Кристина Улсон
Пепеляшките (7)

Събота

Спенсър Лагергрен имаше много добри страни, но на Фредрика Бергман винаги й беше липсвал елементът на спонтанност и изненада във връзката им. До известна степен това можеше естествено да се обясни с факта, че той беше женен; следователно, пространството за спонтанност бе ограничено. Но почти изцяло се дължеше на доста скованата му фантазия, точно що се отнасяше до изненади. Спенсър винаги се осланяше на случайността, ако трябваше да разчупи рутината.

Всяко правило обаче си имаше изключения.

Фредрика леко се подсмихна, когато набързо се опита да вдигне тъмната си коса в някаква прическа. Представяше си, че ще прекара нощта в Умео самотно, с чаша вино и бележник. Вечерта не беше обещала нищо друго. Но изведнъж Фредрика долови глас зад себе си, както си седеше спокойно на хотелската веранда и пиеше чаша прекалено скъпо вино.

— Извинете, свободно ли е тук?

Толкова се учуди, когато чу Спенсър, че брадичката й буквално увисна и току-що отпитата глътка протече от устата й.

Спенсър сбърчи чело.

— Всичко наред ли е? — смути се той, дръпна една салфетка от масата и започна да я бърше.

Фредрика се изчерви и се засмя на случилото се едновременно с наместването на косата.

Изненадата на Спенсър беше направо възхитителна. Имаха ясно споразумение, което по принцип гласеше, че връзката им по никакъв начин няма да включва някакви особени задължения или обещания за взаимна подкрепа. Така ролята му в живота й беше недвусмислена. И все пак беше дошъл. Вероятно не само заради нея, но и заради себе си.

— Не трябва да се изпуска шансът — каза Спенсър, когато вдигнаха наздравица миг след пристигането му. — Не всеки ден човек има повод да посети Умео и да отседне в луксозен хотел като този.

Смаяната Фредрика се беше опитала едновременно да благодари и да обясни. Чудесно бе да го види отново толкова скоро, но дали той съзнаваше, че утре я очаква работа през целия ден, а после щеше да лети обратно? Да, съзнаваше. Желанието му да я види обаче беше надделяло. А и бе чул по телефона колко тъжно и разстроено звучи тя.

Фредрика предполагаше, че съпругата на Спенсър, Ева, знае за връзката им. Това поне би обяснило как той с такава лекота можеше да отсъства от вкъщи за нощ или две всяка седмица. А и Ева не бе останала по-назад в любовните си афери през годините.

Понякога Спенсър засягаше темата защо не се развежда. Бракът му се влияеше от редица чувствителни взаимоотношения — като тези с тъста му, например, — което правеше развода немислим. А и не забравяше да добави, че фактически, по някакъв странен начин, въпреки всичко, той и съпругата му бяха донякъде силно свързани помежду си. Връзка, която, разбира се, колкото и да се подлагаше на изпитания, навярно никога нямаше да се скъса.

А това, мислеше си Фредрика, не представляваше никакъв проблем, защото тя изобщо не бе сигурна дали щеше да й хареса да споделя непрекъснато всекидневието си с него.

Беше приятна и запомняща се вечер. Вино на верандата, посещение на близкия ресторант, където млад пианист увенча безгрижието с музика на живо. В момента, в който Фредрика, опиянена от виното, изпаднала в транс, седеше и не сваляше очи от пианиста, Спенсър беше протегнал ръка през масата и внимателно погали белега върху нейната. Учуден и питащ. Фредрика беше продължила да гледа мъжа на пианото, избягвайки да срещне погледа му. Без обаче да се отдръпва.

Стана сериозна, когато пусна четката за коса в чантата и си оправи сакото. Единственото притеснение, свързано с изненадата на Спенсър, беше, че все още не набираше кураж да му разкаже за разговора с Центъра по осиновявания.

Трябва да знае, мислеше си Фредрика. Няма значение каква е връзката ни, трябва да му кажа. Скоро.

Беше девет часът, когато Фредрика излезе от хотела и пое към адреса, на който живееше ръководителят на писателския курс, посетен от Сара Себастиансон преди много години. Раздялата със Спенсър бе сравнително прост ритуал. Никога не знаеха със сигурност кога ще се видят отново, но това нямаше значение; важното беше, че със сигурност знаеха, че го искат. А когато стане, тогава.

Фредрика проведе кратък разговор с Алекс по телефона, преди да излезе от колата и да звънне на учителя по писане. Медиите са полудели, докладва шефът й; а и тя не беше пропуснала да го забележи по заглавните страници на вестниците. Труп на бебе обаче нямаше, което радваше всички засегнати, макар и да знаеха, че вероятно разполагаха с прекалено малко време.

— Докладвай веднага щом научиш нещо ново — каза Алекс точно преди да затвори. — Снощи и тази сутрин проверихме някои следи, но честно казано…

Фредрика си го представяше как поклаща глава.

— Честно казано, ударихме на камък — въздъхна той.

Тя излезе от колата и почти се затича към входната врата на малката къщичка, която й заприлича на къщата на вещицата от приказката „Хензел и Гретел“. Сладка и привлекателна, с очарователни орнаменти, които изглеждаха почти като нарисувани на фасадата. Наоколо царяха спокойствие и тишина. Удивителни овошки, китни градинки. Никакви деца, никакви тийнейджъри. Пенсионерска работа, мина й през ума, преди вратата пред нея да се отвори и да се озове очи в очи с висок мъж с гъста рижа коса.

Фредрика примигна учудено.

— Магнус Сьодер?

— Същият — отвърна мъжът и подаде ръка.

Фредрика си отдъхна, щом позна гласа от телефона, и пое ръката му. Усмихна се сковано и погледна в строгите му очи. Нима изглеждаше агресивен?

Магнус Сьодер, пенсионер отскоро, с петна от кафе по плетената на ръка жилетка, беше толкова различен от образа в представите на Фредрика, че тя почти се изчерви. Незнайно защо, си беше въобразила, че ще е малко по-млад, малко по-мургав и малко по-привлекателен. И по-дребен. Винаги се изнервяше, щом се почувстваше като мравка пред някого, когото не познаваше.

Магнус я поведе през цялата къща към задния двор, където имаше фантастична веранда. Не й предложи нито нещо за пиене, нито за ядене, а само седна срещу нея и я загледа.

— Както ви казах по телефона, спомням си съвсем малко от онези години — каза кратко той. И преди Фредрика да му отвърне, Магнус продължи: — Бивш алкохолик съм и периодът, за който питате, не беше най-добрият в живота ми.

Фредрика кимна бавно.

— Както се опитах да ви обясня — каза тя, — нямам кой знае какви въпроси.

Магнус Сьодер разпери ръце.

— Поразрових се из бумагите от онази година — въздъхна той. — Нямам навика да изхвърлям стари материали.

После сложи една зелена папка на масата между него и Фредрика. Придружаващото тупване я накара да подскочи.

— Кой ви интересуваше? — попита малко сопнато домакинът.

— Сара Лагерос — бързо отвърна Фредрика и се поздрави, че е запомнила моминското й име.

Магнус се взираше мълчаливо в някаква страница от папката.

— Даа — каза след малко.

Фредрика сбърчи чело.

— Даа — повтори той. — Ето я тук. Живяла е в Гьотеборг, нали?

— Точно така — отвърна стажантката.

— А сега е загубила детето си? Онова, за което говореха по телевизията?

— Точно така.

Магнус издаде някакъв неопределен звук.

— Всъщност имам само няколко въпроса — продължи Фредрика и заоправя блузата си, защото й се стори, че старецът зяпа в деколтето й.

Той леко се усмихна и вдигна поглед. Без да каже нищо.

— Пише ли в документите ви, че Сара е останала да работи в пансиона след края на курса?

Мъжът запрелиства папката.

— Да. Беше решено да остане цялото лято. Винаги оставаше някой — аз и колегата ми, той живее в Сидни сега; между другото, се нуждаехме от помощ в администрацията.

— А как избирахте кой да остане? — попита Фредрика.

— Или го решавахме предварително, или избирахме някого от курсистите, който показваше, че е талантлив. Всички искаха да останат, беше един вид привилегия.

— А в случая със Сара Лагерос?

Магнус отново погледна в папката.

— Свърза се с нас предварително — отвърна той. — Писмото е ето тук. Пише, че с удоволствие би работила в Умео през лятото, и прилагаше някои неща, написани отпреди. Справяше се добре, затова й дадохме шанс.

— Мога ли да видя писмото?

Магнус й подаде папката.

Беше напълно безинтересно. Сара чисто и просто си търсеше лятна работа.

— Не изтъкна ли други причини, поради които иска да остане? — попита Фредрика.

— Не и доколкото си спомням — въздъхна учителят. Физиономията на стажантката го накара да продължи: — Значи, честно казано, спомням си това момиче, Сара. Но тя беше една от всичките помощници през лятото. Живееше сама в пансиона и дружеше с бивши курсисти. Изобщо не се сещам да съм разговарял особено много с нея. Особено за лични неща. Обсъждахме работата и писането.

Магнус се протегна за папката и Фредрика автоматично му я върна. Млъкна за миг, докато я прелистваше. После изведнъж се изправи.

— Така беше, да — каза тихо той. И погледна Фредрика. — Един-единствен път се скарахме за някаква дата.

Стажантката сбърчи въпросително чело.

— Момичето, Сара, съобщи неочаквано, че непременно трябвало да отсъства от работа един ден, а точно в този ден бяхме планирали семинар и се нуждаехме много от помощта й. Сара обаче упорстваше и твърдеше, че ни била предупредила много преди това. Още тогава бях зле с паметта, така че и да е била казала нещо, във всеки случай не си го спомнях. Направо побеснях, но ефектът беше нулев.

Магнус отново надникна в папката.

— Случи се на двадесет и девети юли.

Фредрика старателно си отбеляза датата.

— И как завърши разправията? — попита тя.

— Получи свободен ден, разбира се. Беше повече от ясно, че не можеше да отложи заплануваното. Но беше малко необичайно, на всички ни се стори така. А семинарът премина в пълен хаос заради отсъствието й.

Мъжът поклати глава.

— Никога ли не говорихте за това къде е била в онзи ден? — продължи с въпросите Фредрика.

— Не, каза само, че наистина трябвало да се срещне с някого — отвърна Магнус. — Бил в града само този ден. Не мисля, че е разговаряла с друг за това. Не споделяше лични неща. Знам, че си бях отбелязал, че е малко трудно да се общува с нея. Мислите й винаги се рееха някъде другаде.

Фредрика бавно кимна.

— Не си ли спомняте нещо друго?

Магнус се засмя за кратко.

— Спомням си, че се сблъсках с нея по-късно вечерта на същия ден. Беше пребледняла като платно. Страшно се притесних. Тя обаче каза, че ще се почувства добре, ако си почине. Мисля, че беше заради посетителя, срещата не бе минала според очакванията й. — Той вдигна рамене. — Беше пълнолетна, не можех, по дяволите, да я заставя да се свърже с полиция или с лекар.

Фредрика се усмихна малко сковано.

— Да, прав сте — каза тя.

После остави визитката си върху зелената му папка.

— В случай че си спомните още нещо — добави стажантката и стана.

— Или ако ми се прииска приятна компания — отвърна Магнус и й намигна.

Фредрика се усмихна насила още веднъж, но пак сковано.

— Сама ще намеря изхода — каза тя.

 

 

Алекс Рехт се чувстваше затруднен. Затруднен и вбесен. Естествено, беше допускал грешки през дългата си кариера в полицията. Естествено. Никой не е безгрешен. Но този път! Случаят с изчезналото дете. Почти изпитваше желание да удари някого, независимо кого, както си стоеше в стаята. Напълно беше пренебрегнал вероятността да изчезнат още деца. Всички я пренебрегнаха. Беше напълно сигурен, след като екипът му отписа Габриел Себастиансон за главен заподозрян, че случилото се засягаше единствено живота на Сара Себастиансон. И за секунда, преди вече да беше станало късно, не бе се замислил, че си имаха работа със самия дявол. А когато го направи, вече беше късно.

Нещо го жегна в гърдите, докато издишаше. Гневът бе заседнал дълбоко в гърлото му.

Алекс шареше с пръсти по календара на бюрото си. Беше събота, пети ден, откакто Лилиан Себастиансон бе обявена за изчезнала от бързия влак от Гьотеборг. Пет дни. Нищо и никакво време. И точно това смути работата на полицията — че всичко се беше развило толкова бързо. В момента, в който сметнаха, че контролират ситуацията, се оказа, че случаят вече е поел в друга посока. Алекс разсъждаваше върху израза „да изостанеш с една крачка“. Да, но той и екипът му едва ли бяха изостанали с една крачка, по-скоро с цяла миля.

Заслуша се в шума по коридора. Обикновено никой не дежуреше през почивните дни, но сега всички бяха под пара.

Анализаторът от Националната полиция не спираше да преработва информацията от обажданията на гражданите. Алекс малко се учудваше каква е ползата от вкарването на всичко това в някаква си база данни. Досега нямаше кой знае какъв резултат. До известна степен това се дължеше и на начина на работа на разследващите.

Педер например не беше уведомил анализатора за разговора за мъртвата жена в Йоншьопинг. Ако го беше направил, много по-бързо щяха да изяснят връзката със случая, който разследваха. От друга страна, Фредрика доста бързо им предостави необходимата информация. Това потвърждаваше твърдението на Алекс с все по-голямото навлизане на компютрите, че тяхното поле на действие е ограничено, ето защо винаги трябваше да има кой да съхранява данните в малката си главица. Ако екипът беше просто достатъчно добре сработен, информацията се предаваше както трябва, дори и без помощта на компютри.

Алекс въздъхна и погледна към синьото, но осеяно с облаци небе. Може би остаряваше и ставаше раздразнителен. Може би загубваше плам за работа. Или още по-лошо: може би се превръщаше в един закостенял комисар, с когото не искаше да работи нито един новобранец. Колко дълго можеше да го смятат за легенда, без да се доказва? Колко дълго можеше да се осланя на добрата си репутация?

Започна да преглежда листовете на бюрото си. Фредрика тъкмо бе потвърдила от Умео, че Сара Себастиансон е излъгала кога е решила да остане там по-дълго от приятелката си. Алекс сбърчи чело. Беше печално, че Сара е излъгала за евентуалните си връзки с Умео. Това истински го вбеси. Трябва да запали колата и лично да я посети. Изобщо не му пукаше, че точно сега бе най-трудният момент в живота й. Тя спъна работата им, а това беше недопустимо. Независимо от това, колко страдаше.

