Точно в средата на лятото, когато нямаше намерение да спре да вали, изчезна първото дете. Беше вторник; странен ден, който би могъл да премине не по-различно от всички останали, но в крайна сметка щеше да се запомни като променил завинаги живота на някои хора. Хенри Линдгрен беше един от тях.

В третия вторник на юли Хенри обслужваше извънредно експресния влак от Гьотеборг за Стокхолм. Откакто се помнеше, той работеше като кондуктор в железницата и не знаеше съдбата си в деня, в който щяха да го принудят да се пенсионира. Самотен, какъвто беше, как щеше тогава да прекарва времето си?

Може би неговият нюх към детайлите му помогна по-късно да си спомни младата жена, която щеше да изгуби детето си по време на пътуването. Младата червенокоса жена със зелена ленена риза и сандали, от които стърчаха пръстите на краката й с нокти, лакирани в синьо. Ако Хенри и жена му имаха дете, може би то щеше да изглежда точно така, защото и косата на жена му беше от червена по-червена.

Малкото момиченце на червенокосата обаче изобщо не приличаше на майка си, забеляза Хенри, докато перфорираше билетите им малко след като потеглиха от гьотеборгската гара. Косата на детето беше тъмнокестенява и се стелеше на толкова изящни къдрици, че изглеждаше изкуствена. Стигаше до раменете, падаше напред и сякаш образуваше рамка около малкото личице. Кожата на детето беше по-тъмна от кожата на майката, но очите му бяха големи и сини. Тук–там се виждаха лунички по носа и придаваха на лицето не чак толкова кукленски вид.

Хенри й се усмихна, щом стигна до тях. Жената също му се усмихна, но срамежливо. Стори му се изморена. Беше извърнала очи и гледаше през прозореца; с глава — отпусната на гърба на седалката.

— Лилиан, събуй си обувките, ако ще си качваш краката — чу жената да казва на детето точно когато той се обърна, за да перфорира билета на следващия пътник.

След малко, застанал отново с лице към тях, детето беше изритало лилавите си сандали и сви крака. Сандалите останаха непокътнати дори след изчезването му.

По време на пътуването от Гьотеборг до Стокхолм цареше голям хаос. Повечето пътници бяха посетили втория по големина град, за да видят един от най-големите световни артисти развихрен на „Улеви“^[1]. После бяха взели предобедния влак, обслужван от Хенри.

Първият проблем се появи в пети вагон, където двама младежи повърнаха на седалките. Оправдаха се с махмурлука от вчерашните събития на стадиона, така че Хенри трябваше да се затича за почистващ препарат и мокри парцали. Почти по същото време две девойки се сбиха в трети вагон. Блондинка обвиняваше брюнетка, че й е откраднала гаджето. Хенри напразно се опита да ги помири, нещата не се успокоиха, докато не подминаха Шьовде. Тогава, най-сетне, всички скандалджии заспаха и кондукторът изпи чаша кафе с Нели, която работеше във вагон-ресторанта. Щом закрачи обратно, той забеляза, че червенокосата и дъщеря й Лилиан също са заспали.

От този момент нататък пътуването доста се успокои, докато не наближиха Стокхолм. Началник-влакът Арвид Мелин направи съобщението малко преди да стигнат до Флемингсберг, на няколко мили^[2] от столицата. Машинистът беше получил индикация за нередност в сигнализацията в крайния участък към стокхолмската Централна гара и затова щяха да пристигнат с около пет или вероятно десет минути закъснение.

Хенри забеляза, че когато влакът спря във Флемингсберг, червенокосата слезе внезапно, сама. Той я наблюдаваше плахо през прозореца от ъгълчето в шести вагон, запазено за персонала.

Видя я да прави решителни крачки на перона, към другия край, където имаше по-малко хора. Червенокосата извади нещо от дамската си чанта, навярно мобилен телефон. Кондукторът предположи, че детето все още спи. Поне бе заспало, след като с гръм и трясък подминаха Катринехолм. Хенри въздъхна. Какво, за бога, правеше — седеше и шпионираше красиви жени ли?

Той извърна поглед и започна да решава кръстословица от последния брой на списание „Целогодишно“. Неведнъж щеше да се чуди какво би се случило, ако не бе изпуснал от очи жената на перона. Без значение колко души се опитваха да го убедят, че няма как да знае, че не бива да се укорява. Хенри беше и остана напълно сигурен, че силното му желание да реши една кръстословица е опропастило живота на една млада майка. Нямаше как да поправи стореното.

Все още решаваше кръстословицата, когато чу гласа на Арвид от високоговорителите. Всички пътници трябваше да се върнат по местата си. Влакът беше готов да продължи към Стокхолм.

По-късно никой не си спомняше да е видял млада жена да тича след влака. Но със сигурност е било така, защото само след няколко минути Хенри получи много спешно позвъняване в купето на персонала. Младата жена, седяща на място шест във вагон две до дъщеря си, останала на перона във Флемингсберг, когато влакът потеглил; в момента се намирала в такси на път за Стокхолм. Значи малката й дъщеря продължаваше пътуването сама.

— Мамка му — изпсува Хенри, когато затвори слушалката.

Никога не успяваше да възложи задача, без да се обърка нещо. Никога нямаше минутка спокойствие.

Така и не счетоха за необходимо да спрат на най-близката гара, защото вече наближаваха крайната спирка. С бързи крачки Хенри се запъти към втори вагон и реши, че сигурно червенокосата, която наблюдаваше на перона, е изпуснала влака, понеже позна дъщеря й, която седеше сама.

Докладва по мобилния телефон на отдел „Комуникации“, че момичето още спи, затова не е нужно да го стряскат с вестта за отсъствието на майка му, преди да пристигнат. Щом не получи възражения, Хенри обеща лично да се погрижи за малката, когато влакът спре. Лично. Дума, която дълго щеше да звучи в главата му.

Точно когато влакът подмина гара Юг, момичетата от трети вагон отново започнаха да се карат и да крещят. Пътник приплъзна встрани междинните врати и тогава се чу трясък от счупено стъкло; нямаше как, Хенри трябваше да остави спящото дете. Стресиран, той потърси Арвид по радиовръзката.

— Арвид, яви се незабавно в трети вагон! — крещеше кондукторът.

Колегата му не издаде нито звук.

Влакът спря с характерното си пуфтене, звучащо почти като тежкото, усилно дишане на стар човек, преди Хенри да успее да разтърве момичетата.

— Курва! — крещеше блондинката.

— Путка! — не падаше по-долу приятелката й.

— Какво поведение! — възмущаваше се възрастна дама, станала току-що, за да свали чантата си.

Хенри се провря бързо между хората, които бяха започнали да се редят на опашка в коридора, за да слязат, и извика през рамо:

— Сега ще направите каквото ви казвам, момичета, незабавно напуснете влака!

Крещеше, като едновременно продължаваше да върви към втори вагон. Надяваше се детето да не се е събудило. Почти беше стигнал.

Едва не събори няколко души в краткото си лутане; впоследствие можеше да се закълне, че се е отделил за не повече от три минути.

Но това не променяше нещата.

Когато се върна във вагона, спящото дете беше изчезнало. Само лилавите сандали стояха на пода. А на перона се тълпяха хората, които Хенри Линдгрен беше обслужил от Гьотеборг до Стокхолм.

Алекс Рехт работеше като полицай повече от четвърт век. Затова не без известно самочувствие можеше да твърди, че разполага със солиден опит и че през годините е придобил значителна професионална компетентност и нелоша интуиция. Той често чуваше да говорят за доброто му седмо чувство.

Малко неща бяха по-важни за един полицай от точно доброто седмо чувство. То определяше кадърността му, различаваше добрата от лошата закваска. Никога не заместваше фактите, а ги допълваше. Когато картите лежаха на масата, когато частите на пъзела бяха налице, следваше анализ на видяното и свързване на фрагментите в едно цяло.

— Мнозина са призвани, но малцина са избрани — беше казал баща му в речта си след назначаването му.

Всъщност той бе искал синът му да стане свещеник като всички останали първородни синове в рода им. Затова трудно се примири с желанието на Алекс.

— И в полицейската професия има призвание — беше отвърнал Алекс, за да го умилостиви.

След месеци премисляне бащата бе приел с уважение избора на сина си. Може би последвалото решение на брат му да стане свещеник поуталожи страстите. Алекс щеше да му бъде благодарен цял живот.

Рехт обичаше да работи с хора, които точно като него считаха професията за призвание. Хора с добра интуиция и добре развито чувство за отсяване на факти от безсмислици. Навярно, мислеше си той в колата на път към стокхолмската Централна гара, навярно поради това не можеше истински да харесва новата си колежка Фредрика Бергман. Не му се струваше призвана, нито пък особено надарена да бъде полицай. Но от друга страна, и не очакваше тя да се задържи особено дълго в професията.

Наблюдаваше я скришом, докато пътуваха. Фредрика седеше с неестествено изправен гръб. Известно време Алекс мислеше, че тя има военни в рода си. Дори се беше надявал да е така. Но колкото и да тършува из документите й, не откри и ред, който да намеква, че е прекарала сред военни повече от час. Последва въздишка. Значи чисто и просто беше гимнастичка, защото този дяволски изправен гръб не отиваше на никоя нормална жена, не правила нищо по-забавно в живота си, освен да учи в университет.

Алекс се изкашля дискретно и си помисли, че трябва да каже нещо за случая, преди да пристигнат. Все пак Фредрика не беше изпълнявала подобен род задачи. Погледите им се срещнаха за кратко; после той отново се взря в пътя.

— Днес движението е натоварено — промърмори.

Като че ли имаше дни, в които центърът на Стокхолм е празен.

През дългите години, прекарани в полицията, Алекс беше разследвал относително голям брой отвличания на деца. Именно те го бяха направили все по-склонен да приеме израза — „Децата не изчезват, а ги изгубват“ — за истина. Почти винаги беше така, почти винаги, зад всяко изгубено дете стоеше един загубен родител. Някой развей прах, който според Алекс изобщо не би трябвало да създава деца. Не беше задължително да има вредни навици или проблеми с алкохола. Можеше да е и работохолик, който се среща с приятели прекалено често и до прекалено късно, или чисто и просто не се грижи за детето си достатъчно добре.

Ако децата заемаха мястото, което заслужаваха, в живота на възрастните, щяха да изчезват по-рядко. Поне до този извод беше стигнал Рехт.

Гъсти черни облаци бяха надвиснали от небето; слаб тътен предупреждаваше за гръмотевична буря, когато двамата слязоха от колата. Беше необичайно влажно и задушно. В подобен ден всички искаха просто да завали и да загърми така, че въздухът да се пречисти. Матова светкавица проблесна някъде над Стария град. Бурята наближаваше.

