Жената от екрана говореше толкова бързо, че Нора аха да изпусне новината. Беше ранна утрин и апартаментът й тънеше в мрак. Светеше само телевизорът, но щорите бяха спуснати и тя бе почти сигурна, че ако някой стоеше на улицата и надничаше, нищо нямаше да види.

За Нора това беше изключително важно. Знаеше, че е осъдена да се чувства несигурна, но и че с някои малки неща можеше да подобри съдбата си. Едно от тях бе просто да се скрие. Защитените лични данни я правеха по-малко видима, загасената лампа, дойдеше ли вечерта, също й помагаше. Кръгът й от приятели беше ограничен. От роднините контактуваше рядко само с баба си, и то винаги от уличен телефон и винаги от друг град. Харесваше работата си, защото пътуваше доста.

Новината я завари в кухнята. Нора беше отворила вратата на хладилника и си правеше сандвич. Светлина оттам бе достатъчна, за да вижда какво прави, друга лампа не й трябваше.

Гласът на говорителката разцепи тишината и я жегна точно когато се бореше с ножа за кашкавал.

— Шестгодишно момиченце е изчезнало вчера във влака от Гьотеборг за Стокхолм — звучеше монотонно гласът от екрана. — Полицията моли всички, пътували с въпросния влак, тръгнал от Гьотеборг в десет часа и петдесет минути, или намирали се на Централна гара някъде около…

Нора пусна ножа и се втурна към телевизора.

— О, боже мой! — прошепна тя и почувства ударите на сърцето си. — Започнал е.

Нора дочака края на новините, преди да спре телевизора и да потъне в дивана. Думите, които току-що беше чула, бавно се загнездиха в съзнанието й, една по една. Заедно образуваха изречения, а те пораждаха безмилостно ехо от едно минало, което бе направила всичко по силите си, за да забрави.

— Влакът, кукло — нашепваше ехото. — Нямаш представа какви неща забравят някои хора в него и как всички останали не обръщат внимание. Тези, които нищо не забравят, а само пътуват. Защото човек това и прави във влака, кукло. Пътува. Без нищо да забелязва.

Остана на дивана, докато огладня и се сети за сандвича. Едва тогава реши какво да стори. Отново включи телевизора и избра телетекста. В съобщението за изчезналото дете Нора откри номера на полицията. Вкара го в телефона си. Щеше да се обади по-късно. Не от мобилния, разбира се, а от улицата.

Тя погледна предпазливо през щорите. Само да можеше да спре да вали.

Алекс Рехт отвори очи малко след шест, почти час преди да звънне будилникът. Внимателно, за да не събуди съпругата си Лена, той стана и се изниза от стаята към първата чаша кафе за деня.

Утрото озаряваше дома, но слънцето вече се беше наместило зад гъстите облаци. Алекс сподави въздишката, докато пълнеше филтъра с кафе. Не, не си спомняше откога не е имало по-гадно лято. Само след няколко седмици го чакаше остатъкът от отпуска му. Рехт имаше чувството, че просто ще го пропилее, ако времето не се оправи.

Скептичен към прогнозата, Алекс отвори външната врата, видя, че все още не е заваляло, и набързо притича да вземе сутрешния вестник. Разгърна го още преди да влезе. Заглавието за изчезването на Лилиан Себастиансон грабна вниманието му от първата страница. Шестгодишно дете е изчезнало вчера… Чудесно, дори по-големите всекидневници бяха публикували новината.

С кафето и вестника в ръка той се запъти към кабинета през мрачното антре, боядисано в синьо. Лена беше избрала цвета. Алекс се бе примирил.

— Няма ли да се затвори още повече от тъмния цвят? — беше я попитал колебливо той.

— Може би — бе отвърнала жена му. — Но по-скоро ще изглежда добре!

Алекс беше разбрал, че едва ли ще я обори, и бе капитулирал доста бързо. Жребият определи синът му да боядисва и помещението стана прекрасно. И тясно. Но никой не обели нито дума.

Рехт седна зад бюрото в гигантския си стол, приличащ на малък фотьойл на колелца. Беше го наследил от дядо си и никога нямаше да го изхвърли. Алекс потупа със задоволство подлакътниците. Освен че беше красив, столът бе и удобен. Скоро щеше да му празнува тридесетгодишен юбилей. Тридесет години. Толкова дълго бе седял на един и същи стол. А и без стола това си беше доста време. Дори бракът му с Лена не бе толкова дълъг.

Облегнат назад, Алекс затвори очи.

Не се чувстваше отпочинал. Спа неспокойно. За първи път от няколко години сънува кошмари. И колкото и да му се искаше да обвинява времето, той знаеше, че причината се крие другаде.

Рехт беше наясно, че с неговия опит в полицията го смятаха почти за легенда. Общо взето, му се струваше заслужено. Не малко разследвания и случаи бяха минали през бюрото му и повечето в крайна сметка беше разрешил. Никога сам, но много често точно той ръководеше разследването. Така беше и сега. Само че годинките вече му тежаха. Говореше се за намаление на пенсионната възраст на полицаите до шестдесет и една години. Първоначално идеята му се стори тъпа, но сега мислеше различно. Едва ли институция като полицията щеше да се облагодетелства от множество престарели и уморени служители. Трябваше й нова кръв.

Алекс не си спомняше колко съкрушени хора е срещал през годините. Сара Себастиансон бе последната, но тя все още се бореше с истинското отчаяние. Впечатли го начинът, по който жената се опитваше да се държи. Рехт не се съмняваше, че вътрешно майката се разкъсваше от безпокойство и мисли за детето си, но се заставяше да не го показва.

Сякаш си мислеше, че ако само за секунда — една-едничка секунда — покажеше страха, който изживява, земята ще се разцепи под краката й и дъщеря й никога повече няма да се върне. Дори все още не се бе обадила на родителите си.

— Утре ще позвъня, ако Лилиан не се върне дотогава.

Следващият ден настъпи и доколкото знаеше той, Лилиан все още липсваше. Алекс погледна мобилния си телефон. Нямаше пропуснати обаждания, нито пропуснати новини.

Други важни познания трябваше да излязат на преден план, що се отнасяше до изчезването на дете. Повечето жертви, с малки изключения, винаги се появяваха отново на бял свят. Рано или късно. „Късното“ рядко превишаваше няколко дни. Например случаят с изчезналото момченце миналата година на остров Екерьо. Бяха го включили в разследването точно поради многото подобни случаи в кариерата на Алекс Рехт. Малчуганът, май петгодишен, се измъкнал незабелязано от семейната вила, докато родителите му се карали, и после просто избягал толкова далече, че да не може да се върне.

Открили го заспал под един смърч на няколко мили от дома му, извън радиуса, в който предполагали, че ще го намерят. Завели го при родителите му рано сутринта и последното, което Алекс чул на тръгване от вилата, бил поредният лют семеен скандал за това, кой е виновен за изчезването на момчето.

Имаше, разбира се, и случаи, в които трудно можеше да остане равнодушен. Срещал беше деца, подложени на такива гадости, че не приличаха на себе си, веднъж завърнали се отново при родителите си. Алекс си спомняше най-вече едно момиченце, което винаги изплуваше в съзнанието му, щом ново дете изчезнеше. Не се знаело къде било от няколко денонощия, когато наблюдателен шофьор го открил в някаква канавка. Детето останало в безсъзнание повече от седмица, след като най-напред било откарано в болница, без да може да разкаже за подробностите около отвличането си или за случилото се.

Не било и нужно. Раните по тялото ясно свидетелствали за жестокостта на похитителя и въпреки че лекари, психолози и всеотдайните родители направили всичко по силите си, за да го излекуват, нямало лек и думи на земята, които да заличат душевната болка.

Момиченцето пораснало в тъга и униние, винаги встрани от заобикалящия го свят както вкъщи, така и в училище. Проблемът се задълбочавал. То така и не завършило гимназия. Преди да навърши осемнадесет години, избягало от дома си и започнало да проституира. Колко ли пъти не го връщали при родителите му, но то пак изчезвало. Преди да стане на двадесет години, вече порасналото момиче починало от свръхдоза хероин. Алекс си спомняше как бе плакал в кабинета си, когато научи новината.

Снощи беше почувствал неистова нужда лично да се срещне със Сара Себастиансон и затова придружи Фредрика Бергман до дома на майката. Рехт се опасяваше, че колежката му го е приела като доказателство за съмненията в компетентността й. Донякъде беше вярно, но не затова поиска да я последва. Не, просто трябваше да добие по-ясно впечатление за случая. И го направи.

Първо си поговориха малко насаме със Сара; после дойде новото й гадже Андерш Нюстрьом. Проверката на личните му данни не бе намекнала за нищо нередно, но Фредрика все пак го разпита накратко в кухнята, докато Алекс продължи разговора със Сара насаме във всекидневната.

Чутото го обезпокои.

Сара нямаше врагове. Поне, за които да знаеше.

От друга страна, нямаше и особено много приятели.

Майката на изчезналата Лилиан му разказа за тормоза на бившия й съпруг, но това вече не било проблем и тя нито за секунда не вярвала, че той е отвлякъл дъщеря им. Затова предпочела да не споменава за миналото си пред Фредрика по време на първата им среща.

По думите й, тя не искала да отклони полицейското разследване към безполезни следи.

Алекс не повярва на разказа й. Първо й обясни като педагог, без да изглежда директно арогантен, че не й влиза в работата да преценява следите в разследването, доколкото в момента съществуваха такива: а те бяха повече от една. Второ, той не вярваше, че телефонът на бившия й съпруг я оставяше на мира. След кратко увещание жената най-накрая показа ръцете си, които очевидно се опитваше да скрие под ръкавите на блузата. Точно както Фредрика беше предположила, те носеха следи от физическо насилие. Много и без съмнение болезнени, особено на лявата ръка. Кожата беше червено-оранжева, виждаха се белези от мехури, на път да заздравеят. Със сигурност беше изгаряне.

— Опари ме с ютията точно преди да се разделим — бе промълвила Сара с празен поглед, който се опитваше да задържи някъде зад гърба му.

Алекс внимателно хвана ръката й и каза тихо, но отчетливо:

— Трябва да докладвате в полицията, Сара.

В този миг жената обърна глава и го погледна право в очите.

— Тогава го нямаше тук.

— Моля?

— Не сте ли чели докладите? Никога не е тук, когато се случи нещо подобно. Винаги се намира някой, който да разкаже, че е бил другаде.

И отново бе отклонила поглед зад него.

Раните на Сара Себастиансон го жегнаха здраво. За голямо разочарование и обезпокоение бившият не се бе обадил нито веднъж. За втори път в рамките на един ден Алекс изпрати патрулка до дома му и получи един и същ отговор: все още било тъмно и никой не реагирал на почукванията. Фредрика щеше отново да телефонира на майка му на следващия ден, а и в службата му също. Някой трябваше да знае къде е.

Седнал в стария стол на дядо си, Алекс чувстваше как гневът се надига у него. Имаше няколко основополагащи правила, с които беше израснал и които се беше научил да съблюдава в почти петдесет и пет годишния си живот. Никога не посягай на жени. Никога не посягай на деца. Бъди честен. Грижи се за по-възрастните.

Алекс потръпна, когато се сети за раната от изгарянето.

Защо някои хора се държаха така с близките си?

Той се възмущаваше от политическия вятър, който духаше в страната, в дискусиите на тема „мъжкото насилие над жените“. Други подобни формулировки бяха направо немислими. Например веднъж негов колега беше казал на една конференция: „Склонността на имигрантите да не следват закони, наредби и правила, струва на обществото огромни суми“. Този израз му костваше работата. „Не може да се говори така“, разсъждаваха висшестоящите, „хората ще си помислят, че всички имигранти избират да живеят извън обществените норми, а това не е вярно.“

Не, мислеше си Алекс, не беше вярно. Точно както и че всички мъже бият жените си. А и че всички родители бият децата си. Някои мъже бият жените си. Много други обаче не го правят. Ако не се разсъждаваше така, проблемът никога нямаше да бъде разрешен.

Снощи нямаше основание за среща на екипа. Рехт разговаря с Педер и му докладва за положението, след като с Фредрика тръгнаха от апартамента на Сара. Алекс не беше нито глупав, нито можеше да бъде заблуден лесно. С почти детинска усърдност Педер се опитваше да му покаже колко е старателен. Рехт се притесняваше, че това ще му направи мечешка услуга в напрегната ситуация. Същевременно не искаше да го спира. Задоволството на Педер от работата му беше за пример, а и той влагаше толкова много енергия.

Щеше да бъде приятно, ако и Фредрика покажеше подобни качества, мислеше си Алекс.

Погледна часовника. Наближаваше седем часът. Трябваше да се облича и да поема към града. Беше привилегия да живее на остров Ресарьо: толкова близо до града и все пак достатъчно далеч. Не би заменил вилата за нищо на света.

Истинска находка, бе казала любимата му Лена, когато я купиха преди няколко години. Алекс стана от стола и се върна в кухнята през същия син коридор. Влезе под душа, а миг по-късно първите сутрешни капки дъжд започнаха да барабанят по перваза.

Почти на всеки час имаше влак от Гьотеборг за Стокхолм. Родителите на Сара Себастиансон бяха избрали да тръгнат още в шест часа. Едва ли беше първото им пътуване по спешност от едното до другото крайбрежие, но определено поводът бе един от най-сериозните. Много пъти се бе налагало набързо да зарежат дома и работата си, за да се грижат за Лилиан, докато Сара се опитваше да излекува физическите си наранявания. Родителите й не отстъпваха от отказа си да имат вземане-даване със зет си още след първия побой. Те по всякакъв начин се опитваха да вдъхнат сили на дъщеря си, да я накарат да стои далеч от него. Молеха я да се върне на западното крайбрежие. Но тя постоянно отказваше. Нямало да позволи на Габриел да съсипе живота й, беше им обяснила веднъж. Сара бе напуснала Гьотеборг преди петнадесет години и никога нямаше да се върне там. Никога. Сега живееше в Стокхолм.

— Но, скъпа Сара — беше казала майка й със сълзи на очите, — ами ако те пребие? Мисли за Лилиан, Сара. Какво ще стане с Лилиан, ако умреш?

Но Сара не се размекваше от сълзите на майка си и продължаваше да отказва.

Беше ли постъпила правилно?

