В апартамента беше тъмно, когато Йелена се събуди. Тя отвори очи и откри, че лежи по гръб. Единият й клепач обаче не помръдваше. Йелена тъкмо се зачуди защо беше натежал така, и болката я връхлетя. Чувстваше я отвътре, но сякаш я притискаше и отвън. Неспособна да й се противопостави, неспособна да я понесе. Пронизваше тялото й, та чак я караше да се тресе. Кожата със съсирена кръв залепваше за чаршафа при всяко завъртане.

Йелена почти веднага се пречупи под напора на плача. Знаеше, че мъжът не беше вкъщи. Както винаги след порицанието.

Сълзите можеха спокойно да се стичат по бузите й.

Само ако я беше оставил да довърши, ако я беше изслушал, преди просто да я нападне.

Каква ярост!

Невиждана досега.

Как можеше да постъпи така, мислеше си Йелена, докато сподавяше плача си в изцапаната възглавница.

Макар тази мисъл да й беше забранена. Не трябваше да поставя под съмнение мъжа, такива бяха правилата им. Наказваше я единствено за нейно добро. Не го ли разбереше, връзката им беше осъдена на разпад и унищожение. Колко пъти трябваше да й го обяснява?

И все пак.

Йелена беше жена, която малко по малко беше загубила вяра както в себе си, така и в обкръжаващия я свят.

Беше сама, и то, защото го заслужаваше. Затова се беше превърнала в човек, чувстващ се благодарен и обичан, когато някой като мъжа я пожелаеше.

Все пак беше съхранила малко сила, която той все още не беше успял да унищожи. А и едва ли възнамеряваше; останала без мощ, Йелена никога нямаше да може да му стане съюзник във войната, която им предстоеше.

Гола в леглото, сама и изоставена с рани, зейнали по цялото тяло, тя използва тази последна капчица сила, за да дръзне да почувства соления вкус на протеста. Като по-млада, в годините, когато тя и мъжът правеха всичко, за да забрави, цялото й същество беше изтъкано от протест. Той обаче й го отне. Осъдителният протест, на който се посвещаваше. Обясни й още първия път, когато я взе с колата. Можеше да протестира и по друг начин. Ако искаше и й стискаше, той щеше да й помогне да продължи.

Йелена не желаеше нищо повече от това.

Но пътят към съвършенството, посочен от мъжа, за да участва тя в борбата, беше толкова ужасно по-дълъг, колкото Йелена изобщо не можеше да си представи. Дълъг и болезнен. Все някъде изпитваше болка. Най-много, когато я гореше. Случи се само няколко пъти, точно в началото на връзката им.

Но ето че сега се повтаряше.

Йелена изгаряше от треска. Гръдният кош я болеше, когато дишаше; изгарянията бяха повече, отколкото смееше да си помисли. Болката я докарваше до полуда.

Отчаяна мисъл се въртеше в главата й.

Някой трябва да ми помогне. Някой трябва да ми помогне.

С усилие на волята тя се плъзна по крайчеца на леглото и бавно запълзя навън от стаята. Търсенето на помощ също нарушаваше правилата, но този път беше напълно убедена, че ще умре, ако никой не се погрижи за нея.

Мъжът винаги се връщаше — рано или късно — и й помагаше. Но сега Йелена нямаше време да го чака. Силата я напускаше прекалено бързо.

Само да успея да се добера до входната врата.

Някъде вътре у нея паниката растеше. Какво щеше да означава това предателство за връзката им? Щеше ли да остане нещо от нея, ако сега действаше зад гърба му?

Мъжът, разбира се, никога нямаше да приеме проявата на подобна независимост — да се измъкне от апартамента в състоянието, в което се намираше. Щеше да я намери и да я убие.

Време е, помисли си Йелена, когато трепереща и изправена на колене, обви с пръсти бравата. Трябва да помисля.

С усилие опита да вдигне и другата ръка, за да отключи. Да отключи и да отвори вратата. И тук спомените й секваха.

Вратата се отвори и твърдият мрамор посрещна лицето й при удара.

Алекс Рехт започна деня си с изпращането на Фредрика за Упсала, където да разпита бившата приятелка на Сара Себастиансон, Мария Блумгрен, участвала в писателския курс в Умео.

После седна зад бюрото си с чаша кафе в ръка. Притихнал и сам.

По-късно щеше да му мисли, когато случаят се превърнеше в див звяр, оставящ без ума и дума целия разследващ екип чрез упорито и настоятелно демонстриране на волята сам да избира пътя си. Сякаш живееше свой живот с единствената цел да обърка и заблуди разследващите.

— Не смей да ме командваш — шепнеше на Алекс. — Не смей да ми показваш пътя, по който да вървя.

Рехт седеше като закован на стола. Макар и да беше спал само няколко часа, той се чувстваше изпълнен с енергия. При това изпитваше гняв. В цялата ситуация имаше нещо много дразнещо. Косата беше изпратена с куриер на майката. Детето беше изхвърлено на паркинг пред голяма болница. При това някой се беше обадил, за да е сигурен, че жертвата ще бъде открита. И то, без да остави нито една следа. Поне не и лична, под формата на пръстов отпечатък, например.

— Никой на тази земя не е невидим и определено не е безгрешен — мърмореше си Алекс решително, когато вдигна телефонната слушалка и избра номера на Центъра по съдебна медицина в Солна.

Съдебният медик, който прие разговора, звучеше учудващо млад. В представата на ченгето кадърните лекари трябваше да са навършили поне петдесет години, а и винаги леко се притесняваше, когато му се налагаше да работи с някой по-млад.

Напук на предразсъдъците лекарят му се стори много компетентен, изразяващ се с термини, разбираеми дори за обикновените полицаи.

На Алекс това му стигаше.

Колегата от Умео беше прав в предварителната преценка. Лилиан Себастиансон беше отровена със свръхдоза инсулин, инжектиран директно в тялото чрез убождане високо на тила.

Алекс остана неприятно изненадан и гневът му се изостри.

— Не съм виждал подобно нещо — каза угрижено лекарят. — Но това е един ефективен, и как да се изразя, клиничен начин да умъртвиш някого. При това щадящ жертвата.

— Била ли е в съзнание, когато са я инжектирали?

— Трудно е да се каже — поколеба се лекарят. — Открих следи от морфин в кръвта й, навярно някой се е опитал да я държи спокойна. Но не мога да се закълна, че не е била в съзнание, когато е получила смъртоносната инжекция.

След малко той продължи:

— Трудно е да се каже и каква полза е видял убиецът, та се е опитал да инжектира инсулина право през черепа или тила. Концентрацията е била толкова висока, че инжекцията е щяла да бъде смъртоносна дори през ръката или крака.

— Мислите ли, че е лекар? Убиецът, имам предвид? — тихо попита Алекс.

— Едва ли — беше краткият отговор. — Бих определил убождането по-скоро като аматьорско. И както казах, защо се е опитал да забие иглата право в главата? Сякаш като символ на нещо.

Алекс се замисли над думите му. Символ? Как така? Причината за смъртта се оказа точно толкова странна, колкото целият случай.

— Яла ли е нещо след отвличането?

Лекарят малко се забави.

— Не. Не, липсват подобни признаци. Стомахът й беше напълно празен. Но ако е била упоена през цялото време, не е толкова странно.

— Можете ли да кажете къде е било тялото? — попита Алекс изморено.

— Както констатираха още в Умео, било е поне частично почистено със спирт. Търсих следите на този, който го е направил, под ноктите на жертвата, но не открих нищо. Тук-там забелязах остатъци от особен вид талк, което показва, че е докосвана с гумени ръкавици, такива, каквито се използват в болниците.

— Могат ли да се намерят някъде другаде, освен там?

— Трябва да направим още няколко проби, преди да съм напълно сигурен, но вероятно става въпрос за истински болнични ръкавици. А такива лесно се намират, ако познаваш някого, който работи в болница; в аптеките обаче не се продават.

Алекс кимна замислено.

— Но ако убиецът е имал достъп до спринцовка, спирт и ръкавици… — започна той.

— … То навярно поне един от съучастниците има нещо общо със здравеопазването — допълни съдебният лекар.

Полицаят млъкна. Какво каза току-що събеседникът му…

— През цялото време говорите за няколко души, свързани с убийството.

— Да — отвърна лекарят.

— Но от къде имате тази информация? — продължи Алекс.

— Наистина съжалявам, но мислех, че са ви казали още в Умео — извини се лекарят.

— Какво?

— Тялото на момиченцето не е наранено, с изключение на темето. Не е била изложена на грубо физическо насилие. Не е била изнасилена.

Алекс въздъхна облекчено.

— Но — подчерта лекарят — по ръцете и краката й имаше ясни синини. Вероятно заради оказаната съпротива, някой се е опитал да я усмири. Две от ръцете, които са я държали, са много малки, може би женски. Но в горната част на тялото синините са големи, вероятно причинени от много по-големи ръце. Може би мъжки.

Нещо присви полицая в гърдите.

— Значи са двама? — каза след малко той. — Мъж и жена?

Лекарят се поколеба.

— Възможно е, но не мога да бъда напълно сигурен. — После продължи: — Синините са се появили няколко часа преди детето да умре. Може би, когато са бръснели главата му.

— Жената я е държала, а мъжът я е бръснел — бавно продума Алекс. — А Лилиан се е съпротивлявала, така че ги е принудила да се сменят. Жената е продължила да я бръсне, а мъжът — да я държи.

— Да, може би — каза лекарят.

— Може би — прошепна Алекс.

Снимката на жената, задържала Сара Себастиансон във Флемингсберг, беше вече разпространена в медиите, когато Фредрика стигна до Упсала. Чу съобщението по радиото, щом спря пред жилището на Мария Блумгрен.

— Полицията издирва жена, която трябва да е била в…

Фредрика изключи двигателя и слезе от колата. Медиите бяха започнали да следят случая с изключително внимание. Все още не знаеха всички отблъскващи детайли, но рано или късно, естествено, щяха да ги разберат. И щеше да настъпи пълен ад.

В Упсала беше много по-топло, отколкото в Стокхолм. Фредрика си спомни, че разликата я впечатляваше още когато учеше тук. Летата бяха по-топли, а зимите — по-студени.

Сякаш се озоваваше в съвсем друга част на света.

Срещата с Мария Блумгрен я откъсна от мислите й. Стори й се, че с непознатата все пак идваха от едно и също място.

Дори малко си приличаме, помисли си стажантката.

Тъмната коса, сините очи. Мария като че беше с малко по-пълни бузи, малко по-висока и с малко по-тъмна кожа. Бедрата й бяха по-едри и по-закръглени.

Раждала е, веднага си помисли Фредрика.

При това изглеждаше и по-сериозна. Не се усмихна, преди да види легитимацията й. Едва тогава го направи, но толкова сдържано, че се видя само проблясъкът на зъбите.

От друга страна, нямаше и повод за усмивки. Алекс Рехт беше уведомил Мария Блумгрен по телефона за какво ставаше дума. Тя беше отвърнала, че не смята, че има нещо интересно за разказване, но естествено, ще сътрудничи на полицията.

Двете седнаха около кухненската маса. Стени, боядисани в пясъчно жълто, бели мозаечни плочки, кухненски шкафове от „Квик“^[1]. Масата за хранене беше елипсовидна, а столовете около нея — твърди и бели. С изключение на стените, почти цялата кухня беше в бяло. Домът беше педантично чист като болница.

За разлика от дома на Сара Себастиансон, помисли си Фредрика. Беше й някак трудно да си представи, че двете жени някога са били най-добри приятелки.

— Искате да знаете за лятото в Умео? — направо попита Мария.

Фредрика затърси лист хартия в дамската си чанта. Мария ясно демонстрира готовността си да говори с полицията, но не искаше нещата да се проточат.

— Може да започнем с това, как се сприятелихте със Сара. Как се запознахте?

Полицайката забеляза първо безспорно колебание по лицето на домакинята. После едва уловимо раздразнение. Очите й помръкнаха.

— Сближихме се в гимназията — каза тя. — Родителите ми се разведоха и трябваше да сменя училището. Сара и аз попаднахме в една и съща група по немски, имахме един и същ учител три години.

Мария докосваше вазата с красиви цветя, поставена на масата. На Фредрика й направи впечатление, че дори не й предложи чаша вода.

— Не знам какво ви интересува — позамлъкна Мария. — Сара и аз набързо станахме близки приятелки. Родителите й тогава също бяха в криза, караха се често. Та ситуацията ни сближи. Всъщност и двете бяхме момичета за пример: услужвахме с химикалки на другите в час и не харесвахме връстниците си, които се държаха лошо.

