Доктор Мелкер Холм винаги е харесвал нощната смяна в Спешното отделение. Първо, той беше човек, който обичаше движението, нещо да се случва; второ, допадаше му неимоверно много нощното спокойствие, което неизменно настъпваше след по-бурните часове.

Може би предчувстваше, когато застъпи смяната, че тази нощ ще бъде различна. Наоколо гъмжеше от безпокойство и всички се суетяха повече от обикновено. Сериозна катастрофа с няколко автомобила бе отнела страшно много време, а в чакалнята седяха отегчени няколко по-малко спешни пациенти.

Мелкер долови стъпките на сестра Ане, преди да чуе гласа й. Тя имаше необичайно къси крака и затова правеше необичайно ситни, но бързи крачки. Инак не бе забелязал друг дефект във внушителната й фигура. Макар и да не слушаше или да не разпространяваше клюки, Холм напълно неволно беше подочул, че сестра Ане умее да се възползва от красотата си.

Той не си позволяваше обаче да обръща внимание на вулгарни жени, които се предлагаха на работното си място. Същевременно гласуваше доверие именно на сестра Ане. Имаше нещо изначално стабилно у нея. Можеше да й се разчита. А Мелкер ценеше малко лични качества повече от благонадеждността.

Сестра Ане застана на вратата няколко секунди след като я беше чул.

— Мисля, че е добре да дойдете, докторе — каза тя и Мелкер забеляза напрегнатите черти на лицето й, които не беше виждал преди.

Без да задава въпроси, той стана и я последва.

За негово учудване сестрата прекоси забързано цялото отделение и излезе навън през вратите. Едва тогава докторът успя да каже:

— Съжалявам, но какво става?

Сестра Ане обърна глава към него и стъпките й загубиха част от увереността си.

— Една жена се обади — поясни тя. — Съобщи, че заедно със съпруга си пътува с кола към Спешното. Каза, че ще ражда за първи път и се опасява, че няма да стигнат навреме. Детето щяло да се роди в колата. Искаше да излезем и да я посрещнем.

Сестра Ане облиза устните си и потърси с обезпокоен поглед входа на отделението. Познаваше въпросителната в очите на Мелкер и отново се обърна към него.

— Каза, че са наблизо, не успях да открия гинеколога и си помислих…

Мелкер я прекъсна с едно кимване.

— Разбирам. Но тях ги няма. А освен това какво ще правят в Спешното отделение? Трябваше да ги насочиш към Родилното.

Сестра Ане се изчерви.

— Не исках да ви занимавам с глупости — каза припряно тя. — Само че… Да, гласът й. Нещо в гласа й ме накара да повярвам, че е много по-спешно, отколкото се оказа.

Мелкер кимна отново, този път благосклонно.

— Разбирам какво си си помислила и съм абсолютно на твое разположение. Но ако се обадят отново, моля те, препрати ги към Родилното отделение.

После се завъртя и тръгна към кабинета си. По чиста случайност погледна часовника си. Току-що беше минало полунощ. Започнал бе нов ден.

Малко след един часа Мелкер отново долови стъпките на сестра Ане в коридора. Дори му се стори, че тя тичаше, когато внезапно застана на вратата, мокра от дъжда и с широко отворени очи.

— По дяволите, докторе, трябва да дойдете на минутата — каза и бързо повтори: — на шибаната минута.

Мелкер Холм се изненада от езика й, който никак не подхождаше на работната атмосфера в Спешното отделение, и се втурна след нея по коридора навън към паркинга.

— Натам, към по-отдалечения — изкомандва сестрата.

Точно под входа на Спешното отделение, близо до паркинга за посетители, по средата на тротоара лежеше малко момиченце. Беше чисто голо и празният му, изцъклен поглед се взираше невиждащо в нощното небе, от което се изливаше дъжд като из ведро върху бледото, беззащитно телце.

— Мили боже! — промълви Мелкер, застанал на колене, за да провери пулса, макар с един поглед да виждаше, че детето е мъртво.

— Не посмях да я докосна — плачеше сестра Ане. — Не посмях, когато видях, че е мъртва.

По-късно щеше да й завиди за пресните сълзи, които толкова естествено се смесиха с дъжда, защото неговите щяха да пресъхнат за няколко дни.

— Излязох, за да проверя дали обадилата се двойка не чака на паркинга, така и не позвъниха отново — долавяше разказа на сестрата. — О, мили боже, ей така си лежеше. Просто ей така.

Мелкер Холм се наведе и погали детето по бузата, нищо друго не му оставаше. Тогава погледът му се прикова към челото, където забеляза някаква неясна дума, написана с разкрачени букви. Някой беше белязал тялото.

— Веднага трябва да се обадим на полицията, за да можем да я приберем на топло — каза той.

Алекс Рехт тъкмо се канеше да отвори входната врата, за да тръгне на работа, когато му позвъниха от полицията в Умео.

— Обажда се главен инспектор Хюго Полсон от Областната полиция в Умео — чу се мощен глас отсреща.

Алекс се поспря.

Хюго Полсон въздъхна.

— Струва ми се, че открихме вашето момиченце, онова, което изчезна на Централна гара — каза той бавно. — Лилиан Себастиансон.

Открихме? По-късно щеше да си спомня за този миг като за един от малкото в кариерата си, в които времето беше спряло. Не чу дъжда, който барабанеше по прозореца, не забеляза Лена, която го наблюдаваше само от няколко метра, не каза нищо в отговор на думите на Хюго Полсон. Времето спря и земята под краката му се продъни.

Как, по дяволите, можах да го пропусна?

Хюго Полсон продължи, след като не получи отговор.

— Открили са я пред Спешното отделение на болница в Умео в един часа през нощта. Мина доста време, преди да установим коя е, защото едно друго момиченце се беше загубило тук при нас, нали разбирате, и първо искахме да проверим дали не е то.

— Лилиан не се е загубила — каза Алекс, без да се замисля.

— Не, разбира се, че не е — поядоса се Хюго Полсон. — Но както и да е, сега вече знаете къде е. Или по-точно казано — къде вероятно е. Някой все пак трябва да я идентифицира.

Алекс кимаше бавно на себе си, застанал в антрето в очакване времето да тръгне отново.

— Ще ви се обадя възможно най-бързо с нареждане за по-нататъшни действия — каза след малко.

— Добре — отвърна Хюго Полсон. После бавно добави: — Не знам дали има значение, но дрехите на момичето така и не бяха открити. А главата му беше обръсната до кожа.

Фредрика Бергман получи по мобилния си телефон съобщението, че издирването на Лилиан се е превърнало в разследване на убийство. Самият Алекс й се обади. По гласа му тя разбра, че е шокиран. А нейните емоции бяха напълно изчерпани. Рехт я помоли да се върне при Теодора Себастиансон, а след това да разпита възможно най-много от хората, чиито имена и телефони им бяха дали родителите на Сара. Трябваше да изяснят как детето се е появило точно в Умео.

Фредрика едва изчака да приключи разговорът и да вдигне очи към поредния летен дъждовен ден, преди да заплаче. Почувства се наистина облекчена, че беше сама в стаята и вратата бе затворена.

Как, за бога, момичето изведнъж се оказа мъртво?

От всички въпроси, които бушуваха у нея, един настояваше за повече внимание:

Какво, по дяволите, правя тук, помисли си тя. Каква е тази работа, как започнах да се занимавам с това?

Точно в този момент беше готова да се обади на Алекс и да му каже: Прав си. Не ставам. Прекалено слаба съм, прекалено емоционална. Никога през живота си не съм виждала мъртвец и мразя приказки без щастлив край. По-лошо от това няма накъде. Предавам се. Нямам място тук.

Докосна с пръсти белега на дясната си ръка. С времето беше избледнял до бяла резка, но все още всеки можеше да го забележи. За Фредрика това не беше само всекидневно напомняне за Катастрофата, а и за живота, който бе останал само една химера. Който никога нямаше да живее.

Изтри сълзите от крайчетата на очите си и си издуха носа. Не изгонеше ли тези мисли от главата си, нямаше да има сили да работи в състоянието, в което се намираше. Чувстваше се изморена и съсипана. До отпуска й оставаха само няколко седмици. Фредрика поклати упорито глава. Не сега, каза си тя, не сега. Точно сега щеше по-скоро да навреди, отколкото да помогне на разследването, ако просто станеше и си тръгнеше. Но по-късно, когато случаят се изяснеше…

Тогава си тръгвам.

Още веднъж си издуха носа. Стисна салфетката в ръка и я хвърли към кошчето. Не го уцели, но остави парчето хартия да лежи на пода.

Защо не искаше да й се проясни?

Мислите режеха като светкавици съзнанието й, както беше седнала зад бюрото, въпреки че едва бе станало осем часът. Фредрика първа трябваше да признае, че не бе участвала в особено много разследвания, но все пак аналитичният й опит беше доста солиден. С оглед на това, докъде бе стигнало разследването с изчезването на Лилиан Себастиансон, не трябваше да се затрудни със сглобяването на пъзела. И все пак нещо липсваше. Тя го усещаше с цялото си същество, но не можеше да го нарече с думи. Дали не бяха пропуснали нещо? Трябваше ли по-рано да го забележат и да го премислят?

Но, разсъждаваше Фредрика наум, все още не бяха открили мотива за отвличането. Ако извършителят беше Габриел Себастиансон, защо го е направил? Липсваше неприятен спор за родителски права, липсваше и информация някога да е докосвал с пръст момичето.

След срещата с майка му, у Фредрика не остана никакво съмнение, че той е малтретирал Сара. Цялото семейство пораждаше крайна неприязън. Фредрика седна зад компютъра, за да направи списък с въпроси към Теодора Себастиансон. Само споменът за кокалестите й пръсти, с които бе посочила къде да спре колата, я вцепеняваше. Старицата бе права, имаха си трески за дялане. Въпросът беше само защо жена като Сара е избрала да стане част от тях. За разлика от свекърва си тя изглеждаше семпла, непретенциозна и мила. Настъпеше ли моментът, без съмнение, и срещата с Габриел щеше да бъде интересна.

Изведнъж мобилният й телефон звънна и прекъсна писането, с което току-що се беше заела. Търсеше я мъжки глас.

— С Фредрика Бергман ли разговарям?

— Да, аз съм. А вие кой сте? — обади се Фредрика.

— Казвам се Мартин Ек, работя в Сат Ком. Говорихме накратко преди две вечери, когато ми се обадихте и попитахте за Габриел Себастиансон — отвърна мъжът.

Сат Ком, фирмата, в която безследно изчезналият се беше издигнал през последните десет години и сега участваше в ръководството й.

Фредрика веднага се понамести.

— Да? — каза тя.

— Ами — започна Мартин Ек с облекчение в гласа, че го помни. — Казахте да ви позвъня, ако се чуя с него, така че си запазих визитката ви.

— Разбирам — продължи Фредрика и притаи дъх. — И ето че ви се е обадил?

Мартин Ек замълча. Фредрика дори си помисли, че се колебае дали да не затвори.

— Не се е обадил.

Раменете й леко увиснаха.

— Но мисля, че открих нещо, което ще ви е интересно да видите — бързо добави той.

— Добре — съгласи се Фредрика предпазливо и приготви лист хартия и химикалка. — Какво точно сте открили?

Нова пауза.

— Наистина бих желал по-скоро да дойдете тук и да го видите с очите си — каза мъжът сериозно.

Фредрика се поколеба. Нямаше нито време, нито желание да посещава офиса на Габриел Себастиансон. Педер трябваше да се заеме с това, защото той получи задачата да проучи приятелите на заподозряния.

— Не искате ли да кажете за какво става дума? — попита тя. — Точно сега сме затрупани от работа.

Мартин Ек дишаше тежко от другата страна.

— Открих нещо в компютъра му — най-сетне изплю камъчето той.

После въздъхна още няколко пъти, преди да продължи:

— Снимки. Отвратителни снимки. Никога не съм виждал нещо толкова налудничаво. Наистина, наистина ще оценя усилията ви, ако дойдете. И то възможно най-бързо.

Фредрика преглътна.

— Ще помоля колегата си да се свърже с вас веднага. Става ли?

— Добре.

Тъкмо щеше да затвори, когато Мартин Ек добави:

— Но не губете време, моля ви.

Пустиня.

Жажда.

Болка. Цялата глава се пръсва от болка.

Педер Рюд се бореше с махмурлука и умираше за сън, когато Алекс му се обади с новината, че някакво момиче, най-вероятно Лилиан Себастиансон, е открито мъртво в Умео. Помоли го да отиде до дома на Сара Себастиансон, за да се погрижи тя или някой от най-близките роднини на Лилиан да хване самолета в десет. И Алекс щеше да пътува с него. Среща на летището. Не забрави също да го инструктира с всички средства да проучи откъде ни в клин, ни в ръкав изникна това Умео.

Първата реакция на Педер беше, най-образно казано, обвита в паника.

Как, по дяволите, е възможно детето да е мъртво?

Беше изчезнало от две денонощия, а бащата беше обявен за издирване и заподозрян в съучастничество след показанията на дамата, седяла до Сара и Лилиан във влака. Нима Габриел Себастиансон се беше умопобъркал? Нима е убил собствената си дъщеря и я е изхвърлил пред някаква болница?

Последва и втора реакция: Къде, мамка му, се намираше той всъщност?

Педер се опитваше, донякъде отчаяно, да преодолее махмурлука, който напълно парализираше мисълта му. Трябваха му няколко дълги секунди, за да осъзнае, че е заспал у Пиа Нурд. Мамка му, трудно щеше да го обясни на Юлва.

Пиа се беше събудила от позвъняването на телефона и го наблюдаваше, легнала на една страна. Чисто гола, с лице, излъчващо предпазливост. От краткия разговор бе разбрала, че е станало нещо много сериозно.

— Намерили са я — каза Педер и се изстреля прекалено бързо от леглото.

Подът се люлееше под краката му, главата го болеше, очите го сърбяха. Седна на ръба на спалнята и зарови глава в ръцете си. Трябваше да започне да мисли, да се стегне. Прокара пръсти през косата си и се протегна към мобилния телефон. Беше пропуснал едно позвъняване от Джими и единадесет от Юлва. Предупреди я, че ще закъснее, но не и че нямаше да се прибере. Кога всъщност й се бе обадил? Спомените му от предишната вечер бяха объркани, невъзможно бе да ги разграничи. Дали изобщо й се беше обадил? В съзнанието му бегло изплува нещо такова. Полугол, той се озова в тоалетната на Пиа. С едната ръка се подпираше на мивката, за да стои изправен, а с другата пишеше съобщение на мобилния телефон.