Алекс отстъпи назад няколко крачки. Всъщност тя не беше излъгала за връзката си с Умео, но бе премълчала една специфична подробност. Подробност, която самата Сара вярваше, че ще скрие от полицията, но която полицията от своя страна смяташе за важна част от пъзела.

Разследващите бяха работили съгласно тезата за нещо, случило се в Умео, което по-късно бе определило съдбата на Сара Себастиансон, но сигурно отчасти бяха сгрешили. Трябваше да се е случило, преди Сара да замине за курса през онова лято; в опит да се излекува, тя бе решила да удължи престоя си там.

Затова сега някой я наказваше, като убива детето й? Може би този, с когото е трябвало да се срещне точно в онзи ден?

Алекс извади една от неприятните снимки на мъртвата Лилиан. Защо беше белязана с думата „нежелана“? Защо някой си беше втълпил, че е дете, което никой не иска? И защо я намериха пред Спешното отделение? Имаше ли значение? Можеше ли да бъде изхвърлена на друго място в Умео? Или в който и да било друг град?

Алекс се размърда неспокойно. Естествено, питаше се дали нов труп ще се появи пред болницата в Умео.

Категорично отказа да мисли за изчезналото бебе. Надяваше се, че разговорът на Фредрика с бабата на убитата жена в Йоншьопинг ще доведе до някъде. А също и че скоро ще открият мистичната Моника Сандер. Без нея, за съжаление, в момента всичко изглеждаше безнадеждно.

Алекс дръзко се изправи зад бюрото. Трябваше да изпие чаша кафе. И да се отърси от безпокойството. Ако още отсега мислеше кога ще се появи следващото убито дете, то битката вече беше загубена.

 

 

Педер Рюд спа учудващо добре през нощта. С Юлва не си казаха почти нищо, когато той се прибра малко след десет часа. Момчетата спяха, разбира се. Педер застана тихо до леглото на едното дете и го погледа. Синята пижамка с маймунки, малкият палец в устата. Лекият трепет на лицето, може би сънуваше нещо? Бащата се усмихна нежно и погали сина си по челото.

Юлва му зададе няколко въпроса за второто изчезнало дете и той й отговори кратко. После изпи чаша вино, погледа малко телевизия и си легна. Точно когато угаси лампата, чу гласа й в тъмнината.

— Някой ден трябва да си поговорим сериозно, Педер.

Не последва отговор.

— Не може повече да живеем така — продължи Юлва. — Трябва да сме искрени в чувствата си.

И ето че той най-сетне изплю камъчето:

— Не издържам. Просто не издържам.

После добави:

— Не искам животът ми да изглежда така. В никакъв случай.

Лежеше обърнат към нея, когато го каза, и въпреки тъмнината видя как лицето й помръкна и чу как дишането й се промени. Юлва го чакаше да каже още нещо, но нямаше какво. После Педер заспа, странно облекчен и много обезпокоен, че не чувстваше нищо. Никаква тревога, никаква паника. Само облекчение.

В колата на път за работа се опита ясно да помисли за случая с изчезналото дете.

Първо се разсея, задето забрави да предупреди Джими, че няма да могат да се срещнат, както бяха планирали. Налагаше се друг ден да ядат марципанова торта, защото Педер беше зает. Никога не му бе ясно доколко Джими го разбираше. Той рядко долавяше нюансите в разговора, а и отношението на брат му към времето бе коренно различно от това на останалите хора.

Нещо го тормозеше подсъзнателно, нещо, което беше пренебрегнал. Прост, но значим детайл, който бе изчезнал от паметта му. Вестниците всеотдайно издирваха Моника Сандер по име и снимка. Скицата на лицето бе публикувана отново, този път заедно с почти десетгодишна паспортна снимка. Алекс и Педер се поколебаха дали наистина е разумно да пуснат старата фотография на Моника, която получиха от приемната й майка. Навярно с годините жената съвсем не си приличаше, а и съществуваше голям риск хора от миналото й да започнат да звънят и да дават на полицията информация, нямаща нищо общо със сегашния живот на Моника. Но така или иначе, всички трябваше да бъдат чути.

Разследването не можеше да си позволи повече пропуски. Моника Сандер трябваше да бъде открита на всяка цена.

Педер беше говорил с Алекс сутринта. Досега никой не бе съобщил нещо важно. Изведнъж се почувства уморен и обезсърчен. Докъде всъщност, си мислеха, че ще стигнат с една стара снимка, с лоша полицейска скица и име, което Моника Сандер може би отдавна не използваше?

Тогава най-накрая се сети какво беше пренебрегнал в издирването й. Педер бързо паркира колата пред Сградата и се втурна към отдела.

Алекс тъкмо се беше върнал в стаята си с чаша кафе, когато Рюд връхлетя през вратата. Едва успя да каже „добро утро“, преди новодошлият да започне да говори.

— Трябва да я издирваме с двойно име — каза той припряно.

— За кого говориш? — учуди се Алекс.

— Моника Сандер — прекъсна го Педер. — Трябва да се обадим на данъчната служба и да проверим с какво име е дошла в Швеция. Нали е била осиновена. Сигурно е научила първото си име и го използва като псевдоним или нещо подобно.

— Вече пуснахме в пресата, че я издирваме под името Моника Сандер, но…

— Да?

— Мога само да кажа, че идеята ти е много добра, Педер — похвали го Алекс спокойно. — Свържи се с Елен да се обади на данъчните.

Педер хукна от стаята и продължи забързано към Елен.

Алекс леко се усмихна. Беше фантастично да наблюдаваш човек с толкова много енергия.

 

 

В друга част на Стокхолм двама души се движеха със значително по-малко енергия. Ингеборг и Йоханес Мюрберг бяха коленичили всеки в своя край на голямата градина и чистеха усърдно между храстите и цветята. Дъждът беше затруднил поддръжката, но сега сякаш лятото най-сетне бе дошло. Тук-там някой облак пълзеше около слънцето, но Ингеборг и Йоханес Мюрберг бяха повече от доволни, щом то все пак топлеше.

Жената погледна часовника си. Наближаваше единадесет. Двамата бяха прекарали навън почти два часа. Без да се прибират. Ингеборг засенчи с длан очи и насочи поглед към съпруга си. Йоханес имаше проблеми с простатата през последните години и затова тичаше до тоалетната от време на време. Но не и този предобед. Не, и двамата бяха работили в пълно спокойствие през цялото време.

Лицето на Ингеборг грейна в усмивка, когато видя съпруга си да чисти плевелите около ревена. Все още се радваха на дома си като деца. Бяха сменили толкова много къщи. Ту прекалено скъпи, ту с мухъл в мазето или с теч на покрива.

Ингеборг гледаше голямата бяла тухлена постройка. Беше красива и просторна. Имаше достатъчно стаи за всичките деца и внуци, когато идваха на гости, без да се загубва чарът и чувството, че наистина е нечий дом. Техният дом.

— Йоханес — извика Ингеборг и наруши тишината в градината.

Викът й едва не го събори на земята и жена му започна да се смее.

— Само мислех да ти кажа, че влизам за малко и ще си взема нещо за пиене. Ти искаш ли?

Леко изкривена усмивка се появи на лицето му, неизменна през всичките години, откакто бяха женени. Тридесет и пет, по-точно.

— С удоволствие ще изпия чаша ягодов сок.

Ингеборг се надигна бавно и почувства лекия протест на коленете си. В младостта си никога не се беше замисляла, че тялото й един ден ще стане по-немощно и крехко.

— Какво лято — каза си тихо тя, когато влезе в къщата през отворената врата на верандата.

И сякаш изведнъж застина. По-късно всъщност нямаше да може да обясни как се случи така, че спря точно там, точно тогава. Или как още с влизането си почувства, че нещо не е наред.

Ингеборг прекоси бавно гостната, която гледаше към верандата, и продължи по коридора, свързващ четирите спални. Погледна вляво към тях, без да долови каквото и да било движение. Погледна вдясно към голямото антре, кухнята и всекидневната. И там не забеляза нищо странно или необичайно. И все пак знаеше, че някой е бил там, някой е нахълтал в дома й.

Тази мисъл я накара да поклати глава. Как можеше да е толкова глупава, нима с възрастта бе станала параноичка?

С решителни крачки Ингеборг си възвърна контрола върху разума и дома, като бързо стигна до кухнята и наля две чаши със сок — за себе си и за съпруга си.

Но точно преди да излезе с малкото подносче, се сети, че все пак е наложително да посети тоалетната. Нямаше представа как Йоханес се стискаше от няколко часа.

Банята се намираше в другия край, след четирите спални. Странно, но по-късно нямаше да си спомни как е стигнала дотам.

Спомняше си само, че остави подноса и си помисли, че трябва да отиде до тоалетната. Както и да е: трябваше да е излязла от кухнята в антрето и по коридора да е стигнала до банята. Там с ръка е натиснала бравата, отворила е вратата и е светнала лампата.

Почти мигновено видя детето. Лежеше чисто голо на постелката, свито като ембрион.

Отначало Ингеборг не разбра какво е това. Трябваше да се приближи и да се наведе. Несъзнателно докосна бебето. Започна да крещи, когато пръстите й усетиха вкочаненото студено телце.

 

 

Фредрика Бергман получи съобщението, че другото дете е намерено мъртво в дома на възрастна двойка, точно когато й сервираше чай Маргарета Андершон, бабата на убитата в Йоншьопинг Нора. Стажантката се извини и излезе на балкона.

— На постелка в банята? — повтори тя.

— Да — потвърди Алекс мрачно, — в къща в Брома. Със същия надпис на челото. Пътувам натам, Педер търси някакъв психолог.

Фредрика сбърчи чело.

— Толкова зле ли му се отрази всичко това?

Алекс се засмя малко изненадано.

— Не, не — отрече той. — Ще ни трябва по работа. На колегата му хрумна, че се нуждаем от подобен специалист и че би било добре да го уреди.

Алекс се изразяваше толкова небрежно и вяло и на Фредрика й се стори, че е пил. „Подобен специалист“ и „някакъв психолог“. Не можеше просто ей така да говориш подобни неща.

— Чел за него във вестника — поясни шефът й. — От там му дошла и идеята.

— За кого е чел във вестника? — попита Фредрика колебливо.

— Някакъв американски психолог, работещ за ФБР, ще води няколко дни лекции на група бихейвиористи в университета — обясни Алекс с леко изтънял глас. — Приятел на Педер, който ще слуша лекциите, ще се опита да му уреди среща с него.

— Добре — забави темпото Фредрика.

— При теб всичко наред ли е? — попита Алекс след малко.

— Да, всичко е наред. Връщам се в Стокхолм веднага след като приключа тук.

После млъкна за момент.

— Но защо бебето се появява в Брома? — учуди се тя след миг.

— Имаш предвид, че нарушава стереотипа ли?

— Стереотип и стереотип — измънка стажантката. — Може би просто сме си въобразили, че съществува някаква определена връзка с Умео.

— Не, не мисля — възрази Алекс. — Дори съм на мнение, че трябва да потърсим по-добър общ знаменател.

— Общ знаменател за баня в Брома и град в Норланд — въздъхна Фредрика.

— Точно така, това е второто ни предизвикателство — категоричен бе Алекс. — Да се опитаме да разберем връзката между банята в Брома и Спешното отделение в Умео. При условие че географията изобщо играе някаква роля.

Ако ситуацията не беше толкова сериозна, Фредрика щеше да си позволи да се засмее.

— Къде изчезна? — попита Алекс, след като тя помълча за миг.

— Извинявай, просто се замислих. Кое е първото ни предизвикателство? Каза, че връзката е второто.

— Да открием Моника Сандер. Не мисля, че ще разплетем конците, преди да разговаряме с нея.

Този път Фредрика не се сдържа и се усмихна, макар и веднага да я загриза съвестта. Беше направо ужасно да се усмихваш при току-що открит труп на бебе.

— Добре — примири се тя. — Ще направим всичко по силите си.

— И още как — въздъхна Алекс.

Фредрика прибра телефона, влезе в апартамента и започна да се извинява на домакинята.

— Съжалявам, не можех да пропусна този разговор.

Маргарета кимна, в знак, че приема извинението.

— И бебето ли открихте? — попита тя за учудване на Фредрика.

— Да — отвърна стажантката след кратка пауза. — Да, открихме го. Все още не е официално, така че е добре, ако вие…

Маргарета я прекъсна с махване на ръка.

— Ясно, на никого няма да кажа. Та нали разговарям само с Тинтин.

— Тинтин? — проеча Фредрика.

— Котаракът ми — усмихна се домакинята и с жест я покани на масата, където беше сервирала чай и пшеничен сладкиш.

Гласът на възрастната жена й допадна. Дрезгав, но плътен; мрачен, но все пак женствен. Старицата беше с набити рамене като борец, макар и да не беше дебела или пък особено яка. Просто стабилна в чистия смисъл на думата. Уверена — още една дума, с която Фредрика спонтанно я определяше.

Без да се замисля, Фредрика повтори информацията, която беше получила от полицията в Йоншьопинг за убитата Нора. Израснала в различни приемни домове, нестабилна душевно и често в болничен. Неуспешно обвързана с мъж, заподозрян, че е убил нея, Лилиан Себастиансон и бебето. Преместила се от Умео в Йоншьопинг. Заета с работа, грижи по дома, без да има семейство и особено голям кръг от познати.

Фредрика реши да започне отначало.

— Как попадна Нора в приемен дом?

Баба й изведнъж притихна. На Фредрика й се стори, че чува мъркането на Тинтин, който лежеше в коша.

— Знаете ли, и аз винаги съм се чудила — отвърна бавно възрастната жена.

После си пое дъх и отпусна старите си, сбръчкани ръце в скута. Леко заопипва подгъва на роклята си. Десенът беше в червено и кафяво. Според Фредрика — направо зимен.

— Човек се опитва да няма прекалено големи очаквания от децата си. Или поне аз и мъжът ми се опитвахме. А после, след смъртта му, продължих в същия дух. Но… Но все пак не може без очаквания. Всеки иска децата му да пораснат и да се грижат сами за себе си. Майката на Нора така и не се научи да го прави, за съжаление. А нямахме други деца.

Маргарета замълча и чак когато Фредрика вдигна поглед от бележника си, разбра, че жената плаче.

— Ако искате, можем да направим почивка — поколеба се стажантката.

Възрастната жена поклати уморено глава.

— Просто изпитвам безкрайна болка, че не ми остана нито едно от момичетата — плачеше тя. — Чувствах се ужасно, когато почина майката на Нора. Макар и да знаех какъв живот водеше, колко тежко й беше. Можеше да свърши само по един начин. Но тогава си мислех, че ще ми остане Нора. А сега и тя ме напусна.