Мария вдигна поглед и Фредрика видя насълзените й очи.

Съжалява, помисли си Фредрика. Затова е толкова резервирана. Съжалява за приятелството със Сара.

— В девети клас Сара се промени — продължи приятелката й. — Нуждаеше се от допълнителен бунт. Започна да се гримира, да пие алкохол и да ходи с различни момчета.

Мария поклати леко глава.

— Мисля обаче, че й писна и всичко премина много бързо, едновременно с подобряването на отношенията между родителите й. Май се бяха разделили за известно време, не съм сигурна. Както и да е, всичко вървеше добре. Преместихме се в гимназията и се погрижихме да сме в един клас. Вече бяхме решили какви искаме да станем след матурата: преводачки в ООН.

Мария се засмя искрено, щом се сети за това, и Фредрика се усмихна.

— Имахте талант за чужди езици?

— Да, и още как, учителите ни по немски и английски не спираха да ни хвалят.

После пак стана сериозна.

— Но се появи нов конфликт в семейството на Сара. Родителите й смениха църквата и Сара трудно прие новите правила, които изведнъж започнаха да важат вкъщи.

— Църквата ли? — учудването на Фредрика прозвуча като ехо.

Мария повдигна вежди.

— Да, църквата — повтори тя. — Родителите й бяха петдесетници, нищо странно. Но някаква група се отцепила и се обединила в шведско крило на някаква американска секта. Наричаха се Децата на Христос или нещо подобно.

Фредрика слушаше с нарастващ интерес.

— В какво се състоеше конфликтът с родителите й? — попита тя.

— Ох, всъщност беше доста глупаво — въздъхна Мария. — Те бяха доста либерални, нищо, че бяха вярващи. Не възразяваха, че излизаме, или нещо подобно. Но през годините в сектата се промениха, станаха някак по-крайни. Много по-строги, що се отнасяше до дрехите, музиката, купоните и така нататък. Сара не приемаше тази промяна. Отказваше да участва в различните им мероприятия, което беше разбираемо за тях, въпреки че пасторът се опитваше да ги застави да бъдат по-твърди в родителския контрол. Но Сара не спря до тук, искаше още повече да разшири границите.

— С още повече алкохол и флиртове?

— С още повече алкохол, флиртове и секс — въздъхна Мария. — Всъщност не й беше никак рано, мисля, че започна през втората година в гимназията, доколкото си спомням. Но беше обезпокоително, че флиртуваше само за да ядосва родителите си.

Фредрика кръстоса крака под масата. Самата тя не беше имала връзка, преди да навърши осемнадесет.

— Както и да е — продължи Мария, — Сара срещна наистина добро момче в началото на трети курс. А пък аз станах гадже с най-добрия му приятел, така че общувахме непрекъснато в една и съща компания.

— Родителите й как приемаха това, че имаше гадже?

— Отначало, разбира се, не знаеха. А после… Да, после, мисля, че бяха доста добре настроени. Сара се успокои, а те нямаха никаква представа колко момчета беше сменила преди това. Ако го знаеха, струва ми се, че нещата щяха да изглеждат по друг начин.

— И какво стана? — попита Фредрика, истински заинтригувана от историята.

— Заредиха се Коледа, зима и пролет — продължи Мария, която беше умел разказвач и разбираше кога насреща й стои добър слушател. — Изведнъж Сара започна да се колебае относно връзката си с момчето. Оставаха все по-дълго един без друг, така че малката ни компания се събираше рядко. Аз скъсах с приятеля му и тогава и Сара пожела да се разделят.

Мария си пое леко дъх.

— Гаджето й не беше много въодушевено. Никак не искаше да късат. Звънеше й непрекъснато и упорстваше. Но после си намери доста бързо нова мацка и остави Сара на мира. Всичко това се случи само седмици преди матурата, а двете вече се бяхме записали за курса по творческо писане в Умео. Тръпнех от нетърпение. Матурата, курсът, приемът в университета.

Тя си прехапа долната устна, докато разказваше.

— Нещо обаче безпокоеше Сара — каза бавно Мария. — Първо си помислих, че е заради разправиите с гаджето й, но те преминаха. После си помислих, че отново е започнала да се кара с родителите си, ала и това не беше. И все пак имаше нещо. Ето защо много се засегнах, че не ми се доверяваше.

Фредрика отбеляза нещо в тетрадката си.

— После заминахте? — снижи глас тя, след като осъзна, че Мария е млъкнала.

Събеседничката й трепна.

— Да, точно така — каза тя. — После заминахме. Сара повтаряше през цялото време, че всичко щяло да се нареди, само да тръгнем. А и в цялата тази бъркотия ми съобщи, че вече била решила да остане в Умео до края на лятото и нямало да се прибираме заедно. Адски ми докривя, почувствах се обидена и предадена.

— Не знаехте, че е търсила и работа за лятото?

— Не, нямах никаква представа. И родителите й не знаеха, обади им се чак след седмица-две. Опита се да звучи така, сякаш тази възможност е възникнала на място, но това беше чиста лъжа. Още с тръгването ни Сара знаеше, че ще остане там цялото лято.

— Обясни ли нещо? — попита Фредрика замислено.

— Не — отвърна Мария и поклати глава. — Каза само, че е прекарала тежка година и се нуждаела от смяна на обстановката, така че не било нищо лично.

Мария се облегна на стола и скръсти ръце на гърдите си. Изглеждаше сериозна.

— Но аз не успях да го преодолея напълно — продължи тя с лека нотка на упорство. — След курса се прибрах вкъщи, сама. Планирахме да живеем заедно в Упсала, започнехме ли да учим там, но след случилото се реших да живея сама в студентско общежитие. Сара много се ядоса и сметна, че съм я предала. Но тя първа постъпи така с мен. И после…

Настъпи кратка тишина. Голяма червена кола мина покрай къщата. Фредрика я проследи с поглед, докато чакаше Мария да продължи.

— И после нещата никога не се оправиха — каза тихо тя. — Не и както трябваше, не и каквито бяха. Естествено, общувахме доста и в Упсала, споделяхме интереси и определени мнения, но… Не, никога не стана както преди.

Странно безпокойство обзе стажантката. С колко свои приятели се беше разделила през годините? Тъгуваше ли за тях, както Мария, изглежда, тъгуваше за Сара?

— Ако се върнем отново за малко към престоя ви в Умео? — забърза Фредрика.

Мария примигна.

— Как беше там? Случи ли се нещо особено?

— Как беше… Ами, добре. Живеехме в нещо като пансион, запознахме се с нови хора.

— Поддържате ли все още връзка с някого?

— Не, не, изобщо. За мен всичко приключи, щом се прибрах вкъщи. Курсът беше минал, щях да продължа да работя през остатъка от лятото. И после да се преместя в Упсала.

— А Сара? Разказа ли нещо особено, когато се прибра?

Мария сбърчи вежди.

— Не, почти нищо.

— Имаше ли някого толкова близък като вас?

— Не, май не. Е, имаше приятели, но никой чак толкова близък. Сякаш с преместването в Упсала искаше да загърби доста неща. Придаваше му голямо значение. Но в Упсала си намери доста приятели. Преди да се запознае с Габриел, иначе след това отново стана доста самотна.

Фредрика „клъвна“ веднага.

— Общувахте ли със Сара след запознанството й с Габриел?

— Да, точно тогава като че ли бяхме започнали да се сближаваме отново. Бяха изминали няколко години след Умео, скоро ни предстоеше да завършим и да си търсим работа. Щяхме да навлезем в нова фаза от живота си, вече истински пораснали. Но Сара срещна Габриел и всичко пак се обърка. Той тотално я обсеби. В началото се опитах да поддържам връзка с нея, за да…

Мария млъкна и всякакво съмнение напусна Фредрика.

Мария плачеше.

— За да…? — тихо попита разследващата.

— За да я спася — не спираше да плаче жената. — Ясно виждах колко бой ядеше в тази връзка. А и забременя. Тогава скъсахме окончателно и до ден-днешен не сме се чували. Не издържах да я виждам с него. И честно казано, не ми понасяше как се самоунищожава в компанията му, без да повдигне и пръст, за да се измъкне.

Инстинктивно Фредрика не беше съгласна с Мария, че Сара Себастиансон не беше повдигнала и пръст, за да се освободи от Габриел, но си замълча. Вместо това каза:

— Сега определено се е измъкнала. Дори е стигнала до отчайваща самота.

Мария избърса няколко сълзи от бузата си.

— Как изглежда?

Фредрика, която тъкмо приготвяше нещата си, преди да стане и да си тръгне, вдигна глава.

— Кой?

— Сара. Чудя се как изглежда днес.

Фредрика леко се усмихна.

— С много червена и дълга коса. Красива, ако мога така да я определя. А ноктите на краката й са лакирани в синьо.

Сълзите отново бликнаха от очите на Мария.

— Както преди — прошепна тя. — Точно както винаги.

Педер Рюд размишляваше за живота по принцип и в частност за брака си с Юлва. Чешеше се неспокойно по челото както всеки път, когато беше изнервен. Плахо се почесваше и по слабините. Тази сутрин със сигурност го сърбеше навсякъде.

Нервно забърза по коридора за втората сутрешна чаша кафе. После отново се шмугна в стаята си. За по-сигурно затвори вратата. Искаше за миг да остане на спокойствие.

Снощи беше изживял истински кошмар.

— Приберете се по домовете си и разпуснете с нещо приятно — беше ги посъветвал Алекс.

Приятна не беше точната дума, която Педер щеше да използва, за да опише вечерта. Момчетата спяха, когато се прибра. Дни наред той закъсняваше, не беше играл и прекарвал време с тях.

А и Юлва. Разговорът беше започнал като между „възрастни хора“, но само след няколко реплики жена му бе напълно вбесена.

— Не мислиш ли, че разбирам какви ги вършиш? — бе изкрещяла тя. — Не мислиш ли?

Колко пъти ли я беше виждал да плаче през последната година? Колко?

Имаше едно-единствено оръжие, с което да се брани, и се срамуваше почти до смърт, когато се замислеше как го беше използвал.

— Схващаш ли с колко шибан случай се занимавам в момента? — изкрещял бе в отговор Педер. — Колко кофти се чувстваш, когато убиват деца в цяла Швеция и самият ти си баща? А, схващаш ли? Нима е толкова дяволски странно понякога да преспиваш в службата? А?

Победи, разбира се. Юлва нямаше конкретни доказателства за подозренията си и беше толкова омаломощена от тежката година, че не вярваше напълно на собствената си интуиция. В края на скандала тя седеше на пода, плачеше и молеше за прошка. А Педер я прегърна в скута си, погали я по косата и каза, че й прощава. После се запъти към момчетата и поседя мълчалив в тъмнината между леглата им. Татко се прибра, деца.

Лицето му пламна от последната мисъл.

Свиня.

Беше се превърнал в една свиня.

Цялото му тяло се тресеше. Господи!

Аз съм лош човек, мислеше си Педер. И лош баща. Ужасен баща. Отвратителен съпруг. И…

Елен Линд го прекъсна с упорито почукване по вратата. Знаеше, че е тя, макар да беше затворено. Тя чукаше по специален начин.

Отвори, преди да успее да й извика: „Влез“.

— Извини ме, че нахлувам така, но се обади следовател от Йоншьопинг, който искаше да говори с някого от групата на Алекс. Алекс нареди ти да го поемеш, защото в момента говори по телефона с Умео.

Педер зяпаше объркано Елен.

— Добре — каза той и вдигна телефонната слушалка.

Изчака Елен да прехвърли разговора.

Някакъв женски глас се обади отсреща. Звучеше уверено и приятно; предположи, че говори с жена на средна възраст.

Представи се като Анна Сандгрен и каза, че е криминален инспектор от Областна полиция Йоншьопинг, отдел Разследване на престъпления.

— Аха — рече Педер, просто за да не мълчи.

— Извинете, не разбрах името ви — продължи Анна Сандгрен.

Педер се размърда.

— Казвам се Педер Рюд — отвърна той след малко. — Криминален инспектор съм от стокхолмската полиция и участвам в специалния разследващ екип на Алекс Рехт.

— Сега ми стана по-ясно — продължи Анна Сандгрен със същата напевна интонация. — Обаждам се по повод една жена, която открихме мъртва вчера сутринта.

Педер слушаше. Същата сутрин научиха и за намерената мъртва Лилиан Себастиансон.