Седнала до кухненската маса първата сутрин след изчезването на дъщеря си, тя се питаше дали е допуснала огромна грешка, толкова голяма, че да не може да се опише. Сара се чудеше дали наистина Габриел е отвлякъл Лилиан. Дявол знае какви ги вършеше този мъж.

Той никога не бе посягал на Лилиан, но колко пъти момиченцето се е събуждало в някоя съседна стая от вика от болката на майка си. Понякога малката ставаше от леглото и разплакана тръгваше към мястото, откъдето е чула виковете.

Все още сцената беше пред очите на Сара: тя лежеше на пода, неспособна да се изправи от болка от ритниците на Габриел. А той вбесен, се беше надвесил над нея. И изведнъж тънкото гласче на Лилиан:

— Мамо. Татко.

Габриел се бе обърнал като в транс.

— Нима — прошепнал бе той — малката любимка на татко е будна?

Беше пресякъл набързо кухнята, вдигна детето и го изнесе от стаята.

— Мама просто падна много лошо, скъпа — беше го чула Сара да казва. — Ще я оставим малко да си почине и пак ще стане като нова. Искаш ли да ти прочета приказка?

Сара беше изкарала основен курс по психология в университета и знаеше, че много от мъжете, които биеха жените си, горчиво съжаляваха след това. Но не и Габриел. Той никога не се извини, дори не си даде вид, че случилото се по някакъв начин е ненормално или погрешно. Напротив, гледаше раните и синините й с такава неприкрита неприязън, че й се искаше да умре на място.

Границата на изтощението беше съвсем близо. Нощта, тази първа нощ без Лилиан, й се стори безмилостно дълга.

— Опитайте се да си починете — беше я посъветвал Алекс Рехт. — Знам, че ви звучи невъзможно, но всъщност точно сега най-добре ще помогнете на Лилиан, ако сте силна. Защото, когато момиченцето се върне, ще има нужда от отпочиналата си майка, която да се грижи за него. Нали?

Сара се бе опитала да послуша съвета му. Да поспи. Да се подготви за завръщането на дъщеря си. Хвана се като удавник за сламка за последната му фраза: „Защото, когато момиченцето се върне…“. Не ако момиченцето се върне, а когато момиченцето се върне.

Легнала в леглото, Сара бе разбрала почти веднага, че е допуснала грешка, като отпрати Андерш вкъщи.

Тя чувстваше оставането му при нея като предателство към Лилиан; сякаш присъствието му по някакъв начин щеше да намали шансовете на дъщеря й да се върне. В два часа сутринта Сара позвъни на родителите си. Баща й остана безмълвен; тя го чу да диша в телефона.

— Винаги сме знаели, че ще загубим едната от двете — най-сетне каза дрезгаво той. — Бедата беше неизбежна с този зъл човек в живота ви.

След тези думи Сара изпусна слушалката и се свлече на пода. Разплакана, тя драскаше с нокти по паркета в кухнята.

— Лилиан — ридаеше Сара, — Лилиан.

Някъде отзад, от слушалката, долавяше отчаяния глас на баща си.

— Веднага тръгваме, Сара. Веднага тръгваме с майка ти.

Сара обгърна с ръце чашата с кафе. Беше приятно, че независимо от лошото време, все пак се развидели доста рано. Тя спа по-малко от час. Опитваше се да се убеди, че това не я правеше лоша майка. Нима майка, която изобщо не се безпокоеше, трябваше да бъде по-лоша от тази, която се безпокоеше прекалено много. Сара се изненада от собствените си мисли. Наистина ли съществува граница на гнева, ако детето ти изчезне? Надяваше се, че не. Молеше се да не е така.

В този миг звънецът на вратата прониза тишината. Сара тъкмо беше спряла радиото. Тя чу новината за изчезването на дъщеря си и по телевизията, и по радиото. Като че с думите си говорителката я беше завила с голямо, топло одеяло. На някого му пукаше. Някой искаше да помогне да открият детето й. Но след третата или четвъртата емисия одеялото се беше превърнало в примка на шията, постоянно напомняща за липсата на Лилиан, за която Сара знаеше прекалено добре.

Отново входният звънец.

Тя се замисли. С бърз поглед към часовника видя, че наближава осем и половина. Беше говорила с дежурния полицай час по-рано и той я информира за развитието на случая.

Все още нямаше новини.

Сара надникна предпазливо през шпионката с надеждата да види Фредрика Бергман или Алекс Рехт. Но не бяха те. Вместо тях стоеше мъж, който приличаше на пощальон. И носеше някакъв пакет.

Учудена, тя отвори вратата.

— Сара Себастиансон? — попита непознатият.

Тя кимна. Помисли си, че навярно изглежда ужасно: изморена и изтерзана, в положението, в което се намираше.

— Имам пратка за вас — рече непознатият и й подаде пакета. — Доставка в дома ви, а не в някоя поща. Един подпис, моля?

— Добре — отвърна несигурно Сара и пое пратката. — Благодаря!

— И аз ви благодаря! — усмихна се мъжът. — Приятен ден!

Сара не си направи труда да отговори на последното му пожелание, вместо това дръпна вратата и я заключи. Внимателно разтърси пакета. Беше съвсем лек. Нищо не се чу, докато го клатеше. Липсваше подател. Кутията беше достатъчно голяма, за да побере едно устройство за дискове или нещо подобно. Сара я обърна и я завъртя. Първо плахо, после по-решително.

— Незабавно трябва да се обадиш в полицията, ако се случи нещо неочаквано и непредвидено — беше я предупредил Алекс Рехт снощи. — Трябва да докладваш всичко, Сара. Странни телефонни разговори или странни позвънявания на вратата. Дори и да не ни се вярва, може да става въпрос за чисто отвличане на Лилиан, а в такъв случай похитителят навярно ще се опита да се свърже с теб.

Застанала с пакета в ръце, Сара се замисли дали това бе нещо необичайно. Родителите й щяха да пристигнат всеки момент, дали да не ги изчака?

Може би от недоспиване, или подтикната от отчаяние и любопитство, тя реши, както си стоеше, веднага да отвори пратката. Внимателно я сложи на кухненската маса и приближи мобилния телефон.

Щеше да отвори пакета и после да се обади на Алекс Рехт или на Фредрика Бергман. Ако изобщо имаше защо. Можеше да е нещо, което е забравила, че е поръчала.

Сара разкъса тиксото, което съединяваше горната част. Обви с пръсти ъглите и ги дръпна нагоре. Показа се подложка от парченца стиропор под формата на сърчица. Сара сбърчи чело. Какво ли беше това?

Тя размести внимателно сърчицата. Отначало не видя какво са й изпратили. Очите търсеха нещо познато, за да могат да разберат. Коса. Средно дълги и къдрави, кестеняви кичури. Онемяла, Сара ги погали, после забеляза и какво лежеше под тях. На мига разбра чия коса държеше в ръцете си и нададе животински вой. Не спря, докато родителите й не пристигнаха малко по-късно и не се обадиха на полицията и на Бърза помощ. Тогава крясъците, които вече я бяха накарали да прегракне, преминаха в объркано и бездънно в отчаянието си ридание. Защитната стена, която така усърдно беше издигнала срещу все по-влудяващата я паника, беше рухнала. Какво бе сторила, за да заслужи всичко това? Какво, за бога, бе сторила?

Родителите на Сара Себастиансон алармираха полицията малко след девет сутринта. Алекс Рехт беше уведомен незабавно за спешния разговор и заедно с Фредрика Бергман пое с бясна скорост към апартамента на Сара. С неприкрито задоволство стажантката забеляза леката унилост на Педер, задето тя, а не той трябваше да отговори на повикването.

Алекс и Фредрика изпратиха картонената кутия с отблъскващото съдържание на Националната криминално–техническа лаборатория в Линшьопинг и се върнаха в Сградата. И двамата намериха известна утеха в тишината, възцарила се в колата по време на краткото пътуване от Сьодермалм до Кунгсхолмсгатан. Плъзнаха се по Западния мост и под тях се разкри Стокхолм — почти потънал в есенен мрак. Надвесилите се над столицата облаци се оглеждаха във водната шир под тях.

Фредрика си мислеше, че оцветяват водата в сиво, което донякъде разваляше иначе прекрасната гледка.

Алекс се изкашля:

— Моля? — попита Фредрика.

Той я погледна и поклати глава.

— Нищо не съм казал — тихо отвърна Рехт.

Трябваше да мине известно време, преди той да си признае, че е шокиран от току-що видяното. Пакетът превръщаше случая от на пръв поглед рутинно разследване на двама възрастни, преживели тежък развод, в който общото им дете неизбежно беше буфер, в разследване, чиято развръзка все повече се заплиташе.

Лудата паника на Сара Себастиансон, завладяла целия апартамент, съвсем не му спести напрежението, а виковете през сълзи на майката, целящи да успокоят дъщерята, бяха още по-стресиращи. Алекс успя веднага да констатира, че Сара Себастиансон се намираше отвъд границата, до която човек чисто и просто можеше „да се успокои“. Стори му се най-разумно да изчака линейката и после, след успокоителна инжекция, да провери съдържанието на кутията.

От реакцията на Сара бе разбрал, че косата е на Лилиан. Или поне приличаше на нейната. Анализите щяха да го установят най-точно. Под косата се намираха дрехите, с които дъщеря й е била облечена, когато е изчезнала. Дълга до коляното зелена пола и малка бяла тениска със зелено-розова картинка на гърдите. Имаше и два ластика за коса. По незнайна причина бельото липсваше.

Алекс се почувства зле, когато видя дрехите. Някой трябваше да я е съблякъл. От всичките малоумници най-много го отвращаваха онези, които посягаха на деца.

Нямаше петна от кръв или каквито и да било други следи по дрехите. Поне не видими, но това, разбира се, щеше да се изследва внимателно в лабораторията, която щеше да провери и за евентуални чужди секрети по тях.

Алекс си мислеше, че разбира много добре какво се целеше с доставката на пакета. Някой искаше хубавичката да сплаши Сара. Съдейки от истеричната й реакция, подателят беше пожънал успех. По-нататък Рехт щеше да я разпита както за пакета, така и за доставчика му, но в състоянието, в което се намираше майката в момента, всички форми на разговор и разпит бяха немислими.

Скоро, помисли си Алекс. Скоро.

Стисна здраво кормилото, здраво.

— Разбра ли нещо от позвъняването в службата на бившия съпруг? — попита той Фредрика.

Тя се сепна.

— И да, и не.

Поизправи се на седалката. Беше търсила работодателя на Габриел Себастиансон по-рано сутринта.

— Според работодателя му Габриел Себастиансон в момента е в отпуск и никой не знае къде се намира. Не е на работа от понеделник.

Алекс си подсвирна.

— Интересно — рече той. — Особено след като очевидно не е казал на бившата си съпруга, макар да имат дете. При това не беше ли уведомил възрастната си майка, че е в командировка?

— Точно така — потвърди Фредрика. — Поне тя така ми обясни. Но, честно казано, старицата не ми направи особено добро впечатление.

Алекс сбърчи чело.

— Какво имаш предвид?

— Независимо от твърденията й, че той й е казал за командировката, това не означава директно, че казва истината. Толкова е предана на сина си, че навярно не би се противила кой знае колко, за да излъже заради него.

Полицаят се замисли над думите й. Бяха близо до службата. Фредрика се чудеше как така винаги се возеше и никога не шофираше, когато пътуваше с колегите си мъже. Вероятно дори и това беше, защото не е завършила Полицейската академия; тя никога не беше карала патрулка и затова я считаха за лош шофьор.

— Отиди в дома й — строго нареди Алекс, като напълно забрави да отпразнува мига, в който Фредрика за първи път призна, че е действала под напора на чувствата. — Виж се с майката на бившия съпруг. Само за кратко.

— Добре — каза Фредрика.

Двамата минаха през вратите на гаража и продължиха надолу през тунела.

— Все още ли обсъждаме само вероятността бащата да е отвлякъл момичето? — тихо попита Фредрика, страхувайки се, че отново ще събуди гнева на шефа си, задето поставя под съмнение работните му хипотези. — Един баща ще скалпира ли собствената си дъщеря и ще изпрати ли косата на майка й?

Въпросът й го накара да се замисли за раната от изгаряне с ютия върху ръката на Сара Себастиансон.

— Нормалните бащи не постъпват така — отвърна сухо Алекс. — Но Габриел Себастиансон не е нормален баща.

Педер Рюд се чувстваше разочарован. Спешното позвъняване от дома на Сара Себастиансон изненада напълно целия разследващ екип и точно тогава — в кулминацията на ситуацията — повикаха Фредрика, а не него. Той трябваше да продължи да приема обажданията на гражданите. Струваше му се недостойно и много изнурително да прахосва време за нещо толкова маловажно в сравнение с посещението при майката на отвлеченото дете за нов разпит.

Несъмнено му помогна аналитикът Мац Далман от Националната полиция, прикрепен към разследващия екип по настояване на Алекс веднага след разговора с родителите на Сара. С неговите практически методи лесно можеше да се отсее ценната информация. Беше елементарно например да се изясни кои обаждания касаеха по-ранен час. Всички, които твърдяха, че са видели Лилиан Себастиансон на Централна гара в два без петнадесет, можеха автоматично да се изключат, тъй като по това време тя все още не е била изчезнала. По-късните обаче бяха по-нелепи. Жена, пътувала със същия влак, твърдеше, че забелязала нисък мъж да носи спящо дете на перона. Но ако похитителят носеше обувки номер 46, то със сигурност не беше прекалено нисък. По-скоро обратното. Разбира се, в случай че стъпките изобщо имаха нещо общо с изчезването на Лилиан.

Педер се облегна на стола зад бюрото си и въздъхна отчаяно. И нощта не беше преминала кой знае колко забавно. Прибра се към десет, макар да си бе казал, че ще се прибере по-рано; Юлва седеше на кухненската маса и пиеше чай. Тя стоеше вкъщи по цял ден, но Педер все я заварваше седнала и изморена. Незнайно защо, това го подразни, трябваше да се овладее, за да не каже нещо грубо и злонамерено. Заповтаря си същата мантра, която непрестанно се въртеше в главата му през последните десет–единадесет месеца:

Тя е уморена и болна. И такава ще си остане. Ако сме спокойни и предпазливи, може би ще се подобри. Всичко може да се промени единствено към добро.