Тинтин стана от коша и приближи масата, на която двете седяха. Фредрика бързо си отдръпна краката. Никога не беше обичала котки.

— Майката на Нора тръгна по лош път много рано — започна да разказва Маргарета. — Много рано. Всъщност още в горния курс, веднага след смъртта на баща й. Попадна в лоша компания, прибираше се ту с един, ту с друг приятел. Направо побеснях, когато реши да не продължи в гимназията, а да работи. Намери си работа в една захарна фабрика, която отдавна е затворена. Но не се справи и я уволниха. Мисля, че тогава започна да проституира и да взема твърди наркотици.

В семейството на Фредрика често се повтаряше старата поговорка, че „у всяка жена, на всяка възраст, живее една майка“. Чудеше се дали важеше и за нея. А също и какво би казала самата тя, ако собствената й дъщеря зарежеше училището, започнеше да работи във фабрика, а по-късно и да проституира.

— Кой е бащата на Нора? — попита предпазливо Фредрика.

Маргарета се засмя горчиво и изтри сълзите си.

— Да, това е въпросът. Буквално би могъл да бъде всеки. Дъщеря ми не спомена кой е, когато се роди Нора. Присъствах на раждането. Трябваше да минат няколко часа, преди да й се прииска да прегърне бебето.

Слънцето временно се скри зад облак и в апартамента се смрачи. Фредрика почти мръзнеше на мястото си.

— Нора беше най-нежеланото дете — шепнеше Маргарета. — Майка й я мразеше още в утробата, обикаляше и искаше да направи спонтанен аборт. Но не се получи. Нора се появи на бял свят.

Фредрика почувства как подът под нея почти се продъни.

— Нежелано — повтори тя бавно.

Веднага видя пред себе си снимките на убитата Лилиан Себастиансон. Някой беше написал на челото й „нежелана“. „Нежелана.“ Фредрика преглътна.

— Чувстваше ли се такава, когато порасна, имам предвид нежелана? — попита тя и се опита да не звучи прекалено настоятелно.

— Да, естествено — въздъхна Маргарета. — Първите две години живееше почти само при мен, защото майка й не я искаше, но после социалните служби се намесиха и настояха да бъде преместена в приемно семейство. „Истинско семейство“, както се изразиха.

Маргарета се хвана здраво за плота на масата.

— Момичето щеше да се чувства добре при мен — продължи старицата с остър глас. — Много по-добре, отколкото да се мести от семейство в семейство. Винаги беше добре дошла, но какво от това. Нямаше шанс да се превърне в човек, след като много други й го отнемаха.

— В Умео ли живеехте през цялото време? — попита Фредрика.

— Да, през цялото време. Невероятно е как някой можеше да живее на толкова много места в един и същ град както Нора, но така си беше. Единствено ме радваше това, че поне успя да завърши гимназия. Е, избра някаква странна програма със социален профил, но училището я научи на някакъв ред.

— Намери ли си работа след това?

— Ами как да ви кажа — въздъхна Маргарета. — И тя като майка си започна да залита встрани: да пие прекалено много, да излиза често, да общува с прекалено много мъже. Никога не успя да се задържи на работа. Непрекъснато изглеждаше измъчена и нещастна. Докато не срещна онзи мъж.

Фредрика притаи дъх.

— Спомням си кога се случи това, защото в същата година брат ми се ожени за трети път. Беше преди седем години.

Котаракът Тинтин се надигна от пода и се сгуши в скута на стопанката си. С уморени ръце тя започна да гали козината на гърба му.

— Първо си помислих, че най-сетне е попаднала на някого, който си струваше — размърда паметта си Маргарета. — Накара я да спре да пие и да прекрати дрогата. Като за начало беше фантастично, почти като в приказката за Пепеляшка. Бедното момиче намира своя принц и се спасява от мизерния си живот. Но после… всичко се промени. И честно казано, направо се ужасих.

Фредрика сбърчи вежди.

— Така и не се срещнах с него — набра изведнъж кураж Маргарета. — По-добре да ви го кажа веднага, за да не се надявате да измъкна куп снимки или нещо подобно.

— И без тях информацията ви е достатъчно важна — побърза да я увери Фредрика, но вътре у нея разочарованието растеше. Надяваше се да напусне дома на Маргарета поне с някаква улика за заподозряния.

Старицата се протегна. Фредрика забеляза, че й харесваше да бъде център на вниманието.

— Срещна мъжа в ранната пролет през онази година. Не знам със сигурност как са се запознали, струва ми се, че й помогна случайно в някаква конфузна ситуация на улицата.

— Нора също ли проституираше?

— Не, не — подразни се Маргарета, — не беше задължително, за да е част от подобна среда.

Фредрика леко се поколеба, но замълча. Искаше й се старицата по-бързо да разкаже историята си. Желанието й беше удовлетворено почти незабавно.

— Веднага ми сподели за него. Каза, че бил психолог, много талантлив и красив. Обичал да й повтаря, че е „избрана“, „специална“ и че заедно ще постигнат нещо голямо на този свят. Превърна се в нов човек. Известно време си мислех, че е попаднала в някаква секта. Разбира се, добре беше да вкара малко ред в живота си, но точно тогава се намираше в много тежка депресия и посланието на мъжа към нея беше принципно: „Вземи се в ръце, ще успееш, само да поискаш“. И когато по-късно не се оправи достатъчно бързо… — Маргарета замълча. Няколко пъти си пое дълбоко дъх. — Когато по-късно не се оправи достатъчно бързо, търпението му се изчерпа и й причини нещо ужасно.

По бузите й отново започнаха да се стичат едри сълзи. Стигаха до брадичката й и закапаха върху козината на Тинтин.

— Молех се да го напусне — плачеше жената. — И тя в крайна сметка го направи. След като я изгори жестоко. Напусна го, щом се прибра от болницата.

— Изгорил я е? — прошепна Фредрика.

— С кибритени клечки — отвърна Маргарета. — Вързал я здраво за леглото и ги палел една след друга.

— Не отидохте ли в полицията? — упорстваше Фредрика, почувствала се зле от разказа на Маргарета.

— Естествено, че го направихме, но не помогна. Затова Нора трябваше да се премести от града под защитена самоличност.

— Имате предвид, че не е бил осъден за постъпката си, въпреки тежките последици за внучката ви.

— Не знаехме кой е — рече Маргарета с остър, треперещ глас. — Разбирате ли? Нора дори не знаеше името му. Беше й казал само да мисли за него като за мъжа. Не се срещаха никъде другаде, освен в апартамента на внучката ми.

Фредрика се опита да асимилира чутото.

— Тя не знаеше как се казва, къде живее, къде работи?

Маргарета кимна безмълвно.

— Но какво й е обещал, че ще постигнат заедно, какво й е казал, че ще направят?

— Ще накажат всички жени, неспособни да обичат децата си и предпочели да се отърват от тях — шепнеше бабата. — Точно така беше постъпила майката на Нора — беше се опитала да я отхвърли, а после отказа да я обикне.

 

 

Казват, че Стокхолм е една от най-красивите столици на света. Но Алекс Рехт не можеше да го разбере от прозореца на кабинета си. Нямаше представа колко минути е седял, загледан навън. Обичаше да го прави, когато размишляваше. А след като Фредрика току-що бе докладвала по телефона за срещата си, той несъмнено имаше върху какво да мисли.

— Наказва ги, както ни каза и Нора — беше извикала по телефона стажантката, за да я чуе, въпреки лошото покритие. — Наказва ги, защото по някакъв начин са наранили децата си. Защото при някакви обстоятелства са ги отхвърлили. Момичетата го следват, защото самите те са си изпатили. Това е отмъщение, Алекс.

— Но — възрази той объркано — не разполагаме с данни някой от родителите да е причинил злина на детето си. Нито Лилиан Себастиансон, нито бебето са били малтретирани в дома си. — После изтръпна. — Освен ако Габриел Себастиансон не е блудствал дори със собствената си дъщеря — добави бързо Алекс.

Фредрика запротестира.

— Пак щеше да има проблем. Наказва майките, а не бащите. Майките са допуснали някаква грешка.

— Но ако една майка предпочете да не спаси дъщеря си от опитите за насилие на бащата, трябва да се сметне за съучастник в престъплението, нали?

Фредрика се замисли.

— Може би. Тогава остава въпросът как ги открива.

— Как ги открива ли?

— Как иначе ще знае, че точно Лилиан Себастиансон е в беда? Никой не е съобщил за нещо подобно. А бебето? Как е научил за тормоза над него, ако изобщо някой го е тормозил?

Алекс почувства как сърцето му започва да бие по-силно.

— Трябва да сме пропуснали някого, намиращ се в близост до тези семейства — каза той.

— Или пък не точно в близост — предположи Фредрика. — Навярно се намира в периферията на живота им, така че да не можем да го видим.

— Може би работи в училище?

— Но мъртвото бебе никога не е ходило на училище — възрази Фредрика.

Алекс барабанеше нетърпеливо с пръсти по бюрото.

— Педер върна ли се от психолога? — попита Фредрика.

— Не — отвърна шефът й и поклати глава. — Но мисля, че ще се срещнат всеки момент.

— Струва ми се, че отново трябва да говорим със Сара Себастиансон. И с майката на бебето — каза Фредрика.

Алекс се взираше гневно през прозореца. Трябваше да се сложи край на странностите.

— Нужно е да действаме по-твърдо — рече той. — По-сериозно. Пък всичко да върви по дяволите, ако не намерим общ знаменател.

Това обаче не беше никак лесно, констатира Алекс, след като приключи разговора с Фредрика. Какво всъщност знаеха? Какво не знаеха? Той обобщи последната информация. Педер трябваше да научи всичко преди срещата с американския психолог. Нямаше нищо лошо да допринесеш с нови идеи, но Рехт беше скептичен към въвличането на нови действащи лица в разследването.

Погледна документите пред себе си. На празен лист се беше опитал да измисли някаква схема, в която да формулира различни хипотези. Резултатът не беше толкова добър, колкото се надяваше, но докато не се наложеше да го показва на другиго, можеше да му служи като опора за размишленията му.

Отмъщение, беше казала Фредрика.

Отмъщение ли? Нима търсеха темата?

— Добре — каза си тихо той. — Добре, да помислим спокойно и трезво. Какво знаем? И какво трябва да научим?

Знаеха, че са убити две деца на различна възраст. Знаеха, че нямат нищо общо. Едното дете, Натали, беше осиновено, а другото — не. Родителите на осиновеното дете привидно живееха в хармонична връзка, докато майката и бащата на Лилиан Себастиансон се бяха разделили в очакване на развод. При това семейството на Натали произхождаше от средната класа, докато бащата на Лилиан беше по-заможен, макар майка й да не бе чак толкова.

Разследващият екип се опитваше с всички сили да открие възможните пресечни точки на двете семейства някъде в миналото, но досега без особен резултат.

Алекс написа на някакъв лист: Наказва майките. Вероятно защото по някакъв начин са предали децата си. Вероятно защото са ги отхвърлили.

Майките трябваше да бъдат във фокус, не децата. Греховете на майките бяха довели до смъртта на децата им. Главата на Алекс щеше да се пръсне от думите „защото са ги отхвърлили“. Как можеше да се каже, че Сара Себастиансон „е отхвърлила“ Лилиан? И ако беше така, защо не майката, а детето беше наказано със смърт?

Друга неясна подробност бяха местата, на които откриха децата. Едното лежеше пред Спешното отделение в Умео, другото — в баня в Брома. Изборът на местата беше странен по няколко причини. На тях беше трудно да се отървеш от някакъв труп. А и някак нелогично. Нито едно от децата нямаше видима връзка с мястото, на което бе открито.

Единственото, помисли си Алекс, единственото общо за двата случая е начинът на действие както при самото отвличане, така и при убийството.

Първо детето изчезва, после дрехите и косата се изпращат на майката и малко след това детето се изхвърля на необичайно място, където да го открият лесно.

— Не разбирам — говореше сам на себе си Рехт. — Всъщност нищичко не разбирам.

Точно тогава някой почука на вратата и един от младите разследващи, прикрепен към екипа му, подаде глава.

— Минах покрай Магдалена Грегешдотер и мъжа й съвсем за кратко, както ми наредихте — докладва той.

Алекс трябваше леко да разтърси глава, за да разбере за какво говореше колегата му. Той ги бе последвал с Педер при родителите на Натали предобед, когато им съобщиха за смъртта на детето им. Те веднага изпаднаха в шок и отчаяние и Рехт реши някой от екипа да се върне по-късно, за да разговаря с двойката. Ето че нареждането беше изпълнено.

— Показахме им снимка на къщата и им казахме къде е лежала Натали — разследващият говореше толкова бързо, че Алекс трябваше истински да се напрегне, за да следи мисълта му. — Майката, Магдалена, знаеше точно къде се намира адресът.

— Как така? — попита Алекс.

— Там е отраснала. Живяла е в този дом, докато завърши гимназия, и после се е преместила. Разбирате ли, хладнокръвното копеле е оставило мъртвото й бебе в стария дом на родителите й, продаден преди повече от петнадесет години.

 

 

Педер Рюд кипеше от гняв в колата. Беше събота по обед, а се намираше в такова задръстване по посока Кунгсхолмен. Почивен или делничен ден — нямаше никакво значение, станеха ли тежки катастрофи, веднага опашките от коли нарастваха.

Почти му се замая главата, щом се замисли за изминалата седмица. Изобщо не бе допускал, че случаят с изчезналата Лилиан Себастиансон ще прерасне в подобен ужас. Две убити деца за толкова кратко време. Беше ли работил някога над подобен случай?

Смърдящите коли, които минаваха на една боя разстояние от неговата, го стряскаха. Но повече се изнервяше от това, че за последния час не беше свършил почти нищо. Единствената добра идея за целия ден бе да издирват Моника Сандер под името й, преди да бъде осиновена. А то беше Йелена Скорц.

Педер беше разпитал накратко и родителите на Натали Грегешдотер, както и бабите и дядовците по бащина и майчина линия. Никой не се сети за някого, който да им мисли злото.

— Помислете си наистина добре — беше настоял Педер. — Върнете се назад в миналото. Потърсете и най-малката несправедливост, останала неизяснена.

Не, не, никой от тях не си спомни и най-малката, незначителна подробност.

После всичките му разпити бяха прекъснати внезапно от новината за намереното тяло на Натали в банята в Брома. Първо се наложи да се върне при родителите й, после го изпратиха да охранява началния оглед на мястото, където беше открит трупът. И този път нямаха представа за местопрестъплението.