— Баба й се обади и съобщи, че е изчезнала. Твърдеше, че внучката й, й е позвънила в сряда следобед и й е казала, че ще й отиде на гости. Очевидно е живяла под защитена самоличност, след като си е изпатила от минала връзка, и е търсила закрила при старата си баба, когато е ставало напечено.

— Добре — внимаваше Педер и чакаше обяснение какво общо имаше всичко това с него.

— Така и не се обадила вечерта, както обещала — продължи Анна Сандгрен, — затова старицата се обърнала към полицията и помолила да я посетим, за да проверим дали не й се е случило нещо. Изпратихме патрулна кола, която докладва, че всичко било спокойно. Но бабата се заинатила и настояла да влезем в апартамента. И когато го направихме, открихме внучката убита в леглото. Удушена.

Педер сбърчи чело. Все още не му ставаше ясно защо точно той трябваше да проведе този разговор.

— Поразтърсихме се из апартамента и открихме мобилния й телефон. В него имаше само няколко номера и не беше използван кой знае колко. Но единият от запаметените номера бе вашият.

Анна Сандгред млъкна.

— Нашият ли? — повтори Педер, без да разбере какво имаше предвид колежката му.

— Проверихме всички номера в телефона й и един от тях беше посоченият в медиите от стокхолмската полиция за показания по повод изчезналото дете, което се появи в Умео.

Педер се опъна като струна на стола.

— Вижда се само, че номерът е вкаран в телефона, но не го е набрала от него. Все пак сметнахме, че трябва да споделим това с вас. Особено след като не разполагаме с кой знае какви данни.

Педер преглътна. Йоншьопинг. В каква връзка се споменаваше този град в разследването?

— Знаете ли кога е настъпила смъртта? — попита той.

— Вероятно само няколко часа след като се е обадила на баба си и й е казала, че смята да я посети — отвърна Анна Сандгрен. — Съдебният лекар ще предостави по-точни данни, но според първоначалния оглед трябва да е починала някъде около десет часа в сряда вечерта. Купила си е билет за влака по интернет, за да пътува до баба си, която живее в Умео, и щяла да…

— В Умео ли? — прекъсна я Педер.

— Да, в Умео. Трябвало е да тръгне от Йоншьопинг същата сутрин, в която я открихме мъртва. Това ще рече вчера.

Сърцето му заби по-бързо.

— Бабата знае ли кой е? Този, заради чийто тормоз е получила защитена самоличност?

— Историята е много объркана — отчаяно въздъхна колежката му. — Но накратко, изглежда, се е случило следното: Нора, убитата жена, се събрала с някакъв мъж, докато живеела в малко село до Умео преди шест-седем години. Връзката бързо се оказала доста объркана. Пък и самата Нора не била съвсем наред. Страдала от депресия и била в болнични, детството й не било никак леко, преминало по различни домове за сираци. И двамата й родители били починали.

Педер си пое дъх.

— Всъщност трябва да говорите директно с бабата. Свързахме се с нея само по телефона, но след известието за смъртта, жената се разстрои много. Поне разбрах, че никога не е срещала въпросния мъж. Един ден на Нора просто й писнало и избягала от селото. Успяла да получи защитена самоличност, без да може да даде данни за мъжа, който я малтретирал, защото имала достатъчно добре документирани рани. Не мисля, че полицията е положила някакви конкретни усилия, за да го открие. Ние не бихме го направили, ако не разполагаме дори с име.

— И ние — изпусна се Педер.

— Значи сега поне знаете за случилото се — каза Анна Сандгрен в опит да приключи разговора. — Естествено, ще ви държим в течение на разследването тук, но засега не разполагаме с нито една следа от извършителя. — Жената се засмя малко сухо. — Или — каза тя иронично — май малко преувеличих. Всъщност имаме една-едничка следа: пресен отпечатък от обувка, който открихме в антрето на Нора. Мъжка обувка, марка „Еко“, номер четиридесет и шест.

Фредрика Бергман се върна в Сградата на обед. Озадачи се, щом мина покрай Лейонкюлан и видя Алекс да седи сам на масата. Беше сбърчил сериозно чело и премяташе химикалката върху лист хартия пред себе си.

Най-сетне се пробуди, помисли си Фредрика. Отначало загуби почва под краката си и залитна в погрешна посока, но ето че е открил верния път.

— Среща ли имаме? — попита тя високо.

Алекс се стресна.

— Не, не — бързо отвърна той. — Само седя и мисля. Как беше в Упсала?

Фредрика поизчака с отговора.

— Добре — рече след малко. — Но нещо с този курс по писане не ми харесва.

— Какво?

— Трябва да се е случило нещо на него, или по-скоро преди, което е накарало Сара Себастиансон да остане много по-дълго от приятелката си.

Алекс се взираше замислено пред себе си.

— Бих искала да отида в Умео — продължи Фредрика и пристъпи вътре.

— В Умео ли? — повтори шефът й учуден.

— Да, и да се срещна с тези, които са организирали курса, за да ги попитам дали знаят какво се е случило със Сара Себастиансон. — Фредрика добави, преди Алекс да успее да отговори: — А и мисля да говоря с нея още веднъж. Ако има сили и ако се е върнала в града.

— Върнала се е — каза Алекс. — Сутринта, заедно с родителите си.

— Знаеше ли, че родителите й са дълбоко религиозни?

— Не — позабави се Рехт. — Не, не знаех. Представлява ли интерес за случая?

— Може би — отвърна стажантката. — Може би.

— Аха — възкликна шефът. — Ако искаш, можеш да влезеш, да седнеш и да ми разкажеш повече.

Той се усмихна колебливо, когато Фредрика прекрачи прага и се озова в стаята. Седна от другата страна на масата.

— Къде е Педер? — попита тя.

— На път за Умео — отвърна колегата й точно зад нея.

Беше се промъкнал потайно с някакъв сак, преметнат през рамо. Като малчуган, помисли си Фредрика. Малчуган, който тренира футбол.

Тя повдигна вежди.

— Случило ли се е нещо?

Педер се огледа с леко раздразнение.

— Среща ли имаме?

Алекс се засмя.

— Не, всъщност нямаме. Но след като така и така сте тук…

Педер потъна в стола. Вече беше успял да говори с Алекс, така че уведоми Фредрика с едно изречение.

— Открита е убита жена в Йоншьопинг, вкарала в телефона си нашия номер за показания. Баба й живее в Умео.

Фредрика не повярва на ушите си.

— В Йоншьопинг ли?

— Съвършено вярно. Разбира се, не е ясно защо е държала номера ни в мобилния си телефон, особено след като така и не го е използвала, но…

— Как да не го е използвала! — прекъсна го Фредрика.

Алекс и Педер я зяпнаха.

— Нима не помните? Нали Елен разказа за някаква жена, пожелала да остане анонимна, която предполагала, че познава извършителя и че е живяла с него.

Алекс изведнъж се напрегна.

— Точно така — снижи глас той. — Точно така. Но как го свързваш с жената в Йоншьопинг?

— Разговорът е засечен от уличен телефон там — обясни Фредрика. — Мац, анализаторът, го провери.

— От кога знаеш това? — възмути се Педер.

— Нали го задраскахме като безинтересен — защити се Фредрика също толкова възмутено. — А пък и тогава Йоншьопинг едва ли беше актуален за разследването.

Алекс вдигна ръка, за да ги успокои.

— Освен това тази информация се намира в базата данни на Мац — добави стажантката припряно.

Педер сведе поглед.

— Не съм се сетил за него — призна си той.

После погледна към Алекс.

Той се поизкашля сухо няколко пъти.

— Добре, добре — съгласи се Рехт. — Да предположим, че се е обадила убитата. Имаме ли записан разговора с нея?

Фредрика кимаше с нетърпение.

— Елен беше изготвила кратка бележка, мисля, че и тя е в базата данни.

Педер стана разгорещено.

— Отивам да говоря с Мац — каза той и се запъти към вратата, преди Алекс и Фредрика да успеят и дума да обелят.

Фредрика въздъхна дискретно.

— Почакай — извика Алекс и Педер се върна.

— Очевидно и Фредрика има повод да замине за Умео, но не виждам никакъв смисъл да изпращам и двама ви точно сега.

Подчинените му го слушаха внимателно.

— Вече доста хора се обадиха за жената с кучето във Флемингсберг — продължи Алекс. — Аз и анализаторът, как…

— Мац — вмъкна Фредрика.

— Точно така, аз и Мац прегледахме съобщенията; две непременно трябва да вземем под внимание. Обадил се е някой, който дава коли под наем. Мисли, че жена, приличаща на тази на скицата, е използвала услугите му. Една жена пък твърди, че преди няколко години е била приемна майка на издирваната. Остави непотвърдените й лични данни.

Настъпи тишина. Фредрика и Педер се поглеждаха крадешком.

— Май е по-добре — каза Алекс бавно, като натъртваше всяка сричка — Фредрика да замине за Умео, за да се погрижи за горката стара баба и учителя по писане. А, ти, Педер, ще се заемеш с фирмата за коли и приемната майка.

Двамата си кимнаха в съгласие.

— Нещо друго, което трябва да знам за мъртвата жена в Йоншьопинг? — попита стажантката.

Педер пъхна под носа й една бележка.

— Тук е записано съобщеното по време на телефонния разговор — кратък бе той.

Фредрика хвърли набързо едно око на текста.

— Обувки „Еко“, номер четиридесет и шест — каза тя бавно.

— Не таяхме кой знае какви надежди — призна Алекс, който също беше прегледал записките на Педер, — но нали съвпадението е интересно?

Фредрика продължи да чете със сбърчено чело.

— Добре, значи се разбрахме — заключи Рехт.

Фредрика погледна колебливо след тях, когато двамата мъже забързано напуснаха стаята.

Хаос, помисли си тя. Тези мъже живеят в епицентъра му. Но всъщност не мисля, че биха могли да дишат някъде другаде.

Точно в този момент шефът й се обърна.

— Между другото — провикна се той. Педер и Фредрика слушаха. Елен подаде глава от стаята си. — Свързах се с Националната полиция за информацията, която получихме от имейлите на Габриел Себастиансон — каза той. — Без съмнение Дългия чичо е голяма клечка в тези среди. В момента колегите подготвят масивна акция срещу него и мрежата му и много се зарадваха на разкритията ни. Предавам ви поздравите и благодарностите им.

Педер Рюд беше придобил известна представа за полицейския свят, преди да кандидатства в колежа преди почти десет години.

Първо, полицията беше такова място, където наистина се случваше нещо. Второ, полицейската професия беше важна. И трето, хората се възхищаваха на полицаите.

Педер държеше особено на третото. Да бъде уважаван. Не че му липсваше. Не, по-скоро ставаше дума за друг вид уважение, което пробиваше повърхността.

Естествено, бе заслужил и него. Единственото малко странно бе, че откакто напусна редовата полиция и престана да носи униформа, хората започнаха да го възприемат не толкова на сериозно и отношението им към него се промени.

Впечатлението му се потвърди, например, и от посещението при мъжа, даващ коли под наем, който се беше обадил в полицията, че е разпознал момичето, задържало Сара Себастиансон във Флемингсберг. Мъжът го гледаше много скептично, докато Педер не извади легитимацията си. Тогава стана малко по-любезен, но все още не беше истински доволен.

Рюд направи обща преценка на мястото. Доста малък офис насред Сьодермалм^[2]. Табелките по прозореца примамваха както с коли под наем, така и с шофьорски курсове. Не толкова честа комбинация. При това по нищо не личеше, че вътре протичаше някакво обучение.

Мъжът видя, че полицаят се оглежда наоколо.

— Шофьорските курсове се провеждат един етаж по-долу — сопна се той. — Ако това те интересува.

Педер се усмихна.

— Само гледам — поясни той. — Хубаво местенце за коли под наем, нали?

— Защо питаш?

Смотан тъпанар, помисли си Рюд раздразнено, но продължи да му се усмихва и каза:

— Просто ми се струва, че конкуренцията наоколо не е толкова голяма. Повечето фирми за коли под наем са собственост на по-големите бензиностанции и често се намират на няколко километра от центъра.

Мъжът продължи да мълчи и да се мръщи, така че Педер реши да не хаби повече енергия, за да изглежда любезен.

— Обадил си се, защото мислиш, че си видял тази жена — продължи строго той и постави на плота, който го делеше от служителя, скица на непознатата от Флемингсберг.

Мъжът я погледна внимателно.

— Да, прилича на тази, която беше тук.

— Кога? — попита Педер.

Мъжът сбърчи чело и разгърна един голям календар пред себе си.

