика.

Домакинята разкриви лице и сложи ръка на устата си, за да не извика.

— В банята на родителите ми — заплака тя. — Загубих го там, където бе оставена Натали.

 

 

Тази неделя Педер Рюд пристигна ядосан на работа. Единственото хубаво нещо беше, че успя да зарадва Джими по телефона, на път към службата.

— Торта скоро, Педа? — ликуваше Джими по телефона.

— Торта скоро — потвърди Педер. — Може би още утре.

Ако има повод за празнуване, добави тихо на себе си.

Лошото му настроение не се подобри, след като видя, че Елен все още не е успяла да му предостави извлеченията от регистрите, за които я беше помолил.

— Ще отнеме време, скъпи Педер, имай малко търпение — помоли го тя.

Всъщност не понасяше точно тази фраза, но с Елен можеше да си каже всичко и искаше отношенията им да останат такива. Затова предпочете да се върне в стаята си, преди да изтърси нещо глупаво.

Нощта не беше минала така спокойно, както предишната. Педер спа на дивана, което не се бе случвало никога. Дори му мина през ума да отиде при Джими, но се отказа, защото това само щеше да обърка и обезпокои брат му.

Педер осъзнаваше, че липсата на сън помрачава разума му. Затова не размени нито дума с Юлва, преди да излезе от вкъщи и да започне работния ден с две чаши силно кафе.

Той седна пред компютъра и започна наслуки да се рови в различни регистри, но откри, че задачата му е неизпълнима. Нямаше пълен достъп, а някои не го пускаха изобщо.

Педер отвори шкафа с документите, които беше събрал досега. Повтори едни и същи въпроси, както правеха всички напоследък. Какво знаем? Какво не знаем? И какво непременно трябва да научим, за да разрешим този случай?

Мислеха си, че знаят защо; някой наказваше жените, защото са направили аборт в миналото. Това съвпадаше и с думите: жени, които не обичат еднакво всички деца, не трябва да имат изобщо. Първо го беше разтълкувал, че мъжът някак си искаше да срещне всички жени, които буквално не обичаха еднакво всички деца, но сега бе наясно, че е сгрешил.

Това, което разследващият екип не знаеше, беше как убиецът избираше тези жени измежду останалите в цяла Швеция, които също са направили аборт и по-късно отново са се сдобили с деца. Да не би самият той да е баща на „отхвърлените“? Струваше му се невероятно. Бил е, или се е намирал, в периферията на живота на абортиралите жените. Можеше, например, да е лекар. Освен ако не ги е открил пост фактум в стари регистри или нещо подобно. В такъв случай не би било нужно изобщо да ги познава, когато са правили аборт.

Педер въздъхна. Имаше безброй възможности, между които да избира.

Отново върна нахъсан поглед към записките си.

Доста неща в тях намекваха, че издирваният можеше да бъде свързан с определена медицинска среда, например болница. Както заради следите от талк върху ръкавиците, така и заради лекарствата, до които, изглежда, имаше достъп. Успокояващи, но и направо смъртоносни.

Педер мислеше. Лекарствата сами по себе си не бяха нещо странно. Почти сигурно ги имаше във всички болници в Швеция. Но не всички болници имаха служители, излежали в затвора тежки присъди.

Нима подобно нещо изобщо се контролираше? И ако се правеше, възможно ли бе мъжът, когото търсеха, да работи в болница под фалшива самоличност?

Не му се вярваше. Все пак сигурно имаше някакъв контрол. Освен ако смяната на името не беше направена съвсем легално.

Педер въртеше и сучеше около фактите. През цялото време изразът: „Това трябва да може да се провери“ ехтеше в главата му. Като мантра, като спасителен пояс, за който да се вкопчи. Някъде там в неизвестното се намираше мъжът, когото търсеха. Само трябваше да го открият…

Рюд нямаше представа от колко време седеше потънал в мисли, когато Фредрика се обади и потвърди предположението им — и Магдалена Грегешдотер е направила аборт преди много години. Връзката с банята в Брома му се стори както трагична, така и очарователна.

Половин час по-късно стажантката влезе в стаята му. Изглеждаше променена: облечена в дънки и кадифено сако, под което се виждаше семпло боди. Косата й беше опъната в стегната опашка и беше почти без грим. В очите на Педер изглеждаше учудващо красива.

— Имаш ли време? — попита тя.