Поне им се изясни как убиецът отнемаше живота на жертвите си, а това ги ориентираше приблизително какво търсеха. Повиканият съдебен лекар констатира почти веднага, че Натали има малък белег по средата на главата, който вероятно бе от смъртоносна инжекция. По-късно аутопсията го беше потвърдила, но първоначално разследващият екип работеше по тезата, че и това дете е убито от свръхдоза инсулин, този път инжектиран в главата през фонтанелата. Това ли се беше опитал да направи и с Лилиан, но не бе успял да пробие черепната кост?

Имаше и други прилики. Натали също беше открита гола и почистена с някакъв алкохол. На челото й се мъдреше същият надпис: „нежелана“. Тя обаче лежеше свита като ембрион, а не по гръб като Лилиан. Педер се чудеше дали това бе от значение.

Озадачаваше го и думата „нежелана“. Току-що бе обсъдил въпроса с Алекс. Думите „нежелана“ и „отхвърлена“ непрекъснато се споменаваха в разследването, но привидно нито едно от децата не беше нито нежелано, нито отхвърлено.

Опашката от коли бавно се нижеше напред, бавно чезнеше. Педер се чувстваше ужасно. Идеята да опита да се свърже с американския психолог му се беше сторила толкова уместна. А приятелят му наистина се оказа добра връзка. Или поне така му се стори. Но впоследствие беше започнал да се колебае. Сякаш бе пропилял времето да шофира до университета и обратно. Приятелят му се надяваше психологът да им отдели малко време след лекцията, но той се беше държал много студено и отблъскващо. Макар и полицията да работеше върху случай от подобен смущаващ характер, психологът намекна твърде нелюбезно, че е доста нескромно от страна на Педер да мисли, че може да се появи и да му задава въпроси. Личеше му, че действително не желае да се ангажира с някакъв странен, местен полицейски случай, а иска по-скоро да се отправи към вила „Шелхаген“ за обед.

За съжаление беше потвърдил всичките предразсъдъци на Рюд както за психолозите, така и за американците. Глупави, мудни и необщителни. Неприятни типове. Направо изхвърли визитката му и се махна. Идиот.

Най-сетне задръстването се отприщи. Педер натисна по-силно педала на газта и се насочи право към полицията.

Точно в този момент звънна мобилният му телефон.

Рюд зяпна от учудване; търсеше го американецът.

— Наистина съжалявам, че трябваше да ви отблъсна толкова брутално — започна да се извинява той. — Нали разбирате, ако бях предложил на вас и колегите ви услугите си, нямаше да остане нито един студент, който да не си помисли, че това се отнася и за него. А честно казано, целта на лекциите ми не е тази.

Педер, който не разбра дали психологът му се обаждаше, за да му помогне, или само за да му се извини, седеше в пълно мълчание и се маеше какво да отговори.

Психологът продължи:

— Опитвам се да кажа, че с удоволствие ще ви помогна. Навярно мога да дойда в работата ви след този проклет обед, на който съм принуден да присъствам?

Педер се усмихна.

 

 

Алекс наистина не знаеше какво да каже, когато Педер му съобщи, че психологът, с когото се беше свързал, е обещал да намине по-късно през деня. После реши обаче, че идеята е доста добра. Всеки, който можеше да им помогне, беше добре дошъл. При това и Фредрика се връщаше от Умео след около час.

Алекс преобръщаше малките си скици. Поне бяха напипали модела. Убиецът отвличаше и убиваше деца, които после изхвърляше на места, свързани по някакъв начин с майките им. И то с бясна скорост.

Защо само няколко дни деляха изчезванията на децата, чудеше се Алекс. Убиецът поемаше голям риск с извършването на две тежки престъпления толкова бързо едно след друго. Три, ако се броеше и жената в Йоншьопинг. Имаше, разбира се, истински психопати, които не очакваха нищо друго, освен да попаднат в пандиза. А може би „очакваха“ не беше точната дума, по-скоро го искаха. Дали обаче убиецът, когото сега преследваха, беше от тях?

Алекс се насочи към местата, където бяха открити децата. Нямаше значение, че не знаеха точно какво е направила Сара Себастиансон или кого е срещнала в Умео. Важното беше да са единодушни, че мястото е важно за нея и може да даде обяснение защо детето й е изхвърлено точно там, а не в Стокхолм.

Истината често е по-проста, отколкото човек предполага. Алекс го бе научил с годините. Затова още в началото беше естествено да се фокусират върху Габриел Себастиансон. Но този път всичко бе различно. Този път истината сякаш се намираше безкрайно далече. Не близък роднина щеше да отговаря за случилото се, а колкото и необичайно да звучеше — сериен убиец.

Колко серийни убийци си срещнал всъщност през годините си в полицията, Алекс, шепнеше призрачният глас в главата му.

Елен прекъсна мислите му, когато почука силно на отворената врата.

— Алекс! — извика толкова високо тя, че шефът й чак подскочи.

— Какво има пък сега? — измърмори Рехт.

— Обаждат се от Каролинска — Елен беше под пара.

Алекс повдигна питащо вежди.

— Мислят, че при тях има жена на име Йелена Скорц.

За миг Алекс Рехт се поколеба дали да не отиде до университетската болница сам и да поговори с жената, за която болничният персонал предполагаше, че е издирваната Йелена Скорц. После обаче реши, че няма да бъде честно спрямо Педер. Все пак негова беше заслугата, задето изобщо успяха да я идентифицират. Затова предпочете да отидат заедно. Почувства се въодушевен. Тъкмо беше научил, че Сара Себастиансон почти е разпознала Йелена Скорц като жената, задържала я във Флемингсберг. Сара не искаше да го твърди с пълна сигурност, защото снимката, която й показали, беше прекалено стара, но предполагаше, че е същото момиче.

 

 

Педер изпадна в пълен екстаз, когато влезе в Сградата и научи, че трябва незабавно да тръгне за Каролинска, за да проведе — по възможност — първия разпит на Йелена Скорц, или Моника Сандер, както се казваше според регистъра на населението.

Той направо скочи към колата с Алекс по петите си и я подкара по-бързо от разрешеното към Солна.

Педер никога не беше шикалкавил какво най-много харесваше в полицейската професия. Живееше и гореше за уникалния прилив на адреналин, който можеше да се произведе от пробива в едно разследване. Виждаше, че и шефът му чувства същото, макар да имаше много по-дълъг опит.

Донякъде се дразнеше, че Фредрика оставаше безразлична. Докато всички се въодушевяваха, тя по-скоро се депресираше. Единствено можеше да попита: „Нима наистина е така?“ и „Не би ли могло да бъде иначе?“. Този път отчасти заслугата беше нейна разследването да се намира във фаза на пробив, така че можеше поне да направи усилие леко да се усмихне на новината. Приятно беше с колеги, които се усмихват.

Алекс и Педер не знаеха какво да очакват, когато пристигнаха в Каролинска. Естествено, беше им известно, че жената, предполагаемата Моника Сандер, е пребита до смърт и все още се намира в шоково състояние. Но нито една достигнала до тях информация не ги бе подготвила за гледката, когато прекрачиха в стаята на малтретираната.

Цялото й лице представляваше една подутина, осеяна със синини и рани. Продълговати сини резки се открояваха на шията. Лявата ръка беше гипсирана нагоре от лакътя, а дясната — превързана в областта на предмишницата. Почти цялото й чело беше с лепенки, чак до линията на косата.

Горката, мина му през ума на Педер. Горкото, бедно момиче.

Млада медицинска сестра бдеше над нея. Лицето й изглеждаше сериозно. Педер предположи, че не само той се е ужасил от размера на причиненото насилие.

Някой се изкашля дискретно зад тях. Двамата се обърнаха бързо.

Мъж с гъста посивяла коса и черни мустаци, облечен в лекарска престилка, се появи на прага. Представи се като Морган Тюлин, лекаря на Моника.

— Педер Рюд — каза Педер и пое ръката му.

Той прецени ръкостискането като вдъхващо доверие. Стабилно. Стори му се, че и Алекс е на същото мнение.

— Не знам колко информация сте получили за състоянието й? — попита лекарят.

— Не много — призна Рехт и погледна крадешком към развалината в леглото.

— Добре — каза Морган Тюлин любезно, но делово, — тогава считам за мой дълг да ви информирам. Както сами виждате, тя все още е много изтощена. Ту се буди, ту заспива много неспокойно, а и трудно говори, когато направи опит. Цялата челюст е наранена, до тази сутрин езикът й беше толкова подут, че почти запълваше устната кухина.

Педер преглътна и лекарят продължи:

— Полицията вече идва заради побоя и се опита да я разпита кой й е причинил това, но тя не успя да даде свързан и разбираем отговор. Според мен все още е в шок, а и болкоуспокояващото, което й даваме, подсилва това състояние. Освен раните, които сами виждате, има и редица наранявания по ребрата. Не изглежда да е била подложена на сексуално насилие, но е лошо изгорена на много места по тялото.

— Изгорена? — проеча Педер.

Морган Тюлин кимна.

— С кибритени клечки е изгорена на двадесетина места, дори по вътрешната страна на бедрата и гърлото.

Стаята започна да се смалява, въздухът да се изчерпва и Педер поиска да се прибере у дома. Ентусиазмът му изведнъж се изпари. Изморен, полицаят втренчи поглед в някакво зелено растение, поставено до единствения прозорец на помещението.

— Ще останат само козметични белези, но не и такива, които да я болят, ако говорим обективно. За психически увреждания е все още рано да се говори, вероятно трябва да измине дълъг път, преди да се възстанови. Много дълъг.

Не мръдна ли цветето по някакъв странен начин? Нима полъх от отворения прозорец го духна така дискретно? Педер го следваше с поглед ту напред, ту назад, преди да се изкуши да се върне в действителността от настъпилата в стаята тишина. Защо лекарят спря да говори? Алекс се изкашля.

— Извинете — рече тихо той. — Извинете, просто толкова много неприятности през последните дни…

Гласът му звучеше странно. Какво точно каза?

Морган Тюлин го потупа по рамото. Алекс вдигна една вежда, но нищо не добави.

— Трябва да ви съобщя още нещо, сигурни ли сте, че имате сили да го чуете?

Педер толкова се смути, че му се прииска да се скрие зад проклетата саксия.

— Естествено, ще изслушам всичко, което имате да ни кажете — отвърна той, като направи опит да звучи авторитетно.

Морган Тюлин го погледна колебливо, но беше достатъчно милостив, за да си замълчи.

— Има и няколко стари рани — каза лекарят. — Едва ли е малтретирана за първи път.

— Нима?

— Не е, наистина не е. Рентгеновите снимки на повечето пръсти показват белези от зараснали от само себе си фрактури. И двете ръце са били чупени, има белези по ребрата, а и такива от предишни изгаряния. Преброихме почти около десетина, така че този път насилието е било значително по-голямо от предишното.

Двамата полицаи стояха и кимаха, когато Морган Тюлин приключи. Лекарят също кимна, за да отбележи края, а Педер му отвърна, за да покаже, че е разбрал всичко. Алекс пък вероятно поклати глава, защото и другите го бяха направили.

Тогава жената изведнъж се раздвижи.

Тя скимтеше тихо и направи опит да се изправи. Сестрата веднага се приближи и внимателно я върна обратно. Ако не мърдаше, щяха да вдигнат единия край на леглото и да я сложат да седне.

Педер се забърза, за да помогне. Не само заради леглото, а и заради повода да се приближи до жената. Видя, че тя едва си отваря очите, но въпреки това внимателно го следеше, като прекосява стаята и като помага да сгънат леглото.

Морган Тюлин се отдалечи с думите:

— В кабинета съм, ако имате още въпроси.

Педер се замисли къде да седне. Беше прекалено интимно и натрапчиво да го направи на ръба на леглото. Но пък фотьойлът в другия край изглеждаше доста далеч. Затова решително го издърпа по-близо до леглото и скъси разстоянието до жената. Алекс остана до вратата.

Педер представи себе си и шефа си с малко име и фамилия и каза, че са от полицията. Забеляза как погледът на жената веднага се промени и помръкна. Полицаят направи жест с ръце, за да я успокои.

— Само искаме да говорим с теб — каза предпазливо той. — Нуждаем се от помощта ти. Ако не можеш или пък не искаш да ни отговаряш, няма проблем. Веднага ще си тръгнем.

Въздържа се да добави: „И ще се върнем някой друг път“.

— Можеш да кимнеш, ако разбираш какво казвам.

Жената го погледна мълчаливо, но после кимна.

— Да започнем с това — как се казваш?

Педер чакаше, но жената мълчеше. Сестрата й помогна да изпие глътка вода. Педер почака още малко.

— Йелена — прошепна тя.

— Йелена? — повтори ченгето.

Жената кимна.

— А фамилията ти?

Нова пауза. Още вода.

— Скорц.

Лек повей от отвора на прозореца го погали по бузата. Педер се опита да не се усмихва, да не показва радостта си. Наистина беше тя. Най-накрая бяха открили Моника Сандер.

Поколеба се как да продължи. Изобщо не беше сигурно, че тази жена — Моника Сандер — е жената, задържала Сара Себастиансон във Флемингсберг. Но нали трябваше да узнаят. Педер потъна в мисли. Чудеше се най-вече защо не го е измислил, преди да дойдат в болницата.

Реши да подхване разговора по друг начин.

— Кой ти причини това? — тихо попита той.

Жената в леглото плъзгаше гипса си напред-назад върху чаршафа. Може би вече беше започнал да я сърби.

— Мъжът — прошепна тя.

Педер се наведе напред.

— Извинявай, „мъжът“?

Сестрата до леглото видимо се подразни, но си замълча.

— Мъжът — повтори жената, като видимо се опита да говори ясно. — Просто така… го… наричам.

Педер не откъсваше очи от нея.

— Мъжът? — повтори той.

Йелена кимна бавно.

— Добре — предпазливо продължи полицаят. — В такъв случай сигурно знаеш къде живее?

— Срещаме се… само… мен — отвърна завалено тя.

— Срещате се само при теб? — повтори Педер.

Пак кимване.

— Значи не знаеш къде живее?

Йелена поклати глава.

— Навярно знаеш къде работи?

Тя отново поклати глава.

— Пси… хо… лог.

— Казал е, че е психолог?

Жената изглеждаше облекчена, че той най-накрая я е разбрал.

— Но не знаеш къде работи?

Пак поклати глава с дълбоко нещастен вид.

Педер се замисли.

— Знаеш ли каква кола кара?