— Тя ли е убила детето? — попита нетактично той. — Затова ли я издирвате?

— Не е заподозряна в нищо — бързо отвърна Педер. — Само трябва да се срещнем с нея, защото има вероятност да е видяла нещо, което би било интересно да знаем.

Мъжът кимна, докато търсеше в календара.

— Тук — каза той и постави дебелия си пръст точно по средата. — Тогава дойде.

Педер се наведе напред. Служителят обърна календара. Пръстът му сочеше вляво. Седми юни.

Педер увеси нос.

— Как може да си толкова сигурен, че е било точно в този ден? — поколеба се той.

— Защото на същата дата трябваше да ми извадят с операция един мъдрец — каза мъжът, като изглеждаше много доволен от себе си, докато барабанеше с пръст по нечетлива бележка встрани. — Тъкмо щях да затварям и да тръгвам към болницата, когато тя дойде.

Той се наведе върху тезгяха с блеснали очи и изпълни Педер с неприязън.

— Изплашено до смърт лайненце — продължи мъжът с дебел глас. — Стоеше и се взираше наоколо като някакво животинче, осветено от дългите фарове на кола. От онези, които никога не бягат, макар да са на крачка от опасността. Така изглеждаше. — Той се захили дебелашки.

Педер не обърна внимание на отношението му, макар да подозираше, че то носеше информация, която трябваше да запомни.

— Каква кола нае и за колко дълго? — попита го вместо това.

Мъжът се поколеба.

— Неее — каза след малко и го погледна объркано. — Как така каква кола е наела? Нямаше да наема кола.

— Така ли? — Педер погледна глуповато събеседника си. — А какво искаше тогава?

— Искаше шофьорска книжка. Но все още не предлагахме курсове, така че я помолих да се върне първата седмица на юли. Така и не дойде.

Мозъкът на ченгето работеше на високи обороти.

— Искала е шофьорска книжка? — повтори той.

— Да — потвърди служителят и затвори със замах календара.

— Не си ли каза името? — попита Педер, макар и да знаеше отговора.

— Не, трябваше ли? Не можех да я регистрирам. Все още не бях оправил всички документи.

Педер въздъхна.

— Само това ли си спомняш от срещата ви? — инстинктивно се почуди той.

— Нищо повече от казаното — отвърна дебелакът и погали с едната ръка брадата си, а с другата — шкембето си. — Имаше вид на дяволски уплашена, беше бледа и измъчена. Косата й сигурно беше боядисана, изглеждаше неестествено тъмна. Почти черна. А някой я беше и понатупал.

Изведнъж Педер заслуша по-внимателно.

— Имаше синини по лицето — продължи мъжът и посочи лявата си буза. — Не пресни, а такива, които, така да се каже, бяха поотлежали. Доста неприятна гледка. Сигурно я е боляло.

В офиса стана тихо. Вратата зад Педер се отвори и влезе клиент. Мъжът му махна с ръка да почака.

— Тръгвам — каза Педер. — Спомняш ли си нещо друго?

Отсрещният зачеса трескаво брадата си.

— Не, освен че говореше странно.

— Говореше странно? — повтори полицаят.

— Ммм. Някак несвързано. Навярно се дължеше на побоя. Тогава женските се научават да си държат езика зад зъбите.

Щом Педер и Фредрика напуснаха Сградата на полицията, Алекс беше обладан от същото чувство, както когато децата живееха у дома и излизаха, за да прекарат вечерта у някой приятел. Тогава ставаше толкова тихо и спокойно.

И други работеха в коридора на Рехт, но все пак отсъствието на двамата беше осезаемо, а това понякога му се отразяваше доста добре.

Жена му го потърси на мобилния телефон.

— Сега какво ще стане с отпуската? — попита тя. — Имам предвид случая, по който работиш? Обадиха се от туристическото бюро и поискаха да потвърдя пътуването и да го платя.

— Ще има отпуска, ще видиш — беше всичко, което Алекс каза.

— Сигурно ли е?

— Нима някога съм лъгал за подобни неща?

Засмя се и тя му отвърна по същия начин.

— Късно ли ще се прибереш днес?

— Навярно да.

— Може да си направим барбекю? — предложи Лена.

— Може да отидем до Южна Америка?

Самият Алекс се учуди на думите си. Но не си ги взе обратно, а ги остави да висят помежду им.

— Какво каза? — попита след малко Лена.

Рехт почувства как гърлото му се сви.

— Казах, че трябва да отидем на гости на сина ни, който живее там. Някой път. Да почувства, че все още сме част от живота му.

Съпругата му замълча за момент.

— Наистина трябва — каза после тихо тя. — Може би през есента?

— Може би през есента.

Родителската любов е толкова различна, помисли си Алекс, когато разговорът приключи. Толкова значима, толкова неподкупна. Понякога си мислеше, че точно заради нея бракът му с Лена продължаваше почти тридесет години. Как иначе можеше да си обясни преодоляването на всеки неуспех, на всеки период на униние и сиво всекидневие?

Въпреки че беше началник, и до него достигаха клюките, които кръжаха по коридорите. Знаеше какво се говори за Педер — че имал любовница от сьодермалмската полиция. Той самият никога не беше изневерявал на жена си, но все пак лесно можеше да си представи как възникваше подобна ситуация.

Ако истински, ама истински ти е писнало. Ако истински, ама истински си смачкан от цял куп неприятности.

Но не и когато си баща на невръстни деца, както Педер. И определено не с колега, и то толкова нескопосано, та всички да разберат. Беше недостойно и безотговорно.

Алекс усети нотка на раздразнение. Младите бяха толкова разглезени. Знаеше, че звучи старомодно и малко назадничаво, но смяташе, че има за какво да възразява срещу светогледа и очакванията им от живота, който трябваше да бъде едно безкрайно плаване без насрещен вятър, без завет.

Светът се беше превърнал в гигантско игрище, където всеки можеше да играе навсякъде. Можеше ли Алекс да постъпи така, както бе постъпил синът му? Щеше ли да отиде в Южна Америка? Не, нямаше. И още по-добре, защото, ако имаше подобна възможност, душата му нямаше да намери покой. И щеше да свърши като Педер.

Стана му гадно, че мисли така. Не беше негова работа да съди живота на колегата си. И все пак. Мислеше за жена му и децата му. Защо той самият не постъпваше така?

Позвъняването на Педер го изтръгна от меланхолията. Имаше някаква енергия в гласа му, нещо му казваше, че Рюд харесва работата си. Алекс нямаше как да не признае, че поне това одобряваше.

Но този път младият колега звучеше недоволен.

— Единственото ново засега е, че се е опитала да се сдобие с шофьорска книжка — каза сърдито Педер. — Ако изобщо е тя.

Алекс веднага го прекъсна.

— Знаем, че е бита редовно, което засилва подозренията, че наистина сме открили жената, която търсим. А и мъжът — твърдо заяви Рехт и продължи още по-усърдно: — Замисли се само, Педер. Убитата в Йоншьопинг е живяла под защитена самоличност, след като е скъсала с насилника си. В разговора с Елен е споменала за някаква борба, за това, че този, с когото е живеела, искал да накаже някои жени. Да допуснем, че въпросният ненормалник си е намерил нова партньорка и помощничка. Поредното момиче, кривнало от правия път — или по-точно, загубило вярната посока — и незнайно защо, паднало си по него. Ако, казвам ако убиецът от Йоншьопинг е похитителят на Лилиан, то знаем, че някой е трябвало да му помогне, за да я закара, жива или мъртва, в Умео, защото едва ли би могъл да се намира на две места едновременно. В такъв случай е било належащо партньорът му да се сдобие с шофьорска книжка.

Педер замълча и се замисли.

— Да обиколя ли фирмите за шофьорски курсове в Сьодермалм със скица в ръка, така и така съм тук? — попита той. — Може да е отишла някъде другаде, след като този й е тръшнал вратата.

— Добре, само да не забравим жената, която подозира, че става въпрос за момичето, което е отглеждала като приемна майка.

— Ще се заема и с двете — бързо отвърна Педер. — Новини от Фредрика?

— Не — въздъхна Алекс. — Мисля, че пътува към Сара Себастиансон за допълнителна среща. Щеше да се обади, преди да продължи към Арланда.

Шефът му беше готов да затвори, когато Педер каза:

— Има още нещо.

Рехт изчака.

— Защо му е да отива в Йоншьопинг и да убива това момиче точно сега? Трябва да е бил достатъчно зает с Лилиан. Защо му е притрябвало толкова внимание накуп?

Алекс кимна на себе си.

— И аз мислех за това — започна колебливо той. — Изглежда, е кроял нещо. Първо е задържал и влака, и Сара във Флемингсберг, после е изпратил кутията с косата и дрехите. Убийството в Йоншьопинг навярно е било част от ритуала, макар и да не е видно точно сега.

— Съгласен съм — каза Педер, — но нещо не е наред. Като че ли по-скоро убийството в Йоншьопинг е било инцидент. Дори не е избърсал пода след себе си. През цялото време е полагал такова старание и изведнъж оставя следи.

— Направил го е и във влака — възрази Алекс.

— Защото е бил принуден — продължи Педер. — Едва ли е било уместно да бърше пода, а пък не е можел да се разхожда по чорапи или бос. Тогава хората наистина са щели да го забележат. При това във влака е било относително безопасно сред многобройните отпечатъци.

— Значи допускаш, че е убил жената в Йоншьопинг, за да й затвори устата?

— Да — отвърна Педер след кратко мълчание. — Според мен това е единственото разумно обяснение.

Алекс се замисли.

— Добре, но от къде е знаел?

— Какво е знаел?

— От къде е знаел, че има причина да й затвори устата?

— Да, от къде — отвърна Педер угрижено. — Как е разбрал, че вече се е обадила в полицията? Или можем да предположим, че е щял да я претрепе във всички случаи?

Елен Линд се чувстваше щастлива и жизнерадостна. Още я топлеше споменът за изминалата нощ.

— Може би ме обича — мърмореше си тя.

Толкова се радваше на отминалата им среща. Толкова внимателно я беше слушал, докато му разказваше за злощастния случай с Лилиан; Елен изпитваше нужда да изговори натрупаното. Макар и да нямаше собствени деца, той, изглежда, проявяваше разбиране колко тежка е задачата на всички замесени.

После обсъдиха филмите, които щяха да гледат заедно. Нещо й подскачаше под лъжичката. Досега не бяха ходили заедно на кино. Общуването им беше географски ограничено до хотела, в който Карл отсядаше точно във вечерта на срещата им; съдържанието също беше рутинно: вечеряха, говореха си, правеха секс и спяха.

Хубаво е да поразнообразим, мислеше си Елен и се усмихваше закачливо на себе си.

Ако успееше да го замъкне на кино, тогава сигурно нямаше да представлява проблем да го накара да се срещне и с децата. Обичаше ли я наистина, то трябваше да разбере, че те влизат в пакета.

Елен се усмихна, когато извади мобилния си телефон. Току-що беше изпратила съобщение и чакаше отговор. Но дисплеят показваше, че няма нови есемеси.

На раздяла сутринта тя го беше попитала кога ще се видят отново. Той се бе поколебал малко, преди да отговори:

— Скоро, надявам се. Да видим кога ще ми се отвори възможност.

— Кога ще ми се отвори възможност — тихо повтори Елен и изкриви усмивка. — По дяволите, винаги той трябва да поставя условията.

Слънцето най-накрая беше успяло да сгрее Стокхолм, установи Фредрика Бергман, когато паркира забързано пред блока си. Изкачи стълбите на две, на три с ключ в ръка и сякаш влезе в апартамента за по-малко от три секунди. Не й трябваше кой знае колко много багаж за една нощ в Умео.

Куфарът й лежеше на най-горната полица в дрешника. Калъфът с цигулката се мъдреше зад него. Фредрика се опита да не го гледа, да не си спомня. Но и този път не се случи нещо по-различно. Бързината на мисълта надви силата на волята. Думите минаха през главата й толкова болезнено автоматично, както винаги.

Можех да бъда друга, можех да бъда другаде днес.

Майка й беше засегнала темата преди известно време.

— Лекарите не казаха, че никога няма да можеш да свириш, Фредрика — проговорила бе с нежен глас тя, — а само, че няма да можеш да свириш професионално.

Фредрика бе поклатила глава заинатено, с изгарящи сълзи в крайчеца на очите. Щом не можеше да свири толкова, колкото преди, не искаше да свири изобщо.

Телефонният секретар примигваше, когато тя влезе в кухнята. Малко учудена пусна съобщението.