— Естествено — отвърна й Рюд.

Фредрика седна от другата страна на бюрото. В ръката си държеше цял куп листове.

— Получих картоните на жените по факс — каза тя и размаха копията. — Откогато са правили аборт.

Педер веднага се съживи.

— И ти ли мислиш, че убиецът работи в болница?

— Или работи, или е работил в здравеопазването — отвърна Фредрика. — И ми се струва, че точно там се е срещнал с жените. Не е задължително да е било лице в лице, но все пак си мисля, че е било. Мисля си също, че и поради това днес не си го спомнят: не е играл важна роля по време на лечението им.

— Останал е в периферията — измърмори Педер.

— Точно така — съгласи се Фредрика.

Тя хвърли половината листове на бюрото му.

— Да ги прегледаме заедно, докато чакаш Елен? Кой знае, може пък тук да се крие разковничето.

 

 

В стаята на Елен ставаше все по-топло и по-топло. Тя усещаше как дезодорантът й постепенно отстъпва на избилата пот. Съзнаваше, че това е признак за нервността й. В такива моменти Елен винаги се потеше.

Защо не се обаждаше Карл? И защо бе решила да чака до вечерта, преди да започне да звъни на различните болници? Вечерта й се струваше неописуемо далеч.

Почти й се плачеше от безпокойство. Какво чак толкова се е случило? Елен погали с пръсти букета, който й беше изпратил преди няколко дни. Можеше да го дари с толкова много любов, защо трябваше да усложнява нещата така?

Станала съм лабилна, помисли си тя и се усмихна на това, в което все по-трудно се убеждаваше: че е случайност.

После почувства как безпокойството и тъгата й прераснаха в чисто раздразнение. Карл не се обаждаше — добре, но защо и децата не отговаряха на съобщенията й? Нима не разбираха, че майка им се притеснява?

Наближаваше обед и тя беше напълно убедена, че не спят. Вдигна телефонната слушалка и набра домашния номер. След двадесет сигнала никой не отговори.

Елен усети силен сърбеж от безпокойство. В единадесет часа те със сигурност не спяха, но едва ли са излезли? Или може би от стрес тя беше забравила някои от извънучилищните им занимания? Тренировка по гимнастика или футбол?

Опита се да поработи. Все още чакаше справката за Педер. След малко пак набра домашния номер. И пак никой не вдигна. Звънна на мобилните телефони и на двамата, но същата работа.

Елен седеше мълчалива зад бюрото си. Безпокоеше се за децата. Безпокоеше се, че Карл не се обаждаше. Погледна цветята пред себе си.

Замисли се за нещата, които си бяха доверили. Спомни си, че й каза колко много държи на нея; че тя му дава всичко, от „което се нуждае“.

Чак тогава осъзна как стояха нещата. Изведнъж се изпариха и безпокойство, и раздразнение; Елен изпадна в пълен ужас.

 

 

Алекс Рехт едва успя да затвори слушалката, преди Педер и Фредрика да прекрачат прага на стаята му и да застанат пред бюрото. Като двама ученици. Не успя да сдържи усмивката си.

— Предполагам, че сте чули добрите новини?

Педер и Фредрика се спогледаха.

— Че сме го задържали? — поясни шефът.

И двамата се ококориха насреща му.

— Но как е възможно? — възкликна Фредрика.

— Много лесно — отвърна любезно Алекс. — Опитал се е да лети за Тайланд от Копенхаген, но е бил спрян от Паспортния контрол. Едва успяхме с помощта на Интерпол да блокираме паспорта му.

— Извинявай, но за кого говориш? — попита Педер объркано.

Алекс сбърчи чело.

— За Габриел Себастиансон, за кого другиго?

Фредрика изпусна тежка въздишка, преди да се наложи да седне на стола за посетители.

— Помислихме си, че имаш предвид убиеца на Лилиан и Натали — каза тя тихо.

— Не, съвсем не — подразни се Алекс. — Него дори не сме го идентифицирали.

Двамата пак насочиха поглед един към друг.

— Напротив, може и да сме — възрази Педер.

Алекс му махна да седне. Фредрика тъкмо се канеше да каже нещо, когато Елен връхлетя в стаята.

— Извинете — каза тя със сподавен глас, — но трябва за малко да си отида до вкъщи. Няма да се бавя.

