Ивет Манесис Корпорън
Когато кипарисът шепне (36)

35.

Облечени от главата до петите в траур, Ница, Попи и Дафни се трудиха цяла сутрин, за да приготвят я-я за погребението. Тук нямаше траурна агенция, която да поеме тези задължения. В смъртта, както и в живота близките се грижеха за своите. Дафни прерови гардероба и извади най-хубавата черна рокля на баба си, онази, която се беше канила да облече на сватбата. Дафни я изпра в легена на двора и я простря на въжето, така че платът да се пропие с бриза на Ерикуса, който означаваше толкова много за старицата.

Трите жени работеха заедно и плачеха. Смееха се, когато си припомняха всички прекрасни мигове, които бяха споделяли заедно, и плачеха, когато си казваха, че я-я повече нямаше да ги очаква край огъня. Заедно те изкъпаха безжизненото тяло на я-я, но Дафни настоя тя да сплете косата й за последен път. После вдигнаха я-я в простия дървен ковчег и положиха ръцете й върху гърдите. Между пръстите й поставиха една червена роза от градината, заедно с иконата на нейния любим Агиос Спиридон.

За да продължаваш да ми разказваш истории, пошушна Дафни, като постави една кипарисова клонка под тялото на баба си.

Дафни беше обмислила варианта да проведе бдението в църквата, но вместо това предпочете да почете традицията на острова и да го направи в дома на я-я. Тя искаше баба й да прекара последните моменти в простата и проветрива къща, която им беше давала неизмерими блага. Отначало Еви се изплаши, когато видя я-я да лежи неподвижна и мълчалива в средата на дневната. Момиченцето не разбираше защо нейната я-я лежеше в кафявата кутия и не искаше да стане да види новоизлюпените пиленца, както я увещаваше Еви.

— Я-я си е отишла, миличка — опита се да й обясни Дафни, като застана до ковчега и погали косата на Еви. — Сега тя е на небето, при татко ти и при другата ти я-я и папу. Те ни гледат отгоре, съкровище.

— Но тя защо не иска да стане, мамо? Кажи на я-я да стане — разплака се Еви и затропа с крачета. Като видя сълзите на дъщеря си, Дафни също заплака.

Стивън стоеше в коридора, сякаш смъртта беше заразна. През целия си живот той не беше виждал такова нещо и не знаеше как точно да го приеме. В Щатите си имаше хора, които се занимаваха с тези неща. За Стивън смъртта, подобно почистването на ваната и попълването на данъчна декларация, беше нещо, което трябваше да бъде възложено на външен изпълнител.

— Не мислиш ли, че трябва да я преместим в църквата? — попита той веднага щом влезе в къщата. Не дочака отговора на Дафни. — Наистина смятам, че трябва да я преместим в църквата.

Сякаш целият остров се събра в малката къща, за да засвидетелства почитта си към я-я. Един по един хората влизаха в дневната, коленичеха до я-я и й говореха, пееха й, милваха лицето й, целуваха ръцете й и й показваха същото уважение, топлота и обич в смъртта, както приживе. Цял ден и цяла нощ местните хора се отказаха от покоя на домовете си, за да правят компания на я-я, когато тя напускаше своя.

София дойде с първите. Донесе поднос с прости домашни сладки кулуракия.

— Помислих си, че можеш да ги поднасяш заедно с кафето — тя се усмихна, когато Дафни остави подноса на масата. — Твоята я-я винаги беше толкова добра с мен, Дафни. Знам, че двете с теб не сме близки, но искам да знаеш, че тя означаваше много за мен. Прекарвала съм тук толкова следобеди, пиехме кафе, теа Евангелия ме успокояваше и окуражаваше, казваше ми да съм силна и да не губя вяра, да не давам ухо на хорските клюки зад гърба ми. Нейното приятелство беше всичко за мен. Тя ми вдъхна вяра, когато бях загубила моята. Тя ми каза, че независимо какво говореха клюките, Петро не ме е забравил. Че той още ме обича и ще ме повика. И тя позна — София стисна ръката на Дафни. — Той ми изпрати вест, Дафни. Спестил е достатъчно пари и аз най-сетне ще отида при него в Ню Йорк. Ще започнем нов живот заедно, Дафни. Точно както ми беше казала теа Евангелия.