Алекс и Фредрика бързаха към главния вход на гарата. Третият член на разследващия екип, Педер Рюд, бе предупредил по телефона, че е на път. Малко успокоение. На Рехт нямаше да му хареса да започне само с канцеларска мишка като Фредрика.

Минаваше три и половина, когато те застанаха на перона на седемнадесети коловоз. Там беше пристигнал влакът, превърнал се по-късно в предмет на разследване на местопрестъпление. Не се знаеше след колко време щеше да тръгне отново; железницата бе предупредила: закъсненията следват едно след друго. На перона се мяркаха само няколко души, които не носеха полицейска униформа. Алекс предположи, че червенокосата жена, която изглеждаше бледа, но все пак се държеше, и която седеше на пластмасов сандък с надпис „Пясък“, е майката на изчезналото дете. Той почувства интуитивно, че непознатата не е от онези родители, които губят децата си. Бързо преглътна. Ако детето не беше изгубено, значи беше отвлечено. А тогава нещата се усложняваха.

Наложи си да запази спокойствие. Все още знаеше прекалено малко, за да няма предразсъдъци.

Младеж в полицейска униформа се запъти към тях на перона. Ръкува се стегнато, но с влажна длан, погледна втренчено, но без фокус. Представи се кратко и ясно: Йенс. Алекс предположи, че се е дипломирал наскоро и това е първият му случай. Получеше ли новобранец първото си назначение, липсата на опит беше плашеща.

През първата половин година на Рехт винаги му личеше, че изпитва объркване и на моменти чиста уплаха. Алекс се чудеше дали младежът, с когото току-що се здрависа, не е на границата да изпадне в паника. Вероятно се питаше и какво, по дяволите, той самият прави там. Комисарите никога, или рядко, ходеха на разпит. Или поне не в толкова ранна фаза.

Тъкмо щеше да започне да разяснява собственото си участие, когато Йенс го изпревари; говореше бързо и накъсано.

— Получихме сигнала повече от тридесет минути след пристигането на влака — докладва с писклив глас той. — Почти всички пътници бяха напуснали перона. Освен онези.

Махна с ръка към малка група хора, застанала почти зад жената, за която Алекс реши, че е майката на детето. Комисарят погледна часовника си. Четири без двадесет. Детето бе изчезнало преди около час и половина.

— Влакът е претърсен изцяло. Няма го. Става дума за детето — шестгодишното момиченце. Потънало е вдън земя. Сякаш никой не го е видял. Или поне онези, с които говорихме. Но багажът е там. Не е взело нищичко със себе си. Дори и сандалите. Стояха на пода до седалката.

Първите капки дъжд зачукаха по козирката над тях. Гръмотевиците се приближаваха. Алекс си помисли, че едва ли е имало по-лошо лято.

— Майката на момичето ли седи ей там? — попита Фредрика и кимна дискретно към червенокосата.

— Да, тя е — потвърди младият полицай. — Сара Себастиансон. Каза, че не смята да си тръгва, преди да открием дъщеря й.

Алекс въздъхна. Естествено, че червенокосата е майката на детето. Самият той намираше въпроса за излишен, знаеше, че е така, чувстваше го. Фредрика бе лишена от подобна интуиция. Тя питаше за всичко и още повече се съмняваше, което го дразнеше. Така не се работеше. Дано самата Фредрика възможно най-скоро осъзнае погрешния си избор на професия.

— Защо не са алармирали полицията през този половин час? — не спираше да задава въпроси тя.

Алекс веднага наостри уши. Най-сетне нещо уместно.

Йенс се протегна. Досега бе отговорил на всички въпроси на новопристигналите по-възрастни колеги.

— Всъщност историята е малко странна — започна той и Алекс забеляза как отвърна поглед от Фредрика. — Влакът се позабавил във Флемингсберг, майката слязла, за да звънне на някого. Оставила детето, защото спяло.

Алекс кимаше замислено. Децата не изчезват, а ги изгубват. Може би беше направил погрешен извод за червенокосата Сара.

— Значи, някакво момиче се приближило към нея, тоест към Сара, на перона и я помолило да й помогне с болното й куче. Но тогава влакът тръгнал, без Сара. Тя веднага се обадила в железницата, някой й съдействал на гарата във Флемингсберг и съобщил, че детето й е останало във влака и че тя незабавно може да вземе такси до Стокхолм.

Алекс слушаше, сбърчил чело.

— Детето било изчезнало, когато влакът пристигнал; кондукторът и останалите служители го търсели. Хората обаче се запрепирали да слизат, почти никой не искал да помогне. Охранител от „Секуритас“, който обикновено обикалял около „Бъргър Кинг“ един етаж по-долу, се включил в издирването. После пристигнала майката, Сара, ето я там, с таксито и разбрала, че дъщеря й е изчезнала. Продължили да търсят, мислели си, че момиченцето се е събудило и е слязло първо. Никъде не я открили. Тогава се обадили в полицията. Но и ние не я намерихме.

— А високоговорителите използвани ли са? — попита Фредрика. — Имам предвид, ако е успяла да измине цялото разстояние от перона до салона.

Йенс кимна покорно и поклати глава. Да, бяха я викали. Полицаи и доброволци продължаваха да претърсват гарата.

Местното радио щеше да направи съобщение и да помоли намиращите се в центъра на Стокхолм да се оглеждат за момичето.

Щяха да говорят и с таксиметровите шофьори. Ако детето си беше наумило да тръгне нанякъде, няма да е стигнало далече.

Но все още никой не го бе забелязал.

Фредрика кимаше бавно. Алекс наблюдаваше майката, седнала на синия сандък. Изглеждаше покрусена. Съсипана.

— Да я повикат и на други езици — каза полицайката.

Мъжете я погледнаха с вдигнати вежди.

— Много от хората тук не говорят шведски, но може да са забелязали нещо. Съобщете на английски. Може би и на немски, и на френски. А защо не и на арабски.

Алекс кимаше одобрително и с поглед насърчаваше Йенс да изпълни предложението на Фредрика. Той се втурна, навярно адски стресиран от мисълта, че веднага трябва да открие някого, който говори арабски. Валеше като из ведро; гърмежите отекваха над гарата. Ужасен ден в средата на едно ужасно лято.

Педер Рюд се появи забързан на перона точно когато Йенс си тръгна, и се втренчи в якето на Фредрика — бежово, с двуредно закопчаване. Нима изобщо не й минаваше през ума как да сигнализира, че е цивилен полицай? Той поздрави любезно колегите, които подмина, като махна с полицейската си значка, за да разберат, че е от екипа. Почти му се прииска да побутне някои от младоците по гърба. Харесваше годините, прекарани в патрулката, но сега беше изключително щастлив да премине на страната на разследващите.

Алекс му кимна, щом се видяха; в погледа му се четеше благодарност, че Педер е дошъл.

— Връщах се от среща в западните предградия, когато получих съобщението за изчезналото дете. Отбих се за Фредрика и веднага дойдохме тук — обясни той кратко на новодошлия. — Не възнамерявам да остана, исках само да взема глътка чист въздух — продължи Алекс, като гледаше убедително колегата си.

— Искаш да кажеш, че ти се е приискало да се поразтъпчеш, а не да седиш като закован зад бюрото? — ухили се Педер и получи отегчено кимване в отговор.

И двамата, независимо от значителната разлика във възрастта им, бяха на едно и също мнение: колкото и високо да се намираш в йерархията, винаги е от полза да се натопиш в истинските лайна. Нищо не отдалечаваше някого от реалността толкова, колкото седенето зад бюро.

Макар и да споделяха възгледите си, двамата не посмяха да ги коментират, защото предположиха, че Фредрика няма да се съгласи.

— Добре — продължи Алекс. — Ще направим следното: Фредрика ще започне с разпита на майката, а ти, Педер, ще поговориш с персонала на влака. Разбери и дали някой от позабавилите се пътници не разполага с допълнителна информация. Всъщност не бива да нарушаваме правилото за разпит по двойки, но не смятам, че в момента имаме време за това.

Фредрика остана много доволна от разпределението на задачите, но й се стори, че на лицето на Педер се изписа известно недоволство. Може би породено от факта, че тя, а не той трябваше да разговаря с майката на изчезналото дете. Вероятно Алекс също го беше забелязал, защото каза:

— Единствената причина Фредрика да разпита майката, е, защото е жена. Това улеснява нещата.

Педер се оживи почти веднага.

— Така, среща по-късно в Сградата — дрезгаво добави Алекс. — Аз тръгвам натам.

Фредрика въздъхна. Единствената причина Фредрика да разпита… Винаги едно и също. Всяко решение за възложените й задачи трябваше да бъде обосновано. Тя беше чуждо тяло в чужда вселена. Присъствието й постоянно се поставяше под въпрос и изискваше постоянно разяснение. Толкова възмутена беше, че забрави да отбележи, че Алекс й гласува доверие не само да разпита майката, но и да го направи сама. На практика броеше дните до раздялата с групата на Алекс Рехт. Смяташе да довърши стажа си и да се махне. Имаше и други служби, в които компетенцията й щеше да е желана, макар и не толкова необходима.

Ще погледна през рамо и после никога няма да се обръщам назад, помисли си тя и си представи деня, в който щеше да излезе от Сградата на полицията, наричана от колегите „Сградата“ с главно „С“, разположена на Кунгсхолмен^[3].

След това се съсредоточи върху непосредствената си задача. Върху изчезналото дете.

Фредрика поздрави любезно Сара Себастиансон и се изненада от силата на ръкостискането й. То не се връзваше нито с безпокойството, нито с умората, изписана по лицето на майката. Забеляза, че през цялото време жената дърпаше ръкавите на блузата си. Движението приличаше на навик, нещо, което тя често прави. Сякаш искаше да прикрие ръцете си.

Може би се опитва да скрие някакви рани, помисли си Фредрика. Ако мъжът й я бие, разследващите трябваше бързо да разберат.

Наложи се да започне обаче с други въпроси.

— Ако искате, можем да влезем вътре — предложи полицайката. — Да не стоим навън на дъжда.

— Няма проблем — отвърна Сара с плътен глас.

Фредрика се замисли за миг и после каза:

— Ако искате да останете тук заради дъщеря ви, мога да ви уверя, че всички наоколо ще я забележат.

При това, прииска й се да добави, няма гаранция, че детето ви ще се появи тук и сега, но си замълча.

— Лилиан — рече Сара.

— Моля?

— Дъщеря ми се казва Лилиан. И искам да остана тук.

Подчерта желанието си с поклащане на глава. И отказа предложението за кафе.

Фредрика знаеше, че трудно скъсява дистанцията по време на работа. Понякога тя напълно се проваляше. В това отношение беше класически канцеларски плъх. Обичаше да чете, да пише и да анализира. Но разпити и разговори под всякаква форма я смущаваха и затрудняваха. Понякога с истинско възхищение наблюдаваше как Алекс протяга ръка и я слага на нечие рамо, докато разговаря. Фредрика никога не би го направила, а още по-малко би искала някой да я потупа по рамото или да я докосне по ръката. Изпитваше физическа неприязън, когато колега се опитваше „да разведри обстановката“, като я тупне по гърба или пък я сръга в кръста. Никак не се ласкаеше от подобен род физически контакт. Всички го бяха разбрали, или почти всички.