Сега пък тя се замисли. Може би се опита да сбърчи чело, но лицевите мускули не се подчиняваха. Педер си помисли, че сигурно много я боли.

— Различни — прошепна след малко Йелена.

Полицаят чакаше.

— Почти никога… съща…

Този път беше ред на Педер да изглежда учуден. Копелето си джиткаше с крадени коли или вземаше под наем при нужда.

— Служеб… на… кола…?

— Предполагаш, че са различни служебни коли?

— Той каза… така…

Лъгал е за всичко останало, защо колата да правеше изключение, помисли си Педер раздразнено.

— Къде го срещна — полюбопитства той. — Имам предвид, за първи път?

Въпросът предизвика почти незабавната реакция на жената в леглото. Тя извърна поглед, сякаш ядосана. Педер изчака за миг и започна да отстъпва.

— Може би не ти се говори точно за това? — продължи внимателно той.

Поклащане на глава.

Алекс се поразмърда, все още, без да проговори.

Педер реши да се хване за думите на анонимната, която се бе обадила в полицията от Йоншьопинг. Как не се беше сетил в началото, че убитата жена трябваше да бъде безспорната изходна точка в разговора им.

Започна малко несигурно.

— Предполагаме, че мъжът, отнесъл се така с теб, е постъпвал по подобен начин и с други жени.

Йелена Скорц уморено облегна глава на възглавницата, без да губи интерес да го следи с поглед.

— Смятаме, че се опитва да вербува различни жени за някаква борба.

Тя не сведе очи, но дори Педер, който нямаше лекарско образование, забеляза, че Йелена пребледня. Сестрата се размърда неспокойно и потърси погледа му. Той обаче отбягна нейния.

— Много, много е важно да го открием — продължи Рюд, като се опита да не звучи прекалено строго. След кратко мълчание той обясни: — Изключително важно е да го открием, преди да отвлече и да убие още деца.

Жената изведнъж заскимтя и започна да се върти безпомощно в леглото.

— Не, знаете ли… — възрази сестрата и погали Йелена няколко пъти по косата. Нежно-нежно, така че да не изпитва болка.

Педер обаче се почувства много доволен от реакцията на Йелена. Сега вече знаеше, че по някакъв начин тя е замесена. Поне в изчезването на Лилиан Себастиансон.

Педер седна на ръба на леглото. Йелена отказа да го погледне.

— Йелена — настоя меко той, — мислим, че те е принудил да се забъркаш в това.

Не беше искрен, но за момента нямаше значение. Главното беше тя да се успокои, както и стана.

— Нужна ми е възможно най-подробна информация — умоляваше я Педер. — Как намира тези деца? Как ги избира?

Йелена дишаше странно тежко. Все още не ги гледаше — нито Педер, нито сестрата.

— Как ги избира?

— Майките.

Отговорът беше толкова тих, че едва я чу какво каза. Но все пак Рюд я разбра отлично.

— Добре — рече той и изчака с надежда жената да продължи.

Щом тя млъкна, Рюд веднага я попита:

— Отпреди ли познава тези жени? Как ги открива?

Йелена бавно завъртя глава, така че отново да насочи погледа си право към него. Педер направо изтръпна, щом я видя колко е мрачна.

— Човек не избира… — процеди през зъби тя. — Човек обича… всички… Или… никого.

Педер преглътна няколко пъти.

— Какво не избира? — попита той. — Не разбирам, какво не избира?

— Децата — прошепна Йелена изтощена и главата й отново застина на възглавницата. — Човек… трябва… да обича… всички.

После млъкна и затвори очи, а Педер разбра, че разговорът е приключил.

 

 

В коридора на разследващия екип вреше и кипеше, което направо порази Фредрика, когато се появи. Откри Алекс и Педер в Лейонкюлан. Анализаторът от Националната полиция, Мац, също беше там — не му ли бе писнало? Имаше и още някого, когото Фредрика не познаваше. Тя го поздрави.

— Фредрика Бергман.

— Excuse me?^[1]

Объркана, тя повтори името си с малко по-англосаксонско произношение. Мъжът остана доволен и се представи: Стюарт Роуланд. После седна отново на стола, дискретно поставен в единия ъгъл на стаята.

Педер скочи, щом видя Фредрика да поздравява мистичния Стюарт Роуланд, и обясни на английски кой е посетителят им.

— Доктор Роуланд е психолог, профайлър — поясни Педер с глас, който почти трепереше от страхопочитание. — Обеща да ни помогне с познанията си по време на срещата.

Все едно, че е дошъл папата от Рим, помисли си Фредрика.

В същия момент Педер се обърна дискретно към нея и заговори на шведски:

— Наистина се надявам да не се чувстваш неудобно, че първата част на срещата ще протече на английски?

Бузите й пламнаха, щом Фредрика разбра, че той не се шегува.

— Щом е на английски, немски, френски или испански, ще се справя отлично — отвърна тя с половин усмивка.

Педер примигна в пълно недоумение.

— Браво — отсече той и седна веднага.

Алекс ги наблюдаваше от разстояние ухилен.

— Фредрика, радвам се, че успя да се върнеш за срещата. Предлагам да седнеш, за да започнем.

До този момент тя нямаше представа, че чакаха само нея, и седна. Елен леко й се усмихна и затвори вратата с крак.

Всяко разследване си имаше своя съдбовен момент. Алекс беше сигурен, че в ужасната каша, в която се бяха забъркали, започваха да се виждат проблясъци. Сам себе си убеждаваше, че не липсваха още кой знае колко факти. Повечето лежаха на масата.

Той поглеждаше дискретно към професора по психология, когото Педер едва ли не беше отвлякъл от университета. Облечен в кафяво сако с велурени кръпки по лактите и върху джобчето на гърдите и с гигантски мустак, възцарил се като катерича опашка под носа му, професорът изглеждаше така, сякаш се е довлякъл от снимачната площадка на британски филм.

От друга страна, Алекс наистина не можеше да си позволи да бъде придирчив. На този етап всяка помощ беше добре дошла.

— Добре — каза той и погледна присъстващите.

Настроението му изведнъж помръкна. Алекс преглътна трудно. Многото нерви едва ли спомагаха за формулирането на гениални теории. Рехт хвърли поглед към Фредрика. Тя, разбира се, щеше да бъде изключение. Изглежда, можеше да мисли върху каквото и да било когато и да било, само да й кажеха, че е важно. А по-важно от това нямаше накъде.

После Алекс продължи на английски:

— Да приветстваме специално професор Роуланд с добре дошъл на тази среща — надяваше се да е прозвучал достатъчно формално. — Много се радваме, че е тук.

Професорът кимна снизходително и се усмихна под мустак.

Алекс трябваше да обсъди посещението с шефове си, преди да му разреши да присъства. Положението, без съмнение, беше отчайващо, но все пак не можеха да пренебрегнат правилата и разпоредбите за поверителност.

Надяваше се, че всички около масата са наясно с това, когато включи шрайбпроектора. Заедно с анализатора, чието име най-накрая беше научил — Мац, Алекс бе подготвил много нагледна картина на целия материал, известен досега на разследването, включително информацията, която Фредрика беше предала по телефона.

Рехт направи образцово експозе, като избягваше да поглежда към чуждестранния гост. Само предположи, че е по-забавно да се работи във ФБР, отколкото в стокхолмската полиция.

Сякаш прочел мислите му, професорът се обади спонтанно:

— Трябва да отбележа, че случаят е много интересен.

— Наистина ли? — попита Алекс и се почувства неочаквано поласкан.

— Да — отвърна професор Роуланд. — Но от вашата схема, за съжаление, се опасявам, че не разбирам точно с какво ви е необходима помощта ми. Какво не е ясно?

Алекс се втренчи в собственото си творение. Нямаше ли прекалено много неясноти?

— Съвсем очевидно е — без ни най-малко колебание, — че едно и също лице е отвлякло и убило двете момиченца — започна професорът. — Същевременно, ако жената, която сте идентифицирали в болницата, наистина е негов партньор, за което може би всички ще се съгласим след проведения разпит, то последният случай трябва да е само негово дело. Действал е без нея. Въпросът е дали нещо се е объркало в първия случай. Серийните убийци рядко започват кариерата си с извършването на две толкова тежки престъпления, които привличат такова внимание, в рамките само на няколко дни.

Професорът направи пауза, за да провери дали всички го разбраха и дали изобщо одобряваха това, че се изказваше.

Алекс наклони глава.

— Значи, според вас, професор Роуланд, това, че жената се е измъкнала от апартамента след побоя и е успяла да се добере до болницата, го е принудило да действа по-бързо?

— Напълно съм убеден — категоричен бе професорът. — Вероятно жертвата е била наказана за нехайното си отношение към част от плана за първото убийство. Причиненото насилие показва, че убиецът наистина е бил вбесен, див и необуздан, когато я е удрял. Реакцията му на свой ред намеква, че жената е пренебрегнала нещо, без да разбира огромното му значение за него, което е чисто символично.

Алекс седна и остави професора да води „представлението“.

— Трябва да си изясним нашата представа за дуото — продължи Стюарт Роуланд, като натъртваше на всяка сричка. — И двете жени, попаднали под властта на мъжа, са били слаби, в смисъл че са водили труден и уязвим живот, въпреки ранната си възраст. Вероятно той ги е привлякъл, защото мъже като него никога не са им обръщали внимание.

Мислите на Фредрика полетяха към разказа на бабата на Нора, Маргарета, за срещата на внучката й с онзи мъж; било като в приказката за Пепеляшка, но по-късно щяло да опропасти живота й.

— Почти сигурно си имате работа с много харизматичен и решителен тип — продължи професорът. — Възможно е да е бил военен. Важното е, че е добре образован. А и изглежда добре. Точно с това привлича тези изоставени момичета и ги кара да го боготворят до степен, до която са готови да направят всичко за него. Дори и да е психолог — и двете жени споменават, че така им е казал, — съвсем не се превръща в по-слаб актьор.

— Но първата жена го е напуснала — възрази Фредрика и отново се сети за Нора в Йоншьопинг. — Намерила е сили да се измъкне и да започне отначало.

— Така е — съгласи се професорът, — но не е била съвсем сама. Силната й баба я е подкрепяла. Убиецът със сигурност си е извлякъл поука от този първи път — ако изобщо е бил първи. Подходящата жена трябва да бъде слаба и напълно сама. Не трябва да има нито един влиятелен човек в живота й. Единствено той трябва да доминира над нея и да й диктува как да живее.

Професор Роуланд се размърда на твърдия стол. Личеше си, че обича да говори, и щом никой не го прекъсна, той продължи:

— Вярвал е, че има пълен контрол над последната жена, Йелена, но тя все пак е успяла да го изненада, като го изостави. Жената е важна за него както прагматично, така и ментално. Тя му се възхищава, подсилва представата му за себе си като за гений. И… — Професор Роуланд стана сериозен и размаха пръст. — И, скъпи приятели, той е гений. Нито една от жените не знае как се казва, къде живее, къде работи, дори каква кола има. Никога не са го наричали друго, освен мъжът. Може да бъде всеки. В най-добрия случай ще откриете пръстовите му отпечатъци в апартамента на пребитата жена, но не съм съвсем сигурен. С оглед на това, колко добър стратег изглежда, всъщност не бих се учудил, ако си е отрязал пръстите.

Разнесе се спонтанен шепот и Алекс нетърпеливо изшътка.

— Как така да ги е отрязал?

— О, не е трудно — усмихна се професор Роуланд. — Нито пък чак толкова необичайно. Много от търсещите убежище го правят, за да затруднят вземането на пръстови отпечатъци. Така могат да кандидатстват и в други страни, ако получат отказ от първата.

Настъпи тишина. Алекс се беше надявал, че точно пръстовите отпечатъци или пробите от ДНК от апартамента на жената ще разплетат случая, при условие че мъжът имаше съдебно минало. Рехт веднага се изправи.

— Почакайте малко, нима искате да кажете, че е осъждан?

— Ако не е, то вероятността да откриете пръстовите му отпечатъци в апартамента се увеличава — поясни професор Роуланд. — Ако обаче е осъждан, а аз предполагам, че е, бих се учудил много на несъобразителността му да остави конкретни следи.

Фредрика се замисли върху думите на професора, че извършителят сякаш е ускорил темпото на работа, след като жената се е измъкнала от апартамента.

— Можем ли да си направим извода, че ще изчезнат още деца? — сбърчи чело тя.

— Със сигурност — отвърна професор Роуланд. — Дори мисля, че можем да допуснем, че си е изготвил списък с деца за отвличане. Не изчаква с вземането на решения, а вече има ясна представа как да действа.

— Но как ги открива? — избухна Педер възмутен. — Как ги избира?

— Открива не децата — поясни професорът, — а майките им. Наказва тях, а децата са само средство. Отмъщава си заради някого другиго. Поставя нещата на мястото им.

— И все пак не отговорихте на въпроса — поколеба се Педер. — А и какво го кара да постъпва така?

— Не отговорих — съгласи се гостът, — или не отговорих съвсем точно. И двете жени са наказани по един и същ начин; отвлякъл е и е убил децата им, като ги е изхвърлил на познато за тях място. Значи можем да предположим, че имат подобни грехове. И отговорът на какво го кара да постъпва така, е отмъщението.

Професор Роуланд нагласи очилата си и прочете високо части от схемата на Алекс.

— Наказва жените, защото не обичат еднакво всички деца. Наказва ги, защото, ако не обичат всички деца, то не трябва да имат собствени. — Професорът сбърчи чело. — Трудно е да се узнае какво точно има предвид — въздъхна той. — Сякаш тези жени — напълно или отчасти несъзнателно — са причинили зло или на собствените си деца, или на нечии други. Още веднъж, не смятам, че самите жени си спомнят за деянията си. Със сигурност не са нарушили закона. Но не и според него.

— А жената в болницата? — вмъкна Фредрика.

Останалите я погледнаха и кимнаха одобрително.

Професорът разпери ръце.

— Думата, с която бележи децата — „нежелана“, — ясно разграничава темата, особено сега, когато ни е известно миналото на двете му последователки, но все пак не знаем точно в какво се цели и точно как се е срещнал с жените, загубили децата си. Знаем обаче, че трябва да е наясно с миналото им, защото и двете деца са изхвърлени на места, посетени от майките преди десетилетия.

Професор Роуланд отпи от изстиналото си кафе.

Фредрика попита нерешително:

— Местата, на които са открити децата, биха ли могли да имат нещо общо с така нареченото престъпление?