— Тя никога не грешеше — Дафни поднесе една кулуракия до устата си. Учуди се колко беше гладна, цял ден не беше хапнала нищо. — Много се радвам за теб, София. Наистина. Яни също каза много добри думи за теб.

— Той е добър човек, Дафни. Щастлива съм, че мога да го нарека мой приятел.

Аз също, помисли си Дафни, аз също.

— Извинявай — каза тя и остави София. Чу скърцането на портата и се изненада, когато видя Ари на прага с малка китка полски цветя.

— Ари? — нямаше как името му да не прозвучи като въпрос. Дафни знаеше, че всички жители на острова щяха да дойдат да се сбогуват, но по една или друга причина тя не допускаше, че Ари също щеше да дойде.

— Май си изненадана да ме видиш — той й подаде цветята. — Вземи, за теб са. Е, за теб и за теа Евангелия.

— Благодаря.

— Просто исках да си взема сбогом с нея. Тя ми помогна, Дафни. Макар че говореше сериозно онзи път, когато ме заплаши, че ще използва мотичката… — Дафни и Ари се засмяха, като си спомниха как я-я беше хукнала да го гони, като го заплашваше да отреже мъжкото му достойнство. — Макар да не ми дължеше нищо, тя ми помогна, Дафни. Не бях казал на никого, но тя някак си беше разбрала, че ще загубя къщата си — че бях останал без пукната пара; всичко бях проиграл и пропил. Отидох в банката да заложа къщата, а там те като по чудо ми казаха, че дългът ми е погасен, наведнъж. Няколко дни по-късно твоята я-я и аз се засякохме на пътя към пристанището. Тя ми препречи пътя с бастуна си. „Ти плашиш младите момичета, каза ми тя. Остави ги на мира и повече не ги закачай. Нашите момичета си имат достатъчно тревоги и без ти да ги дебнеш в храсталаците. Дадена ти е втора възможност, ново начало в дома ти. Трябва да отвърнеш на доброто с добро. Време е да дадеш спокойствие на нашите момичета.“ Без повече думи тя свали бастуна си и си продължи по пътя. И този ден аз дадох обещание повече никога да не закачам момичетата. Държа ръцете си и очите си мирни. Знам, че не друг, а теа Евангелия беше платила дълга ми. Обещах й и до ден-днешен го спазвам.

Дафни сложи ръце на кръста си.

— Я стига, Ари. Разправяй тези истории на някого другиго. Аз те видях, Ари, нали помниш? Бях там онзи ден на „Големия Ал“, когато ти награби русото момиче. Приятелят й щеше да те убие, ако не го бяхме спрели. Не ме убеждавай, че си се променил. Защото те видях със собствените си очи.

— Обещах никога не закачам момичетата от острова, Дафни — настоя той. — Онова момиче беше германка.

Докато гледаше ухиления насреща й Ари, Дафни чу пронизителен писък от вътрешността на къщата. Тя остави Ари на двора и се втурна вътре, където намери Ница просната върху ковчега, покривайки с едрото си тяло трупа на я-я.

— Дафни му, Дафни, детето ми — Ница ридаеше и се удряше с юмруци в гърдите, черната пола се беше оплела между краката й, откривайки три четвъртите черни чорапи и отеклите колена, които преливаха над врязаните в плъстта й ластици. — Черен е денят, в който ти напусна тази земя, Евангелия. Черен, черен ден. Една последна прегръдка, искам само една последна прегръдка от моята приятелка — Дафни не знаеше дали да се смее, или да плаче, когато Ница запретна полата си още по-нагоре между краката си и се наведе да прегърне я-я.