Фредрика зъзнеше на перона, когато гласът на Сара прекъсна дълбоко личните й мисли.

— Защо сандалите й бяха там?

— Моля?

— Сандалите на Лилиан стояха на пода до седалката. Трябва да е била силно уплашена от нещо, иначе никога не би тръгнала боса. Не би мълчала, щеше да помоли за помощ.

— Дори ако се е събудила и е открила, че е съвсем сама? Може би е слязла от влака наистина уплашена?

Сара поклати глава.

— Лилиан не е такава. Не сме я възпитали по този начин. Научили сме я да действа и да разсъждава практично. Би се обърнала към човека от съседната седалка. По време на пътуването разговаряхме бегло, например, с жената от другата страна на пътеката.

Фредрика използва шанса да насочи разговора в друга посока.

— Казвате „научили сме я“.

— Да?

— Казвате „не сме я възпитали“ по този начин. Себе си и съпруга си ли имате предвид?

Сара прикова поглед към нещо над рамото на Фредрика.

— С бащата на Лилиан сме разделени, но да, заедно сме я възпитавали.

— Имате ли съвместно попечителство? — попита полицайката.

— Още не сме свикнали с раздялата — бавно каза Сара. — Липсва ни рутина. Понякога Лилиан остава при него през почивните дни, но през другото време живее с мен. Ще видим как ще продължим в бъдеще.

Сара си пое дълбоко дъх и когато изпусна въздуха, долната й устна потрепери. Пепелявият цвят на кожата й контрастираше с червената коса. Беше скръстила дългите си ръце на гърдите. Фредрика се взираше в лакираните пръсти на краката й. В синьо. Странно.

— Карали ли сте се при кого да живее Лилиан? — попита полицайката предпазливо.

Сара трепна.

— Мислите, че Габриел я е отвлякъл? — попита тя и погледна Фредрика право в очите.

Стажантката предположи, че бившият съпруг се казва Габриел.

— Нищо не мислим — побърза да отговори тя. — Трябва да проуча всички възможни сценарии… Да се опитам да разбера какво може да й се е случило. Лилиан.

Раменете на Сара леко увиснаха. Жената прехапа долната си устна и се вторачи в земята.

— Габриел и аз… ние имахме… или имаме… своите пререкания. Веднъж преди доста време се карахме за Лилиан. Но той никога не я е наранявал, никога.

Фредрика отново забеляза как Сара дърпа ръкавите на блузата си. Бързо прецени, че тук и сега тя нямаше да разкаже дали е била малтретирана от бившия си съпруг. Фредрика щеше да провери за евентуални жалби в полицията, когато се върнеше в службата. А с бившия съпруг трябваше да разговарят при всички обстоятелства.

— Можете ли да разкажете по-подробно какво се случи на перона във Флемингсберг? — попита Фредрика с надеждата, че е насочила разговора в по-приятна посока за словоохотливостта на Сара.

Жената кимна няколко пъти, без да пророни и дума. Полицайката се надяваше да не започне да плаче, защото трудно щеше да го понесе. В личния си живот успяваше, но не и в професионалния.

— Слязох от влака, за да проведа един разговор — бавно започна Сара. — Обадих се на един приятел.

Фредрика се разсейваше от дъжда. Приятел ли?

— А защо трябваше да слизате?

— Не исках да събудя Лилиан — бързо отвърна червенокосата.

Дори прекалено бързо. При това на полицаите, с които беше разговаряла по-рано, бе казала, че слязла от влака, защото седели в така наречения „тих вагон“.

— Толкова изморена беше — шепнеше Сара. — Често пътуваме до Гьотеборг на гости на родителите ми. Мисля, че се разболява, защото иначе никога не спи през цялото пътуване.

— Разбирам — каза Фредрика и помълча, преди да продължи. — Значи не е било, защото не сте искали Лилиан да чуе разговора?

Сара се предаде почти веднага.

— Да, не исках да го чуе — бавно отвърна тя. — С приятеля ми… срещнахме се съвсем наскоро. Би било глупаво, ако Лилиан разбере за съществуването му още сега.

Защото тогава ще разкаже на баща си, който вероятно пребива от бой майка й дори след развода, тайно си помисли Фредрика.

— Говорихме само няколко минути. Дори по-кратко, струва ми се. Казах му, че скоро ще пристигнем и може да намине по-късно, когато Лилиан си легне.

— Добре, и какво се случи после?

Сара се изправи и въздъхна тежко. По стойката й Фредрика забеляза, че се кани да заговори за нещо, което наистина й навяваше лоши спомени.

— Всичко беше напълно непонятно — вяло продължи Сара. — Толкова шантаво. — Морно поклати глава. — Една жена се приближи към мен. Или по-скоро момиче. Доста високо, слабо, изглеждаше изтормозено. Размахваше ръце и крещеше, че кучето му е болно. Предполагам, че дойде при мен, защото стоях малко по-встрани от останалите на перона. Каза, че с кучето слезли с ескалатора до коловоза, когато то изведнъж се строполило и започнало да се гърчи.

— Да се гърчи ли? Кучето?

— Да. Така каза. Кучето лежало и се гърчело, а тя се нуждаела от помощ, за да го качи с ескалатора. Имах куче допреди няколко години. Наистина забелязах уплахата й. Така че й помогнах.

Сара млъкна и Фредрика се замисли, потривайки ръце.

— А не ви ли мина през ума, че рискувате да изпуснете влака?

За първи път по време на разговора гласът й се изостри, а погледът — пламна.

— Когато слязох, попитах кондуктора колко ще се забавим. Той каза — най-малко десет минути. Най-малко.

Сара вдигна ръце и разпери дългите си тънки пръсти. Десет пръста, десет минути. Леко трепереше. Долната й устна пак заподскача.

— Десет минути — шепнеше тя. — Затова помогнах на момичето да качи кучето с ескалатора. Мислех си, знаех, че трябва да успея.

Фредрика дишаше спокойно.

— Видяхте ли влака, когато тръгна?

— Тъкмо се бяхме изкачили с кучето — поясни с треперещ глас майката. — Тъкмо пристигнахме горе, когато се обърнах и видях как влакът бавно се отдалечаваше от гарата.

Жената дишаше тежко и гледаше полицайката.

— Не повярвах на очите си — една самотна сълза се стече по бузата й. — Беше като във филм на ужасите. Втурнах се надолу по ескалатора, затичах се като луда след влака. Но той не спря. Не спря!

Макар и Фредрика да нямаше деца, думите на Сара силно я разтревожиха. Чак почувства болка в стомаха.

— Служител на гарата във Флемингсберг ми помогна да се свържа с влака. И взех такси за Централна гара.

— Какво се случи с момичето с кучето междувременно?

Сара изтри очи.

— Беше странно. Като че ли просто се забърза нанякъде. Намести кучето върху някаква пощенска количка, останала случайно до ескалатора, и изхвръкна през вратите. Повече не ги видях.

Двете жени се умълчаха за миг, всяка потънала в собствените си мисли. Гласът на майката пръв разчупи тишината.

— Знаете ли, всъщност не се притеснявах кой знае колко, след като се обадих. Беше налудничаво да се шашкам само защото Лилиан ще пропътува сама нищожното разстояние от Флемингсберг до Централна гара.

Сара навлажни устните си и за първи път отприщи плача си.

— В таксито дори се бях облегнала назад. Почивах със затворени очи. Почивах, докато някоя откачалка отвличаше момиченцето ми.

Фредрика разбра, че не е способна да я утеши. Но пряко сили го направи като никога: протегна длан и погали Сара по ръката.

После усети, че дъждът е спрял. Изминал беше още един час от изчезването на Лилиан.

Йелена не си представяше, че ще е толкова сложно да си тръгне от Флемингсберг с автобус.

— Няма да хващаш мотрисата, няма да се качваш в такси, няма да караш кола — бе наредил мъжът за последно сутринта, когато за стотен път прегледаха плана в детайли. — Ще се качиш в автобус. За Шерхолмен^[4], после ще се прибереш с метрото. Разбра ли?

Йелена не спираше да кима.

Как да не е разбрала. При това щеше да даде най-, ама най-доброто от себе си. Поне десетина пъти й подскочи под лъжичката. Надяваше се всичко да е минало както трябва. Нямаше друг начин. Мъжът щеше да се вбеси, ако не успееше да отмъкне детето от влака.

Погледна часовника си. Изминал беше повече от час. Автобусът закъсня, после трябваше да чака и в метрото. Скоро щеше да се прибере и да разбере. Плъзна потни длани по дънките. Никога не можеше да бъде съвсем сигурна дали е постъпила правилно. Не и докато всичко не приключеше с хвалби или порицания. Напоследък почти винаги Йелена постъпваше правилно. Справи се добре дори на уроците по шофиране и на упражненията по правоговор.

— Хората трябва да разбират какво казваш — често повтаряше той. — Говориш неясно. И трябва да престанеш с тези тикове на лицето. Плашещо е.

Беше се борила истински, докато мъжът я признае.

Сега само едното й око леко потреперваше, и то само когато се чувстваше нервна и несигурна. Успокоеше ли се, всичко изчезваше.

— Добре, момиче — бе казал мъжът и я погали по бузата.

Йелена се беше зарадвала вътрешно. Надяваше се да я похвали и сега, когато се прибереше.

Влакът най-сетне стигна нейната спирка. Тя трябваше да положи усилия да не се втурне от вагона и да се спре чак вкъщи. Налагаше се да върви спокойно и дискретно, така че никой да не я забележи. Беше забила поглед в земята и увиваше с пръсти кичур коса.

Изливащият се дъжд навън влоши зрението й. Но нищо, все пак го забеляза. Погледнаха се за части от секундата. Стори й се, че го видя да се усмихва.

Педер Рюд наблюдаваше доста скептично трогателните опити на Фредрика да покаже състрадание. Тя докосна Сара Себастиансон със същата неприязън, с която би докоснала адски противно куче, само защото е на добър приятел. Такива като нея нямаха място в полицията, там човек трябва да може да общува с хора. С всякакви хора. С всички хора. Педер въздъхна раздразнено. Идеята за стаж на цивилни очевидно не беше никак добра.

— Налага се да внесем нови познания в службата — бяха се изказали високопоставени клечки.

Щом се удадеше случай, Фредрика не пропускаше да разкаже какво е учила в университета, но честно казано, на Педер хич не му пукаше. Тя използваше прекалено много и прекалено дълги думи. Усложняваше нещата. Мислеше, а не чувстваше. Чисто и просто във вените й не течеше полицейска кръв.