— Може би — отвърна професорът. — Но струва ми се, че първото изхвърляне не е било точно според представите на извършителя. Нали работите над хипотезата, че жената, която в момента се намира в болницата, е карала колата, докато мъжът е пътувал за Йоншьопинг, за да затвори устата на Нора. Това навярно е самата истина, ето защо не можем да заключим, че Лилиан наистина е открита така, както е планирал убиецът й. Той е възложил реализирането на важна част от плана на жената в болницата и затова за кратко е изгубил контрола върху ситуацията.

Алекс и Педер се спогледаха. По дяволите секретността, помисли си шефът.

— Първото дете е лежало по гръб — каза той. — Второто е открито в ембрионална поза.

— Наистина ли? Много интересно. Сигурно това е пропуснатият детайл, коствал толкова много на партньорката му.

— Но как подобна дреболия ще има толкова голямо значение? — попита Фредрика.

— Не трябва да забравяме, че независимо от острия ум и интелигентност на противника, той съвсем не е рационален. На вас и на мен хич не би ни пукало дали детето ще лежи по гръб, или пък ще е свито като зародиш, фокусът ни би попаднал върху това, да се отървем от тялото възможно най-дискретно. Но неговият фокус е друг. Той аранжира труповете, иска да разкаже нещо.

Отново настъпи тишина. Климатикът бръмчеше в единия ъгъл. Никой нищо не каза.

— Има две празнини в теорията ви — обобщи Роуланд. — Не знаете как убиецът е установил контакт с жените, но почти сигурно е станало много отдавна. Конкретната роля на избора на местата също е неясна, проучете по-отблизо дали жените са имали някаква особена връзка с тях, неизвестна досега. Не знаете и точно за какво ги наказва, но все пак е свързано с неспособността им да обичат еднакво всички деца. Поровете се в миналото им. Може да са работили с деца, да са били замесени в някакъв инцидент.

Алекс гледаше през прозореца. Нови облаци се стелеха над столицата.

— Имате посърнал вид — каза професор Роуланд и се усмихна. — Но вярвам, че много скоро ще намерите решението. Същевременно не забравяйте, че е логично да съществува причина точно той да се превърне в толкова болен човек. Когато го заловите, вероятно ще откриете, че е имал изключително тежко детство, без един или без двама родители.

Алекс се усмихна вяло.

— Само още нещо — бързо се намеси и Педер преди края на срещата. — С Нора се е запознал преди около седем години. Това означава ли, че е убивал и преди това? А защо му е отнело почти десет години, преди да си намери нова сподвижница?

Професор Роуланд го погледна.

— Отличен въпрос — каза бавно той. — Предлагам да започнете с него. Къде се е намирал в годините между първата и втората жена?

Срещата не продължи дълго, след като професор Стюарт Роуланд напусна Лейонкюлан, съпроводен до изхода от Елен. Всичките членове на разследващия екип: стари, нови и наети, седяха като на тръни около масата.

Фредрика се почувства така, сякаш гледа интересен филм, и с всяка фибра на тялото си предусещаше приближаването на развръзката, без да знае какъв ще бъде краят. Поканата на професор Роуланд беше чудесна идея. Не трябваше да забрави да поздрави Педер за инициативата.

За щастие стажантката забеляза, че всички в залата са еднакво въодушевени. Събирането на толкова много енергия в събота беше добър знак за разследването.

Алекс предложи да се концентрират върху две главни следи. С приоритет щяха да проучат бивши затворници, освободени през тази година или в началото на предишната. Шефът призна, че не знаеха точно какво търсят, но все пак съществуваха индикации поне за възрастта на извършителя, а вероятно беше и образован. Можеше да е психолог, както бе казал на Нора и Йелена. За да получат по-добра представа за точния период, се налагаше отново да разпитат Йелена Скорц за първата им среща. Трябваше да разберат и дали всичко е наред с ръцете и пръстите му.

Другата приоритетна следа беше миналото на Сара Себастиансон и на Магдалена Грегешдотер. Кога се бяха свързали с местата, на които децата им са открити мъртви?

Разпределението на задачите бе направено с две изречения: Педер щеше да се заеме с лицата, които отговаряха на критериите им и които бяха освободени наскоро. Фредрика щеше да проучи миналото на двете жени. Алекс сложи тежката си ръка върху рамото й.

— Наистина ще ни улесни, ако ти, която обичаш причинно-следствените връзки, откриеш такава между една баня в Брома и едно убито дете.

Докато Рехт говореше, очите му не спираха да мигат уморено.

Стажантката нямаше причина да бъде недоволна от поставената й задача. Напротив, харесваше й. Тя се усмихна малко тъжно, замислена върху думите на Алекс. „Ти, която обичаш причинно-следствените връзки…“. Беше се научила, че в подобни ситуации думите са излишни. По-добре беше да си мълчи.

Фредрика затвори очи и зарови глава в ръцете си.

Спешно отделение в град, който Сара Себастиансон е посетила преди петнадесет години.

Баня в къща, в която Магдалена Грегешдотер е живяла преди повече от двадесет години.

Фредрика си повтори няколко пъти думите. Спешно отделение в град, който…

Но се отказа и вместо това се облегна на стола. Имаше чувството, че я втресе. Нещо им убягваше. Нещо важно.

Думите на Алекс отново проечаха в главата й. Наистина ще ни улесни, ако… откриеш такава между една баня в Брома и едно убито дете.

После чу гласа на професор Роуланд. Значи можем да предположим, че са наказани за един и същ грях.

Една мисъл бавно започна да се оформя в главата й. Уплашена да не я забрави, Фредрика потърси лист и химикалка. Пулсът й щеше да изскочи, щом започна да пише.

Естествено.

Само трябваше да си поиграе с думите и те се нанизваха една след друга.

Общ знаменател за една баня в Брома и едно място в Норланд. Това беше казала с горчив смях, когато обаждането на Алекс я изкара на балкона на Маргарета Андершон в Умео. Тогава шефът й беше допълнил: нещо, свързано с опит за връзка между баня в Брома и спешно отделение в Умео.

Естествено. Чак сега Фредрика осъзна какво са пропуснали и не са проверили. Не Умео беше от значение в случая, а самото Спешно отделение.

Грешните въпроси получаваха безпогрешно грешен отговор. Второто дете бе открито в баня, затова изглеждаше странно първото наистина да е трябвало да лежи пред болница. Тогава бебето можеше да бъде оставено и на тротоара пред къщата, в която е открито. Следователно този, който беше изхвърлил Лилиан Себастиансон в Умео, бе допуснал повече от една грешка. И скъпо бе платил за това.

Фредрика почувства облекчение, когато пъзелът най-накрая беше нареден. Не децата бяха свързани с местата, на които бяха открити, а майките им. Значи Алекс беше сгрешил, когато я помоли да намери връзка между една баня в Брома и едно убито дете. Имаше право обаче преди това: съществуваше връзка между банята в Брома и жената, живяла по-рано в този дом. По подобен начин трябваше да има връзка между университетската болница в Умео и…

Фредрика вече беше протегнала ръка към телефонната слушалка, преди да довърши мисълта си. Само трябваше да поговори с още един човек, за да си изясни какво действително е задържало Сара Себастиансон в Умео през онова толкова далечно лято.

 

 

В събота вечер Педер все още киснеше в службата. Лято и облачно време. Хладно и влажно. И всичко с главата надолу.

Той отново усети как се лута между крайности. Не беше говорил с Юлва през целия ден и сега се тревожеше, че не изпитва никакви угризения. Беше започнал деня с чувството за безполезност и непродуктивност в работата, но изведнъж му се стори, че кариерата му на практика се изкачваше към върха си. Поканата на американския професор беше направо изстрел в целта. Преди всичко за разследването, но и за самия него. Педер се чувстваше пълноценен, зареден.

Колата му почти сама стигна до Каролинска. Този път Рюд не предупреди за посещението си. Ако не го приемеха сега, щеше да се върне на следващия ден.

Опита се да съжали Йелена Скорц, сполетяна от толкова много нещастия през относително краткия се живот. Но същевременно непоколебимо вярваше в така наречената свободна воля. Това, че е живяла ужасно, нямаше никакво значение, дори и гадното детство имаше давност. Но позволеше ли си човек да се отдаде на лудости като убийството на деца, и пет пари не струваше в очите на Педер. Йелена не правеше изключение. Дори напротив: мрачният и гневен поглед, изписан на обезобразеното й лице, когато обясняваше защо жените трябва да бъдат наказани, се беше запечатил в паметта му.

Знаела е какво върши, когато е спряла Сара във Флемингсберг, ядосано си помисли Педер. Дяволски добре е знаела.

И все пак полицаят омекна, когато стигна до болницата и я видя. Определено не одобряваше и подобно насилие.

Медицинска сестра стоеше отстрани и помагаше на Йелена да пие със сламка. Жената подскочи, щом го чу зад гърба си.

— Как ме изплашихте — каза тя и се засмя, когато видя легитимацията му.

Не беше медицинската сестра от сутринта.

Педер й отвърна с усмивка. Йелена не помръдна.

— Бих искал да поговоря малко с нея, ако има сили — каза той. — Идвах и преди обед.

Сестрата сбърчи чело.

— Да, не знам… — започна тя.

— Набързо — припряно рече Педер, — и то само ако самата Йелена пожелае.

Сестрата се обърна към нея.

— Ще можеш ли да поговориш с полицията? — попита я неспокойно.

Йелена не отвърна.

Педер се приближи бавно към леглото.

— Имам още няколко въпроса — каза тихо той. — И то само ако можеш.

Йелена продължи да мълчи, но го погледна и не поклати глава, за да протестира. Педер го разтълкува като тихо съгласие.

— Нужно ми е да разбера откога познаваш мъжа — попита той.

Йелена леко завъртя глава на възглавницата. Нима се разкайваше, че му се е измъкнала? Да не би да чувстваше, че го е предала с напускането на борбата? В такъв случай нямаше да обели и дума пред разследващия екип.

— От… Нова година…

Говореше толкова тихо, че Педер едва чуваше какво казва.

— От Нова година — поясни сестрата с прекалено отчетлив глас.

Педер кимна нетърпеливо.

— Как се срещнахте? Моля те, разкажи ми…

Той се молеше. Толкова рядко го правеше.

Две самотни сълзи бавно започнаха да се стичат по контузените й бузи. Педер преглътна. В работата трябваше да спазва дистанция, но и винаги да балансира между студенината и човещината.

— На улицата — тихо отвърна Йелена, но с толкова ясен глас, че и полицаят, и сестрата я чуха какво казва.

И въпреки това сестрата отвори уста отново да разясни. Педер й направи знак да мълчи.

— На улицата — повтори бавно той. — Нима… Нима си проституирала, преди да го срещнеш?

Йелена възприемаше по-лесно въпросите, на които трябваше да отговаря само с да и не. При тях можеше да кима или да клати глава. Този път Йелена кимна.

Сводник ли е, помисли си Педер. Така ли ще го открием?

Йелена изведнъж стана много сънлива. Сестрата започна да се суети. Полицаят се надигна, за да си върви. Беше получил нужната му информация.

Спря се на вратата, за да благодари за помощта и да каже довиждане.

— Само още един въпрос, Йелена — добави той.

Тя обърна глава и го погледна.

— Ръцете му отличаваха ли се с нещо? Бяха ли наранени или нещо подобно?

Жената преглътна няколко пъти. Педер забеляза, че изпитваше голяма болка.

— Изгорени.

Рюд сбърчи чело.

— Изгорени… — повтори Йелена. — Той… каза… те… изгорени.

Чувстваше се напълно изтощена. Педер я зяпаше така, сякаш очите му щяха да изскочат. Просто не можеше да е истина.

— Каза ли, че ръцете му са изгорени?

Отново кимване.

— И така ли изглеждаха?

Ново кимване.

Педер се замисли. Трудно можеше да се концентрира.

— Къде — започна той. — Как…

Изкашля се.

— Къде имаше белези: от горната или долната страна?

— От долната.

— Стари ли бяха белезите?

Йелена поклати изморено болната си глава.

— Нови — прошепна тя. — Нови… когато… се срещнахме.

Мамка му. Имаше ли нещо, за което да не е помислил?

Педер отново преглътна.

— Йелена, ако има нещо, каквото и да било, което искаш да ни кажеш, можеш да го направиш точно, ама точно по всяко време. Благодаря.

Той се обърна, за да излезе, когато Йелена промълви нещо.

Погледна я въпросително.

— Кукло — прошепна, вече спряла да плаче. — Наричаше… ме… кукло.

На Педер му се стори, че тя сякаш направи опит да се усмихне.

 

 

Жена, представила се като Соня Лундин, се обади по телефона на Фредрика Бергман.

За миг стажантката се обърка. Не разпозна нито гласа, нито името.

— Работя като съдебен лекар в Умео — поясни жената. — Направих повечето обстойни изследвания на момиченцето, открито мъртво тук при нас.

Фредрика се смути, че не разпозна името й. Но от друга страна, Алекс отговаряше за тази част от разследването.

— Знам, че не сме контактували преди — продължи Соня Лундин, в отговор на безмълвния въпрос на полицайката. — Търсих колегата ви Алекс Рехт, но ме насочиха към вас, защото той провеждал някакъв много важен телефонен разговор. Някой от вас ме е търсил във връзка с някаква епикриза.

Изведнъж сърцето на Фредрика заби двойно по-бързо.

— Може да говорите и с мен — повиши глас тя. — Точно аз ви търсих.

Беше искрено благодарна, че Алекс е зает, защото разговорът изобщо не го касаеше.

— Всъщност — поколеба се Соня Лундин — подобни данни са защитени от наредби за поверителност.

— Да, естествено — бързо отвърна Фредрика.

— Но с оглед на характера на престъплението, а и на не чак толкова специфичното ви запитване, не виждам никаква причина да не ви отговоря — заключи лекарката решително.

Фредрика затаи дъх.

— Епикризата на лицето, за което питате, е при нас — продължи Соня Лундин.

Фредрика примигна. Това го знаеше.

— Можете ли да ми съобщите някаква дата? — попита бавно тя, като се опасяваше да не прекрачи границата, искайки прекалено много информация.

Соня Лундин помълча за миг.

— Двадесет и девети юли хиляда деветстотин осемдесет и девета година — отвърна тя. — Пациентката е била изписана на същия ден. Но за съжаление не мога да ви кажа защо е била тук, освен ако…

Фредрика я прекъсна:

— Засега не ми е необходима повече информация. Много ви благодаря за помощта.

 

 

Започна да се свечерява. Небето изглеждаше почти като есенно, когато слънцето се скри зад облаците. Така и нямаше да стане лято. Очите на Алекс отново си почиваха от гледката през прозореца. Вечерта му се струваше по-различна. По-вълнуваща.