— Случило ли се е нещо? — попита загрижено Алекс. — Наистина си ни нужна тук сега…

— Да, знам — въздъхна Елен, — но децата не отговарят на нито един телефон, а не остават често сами вкъщи. Обадих се и на баща им, на приятели, с които е възможно да са. Никой не ги е виждал. Отивам само да се уверя, че всичко е наред. И добре да поиздърпам ушите им, задето не отговарят на притеснената си майка.

— Добре, но побързай — каза Алекс.

И той самият беше отглеждал деца. На мястото на Елен щеше да постъпи по същия начин. И без съмнение щеше да им издърпа ушите. Ама хубавичко.

— Кажи им, че следващия път ще изпратиш мен — провикна се той след нея.

После отново насочи вниманието си към Фредрика и Педер.

— Мислим, че е психолог, точно както е казал на Нора и Йелена — започна стажантката с очи, искрящи от нетърпение.

— И смятаме, че в качеството си на психолог се е срещнал със Сара и Магдалена — продължи Педер.

Алекс се надяваше да спрат да се изчакват. Това би го объркало.

— Всъщност е доста обичайно да предложат на жените, направили аборт, разговор с психолог — поясни Фредрика. — А и в картоните на двете е отбелязано, че са го приели.

Педер заразгръща листовете, които държеше в ръката си.

— В картона на Магдалена Грегешдотер е отбелязано, че е разговаряла със студент по психология, стажувал в болница „Сьодер“. Поради травмата, причинена от неуспешния аборт, по-късно е разговаряла и с истински психолог. Но в началото, когато са сметнали, че абортът е направен добре, е разговаряла с момче, което все още е било без диплома. Казвало се Давид Стенман.

Алекс сбърчи чело. Давид?

— Сара Себастиансон е направила аборт няколко години по-късно в Умео. И тя е разговаряла с някого във връзка с манипулацията — посочи Фредрика. — Според картона е бил психолог, но за съжаление не е записано име, само два инициала: ДС. Обадих се в болницата в Умео и получих потвърждение, че лицето е същото.

Алекс гледаше ту към единия, ту към другия.

— Елен успя ли да ти даде списък с интересни лица в собствените ни регистри? — попита той Педер.

— Не. Междувременно го потърсихме в гражданския регистър, но не открихме никакъв Давид Стенман.

— Затова пък се натъкнахме на нещо в криминалния — вмъкна Фредрика. — Изпратиха ни по факс копие от досието му. Осъден е на психиатрично лечение в началото на двехилядната година за умишлен палеж, пуснали са го тази есен. Взети са под внимание смекчаващи вината обстоятелства: загиналата в пожара е била баба му, при която очевидно е израснал при отвратителни условия. Например, горяла го е с кибритени клечки за наказание, когато е бил непослушен.

— И сега той наказва други по същия начин — вметна Алекс тихо.

— Да — отвърна Педер. — Има доста интересни подробности. Например, никой не е искал той изобщо да се ражда. Майка му е била наркоманка и самата тя се е опитала да направи аборт с игла за плетене.

— Оттам и омразата му към жените, които си позволяват да избират, и по този начин, в очите на нашия убиец, съгрешават — бавно заключи Алекс и се наведе над бюрото. — Щом сте го открили в криминалния регистър, трябва да сте разбрали и ЕГН-то му? Може би е сменил името си?

— Точно това е направил, когато са го пуснали — намеси се Фредрика и сложи разпечатка от компютър върху бюрото на шефа си. — Сменил го е с Арон Стейн. В регистъра е посочен адрес в Мидсомаркрансен. А ето и негова стара паспортна снимка. — Фредрика сложи още един лист пред Алекс.

Той почувства как сърцето му заби по-учестено, когато съзря на снимката един доста стилен мъж.

— Какво ще кажеш? — попита Педер с леко безпокойство.

— Мамка му, май сме открили извършителя, какво друго да кажа? — отвърна Алекс мрачно. После допря дланите си една в друга. — Добре — рече решително той. — Добре. Предлагам да продължим в същия дух. Педер получава задачата да се свърже с колегите от патрула. Искам незабавно да отидем на адреса и да го арестуваме. Дано да имаме късмет да не е разбрал, че сме го надушили, и да се е покрил. — Алекс се изкашля и продължи:

— Погрижете се да откриете цялата достъпна информация за него в неделя. Свържете се пак с Магдалена Грегешдотер и Сара Себастиансон, ако е необходимо. Попитайте ги дали си го спомнят. Трябва да бъдем крайно предпазливи. Да избегнем всякакви дупки в разследването. Трябва да проследим всяка негова крачка, откакто е на свобода. И да не забравите светкавично да докладвате на прокурора. Намерете горкия дежурен днес. Чака го доста работа. И прегледайте списъка, който ще получите от Елен по-късно. Искам да изключим възможността, че има друг в нашите архиви.