„Ще закъснея. Ще дойда по-късно. Ще се обадя.“

Не се побираше в собствената си кожа. Кашата беше пълна. Едва ли можеше да бъде по-лошо. Ако и сега не беше стигнал дъното, време беше да се откаже.

— Трябва да тръгвам веднага — каза грубо и пак се надигна.

Краката го поведоха от спалнята, през антрето, към банята. Колко беше пил? Беше ли броил бирите?

Едва успя да си вземе душ, преди мобилният телефон пак да позвъни. Педер се втурна и се подхлъзна на мокрите плочки. Пиа се затича към антрето с телефона в ръка.

Търсеше го Фредрика.

— Обадиха се от офиса на Габриел Себастиансон — лаконична бе тя. — Настояват незабавно да се срещнат с някого от нас. Открили нещо в компютъра му. Някакви отвратителни снимки.

Педер се върна в банята, за да не мокри пода в антрето на Пиа, но се наложи пак да излезе, защото нямаше сигнал. Опита се да се подсуши с една ръка с хавлията, докато говореше.

— Значи — започна той, — първо Алекс ме помоли да се погрижа Сара Себастиансон да разбере за случилото се. После мога да отида и до офиса на Габриел.

Чу, че Фредрика се напъва да каже нещо, затова побърза да я изпревари:

— А, между другото, какви са тези снимки? Не можем да бърникаме в компютъра му без заповед за обиск от прокурора.

Колежката му нахакано даде да се разбере — сякаш не можеше да не се надува, — че напълно съзнава, че полицията не може да ровичка в компютрите на хората просто ей така, но фактически информацията можеше да се приеме като показание в много важно разследване. А и никой закон не забраняваше на полицията да отиде на място, за да провери нещо, което някой друг е надушил и…

— Добре, добре — прекъсна я Педер с досада. — Дай ми номера им, за да се обадя и да се разберем нещо.

— Добре — Фредрика също звучеше малко изморено.

— Нищо ли не казаха за съдържанието на снимките? — подпита Педер.

— Не, само, че са отвратителни.

— А ти самата какво ще правиш, ако смея да попитам? — не пропусна да полюбопитства ченгето.

— Алекс ме помоли да се върна при майката на Габриел. А имам и няколко други задачи…

— Не трябваше ли аз да продължа с разпитите на лицата от обкръжението на бащата? — подразни се Педер.

— Очевидно не точно сега — отсече Фредрика.

Педер затвори с набръчкано чело и се върна в банята.

Пиа се появи на вратата. Все още беше чисто гола. Той зърна отражението й в огледалото. Нима все още му се струваше толкова красива при цялата тази бъркотия? Стори му се дори, че гърдите й бяха леко увиснали. Или главата му беше замаяна от махмурлука. Все тая, след малко щеше да напусне апартамента й.

Имаше причина да не поиска да се обърне и да срещне погледа й.

— А сега какво? — попита Пиа и скръсти ръце.

— Имаш ли парацетамол? — каза Педер и започна да си мие зъбите. С нейната четка.

Без да му отговори, Пиа отвори шкафчето над мивката и извади една опаковка от някаква кутия. Педер я взе цялата; щеше да му е необходима през деня.

— Нима няма да кажеш нещо?

Ядосан, той хвърли нетърпеливо четката в мивката.

— Не разбираш ли как се чувствам точно сега? — избухна Педер. Стори му се, че главата му ще се пръсне в момента, в който повиши глас. — Момичето е мъртво, убито! Не загряваш ли, че само за това мисля сега?

Пиа се облещи насреща му.

— По-добре тръгвай, Педер.

Той излезе от банята, без да изчака по-нататъшни реплики. Седна на пода и няколко пъти си пое дълбоко дъх.

Беше изневерил на жена си.

Излагаше се пред работодателя си във вида, в който се намираше.

На всичкото отгоре вероятно беше предал и малката Лилиан.

А сега Пиа Нурд искаше да го накара да вярва, че е предал и нея. Защо просто не го оставеше на мира?

Протегна се. Трябваше да се концентрира. Трябваше да стане и да си тръгне. После щеше да мисли как да стигне до апартамента на Сара Себастиансон. За шофиране и дума не можеше да става.

Надигна се от пода, облече се, обу си обувките и набързо напусна апартамента.

Миг по-късно застана на мокрия тротоар с влажна коса и се обади за такси. После примигна няколко пъти и погледна към небето.

Изведнъж се закова на място.

За първи път от толкова време слънцето като че щеше да успее да пробие облаците. Най-сетне лято.

Йелена се връщаше в Стокхолм. Със самолет. Беше се отървала от автомобила според плановете. За първи път имаше възможност да лети. Очарована, тя се наведе напред и погледна през илюминатора. Невероятно, помисли си. Дяволски невероятно.

Но тревогата бързо я застигна отново. Мъжът мразеше тя да проклина. В началото я наказваше доста строго. Или не я наказваше; порицаваше беше думата, която той обичаше да използва. И то само за нейно добро.

Йелена се усмихна от мястото си. Запознанството с мъжа беше най-доброто нещо, което някога й се е случвало. Тя обгърна с ръце облегалките на седалката. Всъщност той беше единственото добро нещо в живота й. Беше безумно щедър. И умен. Обичаше да го гледа как работи и планира. Толкова красив бе в тези моменти. Възхити я дори само това, че се беше сетил как да баламосат онази тъпа крава във Флемингсберг, за да изпусне влака.

Освен това, помисли си Йелена, точно във Флемингсберг всъщност извадиха и голяма доза късмет.

Мъжът, разбира се, никога нямаше да се съгласи с нея, но Сара Себастиансон им се сервира като на сребърен поднос с решението си да слезе от влака, за да позвъни. Според предварителния план Йелена трябваше да я примами на перона, като почука на прозореца до мястото й и с жестове и ръкомахания да я измъкне навън. И ако не беше успяла, щяха да се опитат да отвлекат Лилиан на следващия ден, когато майка й трябваше да я остави при баща й.

Но нищо от това не им се наложи да правят.

Йелена всъщност не знаеше защо мъжът избра точно нея. Беше извадила късмет. Той със сигурност разбираше, че много други момичета щяха да пожертват и дясната си ръка, за да участват в борбата му. Без съмнение беше имал богат избор. И не пропускаше да го отбележи.

— Можех да взема когото си поискам, кукло — шепнеше й всяка вечер, преди да заспят. — Можех да избера, когото си поискам, кукло, но се спрях на теб. Ако ме разочароваш, ще те сменя.

Йелена не можеше да опише с думи страха, който изпитваше от намеците, че е заменима. Откакто се помнеше, я подхвърляха къде ли не. С неприязън си спомняше годините преди да срещне мъжа, затова и рядко го правеше. Само в сънищата й миналото не я оставяше на мира. Тогава се връщаха всичките гнусотии, всеки детайл. Понякога не спираше да сънува и се събуждаше от собствените си крясъци, седнала в леглото.

— Не искам, не искам, не искам.

Мъжът не трепваше от кошмарите й. Просто я дръпваше отново да легне и прошепваше:

— Ти самата си господарка на съня си, кукло. Трябва да го разбереш. Ако не го направиш, ще продължиш да сънуваш това, което не искаш. А ако продължаваш така, кукло, да сънуваш неща, които не искаш, ако не положиш достатъчно усилия, значи си слаб човек. Знаеш мнението ми за слабите кукли, нали?

В началото се беше опитала да му възрази, да му обясни, че дава най-доброто от себе си, но сънищата упорстваха. В началото плачеше.

Тогава той лягаше върху нея, толкова й тежеше, че едва успяваше да си поеме дъх.

— Кукло, няма нищо, нищо по-безполезно от плача. Опитай се да го разбереш. Мисли, че трябва да го разбереш. Не искам да виждам нещо подобно отново. Никога. Разбираш ли?

Йелена кимаше, изнемогвайки под тежестта му.

— Отговори така, че да те чуя, кукло.

— Разбирам — прошепваше бързо тя. — Разбирам.

— Ако не разбираш — продължаваше той, — тогава хубавичко ще ти дам да разбереш.

Пръстите му се вплитаха в косата й, Йелена го виждаше как свива юмрук.

— Разбираш ли?

— Разбирам — отговаряше тя с облещени от страх очи.

— Може би ще разбереш по-добре, ако хубавичко те понатупам, както в началото?

Без да иска, Йелена започваше да трепери под него и да върти глава върху възглавницата.

— Не, не — шепнеше тя. — Недей, моля те.

Той сваляше свитата ръка и я погалваше по бузата.

— Тогава, кукло — казваше с нежен глас, — не се жалвай. Аз и ти не се жалваме.

Тя дишаше тежко, все още притисната от туловището му. В очакване на следващото му действие.

— Никога не трябва да се страхуваш от мен, кукло. Никога. Всичко, което правя, кукло, го правя за твое добро. За наше добро. Знаеш го, нали?

Тя кимаше между вдишването и издишването.

— Да, знам го.

— Добре — прошепваше той и се претъркулваше настрани. — Защото, когато започнем борбата си, когато започнем да будим проклетите грехове от дрямката им, тогава няма място за грешки.

Алекс Рехт успя само да прекоси Сградата съвсем набързо, преди да тръгне за Арланда^[1]. Срещна Фредрика и разбра за обаждането от фирмата на Габриел Себастиансон, после разговаря с Педер, който току-що беше тръгнал от апартамента на Сара Себастиансон. Той потвърди, че тя ще отпътува за Умео заедно с родителите си, за да идентифицира момичето. Алекс напомни и на двамата, че трябва да се опитат да изяснят какво можеше да свързва семейство Себастиансон с този северен град.

Миг по-късно вече седеше в таксито на път за летището. Не очакваше да остане дълго в Умео, вероятно щеше да се прибере още вечерта. Малко неохотно беше изпратил Педер с някакъв дежурен свещеник да съобщят на Сара за смъртта на детето й. Едва ли това беше най-добрият избор, но му се стори още по-немислимо да изпрати Фредрика.

Хора без чувства едва ли оправдаваха доверието да ги нагърбваш с такава отговорна задача като оповестяване на нечия смърт.

Алекс отпусна глава на облегалката в таксито. Тялото на Лилиан Себастиансон беше открито пред Спешното отделение в Умео около един часа през нощта. Доколкото беше разбрал, медицинска сестра и лекар са я видели просната по гръб на тротоара, гола и мокра от дъжда. На челото й някой бе написал „нежелана“.

Намереното дете беше мъртво. Не се бе наложило да го съживяват. Причината за смъртта все още не беше установена, но направените изследвания показваха, че е било мъртво около денонощие, преди да го открият.

Това от своя страна означаваше, че след отвличането не беше живяло повече от няколко часа. Няколко часа. Ако знаеха, че разполагат само с толкова малко време…

Но в това се криеше и проблемът. Не го знаеха. А и нямаха основание да го очакват. Или може би имаха?

Алекс усети голямата буца в гърлото си и преглътна, за да се отърве от нея. Мислите му отлетяха към собствените му деца. С треперещи пръсти той извади мобилния си телефон и набра номера на дъщеря си Виктория. Тя вдигна след петия сигнал и Алекс чу веднага, че я е събудил.

— Колко се радвам, че ми отговори — каза той с дрезгав глас.

Дъщерята, която беше свикнала баща й да я търси понякога в странни часове, не беше много словоохотлива и след края на разговора така и не разбра защо всъщност й се беше обадил. Нямаше значение. Тя знаеше от опит, че рано или късно щеше да разбере защо. Може би не и преди следващото му позвъняване, но щеше.

Алекс пъхна щастлив и облекчен телефона във вътрешния си джоб. Както всички родители, така и той някъде дълбоко в себе си беше желал поне едно от децата му да тръгне по неговия път. Или ако не точно по неговия, то поне по подобен. Но това не се беше случило.

Виктория стана ветеринарен лекар. Дълго-дълго Алекс се бе вкопчил в надеждата, че големият й интерес към конете ще я превърне в конен полицай, но с приближаването на матурата осъзна, че такъв шанс почти липсваше.

Не можеше да твърди, че беше против. Самият той бе предпочел друга професия пред очакваната. По-скоро таеше надежда, че Виктория, която външно беше копие на майка си, в душата си ще бъде копие на баща си. Но не беше. Алекс винаги се пръскаше от гордост, когато мислеше за нея, макар да усещаше, че й го показва прекалено рядко. Той често забелязваше лутащо се безпокойство в уверения й поглед.

— Доволен ли си от мен, татко? — нашепваше то. — Доволен ли си от това, в което ме превърна?

Буцата отново заседна в гърлото му. Беше неизразимо доволен, че думата „доволен“ в случая звучеше банално. Не забравяше, че беше доволен и от двете си деца: както от Виктория, така и от по-малкия й брат Ерик. Синът му, вечно устремен нанякъде. Алекс знаеше, че е строг, когато наричаше по-малкото си дете мечтател, макар то да нямаше още двадесет и пет години, но всъщност нищо не го караше да вярва, че синът му някога ще се укроти. Едва ли щеше да го направи, като го гледаше как живее.

Малко след матурата му се беше сторило, че Ерик ще се насочи към попрището на военен. Всъщност не това беше голямата му мечта — синът му да работи в отбраната, но ако на него му харесваше, Алекс по никакъв начин нямаше да се противи. Синът му обаче заряза офицерското образование, което беше започнал, и вместо това реши да стане пилот. И въпреки че никой не разбра как, Ерик влезе в някакво пилотско училище в Сконе^[2]. Междувременно след някаква случка и за нескрито учудване на родителите си, той заряза и това образование и напусна страната; заживя в Колумбия с някаква жена, която срещнал на курса по испански, който очевидно беше посещавал вечерно време. Жената била с десет години по-голяма и току-що се била разделила със съпруга си. Алекс и Лена не знаеха точно какво да направят, така че го оставиха да замине без особени дискусии.

— И тя ще му омръзне — бе казала съпругата му в опит за успокоение.

Алекс само беше поклатил отчаяно глава.

Новините за живота на сина му от другата страна на земното кълбо пристигаха както от него самия чрез писма и телефонни разговори, така и от Виктория.

Връзката с жената, както се очакваше, беше приключила, но никой не се изненада, че е намерил друга и останал за по-дълго. Вече две години живееше там и оттогава не се беше срещал със семейството си.