Дафни погледна към Стивън, който продължаваше да стои в коридора, наблюдавайки Ница със смесица от учудване и отвращение. Естествено, помисли си Дафни, той никога не беше виждал подобно нещо на цивилизованите погребения в Щатите. Но колкото Стивън изглеждаше объркан от прекомерните прояви на скръб и покруса, толкова утеха намираше Дафни в тях, след като години наред беше ненавиждала драматизма на жалейните песни и оплаквачките. Но сега беше различно. Този път самата Дафни беше покрусена. Тя също би се удряла с юмруци в гърдите, би скубала косата си, би издрала с нокти лицето си и би се хвърлила в ковчега, ако така можеше да върне обратно я-я. Чак сега Дафни разбираше, че за тези хора траурните ридания не бяха някакво състезание. Нямаше награда за жената, чиято печал засенчваше скръбта на другите, за онази, която плачеше най-високо или удряше гърдите си най-силно. Това беше емоция, чиста, нефилтрирана любов и емоция, единственото, което те можеха да дадат от себе си. Тези хора нямаха пари за големи дарения за благотворителност в името на я-я, нямаше да построят паметник на простата стара жена, нямаше да откупят цялата страница във вестника, за да публикуват там некролога й, така че всички да прочетат за нейните добродетели. Това беше единственият начин да я почетат: със своите емоции, гласове и скръб. И Дафни осъзна, че тези неща бяха много по-ценни и смислени от всичко, което тя можеше да си представи.

— Дафни му. О, Дафни, толкова съжалявам. Какво ще правим без нея? — Попи се хвърли в ръцете на Дафни. — Погледни се. Трябваше да си облечена в бяло, в бяла сватбена рокля, а не в черни жалейни дрехи.

— Всичко е наред, Попи. Не се тревожи за мен — тя искаше да каже повече, да каже на Попи, че нямаше да има сватба, но докосването на нечия ръка върху рамото й я накара да се обърне.

— Яни — тя залитна съвсем леко и сигурно никой друг нямаше да забележи, но той видя. Постави ръка на талията й за опора.

— Много съжалявам, Дафни — той изглеждаше изморен, сякаш не беше спал.

— Знам — тя го погледна, разрошената коса, наболата прошарена брада. Почувства се утешена от докосването му, сякаш знаеше, че тези ръце може да я подкрепят, да я опазят и защитят. — Знам, че ти я обичаше. И тя те обичаше. Ти беше много специален за нея — Дафни не направи опит да се отдръпне.

— Чувствам се благословен, че я познавах, Дафни. Тя промени живота ми. Даде му смисъл — той затвори за момент черните си очи. Когато ги отвори, Дафни видя колко зачервени бяха, колко тъмни бяха кръговете отдолу. Не можеше да не забележи и това, че ръката му остана на талията й. Този факт не остана незабелязан и за Стивън, който за първи път тази сутрин влезе в стаята, където лежеше тялото на я-я.

— Дафни — Стивън най-сетне се помръдна от мястото в коридора и влезе в стаята. — Добре ли си, мила?

Сякаш по сигнал, Яни свали ръката си от кръста на Дафни.

— Извинявай — каза той и пристъпи към ковчега. Утехата моментално изчезна.

Дафни проследи как Яни пристъпи към я-я и коленичи до тялото й. Затвори очи, сякаш се молеше. Когато изрече молитвата, той се наведе и докосна ръката на я-я, после прошепна нещо в ухото й.

— Ще дойдеш ли? — Стивън й говореше, но Дафни беше толкова погълната от онова, което правеше Яни, че не го беше чула.

— Къде?

— Казах, просто ела да прекараш нощта при мен в хотела. Вече няма кой да те съди, Дафни — той постави ръка на талията й точно както беше направил Яни. — Ела при мен — и я притегли към себе си.

— Мили, съжалявам — отвърна тя. — Искам да остана тук. Трябва да бъда тук — отдръпна се от него лекичко. — Трябва да ме разбереш. Наистина искам да разбереш защо това е толкова важно за мен.