Педер нямаше друг избор, освен да се възхищава на упоритата съпротива на колегите си срещу мястото, отредено на цивилните в организацията на полицията. И то, без да имат адекватния професионален опит. Без да имат уникалната компетентност, с която могат да се сдобият само ако изучават полицейската професия от „а — бе“. Няколко години в патрулката също не биха навредили. Арести на пияници. Разговори с мъже, които бият жените си. „Доставка по домовете“ на подпийнали младежи и срещи с родителите им. Разбиване на апартаменти с предали богу дух самотни души, започнали да се разлагат.

Педер поклати глава. Едва ли точно сега трябваше да се замисля за некомпетентните колеги.

Той прегледа внимателно информацията, която беше получил от разпитите на персонала на влака. Кондукторът Хенри Линдгрен бе прекалено разговорлив, но имаше нюх към детайлите и нелоша памет. Влакът тръгнал от Гьотеборг в 10:50 часа. В Стокхолм пристигнал с осем минути закъснение в 14:07 часа.

— Аз не отговарях за престоя във Флемингсберг — подчерта Хенри. — Арвид и Нели се заеха с това.

Мъжът печално гледаше влака, който все още не помръдваше от перона. Всички врати бяха отворени и зееха отстрани като големи черни дупки. Повече от всичко на света му се искаше момиченцето да изскочи из някоя от тях. Все едно, че се е загубило, заспало е отново и се е събудило. Но с убеждение, присъщо само на възрастните, Хенри знаеше, че това няма да се случи. Единствените, които влизаха и излизаха, бяха полицаите и криминалистите. Целият перон беше ограден; върху мократа земя продължаваше интензивното търсене на следи.

Буца заседна в гърлото на кондуктора; невъзможно беше да я преглътне.

Педер продължи разговора:

— Казахте, че сте наглеждали детето, какво се случи след това?

Полицаят забеляза как събеседникът му се сви, сякаш за миг остаря, както си стоеше, когато трябваше да разкаже какво го е накарало да се отдели от момиченцето.

— Трудно е да огрееш навсякъде едновременно — започна отчаяно Хенри. — В повечето вагони беше голяма дандания. Неочаквано се наложи да оставя детето, за да отида в трети вагон. Но извиках Арвид по радиостанцията. Високо, няколко пъти, той обаче така и не отговори. Не мисля, че изобщо ме е чул.

Педер предпочете да не коментира реакцията на Арвид. Вместо това попита:

— Значи тръгнахте, без да помолите някого от пътниците да я държи под око?

Хенри разпери драматично ръце.

— Отидох само до съседния вагон! — възкликна той. — И си мислех, да, мислех си, че веднага ще се върна. И се върнах.

Не овладя гласа си.

— Нямаше ме по-малко от три минути, върнах се в мига, в който влакът спря и хората започнаха да слизат. Но тя вече беше изчезнала. И никой не можеше да си спомни да я е видял да става и да тръгва.

Продължи да говори, сякаш някой го е хванал за гушата:

— Но как е възможно? Никой нищо да не забележи?

Педер имаше цял куп отговори на подобни въпроси. Накарайте само десет души да свидетелстват за едно и също престъпление и те ще ви разкажат десет различни версии на случилото се: в каква последователност е станало и с какво са били облечени престъпниците.

Странна в случая бе реакцията на Арвид Мелин. Първо е допуснал влакът да потегли от Флемингсберг, без Сара Себастиансон да успее да се качи, а след това не е отговорил на повикванията на Хенри.

Педер бързо се насочи към пейката, на която седеше началник-влакът. Изглеждаше много нервен. Когато полицаят се приближи, той вдигна поглед и каза:

— Може ли да тръгваме след малко? Имам работа.

Педер се настани до него демонстративно бавно, погледна го и отговори:

— Изчезнало е дете. Какво е по-важно от това, да помогнете да го открием?

Арвид не обели и дума повече, освен конкретните отговори на конкретните въпроси.

— Какво казахте на пътниците, които ви попитаха колко дълго влакът ще остане във Флемингсберг? — Педер беше сериозен, сякаш разговаряше с ученик от гимназията.

— Не си спомням точно — промърмори служителят.

На Педер му се стори, че този почти тридесетгодишен мъж отговаря така, както очакваше да отговорят децата му, когато станат тийнейджъри.

„Къде отиваш? — Излизам! — Кога ще се прибереш? — По-късно!“

— Спомняте ли се, че сте разговаряли със Сара Себастиансон? — отклони мислите си ченгето.

Арвид поклати глава.

— Почти не — отвърна той.

На Педер му се прииска хубавичко да го поразтърси, но началник-влакът продължи:

— Много хора ме питаха едно и също. Мисля, че говорих с нея, с майката на детето. Тя би могла да бъде по-отговорна — гласът му заглъхна и чак сега Педер забеляза колко възмутен всъщност беше. — Може да сме казали, че влакът спира за десет минути, но и никой не е обещавал, че няма да тръгне по-рано. Всички, всички, искат да пристигнат възможно най-бързо. Защо е напуснала перона? Ако беше останала, щеше да чуе, когато извиках по високоговорителите.

Арвид ритна една празна кутия от кока-кола, търкаляща се на земята. Тя се удари гневно във влака и се плъзна по перона.

Полицаят подозираше, че сънят и на Арвид Мелин, и на Хенри Линдгрен ще остане за дълго неспокоен, ако не откриеха момичето.

— Така и не забелязахте, че Сара Себастиансон е останала? — бавно попита той.

— Не, изобщо не забелязах — натърти Арвид. — Погледнах само перона, както обикновено. Беше празен и тръгнахме. После Хенри ми каза, че ме е викал по радиостанцията, но не съм го чул… защото бях забравил да я включа.

Педер вдигна очи към мрачното небе и затвори бележника си.

Набързо щеше да разпита останалия персонал и хората на перона. Фредрика навярно можеше да му помогне, ако беше приключила с майката.

С крайчеца на окото си той забеляза как двете жени си размениха още няколко думи и се разделиха. Сара изглеждаше много унила. Преглътна. В съзнанието му изплува собственото му семейство. Какво щеше да направи той самият, ако някой се опиташе да нарани децата му?

Стисна по-здраво бележника. И се забърза. Трябваше да чуе още доста, а Алекс не обичаше да чака.

Върнаха се в Сградата със служебната кола на Педер. И двамата бяха потънали в собствените си мисли, докато автомобилът се носеше по мокрия асфалт. Паркираха в подземния гараж и продължиха мълчаливо с асансьора към етажа на разследващия отдел. Работеха до колегите от Окръжната и Националната полиция, а и до тези от стокхолмската. Никой всъщност не искаше да го каже на глас, но екипът на Алекс Рехт служеше до голяма степен на двама господари. Или по-скоро на трима. Специално подбраната група от професионалисти с различно образование и опит, на хартия бе част от стокхолмската полиция, но в действителност се изявяваше и на окръжно, и на национално ниво. Политическо решение на нещо, което не би трябвало да представлява проблем.

Фредрика потъна изморена в стола зад бюрото. Нима другаде би могла да разсъждава по-добре? Осъзнаваше колко наивна е била в увереността си, че специалните й познания ще бъдат търсени и тачени в полицейските среди. За нищо на света не можеше да разбере всеобщото и изначално полицейско презрение към висшето образование. Нима наистина беше презрение? Или чисто и просто страх? Тя не можеше да го определи точно. Знаеше само, че не й понасяше.

Пътят й към разследващия екип на Алекс Рехт бе преминал през длъжност на следовател в Съвета за борба с престъпността и през няколкогодишна експертна позиция в социалната администрация. Фредрика беше кандидатствала в полицията, за да обогати практическия си опит.

И нямаше да остане. Все пак се чувстваше спокойна в ситуацията, в която се намираше. Имаше много връзки, вратите на различни институции й бяха отворени. Само трябваше да запази самообладание и не след дълго щеше да се появи нова възможност.

Много добре съзнаваше как я приемаха колегите от полицията. Струваше им се надута и недостъпна. Като човек без чувство за хумор и естествено възприятие.

Не е вярно, мислеше си Фредрика. Не съм студена, просто точно сега съм дяволски объркана.

Приятелите й щяха да я опишат като мила и състрадателна. И изключително лоялна. Но само най-близките й. А ето че сега се намираше на работно място, където се очакваше да се държи доста непринудено. За нея това бе напълно немислимо.

Не беше чак толкова безразлична към колегите си. Просто предпочиташе да ги държи на разстояние.

— Да не би да съм душеприказчик — беше възразила на приятел, поставил под въпрос нежеланието й да влага чувства в работата. — Аз съм следовател. И не е важно каква съм, а с какво се занимавам. Аз разследвам, нека някой друг да утешава. — Иначе край с мен, мислеше си Фредрика. Ако трябва да дарявам всяка жертва с утеха, какво ще остане от мен.

Не можеше да си спомни дали някога е проявявала желание да работи в полицията. Като малка винаги беше мечтала да се занимава с музика, да стане цигуларка. Музиката беше в кръвта й. Мечтите таеше в сърцето си. Много деца надрастват най-ранните си копнежи за това, какви искат да станат, когато пораснат. Но с Фредрика не беше така, нейните стремежи се развиваха и конкретизираха. Заедно с майка си бе преглеждала музикалните училища и двете преценяваха кое би било най-подходящото за нея. Още в началото на гимназията тя беше композирала първите си музикални творби.

Но малко след като навърши петнадесет години, обстоятелствата се бяха променили. Завинаги, както щеше да се окаже. Дясната й ръка бе тежко пострадала в автомобилна катастрофа на път за вкъщи от едно каране на ски и след година рехабилитация бе станало ясно, че няма да устои на усилията във всекидневните часове за свирене.

Добронамерени лекари казваха, че е извадила късмет. Късмет. Чисто теоретично и с проява на здрав разум Фредрика разбираше какво са имали предвид. Беше отишла в планината с приятелка и семейството й. Майката на приятелката й останала парализирана от кръста надолу след катастрофата. Синът починал. Вестниците бяха нарекли нещастието им „Трагедията във Филипстад“.

Но за Фредрика то никога не получи друго наименование, освен Катастрофата, която в мислите си считаше за повратна точна в живота си. Една беше преди, друга бе станала след това. Съществуваше ясна граница между Преди и След. Фредрика се съмняваше в късмета. Все още, почти двадесет години по-късно, тя се чудеше дали някога ще приеме живота си След.

— Толкова други неща можеш да правиш — казваше баба й без много емоции, когато Фредрика изпаднеше в онова ужасно отчаяние, породено от чувството за отнетата й възможност да получи мечтаното бъдеще. — Би могла например да работиш в банка, толкова ти върви математиката.