— Здравейте, казвам се Карин Меландер — представи се дрезгав глас, вероятно на по-възрастна жена. — Обаждам се от Центъра за осиновяване във връзка с молбата ви. Би било добре да ми се обадите, когато е удобно, на нула-осем…

Фредрика занемя, докато жената съобщаваше номера. Цифрите се разхвърчаха из стаята, нахлуха в главата й и изчезнаха в нищото.

По дяволите, помисли си тя. По дяволите, по дяволите, по дяволите!

Паниката и стресът винаги задействаха разума й. Така стана и сега.

Фредрика се върна бързо в дрешника и започна да си събира багажа. Бикини, сутиен, блуза. Поколеба се дали да вземе още един панталон, нима наистина щеше да остане повече от една нощ? А пък и да останеше, какво пречеше да ходи с един и същ панталон два дни подред? Мозъкът й работеше прекалено целенасочено, за да може да обърне внимание на подобни дреболии. Щеше да вземе панталона.

Опита се да контролира мислите си, докато събираше тоалетните принадлежности. Незнайно защо, Спенсър не излизаше от ума й.

Трябва да му кажа, говореше си наум. Наистина трябва да му кажа.

Куфарът беше готов и вратата хлопна след нея.

Въздух, обадиха се пак мислите й. Трябва ми въздух.

Нагорещеният асфалт лъхаше топло към краката й, когато Фредрика застана на тротоара.

По дяволите, какво чак толкова? Ако се разкайва за осиновяването, може просто да прекрати процедурата.

Преглътна с усилие.

Погледът към заглавните страници на вестниците в будката до съседния блок я накара да се опомни.

„Кой уби Лилиан?“ — крещеше заглавието.

Върху този въпрос трябва да се съсредоточа, помисли си полицайката и стисна зъби. Върху Сара Себастиансон, която току-що е загубила детето си.

Чудеше се кое е по-лошо: да си имал дете и да си го загубил, или никога да не си имал.

Фредрика не очакваше самата Сара да й отвори, затова се изненада, когато вратата се приплъзна и двете се оказаха очи в очи. Не се бяха срещали, след като откриха трупа на Лилиан.

Затова трябваше да каже нещо. Фредрика отвори уста, но после я затвори. Нямаше никаква представа какво се очакваше да каже.

Аз съм една нещастница, помисли си уморено тя. Следователно не ми се полага да имам деца.

Пое си дълбоко дъх. Още веднъж се опита да проговори.

— Наистина съжалявам.

Сара кимна сковано.

Червената коса обгръщаше като пламък главата й. Жената сигурно беше на ръба на силите си.

Фредрика направи няколко колебливи крачки, за да влезе. Осветеният коридор й се стори познат, всекидневната се намираше вляво. Направо беше кухнята, където разпита новото гадже на Сара първата вечер. Имаше чувството, че е било много отдавна.

Родителите на Сара застанаха зад дъщеря си. Като войска, готова да нападне. Фредрика ги поздрави и им подаде ръка. Нали се бяха срещали и преди. Тогава, когато кутията с косата… да, точно тогава, да.

Посочиха й накъде да върви. Поканиха я да седне във всекидневната. Диванът й се стори твърд. Сара се настани в голям фотьойл, а майка й — на страничната облегалка. Бащата предпочете дивана, доста близо до Фредрика.

Всъщност не й се искаше родителите да присъстват. Беше погрешно и против всички правила на изкуството да провеждаш разпит. Нещо инстинктивно й казваше, че някои неща не можеше да бъдат споменати в тяхно присъствие. Същевременно обаче и Сара, и родителите й демонстрираха, че или ще говори с всички заедно, или Фредрика можеше да си тръгне.

Голям старинен часовник се извисяваше в единия ъгъл на стаята. Полицайката се опита да си спомни дали го е забелязала преди. Часът беше два.

Доста ефективна съм, помисли си тя. От Упсала — в службата, от там — вкъщи, дори събрах багаж.

Бащата на Сара се изкашля, за да отбележи, че не използва времето си особено добре.

Фредрика отгърна нова страница в тетрадката, която държеше в ръката си.

— Ами — започна тя внимателно, — има само още няколко въпроса, свързани с престоя ти в Умео.

Сара не я разбра и тя поясни:

— Когато си била там на курс по творческо писане.

Разпитваната кимна бавно. Подръпна ръкавите на блузата си. Синините вече не трябваше да се виждат. Изведнъж Фредрика беше готова да се разплаче. Преглътна няколко пъти и се престори, че чете записките си.

— Предобед се срещнах с Мария Блумгрен — каза след миг тя и вдигна поглед към Сара.

Тя обаче не реагира.

— Помоли ме да те поздравя.

Сара продължи да се взира във Фредрика.

Може би е на успокоителни, помисли си полицайката. Изглежда напълно упоена.

— Сара и Мария не поддържат връзка от години — грубо поясни бащата. — Казахме го на шефа ви още в Умео.

— Знам — бързо отвърна Фредрика. — Но по време на срещата ми с Мария възникнаха няколко въпроса.

Настоятелно се опитваше да улови празния поглед на събеседничката си.

— Ходила си с едно момче пролетта, преди да заминете — каза тя.

Сара кимна.

— Какво се случи, след като скъсахте?

Сара се размърда.

— Какво да се е случило — каза тя бавно. — Нищо особено. Беше ми сърдит и се държеше лошо известно време, но се примири, след като и той разбра, че не сме един за друг.

— Никога ли след това не те потърси? След лятото или може би се е появил в Умео?

— Не, никога.

Фредрика се замисли.

— Останала си на север по-дълго от Мария — продължи тя. — Защо?

— Намерих си работа за лятото — забави се с отговора Сара. — На която не можех да откажа. Но Мария се ядоса. Завиждаше ми.

— Според Мария, си знаела още когато сте тръгнали за Умео, че няма да се върнеш в Гьотеборг след края на курса, намерила си работата още преди да заминете.

— Значи лъже.

Сара сякаш изстреля отговора си, и то с такава острота, че Фредрика съвсем излезе от кожата си.

— Лъже ли?

— Да.

— Защо ще лъже за подобно нещо след толкова много време? — предпазливо попита тя.

— Защото изпитваше завист, че аз получих подобен шанс, а не тя — напери се Сара. — Никога не успя да го приеме. Дори го използва като причина да не живеем заедно в Упсала, както бяхме планирали. — Сара се сви във фотьойла. — Или беше разбрала всичко погрешно — добави уморено тя.

— Мария разказа, че имала лятна работа, която я чакала в Гьотеборг — поясни Фредрика. — Ти нямаше ли?

Сара изглежда недоумяваше.

— Имам предвид, нямаше ли други планове до края на лятото? Курсът в Умео е щял да продължи само две седмици.

Сара зашари с поглед.

— Когато получих шанса да работя там, не можех просто да го изпусна — снижи глас тя. — Дадох му приоритет пред всичко останало.

Майка й се размърда неспокойно на облегалката.

— Всъщност сега си спомням, че срещнах случайно Йориан. Той държеше пансиона, където обикновено работеше през лятото. Спомена ми, че си отказала да работиш при него, когато ти е предложил, защото нямало да си в града.

Лицето на Сара помръкна.

— Не ме интересува какво е разправял старчокът — изсъска тя.

— А и не трябва — прекъсна ги бащата. — Пък и паметта ни изневерява в момент като този. За всички е разбираемо, нали?

Знае, помисли си Фредрика. Забелязва, че Сара се опитва да скрие нещо, но не му е известно точно какво. Досеща се обаче, че трябва да остане скрито, и затова й помага.

— Добре — каза стажантката и се опита да седне малко по-удобно на дивана. — Как беше, когато пристигна? Как точно ти получи тази работа?

— Търсеха помощник на учителя — обясни Сара. — Харесаха как пиша и затова получих тази възможност.

— Винаги е писала добре — вмъкна баща й.

— Не се съмнявам — искрена бе Фредрика. — Но си мислех, че може би е имало някаква конкуренция в групата. Всеки е минал по този път…

— Никой не се засегна особено — прекъсна я Сара и подръпна един кичур. — Още когато пристигнахме, съобщиха, че ще им е нужна помощ до края на лятото и ако проявяваме интерес, трябва да ги уведомим.

— И после избраха теб?

— И после избраха мен.

Стана тихо. Стрелката на часовника се премести, цъкайки още малко напред. Навън облаците бяха затулили слънцето.

— Лъже — възмути се Фредрика по телефона, когато тръгна за Арланда и се обади на Алекс, за да му докладва.

Той я изслуша и после каза:

— Не казвам, че не си на прав път, Фредрика. Но Сара е изключително уязвима точно сега, при това родителите й бдят над нея като орли. Виж какво ще покаже пътуването до Умео и ще решим как да действаме по-нататък.

— Не мога да избия от главата си момчето, което й е било гадже — продължи Фредрика. — Мария Блумгрен разказа, че леко е превъртял, когато Сара е скъсала с него.

— Трябва да е бил повече от леко превъртял, щом е таял гнева си петнадесет години и е отмъстил с убийството на детето й — въздъхна Алекс.

— Добрах се до личните му данни — продължи Фредрика. — Обадих се и помолих Елен да го вкара в регистъра; очевидно се е занимавал с всичко по малко след гимназията.

— Например? — попита колебливо шефът й.

— Осъждан е за побой над новото гадже на бившата му приятелка — отвърна Фредрика. — Както и за кражба на коли.

— Със сигурност има престъпно минало, но не такова като на някого, извършил нещо толкова добре планирано като отвличането на Лилиан — възрази Алекс.

— И все пак — заинати се Фредрика.

Рехт въздъхна.

— Добре де, къде живее този младеж днес?

— Изглежда, често се мести, но в момента е в Норшьопинг. Напуснал е Гьотеборг след последното си излизане от затвора.

Алекс въздъхна отново.

— Йоншьопинг, Норшьопинг, Умео — каза той гневно. — Това разследване се превръща все повече и повече в един голям цирк. Прекалено се разраства.

— Сега поне се раздвижи! — подчерта Фредрика.

— Добре — съгласи се Алекс. — Ще проверя Педер докъде е стигнал; беше на път за Нюшьопинг, за да говори с жената, която съобщи, че се е грижела за непознатата от Флемингсберг.

— Нюшьопинг! — възкликна Фредрика. — Значи е в същата посока.

Алекс си пое дълбоко дъх.

— Да, в същата е — каза той. — Ще му звънна веднага. Елен има ли данни за онова момче?

— Да — потвърди Фредрика.

— Добре, обади се, щом кацнеш — каза Алекс.

Той остана със слушалката в ръка. За първи път, откакто се беше присъединила към екипа му, Фредрика Бергман показваше някакъв ентусиазъм за работа. В началото само седеше и изглеждаше смутена, готова да възразява. Сега дори му се стори, че сякаш харесваше това, което правеше.

Не му се искаше да го признае, но беше факт, че Фредрика първа видя следите, на които се крепеше разследването в момента. Не че другите нямаше да ги надушат без помощта й, но тя беше по-бърза. На раз два пресяваше ценната информация, за чието разбиране Алекс се нуждаеше от повече време.

От друга страна, ако виновникът се окажеше Габриел Себастиансон, Фредрика щеше да го открие последна в екипа. А това едва ли беше добре.

Гледаше схемата на случая, която беше направил, и чувстваше как настроението му се скапва.

Независимо как бяха стигнали до настоящия етап на разследването.

Всъщност, какво знаеха със сигурност?

Алекс мислеше, че почти със сигурност можеха да кажат, че извършителите са били двама, а не само един. Заради жената с кучето във Флемингсберг и мъжа с обувките „Еко“. Зачете бележките на Елен от телефонния разговор с жената от Йоншьопинг. Нора. Ако беше същата. И въздъхна разочаровано. Майната му, щеше да приеме, че е същата.

Елен беше отбелязала, че жената й се сторила объркана. Била е уплашена и е бързала, когато се е обадила.

Свидетелката беше предположила, че по-рано е имала връзка с извършителя. Който здравата я е биел. Алекс несъзнателно го свърза с разказа на Педер след посещението при онзи с колите. Жената от Флемингсберг също е имала следи от бой. После Елен беше нахвърлила откъслечни цитати. Непознатата бе споменала, че мъжът водел някаква борба и искал жената да бъде част от нея. Жените трябва да се накажат, те не заслужават децата си. Нима? Алекс продължи да чете. Жените не трябва да запазят децата си, защото, щом не обичат всички деца, не трябва да имат и свои.