— Знам. Но си мислех, че аз също съм важен — каза той, после свали ръка от кръста й и тръгна към своето място в коридора.

Дафни не го последва. Тя стоеше и гледаше как Яни положи ръка върху ръката на я-я, усмихваше се на най-скъпата си приятелка. Наведе се и я целуна за последен път. Накрая той се надигна. Сведе глава, за да нахлупи шапката си, и по лицето му се стече сълза.

След още няколко часа къщата полека започна да се изпразва. Докато обикаляше във вътрешния двор, Дафни беше поразена от чистотата и реда, които царяха там. Всички местни жени бяха помогнали: бяха измили чиниите, прибрали останалата храна и премели двора, така че Дафни да може да се отдаде на скръбта и да не се отвлича с такива банални неща като чистене и домакинстване. Такива бяха жените на Ерикуса. Вярно, те можеха да клюкарстват зад гърба ти, но когато се стигнеше до такива дела като сватби, погребения и раждания, те бяха готови да отидат накрай света, за да помогнат, знаейки, че един ден техните приятели и съседи щяха да направят същото за тях.

Дафни отиде в градината, където Еви и Попи седяха на зида и разглеждаха един куп стари снимки.

— Виж, Еви — каза Попи, като взе една избеляла и пожълтяла снимка и я подаде на момиченцето. — Виж, Еви, това е майка ти като бебе, с нейната майка и я-я. Три красиви и специални жени.

Еви и Дафни наведоха глави, за да разгледат снимката. Там се виждаше Дафни в бебешката си люлка, я-я и мама надвесени над спящото бебе с широки горди усмивки. Снимката беше направена на същото място, където седяха сега. Беше точно както я беше описала я-я.

— Може ли да я взема, мамо? — Еви измъкна снимката от ръката на Попи и я размаха пред майка си. — Може ли да я взема, за да я поставя в моята стая. Искам да я гледам всеки ден, за да си спомням за я-я. Може ли? — попита момиченцето.

— Да, разбира се — Дафни вдигна Еви и сложи детето на хълбока си. — Мисля, че това е много добра идея, страхотна идея. Така и двете ще си спомняме за я-я и за моята майка. Те бяха специални жени, точно каквато ще станеш и ти, когато пораснеш — Дафни прегърна Еви още по-силно.

— Точно като теб, мамо — Еви обви ръце още по-здраво около врата на майка си. Снимката потрепна под лекия бриз, който раздвижваше въздуха във вътрешния двор.

— А сега, миличка — заговори Дафни, пускайки дъщеря си на земята. — Върви да си събереш нещата; тази нощ ще останеш при теа Попи, за да мога да приготвя всичко за утре, нали?

— Добре, мамо — Еви потъна в къщата, за да си вземе нещата.

— Братовчедке, Стивън ще остане ли тук с теб? — попита Попи, сочейки Стивън, който отново говореше по телефона си в другия край на вътрешния двор.

— Не, той ще се върне в хотела. Искам да съм сама. Имам нужда да съм сама с я-я. За последен път.

— Разбира се, Дафни — Попи протегна ръце за прегръдка и сълзите потекоха сами. — Да, разбира се — Попи пусна Дафни, тъй като Еви се появи от къщата с куфар в ръка.

— Готова ли си, миличка? — попита Дафни, като целуна дъщеря си за лека нощ.

Попи и малкото момиче тръгнаха хванати за ръце през патиото. Когато стигнаха до портата, Еви протегна ръчичка да я отвори, но внезапно пусна бравата. Портата се затръшна, а Еви прекоси тичешком вътрешния двор и се хвърли в ръцете на майка си.

— Еви, миличка — Дафни прибра една къдрица зад ухото на дъщеря си. — Еви, какво има?

— Благодаря ти, мамо — Еви прегърна Дафни още по-силно. — Благодаря ти, че сподели я-я и нейния остров с мен, нищо че беше само за малко.