Фредрика и Педер кимаха нетърпеливо, и двамата кипящи от ентусиазъм. Дори стажантката направи впечатление, че е развълнувана.

— Потърсихме и се свързахме с лицето му за контакт в психиатрията — каза тя. — Приятелят ни Арон Стейн се е държал безупречно след изписването, дори е успял да си намери работа. Във фирма за почистване. Не бих се учудила, ако същата фирма случайно е обслужвала някоя болница през последната половин година. В такъв случай ще знаем как се е добрал до лекарствата и хирургическите ръкавици. — Фредрика се усмихваше, докато говореше. Гласът й беше напрегнат, жестовете на тялото — енергични.

Носи го в себе си, помисли си Алекс. Не бях прав. А и тя. Лъже себе си, като казва, че й липсва хъс.

Бързи стъпки в коридора ги прекъснаха. Елен мина покрай кабинета на Алекс и пъхна зачервеното си лице в отвора на вратата.

— Аз съм пълно ку-ку — въздъхна тя. — Забравих ключовете за колата.

Спря, когато видя развеселените им физиономии.

— Случило ли се е нещо?

Въпросът й предизвика всеобщ смях. От облекчение, констатира Алекс.

— Всъщност мислим, че е в ръцете ни, Елен — каза той и се усмихна.

— Напълно ли сте сигурни? — прошепна тя и пребледня.

— Хмм — поколеба се Алекс, — не сто процента, но поне, доколкото е възможно на този етап, да.

Подаде й листа с разпечатана паспортна снимка.

— Да ти представя… — започна той, но млъкна. — Как му беше името? — попита раздразнено.

Фредрика и Педер се подсмихнаха.

— Ако не слушаш какво ти говорим, ще си потърсим друг шеф — въздъхна Педер и драматично размаха ръце.

Никой не видя реакцията на Елен, която направи две крачки към бюрото и се взря в мъжа на снимката. Никой не забеляза как бузите й поруменяха и как се опита да прикрие сълзите, които замъглиха погледа й. Но всички я чуха, когато прошепна:

— Благодаря ти, мили, мили боже.

Настана пълна тишина.

Тя насочи треперещ пръст към снимката.

— Известно време си мислех… Мислех, че може би е той, когото аз… — Засмя се. — Какво ли не му хрумва на човек — подсмръкна тя и се усмихна между сълзите.

Изведнъж мобилният й телефон звънна. Синът й говореше бързо и припряно.

— Мамо, веднага трябва да си дойдеш.

— Случило ли се е нещо, момчето ми? — попита Елен, все още с усмивка на устните.

— Мамо, ела веднага — повтори синът й нервно. — Той казва, че трябва да дойдеш веднага. Побързай. Никак не ми изглежда добре.

 

 

Слънцето напичаше от ясносиньото небе в деня, в който изчезна последното дете. Сигналът пристигна точно с приключването на последните приготовления по залавянето на Арон Стейн.

Алекс се втурна по коридора и откри Фредрика и Педер в Лейонкюлан, където Педер се издокарваше с една бронежилетка. Фредрика седеше наведена над някакви листове със сбърчено чело.

— Отвлякъл е още едно дете — отсече Алекс. — Четиригодишно момченце е изчезнало преди половин час от детска площадка в Мидсомаркрансен близо до блока на Стейн. Родителите са се обадили, след като са открили дрехите му и нещо подобно на кичури коса, хвърлени зад дърво в края на площадката.

— Но нали апартаментът му е под наблюдение — възмути се Педер. — Нали докладваха, че са го видели през прозореца и че все още не са го видели да напуска жилището?

— Но го е направил — сухо отвърна Алекс, — защото още едно дете липсва.

— Сигурно не е стигнал особено далече — каза Фредрика, шарейки с пръсти върху някаква хартия на масата.