Трябва да му отидем на гости, мислеше си в таксито Алекс. Да му покажем, че се интересуваме от него. Дано тогава реши да се върне. Дано тогава се окаже, че не сме го изгубили завинаги.

Той погледна разсеяно през прозореца. Слънцето грееше. Устата му беше пресъхнала. Точно този глупав ден ли лятото бе избрало за свое начало!

Стокхолм го обгърна, окъпан в светлина, пред дома на Сара Себастиансон. Педер Рюд се чувстваше ужасно. Тръпки побиваха тялото му. Неистовият рев на майката все още ечеше в главата му. Горката жена, мислеше си той. Не можеше, не искаше, отказваше да си представи, че нещо подобно можеше да се случи и на него. Неговите деца никога нямаше да изчезнат. Те бяха негови и ничии други. Най-тържествено си обеща отсега нататък да ги пази.

Педер се сепна от вратата, която се отвори зад него. Бащата на Сара внимателно пристъпи на тротоара и застана съвсем близо до Сградата. Педер можеше да се закълне, че човекът се беше състарил само за петнадесетте минути, които бяха минали, откакто двамата със свещеника влязоха в апартамента. Посивялата коса му се стори безжизнена, а погледът му беше изпълнен с такова отчаяние, че полицаят не посмя да го погледне в очите. Още повече се срамуваше, задето отново трябваше да повика такси, неспособен да шофира в състоянието, в което се намираше.

— Кажете ми — каза възрастният мъж, без да му даде шанс самият той да наруши тишината, — кажете ми, съществува ли вероятност всъщност това да не е нашето малко момиченце?

Педер преглътна, стомахът му се сви, когато видя, че възрастният мъж плаче.

— Едва ли — отвърна дрезгаво. — С помощта на снимки успяхме почти сигурно да я идентифицираме. А и това, че няма коса… За съжаление вероятността е нищожна.

Пое си дъх.

— Разбира се, не можем да твърдим със сигурност коя е, преди да сте я видели, но както казах, не се съмняваме.

Бащата на Сара кимаше бавно. Сълзите се ронеха като тежки дъждовни капки върху черната му блуза, а мокрите петна ставаха все по-големи и увисваха като тежък товар върху вече изморените му рамене.

— През цялото време с жена ми предчувствахме, че краят ще бъде лош — прошепна той и Педер се приближи с една крачка.

После пъхна ръце в джобовете. Но се усети и ги извади.

— Знаете ли — продължи мъжът, — Сара е едничкото ни дете. И веднага разбрахме, да, веднага разбрахме, още когато срещна този мъж, че нещата не вървят добре.

Гласът му трепереше, погледът му се рееше някъде в далечината.

— В деня, в който ни го представи, казах на жена си, че не е подходящ за нашето момиче. Но те бяха толкова влюбени. Тя беше толкова влюбена. Въпреки че той почти веднага започна да я наранява. Да не говорим каква вещица е майка му.

Педер сбърчи чело и се намеси:

— Но според това, което прочетох в докладите на полицията, тормозът е започнал няколко години по-късно. Значи не е вярно?

Старецът поклати глава.

— Не я биеше, но я тормозеше по друг начин. Имаше любовници, например, през цялото време. Почти от началото. Някои вечери изчезваше, без да каже къде, не се прибираше през почивните дни. А тя винаги го приемаше. Връщаше се при нея отново и отново. Така се роди и Лилиан, което я остави с вързани ръце.

Изведнъж мъжът спря да диша, немощното му тяло потрепери. Едва издиша поетия въздух, усилието приведе раменете му, а сълзите рукнаха надолу по бузите.

— Когато се роди внучката ни, си помислихме, че това е краят. Всичките ни приятели ни поздравяваха, но… Поставено бе началото на нещо друго, и все пак… След случилото се нямаше връщане назад, оставаше само лошият край.

— Мислите ли — започна Педер предпазливо, — мислите ли, че Габриел Себастиансон има пръст в случилото се с Лилиан?

Мъжът вдигна очи и го стрелна с поглед.

— Този човек е самият дявол — каза с уморен, но стабилен глас той. — Злобата му към Сара е безгранична. Нищо не може да я възпре.

После сякаш се наклони напред и полицаят се втурна, за да го задържи. Старецът увисна в ръцете му, ридаещ като дете.

Малко по-късно Педер се отправи към офиса на Габриел Себастиансон, който се намираше на значително разстояние от центъра. Рюд трябваше да преглътне няколко пъти, за да не заплаче и той самият; едва тогава осъзна, че все още не се е обадил на Юлва.

Стисна мобилния си телефон. Мамка му. Налагаше се просто да почака. Вече закъсняваше за срещата с колегата на Габриел.

Мартин Ек го посрещна пред главния вход на Сат Ком. Педер не пропусна да забележи, че мъжът изглеждаше стресиран и нервен. Не че беше кой знае какъв гений в разбиране на чувствата на останалите. Но Ек си беше направо нервен. Много нервен.

— Благодаря, че дойдохте толкова бързо — каза той и му стисна ръката.

Педер усети обилната пот по дланта на Мартин и видя как той дискретно я избърса в панталоните на костюма си. Очарователно.

Заговориха се отново, щом се качиха в асансьора към етажа, на който се намираше ръководството на фирмата. Полицаят се притесни от тясното пространство и прекалената близост. Надяваше се да не вони на алкохол.

— Сутринта влязох в офиса му. — Мартин гледаше пред себе си като кон с капаци. — Трябваше да открия важен тримесечен отчет, а Габриел не отговаряше на мобилния си телефон. Звънях му всъщност доста дълго. Но напразно.

Педер остана с впечатлението, че Ек се опитва да му обясни защо е влязъл в компютъра на колегата си, което изобщо не беше необходимо.

— Разбирам — наложи се да отговори полицаят и с облекчение излезе от тесния асансьор, когато вратите се плъзнаха настрани.

Мартин като че малко се поотпусна и набързо му показа офиса на фирмата, докато стигнат до неговата стая. Посрещнаха го няколко повдигнати вежди и Педер се замисли дали не беше редно да се представи на служителите. После реши, че това може да почака.

Щом влязоха в стаята, Мартин кротко кимна към стола за посетители, а той самият седна зад бюрото. Скръсти ръце и леко се изкашля.

Зад него Педер забеляза редица от снимки в разноцветни рамки. Излъчваха топлина и хармония. Ченгето предположи, че мъжът срещу него имаше три деца, вероятно всичките под десет години, и симпатична съпруга. Ако снимките представяха истината, то Мартин Ек живееше в щастлив брак и обичаше съпругата си достатъчно много, за да иска да е пред очите му всеки ден. Педер почувства как потъна в стола. Той беше позор за мъжкото съсловие. Нямаше ли и Алекс цял куп семейни снимки в кабинета си?

— Значи влязох в стаята на Габриел за доклада — пак започна Ек и го застави да се концентрира върху обясненията му. — Имаме право да го правим — добави той, — когато се налага. А и шефът ни ми разреши.

Педер кимна отново, този път малко по-нетърпеливо.

— Не открих доклада. Търсих в шкафа му, имаме сейфове за специални материали, а момичето на рецепцията държи универсалния ключ за всеки от тях.

Още една изкуствена пауза.

— Когато и там не го намерих, реших, че сигурно има копие в компютъра си, което можех да разпечатам.

Мартин се поразмърда на стола, така че закри цялото си семейство. Полицаят му беше изключително благодарен.

— Тогава открих снимките — почти шепнеше Ек. — Искате ли веднага да ги видите?

Педер беше обсъдил въпроса накратко с Алекс. Ако снимките имаха криминален характер, отношението към компютъра беше изключително важно. Не биваше да излезе, че полицията по непристоен начин си е набавила информация за това, какво запаметява Габриел Себастиансон на работния си харддиск. Но ако информацията се представяше от трета страна, която по собствена инициатива се бе добрала до нея, нямаше основание Педер да откаже да разгледа снимките. И все пак той инстинктивно не изгаряше от желание да го прави.

— Не поискахте да кажете нещо повече за тях по телефона — каза Педер бавно, — може би сега ще ми разкажете накратко какво изобразяват, преди да ги погледнем?

Мартин Ек се поприсви. Очите му се насочиха към по-малка снимка пред него на бюрото, на която може би беше най-малкото му дете. Той се изкашля отново — пребледнял и сериозен. Погледът му сковано срещна погледа на Педер. После отговори само с две думи:

— Детска порнография.

Фредрика Бергман излезе с бясна скорост от града и се насочи към Флемингсберг. Мислеше си дали по този начин не признава вината си за служебна грешка. Алекс изрично я беше помолил да се свърже с най-близките роднини и приятели на Сара и да разговаря с тях. Трябваше да започне с Теодора Себастиансон и да се опита да разбере как Умео се вписваше в картината. И дума не беше обелил за пътуване до Флемингсберг и посещение на някаква гара, която никой от разследващите не смяташе за интересна.

Но ето че, напук на всичко, Фредрика пътуваше натам.

Тя паркира пред прокуратурата, в непосредствена близост до гарата. Слезе от колата и се огледа. Жилищните сгради в пъстри цветове, които самата Фредрика бе посещавала само няколко пъти по време на следването си, се открояваха в далечината от другата страна на пероните. Близо до тях се намираше болницата. Сви я стомахът, когато погледна табелките, указващи посоката към нея, и в мислите й неволно се появи Спенсър.

Можех да го загубя. Можех да остана сама.

Стана й топло в кратката разходка от колата до гарата. Съблече си сакото и нави ръкавите на блузата. Колко често само си мислеше за Спенсър напоследък. Не трябваше ли по-скоро да мисли за молбата за осиновяване, която беше изпратила преди известно време? Добрият Спенсър като че ли изведнъж бе започнал да я преследва ден и нощ.

Фредрика сякаш губеше равновесие. Нима само си въобразяваше, или наистина връзката им се беше променила от началото на лятото? Срещаха се по-често и усещането беше… различно.

Но в какво точно се криеше то, не беше ясно.

Повече от десет години успях да се предпазя от илюзии и да не превръщам познанството ни в такова, каквото не е, мислеше си Фредрика. Та сега ли да започвам да усложнявам нещата.

Влезе в гарата и се огледа. Надолу към всеки перон имаше ескалатор. В дъното се намираха стълбите към първия, където спираха влаковете в посока север. Там сигурно се е намирала Сара Себастиансон, мина й през ума.

Фредрика се запъти към момичето, което седеше на гишето за билети до изходите към втори и трети перон, и показа легитимацията си. Представи се и разказа накратко за какво е дошла. Момичето в тясното пространство веднага се изправи. По сериозното изражение на Фредрика беше разбрало, че е важно да отговаря точно на зададените въпроси.

— Бяхте ли на работа във вторник? — попита Фредрика.

За нейно облекчение момичето кимна. Значи нямаше да се мотае много.

— Спомняте ли си да сте видели една жена и едно болно куче в този ден?

Момичето първо сбърчи чело, но после пак кимна енергично.

— Да. Да, спомням си. Да не би да имате предвид едно високо и доста кльощаво момиче? С голяма немска овчарка?

Сърцето на Фредрика щеше да се пръсне, когато си спомни как Сара Себастиансон описа жената, която я беше задържала на гарата.

— Да — каза тя и положи усилие да овладее възбудата си. — Описанието отговаря на тези, с които вече разполагаме. Какво си спомняте за това момиче? Спомняте ли си по кое време се появи?

Служителката се усмихна.

— Абсолютно — отговори почти триумфиращо и й напомни за младшия полицай, който пръв ги посрещна с Алекс на Централна гара във връзка със съобщението за изчезналата Лилиан. — По-късно от новините научих за отвлеченото от влака момиченце. Жената с кучето беше тук точно когато той пристигна от Гьотеборг и спря на перона. Почака там известно време. Спомням си, защото аз помогнах на майката да се свърже с гарата в онзи следобед.

Фредрика се усмихна. Отлично.

— За къде щеше да пътува? — попита тя. — Ако се сещате, разбира се.

Момичето от гишето се озадачи.

— Жената, чието дете изчезна ли?

— Не — търпеливо отрече Фредрика. — Жената с кучето.

— Не знам, щеше само да слезе на перона, за да посрещне някого. Попита къде ще пристигне влакът от Гьотеборг.

— Аха — възкликна Фредрика припряно. — И какво се случи после?

— Видях, че на кучето му имаше нещо. Едва се държеше на краката си, стопанката му направо го влачеше за каишката. Почти го буташе пред себе си. Мярнах ги да слизат по стълбите и после я чух да вика. Жената с кучето, имам предвид.

Последва кратка пауза.

— Само след няколко минути тя се появи отново, придружена от някаква червенокоса, която й помагаше. Първо си помислих, че са заедно, но след като влакът потегли, червенокосата едва не изпадна в истерия и се втурна към перона. През цялото време крещеше „Лилиан“.

Фредрика почувства как нещо заседна в гърлото й. Изкашля се.

— И как реагира жената с кучето?

— Набута го върху една количка за пощата, намираща се наблизо — поясни продавачката на билети и посочи през стъклото.

Фредрика се огледа, но не видя никаква количка.

— Всъщност никога по-рано не съм я виждала тук — добави момичето, — но си помислих, че момчетата са я оставили.

Разследващата си пое дъх.

— Както и да е, тогава разбрах, че двете жени не се познават. Но и не видях друг да придружава жената с кучето. Реших, че този, когото тя чакаше, никога нямаше да се появи, а пък и трябваше да побърза, защото на кучето му беше зле. Въпреки че то през цялото време се чувстваше така.

Фредрика кимаше бавно, но вътре у нея нарастваше убеждението, че жената с кучето е слязла на перона единствено за да задържи Сара Себастиансон и тя да изпусне влака.

— Мислите ли, че непознатата с кучето има нещо общо с изчезването на детето? — полюбопитства момичето с билетите.

Полицайката се усмихна насила.

— Не знаем — каза набързо. — Просто трябва да се доберем до всички, видели нещо. Можете ли да опишете подробно жената с кучето, ако ви изпратя график?

Момичето се протегна и стана сериозно.

— Абсолютно — отговори решително то.

Фредрика разбра как да се свърже с продавачката на билети и също помоли за телефонния номер на контролния център на железниците. После й благодари за отделеното време и я предупреди, че още днес ще я потърси.

Тъкмо излизаше, когато момичето извика:

— Почакайте!