Само преди почти година Педер се числеше към онези, които истински се наслаждаваха на живота си — във всяко едно отношение. Според него друго не можеше и да бъде, ако човек се радваше на добро здраве и беше доволен от всекидневието си. Ходенето на работа му доставяше удоволствие. Нямаше повод да се оплаква, кариерата му най-сетне бе започнала да се раздвижва, с Юлва се разбираше прекрасно, стопляше го мисълта за семейството, което бяха на път да създадат. Беше чисто и просто един уверен, обикновен, позитивен и хармоничен човек. Щастлив и себераздаващ се. Поне за такъв се смяташе той самият.

Обратът настъпи с раждането на близнаците — две момченца. Животът такъв, какъвто го познаваше Педер, изчезна и никога повече не се върна. Децата веднага бяха сложени в кувьоз, а Юлва потъна в непрогледен мрак, наричан родилна депресия. Битието на Педер се промени: изпълни се с тревога и безпокойство, с лекарства и продължителни болнични, с постоянни разговори с майка му все по-често да наглежда децата. При това се налагаше да оцелее в това безкрайно тъжно всекидневие с пълната липса на секс. Рюд чувстваше инстинктивно, че нито се е молил, нито заслужаваше подобно съществование.

— Юлва е толкова депресирана, че не изпитва нужда за физически контакт с теб — меко му обясни възрастният лекар. — Трябва да проявиш търпение.

И той наистина го прояви. Опитваше се да мисли, че жена му е безнадеждно болна, почти както мислеше за Джими и невъзможността да се подобри. Педер и майка му, която не биваше да бъде забравяна, въртяха цялата къща. Юлва проспа септември, октомври и ноември. Плака през целия декември, освен на Бъдни вечер, когато се беше стегнала заради семейството. През януари се чувстваше малко по-добре, но той трябваше да продължава да бъде търпелив. През февруари депресията пак я налегна и остана тъжна до края му. През март отново се пооправи, но тогава вече беше прекалено късно.

Сьодермалмската полиция, към която Педер се числеше по онова време, организира голямо пролетно тържество и той прекара половината нощ в прегръдките на колежката си Пиа Нурд.

Чудесно облекчение. Изправящо косата от грях. Вбесяващо непростимо. И все пак — в света на Педер — напълно разбираемо.

По-късно се разкайваше жестоко. Но постепенно, в такт с подобряването на Юлва и нарастването на деня, той започна да си прощава. Заслужил беше малка физическа наслада там и тогава след кошмарния период, който беше преживял. Доста солидарни колеги, които знаеха тайната му, го подкрепяха. Намираха го за естествено да изневерява. Не прекалено често, но понякога. Съжаляваха го и му отреждаха по-добра съдба. Та той, мамка му, нямаше още тридесет и пет години. Срещна се с Пиа още няколко пъти. Но белята вече беше станала.

Меракът му обаче рязко сепна, когато тя му зададе въпроса дали смята да напусне Юлва. Нима беше напълно луда? Да напусне Юлва заради някаква си разгонена колежка? Пиа очевидно не разбираше какво е важно в живота, мислеше си той, и я разкара с едно съобщение по телефона.

Малко след това получи повишение, напусна патрулната полиция и стана криминален инспектор доста преди много други. Включиха го в почти легендарния екип на Алекс Рехт и Педер напълно потъна в новата си служба. Вкъщи Юлва, за негова неприкрита радост, започна да говори за живота, който ги очакваше през есента, когато той щеше да си вземе отпуск по бащинство, а децата по-късно щяха да тръгнат на детска градина. Дори всички заедно прекараха последната седмица на май в Майорка. Там той се люби с Юлва за първи път от десет месеца, а после нещата бавно започнаха да се връщат към нормалното им състояние. Или поне нормалното за Педер.

— Само не бързай — предупреждаваше го майка му. — Юлва е все още уязвима.

Всъщност искаше му се да я поправи, че жена му се намираше все още на границата на неузнаваемостта, но седмицата в Майорка му вдъхна нова надежда. Юлва бавно започна да разкрива познатите му страни. Ако й разкажеше за Пиа Нурд, всичко щеше да рухне отново, разсъждаваше Педер. Пък и не заслужаваше ли и той малко да се позабавлява.

Сега вече беше краят на юли. Два месеца след Майорка. Педер все още пазеше телефона на Пиа, в случай че отново залинееше. Надяваше се да не му се налага да го използва, но човек никога не знаеше.

На моменти просто не можеше да приеме кризата в живота си и тогава чашата преливаше. Вечерта, когато прави секс с Пиа, се чувстваше точно по същия начин. Проблемите обаче не стихваха, дори в онази нощ беше възникнал още един.

— Досега ли работи? — попита го Юлва.

Педер изтръпна. Какво чуваха ушите му? Нима това беше обвинение?

— Да, едно дете е изчезнало.

— Видях — продължи жена му, като вдигна поглед от чашата за чай. — Не знаех, че си зает с този случай.

Той си взе бира от хладилника и чаша от шкафа.

— Детето изчезна този следобед и оттогава участвам в разследването. Затова научаваш точно сега.

Студената бира охлади дланта му, когато Педер напълни чашата.

— Можеше да се обадиш — не се отказваше Юлва.

Той се ядоса.

— Но аз се обадих — процеди й през зъби и отпи една глътка.

— Да, в шест — рече уморено жена му. — И каза, че ще закъснееш, но най-много до осем. А сега вече е десет. Не разбираш ли, че се притесних?

— Не мислех, че те интересува къде съм — сухо отвърна той и съжали в същата секунда.

Понякога, когато беше изморен, изръсваше някоя подобна глупост. Засече погледа на Юлва над бирената чаша и забеляза сълзите, напиращи в очите й. Тя стана и излезе от кухнята.

— Юлва, за бога, извинявай — извика след нея Педер.

Извини й се тихо, за да не събуди децата; трябваше да й върне доброто настроение. Винаги се налагаше да задоволява нечии чужди капризи пред своите.

Сега седеше зад бюрото, разяждан от тревога и гузна съвест. Честно казано, когато се прибра, Педер изобщо не разбра какво чак толкова лошо се е случило. Та нали й се обади. Не позвъни отново само защото не искаше да събуди децата. Или поне се опитваше да се убеди, че точно това е причината.

Нощта премина ужасно. Момчетата се събудиха, плакаха и най-накрая се укротиха на спалнята между родителите си. Единият заспа в прегръдката на Педер. Сякаш така се поуспокои.

Докато шофираше към къщи снощи, той се надяваше Юлва да е будна и да желае секс. Сега всичко му се струваше толкова наивно. Случи й се един-единствен път след почивката в Майорка. Едва ли можеше да го сподели с най-близките си приятели в сауната след тренировката по хокей с топка в четвъртъците.

Мамка му, колко унизително, мислеше си Педер. Да не прави секс със собствената си съпруга.

Но унижението беше само в главата му, със сигурност.

Юлва беше най-жизнерадостният човек, когато се срещнаха преди шест години. Тогава за нищо на света не можеше да си представи, че един ден щеше да я мами. Едва ли обаче ставаше дума за предателство, когато въпросният човек не желаеше секс почти една година. Една година беше много дълго време в представите на Педер.

Юлва, Юлва, къде изчезна, по дяволите?

Номерът на Пиа Нурд тръпнеше в телефона му.

Тя със сигурност щеше да поиска да се срещнат, ако само се обадеше и звучеше наистина приятно, а и се разкаеше, че са скъсали. Педер се поизправи на стола. Наложеното му въздържание го влудяваше, говореше си наум. Ставаше безразсъден и обезсърчен. Щеше да работи по-добре, ако се разсееше малко.

Непохватно извади телефона. Изчака няколко сигнала, докато тя отговори.

— Ало.

Дрезгав глас, топли спомени. Безумни спомени. Педер рязко затвори телефона. Преглътна с усилие и прокара пръсти през косата си. Трябваше да се стегне. Не беше най-подходящият момент отново да загуби почва под краката си. Просто не биваше да го прави. Вместо това реши да се обади на Джими, за да провери как се чувства той.

В този момент Елен, асистентката, подаде глава през вратата.

— Алекс се обади и каза да се погрижиш снимката на момичето да стигне до медиите за разпространение. Така и не са я получили вчера.

Педер веднага се изправи.

— Разбира се, няма проблем.

Алекс Рехт се чувстваше стресиран, когато отново събра екипа след посещението при Сара Себастиансон. Стъпката от обувка номер 46 на неизвестно лице, забелязана до местата на Сара и Лилиан във влака, беше потвърдена. Иначе не разполагаха с никакви други технически доказателства, които да улеснят работата им. Шефът се надяваше, че кутията, изпратена на Националната криминално-техническа лаборатория, ще ги насочи нанякъде.

Същевременно пратката за Сара Себастиансон беше изключително плашеща. Всичко беше така изпипано, че изглеждаше напълно налудничаво. И какво точно целеше?

— Фредрика, опитай се да разбереш от майката на Габриел Себастиансон всичко; всичко, което знае — нареди й сериозно той.

Стажантката кимна стегнато и направи кратки записки в бележника, с който не се разделяше. Алекс нямаше да се учуди, ако един ден се появеше с диктофон в ръката.

— Пакетът променя нещата — отбеляза той. — Сега вече знаем със сигурност, че Лилиан не е изчезнала случайно и не по своя инициатива. Някой, който я е познавал и очевидно е искал да причини нещо лошо на майка й, я държи съзнателно в плен. Досега…

Алекс се изкашля и продължи:

— Все още не сме разговаряли със Сара, но по време на вчерашната ни среща не спомена да има други врагове, освен бившия си съпруг. Докато не получим информация, която да ни отведе в друга посока, например от телефонни обаждания на граждани или нещо подобно, ще работим по тезата, че Габриел Себастиансон е отвлякъл детето.

Алекс закова поглед към Фредрика, която мълчеше.

— Някакви въпроси?

Никой не каза нищо, но Педер седеше неспокойно на мястото си.

— Как върви с телефонните обаждания? — попита го Алекс. — Нещо, което да използваме?

Педер поклати глава.

— Не — измънка той и погледна анализатора от Националната полиция, който също седеше на масата. — Не, не можем да споделим нищо конкретно. Разполагаме с известна информация, но активността няма да се подобри, преди снимката да се появи по телевизията и във вестниците.

Алекс кимна.

— Надявам се вече поне да е изпратена?

— Разбира се — не закъсня с отговора си Педер.

— Добре — избоботи шефът, — добре. Все някой трябва да е видял нещо. Направо не е за вярване никой във влака да не е забелязал как си е тръгнала Лилиан.

Пое си дъх и после добави:

— И естествено, нито дума за пратката до Сара. Само Господ знае какви заглавия ще видим, ако се разбере, че похитителят е скалпирал момичето.

Млъкна за момент. Климатикът ръмжеше и съскаше.

— Добре — добави след малко Алекс. — Следващата среща е следобед, когато Фредрика се върне от посещението при майката на Габриел Себастиансон. Реших да отиде сама, подозирам, че ще получим повече информация, ако въпросната дама не си помисли, че пристига цяла делегация. Педер ще продължи да следи обажданията и да се надяваме, че скоро ще получим становището на лабораторията относно пакета. Педер трябва да се свърже и с куриерската фирма, която го е доставила. Помолих родителите на Сара да направят списък с познатите на дъщеря им. Ще разговаряме с тях в опит да получим информация за местонахождението на Габриел Себастиансон. И днес ни чака много работа.

Срещата приключи и групата се разпръсна. Само асистентката Елен остана още миг да допише нещо в бележника си.

Фредрика Бергман разбра, че майката на Габриел Себастиансон и баба на Лилиан живее на остров Юршхолм, чак когато седна в колата и разтвори картата. Скъпи къщи, просторни дворове, безбройни детски целувки. Тя се замисли за момент, че Сара Себастиансон не изглеждаше да има потеклото на съпруга си.

Фредрика си направи собствена равносметка за първите работни часове. Липсваха й рутина и напътствия. Алекс беше много кадърен и компетентен, никак не й бяха убягнали качествата му. Тя разбираше също много добре всеобхватния му и солиден опит, който на нея й липсваше. Но честно казано, презираше неспособността му да приема нови идеи. Преди всичко в ситуации, подобни на сегашната. „Висящите конци“ продължаваха да си висят, без Фредрика да виждаше конкретни опити да бъдат или „отрязани“, или „завързани“. Предполагаха, може би напълно погрешно, че собственият му баща държи момичето в плен и поради това детето не го грозеше никаква конкретна опасност. Сега знаеха с пълна сигурност, че изчезването на Лилиан не е случайност. Защо тогава Алекс решаваше, че случилото се във Флемингсберг все още не представлява интерес?

И как, по дяволите, можеше да се допусне анализатор от Националната полиция да присъства на срещата, без да получи подобаващо представяне? В разговор с нея и Педер Алекс го беше нарекъл „анализатора“. Толкова необмислено, че Фредрика почти се изчерви. По-късно щеше да поеме нещата в свои ръце и щеше да представи поне себе си.

Не й се искаше да го признае, но наистина шефът й гледаше на нея по по-различен начин в сравнение с Педер само защото беше жена. Преди всичко вярваше, че на нея гледат по различен начин — като на бездетна жена. Да не говорим за изолацията, на която я подлагаше университетското й образование. Там поне имаше допирни точки с анализатора от Националната полиция.

Фредрика мислеше да се обади на Спенсър съвсем набързо, преди да слезе от колата. Но се отказа. Той й беше намекнал, че може да се видят още този уикенд. По-добре да го оставеше да работи на спокойствие, за да може да отдели време и за нея.

— Виждате се само когато той реши — няколко пъти беше повторила приятелката й Юлия. — Кога си можела да се обадиш и просто да предложиш спонтанна среща, както прави той?

Въпроси и твърдения от този род я дразнеха. Условията бяха зададени предварително: Спенсър беше женен, но не и Фредрика. Или трябваше да го приеме заедно с последиците — например, че той винаги щеше да е по-малко достъпен за нея, отколкото тя за него, — или да не го направи. Ако откажеше, трябваше да си потърси друг любовник или приятел. Същото важеше и за Спенсър. Ако не приемеше, че Фредрика от време на време ще има връзка с други мъже и после ще се връща при него, щяха да са се разделили отдавна.

Не ми дава всичко, мислеше си както винаги, но на фона на липсата на друг в момента, ми дава достатъчно.

Връзката им може би не беше стандартна, но беше истинска и практична. И нито унижаваше, нито правеше за смях някого от тях. Взаимно споразумение, което не излъчваше отявлен победен. Дали обаче излъчваше победител — Фредрика не искаше да се задълбочава в подобни разсъждения. Докато сърцето й копнееше, за нея всичко щеше да бъде наред.