Родителите й обаче не казваха нищо. Майка й беше концертиращ пианист, така че музиката бе издигната на пиедестал във всекидневието на семейството. Фредрика всъщност беше израснала зад кулисите на многото големи сцени, на които майка й бе свирила и като солистка, и като част от по-голяма формация. Понякога Фредрика също бе превръщана в част от тази по-голяма формация. На моменти й се бе струвало, че попада във вълшебство.

Затова и с майка си бе водила по-ползотворните разговори.

— Какво ще правя сега — беше й прошепнала една вечер преди матурата, без да спре да рони сълзи.

Споделяше с нея като с човек, който обичаше музиката.

— Ще откриеш нещо друго, Фредрика — бе отвърнала майка й и я бе погалила по гърба. — Ти си толкова силна, имаш такава воля и хъс. Ще откриеш нещо друго.

Така и стана.

История на изкуството, музиката, религията. Университетът предлагаше какви ли не курсове.

— Фредрика ще стане професор по история — гордо заявяваше баща й през първите години.

Майка й мълчеше; баща й бе този, който винаги разказваше надлъж и нашир за големите успехи, които си представяше, че ще пожъне детето му.

Но Фредрика не стана професор. А криминалист със специалност „Престъпления срещу жени и деца“. Така и не защити дисертация; след пет години в университета се чувстваше, меко казано, отегчена от теорията.

В очите на майка си можеше да прочете, че не това са очаквали от нея. Никой не предполагаше, че ще напусне академичните среди. Майка й не изрази директно разочарованието си, но не скри и изненадата си. Фредрика толкова искаше да притежава това качество: никога да не се разочарова, само да се изненадва.

Криминалистката знаеше що е то наслада и леност, заблуда и страст. И когато остави принтера да разпечата жалбите за физическо насилие, подадени от Сара Себастиансон срещу бившия й съпруг, се замисли, както неведнъж преди това, защо някои жени остават при мъжете си, които ги бият. От любов и страст? От страх от самотата и отчуждението? Но Сара Себастиансон не бе останала. Не съвсем. Поне според това, което Фредрика прочете в документите пред себе си.

Първата жалба срещу съпруга си Сара подала, когато дъщеря им била на две години. Тя, за разлика от много други жени, беше посочила, че мъжът й никога дотогава не й е посягал. В случаите, когато жената сама подаваше жалбата, се повтаряше една и съща история. Сара нямаше такава. За да направи първото си оплакване, отишла сама в местното полицейско управление с големи синини върху дясната страна на лицето.

Мъжът й отрекъл всички обвинения, дори посочил, че има алиби за вечерта, в която Сара твърдяла, че е малтретирана. Фредрика сбърчи тъмните си вежди. Доколкото можеше да разбере, Сара никога не се е опитала да оттегли жалбата си, както правеха повечето жени. Но и жалбата й не бе довела до повдигане на обвинение. Доказателствата били отхвърлени, защото трима приятели на съпруга й потвърдили, че е играл покер до два часа във въпросната нощ, а после преспал у единия от тях.

След две години Сара Себастиансон бе направила повторно оплакване. В него твърдяла, че междувременно не била малтретирана, но когато Фредрика се зачете в степента на уврежданията и ги сравни с онези от първия път, беше почти убедена, че Сара лъже. Счупена ръка, пукнато ребро, навехнат опашен прешлен. Била и изнасилена. Лицето й останало без поражения.

Изглеждаше невероятно, според Фредрика, мъжът й да не я е докосвал две години и изведнъж жестокостта му да ескалира по описания начин.

И този път не се бе стигнало до обвинение. Съпругът доказал с оригинални билети и с показания на независими свидетели, че е бил в командировка в Малмьо по време на случилото се. Подозрението за престъпление не можело да се потвърди, разследването било прекратено.

Фредрика бе, меко казано, обезпокоена от прочетеното. Някак си не можеше да събере частите на пъзела. Сара Себастиансон не беше направила впечатление на лъжкиня. Никак даже. Не беше разказала за насилието, макар навярно да съзнаваше, че полицията рано или късно ще го разбере, но това едва ли можеше да се нарече лъжа. Документираните наранявания също бяха в най-висока степен действителни и неподправени. Значи бившият съпруг трябваше да поеме вината, но как, по дяволите, бе успял да си създаде алибита? Очевидно беше преуспяващ бизнесмен, дванадесет години по-голям от Сара. Купил ли ги беше? Толкова много?

Фредрика продължи да прелиства разпечатките. Двойката се разделила малко след втория побой и само няколко седмици по-късно Сара се върнала в полицията, за да подаде нова жалба.

Бившият й съпруг не я оставял на мира. Следвал я с колата си, чакал я пред апартамента и пред работата й. Оспорвал с довода, че Сара възпрепятствала всеки негов опит да установи сносен контакт с дъщеря си. Класика в жанра. Продължили така няколко месеца — още жалби за заплахи, безпокойство и тормоз, но повече не я докоснал. Или поне не било написано.

Последното оплакване беше с дата 11 ноември 2005 г., когато, според разпечатка от „Телиа“^[5], й се обадил повече от сто пъти за една нощ. Само в този случай обвинението срещу него можело да бъде доказано. Забранили му да я посещава.

Фредрика се чудеше. По време на разпита Сара беше казала, че са се разделили съвсем наскоро, но от току-що прочетената история излизаше, че не живеят заедно от юли 2005 г., когато Сара беше подала втората жалба за физически тормоз. Какво се е случило от 11 ноември 2005 г. насам? Фредрика прегледа набързо данните в регистъра на населението и въздъхна, когато се натъкна на отговора. Разбира се, бяха се събрали отново.

Времевият порядък беше повече от ясен. На 17 юли 2005 г., две седмици след втората жалба за побой, Сара и Габриел Себастиансон се бяха регистрирали на различни адреси. Без да обявяват развод, просто се бяха разделили. На 20 декември 2005 г., само две седмици след като му бяха забранили да я посещава, се бяха регистрирали отново на един и същ адрес. И от тогава насам ни вест, ни кост.

Фредрика се чудеше как живееха. Каква беше връзката им в момента. Беше разбрала повече от добре, че Сара Себастиансон не искаше бившият или настоящият й съпруг да разбере, че е продължила живота си и е срещнала друг мъж.

Фредрика отгърна нов лист от тефтера си. Възможно най-бързо трябваше да разговаря със Сара за отминалия или продължаващ тормоз.

Без съмнение трябваше да разпита съпруга й, който засега оставаше неоткриваем. А също и новия й „приятел“, както го наричаше тя. Фредрика затвори бележника и забързано излезе от стаята. Останало беше време за чаша кафе преди срещата на разследващия екип за обобщение на фактите около изчезналата Лилиан. Може би Фредрика щеше да успее да се свърже и с майката на Габриел Себастиансон. Навярно тя знаеше къде е синът й.

Алекс Рехт ръководеше доста рутинирано срещата в Лейонкюлан^[6]. Винаги когато се събираха там по работа, Педер чувстваше известно учестяване на пулса. Името на единствената конферентна зала в отдела бе измислено от самия екип. Педер го харесваше и беше напълно убеден, че Фредрика няма пръст в това. Тя бе лишена от подобна фантазия и финес.

Наближаваше шест часът, повече от четири часа нямаше и следа от Лилиан Себастиансон. Като се вземеше под внимание фактът, че беше изчезнала в централната част на Стокхолм, а и крехката й възраст, това бе много време. Без никакво съмнение ставаше въпрос за отвличане. Лилиан беше прекалено малка, за да тръгне сама нанякъде, и при това боса.

— Едва ли трябва да подчертавам, че сме поставени в сериозна ситуация — каза Алекс строго и погледна събранието.

Никой не отговори и той седна зад масата.

Освен него присъстваха Фредрика, Педер и асистентката на екипа Елен Линд. Имаше както представители на патрула, за да докладват за резултатите от издирването в района на Централна гара, така и криминалисти.

Алекс започна с въпроса, докъде е стигнало разследването. Отговорът беше колкото кратък, толкова и разочароващ: доникъде. Почти никой не бе откликнал на мегафонните призиви на гарата, разговорите с таксиметровите фирми също не бяха довели до някакъв резултат.

Техническата експертиза на вагона беше също толкова „постна“.

Вземането на пръстови отпечатъци бе затруднено, не бяха открити и следи, които да показват откъде е излязло момичето. А ако си представеха, че са я носили и дори може би е спяла, когато се е отдалечавала, нещата се усложняваха още повече. Никъде не намериха и капка кръв. Единственото, на което се бяха натъкнали и доказали, беше стъпка от обувка на пода съвсем до мястото на детето.

Алекс слушаше с интерес подадената информация от персонала на влака, че подът се чисти между пътуванията, което означаваше, че намерената следа трябва да е била съвсем прясна. Обувка с номер 46.

— Добре — намеси се припряно Алекс. — Да видим какво ще ни кажат и други пътници от влака. — Изкашля се. — Между другото, медиите научиха ли вече? Все още нищо не съм чул и видял?

Въпросът всъщност беше насочен директно към Елен, прессекретаря на групата. Тя отговори:

— Новината се разпространи бързо по радиото, както пожелахме, и разбира се, в интернет. Телеграфната агенция също пусна съобщение преди повече от час. В новините на Националната телевизия и на Канал четири трябва да имат коментар. Може да очакваме и публикации във всички големи вестници утре сутрин. В съобщението, изпратено до медиите, бе изрично подчертано, че желаем възможно най-бърз контакт с всички, пътували във въпросния влак от Гьотеборг.

Алекс кимна, сравнително доволен. Никак не му беше чужда практиката да се обръща към медиите с молба за помощ. Същевременно знаеше, че поднасянето на фактите можеше да доведе и до катастрофа. Беше краят на юли, дъждовното лято преваляше, милиони шведи бяха в отпуск, в редакциите на вестниците вероятно бе настъпила пълна суша за новини. Не му се мислеше за утрешните заглавия, ако не откриеха момичето до вечерта. А също и за телефонните обаждания. Прекалено много хора си въобразяваха, че точно те притежават информацията, без която полицията няма да се справи.

— Ще изчакаме с пресконференцията — каза замислено Рехт. — Ще изчакаме и с публикуването на снимката. Както знаете, момиченцето е останало без възрастен придружител за много кратко време — продължи той този път към разследващите. — Стояло е без наблюдение по-малко от четири минути. Само минута след спирането на влака кондукторът се е върнал до мястото, но го е заварил празно.

Алекс се обърна към Педер:

— Какво е впечатлението ти от проведените разпити? Какви чувства породиха у теб хората, с които разговаря?

Педер въздъхна и заразгръща малкия си тефтер.