Чиста заповед, помисли си мрачно Рехт.

Не разбираше какво чете. Как така „щом не обичат всички деца“? Естествено, че никой не обичаше всички деца еднакво. Обичаше най-вече собствените си, разсъждаваше Алекс.

Той прочете отново резюмето на Елен. Жените трябва да се накажат, жените не трябва да запазят… Жените? Преряза го през стомаха.

— Грешиш, Фредрика — измърмори на себе си.

Гневът на убиеца не е бил насочен само срещу Сара Себастиансон. Не и ако думите на жената от Йоншьопинг бяха истина. Гневът е бил насочен към повече жени. Жени, които не са обичали еднакво всички деца. И ако жената от Йоншьопинг говореше истината, то извършителят се е опитвал да осъществи плана си и преди, но не го е завършил окончателно.

Какво е това безумие, помисли си Алекс. И кои са другите жени?

Няколко години бяха изминали, преди Магдалена Грегешдотер да започне да се чувства добре в Стокхолм. Затова със съпруга й бяха отложили децата за по-късно, докато тя свикне на новото място.

— Никакви деца, докато не усетя, че имам собствена среда, на която да се опра — заявила бе Магдалена.

Съпругът й Турбьорн, естествено, се беше съгласил. Не само защото винаги го правеше, а защото разбираше, че е по-добре бъдещата майка да се чувства готова да свие семейно гнездо.

И все пак не стана точно както си го представяха. Когато най-сетне започнаха да работят по въпроса, се оказа, че не могат да имат деца. Първо опитваха цяла година сами — о, как мразеха думата „опитваха“, — а после последва цяла година с изследвания. След което още една с „опити“. Общо единадесет инвитро процедури. В крайна сметка Магдалена зачена, но извънматочно.

— Вече пет пари не давам — плачеше в болничното легло тя. — Не мога повече.

И Турбьорн не издържаше, затова си взеха отпуск и тръгнаха на околосветско пътешествие за половин година. После решиха да си осиновят дете.

— Но то няма да е истински ваше — бе казала майката на Турбьорн.

Единственият случай в живота на Магдалена, когато й се беше приискало да удари друг човек.

— Естествено, че ще е наше — изсъскала бе тя, като натъртваше всяка сричка.

И стана тяхно. Взеха Натали от Боливия в един мартенски ден и оттогава Магдалена не спираше да се събужда с усмивка на лицето. Кажеше ли го на висок глас, звучеше нелепо, но си беше чиста истина. И то дотам, че не изпитваше ни най-малко притеснение от приближаващия четиридесети рожден ден.

— Красива си — прошепнал бе Турбьорн същата сутрин в ухото й.

— Как да не съм, все още съм млада — отвърнала бе тя.

Хората с малки деца се подмладяват, мислеше си Магдалена. А невръстната Натали нямаше още една годинка, така че според тази логика майка й беше особено млада.

Впоследствие Магдалена нямаше да си спомни защо изведнъж бе почувствала, че трябва да погледне Натали. Детето растеше, но продължаваше всеки ден да спи навън в количката. Магдалена първо поразходи Натали, докато малката заспи. После остави количката на тяхното място пред блока. Беше защитено от хорските погледи с доста висок жив плет, който Турбьорн бе укрепил с малка оградка.

Затова Магдалена никак не се притесняваше да остави Натали да спи навън. Вратата винаги стоеше отворена, а бебешката камера не се изваждаше от количката. С нея майката долавяше най-малката птичка, която се приближаваше, най-малкия странен звук. Може би подобен звук изведнъж събуди вниманието и безпокойството й. Може би той я накара да прекоси с бързи крачки кухнята и да се запъти към площадката.

Мярна количката през стъклото на вратата и забави ход.

Лек повей се промуши през отвора и размърда дългите ленени завеси. Листенце от цвете падна от една саксия и залъкатуши по пода. По-късно тези два детайла най-ясно щяха да изплуват в съзнанието й и да си останат там.

Магдалена се надвеси над количката. Беше празна. Изправи се като в транс и насочи поглед към плета, към всичко наоколо.

Наблизо нямаше никого.

Къде беше Натали?

Педер Рюд обикаляше от шофьорска школа на шофьорска школа в Сьодермалм. На още двама души жената от скицата им се стори позната, но не посмяха да го потвърдят. И все пак Педер беше до голяма степен сигурен, че говореха за един и същ човек, защото разказите им си приличаха доста. Първо, жената е изглеждала доста нервна. Второ — имала синини по лицето и ръцете. И трето — искала да разбере как възможно най-бързо може да се сдобие с шофьорска книжка. И двамата управители й предложили интензивен курс, но щом разбрала, че трябва да кормува в друг град и да прекара няколко дни в пансион, веднага се отказала. Отвърнала, че й е невъзможно да отсъства от работа. И си тръгнала.

За какво, по дяволите, й е притрябвала тази шофьорска книжка, недоволстваше в мислите си Педер. Да закара трупа до Умео, докато малоумното й гадже се отправи за Йоншьопинг, за да загаси стар пожар?

Педер хвърли поглед на часовника, когато седна в колата, готов да потегли за Нюшьопинг на срещата с позвънилата, която се смяташе за приемна майка на жената от Флемингсберг. Нямаше време за губене.

Юлва беше казала, че ще заведе децата на плажа Смедсуд в Кунгсхолмен. Всъщност на Педер му се прииска да поспори дали идеята й е наистина добра. Той винаги се боеше, когато жена му оставаше сама с децата, а идеята й за плажа едва ли бе добре премислена. Но от друга страна, Юлва беше последният човек в семейството, който можеше да бъде набеден, че се държи безотговорно.

Педер не смееше да погледне мобилния си телефон. Ако видеше, че има пропуснат разговор от Юлва или от Пиа, щеше да кривне от пътя. Започна да се замисля дали не е болен. Не беше ли чел интригуващи статии за мъже с прекалено силно либидо? Нормално беше не всички да имат толкова силно влечение. Проблемът беше, че ако не се бяха родили близнаците, това никога нямаше да се случи. Къде беше изчезнал предишният му живот? Какво беше станало с него?

Двамата с Юлва бяха правили опити за дете почти година, преди най-сетне това да се случи. И щастието беше голямо. Чувстваха се уплашени, но щастливи.

— Да му се не види — беше казал Педер след теста за бременност на Юлва. — Някой расте тук.

И бе положил топла ръка на оголения й корем в опит да си представи как изглежда животът там вътре. Двамата правеха секс до полуда преди този дяволски ултразвук. Дотогава на Юлва всичко й беше наред. Не можеше да му се насити. Веднъж дори му се беше обадила да се прибере посред обед.

— Трябва да е от хормоните — беше се подхилквала тя, щом се облякоха.

Мисълта, че жена му ще му се обади на обед, за да правят секс, беше толкова нереална, че Педер чак избухна в нелеп смях. Всъщност изобщо не ставаше дума за секс. По-скоро жадуваше за близост, искаше да се чувства желан. Искаше и той да желае. Но когато му звънеше в службата, Юлва винаги му опяваше за други странни нужди. Нужди, които му беше трудно да задоволи, когато трябваше и да работи. Неговите потребности бяха спрели да съществуват. Една вечер той се прибра от работа, след като се беше занимавал с убити при грабеж пенсионери. Простреляни в лицата. В тази нощ Педер потърси близостта й, но Юлва се беше въртяла като червей.

— Трябва ли да лежиш толкова близо, Педер? Не мога да спя, когато дишаш в лицето ми.

Той се бе поотдръпнал. Юлва можеше да спи. И колкото и да стискаше клепачи, не беше успял да мигне. Нито тази нощ, нито следващата.

Като голям беше плакал само няколко пъти и мислеше, че си ги спомня всичките.

Плака, когато почина дядо му. Плака, когато се родиха близнаците. Плака две седмици след като откри простреляните пенсионери. Като дете пред майка си.

— Никога няма да има край — шепнеше и намекваше за проблемите с Юлва. — Никога няма да има край.

— Всичко ще се промени — бе отвърнала майка му. — Всичко ще се промени, Педер. Злото има естествена граница. Все съществува повратна точка, когато човек знае със сигурност, че не може да стане по-зле, а само по-добре.

Така говореше тази, която някога бе вярвала, че ще възпита две силни момчета да станат истински мъже, а после бе принудена да приеме, че едното ще си остане едно голямо дете.

Педер чувстваше някак си в момента, че е преминал границата на злото, за която говореше майка му. Преди всичко, след като възобнови връзката си с Пиа. Нещо беше на път да приключи, чувстваше го с всяка фибра на тялото си. Бракът му. Нямаше подобно намерение, а и не беше убеден, че по този начин ще се измъкне от ада си. Но така де, рискът съществуваше.

Най-вече, ако продължаваше да се среща с Пиа.

Пътят до Нюшьопинг му се стори много по-кратък, отколкото си го представяше. Доста бързо стигна. Зарови поглед в картата. Вероятно беше пропуснал отбивката.

Рюд тъкмо паркира пред точния адрес, когато мобилният му телефон звънна. Педер отговори, докато излизаше от колата. Все още беше топло, въпреки че слънцето се инатеше още веднъж да се потули зад прекалено гъстите облаци. Полицаят огледа квартала, в който се бе озовал. Къщи на средната класа. Нито прекалено нови, нито прекалено очукани коли. Малко нови велосипеди и един куп добре запазени. Деца, на вид здрави и чисти, играеха малко по-нагоре по улицата. Място за всеки швед, зависим от сигурността като от наркотик.

Гласът на Алекс прекъсна импулсивния му анализ на обстановката.

— Пристигна ли? — попита той.

— Да — отвърна Педер. — Тъкмо излизам от колата. Случило ли се е нещо?

— Не, само си помислих, че още пътуваш. Просто така. Може да поговорим по-късно.

С крайчеца на окото полицаят забеляза да се отваря входната врата на къщата, към която се беше запътил.

— Сигурен ли си? — попита той.

— Да — отговори Алекс. — Ще продължа да шлифовам скромната си теория и ще ти се обадя по-късно. Въпреки че има още нещо.

Педер се засмя.

— Теория ли? — прозвуча като ехо. — Трябваше да потърсиш Фредрика вместо мен.

— Това и ще направя. Но както казах, има още нещо. Бивше гадже на Сара Себастиансон живее в Норшьопинг. Криминален тип, с когото е дружала, преди да замине на онзи писателски курс в Умео. Можеш ли да поговориш накратко с него, преди да се върнеш в Стокхолм?

— В Норшьопинг ли? — поколеба се Педер.

— Да — позабави отговора си Алекс, — на път ти е…

— Добре — съгласи се Рюд. — Само ми дай предисторията и ще изпълня всичко.

Алекс прозвуча облекчен:

— Фредрика ще ти се обади по-късно — обеща той. — Успех засега!

— Благодаря — каза Педер и затвори телефона.

Усмихна се на дамата, която стоеше на стълбите на къщата, и се приближи към нея.

Биргита Франке сервира домашно приготвени канелени кифлички и кафе. Педер не успя да си спомни кога за последно беше ял толкова вкусни кифлички. Взе си две наведнъж.

Жената му направи доста сериозно, но същевременно приятно впечатление. Гласът й беше строг, погледът — топъл. Косата й бе посивяла, но лицето й младееше. Беше ниска и закръглена, учила направо от живота, предположи Педер.

Полицаят я помоли дискретно да си покаже документите за самоличност и тогава видя, че току-що е навършила петдесет и пет години. Той я поздрави и още веднъж похвали кифличките й. Тя благодари и се усмихна. Малки бръчици се появиха около очите й. Отиваха й.

— Обадили сте се в полицията заради портретната скица, която публикувахме — рече най-после Педер, за да сложи край на празните приказки за кифлички и обзавеждане.

— Да — кратко отвърна Биргита. — Да, обадих се. И първо наистина бих искала да разбера дали я издирвате.

Педер отпи още една глътка кафе, погледна завесите и за първи път от години се сети за баба си.

— Нито я издирваме, нито я подозираме в нещо — каза той. — Но все пак бихме искали да говорим с нея, защото имаме причина да вярваме, че тя разполага с информация, решаваща за случая. Не мога да навляза в повече подробности.

Биргита кимна замислено.

Жената неволно му напомни за майката на Габриел Себастиансон. Старата вещица имаше много да учи от Биргита, що се отнасяше до общуването с хората.

Изведнъж домакинята стана от масата в кухнята и излезе в антрето. Педер я чу да отваря някакво чекмедже. Върна се, прегърнала голям албум, остави го пред полицая и отгърна няколко страници.