Фредрика се обърна.

— Какво стана с детето? Открихте ли го?

Съществуват снимки, по-красноречиви от хиляди думи. Но има и такива, които човек не иска да погледне, защото не желае да прибегне до думите, с които следва да ги опише. Именно такива бяха качени в компютъра на Габриел Себастиансон. Педер Рюд погледна една от тях, за да се увери, че няма да вдигне много шум за нищо.

Веднага съжали и щеше да съжалява до края на живота си.

Снимките бяха скрити в папка, наречена „Доклади, второ тримесечие, версия три“, и точно тя беше привлякла вниманието на Мартин Ек. Той не беше открил никъде доклада, който търсеше, и бе отворил въпросната папка, натъпкана с гнусотии, които нито един нормален човек нямаше да поиска да види при каквито и да било обстоятелства.

На връщане в таксито Педер позвъни на колегите си, за да добавят още една причина за издирването на Габриел Себастиансон: детска порнография. Скоро щеше да бъде арестуван задочно и издирван в цялата страна. Обработката на снимките — как щеше да стане, кой щеше да издържи вида на подобна гадост — трябваше да изясни дали Габриел Себастиансон е виновен за сексуално насилие над деца, или просто се беше задоволил само да го наблюдава. Някъде в себе си Педер таеше и нарастващ страх, че ще се натъкнат и на снимки с малката Лилиан, но все още не беше събрал сили дори да помисли за това.

Звънна и на Алекс, който тъкмо беше слязъл от самолета в Умео, и му докладва за последните събития.

— Все още не знаем накъде ще задуха вятърът — рече шефът замислено. — Но нещо ми подсказва, че все пак се придвижваме крачка напред.

— Нима вече не сме сигурни кой е извършителят? — подразни се Педер.

— Сега нямаме право на грешка — предупреди го Алекс. — Докато не открием Габриел Себастиансон, трябва да сме отворени и за нови изненади. Фредрика ще попритисне познатите на Сара, да видим дали ще се появят други евентуални заподозрени. А ти ще направиш същото, но с кръга на Габриел. Всичките му кирливи ризи трябва да излязат наяве.

— Нима обвиненията в детска порнография и физически тормоз над съпругата му не са достатъчни? — настояваше Педер.

Алекс млъкна нарочно.

— Открием ли го, Педер, не трябва да имаме съмнения. Никакви, разбра ли?

— Да — каза той и затвори.

После се обади на Фредрика и погледна през прозореца на таксито. Слънцето не спираше да напича. Странно.

Не успя да потисне възбудата си, когато Фредрика отговори.

— Хванахме го! — каза развълнувано и притисна телефона до ухото.

— Кого? — попита Фредрика разсеяно.

Педер се изненада и се подразни.

— Бащата — натърти, но избягна да спомене името на Габриел Себастиансон в таксито.

— Добре — каза Фредрика.

— За порнография с малолетни — триумфираше Педер, докато гледаше как го наблюдава шофьорът в огледалото за обратно виждане.

— Какво? — учуди се Фредрика.

— Чу какво казах — отвърна той и се облегна доволен назад. — Ще говорим по-късно в Сградата. Къде си, между другото?

Фредрика първо замълча, но после рече:

— Проверих нещо. След петнадесет минути ще съм в офиса. И аз имам новина.

— Едва ли е от калибъра на моята — захили се ченгето.

— До след малко — отсече Фредрика и затвори.

Педер остана доволен, когато разговорът приключи. Това се казваше добре свършена работа. Всъщност разследващият екип се беше представил много добре. Вярно, с изключение на смъртта на момичето. Без съмнение това беше провал на полицията. Но все пак. Сега смъртта на Лилиан изглеждаше сякаш неизбежна, като че целта беше не да се спаси детето, а само да се открие убиецът. Успокояваше го единствено мисълта, че привидно се бяха справили доста бързо с такова страховито престъпление. Скоро, много скоро щяха да открият Габриел Себастиансон. Педер щеше да настоява да присъства на всички разпити. Вероятно Фредрика нямаше да го конкурира точно в това.

Ето че телефонът му звънна отново.

Рюд бързо го измъкна от джоба си.

Осъзна какво беше забравил чак когато видя кой го търси. Все още не се беше чул с Юлва.

Алекс Рехт беше ходил в Умео само веднъж. Почти не бе стъпвал на север от Стокхолм. Беше гостувал на роднините на Лена в Йеливаре, а в младежките си години — и на едно гадже в Хапаранда. Така че пътуванията му се брояха на пръсти.

След разговора с Педер настроението му значително се подобри, ако трябваше да го сравнява с настроението си в самолета. Новината, че колегите на Габриел Себастиансон са открили детска порнография в компютъра му, на практика не променяше нещата кой знае колко, но във всеки случай потвърждаваше вече известното. Срещу бащата съществуваха доста улики, така че невинността му беше почти изключена. Все още го нямаше никакъв, беше тормозил съпругата си и в компютъра му бе открита детска порнография.

За Алекс ситуацията беше доста ясна.

Мотивът може би го разколебаваше. Притесняваше го, че все още не се беше срещнал с Габриел, че все още не беше успял да добие впечатление за него. Нима беше някакъв луд, напълно загубил разсъдъка си, и по хладнокръвен начин планирал и извършил убийството на собствената си дъщеря? Или имаше нещо друго? Нима мразеше Сара толкова дълбоко, че да я накаже с убийство на детето им?

Самият главен инспектор Хюго Полсон, с когото Алекс разговаря по-рано през деня, го посрещна на летището. Двамата се здрависаха мъжки и Хюго го поведе към паркинга. Алекс коментира, че летището било по-голямо, отколкото си го спомнял, а Хюго измърмори под носа си нещо подобно: „Понякога паметта ни изневерява на нас, възрастните“. После останаха мълчаливи, докато се отправяха към Умео.

Рехт поглеждаше крадешком към Хюго Полсон. „Възрастни“, така ги беше нарекъл той. Алекс се съмняваше, че някой от тях можеше да мине за такъв. Всъщност приличаха на връстници. Косата на колегата му май беше с един нюанс по-сива и малко по-оредяла, но като цяло изглеждаха еднакво млади и запазени.

— Децата ни държат млади, Алекс — често казваше Лена.

Той дискретно забеляза, че Хюго не носеше венчална халка. Може би нямаше и деца?

— Рехт, немско име? — попита севернякът в опит да го заговори.

— Отчасти. Еврейско е.

— Еврейско ли? — като ехо попита колегата и го погледна, сякаш беше много странно да имаш еврейска фамилия.

Алекс се усмихна леко.

— Да, дълга история. Дядо ми по бащина линия взел фамилията на майка си, когато се родил — Рехт. Баща му обаче не бил евреин и затова семейството не спазвало еврейските традиции. Така че еврейската жилка е от дядо ми.

Би могъл да се закълне, че Хюго, изглежда, си беше отдъхнал, макар и да не се върна към темата. Вместо това каза:

— Случаят е в папка в жабката. Можеш да го погледнеш, стига да си подготвен за снимките.

Алекс кимна и извади папката. Внимателно я отвори, сякаш с благоговение, и извади куп снимки. Отново кимна. Беше Лилиан, без никакво съмнение.

Гърдите му плувнаха в пот. Сара Себастиансон и родителите й щяха да пристигнат със следващия полет, беше ги забавил хаосът на път към Арланда. Щяха да потвърдят само чисто формално самоличността на намереното дете. Алекс отново погледна снимките, докато ровеше из болезнената купчина. Всъщност идентифицирането беше излишно и жестоко. Нямаше колебание, че детето е Лилиан.

Алекс се раздвижи на седалката. Старият сааб беше със захабени, твърди седалки, от които му се схвана гърбът, въпреки че изобщо не бяха пътували дълго.

— Мисля да отидем направо в болницата — предложи Хюго Полсон. — Ще се срещнем с лекаря, който ще направи първоначалния оглед на трупа, за да установи как е умряло момичето. Предполагам, че след идентифицирането съдебните медици от Стокхолм ще поемат случая?

— Да, ще го поемат — потвърди Алекс. — Не споменахте ли, че е била мъртва от почти денонощие, когато са я открили?

— Точно така — каза Хюго. — Около един часа през нощта.

Значи беше останала жива по-малко от двадесет и четири часа след като бе изчезнала от влака. И определено вече е била мъртва, когато майка й беше получила пакета с косата и дрехите.

— Разпитахте ли хората, които са я открили? — попита Алекс.

Хюго кимна. И лекарят, и медицинската сестра бяха разказали за случилото се. Докладвали бяха почти в детайли, без да дадат повод за подозрение, че биха могли да са замесени по някакъв начин.

— Съществува ли нещо, което да намеква, че детето е убито тук, в Умео? — плахо продължи Алекс.

Въпросът беше важен, защото щеше да определи кое полицейско управление носеше формалната отговорност за разследването. Местопрестъплението, а не мястото на откриване на жертвата бе водещо в този порядък.

— Трудно е да се каже — отвърна Хюго. — Момичето е лежало известно време под дъжда, около половин час, и се опасяваме, че много важни следи може да са отмити.

Алекс отвори уста, за да каже нещо, но колегата му продължи:

— Миришеше странно, момичето де, на нещо като ацетон. Допускаме, че някой се е опитал да я измие, но е бързал и е трябвало да спре. Ноктите й бяха изрязани почти до кожа.

Алекс въздъхна тежко. Не без основание тези детайли все повече го убеждаваха, че Габриел Себастиансон имаше пръст във всичко това.

Някой се бе опитал да изчисти всички следи от детето. Някой беше изрязал ноктите, за да не може да се изстърже нищо под тях. Очевидно убиецът беше интелигентен.

Но защо, за бога, я беше изхвърлил пред болницата в Умео? Нямаше съмнение, че е искал да я открият. Но защо?

Той ни се подиграва, мрачно си помисли Алекс. Подиграва ни се, като хвърля жертвата право в краката ни. Вижте, казва той, вижте колко мога да се приближа. И пак не ме виждате.

Хюго посочи през прозореца.

— Това е болницата, пристигнахме.

Фредрика Бергман позвъни на Шведската железница веднага щом приключи разговора си с Педер. Тя се представи за следовател от полицията и каза, че се обажда по повод изчезналото дете от гьотеборгския влак преди два дни. Мъжът, с когото разговаряше, веднага разбра за какво ставаше дума.

— Имам само един кратък въпрос — започна Фредрика.

— Да? — отвърна мъжът и зачака.

— Чудя се на какво се е дължало закъснението. Защо влакът е трябвало да спре във Флемингсберг?

— Да — не беше много словоохотлив служителят от железницата, — в крайна сметка то продължи не повече от няколко минути…

— Разбирам — прекъсна го Фредрика, — но всъщност не ме интересува колко минути е продължило. Искам просто да разбера причината.

— Смущение в сигнализацията — отвърна мъжът.

— Добре, и какво, така да се каже, е предизвикало това смущение? — продължи тя.

Мъжът отсреща въздъхна.

— Вероятно е дело на безразсъдни младежи, играли върху релсите. Както всяка година на това място. Мотаят се наоколо и смущават приемниците. Често повредата не е голяма, както във Флемингсберг; няколко минути и всичко се оправя.

Фредрика преглътна.

— Значи вид саботаж е предизвикал закъснението?

— Точно така — отвърна мъжът, — а може и някое животно да е попаднало на предавателя, но ми се струва малко вероятно, защото проблемът е възникнал съвсем близо до гарата.

Фредрика кимна.

— Благодаря засега — каза тя и запомни името на мъжа. — Сигурно ще ви потърся пак с още въпроси или с официално искане за писмен разказ на случилото се.

Щом приключи разговора, тя стисна здраво волана.

Дори не посмя да си помисли какво е пропуснал разследващият екип с пренебрегването на толкова очевидно важна следа.

Можеше да се окаже, че Габриел Себастиансон е действал заедно с жената във Флемингсберг. Фредрика преглътна. Всъщност не й се вярваше, но така щеше да го представи на останалите. Иначе никой нямаше да й позволи да продължи.

В действителност тя се чувстваше всичко друго, но не и въодушевена. Цялата история беше отчайваща, от начало до край. Зрението й се замъгли, когато се замисли дали Сара Себастиансон ще намери достатъчно сили, за да идентифицира мъртвото си дете.

Отдавна, още преди няколко години, Алекс не можеше да си спомни точно кога, тъщата му беше приета в болница. Диагнозата — неизлечим рак на черния дроб и панкреаса, беше довела Лена до отчаяние. Как щеше да се справи баща й отсега нататък? Как двете им деца щяха да растат без баба?

Алекс беше приел спокойно промяната за децата. Естествено, че баба им щеше да им липсва, но колко повече щеше да липсва тя на тъста му.

— Сега трябва да наглеждаме татко — беше казала Лена вечерта, в която им съобщиха новината.

— Разбира се — бе отвърнал Алекс.

— Не, повече от това — беше продължила Лена. — Повече от „разбира се“, Алекс. Точно в такива моменти хората се нуждаят най-много, най-много от подкрепа и любов.

Споменът за болестта на тъща му потисна Алекс, който чакаше в приемната на Соня Лундин в Университетската болница в Умео. Хюго Полсон седеше до него.

Соня Лундин беше съдебният лекар, направил първия оглед за причината за смъртта на Лилиан Себастиансон.

— Отначало се колебаехме кой съдебномедицински център да се погрижи за тялото — обясни тя със сбърчено чело. — Нали не знаем точно къде е извършено престъплението — тук или в Стокхолм.

Алекс не откъсваше очи от Соня Лундин. Тя беше прекалено висока за жена, а и изглеждаше доста строга. Всъщност подобен външен вид му харесваше. Понякога си мислеше, че и Фредрика Бергман е такава. Жалко само, че издишаше в други отношения.

— Но на база на предишни случаи решихме поне да направим първоначален оглед на трупа, за да не бавим предварителното разследване на полицията — продължи докторката. — Ето докъде сме стигнали.

Тя докладва набързо за получения резултат.

— По нищо не личи да е използвано насилие или, доколкото мога да видя с невъоръжено око, да е имало сексуална намеса — започна Соня и Алекс почувства как донякъде си отдъхна с облекчение.

Лундин забеляза това и вдигна ръка.

— Налага се изрично да подчертая обаче, че сексуалната принуда не може да бъде изключена, преди да се направи по-обстоен преглед.

Алекс кимна. Естествено, че разбираше.