— Не разговарях, така да се каже, с някой заподозрян — отвърна той с провлачен глас. — Никой нищо не е видял, никой нищо не е чул. Момичето просто е изчезнало. Единственият с по-странно поведение е може би началник-влакът Арвид Мелин, който дал знак за тръгване от Флемингсберг и пренебрегнал обажданията на колегата си за съдействие. Но, често казано… Не, не бих си и помислил, че Арвид М-някой си е замесен. Изглежда напълно отнесен, а това със сигурност е улеснило похитителя на Лилиан, едва ли обаче съзнателно е допринесъл за изчезването й. Не ми се вярва, наистина. Няма и съдебно минало.

— Добре — съгласи се Алекс.

Фредрика сбърчи чело.

— Не споделям мнението, че Арвид Мелин е странната птица в тази история. Може ли просто ей така да допуснем, че по чисто съвпадение Сара е изпуснала влака във Флемингсберг? Какво знаем за жената, която я е задържала?

Алекс наклони глава.

— Ти самата какво мислиш? — попита той.

— Естествено, зависи от това, как гледаме на изчезването на момичето. Ако допуснем, че е било планирано и планът е включвал то да пристигне само в Стокхолм, за да бъде лесна плячка, трябва да заподозрем и жената с кучето — отвърна Фредрика.

— Права си — позабави отговора си Алекс. — Но как тогава извършителят е знаел, че и избраният да пази Лилиан ще бъде възпрепятстван да изпълни задачата си?

— Разбира се, че не е знаел — отвърна Фредрика. — Естествено, досетил се е, че Сара Себастиансон ще овладее ситуацията и ще се свърже с персонала на влака, виждайки го да се отдалечава от нея. Но може би е сметнал, че ще е по-лесно да отвлече момичето от някого другиго, отколкото от собствената му майка. Сигурно е щял да го направи дори и в присъствието на Хенри Линдгрен.

— Значи искаш да кажеш, че приоритет номер едно е бил Сара да изпусне влака и затова случилото се във Флемингсберг не е случайно стечение на обстоятелствата? — каза Алекс.

— Точно така — потвърди Фредрика.

— Хммм — измънка шефът.

— Едва ли — намеси се Педер.

Алекс кимаше нетърпеливо към него.

— Струва ми се малко пресилено — каза Педер с колеблива физиономия.

— И каква е алтернативата? — попита Фредрика. — Че всичко е било случайно?

— Каквото повикало, такова се обадило — продължи колегата й поучително.

Стажантката не вярваше на ушите си и тъкмо щеше да възрази, когато Алекс я прекъсна.

— Да обобщим наличната информация и ще продължим с дискусията — предложи той.

После кимна на Педер да продължи.

Той изчака демонстративно няколко секунди Фредрика да започне да протестира, но за негово разочарование тя си замълча. Затова пък звънна мобилният телефон на Елен, което я накара да излезе. От небрежните си бележки Педер започна да информира колегите си за останалите оскъдни факти. Никой не беше обърнал внимание на случилото се във Флемингсберг и никой не беше забелязал Лилиан да напуска влака.

— Разпитите не помогнаха кой знае колко — заяви той и изведнъж се почувства неудобно.

Алекс поклати помирително глава.

— В сегашната ситуация е невъзможно да решим кое е важно и кое — не — въздъхна той. — Фредрика, моля те, запознай ни с историята на Сара и съпруга й.

Фредрика обичаше да прави презентации. Говореше ясно и конкретно и на предишните й работни места винаги я хвалеха. В полицията обаче си мислеше, че всички я смятат за високомерна и прекалено формална.

Тя набързо разказа за впечатлението, което й беше направила майката, и за нейното описание на случилото се във Флемингсберг. Сподели и за собствените си проучвания и теорията си, че съпругът все още е голям проблем.

Алекс, разбира се, взе думата след нея.

— Говори ли с бившия съпруг? — попита той.

— Казва се Габриел и погледнато чисто технически, все още са женени, така че не е бивш, а по-скоро настоящ — започна Фредрика. — Не, не го открих. Живее в малка къща, във вътрешен двор на пъпа на Йостермалм^[7]. Разговарях с майка му точно преди да започне срещата; от нея научих, че е в командировка. Предполагаше, че през целия ден ще е в Упсала. Звънях му, но телефонът му е изключен. Във всеки случай трябва да бъде уведомен за случилото се с дъщеря му, така че му оставих съобщение.

— Как живее той днес? Сам ли? — продължи Алекс и отбеляза нещо в тефтера си.

— Не успях да попитам Сара или майка му. Но естествено, ще проуча.

Алекс размишляваше мълчаливо. Баща, който вероятно не спираше да тормози бившата си съпруга, събуждаше интереса в разследване на изчезнало дете. За да не кажем направо, го взривяваше. Десетилетия полицейски труд подкрепяха подобна безспорна хипотеза.

— Как са уредени родителските права? — попита той Фредрика и се облегна на стола с ръце на тила.

— Според Сара Себастиансон тя и съпругът й не са се карали за това, но бабата не пропусна да подчертае тревогата си, че синът й не се среща с детето по-често. Останах с впечатлението, че е доста информирана за всекидневието му. Например намекна, че вечерта, в която се обадил на Сара сто пъти, бил, по думите й, „направо луднал от безпокойство за момиченцето“. Твърдеше, че Сара завела Лилиан на кратка екскурзия, без да каже на Габриел.

— Значи все пак са се карали за детето, поне преди — бавно заключи Алекс. — Съществуват ли каквито и да било опасения Сара да изопачава истината, да лъже, че мъжът й я тормози и малтретира?

Фредрика отметна решително глава.

— Не — каза категорично тя. — Не виждам такава възможност. Не и с толкова добре документирани телесни повреди.

— Няма ли нещо странно в цялата тази каша? — попита Педер и погледна Алекс, който кимна.

— Как не. Но не мога да определя точно какво.

И впери поглед във Фредрика.

— Разговаря ли с потърпевшата за тази история?

— Не, нямах представа за жалбите й, преди да се върна тук. По-късно тази вечер отново ще й се обадя и ще я попитам.

Някакво тракане наруши тишината, след като Фредрика млъкна. Прастарият климатик не разхлаждаше толкова, колкото шумеше.

— Но както и да е — упорстваше Педер и търсеше с очи подкрепата на Алекс. — Бащата като че ли се оказва най-прясната ни следа, искам да кажа, ако е такъв, какъвто го представя Сара.

Алекс забеляза как лицето на Фредрика се опъна, когато Педер намекна, че Сара Себастиансон може би е излъгала полицията.

— Определено — съгласи се той. — Независимо какво мисли Сара, бащата се превръща в приоритет в това разследване, докато не получим доказателства да го вкараме в графа „безинтересни“.

Фредрика си отдъхна и малко поотпусна рамене. Алекс често я смяташе всъщност за много привлекателна, когато се усмихваше и не излъчваше напрежение. Жалко само, че й се случваше доста рядко.

— Добре — продължи той. — Спомена, че майката си има ново гадже. Представлява ли интерес?

— Все още не знам нищо сигурно за него. Казва се Андерш Нюстрьом, Сара го познава съвсем отскоро, засега знае само кога е роден и къде живее. Не е регистриран на адреса, на който се срещат, а мобилният му номер е без абонамент. Не отговаря на позвъняванията ми, няма и гласова поща.

— Но с що за типове се среща това момиче? Едните я бият, другите едва ги познава — въздъхна Педер и се размърда на стола.

Фредрика го зяпна, но не каза нищо.

Алекс й направи знак да продължи.

— Сара му се обадила от перона и решили да се видят тази вечер, след като Лилиан си легне, което щяло да рече — около девет и половина. Позвъних на трима със същото име, родени в същата година като приятеля на Сара, всички са с чисто съдебно минало. На срещата тази вечер ще науча повече.

— Значи ще се видите още довечера? — учуди се Алекс.

И не успя да продължи, защото Фредрика дискретно започна да ръкомаха от мястото си.

Алекс сподави въздишката си.

— Да? — попита я търпеливо той.

— Жената с кучето — отвърна Фредрика със същото търпение.

— Да? — пак попита Алекс.

Фредрика си пое дълбоко дъх.

— Как се вписва жената с кучето в сценария, ако допуснем, че бащата е отвлякъл момичето?

Алекс се усмихна малко сковано.

— Ако бащата го е направил, то жената с кучето може да се е появила случайно?

Алекс погледна стажантката с изпитателен поглед и после решително каза:

— Няма да забравим жената във Флемингсберг, Фредрика. Но точно сега даваме приоритет на друга информация. Не без основание.

За сетен път той вдигна поглед към групата и се изкашля.

— С удоволствие ще те придружа до Сара — каза и кимна към Фредрика.

Тя мигновено повдигна вежди. Педер също се поизправи.

— Не поставям под съмнение компетентността ти — побърза да поясни шефът, — но все пак може би е добре да споделиш отговорността за тези разпити с още някого. Новото гадже на Сара може да се окаже истинско чудовище и затова имам чувството, че ще е по-добре да отидем двамата.

Педер сияеше насреща му. За момент дори му се стори, че ще го потупа по гърба. Разследването можеше да се превърне в истински кошмар, ако не поддържаха баланса в групата.

От мястото на Фредрика не се чу и звук. Така или иначе, беше излишен, намръщеното й лице достатъчно ясно загатваше мислите й.

Елен прекъсна срещата със силно чукане по вратата.

— Само да съобщя, че централата вече е приела няколко обаждания — кратка бе тя.

— Чудесно — каза Алекс, — чудесно.

Не след дълго, ако детето не се появеше на бял свят, ще трябва да се замисли дали да поиска подкрепата на Националната полиция за преглед на получените съобщения. Засега Рехт сложи край на срещата.

— Напук на шибаните обстоятелства — каза на излизане от стаята той, — все пак трябва да призная, че имам добро предчувствие относно случилото се. Вероятно е само въпрос на време да открием момичето.

Мъжът подготви пакета, пъхна го в дискретна хартиена торба и остави Йелена сама в апартамента.

— Ще се върна по-късно — беше единственото, което й каза.

Йелена се усмихна на себе си. Не я свърташе между кухнята и всекидневната. Внимаваше да не се приближава до банята.

Телевизорът работеше. С няколко кратки изречения споменаха новината за изчезнало от влак дете. Йелена почти се подразни.

Само почакайте, помисли си тя. Скоро ще разберете, че това не е някаква си нищожна новиничка.

Тя нервно прокара пръсти през косата си. Мъжът не би харесал жеста й, щеше да го приеме за доказателство, че не разчиташе на способността му да планира и реализира замислите си. И все пак. Много неща бяха заложени на карта, немислима беше каквато и да била издънка.

Йелена влезе в кухнята с намерението да си направи сандвич. Точно когато щеше да отвори вратата на хладилника, ги забеляза на пода, съвсем под масата за хранене. Кръвта й кипна, пулсът й заподскача. Сърцето й заби толкова силно, че й се стори, че ще се пръсне в гърдите й, когато се наведе и вдигна малките гащички от пода.

— Не, не — шепнеше в паника тя. — Не, не, как можах да го направя?