— Не, не вярвам да е — рече Алекс стреснат. — Но този път наистина доста е бързал. Дрехите са били хвърлени на купчина. Едва ли е скалпирал момченцето, просто го е подстригал от тук от там.

— Знае, че сме по петите му — каза Педер мрачно и пъхна оръжието в колана си.

Фредрика погледна пистолета, но не отговори.

— Какво ще правим сега? — попита тя.

— Ще действаме по план — решително отвърна Алекс. — Трябва да проникнем в жилището и да открием следа, която да ни подскаже накъде е поел с момчето. Няма да стигне далеч, както казахме. Всички пътища навън от града са блокирани, уведомени са всички патрули.

Фредрика сбърчи чело.

— Предполагам, че сме говорили с родителите на детето — каза тя. — За причината за отвличането, имам предвид.

— Естествено — отвърна Алекс. — Двама следователи ги разпитват в момента. Пък и този път знаем какво търсим. Майката трябва да разкаже кога и къде е направила аборт, а после трябва да сме там, когато той пристигне с детето.

Фредрика кимна, но бръчката на челото й не искаше да изчезне.

— Дано не е късно. Ако бърза толкова, колкото го описа, то може би детето е вече мъртво. Не бива да изключваме и това.

Алекс преглътна трудно.

— Не — каза той, — не, не бива. Но можем здравата да се напънем, за да не допуснем подобен край.

Педер размишляваше.

— Но ако изхождаме от там, че знае, че го търсим — започна той колебливо.

— Да?

— Ако е толкова луд, колкото предполагаме, тогава ще съкрати процедурата с момчето, макар и да претупа замисленото. Ако все пак обаче има малко разум, няма да гледа да се отърве толкова бързо от жертвата си.

— А ще я използва, за да си купи свободата — вмъкна Алекс.

— Точна така — потвърди Педер.

Настъпи тишина.

— Между другото, някой разбра ли какво стана с Елен? — попита Фредрика.

Алекс поклати глава.

— Настоя да тръгне сама; каза, че ще се оправи, но все пак изпратих една патрулка. Нещо там не ми хареса.

Ентусиазирани слънчеви лъчи се промъкнаха в Лейонкюлан и пръснаха топлина. Малки валма прах се затъркаляха по пода. Климатикът заработи, сякаш някой кашляше.

Чу се приближаването на бързи стъпки. Младеж от разузнаването връхлетя като хала.

— Охраната, която следи домашния адрес на Стейн, се обади току-що — докладва той с висок и възбуден глас. — Прибрал се е.

— Кой? — попита Алекс раздразнено.

— Арон Стейн. Току-що се е прибрал в апартамента.

— Ами детето? — попита Педер.

— Носел го е голо в скута си. Сякаш е знаел, че го наблюдаваме, без изобщо да му пука.

 

 

За броени часове Елен Линд напълно сериозно си беше втълпила, че причината Карл да не й се обажда, е само една — той е издирваният убиец. А децата й не отговаряха, защото ги е отвлякъл.

Но беше сгрешила.

За нищо на света не можеше да разбере как е допуснала личният и професионалният й живот да се оплетат до такава степен. Кога всъщност беше загубила контрол над фантазията си? Кога работата се бе превърнала в толкова голяма част от съществуването й, та не можеше да я разграничи от другите важни неща?

Трябва хубавичко да си помисля, разсъждаваше Елен. Трябва да реша кое наистина е важно.

Децата не бяха отговорили, защото съседите ги поканили на вкусен обед. Телефоните забравили вкъщи. Какво чак толкова странно в това?

Всичко беше заради Карл.

Елен погледна към него, седнала на пода във всекидневната. Децата незабавно се бяха оттеглили в стаите си още с влизането й.

— Седеше на стълбите, когато се прибрахме от обеда — обясни дъщеря й и кимна към Карл, настанил се на най-долното стъпало с опънати напред крака. — Говори с него, изглежда напълно объркан.

Елен първо се беше поколебала.

Трябваше ли да го пуска в дома си?

Една патрулка се приближи и забави ход. Елен го покани да влезе, но остави вратата отворена. Патрулката не помръдваше.

Карл потъна в стария й честърфийлдски диван и първото, което направи, беше да избухне в плач. Елен предпочете да седне на пода малко по-встрани. За известно време двамата не помръднаха от местата си.