— Ето — каза жената и посочи снимките. — Тук започна всичко.

Педер ги погледна: Биргита като по-млада, мъж на нейната възраст, напълно непознат за полицая, и една девойка, която с малко фантазия би могла да заприлича на жената от Флемингсберг. На две от снимките се виждаше и един младеж.

— Моника дойде при нас, когато беше на тринадесет — започна да разказва Биргита. — Тогава беше малко по-различно да си приемен родител. Не чак толкова деца, колкото днес, се нуждаеха от друг дом, а и хората все още вярваха, че с малко любов и толерантност всички проблеми се решават.

Биргита въздъхна леко и приближи чашата с кафе.

— Но с Моника не беше така — пак въздъхна жената. — Тя беше, както я наричаше съпругът ми, увредена, не напълно здрава. На снимките изглежда почти като всички останали. Русокоса, с красиви очи и нежни черти. Но отвътре беше пълна руина. Грешно програмирана, както би се изразил един компютърджия днес.

— В какъв смисъл? — попита Педер и запрелиства албума.

Следваха още снимки с Моника и приемните й родители. Тя не се усмихваше на нито една от тях. Но Биргита имаше право. Очите и лицето й бяха наистина красиви.

— Беше израснала в такъв ужас, че впоследствие не можахме да разберем как се наехме да й станем приемни родители — добави Биргита и се хвана за главата. — Макар да мога откровено да твърдя, че не получихме цялата информация за нея, преди катастрофата да стане факт. Тогава всичко се изясни. Още кафе? — попита тя след малко.

Педер вдигна глава от албума.

— Да, благодаря — каза, без да се замисля. — Къде е съпругът ви, между другото?

— На работа — отвърна Биргита. — Ще се прибере след няколко часа; ако искате, останете да вечеряте с нас.

Рюд не можеше да не се засмее.

— Не, няма да мога, за съжаление.

Биргита му отвърна с усмивка.

— Жалко. Защото изглеждате много приятно момче.

Тя протегна ръка към каната с кафе и сипа и на двамата.

— Докъде бях стигнала? — продължи домакинята и сама се сети. — Да, точно така, до произхода на момичето.

Биргита пак стана и отиде в антрето. Върна се с една папка.

— Тук с мъжа ми събрахме цялата информация, която имахме за приемните ни деца — гордо каза тя и постави папката пред Педер. — Разбирате, със съпруга ми не успяхме да създадем собствени деца, така че решихме да станем приемни родители.

Жената изглеждаше много доволна, когато му разгръщаше папката.

— Ето — поясни Биргита, — това е информацията, която получихме от социалната служба, когато щяхме да я доведем тук. Останалата информация беше засекретена, така че нямам копия.

Педер отмести фотоалбума и се зачете в документите от социалната служба.

„Тринадесетгодишно момиче, Моника Сандер, с проблемен произход, се нуждае незабавно от грижите на любвеобилно и стабилно семейство. Майката загубила родителските права още когато детето било на три години, и оттогава имала много ограничен контакт с дъщеря си.

Майката загубила правата, когато станало ясно, че има големи проблеми както със злоупотреба с алкохол, така и с наркотици. Контактувала с голям брой мъже след раждането на момичето. Вероятно проституирала. Бащата изчезнал почти веднага, пострадал в автомобилна катастрофа. След този нещастен случай започнали проблемите на майката.

Момичето прекарало в първия си приемен дом три години. После родителите се разделили и нямало възможност да остане там. Местили го от дом в дом, докато навърши осем години; след това поживяло една година в детски дом. После пак в приемен дом с намерението да се задържи за по-дълго.

Тежките обстоятелства скоро се отразили и върху посещението му на училище. Съществували подозрения, че Моника е жертва на насилие, но направените проверки не успели да докажат подобни твърдения. Момичето се затруднявало да общува с други деца. След трети клас преминало на индивидуално обучение в специална група от шестима ученици. Резултатът бил сравнително добър, но не и напълно задоволителен.“

Педер прочете още две страници за прогресивния провал на момичето в училище. В момента, в който беше заживяла у семейство Франке, вече имаше досие в полицията като заподозряна в кражби.

Рюд спонтанно насочи мисълта си към мъртвата жена в Йоншьопинг. Не беше ли израснала и тя в различни приемни домове?

— Хм — промълви Педер, когато приключи с четенето. — Искате да кажете, че е имало допълнителна информация, която е трябвало да получите, освен тази?

Биргита кимна и отпи малко кафе.

— Мислехме й доброто — каза тя и потърси погледа му. — Вярвахме, че можем да бъдем опората в живота, от която се нуждаеше. И Господ ни е свидетел, че опитахме. Но напразно.

— Грижехте ли се и за други деца заедно с нея? — попита Педер, сещайки се за младежа от снимките.

— Не — отвърна Биргита. — Ако имате предвид момчето от снимките, то това е племенникът ми. Беше на възрастта на Моника и предполагахме, че ще се радват да общуват. При това щяха да ходят в едно и също училище.

Жената леко се усмихна.

— Разбира се, нищо не излезе — каза тя. — Племенникът ми беше подреден и организиран още тогава. Не я понасяше, наричаше я луда и откачена.

— Защото е крадяла ли?

— Защото се страхуваше от странни неща — поясни Биргита. — Трудно общуваше с хората, избягваше ги, ту беше силно ядосана и реагираше остро, ту рухваше безпомощно и само плачеше. Сънуваше ужасни кошмари от миналото си, събуждаше се посред нощ и крещеше. Плувнала в пот. Но никога не казваше какво е сънувала, можехме само да предполагаме.

Педер почувства умора. Такава беше обратната страна на полицейската работа — почти никога не разговаряше със или за безгрижни и безпроблемни хора.

— Колко дълго живя тук? — попита Педер.

— Две години — отвърна Биргита. — За по-дълго и дума не можеше да става. Почти не ходеше на училище, изчезваше за определени периоди и се появяваше, без да разкаже къде е била. Имаше и известни криминални прояви. Продължаваше да краде, употребяваше хашиш.

— Гаджета? — попита Педер.

— Не ни ги представяше, но разбира се, че имаше.

Полицаят сбърчи чело.

— Каква беше информацията, която така и не сте получили, преди да я вземете?

Биргита се сви.

— Че първоначално е била осиновена — отвърна тя спокойно.

— Моля?

— Жената, посочена за нейна майка в доклада, който току-що четохте, не е биологичната й майка. Моника е била осиновена.

— Но как, за бога, тази жена е била одобрена за осиновяване? — изненада се Педер.

— Защото е било, както е описано в доклада; проблемите на осиновителката са започнали със смъртта на съпруга й. Или може би много по-рано, но дотогава е живяла съвсем нормален живот с дом, работа, кола. После всичко бързо се е обърнало с главата надолу. Като млада майката вероятно се е движела в не дотам социално пристойни среди и точно в тях навлязла отново, когато останала сама с момичето и без работа.

— А Моника къде е родена? — попита Педер.

— Някъде от Прибалтика е — отвърна Биргита и поклати глава. — Не си спомням точно коя от страните, а и в точните обстоятелства около осиновяването.

Мозъкът на Педер преработи цялата информация възможно най-бързо.

— Кой ви разказа това? Че е била осиновена?

— Една секретарка в социалната служба — въздъхна Биргита. — Макар така и да не го видях на хартия. Истински провал за службата. Трябвало е да се занимаят с този случай много по-рано. Може да се каже, че момичето е преживяло двойно разочарование: първо от биологичната си майка, после от осиновителката си.

Биргита се поколеба.

— А може би и от още някое приемно семейство, но това не е сигурно.

Педер прочете отново доклада. После разгърна от тук от там албума. Куп снимки на малкото семейство — най-различни. На Коледа и на Великден. Ваканции и пътувания през уикенда.

— Опитахме — продължи Биргита Франке с треперещ глас. — Опитахме, но просто не се получи.

— Знаете ли какво се случи с нея след това? — продължи Педер. — След като ви напусна?

— Първо прекара половин година в някакво лечебно заведение, от което бяга поне десетина пъти. Веднъж дори дойде тук. После се опитаха с друго приемно семейство, но и там се провали. Докато изведнъж стана пълнолетна и оттогава нямах никаква вест от нея. Искам да кажа, преди да видя снимката във вестника.

Педер затвори внимателно албума пред себе си.

— Как я разпознахте? — попита той. — И аз виждам някои прилики с момичето на снимките, но…

Рюд поклати глава.

— От къде знаете, че е тя?

Очите на Биргита станаха напълно безизразни.

— Колието — каза тя и се усмихна. — Все още носи колието, което й подарихме, когато взе първо причастие, точно преди да се премести.

Педер грабна скицата на жената от Флемингсберг. Не беше обърнал внимание, но бе напълно вярно: около шията й имаше колие. Сребърен лъв, окачен на доста дебело сребърно синджирче.

Биргита отвори отново албума и го заразгръща до средата.

— Виждате ли? — попита тя и посочи една снимка.

Полицаят видя. Същото колие. Присъствието му на снимката го беше убедило. Беше тя.

— Беше напълно обсебена от зодии — продължи Биргита. — Затова й го подарихме. Отначало изобщо не искаше да взема първо причастие, но я съблазнихме с лагер в архипелага, казахме й, че ще получи и хубав подарък. Помислихме си, че подобна почивка ще й се отрази добре. Но и на лагера се сбила. Крадяла от другите, както се изясни след известно време.

Биргита беше готова да отсервира кафето.

— Всъщност точно тогава чашата преля — каза тя. — Ако крадеш на лагер след първото причастие, значи нямаш капка чест в душата си. Разрешихме й обаче да запази колието, което толкова много харесваше.

Педер преписа данните на Моника от доклада на социалните служби. Моника Сандер. Но после му хрумна нещо друго.

— Мога ли да го взема и да си направя копие? — попита той и леко размаха документа.

— Естествено — каза Биргита. — Може да го върнете по пощата. Важно ми е да знам кои приемни деца са живели тук.

Педер кимна, в знак, че разбира. Взе листовете и бавно се надигна от стола.

— Ако се сетите още нещо, можете да ми се обадите — добави любезно той и остави визитката си на масата.

— Обещавам — отвърна Биргита. После рече: — Като се замисля, никога не сме вярвали, че ще чуем за нея по толкова отвратителен повод.

Педер се спря.

— Как би могла да бъде въвлечена в подобна поредица от неприятности?

— Това се чудим и ние — каза Рюд. — Това се чудим и ние.

Фредрика Бергман пристигна в Умео късно следобед. Чувстваше се изморена, когато самолетът кацна. Включи си мобилния телефон и видя две нови съобщения. За съжаление едва на следващия ден щеше да се срещне с бабата на Нора и с учителя по писане на Сара Себастиансон. Часът наближаваше пет и половина. Полетът закъсня. Фредрика вдигна рамене. Всъщност за никъде не бързаше. Ако утре успееше с всички срещи, щеше да е доволна.

Тя не успя да се обади на Педер, за да разкаже за бившето гадже на Сара Себастиансон, както беше обещала на Алекс. Надяваше се, че колегата й все пак е получил нужната му информация, за да проведе разпита.

Макар и изморена, Фредрика се чувстваше странно въодушевена. Разследването най-сетне се бе разгърнало и по някакъв странен начин на нея й се струваше, че се движеше в правилната посока. Съвсем за кратко полицайката се замисли къде ли можеше да се намира в момента Габриел Себастиансон, първият главен заподозрян. Вероятно майка му му беше помогнала да напусне страната. Фредрика потръпна леко, щом се сети за дома на Теодора Себастиансон. Целият имот беше направо отблъскващ.

Вечерното слънце галеше асфалта, когато Фредрика напусна терминала на летището. Докато чакаше Алекс да й отговори, си позволи да затвори очи и да се стопли на лъчите. Лек полъх я погали.

Пролетно време, помисли си тя. Не лято, а пролет витае във въздуха.

Нито Алекс, нито Педер вдигнаха телефоните си, така че Фредрика грабна решително куфара и се запъти към най-близкото такси. Беше си запазила стая в „Градския хотел“. Навярно можеше да се поглези с чаша вино на верандата, докато си направи план за утре? А защо не и да помисли за съобщението от Центъра за осиновяване, оставено на телефонния секретар?

Почти я обзе паника, щом си спомни разговора. Нима в крайна сметка трябваше да вземе някакво отношение? Наистина ли щеше да започне да планира живота си на самотна майка? Идеше й да заплаче неутешимо.