Възрастна жена, за която предположи, че е майката на Габриел, стоеше на стълбите, когато тя наби спирачка и спря в края на чакълената площадка за обратен завой пред къщата. Жената й направи знак да свали стъклото.

— Бъдете така добра и паркирайте колата си ето там — каза тя и посочи любезно с дългия си, тънък пръст към свободно място до два автомобила, за които Фредрика предположи, че принадлежат на къщата.

Стажантката паркира и излезе на чакълената площадка. Вдъхна влажния въздух и почувства дрехите си да залепват за тялото. Докато се отдалечаваше от колата към Теодора Себастиансон, Фредрика се огледа несъзнателно наоколо. Градината беше по-голяма в сравнение с останалите, покрай които мина, напомняше на парк, разположен в края на пътя. Тревата беше впечатляващо зелена и приличаше на трева върху игрище за голф. Стена ограждаше цялата градина. Портата, през която влезе, беше единственият отвор. Фредрика се почувства като в затвор, като неканен гост. Големи дървета, чийто вид не разпознаваше, растяха в близост и непосредствено зад фасадата. Незнайно защо, все пак не можеше да си представи, че някога тук са играли деца. На поляната до оградата се извисяваше група чудесни овошки, а малко по-нататък, близо до мястото, където стажантката паркира колата си, се намираше оранжерия с необичайни размери.

— По принцип напълно задоволяваме нуждите си през лятото, що се отнася до зеленчуците — обясни възрастната жена в отговор на учуденото изражение, изписано на лицето на Фредрика, когато видя оранжерията. — Бащата на мъжа ми беше голям градинар.

Нещо в гласа на непознатата я накара да реагира. Тънкото ехо и няколкото натъртени съгласни. Ехото трудно можеше да се обясни; беше неприсъщо за гласа на един толкова дребен човек.

Стажантката подаде ръка, когато стигна до стълбата, и се представи.

— Фредрика Бергман, следовател от полицията.

Жената пое ръката й и я стисна неочаквано силно, точно както Сара вчера на Централна гара.

— Теодора Себастиансон — опита се да се усмихне тя.

Фредрика забеляза как усмивката застари хлътналото й лице.

— Много любезно от ваша страна, че се съгласихте да намина — каза тя.

Теодора кимна със същия благосклонен жест, с който указа мястото за паркиране. Усмивката й изчезна, лицето й се изглади.

С почти еднаквия им ръст свършваха приликите между двете. Посивялата и навярно доста дълга коса на Теодора беше опъната в строг кок високо на тила. Очите й изглеждаха смразяващо сини като очите на сина й. Фредрика ги беше видяла на паспортната снимка, извадена от регистъра.

Теодора безпогрешно контролираше езика на жестовете си; ръцете й бяха скръстени една връз друга върху корема, точно където блузата докосваше сивата пола. Сметановият цвят на блузата се освежаваше единствено от брошката, закачена под малката й остра брадичка. Семпли перли красяха ушите й.

— Естествено, аз съм дълбоко обезпокоена за малката ми внучка — каза Теодора с толкова безличен глас, че Фредрика нямаше как да й повярва. — Ще направя всичко по силите си, за да помогна на полицията.

Тя протегна ръка и с просто движение покани полицайката да влезе. Фредрика направи три бързи крачки в просторното антре и чу домакинята решително да затваря вратата след тях.

За кратко всичко притихна, докато очите й свикнат с мижавата светлина в антрето без прозорци. В същия миг на Фредрика почти й се стори, че е влязла в музей от началото на века. Турист отвъд Европа навярно не би се поколебал да плати солидна сума, за да гостува във вилата на семейство Себастиансон. Усещането, че си попаднал в друга епоха, се подсилваше още повече с влизането във всекидневната. Всеки детайл: тапетите, рамките, гипсовата замазка на тавана и мебелите, както и декорацията — картини и полилеи, бяха избрани с такава изискана прецизност, че да придадат на дома усещането за безвремие.

От учудване Фредрика не успя да си спомни дали по-рано е виждала подобен разкош. Дори и у родителите на баща си, най-близките й представители на буржоазията, беше значително по-скромно.

Теодора Себастиансон бе застанала точно зад гърба й и наблюдаваше с лошо прикрито задоволство удивлението й от обстановката.

— Баща ми остави в наследство огромна порцеланова колекция; куклите на най-горната лавица са част от нея — заваляше съгласните домакинята, докато гледаше как Фредрика се взира към високата витрина, на която сякаш бе отредено почетно място, съвсем до прекрасния черен роял.

Мислите на полицайката незабавно отлетяха към майка й. Знаеше, че ако само затвореше очи, щеше за миг да се върне във времето преди Катастрофата и да се види седнала до майка си на рояла.

— Чуваш ли мелодията, Фредрика? Чуваш ли как играе, преди да докосне сетивата ни?

Теодора проследи погледа й и погали с пръсти рояла.

Тази жена вече е на път да ми се изплъзне, помисли си Фредрика. Трябва да се овладея, едва ли щях да съм тук, ако сама не бях поискала.

— Сама ли живеете в тази голяма къща? — попита тя.

Теодора се засмя суховато.

— Да, в моя случай никога няма да стане дума за старчески дом.

Фредрика се усмихна за кратко и се изкашля.

— Тук съм всъщност, защото се опитахме да открием сина ви, но не успяхме.

Домакинята слушаше, без да помръдва. После изведнъж се обърна и каза:

— Да ви предложа ли чаша кафе?

Фредрика Бергман отново изгуби контрол върху посоката на разговора.

Педер Рюд се опитваше да свърши поне десет неща едновременно, което неумолимо му създаваше напрежение и хаос в работата. От печата върху кутията, стигнала до Сара Себастиансон, той успя да открие фирмата доставчик на пакета. Изпълнен с очаквания, Педер се бе забързал към дискретния й офис, който също се намираше на Кунгсхолмен. Логично беше някой от служителите да е приел пакета и да може да даде информация за подателя.

Надеждите му се разбиха почти веднага.

Пакетът бил пуснат анонимно предишната вечер след края на работното време на офиса. Персоналът го открил на гишето за самообслужване, работещо без прекъсване. В плик, залепен отгоре, бил посочен адресът на получателя и часът на доставка; имало и пари в брой за услугата. За съжаление камерата до гишето не работела отдавна и затова липсвала снимка на подателя. Пликът с парите и адресните данни бил изпратен естествено веднага за експертиза, но Педер се съмняваше, че върху тях ще открият следи от извършителя.

Рюд изпсува и потегли обратно към Сградата, за да вземе Алекс и да посетят отново Сара Себастиансон.

Съвсем неочаквано обаче му позвъни Юлва. Звучеше разстроена и настояваше да обсъдят случилото се снощи. Педер обясни, че ще й се обади по-късно, защото в момента е зает. Дразнеше го и се стресираше, че жена му го търси по телефона. Тя изведнъж издълбаваше пропаст помежду им. Сякаш живееха в собствени светове дори и когато бяха заедно. Понякога изглеждаше, че момчетата са единствената им спойка.

Сара спеше, когато пристигнаха в дома й; не беше удобно да я будят. Повиканият лекар й бе дал значителна доза успокоителни. Педер я загледа легнала на ръба на леглото. Бледо лице в прегръдката на рошава червена коса. Ръка, покрита с лунички, изкарана над завивката. Голямата рана върху другата бе започнала да зараства. Синина на прасеца. Злото можеше да бъде и пъстроцветно, констатира изморен той.

Алекс поговори в кухнята тихо с родителите, които се надпреварваха да разказват за миналите злини на зет си. Бяха направили списък с имена, интересни за полицията. Кратък. Сара нямаше много познати заради неприятния си съпруг.

— Така и не успя да си намери приятели — отбеляза майка й. — Почти нито един.

Двамата предупредиха полицаите за свекървата на Сара. Бяха я срещали само веднъж — на сватбата, но впечатлението от нея не се забравяше току-така.

— И през огън ще мине заради сина си — въздъхна бащата. — Не е напълно с акъла си тази жена.

Педер взе списъка с имена и телефонни номера, някои извадени от мобилния телефон на Сара. Докато шефът му шофираше обратно към полицейското управление, той прозвъни доста от тях. Всички реагираха по един и същ начин. О, не, пак ли! Нима този път е толкова зле, че полицията се обажда? Какви ги е надробил сега този ненормалник? Не, никой не беше разговарял с него, никой не знаеше къде е.

— Опитайте се да говорите с майка му — посъветва го мъж, добър приятел и на Сара, и на Габриел в миналото.

Педер пъхна мобилния телефон в джоба на якето си и вяло се сети за Фредрика.

— Представях си, ако трябва да бъда напълно искрена, че синът ми ще срещне друго момиче — каза Теодора и така наруши тишината, възцарила се, след като Фредрика Бергман прие кафето.

Полицайката вдигна с интерес вежди над ръба на чашата, която бе допряла до устните си.

Теодора залепи поглед върху нещо зад Фредрика. За секунда гостенката щеше да се изкуши да се обърне, ала вместо това отпи още една глътка. Кафето беше прекалено силно. Баба й по майчина линия би продала и собствените си внуци, само за да й сервират в чудесните малки чашки.

— Разбирате — поколеба се Теодора, — имахме известни очаквания към Габриел. Да, всъщност не по-различни от очакванията на всички останали родители към децата им, но той даде да се разбере доста рано, че иска да върви по собствен път. Именно затова избра и Сара.

Тя отпи дискретно от чашката и я върна на масата пред себе си. Фредрика попита предпазливо:

— Имате ли някаква представа как в действителност се държаха един с друг Сара и Габриел?

Разбра, че е сгрешила, но малко по-късно. Теодора изпъна гръб на стола.

— Ако ме питате като баба на Лилиан, осведомена относно гнусните лъжи, които снаха ми разпространява наляво-надясно за сина ми, то отговорът ми е да. Струва ми се, че го споменах още когато говорихме по телефона.

Нямаше как по-ясно да го каже: или намалявате темпото, или разпитът ще да приключи незабавно.

— Разбирам, че темата е чувствителна — поде Фредрика дрезгаво, — но става въпрос за много сериозно разследване и…

Теодора я прекъсна, като се наведе над масата, която ги разделяше, и впери стоманените си очи в нея.

— Изчезнала е моята внучка — не вашата, а моята — най-любимото ми същество на света. Смятате ли — изсъска тя, — смятате ли дори за миг, че е нужно да ми обяснявате колко сериозна е ситуацията?

Фредрика си пое дъх и отказа да отклони поглед, въпреки че чувстваше как трепери.

— Никой не се съмнява, че се притеснявате — отвърна със спокойствие, което изненада и самата нея. — Въпреки това е желателно да отговорите на въпросите ни, за да разберем, че действително искате да ни съдействате.

После й разказа за пакета, получен от Сара Себастиансон същата сутрин. Беше непонятно тихо в стаята, когато свърши, и за първи път, откакто бе дошла, успя да забележи, че думите й са развълнували Теодора.

— Не твърдим — продължи Фредрика, като натърти на отрицанието, — че синът ви по някакъв начин е замесен в това. Но трябва — повтарям, трябва — да го открием. Нито можем, нито искаме да пренебрегнем информацията за него, станала наше достояние. За брака му със Сара. Невъзможно е и да го зачеркнем от списъка с интересни лица, ако не разговаряме с него.

Нямаше никакъв списък с интересни лица, но като цяло Фредрика остана доволна от изложението си. Ако досега не беше спечелила вниманието на старицата, сега вече го бе направила.

— Ако знаете къде се намира, в момента ви се удава добър случай да го кажете — добави Фредрика тихо, но ясно.

Теодора бавно поклати глава.

— Не — проговори най-сетне толкова недоловимо, че полицайката едва я разбра, — не знам къде е. Единственото, което знам, е, че трябваше да бъде в командировка вчера. Каза ми го по телефона в понеделник. Говорихме, че ще дойдат с Лилиан на вечеря, когато Сара се върне от едно от всичките пътувания, на които заставяше бедното дете да я придружава.

Фредрика я наблюдаваше.

— Разбирам — каза и също се наведе над масата. — Проблемът е — поясни и леко се усмихна тя, — че според работодателя на Габриел, той е в отпуск от понеделник.

Почувства ускорения ритъм на сърцето си, когато видя Теодора да пребледнява.

— И затова не спираме да се чудим защо е излъгал собствената си майка — продължи тя с мек глас. После малко се понапери. — Нима има още нещо, което искате да ми кажете?

Теодора остана безмълвна доста дълго. После рече:

— Габриел няма навик да лъже. Отказвам да нарека думите му лъжа, докато той сам не признае, че е точно така.

Старицата стисна устни и бавно си възвърна цвета на лицето. После се облещи към Фредрика.

— Разследвате ли по този начин и майката на Лилиан? — попита тя и присви очи.

— При подобен род обстоятелства разследваме всички в непосредствена близост с детето — лаконично отвърна полицайката.

Теодора сключи пръсти пред себе си на масата и се усмихна ехидно и надменно.

— Скъпа моя — рече важно тя, — би било голям пропуск, ако не разгледате добрата Сара под лупа.

Фредрика се протегна.

— Както казах, разследваме всички, които…

Старицата вдигна ръка и я прекъсна:

— Повярвайте ми, вие и колегите ви ще спестите много време, ако се концентрирате повече върху познатите на Сара, които влизат и излизат от апартамента когато им хрумне.

Фредрика мълчеше и тя продължи:

— Може би не знаете, но ми се ще да твърдя, че Габриел беше повече от търпелив във връзката си със Сара.

Жената издаде такъв звук с езика си, който Фредрика никога не би могла да повтори, дори и да искаше.

— Беше подложен на истинско унижение — продължи старата буржоазка и за учудване на гостенката едва сдържа сълзите си.

Погледна през прозореца към мрачното небе и набързо изтри крайчетата на очите си. Когато отново вдигна лице към Фредрика, беше позеленяла от яд:

— Тя и ужасните й лъжи. Сякаш Габриел не страда достатъчно, та се опитва да доопропасти живота му, като го обвинява във физически тормоз.

После Теодора се засмя толкова неочаквано и пискливо, че Фредрика трепна.

— Ако това не е злоба, тогава кажете ми вие какво е?