— Отначало не ми стана ясно какво е причинило смъртта — пак сбърчи чело Соня Лундин. — Но тъй като беше обръсната, изведнъж се сетих какво би могло да е и я огледах внимателно.

— И какво беше? — попита Хюго.

— Рана в средата на черепа. И друга, много по-малка, от убождане във врата.

Хюго и Алекс повдигнаха вежди.

— Разбира се, не мога да кажа окончателно, преди да се направят обстойни проби и изследвания, но според първоначалния оглед на трупа някой се е опитал да прободе момичето в главата и след като не е успял, е инжектирал отровата във врата, което я е убило.

Хюго погледна лекарката напрегнато:

— Това обичаен подход ли е?

— Не, доколкото ми е известно — отвърна Соня. — А и не е ясно защо изобщо се е опитал първо да прободе главата.

— Можете ли да кажете каква е отровата? — попита Алекс.

— Не, трябва да се вземат проби, за да разберем — поясни специалистката и вдигна ръце.

Хюго се поразмърда:

— Лилиан била ли е в съзнание, когато са я уболи? Имам предвид…

Соня Лундин леко се усмихна. Приятна усмивка.

— Разбирам какво имате предвид, но за съжаление не мога да отговоря на въпроса ви. Може да са й дали успокоително — трудно е да се каже при сегашната ситуация.

Миг тишина. Хюго леко се изкашля, Алекс, седнал, въртеше около пръста си венчалната си халка. После и той се прокашля, малко по-високо от Хюго.

— И в каква последователност трябва да работим сега?

— Колегата ви знае по-добре от мен — отвърна Соня Лундин и кимна към Хюго.

— Ще изчакаме майката, бабата и дядото да разпознаят трупа на момичето — категоричен бе той. — Ако днес не открием нищо, което да свързва случая с Умео, ще изпратим тялото още тази вечер в Солна, където ще се извърши пълна аутопсия. Кога казахте, че кацат роднините й?

Алекс погледна часовника си.

— След малко повече от час.

Фредрика забеляза с голяма радост, че Педер беше прекалено зает с някакви свои неща, за да я попита къде е била и защо все още не е посетила майката на Габриел Себастиансон.

Със сетни усилия той се опитваше да подготви информация за прокурора, когато Фредрика влезе в стаята му.

— Ще прибегнем до задочен арест — каза ченгето с очи, облещени от прилив на адреналин.

Иначе видът му беше отчайващ. Какви ги беше вършил снощи? Изглеждаше направо подивял.

Фредрика предпочете да не коментира напълно откровената му неугледност.

— Ще получим и разрешение за обиск от прокурора — продължи той. — Така че позабързай се към възрастната му майчица. Не каза ли, че той има стая в дома й?

Стажантката се спря. Тя ли го беше казала?

— Да — потвърди след малко, — има.

— Добре, значи ще получим разрешение да претърсим жилището му в Йостермалм, стаята при родителите му и офиса — каза Педер.

— И какво ще търсим, искам да кажа, официално? — попита Фредрика.

— Детска порнография, а неофициално — всяко шибано нещо, което може да ни подскаже накъде е офейкал. Току-що говорих с Алекс, вероятно в главата на детето е инжектирана отрова. Какво по-налудничаво от това.

Фредрика преглътна. Още един нелеп детайл, който не заемаше естествено място в света на представите й.

— Ще получим подкрепление — добави Педер. — Още следователи ще помогнат да разпитаме техни познати.

— Добре — предпазливо каза Фредрика.

Мислеше да попита кой замества Алекс при отсъствието му, но се въздържа от въпрос — предпочиташе да остане без отговор. И все пак в крайна сметка го зададе.

— Алекс каза, че съм аз — заяви Педер с такъв триумф, че на Фредрика й се догади.

Само това и беше чакал, да го попита, за да й отговори. Типично колко наивно се хвана в капана му.

— Но той се връща още тази вечер — добави Рюд, — освен ако не открием нещо, което да забърква Умео в цялата тази каша. — После продължи:

— Тръгвам за фирмата на Габриел, един от новите колеги ще ме придружи, за да го представя. Очевидно нашият заподозрян е бил доста близък с част от колегите си, може пък да им е доверил нещо интересно. Ти междувременно ангажирай колегата от подкреплението с кръга от познати на Сара Себастиансон.

Фредрика тъкмо щеше да коментира думите му, когато той експлодира:

— Мамка му какъв удар! Три паралелни обиска, не всеки ден те изправя пред подобно предизвикателство — Педер беше толкова възбуден, че Фредрика се замисли дали не е взел нещо, което да го държи свеж.

— Убито е дете — каза тя с монотонен глас. — Съжалявам, че не споделям еуфорията ти.

После излезе от стаята, за да потърси новата си колежка.

Първо му мина през ума да последва Фредрика и веднъж завинаги да я постави на мястото й. Коя, по дяволите, беше тя, че да го мъмри? Но после се спря. Все пак тя имаше право дотолкова, доколкото разследваха убийство. Но всъщност Фредрика, а не той омаловажаваше този факт. Не биваше да пада до нивото й. И определено не трябваше да й позволява да разваля доброто му настроение. Беше оцелял след разговора с Юлва, или по-скоро след тирадата й, така че нямаше да допусне някаква си тъпачка да му се прави на интересна.

Педер потръпна, когато се сети за обаждането на жена си. Тя бе, меко казано, извън кожата си: колегите му, на които беше звъняла през нощта, не й бяха казали къде е. Дори си помислила да го обяви за изчезнал. Истински й беше благодарен, че не го бе сторила, а вместо това беше заспала на дивана. Хубавичко щели да си поговорят, когато се прибере — така й обеща, но същевременно я предупреди за развитието по случая с изчезналото дете. Навярно и тази вечер щеше да закъснее.

Педер не искаше да признае, но Юлва беше почти потресена и смекчи тона след новината за убитото дете. Изведнъж прояви повече разбиране към работата му. Но не звучеше напълно убедена в това, че е работил цяла нощ. Чисто и просто трябваше да се научи да лъже по-добре. Или да престане да чука Пиа Нурд.

Честно казано, той не смяташе, че ще изпълни нито едното от двете, но амбициите никога не бяха излишни.

Джими го потърси по телефона. Звучеше разстроен и угрижен. Щеше да има курс по готварство с останалите от дома и искаше да знае дали Педер вярваше, че всичко ще мине добре.

— Естествено, че ще мине добре! — окуражи го с онзи допълнителен ентусиазъм в гласа, който Педер използваше само когато разговаряше с брат си. — Та ти можеш всичко!

— Сигурен ли си? — попита Джими, все още не напълно убеден.

— Сигурен съм — проеча гласът на Педер.

Спомените отново изплуваха. От времето, когато всичко беше различно: когато Джими се осмеляваше, а Педер се страхуваше.

— Мога да стигна до облаците, Педа! Мога да се люлея по-високо от всички!

— Не вярвам, не вярвам, не вярвам!

— Да, мога, Педа, по-високо от всички в махалата!

Ако Джими беше пораснал и беше здрав, помисли си Педер, щеше ли той да бъде по-силният от двамата? Или щеше да омекне с времето?

Педер отново се концентрира върху работата. Брат му беше единственото същество на цялото земно кълбо, което той в зряла възраст никога не бе разочаровал. Но и на никого не дължеше повече, отколкото на него. А и може би никого не обичаше по-безусловно.

Резюмето за прокуратурата беше почти готово. Няколко прости ръкостискания и всичко щеше да бъде тип-топ. Щом оставеше новия колега в офиса на Габриел Себастиансон, Педер щеше да последва Фредрика към дома на родителите му. Не всеки ден му се удаваше възможност да тършува из истинска богаташка вила.

Няколко часа след бруталното събуждане мислите му някак се съживиха. Беше поел доста течности и няколко хапчета. Замисли се дали да шофира към местата за обиск. Май не биваше. Но кой ще провери полицай, изпълняващ служебните си задължения? Кой би извадил такъв малшанс? Във всеки случай не и Педер Рюд. Беше напълно убеден.

Елен Линд много се разстрои. Не беше допускала друга развръзка, освен Лилиан Себастиансон в крайна сметка да се върне при майка си; сега, когато стана ясно, че е убита, Елен беше направо потресена. Потърси любимия си по мобилния телефон, въпреки че вчера се бе държал толкова неприятно, но попадна на секретаря.

— Това е номерът на Карл, моля, оставете съобщение след сигнала, за да ви потърся по-късно.

Елен въздъхна. Може би щяха да се видят за кратко по-късно вечерта? Шансът да намери кой да гледа децата в последната минута беше почти минимален, но все пак някога трябваше да сложи край на тази бъркотия. Нуждаеше се от него. Искаше да усети, че има право да се чувства така. Да почувства, че понякога може да го желае. Нима искаше толкова много?

Остави съобщение и неволно заплака, когато му каза какво се е случило. Бедното момиче, захвърлено пред болницата. Чисто голо в дъжда.

Вперила празен поглед в екрана на компютъра, Елен едва ли знаеше какво прави. Беше занемяла от възхищение, като виждаше Педер и Фредрика да тичат напред-назад по коридора, през цялото време затрупани от новостите в разследването.

Алекс й беше оставил ясни инструкции по телефона, преди да тръгне за Умео; не трябва и дума да обелва за развитието по случая с Лилиан, преди майката официално да потвърди, че това е дъщеря й. При никакви обстоятелства да не навлиза в подробности. Да не споменава нищо за скалпираното дете и за детската порнография, открита в компютъра на бащата. Докато следеше новините по интернет, Елен забеляза, че съобщението за намереното дете е на първа страница на всички електронни издания.

Мац, анализаторът от Националната полиция, прекъсна мислите й с почукване на вратата.

— Съжалявам, че те безпокоя — започна той любезно.

Елен се усмихна.

— Няма нищо. И без това само седях и… мислех.

Усмивката му беше половинчата.

— Педер спомена, че сме получили разрешение от прокурора за ТТП и ТТН на Габриел Себастиансон. Знаеш ли нещо?

Елен не отговори веднага и Мац незабавно й поясни:

— Тайно теле подслушване, тайно теле наблюдение.

Елен не сдържа смеха си.

— Благодаря, знам значението на съкращенията. — После продължи: — Винаги отнема повече от час, преди да започнем със самото подслушване; попитай техниците, ако те интересуват подробности. А и Теле-2 трябваше да предостави списъци със стари разговори от мобилния телефон на заподозряния за последните две години. Тях обаче не знам кога ще ги видим…

— Получих ги преди час — прекъсна я Мац. — Проверих дали е звънял през последните два дни. От изчезването на детето е провел само три по-дълги разговора: с майка си, с някакъв юрист и с номер в чужбина, който не мога да проследя. Само по кода разбирам, че е звънял в Швейцария. Получил е и няколко съобщения.

Елен го погледна учудено.

— Швейцария ли?

Мац кимна.

— Да, но както казах, не знам с кого. А ако майката продължава да твърди, че тези дни не е виждала сина си, просто лъже. Проверих регистрираните връзки. Телефонът на Габриел Себастиансон е бил включен близо до дома на родителите му доста често от вторник насам. Дори за последно е засечен в шест сутринта.

Елен подсвирна.

— Не си губи времето — каза тя замислено.

— Ама никак — съгласи се Мац.

Фредрика шофираше с бясна скорост към дома на семейство Себастиансон.

Този път не предупреди за посещението си. Не изчака и Теодора Себастиансон да й покаже с пръст къде да паркира, когато пристигна. Вместо това заби рязко спирачка съвсем пред главния вход и де факто излезе от колата почти в движение. С три крачки полицайката взе стълбите и натисна звънеца два пъти. Нямаше резултат, така че го натисна още веднъж. Само след миг усети опипване на ключалката от вътрешната страна и вратата се отвори.

Теодора, меко казано, се ядоса, когато видя Фредрика.

— И какво, за бога, трябва да означава всичко това? — изрева немощната старица с учудващо силен глас. — Нахлувате с гръм и трясък в имота ми и едва не счупвате вратата с грубостта си!

— Първо, не знам дали вашият дом може да се опише с понятието „имот“; второ, не съм направила нищо, освен да натисна звънеца два пъти, и трето…

Самата Фредрика се изненада от острия си отпор на атаката на Теодора и направи изкуствена пауза.

— И трето, опасявам се, че имам много лоши новини. Ще бъдете ли така любезна да ми разрешите да вляза?

Старицата я беше зяпнала. Фредрика не падаше по-долу. И този път домакинята бе закачила голяма брошка на блузата си точно под брадичката. Сякаш украшението бе предназначено да държи главата й изправена.

— Открихте ли я? — бавно попита тя.

— Наистина предпочитам да вляза — повтори Фредрика със смекчен тон.

Теодора поклати глава.

— Не, искам да ми отговорите сега.

Погледът й остана като закован.

— Да, открихме я — потвърди Фредрика, след като първо прецени какво означава да съобщиш на толкова възрастна жена за нечия смърт, стоейки на прага й.

Теодора остана за дълго напълно неподвижна.

— Влезте — най-сетне промълви тя и се отмести крачка встрани, за да пропусне Фредрика.

Този път полицайката не обърна внимание на интериора, докато преминаваше краткото разстояние от входната врата до гостната.

Домакинята бавно седна на стола до масата за чай. Фредрика се почувства облекчена, когато не й предложи нищо за пиене. Възможно най-дискретно се настани на стола отсреща и подпря брадичка върху сключените си пръсти.

— Къде я открихте?

— В Умео — отвърна Фредрика.

Теодора потръпна.

— В Умео? — повтори тя, искрено учудена. — Какво по… Сигурни ли сте, че е тя?

— Да — потвърди Фредрика, — за съжаление. Майката и родителите й скоро ще го потвърдят официално, но сме напълно сигурни, че е Лилиан. Имате ли някаква връзка с Умео? Знаете ли дали Сара Себастиансон или вашият син имат?

Теодора бавно отпусна ръце в скута си.

— Както вече ви изясних, нямам точна представа как точно живее снаха ми — сопна се тя. — Но доколкото знам, нито тя, нито синът ми, нито пък аз имаме някаква особена връзка с Умео. Или връзка изобщо, ако мога така да се изразя.

— Нямате там нито приятели, нито познати?

— Скъпа моя, дори не съм била в Умео — каза Теодора. — А и не познавам някого, който да е бил там. От семейството ми, имам предвид. Възможно е Габриел да е пътувал по работа, но честно казано, не знам.