Мозъкът работеше на автопилот, и то както трябваше. Да се отърве от гащичките, веднага. Инструкциите на мъжа не биваше да се тълкуват погрешно.

Всичките дрехи трябваше да се съберат. Всичките. Доплака й се от страх, когато сви гащичките на малка топка и ги сложи в стара пазарска торба. Дано той не се спре по пътя да прерови пакета. Йелена се изстреля като светкавица от апартамента и се втурна надолу към мазето с боклука на приземния етаж. Вратата заяждаше, както винаги. Тежка беше за отваряне. Йелена открехна единия контейнер и хвърли торбата. На връщане сърцето й щеше да изскочи, тя вземаше по две стъпала наведнъж.

Щом се прибра, тръшна вратата зад себе си и заопипва ключалката. За да не прерасне сърцебиенето в необуздана тревожност, Йелена трябваше няколко пъти да си поеме дълбоко дъх. После заситни към банята и не спря да преглъща, докато не я отвори. Облекчението, когато светна лампата, беше неописуемо.

Поне тук всичко беше наред. Момичето лежеше голо във ваната, където го бяха оставили.

Педер Рюд прелистваше разсеяно малкия си тефтер. Едва разчиташе написаното в него. Той си повя за кратко с бележника, за да се разхлади в душния кабинет, и остави мислите си да се реят свободно. Животът можеше наистина да те изненада по най-неочакван и неприятен начин. Това бе осъзнала майката на Лилиан Себастиансон днес. Педер всъщност споделяше мнението на Алекс: случаят изглеждаше сравнително елементарен за капацитета на разследващия екип.

Звънът на мобилния телефон прекъсна размишленията му. Педер се усмихна, когато видя, че го търси брат му. Джими се обаждаше поне веднъж на ден.

— Слушаш ли ме? — ядосано попита гласът по телефона след размяната на няколко напълно безсмислени изречения.

— Слушам, слушам — побърза да подметне Педер.

Чу тихия смях отсреща, почти като сподавен детски кикот.

— Мамиш ме, Педа, мамиш ме. Не слушаш.

Педер трябваше да се усмихне. Не, не слушаше. Поне не толкова внимателно, колкото обикновено, когато двамата разговаряха.

— Нали ще дойдеш скоро, Педа?

— Да — обеща той. — През уикенда.

— Много ли има дотогава?

— Не, не много. Само няколко дни.

Разговорът приключи както винаги: с големи обещания за целувки и прегръдки и похапване на марципанова торта, когато се видят.

Иначе Джими звучеше добре. Още утре мама и татко щяха да го посетят.

— Можеше да се случи на теб, Педер — не си спомняше колко пъти му беше повтаряла майка му.

Когато беше малък, тя обгръщаше с ръце лицето му, докато говореше.

— Можеше да се случи на теб. Можеше ти да паднеш от люлката онзи ден.

Педер все още имаше много ярки спомени от деня, в който брат му бе паднал от голямата люлка, окачена от баща им на една от брезите в градината. Той си спомняше кръвта, протекла върху камъка, където се беше приземил Джими, силния мирис на прясно окосена трева, брат му, който лежеше върху нея, сякаш е заспал. Педер никога нямаше да забрави как се втурна към него в опит да хване малката му главица, която не спираше да кърви.

— Не трябва да умираш! — беше извикал и си помисли за заека, който бяха погребали в голяма скръб месец по-рано. — Не трябва да умираш!

Донякъде Господ го бе чул, защото Джими остана при тях. Но не остана същият, и въпреки че тялото му растеше толкова, колкото и тялото на Педер, той си беше едно дете.

Педер разгърна отново тефтера. Човек наистина не подозираше какви изненади може да му сервира животът. Все пак Педер вярваше, че знае за това повече от останалите. Не само заради случилото се с брат му, а и поради горчивия опит, натрупал по-късно в живота си. За да не кажем съвсем наскоро. Не му се щеше дори да си помисля за това.

Фредрика го изтръгна от вглъбеността му, когато я чу от коридора.

Преди около седмица, разбира се, поверително, Алекс му беше казал, че й липсват такт и усет към професията. Едва ли би могъл да го формулира по-добре. Тя, честно казано, си беше пълна дупка. При това, изглежда, нямаше и истински мъж до себе си, който хубавичко „да я пооправя“ от време на време, но Педер бе предпочел да не обсъжда това с Алекс.

Странно, но шефът му не се интересуваше от подобен род мисли и коментари. Не искаше да говори за нищо друго, освен за работа. Сигурно след известно време, вече работили по-дълго заедно, щяха да излязат на бира някоя вечер? Нещо му заподскача под лъжичката. Малко полицаи имаха честта дори само да си го помислят — да пият бира с Алекс Рехт.

Педер истински се дразнеше, че Фредрика не виждаше, а затова и не признаваше величието на Рехт сред колегите. С такова скептично изражение си седеше с кокетното сако — между другото, винаги беше със сако — и тъмната коса, сплетена на невиждано дълга плитка, която мяташе като кашмик на гърба си, че на Педер му идваше да повърне. Дразнеше го нещо в позата й, надутото й бърборене, което бълваше и което той не можеше да понася. Не, Фредрика не беше полицай, а така наречена висшистка. Много мисли, малко действия. Нито едно ченге не работеше така.

Педер се ядосваше, че отново са го пренебрегнали заради нея, като не му наредиха да разговаря със Сара Себастиансон. Яд го беше и че никога не разполагаше с допълнително време, което да посвети на работата си. Личният му живот все още отнемаше прекалено много от енергията му, за да му останат сили да действа ефективно.

И все пак. Не се ли криеше убеденост в гласа на Алекс, че случаят с изчезналата Лилиан скоро ще бъде разрешен? Нима беше рядкост мъж, обиден на жена си, да посегне на децата? Следователно изчезването на момиченцето не биваше да се приема като кой знае колко голям или важен проблем. Така че беше разбираемо защо Фредрика трябваше да посети Сара в дома й. Дори беше добре, че се наложи тя, а не той да го прави, защото тя, а не той се нуждаеше от подобряване на познанията си.

Пред себе си обаче едва смееше да признае, че въпреки непрестанната критика, която отправяше към нея, я намираше за изключително привлекателна. Имаше идеална кожа и големи, красиви сини очи. На тъмния фон, без да си криви душата, те постигаха драматичен ефект. Беше с тяло на девойка, току-що навършила двадесет, но фигурата и погледът й загатваха за по-зряла жена. А гърдите — за особено зряла.

Понякога мислите за нея отприщваха перверзното му съзнание. Педер силно подозираше, че студентските съвети и кръчми създаваха истински добри секспартньори. Почти беше убеден, че Фредрика не правеше изключение. Присви устни, когато я видя да минава по коридора. Отклони поглед, щом мимоходом надникна в стаята му. Чудеше се дали беше добра в леглото. Навярно ставаше.

В мансарден апартамент в Йостермалм приключваше напрегнатият работен ден на Фредрика Бергман в компанията на любовника й. От много отдавна тя познаваше Спенсър Лагергрен. Всъщност не обичаше да си припомня общо от колко години, но в редките случаи, когато си позволяваше да го прави, започваше винаги от първата нощ, която бяха прекарали заедно. Тя — на двадесет и една, той — на четиридесет и шест.

Връзката им в действителност беше доста свободна. През изминалите години се беше случвало ту да остане сама, ту да забърше ново гадже. Започнеше ли да се среща с друг, Фредрика се въздържаше да се среща със Спенсър. Доста мъже и жени въртяха по двама едновременно. Фредрика не беше от тях.

Спенсър винаги запълваше празнините и прекрасно го съзнаваше. Със съпругата му Ева се бяха оженили в един слънчев ден преди почти тридесет и пет години и той никога нямаше да я напусне заради друга жена. С Фредрика се срещаха само за една-две вечери през седмицата. На нея това й харесваше. Беше двадесет и пет години по-голям от нея. Здравият разум й казваше, че подобно уравнение е невъзможно. Чистата математика пък й подсказваше, че ако наистина посветеше живота си на Спенсър, ако наистина избереше да живее с него, нямаше да мине много време, преди отново да се окаже сама.

Така че беше доволна да се срещат спорадично и приемаше ролята на втората, а не на първата жена в живота му.

Именно затова и не страдаше, че връзката им не се задълбочава и развива. Ето защо се нуждаеше от Спенсър Лагергрен. Или поне в това се убеждаваше.

— Не мога да извадя тази коркова тапа — каза той със сбърчено чело, борейки се с бутилката вино, която бе донесъл.

Фредрика не му обърна внимание. По-скоро би умрял, отколкото да й позволи да я отвори. Той отговаряше за виното, тя — за музиката. И двамата обожаваха класическата музика. Понякога Спенсър правеше опити да я накара да му изсвири нещо на цигулката, която все още притежаваше. Но Фредрика отказваше.

— Вече не свиря — отсичаше ясно и категорично тя.

И с това разговорът приключваше.

— Може би малко хладка вода ще помогне? — мърмореше Спенсър на себе си.

Сянката му играеше върху кухненските плочки, докато крачеше напред-назад с бутилката. Беше тясно, през цялото време рискуваше да я настъпи по пръстите на краката, застанал на две крачки от нея. Фредрика обаче знаеше, че никога нямаше да го направи. Спенсър не постъпваше така с жените, освен когато изразяваше не дотам съвременните си възгледи във феминистки дебати. А тогава го правеше по брилянтен начин, така че почти винаги приключваше дискусията като победител. Имаше чувство за хумор, излъчваше топлина, беше приятен и начетен, с особен интелект. Всичко това го превръщаше не само в нейните, но и в очите на много други жени, в един много привлекателен мъж.

Фредрика забеляза, че той най-накрая спечели борбата с бутилката под звуците на Шопен в изпълнение на Артур Рубинщайн. Тя се промъкна изотзад и го прегърна предпазливо. Изморена, облегна глава на гърба му, обори чело върху тялото, което познаваше почти толкова добре, колкото своето.

— Умора или изтощение? — попита я тихо Спенсър, докато наливаше виното.

Фредрика се усмихна.

Знаеше, че и той го направи.

— Изтощение — прошепна тя.

Спенсър се завъртя в прегръдката й и й подаде чаша вино. За части от секундата Фредрика докосна с чело и гърдите му, преди да поеме чашата.

— Извинявай, че днес толкова закъснях.

Спенсър каза тихо „наздраве“ и се наслади на първата глътка.

Фредрика не обичаше особено много червено вино, преди двамата да се срещнат. Сега не можеше без него повече от няколко последователни дни. Добрият професор безспорно й беше създал някои лоши навици.

Той нежно я погали по бузата.

— Нали последния път аз закъснях — успокои я Спенсър.

Устните й пак загатнаха усмивка.

— Само че вече е единадесет. Ти изобщо не закъсня толкова при последната ни среща.