Вместо това тя се насили да си поеме дълбоко дъх. Така и не разбра защо обаждането я ядоса толкова. Реакцията й беше напълно необоснована. Беше нелепо да поставя на нож ситуацията точно там и точно тогава: на тротоара след терминала в Умео. Фредрика се огледа объркано наоколо. Беше ли идвала тук някога? Не мислеше. Поне не можеше да си спомни.

Стигна до таксито и телефонът й звънна. Двамата с шофьора набързо хвърлиха куфара в багажника, преди Фредрика да се настани на задната седалка и да отговори.

— Изчезнало е още едно дете, бебе — каза Алекс с напрегнат глас.

Фредрика изведнъж се концентрира. Въздухът отзад й се стори недостатъчен. Натисна копчето, за да отвори прозореца.

Шофьорът отпред запротестира.

— Не можеш да свалиш прозореца просто ей така! — ядоса се той. — Нали има климатик в колата!

Фредрика му направи остър знак да млъкне.

— От къде знаем, че има нещо общо с нашия случай? — попита тя Алекс.

— Около час след изчезването на детето полицията е забелязала пакет в градинката точно пред входа на Сградата; вътре са открили дрешките и памперса на бебето. Отрязали са и кичурче от косата, на което майката е била сложила шнола.

Фредрика не знаеше какво да каже.

— Какво, по дяволите… — започна тя и се изненада, че проклинаше. — Какво ще правим сега?

— Ще работим денонощно, докато открием извършителя — отвърна Алекс. — Педер трябва вече да е пристигнал и точно сега да говори с бившето гадже на Сара Себастиансон в Норшьопинг, а после тръгва незабавно за Стокхолм. Аз самият отивам с колата да се срещна с майката на бебето.

Фредрика преглътна няколко пъти.

— Провери дали има някаква връзка с Умео — каза тя с тънък глас.

— Естествено — отвърна Алекс.

Фредрика долови нов звук, шефът беше стигнал до колата си.

— Сякаш този път бърза, ако е същият — рече тя бавно.

Чу как Алекс се спря.

— Какво имаш предвид? — попита я той.

— Сара Себастиансон получи косата на дъщеря си ден след изчезването й. А сега ти казваш, че косата и дрехите са оставени на родителите едновременно с изчезването на детето.

Алекс замълча.

— Мамка му — прошепна той.

Фредрика затвори очи, с телефон, притиснат до ухото. Защо похитителят изведнъж се разбърза? И защо отвлече още едно дете толкова скоро след предишното? И… ако дрехите и косата са предадени на родителите, значи ли това, че детето е вече мъртво?

Какво го кара да постъпва така, замисли се Фредрика. Какво, по дяволите, го кара да постъпва така?

На връщане към Стокхолм Педер Рюд се движеше със скоростта на светлината. Точно когато стигна до Норшьопинг, Алекс му съобщи, че е изчезнало друго дете. И двамата бяха на мнение, че все пак разпитът на бившето гадже на Сара Себастиансон трябва да се проведе. Съществуваше минимален шанс той по някакъв начин да е замесен в отвличането на Лилиан Себастиансон и сега да е взел ново дете, за да изглежда, сякаш Лилиан е станала по-скоро жертва на сериен убиец, отколкото на бившето гадже на майка си.

Но в мига, в който Педер го съзря, настроението му се скапа. За нищо на света момчето, с което се срещна в Норшьопинг, не можеше да отвлече, да скалпира и да убие малко дете. Естествено, че беше осъждан, а и си призна, че е бил учудващо дълго сърдит на Сара след раздялата, но стъпката от гнева до това да умъртви детето й повече от петнадесет години по-късно, беше безкрайно дълга.

Педер въздъхна уморено. И този ден не премина така, както си го представяше. Беше изключително щастлив, че не той, а Фредрика замина за Умео. Не само защото нямаше да му стигнат силите, а и защото сега, когато напрежението се покачваше с изчезването на второто дете, тя нямаше да му се пречка.

Чувстваше се безкрайно недоволен от това, как се развиваше случаят. Изглежда, прекрачваше границата, отвъд която можеше да го отведе фантазията му. Ясно му беше какво правеше, докато работеха над хипотезата, че собственият баща на Лилиан Себастиансон е причината тя първо да изчезне, а после да бъде открита мъртва. Виновникът в подобни случаи почти винаги беше близък на жертвата. Почти винаги. Безспорен факт, който насърчаваше здравото мислене на всеки разумен полицай. А и точно тогава липсваха други обстоятелства, които да отвличат вниманието. Нямаше други изчезнали деца, нямаше други хора, с които Сара Себастиансон да е била в конфликт.

Фредрика доста рано размърда мисълта си. Беше оградила Сара като родителя, който би трябвало да е имал връзка с убиеца, и създаде друга хипотеза, освен тази за Габриел Себастиансон. Фактът, че никой не я послуша, бе отнел, за съжаление, ценно време на разследването. Педер знаеше, че е права, но никога нямаше да го признае на глас. Най-малко заради Фредрика.

Същевременно не беше убеден, че наистина съществува вероятност да избавят Лилиан Себастиансон от смъртта. Не го вярваше. Самата Сара не подозираше, че на света съществува някой, който толкова я ненавижда, че бе готов да убие дъщеря й, за да я накаже.

Как тогава разследващите можеха да разберат какво се е случило?

Ето че беше изчезнало още едно дете. Педер усещаше нещо парещо в стомаха си. Едно бебе. Кой нормален човек можеше да нарани едно бебе? Отговорът естествено беше прост; и през ум нямаше да мине на никой здравомислещ да умъртви малко дете или бебе.

Стана му гадно, но за съжаление вероятно разследващият екип нямаше да открие и да спаси и това дете.

Педер стовари юмрук върху волана.

Какво, по дяволите, правеше? Естествено, щяха да положат максимални усилия, за да открият детето. Но ето че въздухът пак започна да не му достига. За съжаление, беше смущаващо ясно, че ако убиецът възнамерява да приключи и с дете номер две за по-малко от двадесет и четири часа, то разследващите нямаше да успеят с времето.

Ще го открием, когато той поиска да го открием, мислеше си Педер отчаяно. Там, където го остави, и когато пожелае да ни го покаже.

Полицаите можеха да бъдат герои, но можеха да бъдат и безпомощни. Рюд се замисли какво реално беше свършил през деня. Вярваше, че се е добрал до личните данни на жената, помогнала на мъжа с обувките „Еко“. Но каква всъщност беше ролята й? Беше се държала странно с едно куче на гарата във Флемингсберг. Може би, за да забави Сара Себастиансон. Беше се опитала да си набави шофьорска книжка. Може би, за да закара мъртвата Лилиан в Умео. Прекалено много „може би“, за да се чувства убеден.

Педер преглътна. Ако беше тази, за която си мислеха, ако играеше ролята, която подозираха, то в такъв случай беше абсолютно важно за разследването да я открият и да говорят с нея.

Алекс беше решил името и снимката на Моника Сандер веднага да бъдат публикувани в пресата с молба да се обадят в полицията. Тя или някой, който я познаваше. И знаеше къде се намира. Сара Себастиансон също щеше да види снимката и името, винаги съществуваше вероятност тя да потвърди, че тази жена я е задържала. Това се отнасяше и за родителите на другото изчезнало дете.

Но и Педер, и Алекс бяха убедени, че едва ли Моника Сандер е била движещата сила зад изчезването на децата. Ако описанието, което приемната майка й беше направила, отговаряше на истината, то планът бе прекалено прецизен и сложен, за да можеше самата Моника да го е измислила и изпълнила както трябва. Въпреки това, тя почти сигурно е била ключова фигура в замисъла.

Педер поклати глава. Имаше нещо, което трябваше да съобрази, което трябваше да помни.

Преглътна няколко пъти. Беше жаден, но нямаше време да спре, за да си купи нещо за пиене. Трябваше да стигне възможно най-бързо до Стокхолм и да се заеме с новото разследване, да види къде е възможно да го закачи за старото.

Сигурно имаха допирни точки. Неслучайно косата и дрехите на бебето бяха сложени в кутия и оставени на двора или някъде наоколо. Подробностите за изчезването на Лилиан Себастиансон все още не бяха известни на пресата, разследващият екип ги беше държал в тайна.

Всъщност само една мисъл се въртеше в главата му, когато Рюд наближи Стокхолм и видя силуета на „Глубен“^[3] далеч на изток. Трябваше да намерят Моника Сандер. Веднага.

Медицинските сестри в Отделение 4 на Каролинската университетска болница в Солна^[4] бяха инструктирани да бъдат много предпазливи в манипулациите с пациентката, намираща се сама в стая 3. Младата жена беше докарана в Спешното отделение с линейка в един часа през нощта. Съседът й се събудил от странен шум на стълбището и погледнал през шпионката на вратата, за да види дали не са крадци. Вместо това обаче забелязал момичето от съседния апартамент проснато пребито на стълбите; краката й били в апартамента, а останалата част от тялото — отпусната върху твърдата мраморна площадка.

Съседът веднага извикал линейка и после останал до крехката жена, която била почти в безсъзнание, когато медицинският екип я вдигнал на носилката и я изкарал от блока.

Попитали го как се казва жертвата.

— Йелена или нещо подобно — отвърнал съседът. — Но тя не е собственичка. Истинският собственик не живее тук от години. Жената, която току-що изнесохте, е последната от многото наематели. Някакъв мъж също живее тук понякога, но и неговото име не знам.

Никакво друго име не било окачено на вратата на апартамента. Пребитата жена отговорила несвързано, когато някой от линейката я плеснал по бузата и я попитал как се казва. Придружаващата медицинска сестра все пак твърдяла, че доловила нещо. Сякаш била отвърнала „Хелена“.

После почти веднага изпаднала в безсъзнание.

В Спешното отделение раните й били преценени като много сериозни. Изследванията показали четири пукнати ребра, натъртени скули, премазани челюсти и счупени пръсти. Цялото й тяло било в синини, направили й рентгенови снимки на черепа и констатирали, че има оток на мозъка от ударите, които изтърпяла, и решили първо да я оставят в Интензивното отделение.

Най-възмутителни обаче били не многобройните синини, рани и счупвания; това, което накарало персонала да се почувства истински зле, били изгарянията. Тялото й сякаш било обгорено на двадесетина места с горяща клечка кибрит. Болката сигурно била толкова непоносима, че тръпки побивали медицинските сестри, които се редували да наглеждат пациентката.

Към десет часа жената, приета под името Хелена, започнала да идва в съзнание, но била унесена от морфина, който й дали заради болките. Главният лекар в Интензивното отделение преценил, че състоянието на пациентката вече позволявало тя да бъде преместена в обикновено отделение, затова я закарали в номер 4.

Сестра Моа Нилсон трябваше да я наблюдава. Задачата й не беше кой знае колко трудна. Тя гледаше с голямо състрадание крехката женица, чието лице бе превърнато в мозайка от синини. Невъзможно беше да се каже как е изглеждала в действителност. Нямаше и лична карта. И все пак на Моа й се струваше, че разбира донякъде как е живяла жертвата. Ноктите й бяха изгризани до дъно, малки аматьорски татуировки красяха ръцете й. Косата й беше червена, но си личеше, че е боядисана. И то май за последно съвсем наскоро. Сухи, оклюмали кичури се стелеха на възглавницата около главата й. Червеното беше толкова ярко, че сякаш лицето й почиваше в локва кръв.

Колегите на Моа непрекъснато наминаваха, за да видят как се справя жертвата, но положението остана непроменено, докато количката с вечерята не обиколи отделението. Тогава изведнъж пациентката отвори много бавно окото, което не беше подуто.

Моа остави списанието, което разглеждаше.

— Хелена, намираш се в Каролинската университетска болница — каза тихо тя и седна на ръба на леглото на младата жена.

Тя мълчеше. Изглеждаше много, много уплашена.

Моа погали внимателно ръката й.

Жената прошепна нещо.

Сестрата се наведе по-близо със сбърчено чело.

— Помогнете ми — шепнеше жената. — Помогнете ми.

Бележки

[1] Шведска фирма за обзавеждане на кухни и бани. — Бел.прев. ↑

[2] Квартал на Стокхолм. — Бел.прев. ↑

[3] Голяма спортна и концертна зала в южната част на Стокхолм с формата на земното кълбо, от шведски globen. — Бел.прев. ↑

[4] Квартал на Стокхолм. — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Кристина Улсон Пепеляшките (6)

Метаданни

Данни

Пепеляшките

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част IIСледи от гняв

Петък

Кристина Улсон
Пепеляшките (6)

Част II
Следи от гняв