Полицайката притихнала гледаше театъра на възрастната жена, или както там можеше да се определи поведението й.

— Знаехте ли, че Сара е имала добре документирани физически наранявания в случаите, когато е алармирала полицията за побой от страна на сина ви?

Теодора спря, преди да продължи със следващата тирада.

— Естествено, че знаех — отвърна тя и се втренчи във Фредрика, сякаш въпросът й беше ненужен и неуместен. — Някой от другите й ухажори вероятно е изгубил търпение.

После се протегна през масата и взе чашката с кафето, което полицайката едва беше опитала.

— Чакат ме и други занимания, както навярно разбирате — започна да се извинява Теодора. — Така че, ако нямате други въпроси…?

Фредрика бързо извади визитната си картичка от вътрешния джоб и я остави на масата.

— Можете да се свържете с мен по всяко време — каза уверено тя.

Теодора кимна безмълвно, но и двете знаеха, че никога нямаше да го направи.

Когато отново се озоваха в мрачното антре, Фредрика попита:

— Габриел държи ли някоя своя вещ тук?

Теодора отново стисна устни.

— Естествено. Този дом е и негов. Има собствена стая на горния етаж. — Старицата продължи, преди Фредрика да каже каквото и да било: — Ако нямате разрешение за обиск, ще ви помоля незабавно да напуснете.

Фредрика й благодари набързо. Едва когато застана на стълбите и Теодора затвори вратата след нея, се сети какво беше забравила да попита:

— Между другото, кой номер обувки носи синът ви?

Елен Линд имаше една тайна. Беше влюбена. Но незнайно защо, се чувстваше гузна. Някъде там, мислеше си тя и гледаше през прозореца, един болен човек държеше в плен едно дете, а майка му седеше вкъщи и минаваше през всичките мъки на ада. Елен имаше свои деца. Дъщеря й наближаваше четиринадесет години, а синът й — дванадесет. От няколко години Елен живееше сама с тях и не можеше да опише с думи какво значеше това за нея. Понякога, когато седеше в службата, можеше да почувства как само мисълта за децата й я стопляше. Животът им беше хубав и интересен и рядко, само рядко, наминаваше баща им. Елен чакаше с нетърпение деня, в който децата й, вече пораснали, щяха да разберат колко грешки е допуснал той през годините. Но на тази възраст нямаше по-голяма радост от обаждането му. Не питаха често за него, но щом се появеше, Елен констатираше, че спираха с въпросите къде е бил и защо не се е обаждал няколко седмици или месеци.

От общи познати научи, че имал ново гадже и че набързо, но не и неочаквано, успели да направят дете. Подобни мисли я караха да скърца със зъби. Защо създаваше нови, след като не се грижеше за тези, които имаше?

Но най-вече мислеше за новата си любов. Интересът й към акции и фондове ги беше събрал малко непредвидено. В работата си Елен все още не познаваше никого, който да споделя увлеченията й, но в личния си живот имаше доста приятели; те не се сдържаха с добрите си съвети и напътствия. За нея всичко беше един вид лотария.

Никога не залагаше големи суми и внимаваше да не рискува печалбата. През изминалата пролет животът й и животът на децата й се беше обогатил повече, отколкото се бе осмелила да си пожелае. Истински успешно и при това доста дръзко залагане се бе изплатило толкова добре, че за първи път успяха да отидат на двуседмична почивка в чужбина в началото на лятото. Предпочетоха Алания в Турция и отседнаха в петзвезден хотел. All inclusive, разбира се. Храна и напитки в изобилие. Екскурзии и плаж през деня. Забавления вечерта. Елен беше почувствала как откъсването от всекидневието й се отрази дяволски добре. Тя и децата, точно както винаги.

Елен не беше флиртаджийка. Дори бе малко срамежлива, несвикнала да приема комплименти. Не защото беше грозна, наистина не беше, а по-скоро защото не излъчваше нищо особено. Избираше умерени цветове. Гардеробът й не беше фантастичен, но не беше и скучен. Лесно се засмиваше с красивата си усмивка. Очите й бяха присвити, а косата права. Може би бюстът й се беше уморил от кърменето на две малки деца, но Елен се обличаше така, че бе невъзможно да се забележи.

И ето че една вечер в бара на хотела в Алания той я попита дали може да я почерпи нещо.

Елен обичаше да си спомня точно този миг и всеки път се изчервяваше. Той изглеждаше страшно добре; очите му блестяха очарователно. Горните копчета на ризата му бяха разкопчани и откриваха черни косми. При това беше толкова почернял и толкова висок. Чисто и просто невероятно стилен.

Елен не беше лесна плячка, ама никак, но този мъж веднага я плени. Ласкаеше и флиртуваше, но никога прекалено. Не и дотам, че да го вземат за бройкаджия. Двамата намериха толкова общи теми за разговор! Елен прие не една чаша вино с чувството, че времето просто чезнеше. Веднага след полунощ го помоли да я извини, защото децата, които се забавляваха сами, искали да се приберат в стаята и Елен трябваше да ги придружи.

— Ще се видим ли утре? — беше я попитал той.

Елен беше кимнала нетърпеливо — толкова, че го разсмя. С удоволствие щеше да се срещне с него отново и се радваше, че интересът е взаимен.

Сякаш се беше разколебала, когато дойде време да си тръгват. Бяха се опитали да открадват по няколко мига всеки ден, и то винаги, когато децата правеха нещо друго. Той я целуна два пъти — най-голямата интимност, която си бяха позволили. В крайна сметка Елен се осмели да го попита последната вечер:

— Ще се видим ли в Стокхолм, когато се приберем?

Той бе извърнал поглед встрани от нея.

По дяволите, веднага й мина през ума.

После се беше поизправил.

— Работя много. Страшно много — рече й той и уточни: — Много бих искал да се срещнем пак, но наистина нищо не мога да ти обещая.

Елен го увери, че не й трябват обещания, ама никак даже. Просто иска да знае дали изобщо имаше шанс да се видят отново. Имаше, уверил я бе на свой ред той, видимо облекчен от това, че не му поиска никакви гаранции. При това той не живееше в Стокхолм, но често го посещаваше във връзка със служебните си ангажименти. Щеше да й се обади на път за столицата следващия път.

След седмица дъждовното лято се превърна във факт. В един от тези прогизнали дни обаче той се обади и оттогава Елен не спираше да се усмихва. Толкова наивно, но все пак чудесно облекчение. Единственият облак, надвиснал над щастието, беше, че за съжаление двамата се виждаха толкова рядко, колкото й беше намекнал, и че не проявяваше никакъв интерес към децата й. Но Елен разбираше дори и това. Ако веднага го превърнеше в част от живота на децата си, връзката им щеше да стане прибързано прекалено сериозна. Затова, убеждаваше се Елен, беше по-разумно да се срещат в хотелска му стая, както винаги й предлагаше той. Двамата излизаха и хапваха в някой скъп ресторант и после се прибираха в стаята му. След първата прекарана нощ заедно Елен беше наясно. Нямаше да изпусне този мъж току-така. Беше прекалено съвършен, за да е истински.

Тя погледна календара на бюрото си. Преброи седмиците след почивката в Турция. Оттогава бяха изминали пет. През това време Елен и новата й любов се бяха срещнали четири пъти.

Според нея началото изглеждаше доста обещаващо, с оглед на това, че не живееха в един и същ град; така мислеше и приятелката й, която се грижеше за децата, докато Елен бе на среща.

— Толкова се радвам за теб — беше й признала тя.

Елен се надяваше ентусиазмът на приятелката й да се задържи, защото й се струваше, че скоро отново ще й трябва детегледачка. Тъкмо се беше протегнала към мобилния, за да се обади на любимия си, когато телефонът на бюрото й звънна. От командния център я помолиха да приеме информация за изчезналото момиче Лилиан. Елен се съгласи веднага и долови тънък женски глас в слушалката.

— Става въпрос за онова, изчезналото дете — каза непознатата.

Елен изчака.

— Да? — попита след миг.

— Мисля… — жената замълча. — Мисля, че може би знам кой го е направил.

Отново тишина.

— Мисля, че може да е един мъж, с когото се срещах — каза тя плахо.

Елен сбърчи чело.

— Какво ви кара да мислите така? — бавно попита тя.

Чуваше дишането на жената отсреща, как сякаш се колебаеше да продължи.

— Беше толкова неприятен — обясни тя. — Толкова безумно… луд. — Нова пауза. — Не спираше да говори за това, че ще направи нещо подобно.

— Извинете — прекъсна я Елен. — Не мисля, че разбирам. За какво е говорил?

— Да постави всичко на мястото му — шепот. — Говореше, че ще постави всичко на мястото му.

Обадилата се звучеше така, сякаш е избухнала в плач.

— Какво искаше да постави на мястото му?

— Каза, че съществуват жени, извършили такива неща, заради които не заслужават децата си — плахо добави гласът. — Тях щеше да постави на мястото им.

— Ще им отнеме децата ли?

— Така и никога не разбрах думите му, не исках да го слушам — каза жената и Елен вече беше съвсем сигурна, че тя плачеше. — А как силно удряше, толкова силно. Крещеше, че трябва да спра да сънувам кошмари, че трябва да се боря. Трябва да му помогна да постави нещата на мястото им.

— Извинете, не мисля, че ви разбирам — отвърна Елен предпазливо. — Кошмарите и всичко, за което говорите.

— Каза — подсмърчаше жената, — че трябва да спра да сънувам, да спра да си спомням миналото. Каза, че съм слаба, ако не успея. Каза, че трябва да бъда силна, за да мога да участвам в борбата.

Жената млъкна за момент, преди да добави:

— Каза, че съм неговата кукла. Никога не би се справил сам, сега сигурно има нова кукла.

Елен се чувстваше толкова объркана, че всъщност не знаеше какво да отговори. Реши да се опита да върне разговора там, където ставаше дума за деца.

— Имате ли деца? — попита тя жената.

Непознатата морно се засмя.

— Не, нямам. И той нямаше.

— Затова ли щеше да вземе нечии други?

— Не, не, не — запротестира жената. — Нямаше само да ги вземе, не ги искаше за себе си. Най-важно беше да накаже жените, да отнеме децата им.

— Но защо искаше да отнеме децата им? — поколеба се Елен.

Жената мълчеше.

— Ало?

— Не мога да говоря повече, вече казах прекалено много — изскимтя непознатата.

— Кажете ми как се казвате — помоли я Елен. — Няма от какво да се страхувате, ние можем да ви помогнем.

Не беше сигурна, че историята на обърканата жена ще повлияе на разследването, но във всеки случай беше напълно сигурна, че тя се нуждаеше от помощ.

— Не мога да ви кажа името си — шепнеше. — Не мога. И не ми говорете, че можете да ми помогнете, защото никога не сте го правили. Както и да е: жените не трябва да задържат децата си, защото не ги заслужават.

Но защо, чудеше се Елен. После продължи високо:

— Разкажете ми къде го срещнахте. Как се казва.

— Не мога да ви кажа повече, не мога.

Елен си помисли, че жената възнамерява да затвори, и направи опит да я спре, като попита:

— Но защо се обадихте, щом не искате да кажете кой е?

Въпросът накара отсрещната страна да се поколебае.

— Не знам как се казва. А жените не заслужават децата си, защото, когато не обичат всички деца, не трябва изобщо да имат и свои.

После затвори и Елен остана озадачена, със слушалка в ръката. Определено смяташе, че не е научила нещо особено ценно. Липсваше име, а и жената не обясни защо мислеше, че познатият й е отвлякъл точно това дете. Елен поклати глава, постави слушалката върху телефона и накратко записа за полученото обаждане, което прибави към останалите. Не биваше да забравя да спомене за разговора пред разследващия екип.

Разследващият екип вече очакваше Фредрика в Лейонкюлан, когато тя се върна в Сградата след посещението си при Теодора Себастиансон. Отдавна беше минало обед и в отчаян опит да покачи нивото на кръвната си захар, Фредрика дъвчеше шоколадовата вафла, която откри на дъното на чантата си.

Алекс Рехт се беше усамотил в един ъгъл на залата. Лицето му изглеждаше напрегнато. Беше дълбоко обезпокоен. Случаят с изчезването на Лилиан Себастиансон сякаш се беше развил в нова посока, която той не бе успял да предскаже. Началните резултати показваха, че дрехите и косата действително са на момиченцето. Но като цяло липсваха всякакви доказателства. Нямаше и един пръстов отпечатък по кутията, нито вътре, нито отвън. Липсваха следи от кръв или нещо друго. А и посещението в куриерската фирма, доставила проклетия пакет, не беше дало никаква информация.

Малко след появата на Фредрика Педер се промъкна през вратата зад нея. За трети път за съвсем кратко време Алекс постави началото на срещата.

Фредрика разказа за посещението при бабата. Отначало Алекс, меко казано, се беше поколебал да я остави сама да проведе толкова важен разпит, без да е придружена от по-опитен колега, но с развитието на разказа й разбра, както и Педер, че едва ли би могъл да изпрати друг при една толкова ексцентрична старица.

— Какво е трайното ти впечатление от нея? — попита Алекс.

Фредрика наклони глава.

— Всъщност не съм сигурна — призна си най-накрая тя. — Усещам, че лъже, но не знам за какво и колко. Не знам дали самата тя вярва, че синът й никога не е удрял Сара, както не знам и дали лъже, че знае нещо, или чисто и просто защитава сина си, независимо какви би ги свършил той.

Алекс кимаше замислено.

— Имаме ли основание да го обявим за издирване? Да го арестуваме задочно?

— Не, за съжаление не — подчерта Фредрика. — В такъв случай трябва да бъде за физическо насилие над съпругата. Нямаме никакво доказателство, което да го свързва със случката на гарата, както и никакви свидетелски показания, които да намекват, че е бил там. Знаем единствено, че е в отпуск и вероятно е малтретирал съпругата си в миналото.

Алекс отвори уста, за да каже нещо, но Фредрика добави:

— Както и че носи четиридесет и пети номер обувки и че майка му е пълна кукувица.

Алекс беше толкова изненадан от езика на стажантката, че съвсем загуби контрол.

— Четиридесет и пети номер — прозвуча като ехо гласът му.

— Да — потвърди тя. — Поне според майка му. Така че никак не е изключено да има и някой чифт с по-голям номер.

— Браво, Фредрика, браво! — живна Алекс.

Лицето й стана кървавочервено от неочакваната похвала, а Педер изглеждаше така, сякаш искаше да посегне на живота си. Или на живота на Фредрика.