Животът беше толкова чудно непредсказуем. Кой би допуснал, че този строг и владеещ се мъж, който винаги подбираше добре думите си и който винаги изглеждаше силен и напет, ще рухне по толкова безсрамен начин? Елен нито знаеше, нито имаше какво да каже в подобни случаи и предпочете да мълчи. Чу сина си да говори по телефона през затворената врата на спалнята, а после дъщеря си да вади китарата.

— Женен съм.

Елен трепна, когато Карл наруши тишината.

— Женен съм — повтори той.

— Но… — започна Елен.

— Казах, че не съм, но те излъгах. Вече петнадесет години съм женен за една и съща жена, с която имаме две деца. И къща в Бурос.

Елен поклати бавно глава.

Едно почукване на отворената врата прекъсна разговора. Униформен полицай влезе във всекидневната.

— Всичко наред ли е? — попита той.

Елен кимна.

— Защото, ако е така, мислим да продължим — замънка ченгето.

— Няма проблем — каза тя с монотонен глас. — Всичко е наред.

Полицаят излезе, вратата се затвори. Дъщерята свиреше акордите на някаква песен, синът се смееше и пищеше по телефона. Странно как животът си тече, все едно нищо не се е случило.

— Затова не исках да се срещна със семейството ти, Елен — продължи Карл с малко поомекнал глас. Издуха си носа в платнена носна кърпичка, на която някой беше бродирал инициалите му. Нима съпругата му беше толкова сръчна? — Бях толкова отчайващо несигурен относно връзката ни — въздъхна той. — Нас двамата. Какво беше това? Имаше ли нещо? Можеше ли да продължи? И дали щях да имам куража?

Гръдният кош на Елен ту се издигаше, ту се свиваше в опитите й да диша, без да се задави.

— Кураж за какво? — попита тихо тя. — Да направиш какво?

— Това, което направих сега. Да напусна семейството си.

По-късно Елен щеше да си спомни, че нито веднъж не отвърна очи по време на разговора.

Карл започна до говори по-бързо:

— Знам, че обърках всичко; знам, че се държах лошо. И разбирам, че сигурно си се чудела къде изчезнах, когато не отговорих на позвъняванията ти. Но все пак трябва да те попитам… — Отново тишина. Нарушавана от Ерик Клептън на китара и заливане от смях по телефона. — Все пак трябва да те попитам дали вярваш… Дали вярваш, че може да се получи.

Елен срещна тъмния му поглед. За миг го изгледа така, както го беше направила първия път. Цялата кипяща от живот. Но това беше тогава. Какво можеше да излезе от това, което виждаше сега пред себе си?

— Не знам, Карл — прошепна тя. — Наистина не знам.

 

 

Вратата беше открехната, когато спецчастите приближиха жилището на Арон Стейн. Алекс и Педер стояха на разстояние с извадени оръжия. Фредрика беше останала в централата. Шефът й никога нямаше да се нагърби с отговорността за цивилен, невъоръжен персонал в такава критична ситуация.

— Арон Стейн — извика Алекс с предизвикателен глас.

Никакъв отговор.

Трясък отвори напълно вратата.

Нямаше никого — нито вдясно, нито вляво.

Отрядът нахлу в апартамента и продължи напред.

Мрачно антре. Тъмни, голи стени.

Остра миризма удари Алекс в носа.

Бензин. Миришеше на бензин.

Завариха го в кухнята. Седеше напълно спокойно на стола с упоеното голо дете в скута си, окъпано в бензин, и със запалка в ръка.

Скупчилите се полицаи притихнаха. Чуваше се „Спокойно“, „Спираме тук“, „Трябва да запазим дистанция, целият под на кухнята е залят с бензин“.

Не посмяха да прекрачат прага.

Дори и Алекс.

Макар че прибра оръжието и започна да тъпче на едно място около дъската, която маркираше края на антрето и началото на кухнята; краят на замисленото от Алекс и началото на замисленото от Арон Стейн.

Двамата се спогледаха за миг. Арон Стейн се усмихна.

— Най-сетне се срещнахме, Александър — с тези думи той наруши тишината.

— Най-сетне — не възрази Алекс.

Убиецът закрепи за миг детето на коленете си. Спецчастите следяха всяко движение. Той отново се усмихна.

— Струва ми се, че можем да се разберем без куп излишно насилие — продължи с наклонена глава Арон Стейн. — Не можеш ли да помолиш приятелите си да изчакат в антрето, а, Алекс? За да си поговорим на спокойствие.