Фредрика изчака за миг.

— Впрочем чували ли сте се с вашия син? — след това попита по-решително тя.

Теодора веднага се поизправи.

— Не. Наистина не съм.

— Сигурна ли сте? — настоя стажантката.

— Напълно.

Жените се гледаха право в очите и мереха силите си над масата за чай.

— Мога ли да погледна стаята му?

— Ще ви отговоря, както ви отговорих първия път — каза Теодора с половин уста. — Няма да припарите и до квадратен сантиметър от този дом без заповед за обиск.

— Имам такава — отвърна Фредрика и чу няколко коли да натискат спирачки в чакъла пред къщата.

Ококорените очи на Теодора Себастиансон издадоха неподправената й изненада.

— Всъщност едва ли помагате на сина си, като не съдействате на полицията в преследването на убиеца на внучката ви — добави Фредрика и стана.

— Ако имахте собствени деца, щяхте да знаете, че никога, никога не можете да ги разочаровате — каза Теодора с пресипнал глас и се наведе напред към нея. — Ако Сара Себастиансон го беше разбрала, то Лилиан никога нямаше да се превърне в жертва. Къде беше тя, нещастницата му с нещастница, когато Лилиан изчезна?

Беше попаднала в капан, заложен от някого, който наистина е желаел да й причини зло, помисли си Фредрика.

Мълчеше. Мълчанието продължи само няколко секунди, но все пак успя да забележи умората в очите на старицата. И уязвимостта й. И пак си помисли: тя страда много повече, отколкото показва.

После я последва до вратата, за да пусне чакащите полицаи.

Педер Рюд стоеше в средата на всекидневната на Теодора Себастиансон и не вярваше на очите си. Цялата къща беше обзаведена като музей и предизвикваше едно относително голямо физическо отвращение. Още повече го притесняваше и това, че малката крехка вещица седеше и го наблюдаваше от единия край на стаята. И мускулче не беше трепнало на лицето й, откакто се поздравиха на вратата и той обясни какво ще прави с колегите си. Просто се бе настанила във фотьойла, поместен в един ъгъл.

Педер обиколи набързо приземния етаж. Нямаше и следа от Габриел Себастиансон. И все пак знаеше, че е бил тук. Наскоро. Чувстваше присъствието му по начин, който не можеше да обясни.

— Кога видяхте сина си за последно? — направи пореден опит Рюд, след като бе завършил обиколката си и се върна във всекидневната.

— Госпожа Себастиансон няма да отговаря на никакви въпроси, засега — долови груб глас точно зад гърба си.

Обърна се.

Някакъв непознат неочаквано се беше появил в стаята. Много висок и широкоплещест. С груби черти на лицето и тъмен цвят на кожата. Неволно и мигновено вдъхващ му респект.

Мъжът протегна ръка и се представи като адвоката на семейство Себастиансон. Педер стисна дланта му и обясни накратко защо полицията извършва обиск.

— Престъпление с детска порнография ли? — възкликна Теодора и направо рипна. — Нима напълно сте си изгубили ума?

Със ситни, леки стъпки тя прекоси стаята и застана до двамата мъже.

— Мислех, че търсите Габриел?

— Както обясних, когато дойдохме, точно това и правим — отвърна Педер спокойно. — Ще използвам случая да ви съобщя, че синът ви се издирва в цялата страна. Помагайки му, рискувате да извършите престъпление, в зависимост от обвинението. Адвокатът ви може да го потвърди.

Погледът й обаче отново бе станал безизразен; Теодора изглеждаше така, сякаш не го слушаше. Педер потисна въздишката и излезе.

С широки крачки тръгна нагоре по стълбите към следващия етаж. Стаята на Габриел се намираше съвсем наблизо.

— Как върви? — повиши неспокойно глас Рюд. — Открихте ли нещо?

Нисичката колежка, присвита на пода, погледна под леглото и после стана.

— Стаята изглежда съвсем чиста — констатира тя. — Но са пълни глупости, че не е идвал. Леглото е нехайно оправено, чаршафът е все още намачкан. Почти съм сигурна, че е спал тук миналата нощ.

Педер кимна със сериозно изражение на лицето.

— Трябва да има лаптоп.

— Без съмнение — съгласи се един от колегите му. — Но не е ли по-вероятно да го е взел със себе си, където и да се е дянал?

— Естествено — каза изморен Педер. — А снимки или нещо подобно?

— Нищо — отвърна жената, с която първо беше говорил.

— Добре — обобщи Рюд, — все пак сме убедени, че тук е прекарал нощта?

Колегите му кимнаха.

— Добре — измънка той. — Добре. Ще се обадя на другите, за да проверя какво са открили в офиса му и в скромното му жилище в Йостермалм.

Но първо позвъни в полицията и получи потвърждение от Елен, че Мац е успял да свърже Габриел Себастиансон с дома на родителите му чрез регистрирани разговори по мобилен телефон. Същевременно все още липсваше съществена информация от очевидци, въпреки че снимката на детето беше публикувана във всички вестници и в останалите медии. Още някой обаче беше видял Лилиан на перона в Стокхолм веднага след като влакът спрял, така че тази информация беше потвърдена. Но иначе? Не, нищо ново.

После Педер се свърза с екипа, който обискираше офиса на Габриел Себастиансон. Компютърът беше иззет, а съдържанието му щеше да бъде обработено възможно най-бързо, след като намереха доброволци, способни да понесат подобна гадост. Кореспонденцията обаче щеше да се обработи отделно, и то значително по-скоро. Шефът на заподозрения също беше потвърдил, че той притежава служебен лаптоп, но човекът нямаше никаква представа къде се намира Габриел. Както и очакваха, екипът не откри и следа от детска порнография в офиса, освен видяното в компютъра.

Педер се опита да се свърже и с новия следовател, който трябваше да разпита колегите на Габриел Себастиансон. Той обаче бил зает и щял да му се обади след около час.

Педер не знаеше как точно да се отнесе към информацията, натрупана до момента. Потвърждението, че Габриел Себастиансон съзнателно избягва полицията, беше добре дошло. Добре дошло беше и разкритието, че майка му лъжеше, за да го защити. Знаеха къде е прекарал последните денонощия и това също беше плюс.

Но в същото време…

Защо беше постъпил толкова глупаво да държи детска порнография в стационарния си компютър, а не в преносимия? Защо се беше скрил при майка си, след като логично трябваше да се досети, че полицията ще го потърси първо там? И ако той беше убил Лилиан, дали го е направил в дома на родителите си? Бабата беше ли участвала?

Педер инстинктивно знаеше, че противно на логиката можеше да се е случило точно това. Но дали бе възможно Габриел да задържи малката Лилиан без знанието на майка си? Освен ако не се допуснеше, че момиченцето е било упоено или нещо подобно? Навярно не.

Педер се огледа наоколо. Нима наистина между тези стени беше умряла Лилиан? И ако беше така, Рюд щеше ли веднага да получи разрешението на прокурора да преобърне къщата с главата надолу, за да провери къде точно е извършено убийството. В последния разговор шефът му съобщи, че според констатация в болницата, момиченцето е умряло от отрова, инжектирана във врата му. Подобно убийство едва ли щеше да остави много следи.

След миг Педер намали темпото. Мац, анализаторът, беше казал, че мобилният телефон на Габриел не е мърдал на север от Стокхолм, с изключение на едно-единствено място. Затова пък доста беше пошарил на юг. Ако приемеха, че през цялото време е носил телефона си, как, за бога, тялото на Лилиан щеше да се озове в Умео?

Отново го повали умората. Умът му отказваше и главата пак започна да го боли.

В този момент се обади екипът, претърсващ жилището в Йостермалм. В интерес на истината, не бяха открили нищо по-странно, освен голям кашон със секс играчки. Ако това определение „по-странно“ изобщо беше подходящо. Същевременно обаче бяха конфискували няколко диска без обозначено съдържание. Кой знае, може пък в тях да се крие нещо.

— Някакви следи от детето? — печално попита Педер.

— Имала е стая — отвърна колегата, — но нищо, което да доказва, че е била тук напоследък. Всъщност изглежда така, сякаш не е имало никого. Никакъв боклук в кофата под мивката; хладилникът е като опустошен. Или никой не е идвал от известно време, или някой го е изпразнил наскоро.

Педер беше по-склонен да приеме последното. Любопитстваше дали телефонът в малкото жилище беше използван през последните дни, но пък нали шефът му каза, че Габриел е работил както обикновено през цялата минала седмица и че за последно е бил в офиса в събота.

Нещо след това го е накарало да изчезне. Взел си е отпуск и е излъгал майка си, че заминава в командировка. Защо всъщност е постъпил така нелепо? Повече от ясно беше, че майката е прекалено предана на сина си. Но не изключваше ли тази преданост престъпления като детска порнография и убийство?

Педер се върна при колегите си в стаята на Габриел и каза, че възнамерява да отиде до жилището в Йостермалм. После излезе. През това време Теодора Себастиансон и адвокатът й се бяха заключили във всекидневната и Педер не счете за необходимо да им съобщи, че си тръгва.

Изпълни го странно и поразително чувство на облекчение, щом се озова на чакълестата алея, където бе паркирал. За кратко се вгледа във внушителната фасада. После насочи поглед към приличащия на парк имот. Точно на това петънце от земното кълбо времето отдавна беше спряло.

Йелена пъхна нервно ключа. Ръцете й трепереха леко винаги когато се чувстваше въодушевена или нервна. Точно сега беше и двете. Беше успяла. Направила бе всичко според инструкциите на мъжа. Стигна с колата до Умео, отърва се от ембриона по почти същия начин и на почти същото място, както той бе пожелал, а на връщане взе самолета. Незабелязана от никого, беше изпълнила тайната си мисия. Сигурна бе, че никога през живота си не се е справяла по-добре.

Хвърли се в обятията на тишината, когато тръшна вратата след себе си.

Йелена се подпря, докато се събуе и подреди обувките си точно до неговите — така искаше мъжът — да образуват редица в тясното антре.

— Ехо — направи опит за поздрав тя и продължи навътре. — Вкъщи ли си?

Още няколко крачки. Не беше ли странно тихо?

Предчувстваше голяма беда.

Изведнъж сякаш изскочи от сянката. Йелена по-скоро усети, отколкото видя големия юмрук, който срещна лицето й.

Не, не, не, помисли си тя, когато полетя назад, падна по гръб и си удари главата в стената.

Болката и ужасът пулсираха в тялото й, което се беше научило, че стигнеше ли се дотук, най-добре бе да не оказва никаква съпротива. Въпреки това нападението беше толкова изненадващо и зловещо, че Йелена почти се напика от страх.

Той бързо се приближи към нея и я изправи на крака. Кръв се стичаше от крайчеца на устата й, виеше й се свят. Стрели от болка се забиваха в гърба й.

— Проклета курва, тъпа, нещастна идиотка! — съскаше между притиснатите челюсти, а в очите му кипеше невиждан досега гняв.

— О, не, не, милост, помощ — тихо и объркано говореше на себе си тя.

— Трябваше да лежи като ембрион — каза мъжът, докато държеше лицето й толкова близо, че Йелена можеше да разграничи всяка частичка от неговото. — И не само това, не само това — какво, по дяволите, правеше на тротоара? Нима наистина нищо не схващаш?

Всяка от последните думи изрева с такава сила, че самата тя онемя.

— Аз… — започна Йелена, но мъжът я прекъсна.

— Мълчи! — извика той. — Мълчи!

И когато направи нов опит да обясни, да поясни, че не е имала време да аранжира ембриона точно както те — както той — беше планирал, не и на точно избраното място, мъжът й изрева още веднъж да мълчи и после й затвори устата с удар в лицето. Два удара. Коляно в стомаха. Страничен ритник я повали на пода. Чу се пукане на ребра точно както замръзнали клонки пращят в гората през зимата. Скоро спря да долавя рева му и да усеща ударите му. Беше почти в безсъзнание, когато той разкъса дрехите й и я повлече към спалнята. Йелена започна да скимти, виждайки го да вади кутийката с клечките за зъби. Напъха чорап в устата й, за да млъкне, и после запали първата клечка.

— Някакви предпочитания, кукло? — шепнеше той и държеше огънчето пред облещените й очи. — Мога ли да разчитам на теб?

Тя кимаше отчаяно в опит да извади чорапа от устата си. Мъжът я сграбчи за косата и се наведе към нея. Клечката гореше.

— Не ми е много ясно — каза той и плъзна клечката по нежната кожа, където шията опираше в гърдите. — Никак не ми е ясно.

После наклони клечката и остави палавия пламък да ближе плътта й.

Алекс Рехт и Хюго Полсон се срещнаха със Сара Себастиансон и родителите й в така наречената „стая за близки“ около час след като бяха разпознали Лилиан. Стените бяха в топли цветове. Фотьойлите и диваните — удобни. Липсваха картини, графики или снимки. Имаше обаче кошница с плодове.

Алекс погледна печално Сара Себастиансон. За разлика от деня, в който тя получи кутията с косата и непотвърденото известие за смъртта на дъщеря си, сега изглеждаше, сякаш се владее. С акцент върху „изглеждаше“. През толкова години работа Алекс беше срещал достатъчно страдащи и опечалени хора, за да знае, че тя трябваше да извърви много дълъг път, за да се върне към това, което можеше отново да заприлича на всекидневие. Мъката имаше толкова много лица, минаваше през различни етапи. Някой, не си спомняше кой, беше казал, че тя е точно толкова непоносима, колкото да вървиш върху тънък лед. Понякога се чувстваш доста добре, понякога изведнъж политаш и падаш в най-тъмната бездна на злото.

Точно в този момент Сара Себастиансон като че ли стоеше върху малък, но стабилен къс лед. Стори му се, че я вижда от разстояние. Сякаш част от нея витаеше из облаците, а другата беше там. Очите й бяха все още зачервени и подути от плач, в едната си ръка държеше късче салфетка. От време на време го повдигаше и докосваше носа си. Иначе лежеше неподвижно в скута й.

Родителите й седяха мълчаливи, с празни погледи.

Хюго наруши тишината. Първо с предложението за кафе. После с предложението за чай. И сетне с обещанието, че разговорът няма да се проточи.

— Малко ни е странно защо Лилиан е попаднала тук, в Умео — започна Алекс колебливо. — Семейството ви има ли някаква връзка с града или областта?

Пак настана пълна тишина, но след миг самата Сара отговори.