— Навярно можем да го издирваме за проява на насилие? — предложи той в опит да привлече вниманието на масата.

Сякаш не беше чул какво каза Фредрика няколко секунди по-рано.

— Определено — кимна Алекс. — Няма да го изключим от списъка, преди да го открием. Обявете го за издирване заради тормоз над съпругата му.

Педер кимна облекчено.

Фредрика го зяпаше с празен поглед.

Елен се намеси:

— Преди малко се обади една жена — започна несигурно тя.

Алекс чешеше разсеяно пъпка от комар. Проклетите насекоми, не плъзваха ли все по-рано и по-рано с всяка изминала година?

— Да?

— Да — въздъхна Елен. — Не знам какво да кажа. Отказа да спомене името си, а информацията й е, как да се изразя… хаотична. Но накратко, тя си мислеше, че познава похитителя на Лилиан.

Всички впериха поглед в Елен, която махна леко възпиращо с ръка.

— Както казах, звучеше объркано. И уплашено. Но остана много неясно защо. Мисли, че е един мъж, с когото имала връзка и който я биел.

— Както Габриел Себастиансон настоящата си съпруга — вмъкна Алекс.

Елен продължи да кима.

— Има и още нещо — каза замислено тя. — Говореше, че сънувала кошмари, които го вбесявали, и…

— Какво? — прекъсна я Педер.

— Да, каза нещо такова. Сънувала кошмари и това го ядосвало. Изглежда, водил някаква борба, в която искал и тя да участва.

— Борба за какво? — попита Фредрика.

— Не стана ясно — въздъхна Елен. — Както казах, пълен хаос. Нещо, че някои жени не заслужавали децата си. Че тя била куклата му, че по някакъв начин използвал кукли. Въобще пълна бъркотия.

— Не каза ли името му? На мъжа, който я е биел? — позабави се Алекс.

— Не — отвърна Елен. — И както казах, отказа да спомене и собственото си име.

— Ти помоли ли техническия отдел да проследи разговора? — попита Алекс.

Елен се поколеба.

— Не, всъщност не — призна си тя. — Стори ми се толкова странен, толкова несериозен. А и винаги се намират ненормалници, които да се обаждат при такива случаи. Но мога да се обадя на техниците веднага след срещата — добави тя.

— Добре — каза Алекс. — Предполагам, че си права в преценката си, но няма да навреди да провериш кой се е обадил.

Тъкмо щеше да продължи, когато Фредрика направи знак, че има нещо да добави.

— А ако жената не е никак объркана, а е просто уплашена? — добави тя.

Алекс сбърчи чело.

— Ако е била подложена на тормоз, може би се е обаждала на полицията и по-рано, но в друга връзка, и то без да почувства, че е получила помощ. В такъв случай едва ли ни долюбва особено, а и навярно все още се страхува от бившия си. И ако е така…

— Ей, ей, почакай! — прекъсна я Педер раздразнено. — Как така „не ни долюбва“? Едва ли е грешка на полицията, че почти всяка булка, която звъни, за да натопи мъжлето си, го приема обратно пак, и пак, и пак…

Фредрика вдигна уморено ръка.

— Педер, не казвам това — остана спокойна тя. — А и не смятам, че точно сега трябва да водим дискусия как работи полицията, за да преодолее насилието над жените. Ако обаче, казвам ако, действително е била малтретирана и не се е почувствала защитена от нас, то навярно е много уплашена. И би било глупаво да пренебрегнем разговора.

— Нека обмислим цялата ситуация — намеси се Алекс. — Не е ли малко странно, че се обажда и казва това едва сега?

Настъпи пълна тишина.

— Имам предвид, какво е известно на медиите всъщност? Да, изчезнало е малко дете. Това е всичко. Информацията за пратката с косата все още не е разпространена, а и фактически нищо не намеква, че момичето е пострадало повече от което и да било дете, обявено за изчезнало в рамките на по-малко от година.

Всеки от екипа се замисли върху думите на Алекс.

— Все пак стигам до извода, че не е знаела много-много какво говори — обобщи той. — Това не пречи, разбира се, да проследим обаждането. Не можем да изключим вероятността да е имала връзка с Габриел Себастиансон.

— Но въпреки всичко нещо в историята й е напомнило за бръщолевениците на бившия й — инатеше се Фредрика. — Напълно си прав, Алекс. Известна е прекалено малко информация. Сигурно обаче е разпознала някой детайл, който я е накарал да реагира и който отличава тази история от другите за изчезнали деца. А не може и тук да замесваме Габриел Себастиансон от само себе си…

Шефското търпение свърши, похвалите към Фредрика потънаха в забрава.

— Сега продължаваме — прекъсна я рязко той. — Винаги има различни нишки в едно разследване, Фредрика, но досега сме се хванали само за една, която също е малко неясна.

После се обърна към анализатора от Националната полиция, чието име за нищо на света не можеше да си спомни.

— Обадиха ли се други свидетели? Други пътници?

Запитаният кимна енергично. Да, много, ама много — не спираха да звънят. Почти всички, които бяха пътували във втори вагон със Сара и Лилиан Себастиансон. Никой от тях не си спомняше обаче да е чул или видял нещо. Всички говореха за спящото дете, но никой не се сещаше някой да е влязъл и да го е взел.

— Сара спомена в първия ни разговор, че с дъщеря й са разговаряли с жена от другата страна на пътечката. Тя обади ли се? — попита Фредрика.

Анализаторът извади няколко листа от една папка.

— Ако е била точно срещу тях — каза той и измъкна един лист, — то би трябвало да е седяла на място четиринадесет. А никой не е звънял — нито от четиринадесето, нито от тринадесето място.

— Да се надяваме, че ще го направи — измърмори Алекс и разтърка брадичката си.

Погледът му търсеше прозореца. Някъде там отвъд се намираше Лилиан Себастиансон. Вероятно в компанията на садистичния си баща, който не подбираше средства, за да сплаши бившата си съпруга. Дай боже, скоро момичето да се появи на бял свят.

В този миг звънна мобилният телефон на Елен и тя се изниза от стаята, за да отговори.

— Педер — решително каза Алекс, — искам да се захванеш с издирването на Габриел. Искам също с Фредрика още веднъж да разпитате възможно най-много от роднините и приятелите на семейство Себастиансон. Опитайте се да разберете къде може да се намира той.

Или, мислеше си Фредрика, може би направо да получим информация, насочваща към нови следи.

Предпочете да не го казва на глас.

Алекс тъкмо щеше да сложи край на срещата, когато Елен подаде глава през вратата:

— Господ чу молитвите ни — каза лаконично тя. — Обадила се е жената, седяла до Сара и Лилиан във влака.

Най-накрая, помисли си Алекс. Най-накрая светлина в тунела.

Педер Рюд прие Ингрид Странд в стаята за посетители на етажа на рецепцията. Денят бе започнал толкова хаотично, че едва успяваше да събере мислите си. Остана доволен, че колега ще му помага в разпита на новата свидетелка. Иначе рискуваше да пропусне нещо. Ингрид Странд можеше да добави последното парче от пъзела, което им бе нужно, за да разрешат случая, и затова трябваше да е нащрек.

Радваше се, че точно той ще провежда разпита с потенциално най-важния им свидетел. За малко да си помисли, че и тук ще наврат Фредрика, но за щастие Алекс се беше осъзнал и възложи задачата на него.

Ингрид Странд търсеше погледа му. Колегата му Юнас правеше същото. Педер се бе втренчил и в двамата.

Поизкашля се.

— Извинете, докъде стигнахме? — попита той и вдигна глава.

— Ами доникъде — отвърна възрастната дама, която седеше срещу него.

Педер вкара в действие леко разкривената си усмивка, която разтапяше и най-сериозните старици. Ингрид Странд малко поомекна.

— Извинете ме — каза той гузно. — Имахме толкова напрегнат ден.

Свидетелката кимна и се усмихна, за да покаже, че приема извиненията му. Разговорът можеше да продължи.

Педер я погледна крадешком. Беше приятна на вид. Спокойна баба, в хармония със себе си. Донякъде напомняше за собствената му майка.

Изведнъж нещо притисна гърдите му. Все още не беше позвънил на Юлва. Постоянно, постоянно тази гузна съвест.

— Значи сте седели до Сара и Лилиан Себастиансон във влака, от другата страна на пътеката? — трябваше да започне отнякъде той.

Ингрид кимна стеснително и се поразмърда.

— Да — отвърна тя, — и много бих искала да обясня защо не се обадих досега.

Педер се наведе напред целият в слух.

— С удоволствие ще изслушаме къде сте били — усмихна се той.

Ингрид му отвърна с усмивка, която след миг избледня.

— Нали разбирате — каза тихо и сведе поглед тя. — Грижих се за майка си, която е много зле. Да, естествено, вече е стара, младостта й отмина. Но преди няколко дни се разболя неочаквано и трябваше да дойда тук, в Стокхолм.

По говора й Рюд разбра, че свидетелката едва ли живееше в столицата.

— Аз и съпругът ми живеем в Гьотеборг от почти четиридесет години, но родителите ми останаха тук. Баща ми почина миналата година, а сега изглежда е ред на майка ми. Брат ми пое грижата за нея в момента. Каза, че ще се обади, ако се случи нещо.

Педер кимна бавно.

— Много сме ви благодарни, че отделихте време, за да дойдете — рече търпеливо той.

Юнас кимна в съгласие и отбеляза нещо в тефтера си.

— О, естествено, че щях да дойда, особено след като чух какво се е случило. Знаете ли, вчера прекарах кажи-речи целия ден при майка си. Почти не излязох от стаята й, спах на близкия стол. Смятахме, че ще се влоши доста бързо, поне такова беше предчувствието ни. Но както ви казах, брат ми ме отмени и аз седнах за малко в стаята за роднините, за да погледам телевизия. Тогава… да, тогава чух, че момиченцето е изчезнало, и веднага си помислих, че трябва да се свържа с вас. Та нали седях до нея и майка й. Обадих се възможно най-бързо.

Лек трепет раздвижи тялото й, преди да продължи.

— Може би трябваше да разбера, че нещо не е наред — въздъхна жената. — Имам предвид, защото разговарях с момиченцето и очарователната му майка по време на пътуването. Детето заспа скоро, но с майката си бъбрихме доста. И естествено, забелязах, че тя не се върна на мястото си, след като тръгнахме от Флемингсберг. По-възрастният кондуктор дойде и застана до детето. Не исках да се меся, стори ми се, че изглеждаше доста оправен и че „си разбираше от работата“, както е модерно да се казва. А и както споменах — имах да мисля за свои неща.

За да я предразположи, Педер кимна одобрително.

— Понякога наистина е така — каза той любезно, — наистина потъваме в собствените си мисли.

Очите на Ингрид бяха пълни със сълзи, когато срещна погледа му.

— Едва ли можех да допусна, че ще се случи нещо подобно — прошепна тя. — Влакът спря в Стокхолм, за където и пътуваше, и всеки започна да става и да си приготвя багажа. А кондукторът, той така и не се върна. Мина ми през ума да направя нещо, но някак си не можех да допусна, че никой няма да се погрижи за детето.

Жената въздъхна и една сълза се стече по бузата й.

— Тъкмо щях да сляза от вагона, когато видях, че малката се е събудила. Оглеждаше се наоколо, малко сънливо. Изправи се на седалката и се вторачи. После той се появи като изневиделица. И повече не я видях. Мярнах само гърба му.

Педер не спираше да я наблюдава.

— Някакъв мъж е дошъл при нея? — повтори Юнас, който бе мълчал досега.

Ингрид Странд кимна и изтри сълзите си.

— Да, точно така. И се движеше толкова уверено, че изобщо не допуснах… Единствената ми мисъл беше, че всичко е наред. Защото после, когато слязох от влака, отново я видях на перона.

Педер седеше като закован. Устата му бе напълно пресъхнала.

— Носеше я с една ръка — шепнеше свидетелката. — Тъкмо бяха слезли от другата врата, когато и аз се озовах на перона. Момиченцето се беше отпуснало. Всичко ми се стори нормално, сигурно познаваше този, който бе дошъл да я посрещне.

Ингрид примигна няколко пъти.

— Видях го само в гръб. Беше висок. Висок и тъмен. С къса коса и зелена риза, като една на зет ми, с която ходеше на село. А и я галеше по гърба, като баща. Спомням си ръката му, носеше масивен златен пръстен.

Педер си водеше записки. Дали мъжът беше толкова висок, че да носи 46-и номер обувки?

— Видях, че шепнеше нещо в ухото й — продължи Ингрид Странд вече с по-сигурен глас. — Видях го да говори с нея. И тя го слушаше, въпреки че се беше отпуснала в ръцете му.

Стана тихо, съвсем тихо. Педер вдишваше и издишваше бавно. Юнас се размърда и потърси погледа му. Ако Ингрид Странд имаше да разкаже още нещо, беше по-добре да си мълчат.

Раменете й се отпуснаха, лицето й помръкна.

— И през ум не ми мина, че нещо не е наред, когато ги видях — каза приглушено тя и очите й отново се напълниха със сълзи. — Беше повече от ясно, че момичето го познава. Помислих си, че трябва да е баща й.

Пиа Нурд чакаше в стаята на Педер, когато той се върна. Остана като закован на прага, с поглед, вперен в нея. Подсмихваше му се и той почувства как стомахът му се сви, когато отмести глава и косата й с цвят на ръж покри сърцевидното й лице.

— Здравей — поздрави го Пиа.

— Здравей — отвърна Педер и влезе.

Изглеждаше толкова объркан. Мамка му!

— Видях, че имам пропуснато обаждане — каза Пиа и се усмихна. — Сигурно съм отговорила точно когато си затворил.

Да, това беше целта.

Не знаеше как да реагира, остана по средата на стаята пред Пиа. По дяволите!

— Но може би си зает в момента? — започна да го подпитва тя.

Прекалено любезно.

Педер поклати глава. Отдалечи се с бързи крачки от нея и седна на безопасно разстояние зад бюрото.

Поизправи се. Поизкашля се. Контрол, Педер, контрол.

— Да, наистина — отвърна той прекалено делово. — Точно сега работя върху много важен случай. Нямам много време за… знаеш, бъбрене между колеги. Моментът не е толкова подходящ за чаша кафе, така да се каже.