По някаква причина — може би от чувство за вина или пък от умора — тя се просълзи.

— Но, скъпа… — започна Спенсър, забелязал блясъка в очите й.

— Извинявай — измърмори Фредрика, — не знам какво ми става. Аз…

— Уморена си — сигурен беше той. — При това мразиш работата си в полицията. А това, скъпа моя, е истински лоша комбинация.

Фредрика отпи от виното.

— Знам — съгласи се тихо тя, — знам.

Спенсър обгърна кръста й с ръка.

— Утре не ходи на работа. Ще останем тук двамата.

Тя въздъхна едва доловимо.

— Изключено е — отвърна. — В момента работя по нов случай. Става въпрос за изчезнало малко момиченце. Затова и толкова закъснях, цяла вечер разпитвах майката и новото й гадже. Прекалено ужасна история, за да бъде истинска.

Спенсър я придърпа по-близо. Фредрика остави чашата и го прегърна с две ръце.

— Липсваше ми — прошепна му тя.

Подобен израз нарушаваше правилата, установени между тях от само себе си, но точно сега Фредрика нямаше сили да спазва всички тези споразумения.

— И ти ми липсваше — измънка Спенсър и я целуна по челото.

Учудена, тя го погледна право в очите.

— Какво съвпадение? — усмихна се той.

Малко след един часа те решиха да се опитат да поспят. Както винаги, Спенсър не срещна особени затруднения. Фредрика не беше чак такава късметлийка.

Широката спалня допираше средата на голямата стена на всъщност единствената истинска стая в апартамента. Като цяло нямаше много мебели: два изтъркани фотьойла в английски стил и една красива маса за шах. Непосредствено до малката кухня се намираше по-малка маса за хранене с два стола.

Апартаментът беше собственост на бащата на Спенсър. Спенсър го беше наследил след смъртта му преди почти десет години. Оттогава с Фредрика се срещаха само там. Логично, тя никога не бе ходила в дома му. Двамата рядко си уговаряха среща на друго място — това се случваше само когато Фредрика дискретно придружаваше Спенсър на някоя конференция в чужбина. Тя подозираше, че някои от колегите му знаят за връзката им, но честно казано, изобщо не й пукаше. При това Спенсър заемаше толкова висок пост, че рядко се конфронтираше с директни въпроси.

Фредрика се сви на кълбо в прегръдката му. Той дишаше тежко във врата й и вече спеше дълбоко. Фредрика внимателно прокара пръст по космите на голата му ръка. Не можеше да си представи живота без него. Подобни мисли бяха неописуемо опасни и тя го знаеше. Но от време на време й минаваха през главата. И то винаги в най-тъмния час на нощта, когато се чувстваше най-самотна.

Фредрика се обърна внимателно по гръб.

Посещението у Сара Себастиансон беше напрегнато, откъдето и да го погледнеш. Естествено, заради самата нея, разбира се. Жената беше напълно неуравновесена. Но и Педер помогна с каквото можа. Щеше да се пръсне от кеф, когато Алекс реши Фредрика да не тръгва сама. Видя го как се изпъчи и как лицето му грейна в пресилено широка усмивка.

Не поставям под съмнение компетентността ти, беше казал Алекс.

Тя обаче знаеше прекалено добре, че го правеше. Очакванията към нея бяха свръх занижени, защото беше жена с висше образование, и то млада. Колегите й мислеха, че дори не знае как работи копирната машина. Фредрика чувстваше раздразнението на Алекс, когато тя се осмеляваше да представя и налага нови тези.

Както когато изказа мнението си за жената във Флемингсберг, например.

На Фредрика й беше трудно да я игнорира от разследването. Беше, меко казано, ужасно, че никой не е накарал Сара да опише непознатата, още по-малко пък да направи фоторобот. В колата, обратно към работата след посещението при майката на изчезналото дете, Фредрика отново беше опитала да повдигне въпроса, но измореният Алекс решително я бе прекъснал.

— Повече от очевидно е, по дяволите, че бащата на детето е истинска откачалка — бе казал възмутено той. — По нищо не личи, че има и други като него в кръга от познати на Сара, които биха искали да наранят детето й или да я заплашат, като й вземат Лилиан. А и никой не е поискал откуп или нещо подобно.

Фредрика отвори уста, за да подчертае, че извършителят би могъл да е някой, с когото Сара не е общувала до момента, или дори не е знаела, че са в конфликт, но Алекс сложи край на разговора:

— Ще ти бъде от полза да уважаваш компетентността и опита, които притежаваме в нашата организация. Издирвал съм изчезнали деца в продължение на десетилетия, така че, повярвай ми, знам какво правя.

Беше се възцарила пълна тишина. Нямаше смисъл Фредрика да упорства.

Тя погледна влюбено спокойното лице на Спенсър. Грубите черти, посивялата вълниста коса. Красив, дори стилен. Без никога да бъде сладникав. Тя беше престанала да мисли как спи толкова добре нощ след нощ, изневерявайки на съпругата си. Предполагаше, че всеки си живее своя живот според взаимното съгласие за лична свобода в брака. Двамата нямаха деца. Или не се бяха постарали да имат. Фредрика не знаеше със сигурност кое беше по-вярно.

Всъщност не трябваше точно на нея да й е толкова трудно да се справи с Алекс Рехт. Не и след четиринадесет години, прекарани с човек, чиито възгледи бяха почти като извадени от машината на времето от средата на ХІХ век. Не и след четиринадесет години с някого, който все още не й разрешаваше да отвори бутилка вино. Фредрика се усмихна тъжно. Все пак Спенсър я уважаваше много повече от Алекс.

— Какво чак толкова ти дава, та не вярваш, че можеш без него? — питаха я приятели, щом се сетеха през годините. — Защо продължаваш да го виждаш, нима ще излезе нещо от това?

Отговорът се променяше с времето. В началото всичко беше невероятно вълнение и страст. Забранено и благотворно за двамата. Приключение. Но после връзката се беше задълбочила в определените рамки. Двамата споделяха общи интереси и ценности. Спенсър постепенно се беше превърнал в нейна опора. Фредрика сменяше градове и държави, за да завърши образованието си и после колебливо да се пробва на различни работни места, а той винаги я чакаше да се върне при него. Независимо дали след по-дълго, или по-кратко влюбване. Превърнеше ли се провалът във факт и картонената кула рухнеше, Спенсър неизменно се появяваше. Винаги горд, но непрекъснато отегчен от брака си и неспособен да напусне съпругата си, която според слуховете имаше собствени забежки.

Безброй много пъти през годините семейното положение на Фредрика бе обсъждано от близките й. Тя знаеше, че е изненадала родителите си не само с избора си на професия.

Нито майка й, нито баща й биха повярвали, че дъщеря им ще остане незадомена до тази възраст. Да не говорим за баба й по майчина линия.

— Все ще намериш някого — казваше тя както винаги и я потупваше по рамото.

Измина доста време обаче, откакто Фредрика го чу за последно. Съвсем наскоро тя бе отпразнувала тридесет и петия си рожден ден с близки приятели в архипелага, а все още живееше без мъж и деца. Сигурно баба й щеше да получи инфаркт, ако научеше, че внучката й понякога споделя леглото на професора си от университета.

Баща й държеше тайни увещателни речи за ценното в това „да си седнеш на задника“, „да не ламтиш за прекалено много“. Едва когато го разбереше, Фредрика щеше, както брат й правеше вече всяка неделя, да заеме мястото си на семейната маса, придружена от собственото си семейство. Година след като навърши тридесет и констатира, че все още е неомъжена (или „сама“, както се изразяваше баща й), тези неделни обеди се превърнаха в такова ментално мъчение, че тя започна да ги отбягва.

Легнала в тъмнината до мъжа, когото вярваше, че въпреки всичко обича, Фредрика знаеше, че в деня, в който роди деца, Спенсър навярно ще се отдръпне. Не защото искаше, а защото децата нямаха място във връзката им.

Отдавна не бяха говорили за това, но след дълги размисли Фредрика все повече започваше да разбира и да приема, че може би няма да открие мъжа, с когото да създаде семейство; затова трябваше да направи друг избор. Не можеше да бави решението до безкрай, трябваше да го вземе. Да има деца, и то сама, или да остане без деца. Тя почувства неочаквана болка в опита да си представи цял един живот, без да стане майка. Направо й се стори несправедливо и неестествено.

Съществуваха няколко варианта. Най-немислимият беше да направи Спенсър баща, като спре да пие противозачатъчни.

По-приемливият — да отиде в Копенхаген и да си купи възможността да стане майка в клиника за оплождане. Най-реалистичният беше да си осинови дете.

— По дяволите, изпрати документите — беше казала приятелката й Юлия преди няколко месеца. — Винаги можеш да се откажеш, да обясниш, че решението е било прибързано. Разполагаш с океан от време да си помислиш; адски се бавят, докато те одобрят. Няма какво да се мотаеш.

Отначало беше приела предложението направо несериозно. При това, подтикващо към един вид капитулация. В деня, в който изпратеше молбата за осиновяване на дете, Фредрика щеше наистина да е загърбила надеждата да създаде семейство по любов. Нима беше стигнала дотам?

Отговорът дойде с мълчанието на Спенсър, когато не отговори на позвъняванията й нито на мобилния, нито в работата. След денонощие, прекарано в мълчание, Фредрика беше започнала да звъни в различни болници. Откри го в кардиологичното отделение на университетската болница в Упсала. Сполетян от тежък инфаркт. Бяха му сложили пейсмейкър. Фредрика плака цяла седмица и после, с ново разбиране за смисъла на живота, тя бе изпратила документите.

Тя го целуна нежно по челото. Спенсър се усмихна в съня си. И Фредрика му отвърна с усмивка. Още не му беше разказала за плановете да осинови момиченце от Китай. Нали приятелката й я бе успокоила: разполагаш с океан от време.

Последното, което си помисли, преди да заспи, беше дали и Лилиан разполагаше с толкова? Дали и тя имаше океан от време, или дните й бяха преброени?

Бележки

[1] Името на стадиона в Гьотеборг. — Бел.прев. ↑

[2] Една шведска миля е равна на 10 км. — Бел.прев. ↑

[3] Един от островите, върху които е разположен Стокхолм и шведската полиция. — Бел.прев. ↑

[4] Квартал на Стокхолм, населен предимно с имигранти. — Бел.прев. ↑

[5] Шведски телефонен оператор. — Бел.прев. ↑

[6] На шведски Lejonkulan — леговището (клетката) на лъва. Така се е наричал първият театър в Швеция (1667–1689). — Бел.прев. ↑

[7] Богат квартал в централната част на Стокхолм. — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Кристина Улсон Пепеляшките (3)

Метаданни

Данни

Пепеляшките

Информация

История

Сваляне / Връзки

Вторник

Кристина Улсон
Пепеляшките (3)