— Не, не познаваме никого тук — каза тихо тя. — Никого. И Габриел не познава.

— Никога ли не сте идвали? — пак попита Алекс и пак с поглед към Сара.

Тя поклати глава. Главата й се клюмаше като откачена ту наляво, ту надясно.

— Само веднъж. С най-добрата ми приятелка Мария прекарахме тук лятото след матурата — прошепна Сара и после се изкашля. — Но това е било преди колко — седемнадесет години. Бях на писателски курс в пансион малко извън града, където изкарах и стаж като асистентка на един от учителите. Но както казах, това беше за кратко, може би общо три месеца.

Алекс я гледаше замислено. Въпреки умората и тъгата, които почти бяха изпили лицето й, можеше да различи лек, лек трепет в ъгълчето на окото, докато говореше. Нещо я тормозеше, нещо, което нямаше нищо общо с Лилиан.

Долната устна помръдваше, брадичката изпъкваше напред. Не проявяваше ли все пак известно упорство, въпреки сълзите, които напираха под клепачите и се събираха в каналчетата, като рискуваха да прелеят?

— Запознахте ли се с някого тогава? Някое момче? — попита полицаят отнесено.

Сара поклати глава.

— Не. Срещнах приятни хора в курса, някои от тях живееха в града, така че продължихме да се срещаме и след като останах да работя тук. Но знаете как се получава, всички се връщат по родните си места и Умео просто остава в миналото. С повечето всъщност не поддържам връзка.

— А имахте ли врагове? — попита Алекс приятелски.

— Не — отрече Сара и затвори за миг очи. — Не, нито един.

— А приятелката ви?

— Мария ли? Не, и тя нямаше. Или поне доколкото си спомням. Отдавна не подържаме връзка.

Алекс се облегна на стола и кимна на Хюго да задава въпроси, ако желае. И двамата таяха подозрения относно писателския курс, затова за всеки случай Хюго записа имената на участниците, които Сара успя да си спомни. За нищо друго не можеха да се хванат, що се отнасяше до причината детето да се появи в Умео.

Явно засега разследващите в Умео бяха склонни да приемат, че момичето е убито в Стокхолм, и да прехвърлят задачата си на екипа на Алекс.

Същевременно северняците бяха събрали информация около откриването на Лилиан. Телефонният разговор, който пръв примамил медицинската сестра Ане да излезе на паркинга, беше от мобилен телефон със зареждаща се карта без регистрация; засечен на три мили на юг от Умео. След него телефонът така и не продължил да работи. Двойка с жена в напреднала бременност така и не пристигнала в болницата в онази нощ, затова следователите предположили, че разговорът целял единствено да примами някого на паркинга. Някой е искал детето да бъде открито, и то незабавно.

Толкова много неща озадачаваха Алекс. А и той чувстваше, че на мястото, на което се намираше сега, не можеше да мисли съвсем ясно. Възможно най-бързо трябваше да се върне в Стокхолм, за да може спокойно да направи равносметка. Нещо силно го терзаеше. Историята беше твърде накъсана. Липсваше логическа връзка.

Дрезгавият глас на Сара Себастиансон прекъсна мислите му.

— Никога не съм съжалявала, че я родих — прошепна тя.

— Моля? — попита Алекс.

— На челото й пишеше „нежелана“. Но това не е вярно. Никога не съм съжалявала, че я родих. Беше най-хубавото нещо в моя живот.

Фредрика прекара остатъка от деня в опит да разпита възможно най-много от приятелите, познатите и колегите на Сара Себастиансон, посочени от самата нея и родителите й. Списъкът се беше удължил с още имена след първото позвъняване. С някои от тях разговаря новата й колежка.

Мненията за Сара бяха единодушни. Всички я смятаха за топъл и добър човек, оптимист. А почти всички, дори онези, които не й бяха толкова близки, бяха останали с впечатлението, че личният й живот беше доста объркан. Съпругът й бе строг и безпардонен, студен и мнителен. Понякога Сара накуцвала в работата, понякога носела блуза с дълги ръкави, макар и посред лято. Спорно беше колко пъти човек може да падне и да се удари по погрешка.

Никой от хората, с които Фредрика и колежката й разговаряха, не пожела да нарече Сара безотговорна майка и разпасана съпруга, описана така от Теодора Себастиансон. Напротив, една от истински близките й приятелки разказа, че още в началото Габриел й изневерявал с други жени. По време на разговора жената сподели разплакана:

— Вярвахме, че ще го разкара, че ще събере сили да го напусне. Но след известно време забременя. И тогава разбрахме, бяхме почти убедени, че никога няма да го направи. Никога няма да се отърве от него.

— Но го е направила? — прекъсна я Фредрика със сбърчени вежди. — Предстои им развод.

Приятелката заплака още по-силно и поклати глава.

— Никой от нас не си прави такива илюзии. Такива като него винаги се връщат. Винаги.

Единственото, което впечатли Фредрика по време на разговорите, беше, че с тези, които Сара наричаше „приятели от много отдавна“, се е запознала в зряла възраст. Не й бе останал нито един приятел от тийнейджърските години в Гьотеборг. Съдейки по списъка, на западното крайбрежие тя поддържаше връзка само с родителите си.

— Веднъж Сара разказа, че трябвало да скъса с почти всички, когато срещнала Габриел — поясни приятелката й. — Всички ние ги познавахме в пакет: Сара и Габриел, но тези, които я познаваха отпреди, така и не успяха да приемат избраника й.

Събраната информация от проведените разговори доказваше, че единственият враг на Сара бе съпругът й.

Изтощена, Фредрика се върна в Сградата с топъл хотдог в ръка. Искрено се надяваше Алекс да се е прибрал. А ако още го нямаше, тя щеше да се възползва и да се затвори в стаята си за кратка почивка. Искаше й се да опъне крака и да послуша музиката, която майка й, й бе препоръчала и Фредрика си беше записала на емпетройка.

— Нещо за медитация — бе я посъветвала майка й с усмивка, убедена, че дъщеря й, подобно на самата нея, възприемаше музиката като жизненонеобходима част от всекидневието, не по-малко важна от храната и съня.

Първо налетя на Педер.

— О, хотдог! — възкликна той.

— Ммм — отвърна Фредрика с пълна уста.

За нейно учудване колегата й я последва и се настани в един от столовете за посетители. Очевидно почивката и музиката щяха да почакат.

— Как мина денят ти? — попита я изморен той.

— И добре, и зле — сдържано отвърна Фредрика.

Все още не беше разказала за самоволното си пътуване до Флемингсберг. Не беше докладвала и за решението си да изпрати художник график по-късно през деня, за да направи скица на жената с кучето, която беше задържала Сара Себастиансон, за да изпусне влака.

— Открихте ли нещо друго при обиска на офиса, дома му и дома на родителите му? — предпочете да попита Фредрика.

Педер не отговори веднага, но после каза:

— Да, открихме. Но е дяволски странно, честно казано.

Фредрика седна зад бюрото си и го погледна. Умората все още му личеше. На моменти тя нескрито го презираше. Беше като дете, настойчив и болно амбициозен да покаже способностите си.

Но точно този следобед, когато всички бяха засегнати от случилото се през последните денонощия, Фредрика го видя в друга светлина. И той можеше да бъде човек. Човек, който се чувства зле.

Тя набързо излапа остатъка от хотдога.

Педер колебливо постави неголям куп книжа върху бюрото й.

— Какво е това? — попита Фредрика.

— Разпечатка на имейли от служебния компютър на Габриел Себастиансон.

Фредрика вдигна вежди.

— Получих я преди час — поясни Педер, — точно когато се върнах от срещата с чичото на Габриел Себастиансон. Среща, която като цяло само ми изгуби времето.

Фредрика изкриви устни в усмивка. И тя беше имала няколко такива срещи през деня.

— Какво пише в имейлите?

— Прочети ги — подкани я Педер, — защото не мисля, че съм напълно сигурен, че съдържат това, което предполагам.

— Добре — отвърна Фредрика и започна да разгръща листовете.

Педер остана на мястото си. Искаше му се тя да започне да чете, докато я наблюдаваше. Неспокойно и настървено.

Фредрика започна от най-горния лист.

— Това е диалог — поясни Педер, — започнал някъде през януари.

Фредрика кимна и продължи да чете.

Писмата бяха между Габриел Себастиансон и някого с прякор Дългия чичо. С оскъдните си познания за герои от детски книжки Фредрика предположи, че е кръстен на чичото от поредицата „Малката Анна и Дългия чичо“.

Габриел Себастиансон и Дългия чичо обсъждаха различни видове вино и планираха различни дегустации. След като прочете две страници, Фредрика беше готова всеки момент да повърне.

Дългия чичо, 1 януари, 09:32: Останалите от тайфата не са навити много-много на реколта, по-стара от 1998. Ти какво мислиш?

Габриел Себастиансон, 1 януари, 11:17: Склонен съм на 1998, но предпочитам нещо по-свежо. Критичен съм към прекалено отлежали вина.

Дългия чичо, 2 януари, 06:25: Някои питат и от кои страни произхожда виното, както и сортовете грозде. За теб важно ли е?

Габриел Себастиансон, 2 януари, 19:15: Без съмнение предпочитам синьото пред червеното. Но районът на производство не ме интересува чак толкова. Може би ми се ще да опитам нещо по-екзотично от това на последната среща на изтънчената ни компания. Дано да има нещо южноамериканско?

— О, мили боже, мили боже — прошепна Фредрика и преглътна отново и отново.

— Нали не обсъждат дегустация на вина? — поколеба се Педер.

Фредрика поклати глава.

— Не — отвърна тя, — не, наистина не вярвам.

— Червено грозде, това момичета ли са? А синьото са момчета…

— Вероятно.

Стомахът й я преряза остро.

— Мамка му — каза тихо и с ръка на уста продължи да чете.

Бързо заразгръща разпечатаните листове.

Дългия чичо, 5 януари, 07:11: Многоуважаеми съдружнико! Дегустацията ще се проведе следващата седмица! Доставчикът ще ни снабди с добри вина за пийване и наслада ден и нощ. Плащане в брой. Съобщение за мястото на срещата според предварителните указания.

От прочетеното стана ясно, че от началото на годината Габриел Себастиансон беше ходил на четири „дегустации“.

— Как определят къде да се срещнат? — попита Фредрика.

— Не знам — отвърна Педер с морен глас. — Но се обадих на един приятел, за когото знам, че се занимава с подобни гадости в Националната полиция. Каза, че го правят по всички възможни начини; не е изключено да е и чрез съобщения с нерегистрирана, предплатена карта на мобилен телефон.

— Отвратително — възмути се Фредрика и продължи да чете с неохота.

— Виж последната страница — настоя Педер малко нетърпеливо.

Фредрика прескочи с удоволствие определени пасажи, докато стигне малко преди края.

Дългия чичо, 5 юли, 09:13: Уважаеми съдружнико! Разгарът на лятото приближава с пълна сила! Получихме неочаквана доставка на чудесни вина от различни сортове на великолепната 2001! Ела да ги опиташ следващата седмица! Мястото, както обикновено, ще бъде съобщено допълнително, но още сега можеш да отбележиш в календара си с червено вторник, 20 юли. Мероприятието ни ще започне около четири следобед. Няма да се проведе в прекрасната ни област, затова си отдели поне пет часа за пътуване с кола. Потвърди присъствие възможно най-бързо!

Фредрика рязко вдигна поглед и се втренчи в Педер.

— Но… на двадесети юли изчезна Лилиан — сбърчи чело тя.

Педер кимна, без да каже нищо.

Погледаха се още малко. После Фредрика разрови листовете. Нямаше друг имейл след току-що прочетения.

— По думите на работодателя му, Габриел Себастиансон си е взел отпуск от понеделник до сряда тази седмица — каза тя замислено. — Подал е молба малко преди това, казал е, че му се налага да отсъства по лични причини.

— Според засечения му мобилен телефон, той се е намирал близо до Калмар^[3] малко след десет вечерта в деня на изчезването на Лилиан. Телефонът е останал изключен от сутринта, но преди полунощ отново го е използвал.

— И на кого се е обадил?

— На майка си — каза Педер.

Фредрика пак се ококори насреща му.

— Да предположим, че малкото им, как да го наречем… „мероприятийце“… е било в Калмар — започна тя и Педер кимна, за да покаже, че мислят еднакво. — Вярно е, че отнема почти пет часа, за да стигнеш дотам.

— Значи трябва да е тръгнал към единадесет, за да успее до четири, за началото — допълни Рюд.

— Точно така — оживи се Фредрика и остави листовете. — Имаме ли информация кога телефонът е напуснал града?

— Не, не са регистрирани позвънявания след осем часа сутринта — замисли се Педер.

— Добре, все тая — вметна стажантката. — Поне знаем, че в десет се е намирал в Калмар и се е обадил на майка си. Можем да предположим, че тогава мероприятието е било приключило и той е пътувал към къщи.

Тя погледна партньора си.

— В такъв случай не може да е взел Лилиан от влака — Фредрика съобщи извода, до който току-що бяха стигнали. — Не и ако по това време е бил в колата на път за Калмар.

Педер се обърна.

— Или — каза той — е станало така: решил е да закъснее за „мероприятийцето“ и е взел Лилиан.

Фредрика поклати глава.

— Разбира се — каза тя. — Може и така да се е случило. Но не става ли прекалено сложно? Първо е трябвало да вземе Лилиан и да я натовари в колата. После да кара до Калмар и… да посети някакъв откачен клуб, или не знам как да го нарека. След което да се върне в Стокхолм с Лилиан, да я скалпира, да изпрати косата на майка й, да я убие и да се погрижи някой да я закара и да я изхвърли пред входа на болницата в Умео? Според данни на Теле-2 телефонът не е работил на север от столицата през този период.

Педер се поизправи. Фредрика забеляза, че новата информация го уплаши.

— Да — призна той, — естествено, че звучи заплетено, ако се изложи по този начин.

Помисли за кратко и после удари с юмрук по бюрото на стажантката.

— Мамка му — изпсува той, — всичко се променя дяволски бързо в цялата тази каша! Как, да му се не види, е успял? Не може да бъде! Може да е дал телефона си на някого?

Фредрика наклони глава и се втренчи някъде зад колегата си. Стори й се, че чу Алекс по коридора.

— Или може би — каза тя бавно, — може би двете истории нямат нищо общо.