Знаеше, че преувеличава. В полицията винаги имаше повод за пиене на кафе. Но отказът означаваше, че наистина си изправен пред много сериозна ситуация. Може би някой е застрелял краля или пък терористи са взривили парламента. Тези престъпления обаче бяха приоритет на тайните служби.

Тайните служби. Мокрият сън на всяко ченге. Само да можеше да се докопа до тях някой ден.

Изведнъж Елен Линд нахлу, търсейки Педер, и ги прекъсна.

— Идваш ли? Алекс настоява да му докладваш за разпита възможно най-бързо — каза тя стреснато. После хвърли учуден поглед към възхитителната Пиа, която виждаше за първи път, и пак обърна очи към Педер.

— Веднага идвам — бързо отвърна той.

Елен излезе, без да затвори вратата.

— Може да изпием по бира след работа? — предложи Пиа с усмивка.

Педер й се ухили в отговор. Забрави я, забрави я, забрави я.

— Ще ти звънна — обеща й.

Погледна я още веднъж и излезе, облекчен, че ще избегне да застане лице в лице с олицетворението на греха си, но болезнено осъзнал похотливите си мисли, щом тя се появеше. Забрави я, забрави я, забрави я.

Още с раждането й съдбата беше благосклонна към Елен Линд. Не само че я бе надарила с превъзходно здраве, но и с редица таланти. Един от тях беше да забелязва кога проблясват искри между двама души.

Така беше разбрала, че майка й си има любовник, и затова не се изненада от последвалия развод на родителите й. Така за съжаление бе разкрила и неверния си съпруг, което по-късно я превърна в самотна майка. И сега, благодарение на таланта си, успя да забележи за части от секундата, че красивата жена в стаята на Педер не е просто колега.

Не беше кой знае каква изненада, че Педер изневеряваше на жена си, но Елен почти побесня от гняв. С резки движения тя започна да подрежда хартиите по бюрото си. За жена му знаеше, че страда от проточила се и трудноизлечима родилна депресия.

Прекалено добре познаваше тази страна на мъжкия свят, за да не разбере какво се е случило. Педер беше изпаднал в самосъжаление и е започнал нова, краткотрайна връзка. Елен не разбираше как подобни мъже успяваха да се поберат в кожата си. И как се намираха жени, които да им се връзват на акъла предвид тъпите обстоятелства.

От друга страна, и тя не беше за пример в любовта. Гаджето й току-що се беше обадило, че има проблем в службата и трябва да го разреши. Елен трудно бе успяла да скрие разочарованието си. Сякаш не разбираше, че всъщност никак не е толкова просто да се опитваш да съчетаеш новата си любов с ролята си на самотен родител, грижещ се за две деца.

По време на въпросния разговор тя беше доловила съвсем нов начин на изразяване. Гласът му намекваше, че Елен се превръща в едно мрънкащо дете, когато започва да недоволства. Просто съвсем рязко бе променил тона и едва ли не й се накара. Дискретно, но все пак много ясно.

— Трябва да имаме разумни очаквания един към друг. Безпокои ме, че си толкова скована, толкова ограничена в гъвкавостта си, Елен.

Тя първо се беше учудила. После си помисли просто да затвори. Най-накрая бе решила да пренебрегне неприятната му реплика и да приключи разговора с „Може да се чуем по-късно през седмицата“.

Нима трябваше да е толкова трудно — толкова трудно — да намери мъж, с когото да има нормална и хармонична връзка.

Сама на пътя, защитена от дъжда и странно тъмното небе, Йелена се движеше на север с колата, която тя и мъжът бяха купили точно за целта. Толкова се вълнуваше, че едва седеше на мястото си. Най-накрая щеше да се случи. След цялото планиране, цялото очакване, най-накрая беше на път да се случи. Усмивка играеше на изпитото й лице, балонът на щастието, което никога нямаше да пресъхне, търсеше вниманието й и се молеше да понесе тялото й. Но мъжът й беше дал извънредно ясни инструкции, точно както винаги.

— Нека не се радваме предварително, кукло — й бе прошепнал и покри лицето й със силните си ръце. — Няма да празнуваме нищо — нищо, — преди крайния резултат. Запомни го, кукло. Сега нямаме право на грешки. Не и когато сме толкова близо до целта.

Беше го погледнала предано право в очите и обеща, и се закле във всичко свято никога да не го разочарова.

— Обичаш ли ме? — беше я попитал той.

— Да — бе прошепнала с копнееща страст Йелена. — Обичам те ужасно много!

Беше сграбчил лицето й още по-здраво.

— Попитах дали ме обичаш, кукло. На този въпрос се отговаря най-просто с една дума. Никога не използвай повече, отколкото е нужно. Това може да ни изиграе лоша шега.

Йелена се беше опитала да кимне между грубите му ръце, нетърпелива да му угоди.

— Знам, знам. Но сега, когато сме сами… Исках да ти кажа колко много те обичам, а не че просто те обичам.

Мъжът я беше стиснал още по-здраво, чак до болка. Бавно я вдигна към гърдите и лицето си. Йелена бе застанала на пръсти, за да не увисне във въздуха.

— Хубаво е, че искаш да го кажеш, кукло — прошепнал бе той. — Но нали говорихме за това. Най-важното е, не какво казваш, а какво правиш! Ако не чувствам колко ме обичаш и трябва да ми го казваш, то тогава любовта и пет пари не струва. Нали?

Йелена се беше опитала да кимне, но той толкова здраво бе притиснал главата й, че тя не успя. Надяваше се да задържи напиращите сълзи в очите си. Защото иначе вечерта щеше да отиде по дяволите. И щеше да я боли. Как щеше да я боли!

— Разбираш ли какво казвам?

Вече не я стискаше толкова, така че тя успя да кимне.

— Говори — бе настоял с нормален глас той.

— Разбирам — побърза с отговора Йелена. — Разбирам.

За неин ужас пак я бе стиснал силно.

— Добре, кукло — отново бе понижил глас мъжът. — Защото, ако не разбираш, ако не мога да разчитам на теб, тогава за какво си ми. Разбираш ли и това?

Йелена разбираше. Толкова добре разбираше.

— Тогава няма какво повече да го обсъждаме — бе казал спокойно той и пусна лицето й, така че краката й отново да докоснат пода.

Дишането й се бе поуспокоило, но вратните мускули все още бяха стегнати.

— Нали си моя кукла? — бе прошепнал мъжът и се наведе да я целуне.

— Да — бе отвърнала тихо тя, истински облекчена, че е простил грешката й.

— Прекрасно, кукло. Прекрасно.

После я беше завлякъл не грубо, но все пак решително към спалнята.

Йелена стисна здраво волана при спомена как се бяха сдобрили в леглото, и двамата изпълнени с поразително силна радост, че са направили първата крачка.

Мъжът, разбира се, беше прав. Тя рискуваше да изгуби концентрация, ако се въодушевяваше прекалено. Но приключеха ли… тръпки я побиха при тази мисъл. Не би могло да бъде друго, освен фантастично. Не би могло.

Колата се движеше плавно по пътя. Нищо, че Йелена нямаше шофьорска книжка. Не срещна жива душа. Празно беше и напред, и назад. Чувстваше се съвсем сигурна в ролята, която в момента играеше. В края на краищата точно този момент беше толкова по детски елементарен. Трябваше да действат, както бяха решили. Или както мъжът беше решил. Той знаеше най-добре и Йелена му бе оставила цялото планиране.

Убедена беше, че щеше да се изтощи до край, ако се беше намесила. Преглътна и се концентрира върху шофирането.

Изхвърли ембриона, помисли си. Нямаше нищо по-важно точно сега. Само трябваше да изчака подходящия момент.

Фредрика Бергман приключи работния ден с изготвянето на един списък. Беше напълно готова. Изобщо не й бе хрумнало, че денят ще премине по този начин, когато снощи предпочете да пийне повечко вино и да поспи по-малко.

Тя бегло погледна часовника. Беше седем и половина. Фредрика не обядваше преди четири часа, но скоро пак щеше да огладнее.

Мобилният телефон завибрира. Ново съобщение. Фредрика се учуди, когато видя, че е от Спенсър. По принцип той никога не й пишеше.

„Скъпа моя, още веднъж благодаря за прекрасната нощ. Надявам се да се срещнем отново през уикенда.

С.“

Стана й топло на душата. Всеки имаше своята половинка. Нейната беше Спенсър Лагергрен. Поне понякога.

И ето че миналата нощ отново изплува в съзнанието й. Какво всъщност й струваше връзката със Спенсър? Една приятелка веднъж й бе обърнала внимание, че той я устройваше и затова никога не срещаше някого, с когото да се обвърже сериозно. Фредрика бе възразила; твърдеше, че изобщо не е вярно. Спенсър представляваше остров на утехата, някой, към когото тя се обръщаше, когато липсата на близост ставаше непоносима. Ако бяха заедно, едва ли щеше да бъде по-малко самотна, по-скоро щеше да е отчайващо самотна.

Върна се към списъка, съзнавайки, че не след дълго същите мисли щяха да я връхлетят отново.

Защо нито един друг свидетел не можеше да потвърди разказа на Ингрид Странд? Защо никой друг не бе видял момичето на перона в прегръдката на висок мъж?

Алекс обясни, че това са чисто и просто вид всекидневни впечатления, на които хората не реагираха и затова не си ги спомняха. Баща носи детето си, кой би го разтълкувал като нещо впечатляващо?

До известна степен Фредрика можеше да приеме този аргумент. Разбираше също, че причина точно Ингрид Странд да си спомня това, е контактът й с детето по време на пътуването. Но все пак. Дискретно се беше посъветвала с анализатора Мац, когото Алекс сякаш все още нямаше интерес да представи по-отблизо на групата. Наистина ли не бяха получили други подобни показания?

Мац, който обработваше съобщенията едно по едно и ги сортираше в база данни, бе присвил устни и поклати глава, докато ровеше из тях. Не, нямаше друго обаждане, което да потвърди разказа на Ингрид Странд.

Фредрика не поставяше под въпрос показанията на свидетелката пред полицията. Просто се чудеше накъде са поели Лилиан и баща й, ако изобщо него го беше видяла Ингрид да напуска перона. Защо никой не ги е забелязал по-късно?

Същият въпрос бе поставен на различни таксиметрови фирми и на собственици на магазинчета в района на гарата, без да получат в отговор дори намек. Никой не можеше да се сети да е срещал висок мъж с дете, приличащо на Лилиан. Това, разбира се, не означаваше, че никой не ги е видял, а само, че никой не можеше да си спомни нещо подобно. Това смущаваше Фредрика, защото толкова много хора би трябвало да ги забележат.

Алекс не звучеше чак толкова обезпокоен, че Лилиан е напуснала гарата, без никой да разбере как.

— Дайте малко време на хората. Рано или късно все някой ще си спомни нещо. Дайте им време.

Фредрика потръпна неволно. С колко време всъщност разполагаха?

Всичко зависеше естествено от това, кой и защо беше отвлякъл момичето. Фредрика бе осъзнала до известна степен с отчаяние, че единствена в екипа все още допускаше някой друг да е похитителят, освен Габриел Себастиансон.

Назначеният прокурор беше приел, общо взето, версията на Алекс и Педер и се съгласи, че навярно бащата е взел Лилиан от влака. Разбира се, Ингрид Странд не бе видяла лицето на мъжа, носещ момичето, но информацията й като цяло подкрепяше това подозрение. Същевременно не беше престъпление да вземеш дъщеря си от влака. Не съществуваше присъда, която да ограничава правото на Габриел Себастиансон да общува с детето си, въпреки че, естествено, беше желателно да каже на майката къде имаше намерение да го заведе. Обръснатата коса обаче без затруднения можеше да се категоризира като насилие, разсъждаваше прокурорът. Но тъй като нищо не свързваше бащата с изпратената коса и дрехите, не можеше да се изключи, че в действителност с детето се е случило нещо съвсем различно, колкото и пъти прокурорът да акцентираше, че това е малко вероятно.

След половинчасово колебание заключението му гласеше: детето е похитено без знанието на майката, било е малтретирано и пратката за Сара Себастиансон би могла да се приеме единствено като заплаха. Това беше достатъчно извършеното престъпление да се определи като потенциално отвличане, а Габриел Себастиансон — като основателно заподозрян. Следователно можеше да бъде обявен за издирване и Алекс трябваше да уведоми колегите си в цялата страна.

Двамата с Педер изглеждаха крайно облекчени, когато напуснаха кабинета на прокурора. На две крачки след тях Фредрика бе сбърчила чело.

Тя поглеждаше към списъка с познати и роднини на Сара Себастиансон, с които щеше да се срещне на следващия ден. Педер, не чак толкова изненадващо, бе изпаднал в луда радост, когато Фредрика с щедра ръка му предаде щафетата с разпитите на познатите на Габриел. Той направо триумфираше, сякаш е спечелил от тотото.

Но Фредрика не преставаше да се съмнява.

Вече не поставяше под въпрос, че Сара съзнателно или несъзнателно имаше или е имала връзка с извършителя. Не беше убедена и в набедеността на Габриел Себастиансон. Фредрика мислеше за жената, с която Елен беше разговаряла предобед. Жената, живяла с мъж, който я биел и за когото смяташе, че е отвлякъл Лилиан. Имаше минимален шанс той в действителност да се окаже Габриел Себастиансон, но дори и в това Фредрика не преставаше да се съмнява. Нямаше други жалби срещу него, а би трябвало да има, ако него имаше предвид анонимната жена. Или поне ако се работеше по хипотезата, че тя е съобщила за този, когото издирваха. Алекс и Педер нетърпеливо бяха отхвърлили опитите на Фредрика да разнищва допълнително получените съобщения и я помолиха „да се концентрира върху конкретни и реалистични сценарии“, а не да си измисля нови.

Фредрика се смееше, макар да не й беше до смях. Измислени сценарии. От къде им хрумна?

С помощта на анализатора Мац тя все пак беше разбрала как се проследява телефонен разговор. Жената се беше обадила от уличен телефон в центъра на Йоншьопинг. Дотам водеха следите. До Йоншьопинг. Фредрика бързо провери дали Габриел Себастиансон имаше някакви допирни точки, но не откри нито една.

Беше й повече от ясно, че полученото обаждане нямаше нищо общо с бащата. Тогава оставаше въпросът дали въпреки всичко информацията не беше ценна. Макар че и Елен го каза: винаги се обаждаха известен брой откачалки, когато полицията молеше обществото за помощ.