Педер нахлу в кабинета му и прекъсна прекрасната му замечтаност. Алекс се усмихна. Докато Фредрика непрекъснато се измъкваше, предприемайки малки пътувания, и драматично поднасяше разкритията си на оперативките, то Педер редовно докладваше какво е направил и докъде е стигнал.

— Познавали са се от Нова година — заяви той и потъна, без покана, в креслото за гости на Алекс.

— Кои?

— Йелена и така нареченият мъж.

— И от къде знаеш?

Педер леко се протегна.

— Нали казах, че ще отида до Каролинска — почти се сопна той. Алекс не отговори и Рюд продължи: — Взел я е от улицата, била е проститутка.

Шефът му въздъхна и си подпря с ръка брадичката.

— Не беше ли и другото момиче такова? Онова, убитото в Йоншьопинг? — попита Педер.

Алекс сбърчи чело.

— Не мисля — поколеба се той. — Попитай Фредрика, но не мисля. Движела се е обаче в подобна среда, така че сигурно пак са се срещнали на улицата.

Педер разпери ръце.

— А къде другаде — каза той. — Какво би правила на улицата, ако не е проституирала?

— Хм, откъде да знам — намръщи се Алекс. — Баба й твърди така. Ако е искала да поукраси истината, никой не би могъл да й забрани. Но може и да е била права. В регистрите ни няма Нора, която да се свързва с проституция.

— Как обаче се вписва тя във всичко това? — попита Педер. — Не разбирам защо той, по средата на един критичен етап, тръгва за Йоншьопинг, за да убие бившето си гадже.

— Бивше гадже, което някога, преди много години, е посветил в плановете си — напомни му Алекс.

— Сигурно — съгласи се Педер. — Сигурно. И все пак… Кой, мамка му, би го сметнал за нужно?

— Прав си, но предлагам да не го обсъждаме в момента — категоричен бе Алекс. — Говорих с полицията в Йоншьопинг. Не са открили нито една следа от извършителя, освен стъпката от обувка „Еко“. Това няма да ни доведе доникъде.

— Не предполагахме ли в един момент, че той може би знае докъде сме стигнали с разследването? — започна Педер.

— Случайни съвпадения, може би — прекъсна го Алекс. — Тогава и ние самите не знаехме, че жената се е обадила и е съобщила за него.

Педер мълчеше. След малко каза:

— Нищо няма да открият, защото е изгорил пръстите си.

Алекс се ококори насреща му.

— Шегуваш ли се?

Педер поклати глава.

— О, господи! — простена Рехт. — Що за откачалка е този?

Педер бързо отвърна:

— Да не би да е сводник?

Алекс се спря.

— Сводник ли?

— Така среща момичетата си.

Шефът наклони глава.

— Предположението ти не е за подценяване — каза бавно той. — Ама никак. А и сводниците, както знаем, имат различен произход.

— Просто ще съсредоточа усилията си в тази посока — заяви Педер.

— Добре — съгласи се Алекс със същия решителен тон и добави: — Провери за мъже, осъждани за нарушаване на правата на жените или изобщо за насилие върху жени. Може би не му е за първи път.

Педер кимна нетърпеливо.

После и двамата се умълчаха, нямаха сили да се изправят и да се заемат със задачите си.

— Каза, че я наричал кукла — наруши тишината Педер.

— Кукла? — повтори Алекс.

 

 

Мъката трудно се понася.

А мъката по изгубеното дете е не само тежка, тя е зловеща като нощ.

Фредрика си го повтаряше наум, когато слезе от колата пред жилището на Сара Себастиансон. След разговора в Умео нямаше причина да чака, а тръгна направо към дома й. Чудеше се дали не е прекрачила границата, като посещава жената в събота вечер. Предвид обстоятелствата обаче постъпваше правилно. Без всякакво съмнение.

Опита се да не изпитва гняв. Да прояви разбиране и преди всичко да убеди себе си, че Сара има основание да се държи по този начин.

Но вътре у нея раздразнението бушуваше. През цялото време им липсваше важно парченце от пъзела, а Сара го държеше хладнокръвно в ръцете си. Не само беше усложнила разследването около смъртта на дъщеря си, ами и бе попречила на работата около отвличането и смъртта на Натали Грегешдотер.

Фредрика натисна звънеца и инстинктивно си пожела с цялото си сърце Сара да е сама в апартамента. Иначе трябваше да помоли родителите й да излязат.

Сара отвори след второто позвъняване. Толкова бледа и изпита изглеждаше, с тъмни кръгове под зачервените си очи, че гневът и раздразнението на Фредрика веднага се изпариха. Реалността кацна пред нея: тази жена наистина изживяваше най-големия кошмар в живота си. Нямаше защо толкова да я критикува.

— Съжалявам, че се появявам, без да предупредя — започна полицайката с тих, но твърд глас, — но трябва да поговорим.

Сара Себастиансон отстъпи назад, за да влезе Фредрика, и я покани във всекидневната. В стаята сякаш доста хора бяха преспали на пода, голяма част от нея беше покрита с матраци. Вероятно родителите на Сара все още бяха тук, макар и за облекчение на Фредрика да не се виждаха в апартамента.

— Сама ли си? — попита тя.

Сара кимна бавно.

— Мама и татко са на пазар — отвърна с тънък глас тя. — Скоро ще се върнат.

Фредрика дискретно извади бележника си.

— Открихте ли го? — неочаквано попита домакинята.

— Имаш предвид… — започна Фредрика малко объркано.

— Имам предвид Габриел — отвърна Сара и когато Фредрика срещна погледа й, тя направо застина.

В очите й проблясваше чиста омраза.

— Не — каза Фредрика, — не сме. Но го издирват в цялата страна и е арестуван задочно. — Преглътна и направи кратка пауза. — Той вече не е заподозрян в отвличането и убийството на Лилиан — добави тихо тя. — На практика е невъзможно да е Габриел.

Сара я погледна дълго.

— И аз не вярвам, че е убил дъщеря ни. Но се отвратих, че е държал детска порнография в компютъра си, затова определено искам да го заловите и да го затворите до края на проклетите му дни.

Фредрика не се и замисли да се впусне в разговор какво наказание би било актуално за Габриел Себастиансон, когато го откриеха, ако изобщо го откриеха. Затова предпочете да си замълчи. Но направи опит да утеши Сара:

— Нищо не доказва, че е блудствал с Лилиан.

Сара се взираше с празен поглед пред себе си, после рече с повишаващ се тон:

— Казаха ми същото. Но нима това е гаранция, че никога не би й посегнал, негодникът му с негодник.

Тя изрева последните думи толкова високо, че Фредрика се зачуди дали наистина беше добра идея да дойде сама, без да предупреди, но после промени мнението си. Посещението беше много важно за разследването.

— Сара — каза решително тя, — трябва да поговорим за Умео.

Сара изтри самотните сълзи, стекли се по бузите й.

— Вече разказах за Умео — промълви тя.

— Чудя се дали имаш представа защо Лилиан е била оставена точно пред болницата? — попита Фредрика.

— Не, ни най-малка — отвърна Сара, без обаче да поглежда Фредрика.

— В полицията мислим, че не е било случайно — твърдо продължи стажантката. — Смятаме, че е свързано с теб, че убиецът го е знаел и затова е изхвърлил Лилиан точно там, а не на друго място.

Сара се беше ококорила насреща й неразбиращо.

— Има ли нещо, което не си ни разказала? — продължи да настоява Фредрика. — Нещо, което си сметнала за незначително, не толкова определящо за разследването и затова си предпочела да го премълчиш? Нещо лично, за което не ти се говори?

Сара сведе поглед и поклати глава. Фредрика беше готова да въздъхне.

— Сара, знаем, че имаш картон в университетската болница в Умео — подчерта тя, — и сме напълно убедени, че съществува връзка между престоя ти там и факта, че Лилиан е оставена на това място.

— Направих аборт — прошепна Сара след дълго мълчание.

Фредрика я погледна, без да отклони очи. Точно това подозираше, но се нуждаеше от потвърждение.

— Забременях, преди да скъсам с приятеля си през онази пролет, и не можах да кажа за това вкъщи. Реших да махна детето в Умео, на писателския курс. Не беше особено трудно да се уреди. На учителя обясних, че ми е нужен свободен ден, за да се срещна с един познат, а вместо това отидох в болницата.

Коя беше връхната точка на самотата? Тайният аборт би трябвало да се приближава до нея. Но по-важното беше дали заради него Сара заслужаваше да бъде наказана толкова жестоко.

— Наистина съжалявам, че се налага да те върна в миналото — каза Фредрика, — но това ще улесни разследването.

Сара кимаше и плачеше тихо.

— Някой изобщо научи ли за случилото се в Умео?

Сара рязко отметна глава.

— Никой — плачеше тя. — Дори Мария, с която бях на курса. Не казах на никого. Сега го споменавам за първи път.

Фредрика почувства болка. Сякаш всекидневната на Сара изведнъж стана много по-тясна.

— И затова се погрижи да останеш в Умео по-дълго от Мария? — попита стажантката.

— Да, не можех да го направя, докато тя беше в града — обясни Сара и изведнъж направо грохна. Но после се поизправи. — Ще бъде ужасно, ако родителите ми разберат — каза с треперещ глас тя.

— Мога да те уверя, че всичко ще си остане между нас — избърза да я успокои Фредрика, като искрено се надяваше да удържи обещанието си. После отново попита: — Не си го разказвала на никого? Дори на приятеля си? Никой не знаеше или не подозираше нищо?

Сара поклати глава.

— Не казах на никого — беше категорична тя. — На никого.

И все пак някой знаеше, помисли си Фредрика. Някой зъл човек знаеше.

После, без да се замисля, тя се наведе и сложи топла длан върху рамото на Сара. Почти като душеприказчик, какъвто беше казала, че не иска да бъде.

 

 

Елен Линд нямаше гузна съвест, че си тръгна за вкъщи по-рано от другите. Работата й все пак не беше от най-голямо значение за разследващия екип.

Още от дете никога не се бе набивала на очи. Беше израснала в сянката на по-големите си и много по-успяващи брат и сестра. Красивите й и богати родители също не я бяха пощадили. Непланираното дете изтърсак, за разлика от другите — желаните. Дори името й го нямаше в рода, за разлика от имената на брат й и сестра й.

Самотата бързо се беше загнездила в душата й и никога не я беше напуснала. Изглеждаше някак различна. Дори на външен вид. Имаше други пропорции, по-обли черти на лицето. Брат й и сестра й бяха високи, красиви и още от малки излъчваха аристократизъм. Но не и Елен.

Комплексите си обаче беше оставила в миналото. Сега, вече зряла жена със собствено семейство, тя гледаше на родителите си, на брат си и сестра си само като на далечни роднини.

Опитът я беше научил да не се засяга и от отблъскващото отношение на колегите си. Беше свикнала да я пренебрегват, да остава встрани. Всичко това Елен сподели дискретно с Фредрика — с нея всичко беше дискретно — още когато стажантката дойде в групата; двете обаче така и не станаха по-близки. Елен малко съжаляваше, защото беше убедена, че можеха да бъдат идеални приятелки.

Но нито работата, нито Фредрика запълваха мислите й, когато се прибра вкъщи тази събота вечер. Мислеше за Карл и за децата си. Най-вече за Карл.

Безпокоеше се, че не отговори на съобщенията й: нито вчера, нито днес. Мълчеше и на позвъняванията й. Не беше включил и секретаря си, само монотонен компютърен глас нареждаше сричка по сричка: „Абонатът не може да бъде избран в момента, моля, обадете се по-късно“.

Сякаш беше потънал вдън земя.

Елен се опита да не се притеснява. Толкова хубаво си прекараха последния път. Знаеше, че е уязвима във връзките след проваления брак. Беше станала леко параноична, а на брачния пазар едва ли се котираше по-лошо качество. Чувстваше как нещо я прорязва в гърдите, как я натиска. Няколко дълбоки вдишвания сякаш я облекчиха, но миг по-късно се обади стомахът.

Елен знаеше, че е идиотско. Мълчанието имаше напълно естествено обяснение. Не можеше да очаква, че Карл винаги ще й е подръка.

Опита се леко да се присмее на себе си.

Този път наистина беше „хлътнала“. За първи беше истински влюбена.

 

 

Съдебната лекарка, която беше направила аутопсия на бебето Натали, най-сетне успя да се свърже с Алекс. Съобщи му, че начинът на действие изглежда почти еднакъв с този, по който е била убита и Лилиан Себастиансон. Инжектиран инсулин през фонтанелата. Без пръстови отпечатъци, без следи от ДНК по тялото на детето.

Но талкът, открит по Лилиан, тук липсваше.

— Това само по себе си е малко странно — разсъждаваше съдебната лекарка. — Означава, че убиецът изведнъж не е сметнал за нужно да носи ръкавици по време на убийството.

— Няма нищо странно — отсече Алекс. — Нашият човек всъщност не се притеснява от пръстовите отпечатъци; само бившата му партньорка се е нуждаела от ръкавици. А тя не се е занимавала с второто дете.

— Защо не са му нужни ръкавици? — учуди се лекарката.

— Изгорил е собствените си ръце, за да не оставя пръстови отпечатъци.

— Каква лудост! — прошепна лекарката най-вече на себе си.

Алекс я попита дали има да съобщи още нещо. Долови притихването и замислеността й.

— Не — отвърна след малко тя. — Нищо. Или може би напротив.

Алекс чакаше.

— Не открихме следи от упойващо вещество при бебето, както при Лилиан Себастиансон.

Алекс се замисли.

— Спяло, е когато го е взел от количката — разсъждаваше той. — Вероятно не се е наложило да го упоява.

— Съвършено вярно — съгласи се лекарката. — Съвършено вярно. — После добави: — Нямам какво още да кажа за бебето. Не е изпитало друго насилие, освен смъртоносната инжекция, не открих нито нови, нито стари следи или наранявания по тялото.

— Стари ли? — повтори Алекс със сбърчено чело.

По телефона почти усети как лекарката се изчерви, когато отговори:

— Има толкова много откачени родители. Беше добре да проверя…

Алекс се усмихна малко тъжно.

— Да, така е.

В началото се беше учудвал колко често убийците се навъртаха в непосредствена близост до жертвите си. Отне му години да проумее как беше възможно това. Донякъде разбираше, че човек под афект загубваше разум и посягаше на друг човек. Но чак да го пребиеш до смърт, и то често напълно съзнателно? При това причините в повечето случаи бяха повече от странни.