Алекс Рехт си тръгна от Умео веднага след четири часа. Тялото на Лилиан Себастиансон щеше да отлети за Стокхолм по-късно вечерта.

— Дано да откриете този злодей, преди да убие още деца — мрачно каза Хюго Полсон на сбогуване с Алекс.

— Да убие още деца ли? — повтори Рехт.

— Да, защо да спира? Ако забележи, че може да се измъкне, имам предвид? — попита колегата му.

Последните думи едва ли успокоиха Алекс.

Той кацна в Стокхолм около час по-късно и отиде направо в службата. Фредрика, Педер, Елен, анализаторът от Националната полиция и още двама души, които Рехт никога не беше виждал преди, но предположи, че са следователи, прикрепени към групата през деня, го чакаха в Лейонкюлан.

— И така, скъпи приятели — рече той и седна на стола. — От къде да започнем?

Беше станало късно. Щеше му се срещата да е кратка и ефективна. Искаше му се по-скоро да се прибере и да премисли всичко на спокойствие.

— Какво знаем? Ако започнем от тук…

Членовете на екипа вече бяха обсъдили по телефона повечето информация, събрана през деня. Алекс обаче не знаеше за имейлите и разговорите на Габриел Себастиансон. Видя, че Педер и Фредрика си размениха няколко бързи погледа, докато помоли някого — без да го подбира, искаше само да не се мотае — да го информира за развитието на случая. После и той щеше да разкаже за скромното си прекарване в Умео, ако имаше още нещо за казване.

Педер седеше мълчалив, но след миг започна да докладва. Раздаде копия на писмата между Габриел Себастиансон и Дългия чичо на всички присъстващи. После добави, за искрено учудване на Алекс, и една диаграма, на която бяха отбелязани две времеви линии.

Шефът погледна Фредрика.

Това трябва да е нейна идея, помисли си той.

Беше познал, съдейки по доволното изражение на лицето й.

Идеята не е никак лоша, само необичайна. Но понякога е хубаво да има нещо необичайно, констатира Алекс.

— Значи — започна Педер и посочи диаграмата, — ние, всъщност аз и Фредрика, оформихме две възможни теории на база на получените досега данни.

Представи накратко своята. После даде думата на Фредрика, която започна да говори от мястото си.

— Алтернатива на попритиснатата от времето, но напълно възможна теория Габриел да се е върнал с Лилиан до Калмар, е, че става въпрос за две коренно различни истории, две отделни престъпления.

Алекс сбърчи чело.

— Добре, ще поясня — не се забави Фредрика. — Знаем, че Габриел Себастиансон е малтретирал Сара; знаем, че гледа в офиса си порно с деца, а и от имейлите можем да заключим, че е отявлен педофил. Участва в педофилска мрежа, за която не знаем нищо, и то доста активно от началото на годината. Изведнъж организират извънредно събитие в Калмар. Веднага си взема отпуск и напълно логично, предпочита да излъже майка си за причината, като й казва, че заминава в командировка. Същевременно й обещава да дойде на вечеря с Лилиан, когато двете със Сара се върнат от Гьотеборг.

Фредрика направи кратка пауза, за да се увери, че всички следят мисълта й. Никой около масата не изглеждаше объркан.

— Така — продължи тя и толкова се развълнува, че чак се изчерви. — Значи във вторник той тръгва за Калмар някъде предобед. Малко след два часа изчезва Лилиан. Това е и причината, поради която започват да го търсят час по-късно. Мобилният му телефон е изключен. Точно тогава Габриел Себастиансон е зает и няма да се освободи до десет вечерта, когато отново включва телефона си.

Стажантката млъкна нарочно.

— Господинът току-що е извършил престъпление, смятано за едно от най-отвратителните в обществото ни, и то, когато дъщеря му изчезва и полицията започва да го търси. Навярно вече знае, че сме се добрали до данните за тормоза върху съпругата му, и вероятно, че сме получили противоречива информация от майка му и от колегите му за това, къде се намира той. Времето напредва, часове го делят от завръщането в дома му. Логично е чисто и просто да се паникьоса. Не иска да се прибира и да говори с полицията. Знае, че не е взел Лилиан, но същевременно наистина няма никакво желание да обяснява къде е бил, докато дъщеря му е изчезнала. — Фредрика си пое дъх, преди да продължи. — Същевременно се насажда на пачи яйца, когато възрастната му майка, свикнала да му измисля алибита, този път е малко затруднена, тъй като я е излъгал за местонахождението си. Естествено, че все пак се обажда на нея, никой друг не би го подкрепил така безусловно. Трудно е да се прецени как планират да действат двамата и доколко точно Габриел се разкрива пред майка си, но вероятно решават да се осланят на предположението, че Лилиан скоро ще излезе на бял свят, а дотогава могат да останат в сянка.

— Да, ако тя се беше появила, полицията нямаше да се интересува къде е бил — допълни Алекс.

— Правилно — съгласи се Фредрика и отпи глътка вода след дългото си експозе.

В стаята настана пълна тишина.

Алекс разгърна и прочете част от имейлите, раздадени от Педер.

— По дяволите! — каза тихо и остави копията.

После се наведе над масата.

— Някой добрал ли се е до информация, която да опровергава хипотезата на Фредрика? — бавно попита Рехт.

Никой не отговори.

— В такъв случай съм склонен да вярвам — продължи Алекс, без да се препира, — че приятелят ни Габриел, когото така трескаво търсим, вероятно не е отвлякъл Лилиан.

Погледна Педер, който се беше настанил до Фредрика.

— Съгласен съм, че не е невъзможно да е успял да вземе дъщеря си и да стигне до Калмар в един и същ ден, но както Фредрика посочи, трябва дяволски да се е поизпотил.

Шефът поклати глава.

— В такъв случай обаче — започна Педер, — какво да правим с показанията на Ингрид Странд? Жената, седяла до Сара и Лилиан във влака. Нали беше видяла някого да отнася детето…

— … някого, който „трябваше да е баща й“ — допълни Алекс спокойно. — Знам, кашата е пълна. На кого иначе Лилиан би позволила да я носи? Освен ако не е била под въздействието на някакъв транквилант. Пробите ще покажат.

Фредрика преглътна.

— Била ли е… — започна тя. — Лекарят докладва ли дали върху нея е било оказано насилие?

Алекс поклати глава.

— Не точно, ще ни съобщят утре сутрин.

Поседя за миг мълчалив. Независимо дали Габриел Себастиансон можеше да бъде свързан с изчезването на Лилиан, на бюрото му съвсем неочаквано беше кацнала информация за педофилска мрежа. Май не беше компетентен по въпроса, дали не трябваше възможно най-бързо да го придвижи до Окръжната, а защо не и до Националната полиция.

— Нима това означава, че се връщаме в изходна позиция? — поколеба се Педер.

Алекс се усмихна.

— Не — отвърна замислено. — Означава само, че информацията, с която разполагаме, не се свързва според началните ни предположения. Но до голяма степен, както споменахме, поне за момента, Габриел Себастиансон може да бъде изключен като главен заподозрян.

Педер въздъхна и Алекс вдигна пръст.

— Но — добави той — не знаем дали това означава, че Габриел не е познавал този, който е взел дъщеря му. Като имаме предвид в какви среди се движи, това е напълно допустимо.

Фредрика вдигна предпазливо ръка, за да вземе думата.

Шефът кимна насреща й.

— Но знаем — бавно допълни тя, — че похитителят на Лилиан е имал вземане-даване със Сара, а не, доколкото ни е известно, с Габриел Себастиансон. Косата беше изпратена на адреса на майката, а не на Габриел.

— Смяташ, че убиецът е свързан по-скоро с майката, отколкото с бащата ли? — разтълкува думите й Алекс.

— Да — пряма бе Фредрика.

— Имаме ли допълнителна информация, която да го потвърждава? — попита шефът и погледна присъстващите.

Фредрика отново помоли за думата.

— Да — отвърна тя и се изчерви. — Днес се разходих за кратко до Флемингсберг.

Алекс и останалите изслушаха краткия й разказ за наученото от служителката на гарата там. Накрая Фредрика увери всички, че нищо не смята за доказано, но изрично подчерта, че съвпадането на прекалено много събития не може просто да е чиста случайност.

Шефът запази мълчание, но после сбърчи чело.

— Всъщност би трябвало да те уведомя, че нямаш право да действаш на своя глава, след като ясно съм те помолил да свършиш нещо друго, но засега от мен да мине.

Фредрика въздъхна с облекчение.

— Ако приемем информацията ти за вярна, в смисъл че фактически показва една детайлно планирана акция и Сара е била изкупителната жертва, то действително си имаме работа с истински звяр — бавно констатира Алекс. — При това много интелигентен и жънещ успех. Само се чудя защо не откриваме нещо, което да разплете загадката? Защо Сара не знае кого би могла да ядоса чак толкова?

— Защото сигурно не е обърнала внимание — вмъкна Педер. — Ако Лилиан е отвлечена от истински психопат, поне така изглежда, то едва ли е нужно причината да бъде логична за другиго, освен за самия извършител.

— Трябва отново да прегледаме цялата информация — напрегнато каза Алекс. — Сигурно някъде сме пропуснали нещо. Кога ще бъде готова скицата на жената с кучето?

— Навярно вече е готова, но трябва да дадем възможност и на момичето на гишето за билети да направи допълнителни корекции по-късно тази вечер.

— Добре, тогава продължаваме — рече Алекс и благодари на Фредрика с леко кимване. — Тя направи опит да каже нещо, но той я прекъсна. — Само да добавя новото от разговора ми със Сара и родителите й в Умео.

Стажантката кимна, не по-малко любопитна от останалите.

Алекс почувства, че ги разочарова. Предаде разговора по време на срещата със Сара Себастиансон и родителите й след края на формалното разпознаване. Забеляза, че Фредрика го гледаше много внимателно, докато разказваше за краткия престой на майката в Умео след матурата.

Щом приключи, Фредрика първа коментира думите му.

— Днес говорих с много от приятелите и колегите на Сара и дълго мислих върху това, че по принцип тя не е запазила нито един от старите си приятели.

— Така е — намеси се Алекс. — Доколкото разбрах, е скъсала с тях, когато е срещнала мъжа си.

— Точно така — оживи се Фредрика, — затова, когато сега се опитваме да установим социалната й мрежа, започваме от доста късен етап в живота й. Тоест губим поглед върху нещата, случили й се, преди да срещне Габриел.

— Нима мислиш, че това е възможно? Някой, жаден за отмъщение, може би в продължение на десетилетия, да се окаже убиецът на Лилиан?

— Имам предвид, не можем напълно да изключим, че би могло да е така — поясни Фредрика. — И че, ако е така, то в настоящата ситуация нямаме никаква възможност да го разберем, защото търсим в напълно погрешен отрязък от време.

Алекс кимна замислено.

— Добре, приятели — каза той, — да оставим тази вечер мислите ни да си починат. Приберете се по домовете си и разпуснете с нещо приятно. А утре ще започнем с повторно преглеждане на материала. Целият. Дори информацията, която сме задраскали. Става ли?

Алекс сам се учуди на себе си, че използва думата „приятели“ два пъти по време на срещата. Усмихна се, щом се сети за това.

Елен Линд беше малко разочарована на път за вкъщи. Работеше здраво още от изчезването на детето, какво от това, че само асистираше, шефът й не трябваше да забравя да спомене и нейните заслуги. Понякога Алекс проявяваше небрежност. Да не говорим как се държеше с горкия анализатор. Дали изобщо знаеше, че се казва Мац?

Всички подобни мисли обаче изчезнаха, щом извади мобилния си телефон и видя, че има няколко пропуснати позвънявания от любимия. На секретаря й той беше оставил кратко и ясно съобщение, че с удоволствие ще я посрещне в хотел „Англез“, където щеше да преспи. Не беше пропуснал да се извини и за лошото си държание, когато говориха за последно.

Сърцето й щеше да изскочи от радост.

Същевременно обаче изпитваше лека нотка на раздразнение. Не й харесваха приливите и отливите във връзката им.

В крайна сметка племенницата й, не без солидно възнаграждение, се съгласи да гледа децата. Тя и без това живееше у тях и я отменяше, щом на Елен й се наложеше да работи до късно.

— Нима наистина ти е нужна детегледачка? — чудеше се племенницата й, която съвсем наскоро се беше дипломирала.

Елен се сети за Лилиан Себастиансон и отвърна категорично:

— Да.

После се забърза към къщи, за да успее поне да каже „лека нощ“ на децата и да се преоблече.

Племенницата гледаше леля си, която се размотаваше само по бельо, търсейки подходящо облекло.

— Изглеждаш като прясно влюбена тийнейджърка — изкикоти се тя.

Елен се усмихна и се изчерви.

— Да, знам, че може би е малко нелепо, но винаги съм толкова щастлива, когато ме покани на среща.

Момичето й отвърна с топла усмивка.

— Облечи червената блуза. Хубава си в червено.

Миг по-късно Елен седеше в таксито на път за хотела. Не усети умората, преди да се настани на задната седалка. Само работа и напрежение през изминалите дни. Надяваше се Карл да няма нищо против да изслуша разказа й за неприятните събития, защото наистина имаше нужда да сподели с някого.

Той я посрещна във фоайето. Щом я видя, лицето му грейна в усмивка.

— Не мога да си представя, че се виждаме два пъти за една седмица — промълви Елен, когато се прегърнаха.

— Понякога е по-лесно — отвърна Карл и я притисна до себе си.

Погали я по гърба, направи й комплимент за избора на блуза и й каза, че сияе, макар да се чувства изтощена от работа.

Часовете преди да заспят, минаха като в мъгла. Пиха вино, похапнаха, говориха дълго и сериозно за случилото се и се любиха нежно, преди да решат да се опитат да поспят.

Елен лежеше опусната върху ръката му и тъкмо щеше да заспи, когато прошепна:

— Толкова съм щастлива, че се срещнахме, Карл.

Почувства гальовната му усмивка във врата си.

— И аз.

После той обгърна с ръка лявата й гърда, целуна рамото й и прошепна:

— Даваш ми всичко, от което се нуждая.

Бележки

[1] Името на летището в Стокхолм. — Бел.прев. ↑

[2] Южна провинция в Швеция. — Бел.прев. ↑

[3] Град в Южна Швеция. — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Кристина Улсон Пепеляшките (5)

Метаданни

Данни

Пепеляшките

Информация

История

Сваляне / Връзки

Четвъртък

Кристина Улсон
Пепеляшките (5)