Фредрика сбърчи чело. Може би Алекс имаше право, липсваше й нюх към професията. Но от друга страна, пое си дълбоко дъх, от друга страна, ако човек изхождаше от описанието на Алекс и Педер за същността на полицейската работа, то би трябвало свършеното до момента от нея да влезе в същата графа, и то в най-, ама в най-екстремна ситуация.

Защото в края на краищата и жената с кучето на перона във Флемингсберг, и жената, обадила се на Елен, не представляваха нищо повече от едно предчувствие. А от това поне би трябвало колегите й да разбират.

Предчувствие. Ставаше й зле само при произнасянето на тези думи.

Фредрика сложи внимателно ръка на стомаха си, докато с другата записваше какво ще свърши утре.

Да посети гарата във Флемингсберг.

Диалог, помисли си Фредрика. Точно сега не можеше да го води с никого другиго, освен със стомаха си.

Педер Рюд се чувстваше по-спокоен, когато по-късно си тръгна от работа. Дори беше в отлично настроение. Затова реши да не си разваля вечерта, като се прибере вкъщи при сърдитата си съпруга, а да изпие по една бира с някои колеги.

Усещаше странно облекчение. Разбира се, всички знаеха през цялото време, че Габриел Себастиансон е отвлякъл детето, но сега, когато донякъде вече бе потвърдено, щяха да спрат да се „борят“ с въпроса „кой“ и можеха да се концентрират върху въпроса „къде“. Къде се намираше детето?

Напушваше го смях, щом се сетеше за Фредрика, която се хващаше като удавник за сламка за всяка информация и следа, касаещи разследването. Не съвсем като хрътка, но по-скоро като много изморен, малък мопс с прекалено къси крака и с прекалено сплескан нос. Отново не можа да сдържи смеха си. Мопс, ето какво беше. А мопсовете не биваше да си играят с големи кучета като Педер и Алекс.

Краката му сами го отведоха към бара. Вървеше прекалено изпъчен, когато влезе. Като по случайност и Пиа Нурд беше там. Видя, че някои от пичовете я познаха и му се ухилиха. И той не закъсня. Без коментар, момчета.

Педер обичаше да се осланя на случайността, която много пъти го беше ощастливявала. Юлва бе по-скептична и затова предпочиташе да планира всичко, което можеше да се планира. Не бе нейното амплоа да живее за мига. Именно това запали искрата помежду им и поддържаше жаравата, мислеше си той.

Беше забавно и предизвикателно да живееш с някого, който имаше други навици и следваше други порядки.

Но това си имаше и своите недостатъци.

Случайността така или иначе съществуваше и невинаги можеше да се избегне. Колкото и иронично да звучеше, точно тя до голяма степен бе опропастила живота им. Педер не обичаше да се впуска в подобни разсъждения, особено когато пиеше бира и се отпускаше, но фактически беше съвършено прав. Семейните им проблеми се дължаха до голяма степен на случайността. Разбира се, в пълен синхрон с неспособността на Юлва да ги разреши.

И двамата бяха загубили и ума и дума, когато акушерката им каза след ултразвука, че ще имат близнаци.

— Но… — Юлва бе започнала да заеква — никой в родовете ни няма близнаци.

Акушерката им обясни. Двуяйчните близнаци можеха да са плод на генетична предразположеност. Докато еднояйчните бяха чиста случайност.

Педер се беше заредил с необичайна енергия и сила, след като чу за „случайните близнаци“. Но Юлва, осъзнал го бе по-късно той, започна да чезне още щом чу словосъчетанието за първи път.

— Не така си представяхме всичко — не спираше да повтаря тя по време на бременността. — Никой не го е очаквал.

Педер си спомняше, че се учуди, защото той изобщо не бе имал подобна ясна представа „как ще бъде“.

Един от колегите му прекъсна мислите му, като го потупа по гърба.

— Добре ли е в групата на Рехт? — попита с очи, в които повече от ясно се отразяваше завистта му.

Педер изпита задоволство. Да вървят по дяволите мрачните му мисли, тук му беше мястото да се зареди с енергия.

— И още как — подсмихна се той. — Алекс е толкова печен. С такъв хъс за работа — невероятен.

Колегата му кимна смирено и Педер почувства как почти се изчерви. Кой би могъл да повярва, че само след няколко години в патрулната ще стои тук и ще говори за самия Алекс Рехт като за „Алекс“?

— Провървя ти, Педер — каза колегата му. — Поздравления!

Педер разпери великодушно ръце и благодари за похвалата.

— Мой ред е да почерпя — почти извика той и в миг още повече колеги го наобиколиха.

Заля го поток от въпроси. Всички бяха крайно любопитни как се справяха в екипа на Рехт. Педер се почувства толкова доволен от цялото това внимание и предпочете да не обсъжда безспорните недостатъци на новата си длъжност. Например, често им липсваха ресурси и трябваше да наемат и куцо, и сакато. Както и че работеше сам много по-различно отпреди, а и Алекс Рехт невинаги оправдаваше фантастичната си репутация.

Не след дълго започнаха да обсъждат и другите членове на отбраната група. Почти веднага разговорът се насочи към Фредрика Бергман.

— Значи — започна един от колегите му от сьодермалмската полиция — имаме и една така наречена цивилна служителка. С по-голяма отрепка едва ли съм работил. През цялото шибано време дърдори за база данни, структури, рисува фигури и чертае линии. Голяма уста, ви казвам.

Педер погълна нетърпеливо започнатата бира и кимна.

— Самата истина! — възкликна той. — А не притежава и грам чувство за отсяване на същественото. Крепи няколко дини под една мишница, направо абсурд да се работи по този начин.

Друг колега го погледна с премрежен поглед и се подсмихна с половин уста.

— Но сигурно радва окото, тази Фредрика?

Педер също се ухили.

— И още как — намеси се той. — Едва ли ми приляга да го кажа, но… ами прекрасна гледка е.

Ентусиазиран смях заскача от лице на лице и компанията си поръча по още една бира.

Стана единадесет часът, преди Педер дискретно да се измъкне от бара в компанията на Пиа Нурд. Главата му беше замаяна от алкохола и липсата на сън, но чувството му не можеше да се изтълкува погрешно: това беше още един от редките моменти в живота на един мъж, в които той имаше право да легне с друга жена, освен със своята.

Когато малко по-късно Пиа затвори входната врата на апартамента си след двамата, в тялото му не се побираше нито частица гузна съвест. Само алкохол и сласт. Непреодолима сласт. Устрои й кралско посрещане.

Теодора Себастиансон беше останка от отдавна отминала епоха; знаеше го и не се противеше. Понякога почти й се струваше, че няма място във времето, в което живееше.

Собствената й майка никога не се бе преструвала относно смисъла на живота. Да се образоваш, да се омъжиш и да се увековечиш. Последното ставаше чисто и просто чрез секс. Образование, съпруг и деца; Светата троица на жените. Кариерата не се побираше в тесните рамки на това триединство, а не беше и нужно, защото мъжът трябваше да издържа жена си. Единствената цел на образованието бе да можеш да водиш разговор с образовани хора.

Както беше споменала пред Фредрика Бергман, Теодора решително бранеше мнението си, че синът й можеше да намери далеч по-добра партия от Сара. Беше чакала търпеливо зад кулисите с надеждата детето й да се вразуми и да напусне съпругата си, докато все още имаше шанс. За нейно раздразнение това така и не стана, а междувременно Сара роди първата й внучка.

Самата Теодора бе изпитала строгостта на живота и в действителност не възразяваше спрямо отчаяните и основателни опити на сина си да контролира жена си. Всъщност, за разлика от довереното на Фредрика Бергман, тя притежаваше много добър поглед върху живота на младите и турбуленцията, в която от време на време попадаше връзката им. Но не можеше да направи нищо друго, освен да оплаква неспособността на Сара да угоди на мъжа си.

Снаха й със сигурност никога не се беше опитала да скрие коя е. А пък и Теодора бе наясно, че главната причина синът й да се ожени за нея, бе един конфузен и позакъснял протест срещу горките му родители. Със същата яснота определяше и лоялността си, когато снаха й търсеше помощ от полицията и ситуацията наистина ставаше критична. Тогава охолният живот, който Габриел можеше да предложи, изглеждаше, меко казано, неуместен.

Глупаво беше от страна на Сара, много глупаво, да си въобразява, че добра майка като Теодора ще разочарова сина си или внучката си при каквито и да било обстоятелства. Старицата мислеше най-вече за Лилиан, повтаряше си го, когато вдигна телефонната слушалка и се обади на двама стари довереници на съпруга си, които дължаха на семейство Себастиансон големи суми и големи услуги.

Най-лесно беше да спаси Габриел, като му създаде алибито, от което се нуждаеше и което заслужаваше. По-сложно беше да го напътства в живота. След втория скандал и сблъсъка с полицията Теодора проведе сериозен разговор със сина си. Нямаше кой знае какъв проблем с опита му да моделира Сара, но на полицейската намеса трябваше да се сложи край. Тя смущаваше семейството и за в бъдеще щеше да става трудно на майка му отново и отново да изчиства името му. Особено след като скандалите му със Сара оставяха толкова очевидни следи, а и снаха й не разбираше, че трябва да премълчава проблемите, които винаги се решаваха в семейството.

Но Габриел беше получил забрана да посещава собствената си съпруга, защото й се обадил прекалено много пъти за една вечер, и на Теодора съвсем й бе прикипяло. Синът й или трябваше да се сдобри със Сара, което първоначално не й се бе сторило добра идея, или трябваше да престане с опитите си да направи добър човек от нея и да поиска развод. Развод и еднолично попечителство.

Теодора не знаеше как точно се беше справил, но ненадейно той и съпругата му отново се бяха помирили. Макар и не за дълго. Сара беше продължила да усложнява нещата и скоро бе последвала нова раздяла.

Този път обаче беше успяла много изкусно да се отърве от единствената внучка на Теодора.

Цялото й тяло се тресеше. Очевидно нямаше граници в опитите на снаха й да съсипе семейство Себастиансон. А и като майка, не й беше убягнало как Сара се отнасяше с детето си. Без строгост, но и без особена майчина грижа. Върнеха ли й го, щеше да се бори с всички сили синът й да получи единствен правото да възпитава момиченцето. Снаха й в крайна сметка щеше да се изправи срещу враг, когото нямаше да може да победи нито с обаждания в полицията, нито със заплахи. Трябваше да й даде урок какво се случва, когато човек с начина си на живот върви към собственото си опропастяване в опит да завлече и детето си.

Що се отнасяше до чувствата й към снаха й и внучката й, Теодора лъжеше с лекота заради сина си, независимо дали беше вчера, или по време на днешния разговор с Фредрика Бергман. Много жалко, че Габриел не бе успял да й каже, че е в отпуск, защото това значително би улеснило бъдещите й лъжи.

Теодора въздъхна.

— Ще се върнат — каза той.

Теодора се сепна. Не очакваше да чуе гласа му.

— Боже мили, как ме изплаши!

Габриел прекрачи прага на бащината библиотека. Майка му бе останала там, след като Фредрика Бергман си тръгна. Изправи се и се запъти бавно към него.

— Трябва да знам, Габриел — натъртваше думите с ниския си тон. — Трябва да знам със сигурност. Имаш ли изобщо нещо общо с изчезването на Лилиан?

Погледът му мина покрай нея и се насочи към прозореца.

— Мисля, че се задава буря — каза дрезгаво.

Някога, като много по-малка, Нора имаше един враг: тъмнината. Сега, вече пораснала, не се страхуваше. Тъмнината й бе станала приятел и тя чакаше с нетърпение всяка вечер и всяка нощ. Същото важеше и за тишината. Приемаше я с отворени обятия, нуждаеше се от нея.

Защитена от тях, Нора набързо събра дрехите в куфара. Както винаги, през лятото небето не искаше истински да почернее, но тъмният му кадифено-син цвят беше достатъчен. Подът скърцаше под босите й крака, когато тя се движеше в стаята. Звукът я плашеше. Смущаваше я тишината, а Нора не искаше да бъде смущавана. Не сега. Не и когато трябваше да се концентрира. Всъщност този път не беше сложно да си събере багажа. Не трябваше да взема всичко. Заминаваше само за няколко седмици.

Баба й се беше зарадвала да чуе гласа й, когато Нора й се обади.

— Скъпо дете, нима ще ми дойдеш на гости? — беше възкликнала възрастната жена, когато внучката й каза, че възнамерява да я посети в провинцията.

— Ако може.

— Естествено, тук винаги си добре дошла. Знаеш го много добре.

Тя винаги я беше подкрепяла. Прекрасната й баба. Единствената светлина в детството й, което постоянно пораждаше неприязън, щом Нора се върнеше в мислите си към него.

— Ще ти се обадя, когато си запазя билет и знам по-точно кога ще пристигна, бабо — бе прошепнала в слушалката тя и почувства как преграква.

— Добре, Нора — отговори баба й и затвори.

Нора се опита да мисли трезво, докато си събираше багажа. Реши да пътува с червените обувки на висок ток. С тези, с които мъжът едно време казваше, че изглежда евтино, но сега обичаше да носи в знак на своята независимост. Може би допусна грешка, като не спомена името си пред полицията, но наистина не й се искаше да позволи на някого да счупи черупката, в която така успешно бе успяла да скрие съществуването си.

Куфарът беше събран и Нора се чувстваше готова да напусне апартамента.

Остави багажа на пода и седна на ръба на леглото. Часът беше почти десет. Трябваше да се обади на баба си, за да потвърди пристигането си, както бе обещала.

Тъкмо започна да набира номера, когато някакъв звук от антрето отвлече вниманието й. Само един, после стана тихо. Примигна. После отново го чу, скърцането на нечии стъпки.

Устата й пресъхна от страх, когато той внезапно се появи на вратата. Парализирана и сразена от прозрението, че това е краят на всичко, Нора просто остана да седи на ръба на леглото. Все още не беше набрала целия номер.

— Здравей, кукло — прошепна той. — Заминаваш ли някъде?

Без да усети, телефонът се изплъзна от ръката й, а Нора притвори очи с надеждата, че злото ще изчезне. Последното, което успя да види, бяха червените обувки до куфара.

Към следващата част или към съдържанието

Кристина Улсон Пепеляшките (4)

Метаданни

Данни

Пепеляшките

Информация

История

Сваляне / Връзки

Сряда

Кристина Улсон
Пепеляшките (4)