Звучеше като учител. Говореше му, сякаш е дете, ученик. Това го ядоса. Арон Стейн нямаше на какво да го учи. Трябваше добре да му се изясни.

Педер направи крачка напред зад Алекс. Оръжието беше в ръката му. Шефът му махна да се отдръпне, после даде знак и на останалите да се оттеглят в коридора, към изхода. И от там можеха да го прикриват, а и щяха да са по-незабележими.

Арон ги наблюдаваше. Кривеше устни в усмивка, но очите му горяха.

— Нали има нещо особено в огъня? — прошепна той и заопипва запалката. — Разбрах го още много малък.

Алекс изчакваше. По-късно щеше да се чуди защо.

Арон бе вперил поглед в него и в мъжете отзад.

— Ще ви дам момчето, ако ми позволите да напусна страната.

Алекс кимаше бавно.

— Добре.

— Ще направим следното — продължи убиецът с нежен глас. — Аз и момчето излизаме от апартамента, качваме се в кола и потегляме. Без вие да ни следвате. Когато се отдалеча достатъчно, ще ви се обадя и ще ви кажа къде да го откриете.

Слънчевите лъчи танцуваха по прозореца зад Арон и жертвата му. Полицаят ги последва с поглед, после отново го насочи към откачалката.

— Не — каза той.

Мъжът отсреща потрепна.

— Не? — повтори.

— Не — беше ред на Алекс. — Момчето няма да напусне апартамента.

— Тогава ще умре — последва спокоен отговор.

— Ще умре и ако го вземеш със себе си — възрази Алекс със същото спокойствие в гласа. — Затова не можем да ти позволим да го направиш.

Арон се ядоса.

— Но защо да го убивам? Казах, че искам да го заменя срещу безпрепятствено напускане на страната.

— И аз ти отговорих „добре“. Но в такъв случай замяната ще стане тук. Даваш ми момчето и ние си тръгваме от апартамента.

Първо се чу високият му смях, после толкова рязкото му ставане от стола, че Алекс неволно направи крачка назад. Подкреплението за миг се приближи, спря и изчака. Напълно абсурдно чувство за сигурност премина през тялото му, когато усети енергията от движението на колегите зад гърба си. Сякаш присъствието им по някакъв начин промени ситуацията.

— Нима не съм показал как действам? — попита Арон и повиши глас. — Нима не съм показал с каква прецизност изпълнявам задачите си?

Алекс долови разликата в гласа му и се притесни. За всеобщата сигурност беше важно ситуацията да не ескалира.

— Забелязали сме начина ти на действие — каза той бавно. — И естествено, сме много впечатлени.

— Не ме ласкай — изсъска Арон.

Но ефектът беше налице.

Той седна отново. Детето беше отпуснато, тежко, при това доста хлъзгаво от всичкия този бензин. Алекс забеляза тясната следа от стичане на бензин под носа на жертвата. Арон се размърда, за да хване по-добре телцето.

Главата на полицая натежа от миризмата. Той отвори уста, за да каже нещо, но беше прекъснат.

— Ще напусна апартамента заедно с детето, иначе няма да има замяна — каза тихо Арон.

— Би трябвало да ни дадеш шанс да преговаряме — заяви Алекс и клекна. — И на двамата ни е пределно ясно какво искаме да постигнем; аз искам момчето, а ти — свободата си.

Алекс разпери ръце.

— Би трябвало да можем да се споразумеем.

— Да, наистина — притихна Арон.

За миг млъкнаха. Слънцето се скри зад облаците. Апартаментът попадна в сянка.

— Но без момчето да напуска апартамента? — обади се Арон след малко.

Алекс поклати глава.

— Да, без да го напуска.

Огледа се. Единственият изход беше през вратата. Чувство на внезапно безпокойство се прокрадна през бензиновите изпарения и се вкопчи в него. Защо Арон не беше седнал с момчето във всекидневната? Там поне имаше възможност да избяга през вратата на балкона? Защо се беше набутал в един ъгъл?

Арон отговори на тихия му въпрос.

— Така си и мислех — каза той и се усмихна. — Никога не сте и възнамерявали да ме оставите да напусна апартамента.

Запалката блесна, преди Алекс да успее да отговори, и за миг цялата кухня лумна в пламъци.