— Светът е полудял — беше прошепнал на съпругата си една вечер, когато, женени отскоро, тъкмо се канеха да заспят.

И точно тогава тя беше избрала да му каже, че чакат първото си дете. Едва ли обаче по този начин бе променила представата му за света; той си оставаше луд.

Колкото и да се опитваше да накара случаят с Лилиан Себастиансон да заприлича на един от всичките случаи с изчезнали деца, които е имал в кариерата си, колкото и да му се искаше да е приключил по начин, за който трудно да си спомня след това, знаеше, че изчезването и смъртта й са уникални и никога нямаше да ги забрави.

Погледна часовника си. Не беше сигурен до колко часа ще стоят.

Струваше ли си да будуват цяла нощ? Как щяха да посрещнат утрешния ден? Сътрудниците му трябваше да издържат докрай.

Неочаквано съдебната лекарка се изкашля дискретно. Звукът го извади от размислите и го смути.

— Извинете — бързо каза тя.

— Съжалявам, но не разбрах последните ви думи.

Жената се поколеба.

— Това, че инжектира отрова в главите на децата — започна бавно тя.

— Да?

Колебанието й продължи.

— Не знам, може би напълно греша и може би наистина няма нищо общо със случая, но… В някои страни това е напълно легален начин за извършване на късен аборт.

— Моля? — вдигна вежди Алекс.

— Да, фактически е по-сигурно.

Рехт замълча и съдебната лекарка продължи:

— Практикува се на доста места, където е разрешен много късен аборт. В такива случаи той е по-скоро раждане. Подаде ли се главата на детето, се инжектира отрова направо през черепа, така че по дефиниция то да е мъртвородено, когато излезе.

— Господи! — възкликна Алекс.

— Или поне така е било — заключи лекарката. — Но както казах, това едва ли значи нещо в нашия случай.

Мислите се гонеха в главата му.

— Значи — отвърна той. — Значи.

 

 

Алекс се върна с нов прилив на енергия към материалите по разследването пред себе си.

Атмосферата в Лейонкюлан беше магическа, докато говореше американският психолог. Всъщност Рехт отдавна не беше срещал някого, който имаше да каже нещо толкова смислено. На практика психологът изложи цялата структура за това, как трябваше да продължи работата на екипа.

Алекс грабна доклада, който току-що бе получил от работната група, претърсила апартамента на Йелена Скорц. Трудно, ама много трудно бяха успели да „издоят“ от прокурора разрешение за обиск. Направените признания не се считаха за достатъчно доказателство за намеса в убийството на Лилиан Себастиансон. Наложи се Алекс да подчертае, че независимо от степента на доказване на съучастието й, поне беше признала, че заподозреният е влизал в жилището й. Това стигаше за обиск.

Но както каза психологът, и той не улесни идентифицирането на убиеца. Откриха, разбира се, много пръстови отпечатъци, но почти всичките, след проверка в регистъра на Националната полиция, се оказаха на самата Йелена. Те фигурираха в системата от предишни арести и обвинения в кражби и продажби на крадени вещи.

Останалите ги нямаше в регистъра. А самият извършител се беше измъкнал безследно.

Алекс се почувства зле от снимките, направени в спалнята, където Йелена сигурно беше лежала след побоя. Кървави чаршафи, кървави стени, кървав под.

Полицаите, извършили обиска, не бяха открили нито една типично мъжка вещ. Иззеха само една четка за зъби от тоалетната. Алекс беше напълно сигурен, че пробите от ДНК върху нея щяха да са на Йелена. Липсваха и мъжки дрехи.

Само две неща, иззети от апартамента, можеха да се опишат като интересни. Космите по пода на банята. С малко късмет щяха да се окажат на Лилиан Себастиансон и да сложат край на притесненията относно намесата на Йелена. Чифтът тъмни обувки, номер 46, бяха другата вещ. Безупречно подредени в коридора.

Отначало Алекс нищо не разбра. Как можеше някой със стратегията и интелигентността на убиеца да допусне такава грешка?

После осъзна, че съществуваше само един отговор, и тогава пулсът му се покачи почти опасно бързо.

Естествено — естествено — трябваше да се е върнал в апартамента след побоя. Направил го е и е открил, че Йелена я няма. Не му е било чак толкова трудно да предположи, че полицията така или иначе ще я свърже с престъпленията, особено ако допуснеше, че е видял обявата за издирването й във вестниците.

— Мамка му — изрева Алекс и удари с юмрук по бюрото. Вгледа се в снимката на обувките, които сякаш се хилеха насреща му. Толкова нагло, че коленете му омекнаха. Знаел е, че рано или късно ще успеем да идентифицираме Йелена и да локализираме апартамента, помисли си Алекс. И е оставил обувките за поздрав.

 

 

Беше почти седем и половина; Фредрика Бергман се чудеше дали да посети Магдалена Грегешдотер още същата вечер, или да изчака до утре. Все пак предпочете първо да се върне в службата и да го обсъди с Алекс.

Толкова развълнувана беше, че трудно можеше да седи мирно в колата. Тонколоните бяха увеличени до дупка. „Лебедово езеро“. За части от секундата Фредрика се върна в живота си преди Катастрофата. Музиката, която я караше да се чувства жива, заниманието, на което се отдаваше със страст.

И ето че долови гласа на майка си:

— Свири така, че хората да могат да танцуват на музиката ти, мисли винаги за Невидимия танцьор.

Почти й се стори, че го вижда да танцува в „Лебедово езеро“ върху капака на колата. За първи път от много време тя почувства, че живее. Не можеше да опише с думи колко невероятно бе усещането.

Изпаднала в еуфория, Фредрика изпрати съобщение на Спенсър, когато паркира пред полицията, и отново му благодари за чудесната нощ. Пръстите й искаха да напишат нещо по-нежно. Но разумът както винаги победи и телефонът се плъзна в чантата без обяснения в любов. Чувството обаче оставаше; нещо беше различно, нещо се беше променило.

Напоследък прекрачихме границите, помисли си тя. По-често се срещаме и описваме с думи колко много значим един за друг.

Някои колеги все още работеха, когато Фредрика стовари чантата и сакото си в малката си стая. В полицейския свят успехът се мереше по квадратните метри на работното място. Носеха се слухове, че Тайните служби планират да се местят от голямата сграда и да подслонят персонала си в съвсем нова с общо офисно пространство. Стажантката се подсмихна, щом се опита да си представи какъв отпор щеше да срещне подобно предложение в собствения й отдел. Чуваше колегата си Хокан да крещи с всички сили в знак на протест:

— Да работя в общ офис ли? Аз? Аз, който чакам от двадесет и две години да се преместя в съседната стая!

Настроението й беше, меко казано, добро, но щом след няколко секунди застана на прага на Алекс, Фредрика почувства как цялото й желание и енергия се изпариха.

— Случило ли се е нещо? — попита почти механично тя, когато видя намръщената му физиономия.

Веднага съжали за въпроса. Две деца бяха убити за по-малко от седмица, а тя питаше дали се е случило нещо. Каква нелепица!

Но Алекс не беше от хората, които обръщат внимание на думите. Фредрика боравеше добре с тях без чужда помощ.

— Има ли резултат от внезапното ти посещение? — попита вместо това той.

Беше го изненадала неведнъж през последните дни. Шефът й вече очакваше много от нея.

— Мисля, че знам в какво са съгрешили жените и защо ги наказва — каза тя.

Алекс вдигна вежди.

— И аз имам теория — усмихна се той. — Да видим дали ще съвпадне с твоята?

 

 

Педер започна със списъка от мъже, освободени след присъда за насилие над жени след ноември миналата година. Бяха прекалено много. Ограничи ги колкото бе възможно във възрастта от четиридесет до петдесет години.

Направи му впечатление обаче, че наказанията на повечето са били доста кратки. Нора беше имала връзка с него преди седем години, какво е правил след това? Имаше ли други жени с подобен опит, останали все още неразкрити? Или още по-лошо: имаше ли други деца, загубили живота си при подобни обстоятелства? Педер почти изпадна в паника. Защо не се сети по-рано? Защо сметнаха, че това е първата му жертва?

След малко се успокои. Ако някой полицай беше работил над подобен случай през последните двадесет години, несъмнено той щеше вече да се е свързал със стокхолмските си колеги. Освен ако убиецът е опитал, но се е провалил? Може само да е отвличал, без да убива?

Педер поклати неудовлетворено глава. Смело трябва да концентрират усилията си, да степенуват следите по важност. Той отбеляза отхвърлените алтернативи. „Хубаво е да подредиш приоритетите си!“ — щеше да каже Фредрика, ако го видеше.

Само че той реши да помоли Алекс да възложи задачата на друг. За себе си искаше да останат само важните следи.

Пак погледна към списъците. Прекалено много лица с прекалено кратки присъди. Ако се придържаше към постигнатото съгласие в екипа, че: убиецът по някаква причина се е потулил, след като е загубил контрол над Нора и вместо нея е вербувал Йелена; вероятно се е намирал в регистрите им отпреди и е бил осъждан за грубо насилие, поради което е прекарал в затвора повечето години след изчезването на Нора; вероятно е бил напълно луд; вероятно е бил сводник — не би трябвало да останат много имена. Но как можеше да пресее подобна информация?

Педер заудря бясно по клавиатурата.

Полицейските регистри не са създадени за подобен тип разследвания, помисли си ядосано той.

Първата обработка на данни направи с чужда помощ. Но сега помощта, в лицето на Елен, вече си беше отишла и щеше да се появи отново едва на следващия ден. Може би и той трябваше да направи същото: да приключи с работата, да се прибере вкъщи и да спи.

Тази мисъл обаче го разтревожи. Честно казано, никак не му си прибираше, като знаеше, че ще бъде посрещнат от шамарите на разклатения си брак. Децата му липсваха, но майка им истински го тормозеше.

— Какво да правя? — шепнеше Педер. — Какво, по дяволите, да правя?

Пиа Нурд не му се обаждаше, откакто напусна апартамента й. Беше й благодарен за това. Адски се срамуваше от поведението си онази сутрин. И се плашеше от чувството, че сякаш са минали няколко години, а не само няколко дни.

Педер погледна прилежните записки. Прочете ги отново и отново.

Отвори шкафа и извади диаграмата с времевите линии, която беше направил заедно с Фредрика, за движението на Габриел Себастиансон в деня на отвличането на дъщеря му. После отвори чекмеджето на бюрото, взе празен лист и започна да прави нова схема.

Всичко става прекалено бързо, мислеше си той, докато чертаеше. Прекалено малко хора трябва да запомним прекалено много неща за прекалено кратко време; затова и постоянно пропускаме детайлите.

Родителите на Магдалена Грегешдотер бяха продали къщата в Брома преди повече от петнадесет години. Ако убийството на Натали беше свързано с бащиния дом на майка й, то убиецът трябва да е имал връзка с жената — колкото и неразбираема да е сега — преди продажбата.

Така. Убиецът е бил първо в Стокхолм. Магдалена се е запознала с него вероятно като е извършила „престъплението“, за което сега я наказва. После се е преместил — временно или постоянно — в Умео. Останал е там достатъчно дълго, за да срещне както Сара Себастиансон, така и вече мъртвата Нора от Йоншьопинг.

Педер се поколеба, после обаче реши да отсее още веднъж обемистия си материал. Издирваният вероятно беше извършил престъплението, за което по-късно е излежал присъда, или в Умео, или някъде наоколо.

Рюд прегледа списъка и добави последната точка: Не беше задължително да е прекарал в затвора седем години. Може да е лежал в психиатрична болница.

В този момент Алекс почука на вратата му.

— Ще дойдеш ли на кратко заседание в Лейонкюлан, преди да се разотидем?

— Разбира се — отвърна Педер и изпрати поръчката си по имейла на Елен.

Тя щеше да се погрижи за това на следващия ден.

 

 

— Аборт ли? — учуди се Педер.

— Да — отвърна Фредрика.

Уморените му очи изведнъж се ококориха.

— Нима Магдалена Грегешдотер също е правила аборт? Нали помните, психологът каза, че жените вероятно са извършили едно и също „престъпление“…

Фредрика не спираше да кима.

— Да, спомням си — отвърна тя. — Но все още не ми се е удала възможност да разговарям с нея. Ще го направя утре преди обед.

— Може ли да е лекарят, направил абортите им? — замислено попита Педер.

— Не трябва да изпреварваме събитията — предупреди ги Алекс и вдигна ръка. — Първо трябва да сме сигурни, че Магдалена наистина е направила аборт. И ако е така, трябва да си изясним защо се е промъкнал и е оставил мъртвото дете върху пода на банята в дома на родителите й, а не в болницата.

— В миналото жените сами са правели аборт — започна Педер, но и Фредрика, и Алекс го прекъснаха бързо.

Наложи се да отстъпи.

— Трябва — Алекс боравеше с фактите — да се запитаме защо не ни оставиха да научим това по-рано.

— Точно защото разсъждаваме, както ти току-що посочи — откровена бе Фредрика.

Педер и Алекс се спогледаха с неразбиране.

— Нали току-що каза: „Защо не ни оставиха да научим това по-рано?“ — поясни тя. — Оставиха, а не само да научим. Ако изхождахме, че фактите са нещо, което самите ние откриваме чрез задаването например на правилните въпроси, нямаше да зависим чак толкова от информацията на другите.

Колегите й бързо се стрелнаха с погледи. И леко се усмихнаха.

— Или? — попита Фредрика изведнъж по-неуверена.

Алекс се разсмя високо за първи път от няколко дни.

— Има нещо вярно в думите ти — рече развеселено той.

Фредрика се изчерви.

— Самата Сара не пожела да разкаже за аборта и ние предположихме, че ако е била по-специално свързана с болницата, а не само с Умео, е щяла спонтанно да ни го каже — замисли се Алекс и отново стана сериозен. — А сме сгрешили. Трябваше да бъдем по-настоятелни в по-ранна фаза, да я притиснем здраво, макар и да ни изглеждаше неразумно.

После събра листовете си.

— Ще продължим утре. Късно е, а и днес стигнахме доста далече. Дори прекалено.

— Точно затова ми се ще да не се прибирам — раздразни се Педер.

— Разбирам, че ви е тежко, но трябва и да разтоварим малко — категоричен бе Алекс. — Ще се видим утре сутрин. Обадих се и предупредих всички, че сме на работа. Ще почиваме някой друг път.

Фредрика погледна през прозореца към скучно сивото и облачно лятно небе.

— Винаги можем да си вземем отпуск, стига да дойде лятото — каза сухо тя.